събота, 27 септември 2008 г.

Не ща ти нито меда, нито жилото...*

Драган Цанков

А що виждаме от друга страна? Виждаме:

1) Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза; че ако княза си отиде, турците пак ще завземат България, и пр.

2) Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте, пътувате заедно с княза по княжеството, като го придружавате от място на място. Целта на княжеското пътуване ни е известна. Но с каква цел го придружава руският представител? Оставам на вас, господин агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество...

Аз изброих тук само стотната част от това, което се извърши за успешното унищожение на нашата свобода, която, както вярно се изрази вашият предшественик, ний изкупихме ако не с нещо друго, то поне с нашето петвековно страдание.

Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си "Голос Русского", който се явява за българския народ апостол на неговото спасение. На тоя безименен "Голос" аз ще отговоря с глас на именен. И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата: "Не ща ти нито меда, нито жилото"...

Ако това мое писмо остане вопиющ глас в пустиня, аз ще се утешавам с това, че изпълних своя дълг пред моето отечество и пред моята съвест и че всичко изказах навреме. О грядущем грядущие...

в. "Независимост"

* Текстът е част от писмо на Драган Цанков до руския дипломатически агент Михаил Александрович Хитрово**. Писмото описва историята на преврата в България, извършен след смъртта на Александър ІІ, напук на неговия завет, насилията над конституцията, буйствата срещу народа и т.н. Симеон Радев пише за писмото: "Страната изтръпна при факта, че един българин е могъл да се отправи публично спрямо един представител на Русия с тоя горд, изобличителен и неустрашим език. Почувствува удара и Хитрово. На другия ден с една нота до Ернрота той изиска наказанието на човека, който се бе осмелил да се отнесе до него тъй дръзко." В крайна сметка Цанков не е наказан - за сметка на главния редактор на "Независимост" Йосиф Ковачев, който е арестуван за кратко и глобен.

** Михаил Александрович Хитрово (1837-1896) - висш чиновник, дипломатически представител в България, Португалия, Япония, Турция, Румъния и др., поет. През 1861-1864 г. консул в Битоля. След подписването на Берлинския договор М. Хитрово възглавява руската делегация на Европейската комисия, чиято задача е да обсъди положението на останалите под турска власт области. Генерален руски консул в Цариград (1871-1876) и консул в Солун (1878-1879) . От 29 март 1881 до 2 март 1883 г. е назначен за дипломатически агент и генерален консул в София.

Eдна дума и за жените

Петко Славейков

Има в света много таквиз криви работи, без­редни и твърде неправедни, които, като сме при­викнали все тъй да ги гледаме, та не ни се и виж­дат вече таквиз, каквито действително са, зато­ва и не само небрежим за поправянието им, но още се и противим на възстановението в нормалното им състояние. От друга страна пък, и самото отв­ратително и несносно състояние на някои работи в света, като се е освятило някак чрез съществува­нието си на много векове, человек иде, та обръгва на него; то му става някак като втора природа и ху­баво му се вижда тъй, както се е научил да го гледа и да го търпи, и мило му е да се откъсне от него, та затова не само не иска и не търси да се отмени от него, но и всяка мисъл даже за таквоз нещо на него се вижда като грешна, противна на съществующия ред и нарушение на законите на природата. И ако би даже поискал някой да го извади от това му заб­луждение, да го свести и насърчи към таквоз едно предприятие, то му се представя като невъзможно или толкоз мъчно за извършвание, щото се отвръща от него и не му дава сърце ни да помисли за таквоз едно нещо.

Таквоз едно явение е жалостното състояние и унизителното положение, в което се намерва жена­та спрямо мъжа в обществения живот. Многогодиш­ното навикновение да гледаме жената в това низко положение и все на таквоз състояние прави ни да сматряме всяко покушение за повдигането й от то­ва унижение като нарушение на своезаконните правдини на мъжа. А свикната и обръгнала на това си положение, многострадалната жена вижда й се, ка­то да е то природно за нея и законно, и праведно, и то е ней хубаво, па в него гледа и да си остава все тъй оттикната, ограничена, затворена, лишена от правдини, неучена и вечна робиня на мъжа, неин мъ­чител в туй отношение.

Отлъчена и отчуждена от обществения жи­вот, жената как може да развие умствените и нрав­ствените си сили, с които природата я е обдарила? Мъжът, като ходи свободно по пространния хори­зонт на земята, добива здрави и точни познания за всичко, що покрива нейната повърхнина, и изостря силите на разума и на разсъдока си; а жената, зат­ворена вкъщи от млада връст, често, горката, иде да мисли, че светът е дотам, додето види, че небе­то опира о върховете на високите хълмове, които окружават мястото на рождението й. И всичкият неин голям път не е ли до нивата и до лозето, и до хорото по селата, а до баня и до черква само в гра­довете? Какви знания може да почерпи тя оттам и до какво развитие ще достигне, когато даже и в чер­ква не отива за друго, освен да се види и да си подрънка с подобните ней затворници другарки.

Мъжът, от дете още в сношение със стихиите на сушата и на морето, отхвърля врождения в человека страх при всяко бедствие и ужас и пред-готвя се да отблъсва всичките връх него отправя­ни нападения на бездушните и одушевлените същес­тва. Клетата жена обаче, ограничена от деспотическите граници, които й мъжът начертава, оста­ва си в детинското наплашено състояние и не да види нещо страшно, но щом чуе да шукне нещо, тя трепнува; шумка да шумне, тя се стреснува и крех­кото й сърце се разтреперува като лист. Възвишава се гордата глава на мъжа и мислите му се проясняват, като ходи по света и вижда толкоз явения по земята и по небето; а всякога ниско ходи и ниско мудрува високото и дражестното въображение на женския пол, когато само четирите стени на ста­ите и покривът на къщата са за нея небесно прос­транство, в което се съдържават всичките велики творения на мирозданието.

Мъжът или е учил, или е чул, или е съгледал и знае нещо за движението на Земята, за свойства­та на телата, за нравите и обичаите на местата, за историята на народите и така може да размиш­лява, да съображава, да разсъжда и да решава; а неучившата, нищо незнающата и нищо невидявшата жена, нито като не отбира, често е принудена да прави заключения съвсем чудновати върху неща твърде естествени. Тъй например тя, като случайво види помрачението на месеца, мисли, че бродни­ците са го снели, и свят й се завива, ако съгледа някакво движение на звездите, за които мисли тя, че са кандила, заковани за твърдта.

А най-голямото зло и най-голямата неправда на мъжа към жената е тая, дето при големите ста­рания, що е взел да полага за изучението и образованието на малките от пола си, за малките от ней­ния нежен пол не само никаква грижа още не взема, но даже има жестокостта и да сматря като порок в жената случайното й някак образование и повише­нието й над деспотическите негови предразсъдки... Тези общи и повърхностни представления мо­гат да се видят странни, негли и чудновати за ня­кого от мъжките читатели, но едно по-сериозно раз­мишление над тях и едно по-подробно разяснение ще открие жалостното състояние, в което се намерва у нас днес домашният живот, развитието на про­мишлеността, нравственото възпитание на деца­та и въобще гражданското ни благосъстояние по­ради оттикнатото положение и занемареното въз­питание на женския пол. Македония ще се поста­рае в някои статии занапред да разправи на чита­телите си какви безбройни пречки причинява за напредока и благосъстоянието на един народ небрежението за умственото развитие на жените, които съставят половината от числеността на един кой да е народ и на всичкото человечество изобщо.

в. "Македония"

петък, 19 септември 2008 г.

Независима България

Данаил Крапчев

Днес, 5 октомври (по стар стил, б.р.), е празникът на независимостта: България, бе провъзгласена за независима държава преди девет години на днеш­ния ден.

Свръхчовешките усилия на три разни поколения, които не може рязко да се разграничат едно от друго, бяха увенчани на днешния ден не с трънения венец, който те мъченишки носеха през целия си живот, а с розовия венец на успеха. Делото на самоотвержените ратници от черковните борби, бурната и героична дейност на борци­те от революционната епоха, упоритата строителна работа на непосредствените борци за Княжество България на 5 октомври 1878 год. бе закръглена. Опряно на българския въоръжен народ, Княжество България преди девет години се провъзгласи за независимо царство.

Но на сегашното българско поколение му предстоеше недоизминат от неговите героични предци страдалчески път. България бе провъзгласена за независима държава, но целокупният български народ още не бе дообединен; заветите на ратниците от черковните и революционни борби още окончателно не бяха завършени. Гробът на Св.Климент Охридски и Добруджа на Караджата бяха в неприя­телски ръце, сквернеше ги вражески крак.

И нашето поколение взе мъченическия кръст, оставен от нашите предци, за да доизкара недоизминатия път. Изпълнявайки оставения завет, то води три кръвопролитни войни; ося със свети кости поле­тата на Тракия и Добруджа, живописните планини на Македония и Моравско.

Временните неуспехи в Междусъюзническата война бяха един тъжен инцидент, но само инцидент; Букурещкият договор остана само един печален спомен. През сегашната война, ужасна и опустошителна, българският въ­оръжен народ доизкара делото на своите бащи и деди, делото на трите предни поколения. Остава му вече да запази от хищните домогвания на нашите неприятели техните гробове, гробовете на падналите другари по бойните полета.

И той мъжествено ги брани и трябва да ги брани. Защищавайки светите места, дето е пролята българска кръв, де­то се говори нашият звучен език, българският въоръжен народ няма да остави да отидат напусто свръхчовешките усилия и кръвните жертви на нашите предци, на падналите върху полето на честта другари; да отидат напусто и неговите собствени досегашни мъки и страдания, пренасяни със стоическото търпение на бледоликия Назарянин, който сам е носил мъченическия сн кръст към Голгота.

Само така - със скъпи жертви и търпение, със самоотрицание и твърда воля - може да се запази и независимостта на България, която се крепи през тая страшна война главно върху ножа на българския войник.

в. "Добруджа" - Бабадаг, 5 октомври 1917 г. - в разгара на Първата световна война.

Чорбаджиите

Иван Богоров

Дума чорбаджи в турский език има две значения: господин и началник. Негде я употребяват и вместо богат. Тя има свое ко­ренно происхождение от еничарите, на които началниците се наричаха чорбаджии, зачто тия носеха на рамо, както войскарский пряпорец, котлите, в които ся готвеше чорбата за всичка­та им войска. Когато еничарите бяха неблагодарни за нечто от падишаха, то тий отиваха обкръжени скупом в сарая на сул­тана и го принудяваха да им даде правда на исканията. В едно такова время чорбаджиите нарамваха котлите, след тях вър­вяха няколко други, които носяха благоговейно поварейките, и наподире следваше всичката еничерска войска. Султанът, като видяше празни котлите, разумяваше, че еничарите не са приели своите месячни заплати, те са изгладнели, и той им удовлетво­ряваше исканията ще не ще.

Тая дума е еднозначителна и с представител. Турците я употребяват само кога ся отнасят към христиена вместо госпо­дин, когато между тях си употребяват ага и ефенди, както и изключителното селямалеким, то ще рече, че и в разговора ня­ма равенство между християнин и турчин. Накъсо да речем: турците имат христиените по-ниски същества и от тях си. Чор­баджи ся наричат и ониз българи, които, обличени с оглозгани дрехи, миткат всякой ден в конака, за да издадат нечто на турците, от което да ся възползуват и тии или поне да прие­мат някое влияние с предателство.

В Турско всякой град, всяко село си има своите чорбаджии и тии са определени от народа да го представляват в конака, съдилището; тии чорбаджии събират и данта от селяните и я предават на управлението, като налагат върху народа и друга една заради труда си, и посредством това стават много богати: ето третието значение на дума чорбаджии. Кога дойде в някой град или село нов управител или съдник турчин, то чорбаджии­те, които знаят твърде добре, че той не иде да управлява, ал да си пълни пазухата с пари, отиват да го посрещат, стават приятели с него и го научават от де и как може да извади по­вече пари. По някогаж тии стават и сътрудници с управителя на плента, както го прави обикновено това Гюмюш Гердан в Пловдив, Карагйозоглу в Търново и Хаджи Иванче в Русе. Тъй като турците притесняват, обиждат и унеправдават българския народ, то не са по-малко криви и нашите чорбаджии, които слу­гуват на турците, както посредници върху всяка неправда, като им дават най-потребните познания върху подобни работи и държат лицемерието между народа и турците, т. е. гледат пак да бъдат и с едната, и с другата страна добре.

[+/-] ...виж целия текст



Колкото за любопитство на нашите читатели, щем кажем следните два примера: Едного чорбаджия го доядява за нечто си на учителя. Първий, като е всякой ден на конака, кога на­мери прилика, пощопнува на управителя заради лошите постъп­ки на учителя. Завчас учителя се повиква на мездличя, дето и чорбаджия стои там смирено и ся прави уж как не знае ничто. Турците започват да съдят учителя за някакви кривди, които той горкий и не е сънувал, и начнуват да го нахокат и сплашеват, понякогаж и да го запратят да го сторят, да ся изгово­рим с истите чорбаджийски думи. Тогава чорбаджия, като види, че работата отива зле, обажда се тутакси и става посредник заради учителя и моли ся да го простят. И тъй учителят на­мира милост пред управителя посредством чорбаджия, последний като даде свидетелство, че друг път няма да ся случват такива престъпления между учителите.

Заминалата пролет хаджи Атанас Гьоката ходил в Ловеч и Търново по търговията си. Турското управление го зима в по­дозрение за размирник, улавя го и го затваря в Търново. Кога седява няколко месеца в затвор, дохожда при него Карагйозоглу, един от търновските чорбаджии, и му предлага, че ако да­де двеста лири заради Мидхат паша, ще бъде освободен. Гьо­ката казал: бели пари за черни дни, и поръчал на приятелите си да наброят на Карагйозоглу тях лири. След три дена, види ся, като ся пристигнали парите от Търново до Мидхат паша, дохожда един телеграф от главно управление, та закарват Гьо­ката в Русе. Там самси Мидхат паша го посреща приятелски и казва на каймакамина:
— Дайте на тояз чловека тескере да си върви по работата, аз съм кефил за него, той е добър человек.

Тъй Гьоката си отивал, като благодарил за избавлението си на Мидхат паша и най-паче на негови посредник Кара­гйозоглу.

Подобни беззаконни хитрости са безчетни у всякой град и село, ал кой е крив на това? Турците или нашите чорбаджии? — Същото турско управление е криво на това, че остава управи­тели да управляват по своя воля, без да знаят что е правда и закон, и съдници да съдят, както си искат. То е самий закон и неговото изпълнение, които държат в добър ред всичките человеци, и това не може ся сбъдне в Турско, докле не стане равно споделение на днешното управление между христиени и турци или съвършенна независимостта на единий народ от другий.

В. „Народност", г. I, бр. 10, 16. XII. 1867 г.

неделя, 14 септември 2008 г.

За действителните промени 30 години след 9 септември

Георги Марков

Има един категоричен факт, който никой не може да отрече, а именно, че България отпреди тридесет години е коренно различна,от съвременна България. Или, с други думи,през тези тридесет години наистина е извършена промяна в живота на българския народ. И тази промяна е много по-значителна, отколкото изисква процесът на нормалната промяна в живота на една страна в съответствие с развитието на цивилизацията. Нито тази промяна се изчерпва със смяната на един обществен, строй с друг, нито със замяната на едни господари с други. Ние виждаме подобни промени навред из света, но в повечето случаи те не засягат корените на живота, или пък му влияят съвсем повърхностно. Дотук, изглежда, че аз съм в пълно съгласие с лозунгите, които скандира огромната българска агитка на вестници, радио, кино, литература. Но аз не ще потърся доказателст­вата за промяната в нарастването на производствените про­центи,нито в абсурдните съотношения с 1939 година като: компютри — нула процента, днес — сто милиона процента. Аз не ще потърся промяната в това, че през 1939 година в България не е имало нито един телевизор, а сега има пове­че от милион, нито в тонажа на българския търговски флот или: гражданското въздухоплаване.

Не ще й дума, че потъ­налите в прахоляци несъществуващи български шосета през 1944 година сега са заменени с модерни асфалтови пътища. Не ще и дума, че родният пейзаж се е променил значител­но. Но когато говорим за огромните блокове, погълнали ня­когашните малки нивички, не трябва да забравяме за изчез­налите чудни български гори, безогледно опустошени днес и превърнали красиви кътове в грозни картини. Безспорно най-модерна земеделска техника изхвърли ралото и плуга, безс­порно огромна част от населението от селата се прехвърли в градовете и заживя с индустриалния въздух на века. Безс­порно жизненият стандарт на значителна част от народа е повишен и държавата хвърля огромни средства за образова­ние и културни мероприятия, които, разбира се, са част от пропагандната машина на режима. Няма съмнение също, че партията е демократизирала живота до такава степен, че е спестила на гражданите всяко право на избор, което също е голяма промяна в сравнение с буржоазното време, когато всеки трябваше сам да се напъва да избира.

[+/-] ...виж целия текст



Но аз не искам да говоря за „материалните и духовни промени в бита на българския народ", както се изразяват високоговорителите у нас, а за онази наистина огромна коренна и може би фа­тална промяна в българския национален характер. Искам да говоря за ония черти от този характер, които стъписват все­ки по-наблюдателен чужденец, които сякаш създават обли­ка на нашия народ и са повод да ни се казва: „Вие сте то­ва и това!" Нарасналият брой на училищата е твърде поло­жителен факт, ако не съществуваше въпросът какво се учи в тях. Нарасналият брой на телевизорите е също положителен факт, ако не съществуваше въпросът какво се предава по тях. Увеличената производителност е също положителен факт, ако не съществуваше въпросът как се използува тя. Увели­ченото заплащане е неоспорим плюс, ако нямаше въпроса какво можеш да си купиш и можеш ли да идеш, където ис­каш. Трудовият ентусиазъм на народа би бил най-хубаво не­що, ако не съществуваше въпросът — щастливи ли са хора­та.

И така, въпросът не е за промяната на декора, а за про­мяната на пиесата, на действуващите лица, на конфликтите, на атмосферата, на проблемите. И ако се върнем в епохата преди тридесет години било по памет, било документално, ние не можем да избегнем първия белег на промяна в характера на българския народ и живота му. Пред нас днес се изправя огромният, исполински призрак на страха. Страхове винаги е имало в нашата ис­тория, малко или повече хората са били платени, но нико­га страхът не е бил превръщан в основно чувство на живо­та на всеки гражданин — от председателя на Държавния съ­вет до последния работник. Страхът е онова, което всеки от пръв поглед открива върху лицето на всеки български гражданин. Дори зад безогледността на някои граждани, об­лечени със специална привилегия на властта, човек открива изкривеното лице на страха. Страх, който действува от всич­ки посоки. Страх от всичко и за всичко. Може ли някой от по-възрастните да си спомни отпреди тридесет години израз като този: „Внимавай, че нещо може да ти се случи!" Може ли някой да си спомни компютерското съобразяване и пресъобразяване на всяка дума, на всяко действие? Може ли ня­кои да си спомни подобно безчестно бягство от всякаква от­говорност? Може ли някой да си спомни такава ужасна страхопъзльовщина, да не смеещ да кажеш собственото си мнение, да не смееш да извисиш глас, за да изразиш онова, ко­ето наистина вярваш? Страх за работата, страх за жилище­то, страх за бъдещето на децата, страх за собствената си си­гурност, страх от това, не всеки около тебе е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого...

И ако Първата голяма промяна идва от страха, Втора­та голяма и логична промяна идва от лъжата. Никога в ця­лата тази истории от 13 века в България не се е лъгало по­вече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Партията е узаконила льжата като свой официален метод. Лъжливи са отно­шенията между общество и индивид у нас, лъжливи са отношенията между индивид и индивид. Тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Лъжата се поощрява по всички линии, цяло едно псевдоизкуство съществува, за да лъже по отношение на минало, настояще и бъдеще. Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земи, та­ка че образите на Вазовите „Чичовци" или на Йовковите българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно — съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните медници на огром­ната лъжа.

Положително в тържествените доклада на тридесетгодишнината на комунистическата власт у нас не ще намерят отражение данните на прокуратурата за нарастването на престъпността и в частност на кражбата. Ето още една значителна промяна. Ако човек вземе предвид делата срещу кражбите у нас, почти изключително за сметка на държава­та, ще се види, че никога, в цялата наша история, не се е крадяло повече. И това е само законно признатата кражба. Един народ, който винаги е бил пословичен с честността си, след тридесет години успешен социализъм е създал огромен процент крадци. Разбира се, краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо. Така че краде се и за възмездие. Четвъртата промяна, която също няма да бъде упоме­ната при тържествата, е отрицателният прираст на българс­кото население. Един селски народ, който векове е имал дълбоки корени в земята, който е преживял жестоки исторически времена, но неотстъпно, упорито, непреклонно е размножавал корените си, сега внезапно се е отказал от бъдещето си. Никаква статистика, стъкмена с помощта на турското и циганското малцинство, не може да скрие жестокия факт за съхнещата жизненост на нашия народ. Народ, който не желае да има деца въпреки безспорните опити на партия и държава да го насърчи. Обясненията на този тъжен факт не са материалните несгоди, нито е липсата на чувство за отговорност, а огромното преобладаващо чувство за безсмислено бъдеще, това смазващо чувство,което е изпепелило вся­какви народни, обществени и лични идеали. И според това е най-голямата промяна в характера на народа ни. -

Оттук не сме далече до още една явна промяна — националното самочувствие. Трябва да кажа, че няма нищо по- тъжно от среща с български туристи в чужбина. Виждали ли сте как ходят от витрина на витрина, виждали ли сте потис­натите им лица, виждали ли сте боязливите погледи, когато говорят помежду си или с чужденци, виждали ли сте как се озъртат по пет пъти, преди да кажат нещо, което може би не е точно по каноните? Нямам предвид пътуващата бай-ганьовщйна на стояндаскаловци, която е сквернословие с името на България, нямам предвид криминалната наглост на разни търговски или дипломатически тарикати, а онези обикновени чисти български граждани, които угнетено съз­нават, че са вън от света.

Липсата на национално самочувствие особено се под­чертава от липсата на личности, на народни водачи. Когато турците са завладели България,първата им работа е била изтребването на водачите на народа. И въпреки поголовното изтребление петте века са ни оставили галерия от велики българи, от незабравими образи на големи личности. И след Освобождението България имаше своите личности, големи и по-малки, класическият български учител бе личност. Лич­ностите имаха своето обаяние, имаха своите последователи, създаваха се течения, имаше движение в духа на българския народ. Политици, писатели, учени, общественици. Спомнете си фигурата на един Пенчо Славейков или на професор Златаров. Днес България няма или почти няма никакви личнос­ти. Бихте ли ми казали кой от ръководителите в партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците. Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници-председатели на чиновническите съюзи — писатели, худож­ници или артисти? Нищо! Липсва жестът на личността, лип­сва красотата на позицията, липсва драмата на стълкнове­нието. При най-добро желание човек не може да види ма­щабите на мъничките личности у нас днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, за­щото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като представителна рота. Днес раз­казите за личностите преди тридесет години звучат като ле­генди.

И логично стигаме до още една значителна промяна. Посредствеността. България наистина е царството на посредствеността, както я нарече един южноамерикански член, на Политбюро на комунистическа партия. Това е един мъ­ничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за чети­ри" е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: „Живее се пет за четири". Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформе­но, да ти е мирна главата! Посредственост, която се изразя­ва в липса на инициативи, в липса на поемане на отговор­ност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най—жизненият цвят в природата, а сивият — цветът на празното, яло­во небе — без слънце и без черни облаци.

И за да бъде завършена картината на един истински тридесетгодишен отчет, нека се спрем на още една жестока истина — края на идеалите. Може ли някой днес да каже, в името на какво съществува съвременна България? Може ли някой да каже, къде са идеалистите, мечтателите за по-кра­сив, по-достоен, по-смислен бъдещ живот? Само преди три­десет години България повече от всичко друго бе страна на идеалистите. Немалко от тях платиха за идеалите си. Във всяко село имаше будни глави: комунисти, социалисти, анар­хисти или просто мечтатели за друг свят. Какво има днес? Кьдe са те?

Днес няма идеалисти, защото няма идеали. Защото дру­гият свят се оказа жестока измама. Най-непоносимата и смазваща гавра, която времето изигра на идеалистите. Ка­то че върху всеки по-чувствителен дух у нас днес тегне съз­нанието на обреченост, което сковава или направо убива въз­можен идеал. Вместо борците идеалисти отпреди тридесет години ние имаме непоносимото стадо от борците кариерис­ти. Вместо чистата ненавист и борба за свобода, справедли­вост и прогрес ние имаме равнодушното примирение с фео­дални порядки, дълбоки неправди, корупция и лъжа. Преди тридесет години същите обществени недъзи биха предизви­кали идеалистична експлозия, може би спонтанна револю­ция. Днес те предизвикват било унили, било цинични усмив­ки.

Това са големите, бих казал, наистина историческите, промени в живота на българския народ, които няма да вля­зат в тържествения доклад по случай тридесетгодишнината на 9 септември.

Свободата е българско желание

Любен Каравелов

Както е потребен за земните животни въздухът, и за рибите – вода, така също за човека е потребна, най-напред от всичко – свобода. Без свобода човек не може да рече, че е човек, а половина човек; без свобода човек не може да бъде такъв, какъвто го е създала природата, следователно не може да бъде и щастлив. За човека, който има човеческа душа и сърце, е сто пъти по-леко и по-приятно да гладува и да мръзне и да бъде свободен, нежели да бъде султан и да робува. Само онзи може да каже, че е човек, който говори и мисли по своята воля; само онзи може да каже, че живее на света, който не търпи да види над себе си никакъв деспотизъм, никакъв бич. От свободата зависи почти всичко: без свобода няма ни живот, ни щастие – това е вярно като два и два четири. Но човеческото щастие зависи от просвещението, а просвещението – от материалното богатство. А материалното богатство? – от свободата.

Кажете ми, може ли човек да бъде щастлив, когато неговото имане се намира в ръцете на другиго, когато неговата жена и неговите дъщери всеки ден могат да бъдат увредени, обезчестени; и когато над неговия ум, над неговото лице висят топузи и топори, които му не дават ни да говори, ни да пише, ни да мисли както той иска, а по волята на неговите господари? Не е леко за човека да остави своето отечество, своето огнище, свойте роднини и приятели, гробовете на своите прадеди, но ние видим, че хиляди люде се преселяват ежегодно в Америка. И защо? – Да търсят лична и национална свобода.

Всичко, що е свято, мило и потребно на частен човек, то така също потребно и нужно и за цял народ. Само онзи народ може да живее и да напредва, който има свой исторически живот и своя вънкашна и вътрешна свобода, сир., който има своя господарствена независимост и своя умствена независимост. Всеки народ, който не съставлява отделно господарствено тяло, той всякаго се подвергава – даже и при най-либералното управление – на някакво си невидимо влияние на централизацията и на господствуващата националност и рядко не търпи от това влияние ущърб за своята народност. Всеки народ, който няма своя умствена независимост, свое домашно развитие, свои народни идеи, който не произвожда нищо самостоятелно и не върви по духа на времето, то тоя народ, рано или късно, трябва да се подчини на влиянието на тая националност, която е по-развита от него, а това подчинение го води към положително ослабление и падение. Ето за какво всеки народ трябва да има свое народно развитие, своя книжовност, свой живот, с една дума своя свобода. Там, дека няма народен самостоятелен живот, то тая народност не може да има блестяща бъдащност и трябва да се подчини на друга по-развита нация или да стои в неподвижно състояние.

[+/-] ...виж целия текст



Всеки знае, че народното благосъстояние зависи от народното просвещение, а колкото един народ е по-образован, толкова той е и по-щастлив. А може ли един народ да бъде просвещен, богат, щастлив и образован, когато на пътя му стоят такива люде, които не желаят неговото щастие и добро, защото това щастие и добро е пагубно за техните интереси? Могат ли турците да желаят българското възрождение, българското щастие и българското добро, когато българското възрождение е гроб за турската империя? Могат ли турците да се радват на нашето българско просвещение и напредък, когато тия твърде добре познават, че само слепите и необразованите народи се дават да се водят за носа? Ако българите да бяха образовани, то не щяха да търпят да ги газят такива цигани, каквито са турците; а да бъдат тия образовани, то по-напред трябва да бъдат свободни. Тия люде малко знаят турската администрация и турския народ, които мислят, че българите могат и под покровителството на султан Азиса да се просвещават и да напредуват: „От бръмбара мед не се добива.“ Свобода трябва на българския народ, и свобода пълна, свобода българска, а повече нищо!

От петнадесет години насам българският народ захвана да живее и да напредува, но нашето развитие върви тихо и шантаво, защото нашите ръце са везани, нашите идеи незрели, нашите главатари нямат още това свято чувство към своето отечество, каквото имат Мацини и Гарибалди към Италия. А кой е тука крив? – Пак нашето положение, пак турският ярем.

Да вземем за пример нашия черковен въпрос. Българският народ цели двадесет години се бори с гръцкото духовенство и иска да добие своя черковна йерархия или свой самостоятелен духовен живот, но и досега неговите желания и надежди остават си само желания и надежди, а турското правителство го храни само с едни проекти а ла Михайловски, от които на българите оголяха гърбовете и обосяха краката, а полза ни за две пари. А може ли да бъде другояче, когато самите наши главатари: единът бяга нагоре, другият бяга надолу; единът вика „стрижено“, другият вика „косено“? Нашите представители наместо да изпълняват свято и безгрешно своите обязаности, тия се карат за първенство; нашите архиереи наместо да покажат пример на своето стадо и да го научат как да защищава своите права, тия се карат кой да бъде български патриарх и сърдят се, че черковният въпрос се влече така дълго и тия получават само по 30,000 гроша, когато в своите епархии щяха да получават по 100 хиляди гроша; най-после Рилският манастир, това българско светило, тая българска надежда, тоя стълб за българската народност!… Рилският манастир!… Не знаеме и да вярваме ли? Рилският манастир праща помощ на константинополския патриарх? Рилските свети отци, които ние досега сме се научили да почитаме и уважаваме, пращат помощ на нашите врагове, на нашите народни убийци! Дават камъни на нашите кръвопийци, за да ни бият с тях! Както щете, а това не е ни християнско, ни народно, ни човеческо явление, и ние имаме право да помислим, че рилските свети отци или са полудели, или щат полудеят. Мислите ли вие, свети отци, че ако правите това съзнателно, то народът ще да ви прости тая ваша гнусност? – Не, такива неща се никога не прощават и ще дойде време, когато и вие ще преклоните коляно пред народната воля!

Не знаеме как други, но ние мислим, че за нашето българско добро черковният наш въпрос трябва да се остави настрана за някое време и да обърнем внимание на нашето политическо положение, да се постараем да изкореним главното зло, което ни стои на пътя, и тогази да се завземем да лечим по-малките раници, които имаме на нашето тяло твърде много. „Дорде е селото без кучето, хората всякога щат ходят без тояга“, а дорде имаме за господари полудиви и полулуди люде, дотогава всяка една народна наша работа ще върви куцо и сляпо.

Ние, българите, вече се възродихме нравствено: нашата книжовност, нашите училища, нашата журналистика стоят на по-висока степен от турските; нашият народ е способен за култура, за търговия и за цивилизация; ние сме пълни с млади сили, а нашите господари падат все повече и повече и скоро щат престанат и да живеят. Но ние трябва да се приготвим да захванем място и да се покажем пред света, че сме народ, който обещава много за бъдещите времена.

И така, свобода е българското желание, свобода е наша българска надежда, свобода е българската девиза, затова и ние на българската свобода посвещаваме и нашия вестник.

в. „Свобода“, 7 ноември 1869 г.

неделя, 7 септември 2008 г.

Трябва ли да съществува Румелия?

Захарий Стоянов*

Не! А защо не, ние ще да се помъчим да отговорим според силите си. Ние няма да казваме, както това правят мнозина, че като се присъедини Румелия на Княжеството, ще да бъдем в състояние да превземеме на втория ден Одрин, че алъш-веришът ще да хукне като пожар, че данък няма да се плаща вече и дру­ги още сладки мечтания, с които се задоволяват само дребнавите интереси, живущи днес за утре.

Преди всичко ние сме длъжни да кажеме, че тая нещастна страна, някогашната Тракия, със своето нищожно население и с грамадното си число чиновници се е преобърнала на едновремеш­на община в турско време; тя се управлява като чифлик, който се дава демирбаш за по пет години. Тъй като на тоя чифлик съществуванието не е известно, тъй като неговите управители, директори и пр. са уверени, че след изтичанието на тия пет го­дини не само че не ще могат да вземат втори път чифлика, но че ще да го изгубят съвършено, както казахме — то всеки се над­преваря кой повече да удря кьораво, да трупа богатство за черни и усилни дни, когато няма да име вече Румелия, когато в Плов­див ще да остане само една префектура и две съдилища. Второ пришествие ще да бъде тогава за всичка чиновническа сган, коя­то не е успяла още да си направи по няколко къщици, да си уре­ди чифличеца, да си подправи воденичката, да си донесе мобили от далечна Виена. Всички ония видни, симпатични и до­стойни директори, които получават по 40—50 лири на месеца: блажените членове на Постоянния комитет, които вземат по 250 лири на година за Бог да прости, защото освен моабет и писание­то антрефилета за своите вестници друго нищо не правят; и ця­ла войска разни други чиновници, които са си получавали редов­но заплатата в разстояние на седем години, ще да останат на сух камък, ще си посипят главите с пепел и ще отидат да плачат пред конака да се върне Румелия пак, да потрае още поне годинка две.

[+/-] ...виж целия текст



Че Румелия е чиновнически чифлик, че нейното съществувание е добро и полезно само за чиновниците, за това трябва да се е уверил всеки данъкоплащач. Ние не знаеме друга такава блажена страна по света, в това число и монархиите, гдето чиновничеството да е пуснало такива темелни корени, гдето и последният писец да играе с лири. Няма чиновник както в Пловдив, така и по областта, който да не е станал тежък базиргянин, който да не раздава на бедното население пари с убийствена лихва. Ние имаме подробим сведения от някои градове в областта, че коммшутукът и интересите на чиновниците вървят ръка подръка с разпоряженията на правителството. В някои затънтени градовце гдето чиновниците са живеели братски, като захванеш от началника до последния писец, данъците са се събирали тогава, когато населението е най-много оскудено за пари. В такъв слу­чай чиновникът се явява ангел-спасител със своите лири. Той отърва продаванието на кравата и на малачето, но в същото вре­ме той става господар на няколко семейства, които са длъжни да работят денонощно за изплащанието на тежкия фаиз.

Кой в Румелия владее днес най-добрите беевски и пашовски ливади, кории, воденици, чифлици, чалтици и пр.? — Чиновни­ците. Кой има по два и по три пашовски сараи? — Чиновни­ците. Кой получава лирата от 100 гроша, а я харчи по 140? — Чиновниците. Кой е направил да заскъпнат европейските стоки, а да се понизят до нищожна цена нашите? — Чиновниците. Кои хо­дят цяло лято по Хисарските бани и по дебелите сенки с файтони
с по три коня? — Чиновниците. На кого не вземат синовете, братята и роднините солдати, че им били дробовете половинка, че им били тънки вратовете и кожата мека? — На чиновниците. Кого избират за депутати, които уж държат страната на народа и които ся уж нещо като против чиновниците? — Пак чиновни­ци. На кои най-после са червеня вратовете, а децата дебели? —Пак на чиновниците. Кой не е плащал данък, откогато се е уч­редила Румелия? — Чиновниците и чорбаджиите. На кого служат вестниците, които се издават в Пловдив и които все за на­рода пишат? — Пак на чиновниците, защото ги пишат и изда­ват чиновници.

Блажени чиновници, свята Румелия! Нека живей на многая лета. А кой плаща яа тия чиновници, от джеба на кого излязват лирите, които те дават с фаиз? Кой си вдига на тавана ралото и си отваря дюгеня да ходи солдатин? — Ония, които се пекат по цял ден на слънцето, които затварят своя кепенк с по пет гроша на ден. Чудното и смешното е още и това, че тия чиновници никога не се признават да кажат, че те са бъдещи бегове и чорбаджии. Още повече, те викат най-много против съществуванието на Румелия' те са, които ще да направят съединението, когато това съединение е чума за тях, когато то ще да ги разбие на прах и на пепел.

Хората, които отделяла Тракия от Княжеството и я прекръстиха Румелия, едва ли им е минувало през главата, че те създават чиновническа държава или, по-добре, разделят населението на два класа: на западнали данъкоплащачи и на осигурени чиновници. Първите да поддържат вторите, едни да блаженствуват, а други да осиромашават от ден на ден. Хората, които създадоха Румелия, мислеха си, че тя ще се бунтува всеки месец, по при­чина че не ще й бъде възможно да съществува, та затова имен­но определиха турски гарнизони на Балкана, да пазят пътищата, които водят в Княжеството. Хитри дипломати бяха тия хора, но не можали да предвидят, че от Румелия ще се образува млечна чиновническа крава, че ще да се отхрани и отгои цял батальон чиновници, които ще да бъдат по-страшни и от турските бата­льони, които ще да бъдат яки диреци за дългоденствието на тая страна, които ще да пазят балканските проходи не с пушки и то­пове, но с лири и богатство; а турските гарнизони ще бъдат само плашило за заблуденото и угнетеното население. Щом някой си издигне гласа и отвори уста да извика „аман", то хората, които държат Румелия демирбаш, на часа казват: „Мълчи, че гарни­зоните чакат на Мустафа паша."

Право да си кажеме, но като нашата блажена Румелия няма друга такава страна под ясното небе, която да има толкова чи­новници, колкото й е войската. Ако един ден тия чиновници се наредят на ширинга и нападнат на войската ни, то тая послед­ната ще да избегне. И коя е Румелия? Не е ли тя съставена от два турски санджака: Филибешкия и Сливенския? Имаше ли тогава главен управител, който да получава султански айлък 3000 лири на година, други 1000 за представление, който да под­държа градина с хиляда лири на година, всичко 5000 лири, който да храни по цял бюлюк всякакви гълъби, който да има по цяла сюрия бюлбюли, колкото кокошки няма ни на един селски бок­лук? Имаше ли тогава шест директори, което ще рече, шест ве­зира, който да получават по 50 алтъна на месец само на една дъска, а други колко влязват от невиденото чет нямат? При все­киго от тия везири знаете ли колко души има още, на които заплатата е от 25 до 3 лири на месец? Който не вярва, нека заповяда една вечер на Хисаркапия, но да си вземе и четеля, защото инак с пръст само не може ги преброи. Когато единът им край, който върви напред, ще слязва на Джумаята и ще вика: „Скоро бира, Венети, че изгоряхме!", то другият им край ще бъде още в двора при същата Хисаркапия...

...

В кран на статията си „Трябва ли да съществува Румелия?" ние мислим, че не би било зле, ако се обърнеме да кажеме и две думи към просветена Европа, към седемте велики сили, кои­то са виновници на Румелия, които решават съдбата на много народи от нашата черга.
Едва ли е нужно да загатваме тука, че тая християнска Евро­па не е мислила и не се е ръководила от християнска любов и братство, когато е подписала нашето разделение. Нейните мо­нарси, нейните дипломати и държавници, щом си помръднат крака нанякъде, щом направят свиждание и други род любезно­сти, органите им тръбят на четири страни, че те са били въоду­шевени от чувствата на миролюбието, че те са си дали ръка и дума да съхранят всеобщия мир, да въдворят спокойствие и по­рядък. Но на дело, в чистата и груба действителност, се върши съвсем противното. Мир и спокойствие желаят великите сили особено на Балканския полуостров; а защо те търкалят така нехристиянски помежду ни ябълката на страстите, на крамолите и на постоянни борби за съществувание и за народни стремле­ния?

Как щеше да се съхрани и въдвори окончателно мирът на Балканския полуостров? Сега ли, когато България е разпокъсана на четири части, когато храбрите и мъчениците херцеговци и бошнаци са продадени на друг тиранин, уж просветен и културиран, но затова и десет пъти повече страшен, отколкото първият? Не е ли това просто инат, хищничество, подигравка с правата на народите? Не показва ли това, че просветената и християнската Европа се ръководи още от завоевателния варваризъм на различ­ните атиловци и чингизхановци? От какво тя се боеше, та отдели злощастна Тракия от нейните братя, тая Тракия, която е родила нашата гордост, която е дала хора, херои за общочовешката сво­бода, поети и литератори, която потърси своята свобода с чере­шови топове? Защо пъхнаха Румъния помежду ни? За прогрес и цивилизация ли? За мир и спокойствие ли? Не за това ли, да си извадим един други очите, да се скараме с добрите си съ­седи, побратимени исторически? А Херцеговина и Босна? Нима за австрийски шпиони, за шваби, за спекуланти евреи, за йезуит­ски наставници и фанатици маджари се биха нейните синове? И как подло, йезуитски грабнаха нещастниците на тия две обла­сти, уж да ги умиряват, да ги поучат на културен живот за къ­со време, като че хора, които се борят под знамето за свобода, да не бяха в състояние да умирят сами себе си! Право да си кажем, но Атила и Баязид са били много по-благородни, защото с храброст превзеха тия области, а не с безчестни средства, как­то това направи Европа.

И това все за в полза на мира? Така се говори на слово, а на дело се е имало пред вид съвсем безчестни цели. Нищо по-естествено, по-справедливо и човеческо нямаше от това, щото тия области да влезеха в състава на Черна гора или Сърбия. Тогава мирът ставаше вечен. Така не постъпи Европа. Тя увеличи гра­ниците на Черна гора с такива елементи, които бяха най-повече врагове. Същото направи и със Сърбия, като й даде да владее над ония местности, които бяха населени изключително с бълга­ри. Всеки разбира вече тук. че целта на някои европейски народи е да сеят раздор и несъгласие измежду беззащитните народи,
така щото да могат един ден да ги погълнат. Колкото и да се хвали тая Европа със своята хуманна култура, все не е излязла още от люлката на заблуждението, все следва да решава още съдбините на народитите с червен карандаш на картата, без да вземе пред вид народностите, които дълго време още ще да съществуват.

И ще да отиват ли напред тия европейски държави, които следват да похитяват още народите? Ще да бъде ли въдворен в тях прогресът, мирът и тишината? Ще да се задържат ли повече време на своята отживяла вече величина техните владетели? Нека отговаря на тия въпроси историята. В последно време Австрия печели още две славянски области, скоро ще да тури ръка и на Сърбия или по-добре ще да я втикне в нейното гърло кървожадният й крал Милан, простира се тя и към България, не на своя глава, но и със съгласието на своите събратя монарси. Мислиме, че не е нужда да обясняваме на австрийския монарх, че с глътванието на толкова народности негово императорско вели­чество не ще може да си поспива до късно. Разрушителните елементи, които го обезпокояват от време на време, ще да се уве­личат двойно и тройно; но не само в отношение на него, а за всеки негов събрат, който стъпя на чуждото пепелище.

Няма съмнение, че при разделението на нашето отечество Европа се е ръководила само от едно важно обстоятелство, а имен­но: да не би тоя некултурен народ, събран в едно цяло, покорен и признателен на Русия, не се съедини един ден с казаците, в дадения момент, и изпогори Европа. Донякъде право. Но Европа не е взела пред вид много важни обстоятелства, които правят безосновен нейния страх. Факт и събития неопровержими са, че ние теглим към Русия, слушаме я и се покоряваме толкова по­вече, колкото сме поробени, подчинени и неосвободени напълно. Нека някои от европейските дипломати посети трите Българин — Княжеството, Тракия и Македония, — и той ще да се увери в думите ни. Когато името на Русия и нейния цар е в Македония бог, в Тракия е свети Петър, а в Княжеството — просто импе­ратор. „А какво сте вие направили за в полза на свободата в разстояние на 5—6 години, та искате да образувате независимо княжество?" — ще да ни попита Европа може би. „Вие имате пълна свобода на словото, устно и печатно, а досега не сте го упражнили да не разсърдите един консул; вие сте стадо, защото, когато колят братята ви, отивате да питате същия консул: дали му е дошло времето, или да почакаме още? У вас, ако излезе един смъртен да си изкаже мнението, правят митинги, пишат се ултиматуми, люлей се цялото ви правителство!"

Действително, че в това отношение ние трябва да червим сурат; но се утешаваме, от друга страна, че това чувство на рабо­лепие не е наследствено, не е естествено у българите. Горните при­чини, които споменахме: нашето неосвободено още отечество, пла­чът на македонските ни братя, банкрутството на Тракия и пр., ни карат неволно да регистрираме, да забравяме своите права. Да се не бои Европа от нашата песен „Бой, бой, искаме бой!"
Нека тя подпише нашето народно обединение, та да ни оста­ви на мира. Ние притежаваме такива природни богатства, ние имаме реки, широки пасбища, небутани планини в замяна, но при това нямаме манчестерски работници, лионски фабрики, австрийски интереси; не се владее България от десетина души лордове. Прочее не ще да имаме нужда да безпокоим нещастните китай­ци, да подкупуваме афганския емир, да конкурираме на колониалната английска политика, да превземаме Цариград. Ние ще да бъ­дем ратници на прогреса и цивилизацията, ние ще да се развиваме у дома си, нещо, което сега е невъзможно, защото поддържаме две правителства, два пъти повече чиновници — непроизводител­ни сили, — защото сме пръснати, разбити на четири лагера, за­щото същата тая Европа ни е попречила.

Тук му е мястото да кажем няколко думи и в отношение на нашата господарка Турция. Тя се е убедила вече от всички повече, че Тракия не може да бъде нейна, че освен полза тя има и вреда от тая област. Не може да бъде тя нейна не че ние ще да я уплашим, не че ние ще да й противостоим, но пак зъбестите, нейните съюзници, които й подаряват коне, колесници и килими, ще да я притиснат един ден. Нейното владичество в Тракия служи само за зло, поддържа още страстите между раз­личните елементи. Че ние не говорим прости приказки, може да послужи за доказателство тоя факт, че от Румелия е станало по-голямо число изселвание на турците, отколкото в Княжест­вото. В Княжество България турските граждани при всичкото си хладнокръвие в избирателната борба пак провождат в камарата 10—15 депутати, когато в Румелия се явява само един, и той за хатър.

Прочее ние сме уверени, че когато се развеят нашите знамена за съединението ни с Княжество България, когато ние извикаме „Долу пашалъка!", когато посегнем да извършим едно свято дело с цел благородна и висока, в интереса на прогреса и на цивилизацията — то просветена Европа, която държи съдбините ни, ще да подпише нашия свещен акт. В името на човещината, в името на XIX век, за правилния успех на цивилизацията, ние я молим да стори това, дордето е време, докато не е ударил часът на анархията, толкова страшна и опасна за цяла Европа!...

*Захарий Стоянов пише статията си “Трябва ли да съществува Румелия?” в няколко последователни броя на в. “Борба” между 24 юни и 20 август 1885 г. Тук статията е публикувана със съкращения. “Борба” е издаван и редактиран самостоятелно от Стоянов и излиза непосредствено до Съединението, за което главно се е борил. В “Строители на съвременна България” Симеон Радев пише за “Борба”: “Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех като “Борба”. Тя подействува гръмотевично.”

събота, 6 септември 2008 г.

Гърците опозориха нашата вяра

Драган Цанков*

Гърците опозориха непорочната наша вяра. Гърците обезчестиха народното наше име! Гърците се поругаха с народната наша в Цариград черква! Гръцкият патриарх, за да направи кефа на един фенерски гръцки поп, аргосва свещенослужители­те българи на българската наша черква.

Чухте ли и чувате ли, братя българи! Горка участ ни е постигнала! Сега вече ста­ва ясно за нас, че самовластието на гръцкото духовенство ни е накарало да изпием чашата на горестите и срама! Гръцкото духовенство, вижда се, че не знае на какво трябва да се надева от ожесточението на един народ, и той безсмислено се обхожда с нас? Подир това варварско и богохулско поведение на гръц­кия патриарх какво остава ние да сторим? Нищо друго, освен да се съберем и ние в черквите си и всенародно да аргосаме и ние гръцкия патриарх и гръцките владици и да прекъснем всяко сношение с тях, ако искаме нашата народност да не бъде тъй презирана и нашето вероизповедание ненарушимо.

По на­шето вероизповедание глава на църквата е Христос. Имаме още глава на църквата си, Христа Спасителя. Имаме си народ­ното духовенство; имаме си народните черкви и книги по езика ни под богохранимото управление султаново, каква нужда има­ме от гръцкия патриарх и гръцките владици? Едни са отстъ­пили от православието, другите християнски на източно веро­изповедание общини, които нямат патриарх и не се управляват от гърци и владици? Какво са използували православните тези фенерски спахии, на които свещената проповед е за пари, и пак за пари, и все за пари? Когато ние несъмнено вярваме в еван­гелието и апостолските уложения, то трябва да прекъснем всяко съобщение с тези симонисти, които не само наследяват апостолските уложения, но с делата си излизат вън от право­славието, че и вън от християнството даже.

[+/-] ...виж целия текст



Който също не признава себе си за българин, у когото ня­ма искрица съчувствие към народа, у когото религиозните чув­ства са толкова груби, щото да не оценява истинското благочестие, нека ги признава за владици, нека ги почита, нека им се кланя, нека ги обожава, нека им пари дава, той ще бъде недостоен за името, което носи, а всеки един българин, който желае потвърждение на православието, се отказва от тези богохулители. Всеки един българин, комуто се свиди народното му име и некабули такива унижения да го наричат пес и па­чавра. За българите няма нито добра среща на тези ругатели. . .

Нека още също, братя българи! Нека се надяваме, че това тежко изпитание не ще мине напразно; нека се надяваме, че правителството не ще остави верния български народ в туй печално и унизително състояние, в което се намираме сега.. .

В. „България", г. I, бр. 19, 18. VIII. 1859 г.


*Драган Киряков Цанков (1828-1911 г.) е български политик и публицист, почетен член на Българското книжовно дружество. Той е трети министър-председател на България, изпълнявал тази длъжност от 7 април до 10 декември 1880 г., и осми министър-председател на България от 19 септември 1883 г. до 11 юли 1884 г.

През 1876-1877 г., заедно с Марко Балабанов, е натоварен от Българската екзархия да пътува в Европа, за да информира общественото мнение за положението на българите след Априлското въстание.

След Освобождението Драган Цанков е един от водачите на Либералната партия в Учредителното събрание през 1879 г. Противопоставя се на Режима на пълномощията и е интерниран във Враца, което предизвиква шумен политически скандал.

От 1884 г. възглавява Прогресивно-либералната партия, проруска група, отделила се от Либералната партия. През 1886 г. емигрира в Русия и се завръща в България през 1895 г. след падането от власт на Стефан Стамболов. В началото на 20 век се оттегля от политическия живот.