понеделник, 14 януари 2008 г.

Решена да убие и да умре

Стефан Танев*

Снощи се виждах с Бунчо Бунев, брата на легендарната Мара Бунена. Стар приятел. Изпаднал е сега в твърде тежко положение. Иска да купува стари вестници от редакцията, за да ги пласира в провинцията. Сам Бунчо беше отличен кавалерийски офицер. Напусна армията, за да се посвети на свободата на Македония.

Познавах се добре и със сестра му, с Мара Бунева. Живееше до мене, у Атанас Петрова, директора на бившето дружество "Куриер". Разправях и снощи на Бунчо:
- Слушай, Бунчо, не мога да си обясня и досега едно: как тая плаха Мара е крила в себе си такава сила. Сякаш и сега я виждам. Неведнъж е било. Връщаме се от гуляй у Петрови. Срещаме я по стълбите Изгледа ни, види, че сме гуляли, и изтърчи като някаква сърна нагоре по стълбите и се скрие в някоя от стаите на Петрови. Никой от нас никога не я е закачал. Страх я беше, когато види, че сме се нагуляли.

Скромна, трудолюбива жена Съпругът й, ротмистър Иван Хранков, служеше в Първи кавалерийски полк. Беше навремето един от най-добрите ездачи. В няколко годишни армейски конни състезания взе първата награда. Преведоха го в гвардията Заплатата му не стигаше. Мара помагаше на домашните разходи, като шиеше на близки познати. Шиеше хубаво. "Златни ръце има тая Мара" - казваше често Стефка Петрова Живееха си великолепно с Ивана. Нямаха деца.

Един ден, това беше след Св. Кирил и Методий 1926 г, чувам нещо невероятно: Мара се разделя с Хранкова. Срещам я:
- Слушай, Маро, как е възможно подобно нещо? Нима е вярно? Ти си се разделяла с Ивана?
- Какво чудно има в тоя свят, Танев. Разделяме се.
- Но как е възможно?
- Няма нищо невъзможно.
- Слушай, Маро, не върши глупости. Защо се разделяш? Вие се обичахте...
- По всичко се виждаше, че ти го обичаш.
- Така е, но може да има причини, които ти да не можеш да знаеш... Казах, нямаха деца. Закачих я:
- Слушай, Маро, да не би Ивана да не го бива като мъж?
- Как не те е срам!
И избяга.

Наистина разделиха се. За всички ония, които ги познавахме, причините останаха необясними. Мара замина за Македония, а Иван напусна квартирата у Петрови.
Забрави се и тяхната раздяла, както всичко в тоя свят се забравя.

Една вечер, това беше на 13 януари 1928 година, приемам в редакцията по телефона от Белград, Нашият кореспондент ни предава, че през деня Мара Бунева, 27-годишна, дошла в Скопие от България преди две години, Застреляла край Вардара с три изстрела точно по обяд, в 12.20, юрисконсулта на жупанството Велемир Прелич. Успяла да се вмъкне в семейството му и да спечели доверието му като шивачка. Настанила се да живее в съседната къща от неговата. Не го застреляла обаче вкъщи, а на улицата. След това стреляла в областта на сърцето си и починала после обяд от раната.

Велемир Прелич минаваше за най-големия неприятел на българите в Македония. Още в турско време бил шеф на сръбската пропаганда в Скопие.

[+/-] ...виж целия текст



Останах като гръмнат. Та това е нашата Мара, Мара Хранкова. Стана ми всичко ясно. Спомних си думите и: "Може да има причини, които ти да не можеш да знаеш". Брат й пожертвува кариерата си за Македония, Мара не е искала да остане по-назад от него и жертва за нея и семейното си щастие, и живота си. Мъж, все пак е обяснимо. Но жена?
Оставих друг да приема другите съобщения и изхвръкнах в другата стая. Взех телефона на гвардейския полк.

- Намерете където и да е, колкото и късно да е ротмистър Хранкова.
Кажете му, че го търси Танев от "Утро". Да дойде веднага в редакцията,
колкото и късно да е, макар и след полунощ. Ще го чакам. Кажете му само:
"Жена му не е вече между живите!"

Намериха Хранкова. Дойде в редакцията. Разправих му всичко. Не, не му
казах нищо. Дадох му да прочете коректурата. Зачете и се разплака. ?Едва сега и нему стана ясно защо го е напуснала Мара.

По-късно му предали писма оставено от нея. Обяснявала му защо се разделяла. Обичала го е, обичала го е само него, никога никого друг. Но предпочела дулото на револвера пред мъжа, обичала Македония повече от него. Разправям всичко това и на Бунчо.

- Да, така беше, Стефане. Ванче Михайлов я подготви. Даваше й книги да чеше. Готвеше я и той сам. Тя реши още веднага да се пожертвува за Македония. Една вечер излезнаха с Ванче. Той й описваше на какво ще бъде изложена след атентата. Разпитите, мъките.
- Не, аз няма да стигна до там. Аз няма да се изложа на никакви разпити.
След като го убия, ще насоча револвера в себе си и ще стрелям в сърцето си.

Ванчо се разплака. Имахме в организацията маса терористи, смели хора, готови да жертвуват винаги живота си за Македония. Но всички те не избягваха възможността и за спасение. Проучваха мястото, обстановката. С Мара нищо подобно. Тя беше решена да убие и да умре.

Ти не знаеш и друго. След като се разделиха с Ваньо и замина за Македония, Мара се върна. Живееше с баща ми в хотел "Сплендид". Пазех я като очите си, да не узнае Ванъо, да не я види, да не се издаде в срещата с него.

Веднъж бяхме в геларията на кафенето "Сплендид". И изведнъж влиза Ванъо. Седна при нас. Заговори с Мара. Баща ми беше горе. Мара ми казва тихо: "Остави ни сами. Аз никога няма да се издам. Гледай само да не дойде баща ми. Той ще се издаде." Оставих ги сами, като поставих един от нашата охрана. Наредих му да пази да не дойде баща ми. 'Ще го убиеш, ако потрябва, но няма да го оставиш да иде в геларията." Разбира се, не след много аз излезнах и ги оставих. Разправяли се дълго сами. Ванъо я изпратил до улицата. Останали сами в тъмния коридор. На раздяла, както ми разправяше Мара, Ванъо поискал да я целуне. Тя се отдръпнала.
- Защо, Маро? Нима има нещо между нас?
- Не, Ванъо. Заклевам ти се във всичко, каквото имам най-свято, че от
мъжка уста аз не съм целувана. И никога мъж няма да ме целуне.
И се дръпнала.

И охраната ми казваше, че Хранков искал да я целуне, но тя не му дала.
- Как да му дам? - продължаваше тя. - Аз все пак съм жена. И обичам
Ваньо. Знам ли какво можеше да стане с мене, ако се почувствувах в неговите
обятия?

Мара се настанила да живее току до Прелича. Между двете къщи имало комшулук, както това е било и в София, и на много други места в турско.

Малко преди дванадесет братът на Прелича забелязал Мара в градината на техния двор. Запитал я какво търси. Тя отговорила, че търси някаква загубена нейна кокошка. Разбира се, това не възбудило никакви подозрения, защото Мара си беше интимна в къщата на Прелича. Възможно е тя да е била решена да го дочака тук, в градината, а възможно е това да е било и една случайност. Истината е, че Прелич даде такива показания.

"Трябва да ти подчертая и друго едно нещо - продължава братът на Мара Бунева. - Това е единственото убийство, което не даде никакви последици. Нямаме македонско убийство, тук или в Македония, след което да не са вършени изтезания в Македония и арести в България. След това, извършено от Мара, никакъв арест. Сестра ми след пристигането си в
Скопие си поставя за цел да си създаде връзки със семейството на Прелича. Тя не общува с никого, не поддържа връзки с никого. Мара не иска да създаде никому неприятности, след като извърши убийството. Не вижда и никакви българи. И трябва да ти призная, че по онова време получавахме редица писма против Мара. Писма от наши македонци, които се числяха в организацията, които поддържаха връзки с нея. Всички ругаеха Мара. Не можеха да си обяснят как една жена като нея, революционерка, защото те знаеха, че тя се числи в организацията, не поддържа връзки с тях. Не поддържа никакъв контакт с
никого от българите там. Наричаха я предателка. Но тя държеше на своето: да изпълни дълга си към поробена Македония, но да го изпълни по начин, та да няма последици за другите, да не породи "афера", както ги наричаха по онова време. Иван Михайлов, който е жив, може да ти каже. Той сам, ако някога се върне в България, ще ти засвидетелствува това. През неговите ръце са минали най-добрите от македонските терористи, но сам той казваше, че такъв твърд и такъв решен човек като нея да изпълни дълга си и да умре не е
имал. Изненадваше го едно, че това, което дава една жена, не може да го даде
един мъж в нашето движение.

- Така е - намесва се поп Велев, който присъствува на разговора ни.
- Бунчо беше в Неврокоп. За подвига на Мара ми съобщиха най-напред на мене. Съобщи ми го покойният Гюрков. Натовари ме да поздравя Бунчо. Толкова само. Сестра му извърши онова, с което беше натоварена, и сама загина, а той ме натовари да поздравя брата й.

Бунчо завършва:
- Искам да ти кажа още едно, което ще те заинтересува Знаеш ли кой даде револвера, с който Мара застреля Прелича? Разбира се, тя не можеше да влезе с него в Югославия. Дадоха й го Кузупов от нашата легация наедно с бившия министър-председател Георги Къосеиванов. Вие сте приятели с него. Когато се върне, когато имаш случай да го видиш, попитай го, той пред тебе не може да не го признае.

Не, просто да не повярваш. Сърната, която познавахме, без да я познаваме истински, е била лъвица. Разправял съм за нейния подвиг неведнъж и не на едно място в чужбина, когато е ставало дума за самопожертвованието на македонците. И всички са ме слушали като замаяни.

1 ноември, 1940 г.

*Стефан Танев е главният редактор на вестник "Утро", най-големият български вестник преди 1944г. След 9 септември е осъден на доживотен затвор. Откъсът е от книгата "Стефан Танев. Дневник" .

Българинът желае сам да е стопанин на своята малка къща

Стефан Стамболов

Телеграфират на в. "Temps" от Петербург следующото:

"Положението не е станало по-ясно от завръщанието на генерал Каулбарса. Вижди се, че царя е противен на всяко действие, от което би произлезли международни заплитания, Русския посланик в Ца­риград, г. Нелидов, е противен на каквато и да бъде военна окупация в България, а Генерал Каулбарс е съвсем на друго мнение - Военната намеса, струва ми се, е единственото решение на въпроса. Паданието на Регентите, според него, е незначителна сполука: защото, според названието му, Регентите са кукли които други разиграват. Тряба да си дойдат воена­чалниците, които никак няма да търпят едно пра­вителство, на което първата работа ще бъде да възвърне руските офицери."

След подвигите и победите на нашата млада войска при Сливница, Драгоман и Пирот, всичкия свят беше възхитен от нея, всички я хвалиха всички й се чудеха, всички я превъзнасяха. Една неисказвана и неописуема радост, смесена с благородна гордост, усещаше всякой Българин, като четеше в беспристрастната европейска преса заслужените похвали на храбрия, виносливия и юначния Български войник, на младите, смелите и даровитите Български капитани, които надмощиха и победиха старите и обстреляните сръбски генерали.

Българската войска и нейните подвизи и по­беди прославиха и направиха почетно и познато Бъл­гарското име. Тя накара да заговори за нас със симпатия и живи интереси всичкия образован свят, тя изтръгна из устата на нашите заклети неприятели неволни похвали на нашия доблестен народ, тя даде да се разбере, че българския народ може да живее самостоятелен и независим живот, без намесата на разни епитропи и настоятели, че той заслужава по-добра участ и че трябва да са признае Българското Съединение, за което се проля толкова невинна братска кръв.

Колкото и да ни е жалко за братоубийствена Сръбско-Българска Война, колкото и да осъждаме нейното избухвание, ние трябва да признаем, че без нея Българското име щеше да гние в тинята на неизвестността, на Българите щяха да гледат като на един полуробски, полудив, страхлив и убит народ, който Россия е освободила, за да го има в ръцете си за свое сляпо и послушно оръдие, за постиганието и попълнението на своите завоевателни планове и цели.

[+/-] ...виж целия текст



Войната избухна и съда Божий реши и доказа съвсем противното. Напуснатата войска от своите в мирно време висши началници, които бяха повикани с едничката цел да се деморализира и раскапе тя, да се разбяга и разпръсне по четиртях краища на България и чрез това да се осуети и направи невъзможна борбата ни за Съединението - тази войска, предводителствувана от своя храбър вожд Александр 1-й и от юначните си Български офицери, сдържа блестящи победи и доби неуведаеми лаври на Българското оръжие и на Българското име. Хитроскроения план на нашите благодетели не сполучи и тогава се издаде знаменития онзи царски приказ, с който се благодареше на руските инструктори за сдържаните в тяхно отсъствие победи от храбрата Българска войска и който имаше за цел да умаловажи значенето на тия победи, да помрачи и хвър­ли сянка върху Българската слава; с една дума: да подкопае и унищожи доброто впечатление и мнение, което справедливо си бяха съставили за нас всичките честни и правдолюбиви хора.

Победите на Българската войска осветиха и укрепиха българското Съединение; пролятата на бойното поле кръв го запечати и свърза с неразривни ни свръзки и всички Велики сили признаха, че вече е невъзможно да се раздели Тракия от България и че е и право, и необходимо те да останат за винаги свързани и съединени. Всички признаха и мълчеливо се съгласиха да приемат станалото Съединение, само една Велика Сила беше в думата си противна на това Съединение и употреби всичките зависящи от нея средства -то да се дискредитира и компрометира...

Тая Велика сила беше нашата освободителка! След Цариградската конференция, която призна българския Княз за управител и на Източна Ру­мелия и формално му я отстъпи да я управлява, спо­ред благоусмотрението си, руските агенти и кон­сули, живущи в тия две провинции, почнаха с една дяволска енергия да работят почти открито за свалянието на Българский княз и на вземанието под свое пълноводение Българското Княжество, уголемено с И. Румелия. Подкупите и обещанията, лъжите и измамите бяха техните главни средства. Пари хванаха да се пръскат на ляво и на дясно и шайката на предателите се увеличаваше всекий ден. Руския полковник Сахаров беше на чело на заговора. Той подкупи и придума да влязат в съзаклятието лудия капитан Бендерев, божата кравица майор Груев и безчестното, подлото и подкупното човече капитан Радко Димитриев. Тия български народи се събрали около шишкавия полковник и почнали да турят в из­пълнение мерзския си и гнъсен план.

На уякналата и уголемена България трябваше да се нанесе двоен удар, от който да се разклати тя до основите си и да не може никога да се управи: първо, да се изгони или убие българския държавен глава и второ, да се обезчести и деморализира славната Българска войска. Първата част от адския им план сполучи и се изпълни, но втората - нe може. Щом народа и войската узнаха за станалото гнъсно дело, всички станаха като един човек против предателите, изменниците и клетвопрестъпниците, и храбрите да продават отечеството си заговорщици побягнаха предрешени из столицата, като оставиха на произвола на съдбата своите излъгани и измамени последователи.

Княза се завърна в България, гдето народа и войската го посрещнаха и приеха с невиден и нечут до тогава ентусиазъм и безкрайна радост. Чуждата интрига излезе на яве и скритата до тогава зад гър­ба на предателите Велика сила изскочи на лице и по­иска отричанието на Александър Батенберг от Бъл­гарския престол, като заплашваше в противен слу­чай да окупира България и с това да предизвика Об­щоевропейска война.

Какво стана след това, всекиму е известно. За да спаси България, княза се отказа от престола си и замина, а след малко генерал Каулбарс пристигна да заеме мястото му, като се метаморфозира от дипломатически агент на пълновластен импе­раторски комисар. Но сметките на смахнатия ге­нерал не сполучиха: защото всички познаха злите му намерения и с ужаси и с отвръщение се отдалечиха от него. Разочарован и опозорен, побеснял от несполуката си и сърдит на честните Български управители и офицери, треперящ от гнева и яростта на своя монарх, който беше страшно недоволен от поведението му, Каулбарс замина из България разбит — и унищожен, като проклинаше и хулеше всичко Българско, а най-вече правителството и офицерството. Същия този велемъдър мъж днес предлагал и съветвал да се окупира България, нещо, което не се желае от царя, нито се удобрява от умните и далновидни руски дипломати, защото Българската окупация може да има толкова сериозни последствия, които болния мозък на сърдития генерал не е в състояние да схване и проумее.

За да оправдае своята несполука, генерал Кау­лбарс хвърля вината на Българските офицери. Ето тия са те, главните противници на Россия, те не щат да ни слушат и да ни се покоряват; следователно, до като те не се изгонят от най-малкия до най-големия из Българската войска и не се заместят с руски офицери, не чакайте нищо добро от България.

Ние се радваме на това самопризнание на цар­ския пратеник. От него излиза, че против руските завоевателни планове не са само регентите и ми­нистрите, не са само Малкото и Великото н. съб­рание, не е само интелигенцията, но са още и офи­церите и войската, и, току-реч, целия народ - нещо, което генерала е признал в разговора си с редактора на в. „Гражданин", княз Мещерский.

Инак и не можеше да бъде: защото Българинът, ако и да е крайно благодарен на Русите за своето освобождение, желае да си остане сам стопанин на своята малка къща, сам да си я пази, нарежда и украшава, според както му стига ума и му се харесва. На другиго той никога и за никакви блага няма да отстъпи това свое неотемлимо природно право.
До като това чувство трае у българския народ - а то ще трае вечно - ние сме спокойни за неговата независимост и добро бъдеще, ние не са боиме от никакви заплашвания и заканвания, и обвинения, и вярвам, че България ще живее дълго и честито, на пук на всички чужди генерали, които обичат да сва­лят болестта от своята болна глава върху здравата глава на своите...

в. „Свобода", бр. 13, 13.12.1886 г.