сряда, 30 април 2008 г.

Захваща се вече драмата на Балканския полуостров

Христо Ботев

Захваща се вече драмата на Балканският полуостров! Мно­гословният Возточни вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена на Европа, стъпи вече в своят трети акт и няма съмнение, че той ще да се изкара до краят. Първият акт захванаха юначните наши братия херцеговинци; вторият премина в безполезни стратегически и дип­ломатически пантомими от страната на Сърбия и на Черна гора; а третият, на когото началото трябаше да бъде край на безчовечното турско господство в Европа и в който трябаше да участвува сичкият южнославянски хор, се захвана само от нашият нещастен и до крайност убиен български народ. Те­леграфът и частни наши писма ни донесоха известието, че сичката Пловдивска кааза е потънала вече в кръв и бунтът е обхванал средата на Балканът от Сливен и до Троян, и Средня гора от Панагюрище до Стара Загора. Други така също верни известия ни дадоха да разберем, че и нашите шопи в Пирот и в Белоградчик са вдигнали топорът си против своите петивековни кръвопийци.

Освен това железницата между Варна и Шумен е прекъсната, а това е знак, че и в Дунавският вилает нашето народонаселение е присъединило или ше да присъедини своите яки мишци в съсипванието позорните вериги на робството. С една дума, българският бунт е влязъл вече в своите права и борбата се е захванала със сичката своя отчаяност. Касапницата ще да бъде страшна и отвратителна, жертвите ще да бъдат безбройни и от двете страни. Но треперете, тирани! Полудейте, дипломати! Късайте си косата, велики царе юдейски на капиталът! Босфорският идол ще да падне, "болният човек" ще да умре и вашите безбройни капитали ще да потънат в помията на турският разврат и в свещената кръв на нашата свобода.

Тука не е Меншиков в Цариград и Русия със своите казаци на Дунавът, против която да станете и да избиете цели 800 000 живи същества и да потрошите повече от 8 милиарда франги, за да опазите европейското равновесие. Тука не е Сърбия и Черна гора със своите дълбокоумни князове и дипломати, против които да употребите перото и махмузите на г. Андраши, за да ги накарате да не разбъркват въоруженият „общи мир". Тука не са румънските три патриоти, които за едно „аферим" от страната на Турция са готови да пазят своята строга неутралност до такава степен, щото от страх за своят латинизъм би били готови да ни изпроводят там, дето са изгинали техните прадеди Бранковяни.

[+/-] ...виж целия текст



Тука е гласният, отчаяният и мъжественият седеммилионен български народ, който в продължението на цели пет столетия е носил на плещите си най-безчовечното робство в Европа и който днес въстава и иска от светът едно от тие две неща: или свобода, или смърт! Тука е неумолимата логика на историята, на която сентенцата е унищожение на старото, на гнилото и на несъвременното, и живот на новото, на здравото и на човеческото. Ще може ли някой да отстрани тая сентенца и да накара природата да влезе в друг път? Ще поиска ли общечовеческият деспотизъм да се турне още веднаж против стремленията на нещастната турска рая? Ние знаем твърде добре, че в Европа, която се гордее със сякакви „богоугодни" и „човеколюбиви" учреждения и в която има съставени об­щества даже за състрадание към животните - в тая също Европа е съществувал и съществува заговор против освобож­дението на южните славяни и въобще против свободата на сичкото човечество, ние знаем така също, че тоя заговор е олицетворен в така наречената европейска дипломация, на която проводникът в настоящето време е благородният та­тарски граф Андраши; знаем най-после, че сичките диплома­тически доброжелания на Европа да се облекчи чрез някакви си административни реформи животът на турската рая, не са нищо друго, освен желания да се отстрани за време оконча­телната смърт на Турция и да се задържи с това причината на една кървава общеевропейска война, в която една или две държави да могат безпрепятствено да хвърлят жребий връз ризите на Турция - една на Босна и на Херцеговина, а друга на Цариград и на сичките черноморски богати страни. Сле­дователно, твърде близо е до умът, че и в тоя случай дипло­мацията ще да се притече със своите политически услуги, и ще да се опита да излъже въстаналата рая така също, както е лъгала, лъже и се приготовлява последен път да излъже отчаяните вече херцеговинци.

Но късно е вече! Нека дипло­матите смятат „раята" за скотове, нека Андраши пише ре­форматорски ноти, нека и европейската официална журна­листика оплаква упорството на въстаналите; ние вярваме [и] мислиме, че сичко това ще да има смисъл дотогава, дордето силата на гладиаторите придобие почтителност както пред своите врагове, така и пред своите приятели, т. е, Европа ще да има право и повод да се намеси със своите „человеколюбиви" предложения само тогава, когато въстанието се огра­ничи само в една или две провинции. Повдигне ли се сичкият български народ, излязат ли из своите граници Сърбия и Черна гора и не съгласят ли се херцеговинците и бошнаците да положат оружието си и пред втората нота на Андраши, то вопросът е решен и свободата на Балканският полуостров е осигурена. Не в тая ли ера влазяме ние?

в. "Нова България", г. I, брой 1 от 5 май 1876 г.

Хайде, време е веч!

Любен Каравелов

Ние мислиме, че на светът не съществува нито един българин, който да не желае свободата на отечеството си и който да не мисли да бъде свободен човек и честен граждани. Кому не е мило и кому не е приятно да живее за себе си, да заповяда сам на себе си и да харчи за своето собствено благосъстояние? И така, ние желаеме едно, ние се стараеме за едно, ние търсиме едно, ако нашите пътьове и да не са еднакви. Главните въпроси, които се намират във всеки български мозък, се за­ключават в следующото: 1. Трябва ли да се освободиме, т. е. трябва ли да свалиме от шиите си неприятелският ярем? 2. Как трябва да се освободим? 3. Скоро ли трябва да се освободим? Преди да отговориме на тия три въпроса, ние сме длъжни да изучиме положението, желанията и стремленията на самия на­род, а освен това ние сме обязани да узнаеме силите, способ­ностите, положението и характерът на нашите неприятели, с които трябва да се бориме и от които сме длъжни да добиеме своето.

И така, какви са стремленията, положението и желанията на българският народ? Който живее в България, който е бъл­гарин и верноподаник на султанското правителство и който блаженствува под дебелата сянка на цариградските държавни­ци, той ще да отговори на гореказаният въпрос твърде ясно: „Не може вече да се живее. Нашето положение е такова, как­вото не е било ни у един народ на светът. И евреите не са тър­пели толкова, колкото търпиме ние." Разбира се, че тоя отго­вор не е преувеличен, следователно ние сме принудени да повториме още веднаж най-главният въпрос: „Трябва' ли да се освободиме и да улесниме своето нещастно положение?" На тоя въпрос отговаря самото положение на народът, следова­телно нашата обязаност е да решиме следующият въпрос: „Как трябва да се освободиме?"

За решението на тоя въпрос съществуват две мнения, кои­то са се появили в последните няколко години. Едно от тия мнения - което принадлежи на старите, на богатите и на щастли­вите чорбаджии — ни разказва, че българският народ е длъжен да остави всичко настрана и да залегне за устройството на сво­ята черковна йерархия, която ще да го образова и която ще да го опознае с европейските държави. „Когато европейските дър­жави се уверят, говорят нашите стари умове, че българският народ е узрял за свобода и напредък, то ще да му изпроводят материална помощ и ще да го освободят от неговите дълговечни неприятели." А кога ще да се случи това четиринайсето чудо! Кога? Когато се образоваме, когато станеме американци, кога­то. . ., когато си видиме ушите без огледало. Намират се и та­кива философи, които желаят да образоват не само себе си, но и турският народ и да го накарат да се откаже доброволно от своето господство и да хариже на своите миролюбиви пода­ници свобода и равенство. Тия господа се надеят най-много на деветнайсетият век, който, по техните думи, има намерение да храни и най-ленивите хора с печени кокошки. Второто мнение,, което принадлежи на българската младеж или на по-голямата част от българският народ, като изключиме из това число за­блудените, изгубените, продадените и подлизурките, ни разказ­ва, че българският народ е длъжен да засуче ръкавите си и да отнеме своите права с пушката в ръка. „Нашето образование и напредък са тясно свезани с нашата политическа независимост, говорят младите, и здравомислещите българи. Само политичес­ката независимост е в състояние да ни даде правилно обра­зование."

[+/-] ...виж целия текст




Съществува и трето мнение, което принадлежи на няколко продадени личности и което носи название „дуализъм". За това мнение ние не желаеме да се разпространяваме: 1) защото то е следствие на първото; 2) защото деспотизмът и свободата ня­мат между себе си нищо общо. Ние ще да разгледаме само гореказаните две по-първи мнения.

Ако разгледаме с особено внимание днешните обстоятел­ства, то трябва да се увериме, че първото мнение няма никакъв смисъл. Да докажеме: 1) поробеният и угнетеният народ не е в състояние да се учи или образова по волята си, а науката из­исква свобода и самостоятелност; 2) неправилното образование не освобождава, а убива; 3) ни една черковна йерархия не е дала на своя народ свобода и образование. Трябва да кажеме и това, че нашата народна йерархия не може да бъде народна, защото и самият екзарх е принуден да бъде верноподаник на Портата и правителствен чиновник. Нека ни бъде дозволено да кажеме, че и екзархът ще се почита от народът дотолкова, доколкото е почитан хаджи Иванчо Пенчович ефенди или г. Ар­наудов, т. е. и другите турски чиновници. Ще да поживееме още малко и ще да видиме!

И така, за старците остава още една надежда, т. е. да дой­дат европейските държави и да ги освободят. Разбира се, че подобна надежда може да се помести само в главите на децата и на лудите. Ако ние сами нямаме желание да умираме за себе си и за своята свобода, то не трябва да накарваме и европей­ските сили да умират за нас. Здравият се не лечи. Всеки из нас вече види, че турците вървят назад, че българският народ крачи напред и че последните дни на турската империя се приближават; но ни един не може да каже, че турското племе ще да се унищожи само по себе си, че българите ще да се освобо­дят без особени усилия и че турската империя ще да умре без кръв и без разрушения. И така, българският народ ще да бъде щастлив и свободен само тогава, когато пожелае да извършва своите дела сам и когато захване да уважава себе си и да се надее на своите собствени мишници. Черковният въпрос е пред очите ни. Когато българският народ дремеше и криеше се по дупките, то никой не мислеше за него, а когато х. Димитър, Тотьо и Панайот извадиха ножа из ножницата си, то султан­ското правителство се принуди да издаде ферман и да припо­знае българската народност. Който посее, той ще и да пожъне.

Да разгледаме сега и второто мнение. Ние казахме вече какво мислят и какво желаят младежите, а сега ще да изложиме ония причини, които са накарали последователите на това мнение да го поддържат и да действуват по неговата програма. Младежите са се уверили вече, че когато един човек е превзел нещо със сила, то той никога няма да го даде назад на негови­те притежатели доброволно. Кажете ни, молиме ви, може ли турчинът да ни даде доброволно нашите права, когато той е пролял цели реки кърви за неговото опропастяване? „С кръв сме го вземали — с кръв ще и да го дадеме", говорят турците. Но нашите дипломати твърде лесно могат да повторят ония празни фрази, които ни разказват, че „времената са се измени­ли и че ние сме длъжни да работиме по духът на времето". Какво време? Какъв дух? Не видяхме ли с какви хуманни сред­ства беше потъпкана Франция от Германия? В днешните вре­мена владеят само силните, юнаците и твърдохарактерните. Но, както и да е, а българските младежи мислят, че българинът ще бъде образован, щастлив и задоволен само тогава, когато добие своята политическа свобода и когато развеже ръцете си от турските и гръцките синджири. Това мнение е вярно. Както един частен човек е обязан по-напред от всичко да нареди рабо­тите си и да осигури животът си, а после вече да живее по волята си, така също и всеки един народ е длъжен по-напред от всич­ко да се освободи физически, а после вече да залегне за своето образование, обогащавание и пр. Освен това, за да достигне човек до щастливо положение, той е обязан да се труди, да ра­боти и да претърпи различни бедствия, а за да достигне един народ до своята свобода и независимост, той е длъжен да про­лива кръв, да претърпи големи нещастия и да пожертвува за време своето спокойствие. Ако революциите биват плоди от правителствените деспотизми и от господарствените притеснения, то българската революция е приготвена от самите обстоятел­ства. Турските злодейства са в състояние да накарат и хромите да се защищават, а българският народ има пълно право да каже, че неговите страдания са воловски. Подобни страдания почти всякога принасят горчиви плоди на притеснителите. Ко­гато един угнетен народ излезе из своето търпение, то не съще­ствува вече такава сила, която би могла да му излезе насреща. Разбира се, че желаемите за българския народ минути се при­ближават вече. Само турското правителство се старае за свое­то опропастяване.

Из всичко това читателите ни ще да видят, че нашето спа­сение се заключава само в нашите собствени сили. Единствените наши приятели са само сърбите, черногорците, русите и румъните, но ни едно от тия племена няма да извади своят нож за нашата полза, ако ние сами не извадиме своите ножове за сво­ята защита. Само на смелите и юнаците помагат и бог, и хора­та. Такъв е светът. Вземете пример от Италия. „На вълкът е дебел вратът само затова, защото той си гледа работата сам", говори народната пословица. В тая пословица се заключава дълбока философия. Когато европейските държави видяха на­шата енергия и нашето постоянство в черковния въпрос, то за­хванаха да обръщат внимание и на нашата къща и да ни пред­сказват добро бъдеще; а когато гледаха на нашето смиреномъдрие и покорноет, когато гледаха на нашият дълбок сън, то говореха в своите вестници, че ние сме родени само за робове.

И така, дорде не тропаме, дорде не искаме, дорде не покажеме живот, енергия и яка воля, дотогава няма да срещнеме съчувствие и поддръжка ни от една страна. Европейските дър­жави са привикнали да уважават само силните, енергическите и юнаците. Който уважава себе си, той заслужава уважение и от другите. Когато вземеме своето право, когато победиме свои­те неприятели и когато се покажеме достойни за самостоятелен живот и за държавно самоуправление, то европейските държа­ви ще да похвалят нашите действия и ще да припознаят наше­то съществувание. Турчинът е отнел нашето право с ножът в ръка, а времената са времена и ще да си останат во веки ве­ков времена. За желающият, за енергическият и за умният чо­век всяко време е добро, благоприятно и полезно. Между Ви­соката порта и Румъния съществуват враждебни отношения; черногорците са готови да въстанат всяка минута; между Ав­стрия и Турция произхождат големи неудоволствия, а в Цари­град владеят неспособни, тъпоумни и вятърничави фанатици. Кой може, кажете ни, после това да каже, че не е време?
В. "Независимост"., г. IV, бр. I, 20. X. 1874 г.