петък, 19 септември 2008 г.

Независима България

Данаил Крапчев

Днес, 5 октомври (по стар стил, б.р.), е празникът на независимостта: България, бе провъзгласена за независима държава преди девет години на днеш­ния ден.

Свръхчовешките усилия на три разни поколения, които не може рязко да се разграничат едно от друго, бяха увенчани на днешния ден не с трънения венец, който те мъченишки носеха през целия си живот, а с розовия венец на успеха. Делото на самоотвержените ратници от черковните борби, бурната и героична дейност на борци­те от революционната епоха, упоритата строителна работа на непосредствените борци за Княжество България на 5 октомври 1878 год. бе закръглена. Опряно на българския въоръжен народ, Княжество България преди девет години се провъзгласи за независимо царство.

Но на сегашното българско поколение му предстоеше недоизминат от неговите героични предци страдалчески път. България бе провъзгласена за независима държава, но целокупният български народ още не бе дообединен; заветите на ратниците от черковните и революционни борби още окончателно не бяха завършени. Гробът на Св.Климент Охридски и Добруджа на Караджата бяха в неприя­телски ръце, сквернеше ги вражески крак.

И нашето поколение взе мъченическия кръст, оставен от нашите предци, за да доизкара недоизминатия път. Изпълнявайки оставения завет, то води три кръвопролитни войни; ося със свети кости поле­тата на Тракия и Добруджа, живописните планини на Македония и Моравско.

Временните неуспехи в Междусъюзническата война бяха един тъжен инцидент, но само инцидент; Букурещкият договор остана само един печален спомен. През сегашната война, ужасна и опустошителна, българският въ­оръжен народ доизкара делото на своите бащи и деди, делото на трите предни поколения. Остава му вече да запази от хищните домогвания на нашите неприятели техните гробове, гробовете на падналите другари по бойните полета.

И той мъжествено ги брани и трябва да ги брани. Защищавайки светите места, дето е пролята българска кръв, де­то се говори нашият звучен език, българският въоръжен народ няма да остави да отидат напусто свръхчовешките усилия и кръвните жертви на нашите предци, на падналите върху полето на честта другари; да отидат напусто и неговите собствени досегашни мъки и страдания, пренасяни със стоическото търпение на бледоликия Назарянин, който сам е носил мъченическия сн кръст към Голгота.

Само така - със скъпи жертви и търпение, със самоотрицание и твърда воля - може да се запази и независимостта на България, която се крепи през тая страшна война главно върху ножа на българския войник.

в. "Добруджа" - Бабадаг, 5 октомври 1917 г. - в разгара на Първата световна война.

Чорбаджиите

Иван Богоров

Дума чорбаджи в турский език има две значения: господин и началник. Негде я употребяват и вместо богат. Тя има свое ко­ренно происхождение от еничарите, на които началниците се наричаха чорбаджии, зачто тия носеха на рамо, както войскарский пряпорец, котлите, в които ся готвеше чорбата за всичка­та им войска. Когато еничарите бяха неблагодарни за нечто от падишаха, то тий отиваха обкръжени скупом в сарая на сул­тана и го принудяваха да им даде правда на исканията. В едно такова время чорбаджиите нарамваха котлите, след тях вър­вяха няколко други, които носяха благоговейно поварейките, и наподире следваше всичката еничерска войска. Султанът, като видяше празни котлите, разумяваше, че еничарите не са приели своите месячни заплати, те са изгладнели, и той им удовлетво­ряваше исканията ще не ще.

Тая дума е еднозначителна и с представител. Турците я употребяват само кога ся отнасят към христиена вместо госпо­дин, когато между тях си употребяват ага и ефенди, както и изключителното селямалеким, то ще рече, че и в разговора ня­ма равенство между християнин и турчин. Накъсо да речем: турците имат христиените по-ниски същества и от тях си. Чор­баджи ся наричат и ониз българи, които, обличени с оглозгани дрехи, миткат всякой ден в конака, за да издадат нечто на турците, от което да ся възползуват и тии или поне да прие­мат някое влияние с предателство.

В Турско всякой град, всяко село си има своите чорбаджии и тии са определени от народа да го представляват в конака, съдилището; тии чорбаджии събират и данта от селяните и я предават на управлението, като налагат върху народа и друга една заради труда си, и посредством това стават много богати: ето третието значение на дума чорбаджии. Кога дойде в някой град или село нов управител или съдник турчин, то чорбаджии­те, които знаят твърде добре, че той не иде да управлява, ал да си пълни пазухата с пари, отиват да го посрещат, стават приятели с него и го научават от де и как може да извади по­вече пари. По някогаж тии стават и сътрудници с управителя на плента, както го прави обикновено това Гюмюш Гердан в Пловдив, Карагйозоглу в Търново и Хаджи Иванче в Русе. Тъй като турците притесняват, обиждат и унеправдават българския народ, то не са по-малко криви и нашите чорбаджии, които слу­гуват на турците, както посредници върху всяка неправда, като им дават най-потребните познания върху подобни работи и държат лицемерието между народа и турците, т. е. гледат пак да бъдат и с едната, и с другата страна добре.

[+/-] ...виж целия текст



Колкото за любопитство на нашите читатели, щем кажем следните два примера: Едного чорбаджия го доядява за нечто си на учителя. Първий, като е всякой ден на конака, кога на­мери прилика, пощопнува на управителя заради лошите постъп­ки на учителя. Завчас учителя се повиква на мездличя, дето и чорбаджия стои там смирено и ся прави уж как не знае ничто. Турците започват да съдят учителя за някакви кривди, които той горкий и не е сънувал, и начнуват да го нахокат и сплашеват, понякогаж и да го запратят да го сторят, да ся изгово­рим с истите чорбаджийски думи. Тогава чорбаджия, като види, че работата отива зле, обажда се тутакси и става посредник заради учителя и моли ся да го простят. И тъй учителят на­мира милост пред управителя посредством чорбаджия, последний като даде свидетелство, че друг път няма да ся случват такива престъпления между учителите.

Заминалата пролет хаджи Атанас Гьоката ходил в Ловеч и Търново по търговията си. Турското управление го зима в по­дозрение за размирник, улавя го и го затваря в Търново. Кога седява няколко месеца в затвор, дохожда при него Карагйозоглу, един от търновските чорбаджии, и му предлага, че ако да­де двеста лири заради Мидхат паша, ще бъде освободен. Гьо­ката казал: бели пари за черни дни, и поръчал на приятелите си да наброят на Карагйозоглу тях лири. След три дена, види ся, като ся пристигнали парите от Търново до Мидхат паша, дохожда един телеграф от главно управление, та закарват Гьо­ката в Русе. Там самси Мидхат паша го посреща приятелски и казва на каймакамина:
— Дайте на тояз чловека тескере да си върви по работата, аз съм кефил за него, той е добър человек.

Тъй Гьоката си отивал, като благодарил за избавлението си на Мидхат паша и най-паче на негови посредник Кара­гйозоглу.

Подобни беззаконни хитрости са безчетни у всякой град и село, ал кой е крив на това? Турците или нашите чорбаджии? — Същото турско управление е криво на това, че остава управи­тели да управляват по своя воля, без да знаят что е правда и закон, и съдници да съдят, както си искат. То е самий закон и неговото изпълнение, които държат в добър ред всичките человеци, и това не може ся сбъдне в Турско, докле не стане равно споделение на днешното управление между христиени и турци или съвършенна независимостта на единий народ от другий.

В. „Народност", г. I, бр. 10, 16. XII. 1867 г.