четвъртък, 21 януари 2010 г.

Руската трагедия

Екзарх Стефан

Някаква странна и страховита съдба тегне над Русия от двадесет години насам. След като стана "козель отпущенiя" за греховете на цяла Европа, превръщайки се в опитно поле за изпробване на комунистическите утопии, тя отново е обект на различни вражески домогвания отвън и отвътре.

Докато големите държави водят една напрегната дипломатическа дейност по всички направления за установяване на един по-друг ред, докато всички се въоръжават трескаво - едни, за да запазят заграбената след общоевропейската война плячка, други - по пътя на въоръженията уж да затвърдят позициите на международната правда и справедливост, великият руски колос стои вън от строя. Неговият глас не се чува в международния концерт. Една шеста част от сушата, със 180 милиона народ върху нея, е някаква политическа tabula rasa, някакъв болник, от когото никой нищо не очаква.

Неотдавна прочетохме някои сведения за положението в Съветска Русия, почерпени от различни източници. Ние бяхме поразени от дълбочината и продължителността на руската трагедия. И неведнъж скланяхме глава в молитва: "Доколе Господи? Доколе отвращаеши лице Твое". Но, следейки картината на руския живот под игото на болшевизма, ние неведнъж и благодарихме на Бога за това, че Той не е оставил Своята свята мъченица, понеже й праща сили, пред които отстъпват и силите на ада.

В следващите редове ще споделим с читателите на "Духовна култура" някои пасажи от прочетеното от нас за Русия.

В сп. "Новая Россiя", № 55-56 от 1938 г., е поместено описанието на един бежанец от Русия, в което ни се дават няколко сцени от трагедията на Русия. Първото нещо, което като черен облак тегне над живота на Съветска Русия, е постоянният и неизтребим страх от изстъпленията на властта, които се разпростират върху всички, даже и върху комунистическите дейци. "Представете си една голяма квартира", казва този бежанец, "чиито стаи са заети от много семейства на отговорни съветски работници, хора с партийни билети. В 2 часа и половина през нощта през черния вход на жилището се втурват агенти на ГПУ или поновому ГУГБ (главное управленiе государственной безопасности) за обискиране и арестуване на едного от живеещите тук комунисти. Ако живеем при нормални условия, шумът и тропотът сред нощта не можеше да не привлекат вниманието на обитаващите този дом. Биха се разтворили врати от различни страни, людете биха почнали да питат и разпитват що се е случило, за какво е този шум, не е ли станал пожар, не са ли се промъкнали в къщата крадци?... Но у нас всичко е по-иначе. В случаи като споменатия всеки от обитателите си дава вид, че нищо не чува и че, един вид, спи спокоен, здрав сън, както спят люде, чиято съвест е чиста. Нито в една от стаите, съседни на обискираното помещение, не ще се запали електричеството. А при това, скочили от креватите си боси, при всяка стена със затаен дъх стоят люде в тъмнината и със страх се вслушват, за да разберат що става до тях.

[+/-] ...виж целия текст



Никой не ще се осмели да излезе от стаята. Всеки се бои, че най-малко ще го "пришият" към делото на обискирания съсед. А на утрото след безсънната нощ обитателите на дома се срещат в коридора, в общата кухня, здрависват се, говорят за времето, за разни дреболии, но никой не обелва зъб за станалото. Като че нищо не се е случило. И това не са единични факти, а общо явление, и то по-красноречиво, отколкото всичко друго, говори за една обстановка на терор, лъжи и доноси, в които ние живеем. Людете се боят един от друг. На всяко лице има маска. Иди разбери дали е доносчик или не! Ние виждаме фактите остро, но не чуваме свободна човешка реч. До изводите идваме индивидуално, тайно, насаме, без общение с други люде и не в съвместно обсъждане на интересуващите ни въпроси. Людете крият своята злоба, мисли, своя душевен преврат, своите разочарования. Преди да разменим някоя дума с някого, трябва четиридесет пъти да проверим човека и тогава да говорим, и то често целият разговор се свежда до полунамеци и полувъпроси. Хиляди, стотици хиляди люде напускат комунизма, но затова никой не узнава. Устата им са сковани, а по лицата им стои печатът на партийността, лоялността и "възторжената любовь" към Сталина. (Рассказ приезжаго из Россiи". Сп. "Новая Россiя", № 55-56. 1938 г.)

Интересни сведения за живота в СССР ни дава също А. Цилига, виден комунист, хърватин по произход. Още като млад студент, в 1918 г., под влиянието на събитията в Русия, той постъпил в социалистическата партия на Кроатия, ориентирана доста на ляво. В 1926 г. заминал за Виена като член на Балканското бюро на коминтерна. През есента на същата година се промъкнал в Съветска Русия, за да подиша въздуха на обетованата земя на комунизма. Бил назначен за професор по история в едно висше учебно заведение. Но разочарован от всичко, което видял там, той в 1935 г. успял да се изтръгне от лапите на своите радушни хазяи и да се върне в омразния на всички комунисти "буржоазен" свят. Миналата година той напечати своите впечатления от Съветска Русия в една книга, издадена на френски от изд. на Галимара, Париж, 1938 г., и озаглавена "В страната на великата лъжа". Една част от тази книга е преведена в сп. "Современньiя записки", №№ 66 и 67, 1938 г.

Първото потресающе впечатление на европейския комунист от Русия е било нейната културна изостаналост и материална бедност. Дълго обаче той се утешавал с това, че все пак страната "се движи" по посока на социализма и един ден, когато изгрее неговото светло царство, цялата тази нищета ще се забрави. Още повече, че и народът му направил много добро впечатление. Напрегнат ритъм на живота, подем на социалните низини нагоре, стремеж към наука! Но скоро Цилига открил и обратната страна на това повишено самочувствие у издигналите се в революцията на върха слоеве. "Бодрият тон на съветския живот е пълен с дълбок обществен аморализъм", казва той. "Някакъв дух на груб егоизъм, на сметка, на стремеж да наредим себе си в живота, без да се съобразяваме с другите, циничната философия на здравия лакът, безсрамно приспособленчество и подмазване към стоящите по-високо, за да постигнем своите цели - ето какво прозираше в действията и даже в думите на обикновено гъсто наситените с революционна фразеология другари".

Цилига се убедил, че прословутата "работническа държава" в Съветска Русия е фикция, зад която се крие един държавен капитализъм par excellence. И още, че Сталин и цялата тая система на държавно-капиталистическа експолатация ще бъдат хвърлени в калната яма на историята, подобно на всички други деспотии и утопии на миналото.

Цилига не вижда нищо социалистическо в Съветска Русия. Напротив, според него тук се е настанил един строй, който най-усърдно копира всички отрицателни страни на капиталистическия строй, оформило се е едно общество, което смята за своя чест да подражава на суетните навици на някои слоеве на капиталистическото общество. Ето някои характерни черти на новоформиралата се болшевишка аристокрация, която Цилига е наблюдавал:

"Средата, в която аз се отзовах в Ленинград”, казва Цилига, “бе извънредно благоприятна за такова едно наблюдение (наблюдение върху болшевишката буржоазия. Б.н.)

Както вече споменах, аз и моите другари живеехме в партийния дом, където живееха всички ленинградски комунистически върхове начело с Кирова, секретарят на партийната организация, и Комарова, председателят на ленинградския съвет. Тук по-рано е живял и Зиновиев с целия си щаб, една част от който живееше там и в наше време… Целият този кръг люде, всички тия семейства представляваха нещо особено, един обществено-психологически тип. Тип на нови обществени големци, тип, напомнящ отчасти парвенютата. Че по същество те са ново привилегировано съсловие, аз знаех това и по-рано. Но че те самите смятат себе си за нови знатни люде, че те вече напълно са проникнати от една йерархическа, кастово-кръгова психология - това аз видят едва тук. Болшинството от тези семейства бе излязло измежду работничеството и майсторите, на всеки случай, от народа. В тяхната разговорна реч, в техните маниери, даже по лицата им, се чувствува тяхното минало, но как студено, как от високо, въпреки това, гледат те към работниците! Истински човек за тях е само този, който заема господствуващо положение в обществото. Който "у нас", в Съветска Русия, не е способен да се издигне, той, значи, е някакво низше, малоценно същество. Ценността на човека се определя от курортите, за които той може да получи безплатен достъп, по квартирата, мебелите, дрехите, служебното положение. Тези нови привилегировани се делеха по кръгове, невидими с просто око, но остро усещани. Въпросът не се ограничаваше само със строгата йерархия. Людете, принадлежащи към един и същи кръг, се деляха вътре в него според различни признаци: по времето на своето издигане, по начините на издигането, по социална и политическа биография. Във всички тия кръгове същестуваше солидарност само против низшите класи, а вътре вървеше открита борба, пълна с ненавист и злоба. Вътрешното деление в тези бюрократически върхове вървеше още в един разрез: мъжете образуваха един отсенък, жените - втори, децата - трети. Мъжете бяха по-дипломатични, по-скрити. Те не забравяха така лесно, че трябва да се поддържа "връзка с масите", че трябва да се спазват пролетарските и революционни приличия. Те трябваше да се разбират от полудуми: те бяха напълно в плен на желанието да блеснат със своята кариера и луксозна обстановка, да блеснат със своите дрехи в своите театрални ложи, да блеснат с отиване на най-хубавия курорт или с едно пътуване зад граница. Те смятаха и чувстваха себе си като "светско общество" и страстно живееха с неговите дребни амбиции и завист. Една от жените ми разказа за своята лятна екскурзия до Кавказ. Ето я снета зедно с Будьоний, във вестюбила на един чудесен дворец, в който тя е прекарала. Тя прави кисела физиономия: "Да, тук аз съм само с Будьонний. Ворошилов тоя ден отсъствуваше." Трябваше само да чуете това "само"… И как засия тя от радост след няколко минути, когато ние стигнахме до фотографията, на която тя е снета заедно с Ворошилов! Как напълно в стила на това "общество" е и това, че една от тях, жена на най-видния нарком, е в ръководството на парфюмерийния тръст!... Против това лицемерие на родителите най-напред протестираха децата. Те искаха нещата да се наричат с техните собствени имена: ние сме хазяите. Защо ще трябва да крием това? Защо да не се обличаме добре винаги и навсякъде? Защо да се обличаме луксозно само в един случай, а в друг нарочно да се преструваме на бедни? Защо да се возим за свое удоволствие с колата, щом я имаме в гаража? Защо "Х" води децата си на училище с колата си, а наш папа отказва да прави това? Те, тези деца, се бяха отвратили вече от революционната фразеология, от склоняването във всички падежи на думата пролетариат".

Разочарованият комунист ни дава и няколко картини из живота на затворническа Русия, из царството на онзи терор, който за пръв път съществува в историята. "След като в продължение на четири години имах възможността да живея и да пътувам по Русия в положението на човек от привилегированото малцинство, случи ми се пет и половина години да помитарствувам не като наблюдател, а като истински жител на това царство на безправието. Не веднъж през това време аз съм се намирал на косъм от смъртта, а понякога и физически съм усещал студенината на нейната коса върху шията си."

"При терора и тоталитарността на режима, които съществуват в Съветска Русия, общественият живот, колкото и да е страшен, в целия ред свои прояви, се представя пред очите на наблюдателя, особено на чужденеца, в един изкуствен грим. Но негримираният, всекидневен живот е безкрайно далеч от това, което се показва за живот. Действителният живот може да се узнае истински само зад чертата на официалната общественост, зад границата на легалния живот, в стана на отхвърлените, в затворите, под ключа на ГПУ. Само там може да се узнае Русия без маска, такава, каквато понастоящем е тя. Който не е бил по съветските затвори, концентрационни лагери и в заточение, гдето е събрана огромна армия, повече от 5 милиона човека, на безплатен, робски труд, който не се е запознал с тези най-крупни в световната история каторги, гдето людете умират като мухи, гдето те са разстрелвани като кучета, гдето те работят като роби, той, струва ми се, не знае, какво нещо е Съветска Русия".

И затова авторът ни дава някои картини, от които няма човешко сърце да не потрепера.

При масовото реквизиране на скъпоценностите се е постъпвало според Цилига по следния начин: "При обиските, разбира се, нощни, агентите на ГПУ заграбваха всички ценности, намерени в домовете, започвайки със сребърни лъжички и завършвайки със златни монети и предмети на изкуството. Притежателите на тези вещи биваха откарвани в затвора, независимо от изхода на обиска. От тях се искаше представянето на скритото злато и ценности в полза на държавата, за строежа на петилетката… В коридора на следователите, пред техните кабинети, стояха на групи тези люде. Един млад зъболекар, който бе заедно с мене в камерата, престоя тъй в очакване цели две денонощия. През тези две денонощия неговото цъфтящо, червендалесто лице стана черно като земята. Имаше и един случай, когато един от тия стоящи в коридора люде се умопобърка. "Гледайте, кръв!" - взе да вика той в изстъпление, сочейки към края на коридора. И ГПУ го задържа в това състояние още 24 часа, за "да смекчи" упорстващите… По-късно, в Сибир, аз срещнах люде, повечето старци, които търпяха по 10-20 денонощия страшния сибирски студ, които биваха измъчвани с глад и жажда, за да получат от тях предполагаемото злато. След такива едни мъчения всички, които имаха нещо, го предаваха. Но тъй като арестите ставаха опипом, повече по доноси, болшинството от подложените на мъчения нямаха никакво злато, при това загубваха здраве, даже и живот."

Цитираният в началото на нашата статия бежанец от Русия ни дава пак някои сведения относно прословутите московски процеси.

"В историята на политическите процеси, започвайки от 1926 г., не е имало случай - казва този бежанец, - подсъдимият да не се е разкайвал за своите грехове. В резултат у всички, а особено, навярно, у публиката зад граница, се създава съвсем лъжливо впечатление. И то е твърде изгодно за правителството на Сталин. Сталин с това убеждава, че от него никой не може да се спаси, че той е не само стопанин на държавата и икономиката, но и пълновластен хазяин и властител на чуждата душа и съвест, каквато е била Католическата църква в средните векове. Но тази глупава легенда трябва да се изостави… Бившият секретар на Централния изпълнителен комитет Енукидзе например не се покая, Мдивани - също". Но повечето от обвиняемите се каят и то поради следните инквизиторски методи, които са прилагани към тях: мъченията започват с една предварителна "обработка" на подсъдимите.

"Първата стадия на тази обработка се състои в това, което някои следователи на ГПУ наричаха и наричат "дезориентация" на арестуваните. Арестуваните комунисти, най-важните и подлежащи на "обработка", биват поставяни в особени камери на вътрешния затвор на ГПУ. Отнемат им се всички вещи и преди всичко часовниците. В камерата, в която хвърлят арестувания, няма прозорци и дневна светлина. Тя се осветява само с електричество. Затвореният не вижда никого, не може да разговаря с никого. Това е царството на мълчанието. Електрическата лампа в камерата понякога изгасва за няколко часа, нещо, което твърде много плаши затворения, който не знае нощ ли е това или ден. Никакви книги до разкаянието не му се дават, особено вестници. Затворените, както мимоходом споменаха Бухарин и Раковски при последната им дума, нямат абсолютно никакво понятие за това, що става в страната и зад границата, нещо, което също влияе на психиката. Повечето от комунистите, особено от управляващите кръгове, поради нервния живот, който водят, са свикнали с тютюна, лулата, силното кафе, чая, виното и въобще към възбудителите на нервната система, и то в големи количества. В затвора те изведнъж се лишават от това. У мнозина от тях (както се разправяше особено за Пятакова, който бе привикнал да се трови с безбройни количества папироси) това обстоятелство предизвиква рязка и мъчителна психическа депресия, както у люде, привикнали с морфий или кокаин. Книги няма, тютюн няма, дневна светлина няма, разходки няма. Човекът е сам, сам със себе си. Свиждане с роднини не се позволява. След крайно напрегната нервна дейност в продължение на последните 18-20 години, винаги против люде и сред люде, в шума на събранията, във вихъра на спорове и разговори, изведнъж настъпва мъртва тишина, принудително дълго бездействие в мрачна, не обещаваща нищо добро обстановка. Особено болезнено действува изгубването на усещането за времето. В бездействие, в мъртва тишина, с мисли за смъртта, минутите се струват за часове, часовете за дни, дните за месеци. Ориентиране по времето за донасяне на храна е също невъзможно. Храната на първо време се носи в камерата умишлено в различно време, с интервали, които се струват на затворения безкрайни, но за причината на които му се забранява да попита нещо. В такава обстановка, след 10-15 дни, почти всеки затворник изгубва окончателно чувството за време. Нему почва да му се струва, че седи с месеци. Това е именно онази "дезориентация", на която разчита следователят на ГПУ. Трябва да добавим, че на първо време (до покаянието) храната е изключително оскъдна и по качество, и по количество. Това не е онази храна, с която са свикнали комунистическите сановници. Всичко това, взето заедно, прави затворниците крайно нервни. От върховете на заеманите от тях високи постове тези люде, които вчера още са управлявали страната, падат на дъното на тъмната яма. Цялата обстановка подчертава, че те са се превърнали в жалки, безпомощни насекоми, с които всяка минута може да се свърши по една телефонна заповед от Кремъл. От тук у мнозина се явява желанието да вярват на всичко, каквото се иска от тях. Само всичко това да се завърши по-скоро!"

("Рассказ приезжаго из Россiи" Сп. "Новая Россiя", №№ 55-56, 1938 г.)

Подсъдимите са подлагани и на т. нар. научни експерименти, които се състояли в следното:

"Имаше и сега още има упорити слухове, че до разпита, както и пред разпита от последната решителна стадия (преди "покаянието") в храната на затворниците се слага някакъв състав, опиващ психиката и при силно главоболие държащ човека в състояние на болезнена неуравновесеност. Няма нищо невероятно в това. В ГПУ отдавна съществува особена химическа и медицинска лаборатия, организирана от Ягода, в която ред лекари и химици, намиращи се на служба при ГПУ, изучаваха действието на различни възбуждащи средства, на разни приспиващи наркотични елементи и отрови. В 1931 и 1932 г. много средства бяха изпробвани над лица, осъдени за спекулация. Много от отровите бяха повторно изпробвани над "смъртници", лица, които официално биваха обявени за разстреляне, а всъщност биваха оставяни да поживеят още известно време и един вид като опитни зайци и морски свинчета служеха за обект на различни експерименти, които се извършваха над тях. Тези експерименти носеха названието "научни". Разрешение за тях бе дадено навремето си от Кремъл."

Приведените пасажи относно инквизицията, на която са подложени много видни комунисти, ни говорят, разбира се, и за друго. Те ни посочват, че евангелската максима за това, че "който вади нож, от нож и ще умре", е непреходна, но все пак и това е една от многото сцени на великата руска трагедия. Главните нейни действия, разбира се, се разиграват сред широките народни маси. Те са истинската жертва в страшния болшевишки водевил.

Но нека благодарим на Бога, че както вече споменахме, Той не е оставил великата руска земя без Своята закриляща десница. Сред вихъра на болшевишките изстъпления Той е издигнал Своята Църква като непоклатима скала. За тази единствена гранитна скала, устояла на ударите на болшевишкия чук, ни говорят вече и най-големите й противници. Цилига я смята за най-мощната организация в днешна Русия, макар да стои в сянка. Но тя се явява един могъщ обединителен център на всички творчески сили на нацията. Даже всемогъщият Сталин, за ужас на всички комунисти, в една своя реч се изпуснал да каже много ласкави думи за Православната църква в миналото. Говорейки за "религиозната реформа на княз Владимира", т.е. за покръстването на Русия, той намира, че тя е имала едно извънредно голямо прогресивно значение за руския народ. Това твърдение на самодържеца извикало паника, преди всичко в редовете на съюза на войнстващите безбожници в СССР. Затова сп. "Безбожник" в броевете си от 1 и 12 февруарий т.г. помества обширни обяснения по въпроса, как да се примирят неотдавнашните твърдения на Сталин за прогресивното значение на "религиозната реформа на княз Владимира" с продължаващото гонение против християнството. Указанията на Сталина, разбира се, са неопровержими. "Приемането на християнството от Киевска Русия е било, несъмнено, едно положително явление " се казва в "Безбожник". "Християнската църква енергично се е борила против многоженството, против отвличането на жени, против кървавото отмъщение. Църквата е осъждала продаването на християни в робство и е спомагала за отстраняването на робството чрез сравнително по-прогресивното "крепостно право". Християнството е помогнало на Киевска Русия "да засили и закрепи държавната организация". Християнството е помогнало за просветата, за разпространяването на западноевропейската култура, постави началото на руската литература, на руското изкуство. Всичко това сега партията признава и съюзът на безбожниците против всичко това не възразява. Но все пак борбата против християнството не се прекратява и няма да се прекрати, защото "след това християнската църква станала една от най-силните опори на монархическата власт и на експоататорския строй". Освен това християнството било свойствено на "класовото общество", а в СССР обществото било "безкласово".

Тези несериозни обяснения, разбира се, с нищо не намаляват ефекта от думите на Сталина. Религиозните гонения пак ще си продължават, но тия признания на диктатора ще звучат в много уши.

Сп. "Духовна култура", март-април, 1939 г.