неделя, 20 януари 2008 г.

Македонският митинг

Aлеко Константинов

Студентите обявиха митинг по македонските работи. Правителството чрез официозния си орган се постара дa. ги кандардиса да не правят митинг. «То не че е лошо нещо бе, момчета, ами таквоз инака. . . хич сега ли му намерихте време, тамам сме си добре.» Но студентите — млади сърца, жива кръв — слушат ли ти те мирни приказки. Не послушаха. И стана митинг. Хем митинг не: ами митинчага!

Аз ще кажа, че имаше четири хиляди души, па вий и да притурите още една-две хиляди, няма да сторите голяма грешка. Дядовата Славейкова площад — пълна. Сбрали се тихо, мирно и чакат да се открие митингът. Както и трябваше да стане — студентите са инициаторите, — един студент откри митинга и като заяви, че задачата на събранието не е партизанска, а общенародна, предложи на желающите свободно да си изкажат мнението относително поведението, което трябва да държи българският народ и правителството му (ама не правителството «Му», а правителството на народа) по македонския въпрос, при сложившите се напоследък обстоятелства.

И ето изправи се на трибуната един млад човек със скромна, но енергична и умна физиономия. Този човек с достойнство и с право стъпи на тази трибуна; той сега стъпи, за да подкрепи с думи идеята, която по-рано я беше подкрепил с меч в ръка, пред зияющите уста на смъртта, като презре облагите, свързани с военния мундир в мирно време. Но какво съм взел да го описвам, достатъчно е да кажа, че това бе г. Бозуков, известният герой на македонското въстание. Стъпи той на трибуната и с една трогателна скромност заяви, че понеже не бил оратор, то ще си прочете от него самия написаната реч. А всъщност той не само че не чете нищо от книга, ами се оказа един пламенен оратор, способен да наелектризира с логичността на доводите и с искреността на убежденията си цялата маса народ, който с шумни одобрения и бурни ракопляскания пресичаше неудържимо неговите пълни с безкрайна тъга думи, с които рисуваше положението на нашия брат македонец. Той свърши речта си с извъндно сдържано за темперамента му заключение: «Да помоли правителството чрез Народното събрание да се възползува от сложившите се на Изток обстоятелства, да вземе мерки за подобрение участта на македонците. А какви мерки — това е работа на правителството.»


[+/-] ...виж целия текст



След него възлезе на трибуната народният представител г. Такев, млад, образован човек, едва-що стъпил иа общественото и политическото поприще, несвързан тясно ни с една от политическите партии, действующ самостоятелно с такт и завидни ораторски способности. Приписват му наполеоцовеки сънища, но лош е този солдатин, който не мечтае да бъде генерал. . . Както и да е, стъпванието на г. Такева на трибуната в никой случай не можеше да придаде партизански колорит на митинга и да измени неговия характер. А че такова намерение не е имал и самият оратор, това ясно се вижда от речта, която той държа. Той, като описа положението на Македония, заяви, че ний никога няма да улучшим положението на нашите братя отвъд Рила с прокламираната от правителството пасивна политика на султанското благоволение и че българското правителство трябва или да поведе една активна политика чрез посредството на великите сили, или ако по някакви негови висши съображения не иска да направи това, тогава нека сложи мандата си и водението на държавните ни работи да се възложи на други лица.

Има ли в тия думи нещо такова, което да излиза вън от рамките на целта, за която бе свикан митингът? Има ли тук нещо престъпно или осъдително? Няма. А при всичко това ето какво стана на Славейковата площад. Още като се качеше на трибуната г. Такев, срещнат с ръкопляскание от студентите и всичката почти публика, към него се втури една фигура, която не може да внуши освен отвращение, за да го свали от трибуната; но възмутената публика от ръка на ръка го изхвърли от своята среда и ораторът почна своята реч. За да се отличи, види се, пред своето началство, с произвежданието на смущение сред мирната публика се нае подначалникът на канцеларията на Народното събрание Керифейски. В.«Мир» нарича негова милост "някой си Керифейски." Не е ли туй във висша степен безсъвестно? Или ви е срам да признаете, че смутители на мирния митинг бяха хората, които правителството храни и покровителствува? Мигар не знаете г. Керифейски, ако не по друго, то поне по неговото дръзко и нахално опитвание да извади насила народния представител г. Габровски от залата на Народното събрание? Но и вторият смутител биде изхвърлен като парцал веднага. Тези предизвиквания на правителствени хора възмутиха публиката, но порядъкът не се наруши и ораторът продължаваше своята реч.

Но ето явява се трети смутител, Байчев. (За него в. «Мир» не казва «някой си», Господа консерваторите познават своя Байчев отдавна, още от 1881 година.) Той почва да кряска, за да предизвика скандал. Обръщат вниманието на един полицейски стражар върху скандалиста, но стражарят си прави оглушки и се обръща на друга страна. В този момент до стобора на Славейковата, къща Байчев гръмва с револвер. Стражарят се обръща и хваща за рамото един бедняк македонец с думите: — Защо гърмиш, дай револвера. Но публиката, разбира се, не позволи да се разиграй докрай тази комедия и указва за същинския виновник Байчева, който, престорен веднага на пострадавши, прегънат надве, с една ръка стискаше корема си, а с другата не съвсем изкусно тъпчеше револвера към вътрешната страна на ръкава и шепнеше на стражаря: — Дръж ме под мишницата.

След това в момента, когато се четеше резолюцията, откъм кафене «Езеро» се появиха около двадесет конни жандарми, които завиха към зданието на пощата. Майке, каква ли ще бъде тази работа! Па то си имало причината. За да може кавалерийската атака да се засили и да внуши ужас, трябвало мегдан. И наистина, като хала се спуснаха въоръжените конни жандарми срещу мирната публика; но ефектът им излезе хасъл китайски — никой не се уплаши от тяхната тупурдия и те се спряха и заградиха само улицата към двореца.

Резолюцията се прочете, митингът се закри и хората тръгнаха мирно да си разотиват. Е добре — защо бяха тогава тези предизвикателства от страна на полицията? Защо допусна под нейно прикритие няколко пияни негодници да псуват наляво и надясно и с това предизвикаха публиката да им натупа гърбовете. Защо градоначалникът предизвика със своите груби разпореждания ироническите аплодисменти на публиката и триста епитети върху челото си? Защо се посипаха толкова удари от камшици върху гърбовете на хората, които си разотиваха, и ако бяха се позапрели, то само от любопитство към комедията, която се разиграваше около телефонната станция?

Един куриоз ми обяснява донякъде работата. Някой си полицейски във време на скандала пошепнал на един чиновник, като предполагал, че е от н а ш и т е, следующето: «А бе какво да правиш, нашите много кекаво пипат, закъсняха много, туй трябваше да стане, преди да успеят да прочетат резолюцията, ама на. . .» Разбрахме ли се сега? Ами защо ли аджеба около целия дворец имаше цеп, па и кавалерия тръгна из улиците.

София, 21 ноемврий 1895 г.