понеделник, 4 май 2009 г.

Загина той

Пейо Яворов

(Днес се навършват 106 години от смъртта на Гоце Делчев)

Който само един път го бе видял, никога вече не можеше да го забрави. Загина той.

Но той живее. Пред нас върви неговият светъл образ и ни озарява пътя към свободата. Неговият безсмъртен лик е най-съвършеният израз на духа и на под­визите на народа, който се бори за един свободен живот.

Безбройни са вече имената на ония другари великани, които паднаха и падат и които изумиха света със своя героизъм и със своята беззаветна самоотверженост.

А техният учител беше Гоце Делчев.

Роден в Кукуш, следвал в Солунската гимназия, свърши курса на Софийското военно училище в 1894 г., изключен по повод на един твърде характерен случай, без да бъде произведен в офицерски чин, Гоце се върна в своя роден край и след като учителствува в Щип и Банско, започна своята нелегална апостолска дейност.

И оттогава до 24 април 1903 г. — цели осем години, — Гоце бе въплощение на някакъв дух: не остана място в Македония и Одринско, дето да не е стъпил неговият крак. За него вредом, дето живеят българи, имаше сигурен подслон. Него нийде никой ни веднаж предаде, макар султанско идаре да бе определило за главата му 500 и после 1000 лири и бинбашийски чин. — Мисията му на апостол-революционер и несъкрушимата му вяра даваха му оня свеж и разчетлив ентусиазъм, онази свръхчовешка енергия, която поразява и която никога не го напусна. За него нямаше умора. Като вихър кръстосваше той цялата страна. Турците го нарекоха «хвъркат» (канатлъ). Най-големият враг на Организацията Дервиш-ефенди (Той бе няколко години директор на полицията в Скопския вилает. Той води след­ствието на Винишката афера и тогава прояви нечувана жестокост към обвинените българи. През пролетта на 1902 г. бе убит в руското консулство в Скопие.) за него каза: «Кажете на тоя дивен юнак, че желая да го видя и да му се поклоня: ние всички от цар до последното заптие отдавна вече сме измо­рени — само той не се уморява.»

Той имаше за религия своите убеждения. За тях той принесе в жертва не само живота си, а, което е много по-трудно, и мислите си, защото той нямаше друга мисъл, освен да служи на освободителното дело.

Със своята блага душа, със своето безпределно като океан сърце той предразполагаше всички, които се доближаваха до него; със своята пламен­на реч вкарваше и у старците духа на свободата, на братството, на беззаветния хероизъм и омайваше всички, които го слушаха; със своята несъкрушима вяра — най-мощната човешка сила, която разклаща планини — заразяваше всички, които заработваха с него. — И всеки го разбираше; всеки се чувствуваше свободен и доверчив към него; всеки бе готов да му даде сърцето си и сляпо да се покорява на всяка негова дума; и всеки за­ставаше с твърда вяра на поста, който той му определяше. «Където замръкваше, той не осъмваше сам; и където поминеше, оставаше утъпкан пътя за всеки апостол и борец.»

Той създаде първите комитети в селата, първите чети в горите, първи­те конгреси в градовете. — И въпреки туй неговата скромност бе безпо­добна, несравняема, едничка по рода си. С това свое качество той поразя­ваше всички и тогава, когато вече държеше нишките на цялата организа­ция. При постоянните опасности той бе всякога бодър и засмян, всякога пъргав и безстрашен. Сам се излагаше, но свидно му бе да излага друга­рите.

Чужд на всякакъв шовинизъм, той работеше за всички, които страдат под тиранията. И пред неговата пламенна и убедителна реч изчезваха всич­ки национални вражди в името на една самоуправна Македония. Пред не­говото възторжено предричане на една федеративна република на Балкан­ския полуостров изчезваха всички племенни ненависти.

Той любеше, обожаваше народа, а народът виждаше в неговото лице най-близкия, най-верния, най-любимия свой учител, приятел и син. За тоя народ той живя, работи без умора и умря. И народът по всички краища на Македония и Одринско отдавна му пееше и пее песни — задушевни, пленителни песни.

Загина той.

Но той живее. Пред нас върви неговият светъл и безсмъртен образ и ни озарява пътя към свободата.

в. «Революционен лист», София, г. I, бр. 1, 12 ав­густ 1904, с. 3—4.

Истината за положението след Априлското въстание

Павел Бобеков

(На втори май се навършиха 133 години от избухването на Априлското въстание)

Следствията от панагюрската случка на 24 априля бидоха твърде поразителни не само за нашата кааза, но, както е вече знайно, и за много други места от клетото наше Отечество. Що се е вършило другаде, ние не знаем; знаем само, че 35 села от нашата кааза са съсипани и изгорени. Всичките тия села са български освен две, които са имали по няколко турски домородства. Още положително не можем да се научим що е подбудило стотина размирници от Панагюрище да въстанат про­тив властта, но положението, в което се намираше на последнийо време населението в нашата кааза, беше вече нетърпимо. Турците всякой ден ни казваха, че е настъпил часът да ни изколят, а злосторствата на долните чиновници и принуждава­нето за събиране на тежките данъци, както и неправдите в съдилищата и другите наскърбявания на българете бяха вече непоносими. Трябваше железна ръка и някой висок гений, за да предвиди и възпре дохождането на злочестините, но за зла чест правителственото представителство тука беше лишено от чи­новници, които да отговарят на назначението си. При всичките добри грижи на средоточеното управление за доброчестината на подданниците без различие на вяра и народност у нас всич­ко се вършеше по старому: агите никак не разбираха, че сме в деветнадесетийт век!

Но, както и да било, станалото е вече ста­нало. Нека ни бъде за наука! Бунтовниците оладжак никому никаква вреда не сториха; нито едно село, нито един чифлик запалиха, както казваха някои вестници от столицата, защото те още от първийт ден побягнаха в горите, а след един-два дни, като нахлуха ордите на черкезите и башибозуците, те направиха всичко на прах и пепел; те обезчестиха безброй възраст­ни и невръстни от всякакъв род; те убиваха и не пожалиха нито трудните жени, от които на някои из утробите живи деца изваждаха! И всичко това е правено с знаяне на властта. Добре ще стори лорд Дерби да изпратеше някои верни хора, за да изпитат и изучат добре що е вършено, па тогава да говори в парламента, че отмъстяването било взаимно: щото вършили бълга­рите, това им сторили н башибозуците.

Грабежът на добитък и домашни стоки е голям и не може се изказа и описа. Но това не стигало! Днес в нашийт град се намерват повече от 1,500 души момчета и момичета в турските къщя, които са заробени и които ще потурчат. Броят на заробените и отведените в помашките села е по-голям: Затворените в тъмниците са безбройни и те са вдигнати от къщята, от дукените и от нивята им. Писаните във вестниците са стотина бунтовници, които са вързани закарани в Плов­див, са мирни и работни селене, на които сега нема кой да по­жъне нивята! С една реч, всичко е вършено с цел: да се на­грабят и обогатят мързеливите, а тези, които с пот на лицето си се трудят да изкарат хлеба си, да оголеят, да ги избият и да тръгнат да просят ония от тях, които останат живи! И кажете ни, не е ли това също либанската работа?!

Ако не е тя, защо да са ненакажат и злосторниците? Бунтовниците вече са из­бити или разпръснати и затворени, а черкезите и башибозуци­те, които избиха толкова, невинни хора и ограбиха имотите им, защо да се ненакажат? Не ли е работа да се върши всичко по право. Или ако са черкезете и башибозуците поданници на Портата, нима българете не са? — Първица ли е дето стават в държавата такива размирици по някога? Не са ли българете, които всякога са пълнили хазната на правителството, от която повечето турци са чакале за прехраната си? Не стигаха дру­гите теглила на клетите българе, ами остаха очите на турците на завидното уж положение на раята и рекоха барем съвсем да я довършат и изтребят от лицето на светът. И се българете виновати!

[+/-] ...виж целия текст



Преследванията и запиранията следват всекой ден; всич­ките по-богати и по-отлични българе от градът ни и от селата са затворени. Заптиетата се отнасят с тях най-немилостиво. Никой българин не може свободно да пътува. За да излезе някой из градът ни и да иска да отиде в некое село от каазата, трябва скъпо и скъпо да заплати на няколко турци, за да го заведат дето иска, но много пъти той бива биен по пътя, а някога другарете му го и закалват, особено ако е някой пана­гюрец. Забележете че турците гледат на българете като на по-долни от животните. Турците, циганите и черкезите свобод­но си разменуват от бедните българе четири сребърни меджидиета за една златна лира турска. Последните няма кому да се оплакват, защото за тях няма началство да ги оправдава, а само — обвинява и убива.

Не бяха само черкезете и башибозуците, които причиниха злосторства. Жалното е, че и царските войски направиха го­леми насилства: много млади жени, моми и невръстни момичета станаха жертва на сладострастията им! Лошавите езици пре­писват даже и на Хафъз паша злосторства, както и на неговите войници, като те казват, че сам той е посегал на честта на мно­го жени, а в ръцете на войскарите му измреле много невръстни момичета и момчета от Панагюрище. Войскарите, които мина­ваха от тук за пределите при Сърбия, как ограбиха от селата много момичета и млади жени и ги обезчестиха насилствено, ос­тавиха ги мъртви на мястото на шатрите си. Ние никак не вяр­ваме, че средоточното правителство знае това, нито пък да е дало такива наставления на редовните войски. Желателно е поне за напред да се предварат тия злосторства, които неволно прават мирнийт българин да се отчайва и да прави лошави замисли срещу правителството, което никак няма известие за това, що се върши от ония, които са изпратени в името му да раздават правосъдие без никоя разлика.

Тия дни се распръсна слух, че щели да се повикат на по­мощ всички селене и граждани, за да правят укрепления в Пловдив. И това причини всекиму голяма скръб, защото сега е лятно време и всекой си има своя частна работа, от която учаква да се храни цяла година и да плати данъкът си на царщината, който според силите ни е много тежък; особено беделът е, който ни прави много мъки. Струва ни се, че ако прави­телството беше захванало да зема и от нас войници, белким тия злочестини се не стореваха, па и нам не щеше да е толкова тежко за данъкът, но сега не знаем какво ще чиним занапред! Трябва да мрем от глад.

Нашийт владишки наместник хаджи поп Георгий, който бе закаран и запрян в цариградските тъмници, откак го повърнаха в Одрин, в градът ни се представи една мазбата от стърна на властта да я подписваме уж за негова полза, но отпосле се научихме, че тя била написана в смисъл, че трябва без друго той да се накаже, защото бил главната причина на размири­цата. Всичките села от каазата ни я подписаха и потвърдиха с печатите си; ония от гражданете и селенете, които не щяха да я подпишат, се затвориха и са обвинени за бунтовници.

Някои пътници, които пристигнаха в градът ни от Средец, казват, че тамошнийт владика — г-н Мелетий — бил убит, но от кого и как не знаят. Прибавят още, че от Средецкийт и Нишкийт санджаци щял да се състави един особит вилает под уп­равлението на сегашнийт средецки мютасерифин Махзар паша, на когото поведението е: на всекиго известно. Някои си искат да кажат, че даже и нашата кааза щяла да влезе в съставът на новийт вилает, което не ни се ще да вярване. Може и да сте научеле, но ние ще ви забележим, че гър­ците в нашийт одрински вилает се опитаха да се ползуват от размирицата.

в. „Ден" г. II, бр. 39, 10. VII. 1876 г.

В същия брой на „Ден" близо до горната дописка на П. Бобеков редакцията на списанието е имала дързостта да помести „Прокламация на тайното народно българско правителство", заета от в. „Фар дю Босфор", дето се казва: „Братия, ние българите заменихме перото със сабята и ние не ще турим тази сабя в ножницата, додето нашата страна не се освободи напълно и за сякога от игото на тиранина..."

* Павел Станьов Бобеков е български революционер, председател на Военния съвет (Привременно правителство) в Панагюрище и хилядник по време на Априлското въстание в IV-ти Революционен окръг. Умира от тиф във Велико Търново като доброволец в щаба на генерал Гурко по време на Руско-турската война. Предсмъртните му думи са: "Майко, аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна! Никога не допусках, че ще видя това! Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дългът към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!"

Поместената тук дописка от Бобеков излиза в цариградското сп. "Ден", редактирано от Стефан Бобчев и Генко Голчев. Заради нея в редакцията е извършен обир, намерено е писмо от Бобеков, положението на издатели и редактори се усложнява. "Ден" е спряно.