четвъртък, 28 февруари 2008 г.

Журналистиката е едно от първите средства на революцията

Христо Ботев
(Нужно обяснение)

Нашата емиграционна журналистика онемя. (Това е престъпление на днешните обстоятелства, когато народът си събира всичките свои сили, за да излезе на отчаяни борби срещу своите петвековни притеснители.) Освен физическата сила народът трябва да излезе и със своето морално оръжие. (Журналистиката е едно от първите средства за революцията.)

Подбудени от тоя принцип, ние, няколко души емигранти, които вчера сме се откъснали от тялото на народа и които познаваме както неговите интереси, така и неговото положение, се решихме да учредим настоящия седмичен вестник и с това да изпълним една от първите свои обязаности към своето отечество. (Ние вярваме, че нашата емиграционна публика и в тоя случай ще покаже своя патриотизъм, когато делото е да са разяснят силите, положението и интересите на тоя народ и да му се представи всичкото това пред очите.) Вестникът е потребен за народа, но народът в настоящето време е не в състояние на поддържи своят глас. Това трябва да направи емиграцията.

Когато е така, то елате, братия, да помогнете и в това отношение на народа си. Той няма да заборави нито тогова, които умира, нито оногова, който му помага.

Поддържането на един истинно революционен и народен
лист е само по себе си голяма помощ.

В. "Нова България", г. I. бр. 1, 5 май 1876 г
.

събота, 23 февруари 2008 г.

За Илинден и неговите творци

Антон Страшимиров*

Вдигна се народът от Струма, Вардар и Дрин и даде в историята народна епопея. А народът се движи от човешко сърце, от човешка воля, от човешка съвест, от разум и от историческо съзнание.

Сърце, воля, съвест, разум и историческо съзнание — толкова, колкото са пръстите на ръката — всички тия елементи двигатели народът може да въплоти в отделни личности-титани. Те бяха равноценности помежду си и всеки в своето беше стихия.

Т е з и великани бяха Гоце Делчев, Дамян Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров и Христо
Матов. Първи поред поставям Гоце Делчева.

Защото всяко велико дело се носи от велико сърце. А с ъ р ц е т о на революционна Македония беше Гоце Делчев.

Втори поред поставям Дамян Груева.Защото няма човешко дело, няма обществен подем без волята на водителя. А волята на революционна Македония беше Дамян Груев.

Трети поред в стълбицата на нашите великани аз поставям прилепеца Пере Тошев.
Защото няма чистота, няма яснота, няма светлина без съвест. А съвестта на революционна Македоная беше ПереТошев.

[+/-] ...виж целия текст



Четвърти поред аз поставям Гьорче Петров. Защото няма обществено дело без далновидност, без разум без съумение да се запази от всички странични домогвания А разумът на революционна Македония до Илинденското въстание беше Гьорче Петров.

Последния, стружанеца Христо Матов поставям пети поред. Защото той добавяше нещо друго: историческото съзнание. Съзнание, че онова, което се твори в Македония, е само част от общата история на целия български народ от Дунав до Дрин. А историческото съзнание на революционна Македония бе ХристоМатов.

Тези хора хванаха душата на народа и го повдигнаха. Зад тях се редяха още. Аз посочвам тези имена, защото те бяха първоначални. Забележително: между тях нямаше съревнование от личен характер. Никой не държеше за името си, още по-малко за главата си. Тези хора не мислеха за дом й за челяд. Готови бяха да жертвуват всичко изведнъж. За тях имаше нещо, което стоеше над всичко. То беше делото.

И за това дело, и за «Д р у ж е с т в о т о» те не само главите си слагаха, те съвсем се забравяха. Просто отдадени, по-отдадени от най-дисциплинирани войници. И тъй високо издигнати, че, откровено казвам, не намирам в никоя народна революция такава беззаветност, каквато имаме в нашите редове.

Ето, гибелта на Гоце Делчев. Кой не знае за неговия трагичен ден. Само два месеца преди Илинденското въстание. Връща се от конгреса в Солун и бива открит в село Баница. Какво после. Обикновена история: четата се открива, бие се цял ден. Гоце знае, че след два месеца ще има въстание. Едно село пред въстанието е много по-ценно от неговата глава. И той предпочита да се жертвува, за да спаси селото. Тъй чист, забравил себе.

А всички бяха като него. Ето Дамян Груев. Основател на ВМРО. Той е легален. И като
такъв години наред стяга организацията. Хващат го. Осъждат го и го хвърлят в битолската тъмница. Всеки на негово място би се смутил, всеки би казал: — Аз изпълних дълга си, карайте нататък вие!

Но волята на революционна Македoния беше стоманена.

Оттам той дирижираше цялата организация. Всички, малки и големи, които се провиняха в нещо, трябваше да се явяват пред Дамета. Трябваше Гоце Делчев да прехвърли Вардара, да отиде в битолската тъмница, за да получи съвети от него. Такава голяма
сила беше Дамян Груев.

Ето и Пере Тошев - съвестта на Македония. Той никъде не се проявява, никъде не излиза налице, а всички се обръщат към него. В решителни моменти питаха него. Той беше сприхав. Даме благоговееше пред него. Всички редполагаха. , че Даме и Пере са скарани. А ето случай: Даме биде ранен в Скопско. Попадна в ръцете на сърбомански войвода. Настръхна цяла Македония. Пере даде пушката на подвойводата и отиде безоръжен при
сърбоманския войвода. Казва му: «Посегнете ли на Дамета, няма да остане нито един сърбоманин в Македония!» Белград даде заповед да се освободи българския войвода.

Затова нямаше вражда. Те можеха да се карат за делото за «Дружеството»», но един за друг се жертвуваха.

Четвъртият по ред е най-мъчен за разбиране. Гьорче Петров беше човек на разума, естествено, мъчно може да бъде оценен. Той винаги заобикаляше опасностите за делото и ги отстраняваше. Нямате представа какъв човек загина в лицето на Гьорче Петров. Само пети клас е завършил. А веднага се почувствува над всички. Избраха го и го направиха инспектор. Предложиха му да го подстрижат и в няколко месеци да го ръкоположат за владика. А той в краткото време на своята дейност долавя: опасност­та за Македония е от север, откъм Куманово.

Сяда и написва грамадно съчинение «География — обстоятелства за преуспяване на българщината в Македония». И докато нашата Екзархия очаква да мине към нея и се подстриже за влaдика, той се обявява за революционер, избират го за представител на организацията в София. Известно е защо вътрешните дейци искаха да бъдат независими в своите действия и защо се бореха за свободата на Македония. Да не ги обвинят като платени от България. Тук обаче ги нарекоха «сепаратисти». И ето, първата работа на «сепаратиста» Гьорче Петров е да се яви във Военното министерство. Военното министерство му откупи съчинението. Даде му голяма сума. Всичко отиде по дяволите. Тоя човек не се подкупи от това поласкаване, остана разума на ВМРО. Опря се на всички и в последния час не се даваше, Създаде по границата оръжейни складове, създаде арсенали, взима от банки пари за делото и пр. Всичко туй е тъй смело и такива лулуди глави събра около себеси! Когато най-после дойде моментът на изпитанието, Гьорче остана верен на себе си, остана на своята висота. Той не замина в Македония. Защо? Трябваше той да бъде тук, за да не позволи спекулация с кръвта на въстаналия народ. Не го разбираха и затова подмятаха:

Всички на Балкана,
Гьорче у Щърбана.


Когато най-после ръката на империята се сложи, разумът на революционна Македония проговори : Гьорче намери средства да въоръжи 200 души дружина, мина невредим македонските планини и се яви в Битолско. Тогава запяхме:

Всички у Щърбана,
Гьорче на Балкана.

Такъв непримирим беше тоя голям българин. Но има нещо по-голямо от нас — съдбата. Тя не пощади и Гьорче Петров.

Пети поред бе Христо Матов. Той искаше да разберат тук, в България, че там, в Македония, се твори част само от историята на българския народ. Той израсна повече като идеолог и поради това създаде се мнение, че Христо Матов е кабинетен учен и никакъв революционер. Измама. Христо Матов — живи свидетели има — веднъж се състезава на стрелба с 30 души. Най-добър стрелец излезе той. Доживя Христо Матов да види радостта на цял народ. Гласеше за столица на българизма Скопие. Когато всичко това рухна, Христо Матов угасна като свещ.

Такива бяха хората, които обединиха народа, събраха всичко в Македония: мъже и жени, стари и млади — събраха ги в едно единство, което имаше едно име: тайна. Те окървавиха Струма, Вардар, Дрин. Наложиха на цял свят македонския въпрос.

Ние днес не смеем да говорим, не че ни е страх. Ние не се страхуваме. Но душите, душите ни са подсечени от това, що стана. Станете всички! Не се гаси туй, що не гасне!

в. "Обзор", бр.72, 1 август 1936 г.


* Антон Страшимиров е български писател, общественик и журналист. Участва в четата на Яне Сандански. Редактор на в. "Реформи", орган на Върховния комитет. Сред основателите на в. "Демократически преглед". През 1908 г. заедно с Гьорче Петров започва да издава в Солун сп. "Културно единство". Три пъти народен представител, участва във войните за национално обединение.

Защо те не спряха германската армия?

Данаил Крапчев

От някои страни се отправят упреци на България, че е пускала през своя територия германски войски, съюзни на България от Световната война. Заслужава да се отбележи, че тия държави са велики сили. С пълно право ние българите може да ги запитаме:

Защо тия, които злословят по адрес на България поради минаването на германски войски през нейна територия, не ги спряха в походния им марш по-миналата и миналата годния? Защо Голямото и Малкото съглашение не спряха германската армия на баварската граници с Австрия, в планините, а допуснаха аншлуса на Австрия с Германия? Нали с тая цел победителите от миналата Световна война създадоха и Малкото съглашение? Защо великите и по-малките съюзници на Чехословакия не спряха германските войски в Бохемските планини, конто бяха така силно укрепени, а ги пускаха да минат Вълтава? Защо тия, които гарантираха границите на нещастна Полша, поделена между Германия и Сьвестския съюз, не отидоха да спрат германските войски заедно с полската армия на Висла? Защо английските войски не спряха бронираните германски дивизии в Холандия и Белгия? Защо не спряха те армията на Третия Райх във Фландрия, дето се стопи прославената френска войска?

Защо тия конто упрекват днес България, не спряха германската войска на Средния Дунав, когато имаха на разположение и стоте дивизии на Балканското споразумение? Защо допуснаха германската войска да мине Карпатите и да се разлее в румънската равнина? Не само не се опитаха те да спрат германския поток, ами и се възползваха да си възвърнат земи, владени от други. Защо тия, които упрекват България, не се явиха и на Долния Дунав, за да спрат германците, а искат от седеммилионна България, която беше Съюзница на Германия през Световната война и сподели нейната участ, тя да ги спре да не минават отвъд голямата река?

Знаем, че няма да получим отговор на тия въпроси. Затова ние ще отговорим - Германската армия не беше спряна от армиите на великите държави противници на Германия нито от армиите на Малкото съглашение, нито от стоте дивизии на Балканското споразумение, защото войската на националсоциалистическа Германия е една революционна войска и то на един велик народ, жестоко засегнат от победителите през Световната война и силно организиран от г-н Хитлер и неговите сподвижници след това. Не ги спряха, както никой не можа да спре и революционната армия на Франция през Великата френска революция, нито революционната армия на Ромвела през английската революция.

Не България революционира германския народ, а победителите от Версайл. Нека не се забравя при това, че и България е жертва на Версайлската система, започнала за нея в Букурещ и завършила в Ньой. Защо се иска от седеммилионна България да спре осемдесетмилионния германски народ в неговия устрем към изграждането на нова Европа? България е жертва, както и Германия, на победителите от преди две десетилетия и чака тържеството на правдата...

в. "Зора" - София, 6 март 1941 г.

вторник, 19 февруари 2008 г.

Баджанакизмът

Захарий Стоянов

А знаете ли вие, че баджанакизмът не е нещо ново? Можете ли да повярвате вие, че той се е ценил и в минали времена, че той има историческа почва, че той е бил предмет на щастие и на благатки дни и в частен живот? Слушайте. Преди 26-30 години имало двама унджии, Тодор и Иванчо, дюкянчетата на които се намирали на Ункапан, пак в Пловдив, в една чаришя, на една реда, комшии, демек, както е комшийско адвокатското дюгенче на Данаила Юрукова при Народното областно събрание.

Герчек, дюгенчето на г. Юруков споменах, а че ми дойде друго на ума. Знаете ли, че г-н Юруков загуби много и много с новото Областно събрание? Загуби той и никога няма да прости за това на Иван Гешова. До старото Областно събрание дюгенчето на бай Юрукова беше 8 крачки, а до новото е 14. Освен това старото дюгенче беше насреща Областното събрание, тако щото, като дойдеше време да се подписват ведомостите за 21 туралии, бай Данаил на часа се намираше между своите колеги. Доволно бе да потрака на джама г. Кирков и да си потрие двете пръстета, като кога се четат пари. На часа г. Юруков отива гологлав в Постоянния комитет, а г. Янколов, който обича шегите, иска да го помъчи малко. „Не давам пари, Данаиле, заръчай по едно кафенце" - казва той. „И по един вишнап" - повтаря г. Калатинов и работата се свършва по любовно. А за в бъдеще не е така. Цели 14 крачки е до дюгенчето, джамовете гледат на друга страна. Тъй пропада човек.

Да, двамата баджанаци, Тодор и Иванчо били комшии , но само техните дюгенчета били комшийски. Нали нямали помежду си съгласие, работата им не отивала добре, един други си правели зло, един другиму мислели душманлък, един от други теглели. Дойде някой мющерия на дюгенчето на Иванча, дума не станало още за пазарлък, а Иванчо почва да клевети комшията си Тодора, че турял в брашното пясък, че продавал ексик че не се опичало, и пр. „Той е антихрист" - свършвал Иванчо. Същият мющерия замине покрай Тодора, а злобният Тодор го чака на дюгенската врата. „Защо си хвърли парите в калта бре? Защо пазаруваш от него циганин? Знаеш ли, че брашното му е пълно с ръж, кукуруз и къклица? Той е чифутин" - свършва Тодор. А Иванчо, който слуша отстрана, показва лопатата и говори на противника си, че ще да му свети маслото. Начаса почват псувни, мръсни думи помежду двамата комшии и най-после заплющят лопатите взаимно. Следствията биват еднакви и за двамата.

Иванчо, който бил женен и който имал по-малка балдъза, един ден след църковен отпуск, когато допивал последната чашка ракийца на чикмата, хрумнало му на ума велика практическа мисъл. „Ще да го направя аз него баджанак" - казал той и налял още една ракийка повече от обикновените. На другия ден, когато той заминал покрай Тодорова дюген, казал му като ни­кога „добрутро"; но Тодор, който нямал още хабер от подготовляющия се баджанакизъм, плюнал на земята. „Черен ми си пред очите като смърт, а още имаш сурат да ме поздравляваш" - казал той. „Ще те туря аз тебе в джеба си" - прибавил Иванчо и си заминал.

И действително, скоро време засвирили цигулките на едно от тепетата. „Днес се годява Тодор унджията за балдъзата на Иванча унджията" - се говорело в механата. Двамата заклети някогашни врагове, които си правеха един други зло на дюгенчетата, станали ортаци и на брашното и на триците. Цели двадесет години е траял техният баджанакизъм, цели двадесет години са продавали те брашно на пловдивската фукария, както им скимне на каквато цена пожелаят. Пловдивчани не са ги наричали другояче освен баджанаците.

„Да ти са позлатени устата, баджанак, гдето ти дойде на ума да ми кажеш да станем роднина" - говорел Тодор на Иванчо.

Представете си сега, читателю, ако двамата баджанаци с унджийски дюгенчета са направили такива чудеса то какво би станало, ако те бяха двама директори, двама везиря, да имат под разположението си не няколко чувала с брашно, но цяла Румелия, с рудници и железници. О, Тодор и Иванчо щяха да плуват в масло!...

На снимката : Членове на Българския таен централен революционен комитет, взел дейно участие в Съединението : Н. Тушкова, Сп. Костов, Д. Ризов, П. Зографски, кап. Паница, С. Турчев, А. Мумджиев, Пр. Тишков (Чардафон Верики), Ив. Стоянович, поп Ангел Чолаков, Т. Гатев, З. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Арабаджията, Ст. Празов

четвъртък, 14 февруари 2008 г.

Знаеш ли ти кои сме?

Стефан Стамболов

Какините
Донкините
Дребни деца.

Под тази рубрика ние ще кажем, че „Вълкът си променува козината, а характера не", „Кучето не лижи сеното и варди кокалът." Тези стари погoворки съществуват още от тогава, от когато са е родил човекът на света. Има ли някой да не знае историята на Каина и Авеля? Каин убива брата си Авеля само за това, защото Авел бил е по-честен, по-справедлив и по-добър от брата си. Ще попита те вие. „А защо Каин да убие брата си Авеля, когато и той е можел да бъде справедлив, праведен и честен?" Вие имате здрав разум и добри расъждения, питате и са чудите над тази глупост. Да ви кажем. Да направи човек шарлатанство и шпионство, това е много по лесно от колкото да направи добрина, защото ако прави той добро, то в пазвата му повейва вятър и в джебът му със стълба да влезнеш да търсеш нещо, не можеш намери нищо.

А какво трябва да са направи, щото да можем да са обогатим и облагородим?, питат някой и в това време ще чуйте умните съвети на „Какините Донкините дребни деца" да ви кажат: „Прииди, чадо, и приляпися към нам, ако же ями ест люди праведни и умни", т. е. ела при нас, стани наше мекере, казвай на народа, че ти го обичаш от сичкото си сърдце и душа. Когато отидеш при някой прости селени да проповедаш в наша полза, ораторствувай и като разказ ваш уж за неговото добро, ти проливай изобилни сълзи да ти повярват: но да не забравиш да поменуваш на
сека дума и името „лъжелибералците" не слушайте, защото тие ако и да ви показват правия път, те не са хора „благородни", а вагабонти и шарлатане, защото на 1876 г. ви накараха да възстаните и да ва избият турците и черкезите. Ти казвай: ние не сме такива хора, защото когато ви коляха и бесяха, ние не се спотайвахме пред високата порта от Цариград и продрахме си езикът с саханите на пашовите мутфакчийници да продаваме народните двигатели, които ви придобиха днешната свобода.

[+/-] ...виж целия текст



Напомняй още и това, че когато „лъжелибералците" поискаха да ви отделят от лоното на агия патриарха, то ние силно са стараехме да докажем на този прост народ, че Бог не позволява да са отделиме от патриарха, защото той (Бог) не приема нашата молитва на славянски, а само на гръцки, и че цариградският патриарх ще ви прокълне вовеки веков, както това той го направи и сега не сме вече приети от него.

Ако ти искаш да станеш пъдар и умен, старай са, като станеш чиновник да си напълниш кесийката, защото утре ще та изпъдят и тези, които не зная как ни испревариха и са нарекоха либералци или народна партия, не стоят мирно, а откриват на народа нашите тайни - ще стъпят на сила и тогава да имаш да си харчиш и да си живееш „благородно". Не забравяй още и това, когато ораторствуваш да викаш: „Понеже, обаче сърдцето ми плаче за паричките на българският народ..."

Като имаш тези качества на мюзевирлика, ти никога няма да останеш гладен. Земи пример от нас и от нашият верен и предан другар търновския доктор. Той още преди да влезне като член в нашето консерваторско мизерно общество, той е имал тие „добри" качества, но сега още повече се практикува, а особенно от когато го бяхме назначили за губернатор в Търново.

Да ти разкажем сега кои сме ние. Ние сме хора збирщина, които сме правиле големи злини на хората, колкото за добрини не питай, защото добрината не е хубаво нещо - един от нас е от Клисура, други oт Свищов, трети от Болград и пр. и п. и пр. Добри-
те хора като например, както сме ние, тие са помирисват ако ще едина да живее на исток, а другия на запад. Ние дето сме правиле добрини никой не може ги направи на света. Едина от нас, от „благородната ни партия - чорбаджийска" е бил турско- фанариотско мекере, другият е виенски чифутин, който на много търговци е подигнал мажецът, а третият, т. е. мойта милост, ви казват „разделяй и владей".

Да ти кажа ли едно нещо? Аз на моите вер ни и предани другаре не им зная хубаво историята, защото, когато тия са правиле практика в отличаването на подлостта, аз тогава бях в Франция, но да ти разкажа моята си история. Когато аз бях още малко дете, страшно мразих този дяволски -български язик (аз и сега у дома си са разговарям на влашки, турски и гръцки) и ако и да говорях на български между другарите си, както, когато са събирахме на едно в гимназията, то беше за това, защото дебелоглавите българе не разбираха от мойят хубав език. После това, аз можах да измамя тези дебелоглавци българе и ма пратиха в Франция да свърша своите науки, но аз като положих голямо старание да изуча правото, в това време не забравях да пропусна и практиката на мюзевирлика - и него научих и за това си имам диплома. Освен това, аз съм от аристократическа фамилия - баща ми е роден в Димотика и е носил да продава сушена бамя и вонещи цири, които аз крайно обичам, а майка ми е от потеклото на гърци, т. е. от гагауска - погърчила са е и за това аз никога не мога да са унижа и да стана равен с народа.
Ти бил ли си в Париж, на онова място, дето караха принцеса Ламбали да каже публично, че тя обича народа и е с него? Не, не си. В времето на француската революция, когато я хва-нале, поискале да не я убиват, но само тя да каже, че обича народа и че е равна и тя с него, а тя не се унижи до това, щото да каже, че е равна с народа и тие я заклаха. И аз съм такъвзи, никога аз не се унизявам да стана равен с простака селенин и с ничтожните търговци. Но само аз ли го правя това? Не, и моите другари, които пишат в откраднатият вестник „Български глас" - сичките са такива и ние синца сме са заклели, че ако ние успеем пак да станем министри, тогава ще смъкнем кожата на народа от гърбът му. Ти виждаш, че ние викаме против народната партия, защото така ни иде на гайдата.

Ами знаеш ли защо ние се нарекохме „Български глас"? Като не знаеш, слушай да ти кажа. Ние си имаме пред вид да мъчим българският народ и той ще си издава гласът, а ако бяхме мъчиле влашкият народ (както бях си намислил аз преди пет години), щяхме да се наречем „влашки глас". Това не е друго нищо, освен да заслепяваме народът и да го лъжим, а той да ни вярва.

Видял ли си ти да протекат от милост на коркодила сълзи? Не си. Тогава и от нашите очи няма да протекат за този дебелоглав народ. Затова ела ти при нас и ще та пращаме да ходиш да пропагандираш на народа, че ние сме добри, че като успеем, ще та назначим в г. Оряховица окръжен управител. (Стойте, какво ще направите, доктор Минчо от кога се е преместил тамо и очаква този късмет? Р.) Ако видим, че ще са помъ чат и втори път да ни строполят немирниците от народната партия, ние ще гледаме този път да си напълним кесийките, че като видим, че ще ни гледат сметките, то „господи очисти през Дунава" - пък тогава са расхождай из Влашко с файтона, а българете да ядат сол и хляб и да печелят за нас.

Аз вече ти разказах почти сичко и за това ти ще са запишеш в нашето число и ще та пратим в Търново да са практикуваш от нашият верен и предан другар. Това сме се ние - ние сме си ние. Обществото на „Български глас".

Будилника, който се издаваше от покойният Хр. Ботйов, беше казал за двама вестникари така:

Найденов и Генович
Са два философа:
Един има ветхак ум,
Другия правна кофа.

А ние ще кажем на исчадието на какините Донкини деца на „Български глас",

Ако тие и да пишат
Много думи сладки;
Но сичките ги познават,
Че са божи патки.

В. "Свободен печат", бр.3, 21.03.1881 г.

На снимката :
Съратници от Априлското въстание - З.Стоянов, Ст.Стамболов, Н.Обретенов и Ст.Заимов

сряда, 6 февруари 2008 г.

Връщането на Южна Добруджа

Стефан Танев

Незабравими ще останат дните на заемането Южна Добруджа от армията. Дни на възторг и на радостни сълзи. Добереш се до Варна и сякаш се почувствуваш в друг свят. Съвършено друга атмосфера. Национално чувство пробудено. Грамадна разлика между София и Варна. Кръвта тук тече по-бързо. Погледи, които горят. Войските се изпращат все така, както някога, както по време на мобилизацията преди Балканската война. Така варненци изпратиха гвардията и Осми пехотен полк. Видях мнозина да плачат След толкова тегла за пръв път и сълзи на радост. Един ден още и румънските войски ще се изтеглят от първата зона. Треската на варненци ни заразява. Качваме се в една кола и поемаме пътя за Балчик На неколкостотин метра от граничната линия се е настанил на бивак Осми полк. Минаваме край него.

Ето ни на раничния пункт "Полковник Минков“. Здрави, спретнати, изгорели момчета. Да ти е драго да ги гледаш.

Искаме да продължиме. Подофицерът ни разрешава на своя глава. Стигаме румънския пост. Румънските граничари ни отдават чест. Грамадна разлика между нашите и техните Сравнение не може да става. Това не са войниии. Отнасят се към нас с някакво страхопочитание, ако и да сме цивилни. Вдигнали са телефона. Нямат Връзка. Не се решават да ни разрешат да продължиме.

[+/-] ...виж целия текст


Връщаме се. В бивака на полка са пристигнали кметовете на околните села. Преговорите с полковник Беджев за народна трапеза между войските и жителите на селата. Два дни продължават веселията. В първия с нашите, във втория със селяните от Чаушкъой, отвъд досегашната граница, селяните на което оше след изтеглянето на румънските войски се прехвърлят с добитъка, с жени и деца при нашите войски.

21 септември. Край границата, по шосето за Балчик, са се стекли селяни и селянки от околните села. Хиляден народ. Необикновена радост. Офицери и войници, украсени с пешкири и ризи, дарени от населението Маса цветя. Сигурно в околните села не е останало нито едно цвете. Всичко това е спонтанно, непринудено. Не можеш да задържиш хората по селата. На граничната линия арка има опъната трикольорна лента, която генерал Попов трябва да пререже и войските да потеглят към Балчик. Беджев е наредил никой да не минава пред патрулите. Прехвърлям колата далече зад румънския лост. Ще дочакам церемонията, ще изтърча напред към Балчик преди патрулите да са се развърнали. Искам да бъда там колкото е възможно по-рано. Искам да видя Балчик как се отзовава на свободата, преди още вашите войски да са там.

Пристигат военните аташета на Германия, Италия и Унгария. Населението им устройва луди овации. Речи, церемонии. Дочаквам да свършат и се хвърлям в колата.
Полковник Беджев ме беше предупредил; "Къде ще вървиш пред войските? Знаеш ли на какво ще попаднеш? Не може! Аз съм отговорен, ако стане нещо с вас! По дяволите всичко! Хвърчиме към Балчик Шофира брат ми, художникът. С нас са и фоторепортерът Иван Христов и Борис Киров от нашата редакция. Само след няколко минути и войските се изгубват от погледите ни. Всички сме във форма. Офицерска, само че без пагони. Първата арка. Tова е селото Текия. Всички са се стекли да посрещат освободителите. В село не е останало нито едно цвете. Предупреждаваме ги да пазят цветята за войските и продължаваме своя луд бяг към Балчик
...

Радостта на населението не се наемам да описвам. Плаках на няколко пъти. И много дни след това, винаги когато започвах да разправям за посрещането на нашите войски в Добруджа, винаги се разплаквах. Не бях и в състояние тогава да пиша. Пиша всичко това цял месец по-късно.
...

От собствениците на вилите в Балчике останал само художникът Константинеску със съпругата си. Тя е сестра на румънския посланик в Берлин. Разправя ми:
-Срамувам се от собствената си нация. Каква разлика между вас и нас. Влезнаха тук толкова много български войски. Вилите са празни. Не се намери нито един войник не да вземе нещо, а да откъсне поне едно цвете. Ние никога не бихме могли да се похвалиме с подобно държание. Никога не очаквах, че българите са такива.
-Да го напиша ли всичко това, госпожо?
-Напишете го.
-Няма да го направя. Напиша ли го, имате ли представа как ще ви посрешнат, когато се върнете 6 Букурещ?
-Да си призная ако не са моите близки там, след това, което видя тук, предпочитам да остана да живея В Балчик, стига да ни се позволи ог българските власти.
На 25 септември влизаме в Добрич. Тоя път военните са взели мерки да не ги изпреварваме. Все пак в последния момент генерал Попов ни дава разрешение да влезнеме преди него, преди войските.
Целият град се е струпал на главната улица, около арката, по продължението и. Ние сме първите. Дъжд от цветя. Спираме ги.
- Дръжте ги за войските! За генерала!

Не е останал човек вкъщи. Банда от крадци би могла да се вмъкне в града, да започне обир на всички къщи, от покрайнините до центъра, не би имало кой да ги види. Не се и опитвам да описвам настроението на народа, То не се поддава на описания. Не е радост, не е и тържество, а нещо по-друго: освобождение. Някакво особено състояние. Не мога да предам какво изживяха те, освободените Знам едно: чувствувах от всичко това да
лазят тръпки по цялото ми тяло. Десет, петнадесет пъти вадех кърпа, за да избърша сълзите си. Виждаш приятели да се срещат, да се прегръщат, целуват. Сложат глава един друг на рамената и плачат. Плачат от радост. Чувствуваш как някой до тебе е уловил ръката ти и я стиска. Не те и познава. Ей така, сякаш в това стискане на ръка ще намери отдушник иа всичко, което става в душата му. Трогателни моменти особено когато започва навлизането на войските. Кой би могъл да спази ред? Кой би могъл да сдържи тая многохилядна тълпа, която се притиска, която иска да помилва оръдията, която обкичва с цветя всеки войник, всяка пушка, всяка моторна кола.

Държат се речи. Не слушам ораторите Гледам ги. Това е по-интересно. Ръцете, които държат написаните листа, треперят като от тригодишна треска. От вълнение, от радост. Изкачват се на една маса под арката, пред генерал Попова. Крачолите на панталоните им като чели са трепетликови листа. Не ги държат краката от вълнение. Плачат всички. Никой не е в състояние да сдържи сълзите си. Радиопредавачът предава всичко. Най-после и той се поддава на общото вълнение: "Плачат всички, плаче генералът, плача и аз...Не мога!" Носят му вода, сменяват го.

Шествие по главната улица начело с генерала към площада, на който се е издигал паметникът, румънският паметник в памет на ''освобождението" на Добруджа. Дигнали са си го сами. На негово място е издигната естрада. Заемаме място около генерала. Започва минаването на войските. Нестихващо "ура". Безспирно „ура“, което излиза из дълбините на душата. Носи се като вълна. Народ се тълпи от всички страни и всеки гледа да помилва с ръка войник, оръдие, каквото и да е. Сякаш не вярва на очите си, сякаш иска посредством осезанието да се увери, че това не е някакъв сън, някаква измама на зрението, а истина, действителност.

Плачат и чужденците. Плачат англичани, американци немци, Целият чужд печат е представен тук.
- Как е могла да се търпи такава неправда? Как е могло всичко това!
- възмущават се англичани.
Баблен, кореспондентът на "Хавас", ми шепне:
- Трябва да го призная, никога не съм виждал нещо подобно, никога не съм
предполагал, че мога да видя.
Обяд. През всичкото време младежта на Добрич шествува пред ресторанта, в който обядваме. Но това не са софийските шествия. Не се нагьрбвам да описвам и тях. Измъкват генерала, измъкват Дора Габе, Багряна Пенакова и ги понасят на ръце. Луда радост.
Не съм в състояние да издържа повече Не съм от камък, а от нерви. Те не издържат. Пет дни не знам какво е сън. От вълнение. Една кола тръгва за Варна. Измъквам се незабелязано, хвърлям се в колата и се понасям към Варна и от там за София. Отказвам се от Силистра, от всичко онова, което има още да се изживее. Не съм в състояние да го понеса Има скърби, които не се понасят, но има и радостни вълнения, които не се издържат.
...

В Народното събрание речи от председателя Логофетов, реч от министьр-председателя Филов. Всичко това може да се намери във всеки вестник от тоя ден. Спогодбата от Крайова бива одобрена без разисквания. Заседанието се вдига. Депутатите гръмват "Шуми Марица". Пеят всички в хор. Пеят с тях журналистите, публиката от ложите. Свършват химна и започват "Боже, Царя ни пази“.

За момент е забравено всичко, мъката за ония наши българи от Северна Добруджа, които ще трябва да напуснат огнища от векове, недоволството.
Ден на истинска радост, на всенародно тържество, непомрачено от нищо. За миг, за ден, всичко онова, което е в състояние да помрачи общата радост, е заключено някъде в душата. Утре може би ще отключат това кътче, за да дадат простор и на онова, което става там, но на тоя ден всички изживяват с несмущавана радост голямото събитие.

Въпросът за изселванието се поставя на втория ден. Говори по него Никола Мушанов. Сесията се закрива. Държат тя да остане историческа и поне веднъж в дневниците на Народното събрание, поне в една от неговите сесии, още от учредителното събрание в Търново, да няма критики, огорчения, нападки. Закрива я министър-председателят Филов с къса реч:

" Макар тази сесия да беше много къса, тя ще остане историческа поради значението на въпросите, които се разгледаха в нея. Считам се особено задължен да ви благодаря за начина, по който вие изказахте обединението и сплотеността на народното представителство, когато имаше да се разрешава един въпрос от такова голямо национално значение.

Нека се надяваме че това единение и тая сплотеност ще продължават да съществуват и занапред между нас, за да може правителството, с подкрепата на народното представителство, да се справи с големите още задачи, които му предстоят."

Септември, 1940 г.

Откъсът е от книгата "Стефан Танев. Дневник" . Снимките са от сайта "Добруджанският въпрос".

ВМРО - от 1893 година до наши дни

д-р Христо Татарчев*

Четиридесет години се вече изминаха в непрекъсната борба от оня велик момент, когато се създаде ВМРО - години, изпълнени с извънредно трудни премеждия, мъки, страдания и саможертва, както и с несъкрушим, при най-тежки моменти на съдбата, подем на духа и вяра в борбата за свободата на Македония. Появата й беше едно крупно в историята и живота на българското племе дело. ВМРО постави еднакво свободния български народ и оная негова част, останала под чуждо иго, пред тежки по дълг и отговорност съдбоносни задачи и действия. Тя стои същевременно и е важен фактор на Балканите и мимо нея е немислимо там уреждането на мир и спокойствие. Широко свободният й характер и стремеж обаче съдържат повече хуманни предпоставки, отколкото каквито и да са егоистични подбуди, при всичко, че тя излезе от недрата на българския народ, като на народ най-многочислен в тая страна, най-културен и най-силно задушаван в неговото културно-народностно развитие. Това беше най-релефно подчертано с възприемане на автономния принцип като цел на ВМРО, принцип задоволяващ еднакво аспирациите на разните етнически единици, както и ония на съседните държави. Свободата на Македония се представляваше на основателите на ВМРО, които изживяваха най-интензивно грубата действителност, живота на роба и тенденциите на времето, като един вековен копнеж на племето ни и императивен дълг спрямо родната им земя.

Оформянето й въобще се извърши е началото на 1893 година [70] в Солун от следните лица: Дамян Груев, Петър п.Арсов, Христо Батанджиев, Андон Димитров, Ив. Д. Х.Николов и д-р Хр. Татарчев, към които по-после се присъединиха Гоце Делчев, Пере Тошев, Хр. Матов и Гьорче Петров, така че се създаде едно мощно по дух, разбиране и акция идейно течение, което ред години направлява революционната дейност през всичките й успешни и неуспешни фази, догдето по-голямата част сложи костите си за вечни времена в хубавата ни родина. И едвам що бяха са създали революционни комитети в повечето градове стана нужда за среща, конгрес, на по-първите сили за разменяване на мисли по координиране на действие, материални средства и оръжие. За тая цел се използва освещаването на новопостроената черква „Св. Кирил и Методий", което се извърши на 15 август 1894 г. Революционната идея, изобщо, обхвана и двата пола и се разпростре бърже из цялата страна, като в кратко време изникнаха добре организирани комитети в Солунско, Битолско, Скопско, Серско и пр., начело на които застанаха млади, енергични и интелигентни сили. Тоя бърз успех се дължеше на онова магическо въздействие, което упражняваше четата на Гоце Делчев всред широките маси през време на обиколката й в страната. Робът веднага се почувствува свободен и можеше вече без страх да отива на нивата си и да реагира смело под закрилата на организацията срещу бега, спахията и пр.
[+/-] ...виж целия текст


Така също социално-стопанското му и културно положение беше важен обект за нея, защото от неговото рационално разрешение зависеше собствено мира и съгласието в обществото, условие необходимо за успеха на делото. Всичко това не можеше да не бъде оценено от народа ни, ВМРО беше за него истински култ, комуто поднасяше охотно всички морални и материални жертви за постижения на идеала й. И в тоя именно апотеоз забиваше борецът последния си патрон в черепа си, за да не попадне в ръцете на врага или пък увисваше на бесилката с възгласа: „Да живее Македония". Така само се обяснява липсата на предателства в освободителното дело, при все че голяма част от народа ни мина през какви не изтезания, затвори... без да бъде издадена ни най-малката революционна тайна. Това достойно държание на народа и безпримерната му преданост към революционната кауза помогна за изграждане мощта на ВМРО, за да стане държава в държавата. В последствие й се наложи образуването на чети в революционните райони, на които се вмени за задача организирането на селата, преноса и пазенето на оръжие. По-късно пък стана нужда да се създаде селския милиционерски институт. Македония взе вече характер на военен лагер. При това положение стълкновението на четите с турски войски и политически афери в страната почнаха да се увеличават все повече, така че интервалът между 1896 г. и Илинденското въстание носи с пълно право името предилинденска епопея.

Солунската афера през януари 1901 година засегна най-чувствително ВМРО и я обезглави. Централният комитет: Хр. Матов, Пере Тошев, Ив. Х.Николов и д-р Хр. Татарчев падна в затвора и изпратен на заточение в Подрум кале - Мала Азия. Джумайското въстание през 1902 извършено от върховистите, усложни още повече положението в Македония. Новите заместници на ЦК бяха еднакво увлечени с широките маси от хода на събитията. Към края на ноември 1902 ние се прибрахме от атинския затвор в София. Подир няколко дена дойде Хр. Матов и малко по-късно се прибра и Пере Тошев. Положението в Македония ни занима дълго време; кардиналният въпрос беше да се предприеме ли обща акция или не. Спор имаше главно върху размера й. Всеки от нас беше на мнение, че акцията е неминуема, след като беше се проагитирало измежду населението вътре и вън: „всеки годен за оръжие да се намира в родното си място", и ЦК беше се разпоредилвече за свикване на конгреса на 1 януари 1903 г. в Солун. Най-сетне се реши да се предприемат терористически акции по железниците и на някои уязвими места, без да се ангажирват обаче големи маси, като се наблягаше при туй на факта, че аферите не трябва да ни плашат, понеже чрез тях македонският въпрос узряваше политически и се приближава до разрешението си. Затова Делчев трябваше да замине навътре да се споразумее с ЦК за предстоящите акции. Той успя да завари едвам конгреса и не можа да не се съгласи за въстанието [71]. Оставено бе само да се определи датата му. Това стори Смилевския конгрес на 17 април 1903 год. При това представителството на ВМРО - Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев зае, в духа на конгресните решения в Солун и Смилево, да подготви политически и материално предстоящата революционна акция, за която цел намериха пълна братска подкрепа от свободния български народ и от македонската емиграция в България. Геройската смърт на Делчев при Баница и солунските атентати на 28,1 29 и 30 април 1903 побъркаха твърде много на подготовката за въстанието.

Никой от нас не е бил против терористическите акции, нещо повече, още в първите години на революционната дейност беше изпратен Д. Груев в Брюксел от ЦК, за да проучи как се манипулира с взривните вещества; касаеше се само главно за момента и координирането им с общата революционна акция. Атмосферата в Македония обаче натежаваше все повече с прииждането на македонските синове от странство в родните си места, дошли тук да дадат кръвта и живота си за свободата на татковината си; и изригването на оная неукротима жажда и екзалтирано желание на борците, въобще, да влязат в акция, можеше да последва всеки момент при най-малкия повод.

Историческата дата, 20 юли 1903 година дойде най-сетне и въстанието се провъзгласи при общо ликуване, ентусиазъм и радост. Македонският народ застана с рядка енергия и самоотверженост гърди с гърди с вековния владетел на родината му и скоро стана господар на гори, поляни и поселища. Неговото знаме „Свобода или смърт" се развява дълго време в Крушево, борбата се води месеци, догде зимата я прекрати. Турската мощ надделя наистина, но македонецът излезе от тая борба с чест и достойнство, като народ с ясно оформена народностна индивидуалност и съзнание. Реакция от това се яви само в ония ръководни сили, които проявиха най-минимална революционна акция в районитеси. Това беше Яне Сандански с другарите си и те бяха собствено, които доктринерствуваха върху историята на въстанието, като с туй създаваха не малко спънки в подема на революционното дело.

Македонската проблема стана обаче обект на европейската дипломация и се приближаваше постепенно към разрешението й - обстоятелство което спомогна не малко за създаването на младотурския комитет. Последният се опита с провъзгласяването на хуриета-конституцията (Хуриет означава свобода, а не конституция.) да осуети тая нейна тенденция. За голямо съжаление, на тая младотурска игра се подаде Яне Сандански, който още преди туй беше водил, без знанието на представителството, resp. ЦК, преговори с някои от младо-турците. Той беше пръв с другарите си, който сложи оръжието си и в последствие трябваше да сторят това и другите революционни райони. Но главните ръководители на ВМРО държаха крепко за идеята, за която бяха дадени толкова жертви, понеже познаваха добре манталитета и интимната мисъл на младотурските дейци и затова заеха наблюдателно положение спрямо развоя на събитията в Македония. Те подкрепваха образуваните там български конституционни клубове, дотолкова доколкото това отговаряше на задачите и целите на ВМРО. Клубовете бяха за тях едно средство, за да се отнеме възможността на европейската дипломация да обвинява българския народ в неприязненост спрямо младотурския режим, както и да се убеди за лишен път, че новият режим не е наклонен ни най-малко да въведе каквито и да са подобрения в политическия живот на страната. И не се мина много време, взеха се най-крути мерки за чуждите народности в духовно-културно и стопанско отношение, с тенденция за създаване на една чисто турска националистическа държава. Тия мерки наложиха на ВМРО да реставрира революционните си сили и да почне още с по-голяма енергия революционната борба.

Младотурската надменност и провокация спрямо България сплашиха правителството Данев-Гешев и последното, за да излезе от младотурския кошмар, се хвърли в обятията на сърбите, като сключи фаталния сръбско-български съюз, за който ВМРО научи след като той беше вече сключен. Независимо от това, през Балканската война четите на организацията оказаха неоце- { нима услуга на настъпващите в Македония съюзнически - български, сръбски и гръцки войски. И когато българските войски обсаждаха Одрин и пазеха дарданелския бряг, водителите на ВМРО не преставаха да напомнюват на българското правителство и на политическите мъже да се държи на автономния принцип. Изобщо македонецът се би в Балканската война, както и Междусъюзническата - рамо до рамо с братския му свободен народ, като издигна с костите си вечно несъкрушими от никакви природни стихии и човешка ръка паметници, над които ще витае вечно духът на безбройните македонски синове, паднали за общата българска кауза. Нещастният край на съюзническата война понесе той с рядък стоически кураж и воля, и тутакси потърси изход от наложеното нему в Букурещ положение в революционната борба срещу новите владетели: гърци и сърби на родната му земя и в тая борба го завари великата война. На ново македонецът воюва със свободния български народ за защита и освобождението на земите на българското племе, ала техните жертви и идеали бяха погребани в Neuilly. И когато свободният български народ беше сломен от безпримерната в историята извършена над него неправда от силите победителки и изпаднал в отчаяние и безверие, търсящ за туй лек във взаимни обвинения и борби, отказващ се даже от народността си и земите за изпросване на милост и снизхождение от алчните ни съседи и френската дипломация, ВМРО погледна на неуспеха и погрома на общите български аспирации и идеали като на временен епизод в битието на народа ни и се залови със същото постоянство и последователност за възстановяване на революционната си мощ.

Олокуста (Уговорката (ит.-исп.)), който се поиска от българското правителство и българските политически мъже, тя не можа да даде, без да не измени на завета на безбройните македонски чеда, паднали за свободата на Македония и дълга спрямо родината. Тя, без оглед на тия въздействия и на трактатите на Neuilly, продължи да върви по посочения й от световната история и собственото й минало път.

Това е още едно указание към българската власт и българските политически мъже, че македонският въпрос не може да се разрешава без участието на ВМРО. Македонският народ, както в миналото, така и понастоящем крепко стегнат в ред, дисциплина и вяра около водителите на ВМРО и националните институти, ще следва винаги с безпримерна преданост и себеотрицание в борбата, творящ безсмъртни дела на слава и величие, до постижение на свободата. Да живее Македония, вождът на ВМРО [72], неустрашимите самоотвержени нелегални борци, както и легалните около националните институти.

Торино, 20 юни 1933 г.

В. Македония, г. VII, бр. 2033, 2 август 1933 г., с. 5.

70. Д-р Татарчев допуска грешка. Става дума не за началото, а за 23 октомври на 1893 г.
71. Това твърдение на д-р Татарчев не отговаря на истината. Гоце Делчев не е присъствал на Солунският конгрес на ВМОРО през януари 1903 г. Той пристигнал в Солун на велики четвъртък (през април) 1903 г. и се срещнал последователно и разговарял с Иван Гарванов и Дамян Груев за въстанието. Вж. Хр. Силянов. Освободителните борби на Македония. С., 1933, т. I. 230-231.

72. Д-р Татарчев има предвид члена на ЦК на ВМРО Иван Михайлов.

*д-р Христо Николов Татарчев е деец на македоно-одринското национално-освободително движение, един от основателите на ВМОРО. Пръв председател (1894 г.) на Централния македонски революционен комитет. Първоначално образование получава в родния си град и в Охрид. През 1882 г. учи в Брацигово, а на следващата година постъпва в пловдивската гимназия. Куриер е на БТЦРК, взема участие в Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Доброволец е в Сръбско-българската война (1885 г.), участва в сраженията при Сливница. Следва медицина в Цюрих и Берлин до 1892 г. През 1893 г. заедно с Д. Груев и други поставя началото на ВМОРО. През 1901 г. е арестуван от османските власти и изпратен на заточение в Подрумкале, Мала Азия. Освободен е 1902 г., но на път за Солун е задържан в атинския затвор. Член е на задграничното представителство на ВМОРО до 1905 г. По време на Балканската война и Първата световна война е военен лекар. След войната е един от учредителите на ВМРО. След 1925 г. се оттегля от активна революционна дейност, поради противоречия с ръководството на организацията. Принуден е да емигрира в чужбина. Умира в Торино, Италия. Автор е на книга със спомени “Първият централен комитет на ВМОРО” (1928 г.). Умира на 5 януари 1952 г. в Торино.

Oще публицистика от автора може да се намери в книгата
"Д-р Христо Татарчев. Македонският въпрос, България, Балканите и ОН."