неделя, 4 октомври 2009 г.

Бащите и дедите като арбитри на днешните спорове

Коста Църнушанов*

В своята хилядолетна история българският народ е пре­живял много превратности на съдбата. Едно зло обаче не го бе постигало до началото на неговото освобождение от петвековното османско робство: да бъде отричана българската народностна принадлежност, на която и да е негова част. Но в дните, когато започна неговото освобождение от духов­ното иго на гърците и политическото на турците, това се слу­чи с оная част от българския народ, която населява Македо­ния, в днешните й географски граници. Дотогава не се е на­мирал било отговорен държавник, било някой учен, който да оспори българската народностна принадлежност на ней­ното славянско население. Напротив, през цяло едно хилядо­летие всички чуждестранни летописци или историци, които са писали за Македония, както и всички съответни историчес­ки паметници или документи, житиепиеци или друг род писатели, пътешественици или учени изследователи (историци, географи, езиковеди и др.) единодушно са потвърждавали ед­на и съща истина, че това население в тая географска област е част от българския народ по произход, бит, език, кул­тура и държавни стремежи.

Нещо повече, тази истина не са оспорвали и съседните народи и тогава, когато са били политически владетели на Македония. В това отношение особено внимание заслужава времето на многовековното робство на балканските народи под османска власт. Заживели под един и същ поробител, под един и същ държавен покрив на поро­бителя и с едни и същи копнежи за свобода, тия народи са се опознали още по-добре и са си подавали ръка за братско съ­трудничество в борбата с общия враг. Историята е отбелязала светли страници на това сътрудничество, особено между бъл­гари и сърби и българи и гърци както през XVIII, така и през седемте десетилетия на XIX век. Тогава тия народи съвсем безпогрешно са знаели докъде се простира тяхната земи и кой живее в съседство или съвместно с тях. Тази истина е от­разена в огромен брой документи с изключителна стойност. Те ни говорят например, че сърбинът никога не е отъждествявал българина със себе си, макар и да е виждал в него свой близък, а още по-малко е могъл да сбърка в това отно­шение гъркът.

Но така е вървяло до оня исторически момент, когато на целокупния български народ бива официално призната от по­робителя неговата национална обособеност, потвърдена в Македония и чрез плебисцит. Това е моментът на създаването на Българската екзархия през 1870 г., постигнато чрез уси­лията на българите от всички краища на българската земя. Тогава започват първите признаци на тревога в известни сре­ди на българските славянски съседи — сърбите, че „най-голе­мият клон на славянския народ в Турция" (според израза на големия сръбски държавник Илия Гарашанин) се обособява като независим и, както в миналото, започва да става полити­чески фактор на Балканите. Това настроение намира реален израз при създаването на свободна българска държава през 1878 г. Именно във връзка е тия два исторически момента (през 1870 и 1878 г.) се заражда идеята за присвояване на балканския средец — Македония, като възел на важни ико­номически пътища. В резултат на това се измислиха и пре­вратни теории за народността на населението й. В това от­ношение твърде активни се показаха управляващите, буржоаз­ни среди на двете балкански държави Гърция и Сърбия, претендиращи да бъдат главни наследници на европейската част на Турската империя след освобождението на България.

[+/-] ...виж целия текст



Но докато младата гръцка буржоазия можа да измисли само абсурда, че македонските славяни са всъщност „българогласни елини", сръбската млада буржоазия прибягна по­следователно до две съвсем произволни теории: едната — че македонските славяни са „стари сърби" и затова земята им трябва да принадлежи на Сърбия, и другата, служеща за параван на първата - че те не са нито сърби, нито българи, а отделен народ — „само македонци". Първата теория стана главно оръжие на сръбската буржоазия за оправдание на всички нейни деяния в Македония и на участието й в че­тирите войни на Балканите през нашия век. Но тя претърпя пълен крах при създаването на днешна Югославия. Прогре­сивната сръбска интелигенция и трудовият сръбски народ признаха, че македонските славяни не са сърби.

Остана обаче да съществува вторият вариант на сръбска­та теория: че македонците не са сърби, но не са и българи, а отделна народност. За да бъде оправдана тази теория, се пристъпи към тенденциозно тълкуване на историческите факти, като се стига а до безогледно прекрояване на българската история дари в най-далечните й векове.

А историческата истина е ярко застъпена в безброй ис­торически свидетелства на разни езици и от различни време­на. Разгледаме ли ги по същество, веднага ще установим, че те могат да се разделят на две най-общи категории: до­машни (от самата Македония) и чужди. В първите самите македонски българи са казали за себе си какви са по на­родност; във вторите — чужденци от най-различни народно­сти и разни векове дават неопровержими данни в пълно съг­ласие с ония, които идват от чисто домашен източник. Ци­тирането на всички тия свидетелства би изпълнило цели то­мове. Ние обаче намираме, че днес специално значение имат свидетелствата от сръбски или хърватски, източници, и то по­ради това, че свидетелствата срещу една невярна теза придо­биват подчертана обективност и убедителност, когато идват от представителите на оная среда, в която е измислена тази теза. Сръбските свидетелства отпреди основаването на Ек­зархията притежават именно тази особеност. Те са получили първостепенна убедителност преди всичко сред македонска­та интелигенция, която нарасна под пълното въздействие на сръбското училище от момента, когато бе унищожено бъл­гарското учебно дело в заетата от сърби и гърци най-голяма част на Македония непосредствено след Балканската война.

За да бъде добро разбрано всичко това, необходимо е да кажем и нещо за съдбата на тая интелигенция. Авторът на то­зи труд принадлежи изцяло към нея и може да свидетелствува за всички нейни преживявания при диренето на на­родностния път под чужда власт.
Започнало своя живот в годините около Илинденското въ­стание, неговото поколение още от ранните си години пре­живя както ужасите в навечерието на Балканската война, така и копнежите за свобода, които горяха в душите на по-възрастните с отражение и у малките. Следователно то ви­дя края на турското владичество в Македония, преживя ща­стливите мигновения при очакването на български освободи­телни войски и разочарованието, когато то не се осъществи. Нещо повече, наскоро стана свидетел на закриването на българските училища, в които се учеше, на изпъждането на българските учители и свещеници от народните училища и черкви. Когато международните събития стихнаха оконча­телно, това поколение се видя застанало с наведена глава пред срутините на българското просветно дело. То бе създа­дено да постъпи в училищата на новия владетел на родния му кът. Там трябваше да слуша най-различни доводи, че то не принадлежи към българския народ, че българското народностно име, с което е известно на чужди и свои, е само натрапено от Българската екзархия, от българската пропа­ганда.

Но това поколение беше стигнало вече възраст, когато изживяното оставя дълбоки следи. То добре разбираше, че с него се прави всичко, за да ослепее народностното му съзнание. Упорито поддържаната забрана на българското име в същност му подсказваше, че новият властник знае истината какъв е славянският народ в Македония.

Това стана особено очевидно, когато мнозина млади ин­телигенти от това поколение се записаха да изучават исто­рия, етнография и славистика в сръбския философски фа­култет в Скопие. Тук те имаха възможността да изследват историческите документи по сръбските библиотеки и архи­ви... И се стигна до удивително откритие: неопровержима­та истина за българската принадлежност на македонските славяни се намери тъкмо в сръбските документи и в писа­нията на по-старите сръбски учени, писатели и общественици от времето, когато не е имало вражда между сръбския и българския народ, а братска обич и сътрудничество между най-будните синове на двата народа в борбата им срещу ос­манския поробител. Защото тъкмо под неговия ярем поробе­ните са осъзнали истината, че разединението, враждата и алчността за чуждото са вечните пътища към пропастта.

Вероятно съзнанието за тази истина е станало основа на всички по-сетнешни писания на сръбските просветени хора през няколко столетия: да казват истината за своя поробен събрат.

Тъй постепенно бяха издирени редица сръбски и хърват­ски свидетелства за българите в Македония. Оказа се, че най-първите хора на сръбския народ в науката, литература­та и политиката от XIV до седемдесетте години на XIX в. са били единодушни в установяването на истината, че в Маке­дония живее български народ.

Трябва обаче дебело да се подчертае, че интелигенцията в Македония от споменатото поколение беше напълно про­гресивна и в контакт с прогресивните среди на сърби, хър­вати и черногорци. Тя разчиташе на старото братство меж­ду българи и сърби и хранеше голяма надежда, че чрез истината и правдата, които те откриха в сръбските писания за българите, ще бъдат спечелени съвременните прогресивни среди в полза на Македония. Методът на убеждаване в то­ва отношение почиваше върху следното ръководно начало: ако днес синовете, внуците и правнуците се намират в спор за миналото, висш нравствен дълг е да се обърнат към ба­щите, дедите и прадедите като към арбитри, свидетели и съ­дии. Ефектът от тази акция постепенно се очертаваше в благосклонните, изказвания на сръбски, хърватски, и черно­горски дейци за повече справедливост в Македония. Накрая самата Югославска комунистическа партия на Третата си (Белградска) конференция от януари 1924 година отбеляза, че в Македония живеят българи.

В началната, си фаза настоящият труд съдържаше откъ­си от единични сръбски и хърватски документи. Но посте­пенно техният брой нарастваше. По-сетне тази преписвана документация се обогати и от изобилни чуждестранни свиде­телства, на които се натъкнаха младите изследователи от Ма­кедония, пръснати по университетите в Скопие, Белград, Загреб. Любляна и на Запад. Книгите на Вайганд, на Лавис и Рамбо, на Нидерле, Сис, Дезбон, Карл Щруп, Державин, Милюков, Григорович, Облак, Брайлсфорд, Макензи и Ир-би, Леон Ламуш, Ягич и др. дават обилни данни за бълга­рите в Македония.
Така се роди този труд, обогатяван с течение на времето с новооткривани документи в разни източници от най-старо до най-ново време.

Из предговора към книгата на Коста Църнушанов "Сръбски и хърватски свидетелства за българската народност в Македония", издадена през 1978 г.

*Коста Георгиев Църнушанов (1903-1996) е общественик, деец на ВМРО, историк, публицист и фолклорист. Завършил е философия и история в Белград. Един от основателите на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). През 1927 е пратен от ММТРО в чужбина, за да осведомява европейската общественост за процеса срещу студентите в Скопие. Издава в. "Освобождение" във Виена. През 1941 г. е главен училищен инспектор в Битоля.

Автор на много повести, исторически романи, мемоарни книги. Включва се активно в дейността на възстановения през май 1990 година Македонски научен институт. Той е един от възстановителите на института. Активно сътрудничи на списание "Македонски преглед".

През 1998 година Коста Църнушанов е награден посмъртно с отличието на Република Хърватия „Орден на Даница Хърватска с лика на Марко Марулич“.

За невидимия договор с Дявола

Цветан Тодоров*

(Из предговора към френското издание на "Следеният човек" от Веселин Бранев)

В края на ноември 1957 г. младият българин Веско Бранев, който учи кинорежисура в Източен Берлин, решава да се установи в западната част на града. Навремето непреодолимата стена още я няма, тъй че е достатъчно да се качи на метрото в правилната посока. За него започва нов живот. Ала той бива прекъснат след около три месеца: Бранев е задържан посред бял ден, хвърлен в един затвор на Източен Берлин, а малко след това и върнат в България, където ще го разпитват дълго, преди да го пуснат.

От този момент, в продължение на петнайсет години, органите на политическата полиция, наричани в България Държавна сигурност, ще го следят отблизо; през следващите петнайсет години, до падането на комунистическите режими в Източна Европа, ДС ще продължава да го спохожда от време на време. През 1997 г. Бранев емигрира в Квебек, но през 2000 г. се завръща в родината, за да си прочете тайното досие в Държавна сигурност: осемстотин страници полицейски доклади и доноси. Настоящата книга се ражда от четенето на това нежелано биографично разследване…

Под неговото перо оживява по-скоро “свободният” живот на обикновените граждани, по-точно на творческите и интелектуалните среди, в свят, където свобода определено няма. Иска ли човек да разбере как обикновени, нормални, симпатични и интелигентни хора биват превръщани в сътрудници на политическата полиция, в доносници на техните приятели и роднини, но и как тези хора, живеещи в тоталитарна страна, се стремят да отстояват поне малко от свободата и достойнството си, той трябва да прочете книгата на Бранев. Няма значение дали читателят е от Източна или от Западна Европа, или пък от друг континент: той лесно ще види и себе си сред тези фалшиви патетични личности, подложени на натиска на всесилния държавен апарат…

Някои от чертите на този свят, довели до промени в поведението на хората, са вече отбелязвани и от други анализатори или свидетели. В източноевропейските общества принадлежността към комунистическата идеология все повече играе ролята на обикновен ритуал: всички се позовават на нея, никой - или почти никой - не вярва в нея; безусловното подчинение пред шефа обаче е абсолютно необходимо. Средностатистическият комунист не е някакъв фанатик, той по-скоро е циник, който прави необходимото, за да си осигури привилегировано положение и да живее по-добре. Двигател на обществения живот не е вярата в някакъв идеал, а волята за власт.

[+/-] ...виж целия текст



Държавна сигурност обаче не е чиста формалност, дейността й е от съществено значение за функционирането на режима, който би рухнал на другия ден, ако не се опираше на репресивен апарат. Противно на афишираните намерения, ролята на ДС не е да се бори с враговете или да наказва виновните: ако изобщо е имало такива (нещо малко вероятно след безмилостната репресия през първите години), обикновената полиция и правосъдието спокойно биха се справили с тях. Държавна сигурност взема на прицел не виновните, а невинните, които трябва да бъдат държани постоянно в страх, за да й сътрудничат и да допринесат за постигането на един друг идеал - за напълно прозрачно общество, намиращо се под постоянно наблюдение, където машината за контрол ще знае всичко за всички.

Конституцията и законите не са първа грижа на агентите от ДС, както и на останалите велможи - висши партийни апаратчици или сановници, за които индивидуалната воля винаги може да застане над общовалидния закон, дори той да отговаря напълно на духа на комунизма. Тук всичко може да се уреди, да се уговори, да се купи: изключението е заместило правилото. Връзкарството и облагодетелстването се ширят навсякъде, търсенето на влиятелен вуйчо, зет или братовчед е единственият начин да се решат хилядите проблеми на ежедневието. Гръмко прокламираното равенство между всички граждани служи всъщност за фасада на едно кастово общество, изградено от различни концентрични кръгове около центъра на властта - партийното Политбюро начело с Генералния секретар -инстанции, които пък са подчинени на съветските господари.

Като се издига по кастовата стълбица, като се доближава до невралгичния център на властта, човек трупа най-различни привилегии: да живее в града и в квартала, който си избира, да запише децата си в добро училище, да им осигури стипендии за следване в чужбина, да пазарува в специални магазини за обкръжението на властта (там се продават качествени стоки, които не се намират в ужасните магазини за простосмъртни), да си купи кола, без да се записва и да чака три или пет години ред, да ходи в приятни почивни домове на изгодни цени, да има достъп до ловните резервати, да пътува в чужбина… Човек може също така и да се катурне надолу по стълбата и да му се струпат на главата ред неблагополучия, обратни на въпросните привилегии.

Лошото в тази история е, че при тоталитарния режим никой не може да стои напълно настрани. Доколкото държавата е единственият работодател в страната, за да живееш, все някак си опираш до нея. Нейният апарат за контрол има десетки дълги пипала. Обикновената полиция, политическата полиция, професионалните организации по възрастови групи, квартални организации, организации по интереси. Никой не може да избяга от надзора. Никой не може също така да контролира напълно поведението си дори да знае, че го следят: можеш да се контролираш непрекъснато пред някои хора или за известно време пред всички, но-не и двете едновременно. Животът е общуване, а всяко общуване е свързано с рискове.

Никой не може да се застрахова от невидим договор с Дявола, при който размяната е твърде неравностойна: получаваш трохи “привилегии”, право на екскурзия до Гърция, а го плащаш с късчета от душата си, защото от теб се иска безусловно подчинение и готовност за вероломство. Да избягаш в чужбина и да започнеш всичко отначало за повечето от жителите на страната е просто немислимо: късно е, всеки си е изградил лична среда, с която ще му бъде трудно да скъса, пък и душевната проказа - тоталитаризмът - вече е променила всеки отвътре. Човек има един живот и ще не ще трябва да го изживее там, където се намира...

Бранев не е първият, който описва душевните поразии от тоталитарните режими, но неговите описания са особено красноречиви. Неговият разказ се отличава с това, че той се взира с ясен поглед и в себе си. Обикновено, когато оцелелите от тоталитаризма разказват какво са преживели в миналото, те се представят като невинни жертви: “ония бяха ужасни, аз трябваше да понасям техните престъпления”; или пък: “воювах срещу тях геройски”. Това удобно разпределение на ролите не може да задоволи Бранев. Той проследява с безпощадна строгост собствените си жестове, дело на човек, който си изгражда образ, за да живее/и да оцелява. След принудителното си завръщане от Берлин, търси своя път в живота, опитва в журналистиката. Стреми се самият да не пише долни статии, но няма как да не ги поръчва на другите. Успокоителни доводи - дал Господ “принудиха ме”, “такова е правилото”, “деца храня” - но той се гнуси от тях..

Непрекъснато си казва ужасен: “Започвам да приличам на хората, които презирам”. Двайсет години след падането на Стената той продължава да се стряска от кошмари, изпълващи го със срам и чувство на вина…

Четейки полицейското си досие, една повече от користна “биография”, която обаче отразява неговото всекидневие, Бранев страда от незначителността на преживените случки, от съвършено безинтересните епизоди, описвани с подробности от скритите наблюдатели: изгубено време, към което той няма никакво желание да се връща. Но пък знае, че е съхранил съвестта си, че разграничава ясно доброто от злото - нещо, без което никога не би могъл да напише тази книга. Тези спомени изправят днешния читател пред трудност от друг характер.

Книгата на Бранев е вълнуваща и поучителна, тя ни разкрива непознати досега страни от човешкото поведение. В същото време авторът си дава сметка, че не е можал да живее, както е искал, и се е задоволявал с привидности. Води ли едното неизбежно до другото? Изживяното страдание условие ли е за качеството на писането? Трябва ли човек да е понасял тежки мъки, причинени от жесток Бог, за да може да отвори очите на своите братя и сестри, на останалите човешки същества? И ако връзката между тези две неща е наистина неизбежна, как да преценим колко страдание е необходимо, за да напише човек една хубава книга?

Като чета днес тази книга, не мога да се освободя от усещането, че нейният автор е мой двойник, с изключение на няколко показателни подробности. И двамата сме софиянци, от семейства на интелектуалци. Преди войната баща му е бил с леви убеждения, подобно на моя, от което са последвали някои неприятности за тях преди 1944 г., а през първите години след тази дата пък кариерата им е била улеснена. Веско е бил на двадесет и пет години, когато преминава в Западен Берлин, аз пристигнах в Париж на двадесет и четири. Ако беше останал на Запад, професионалният му път щеше малко или повече да бъде като моя, в неговата област - киното.

Ако бях останал в София, съдбата ми с положителност щеше да прилича на неговата, разбира се, в моята професионална сфера. Първите ми стъпки там в активния живот през 1962-1963 година ми дадоха уроци, които никога не съм забравил и които откривам също в книгата на Веско. Аз се бях опарил само с върха на малкия пръст, но усетих колко е силен огънят и докъде може да доведе всичко това… Единствената съществена разлика е, че аз живях на Запад, а той - на Изток; затова сега го чета със странното усещане, че съм изправен пред себе си или по-скоро пред своя призрачен двойник, пред човека, какъвто бих могъл да стана…

Това затваряне - принудително - в собствената родина му е позволило да изживее в дълбочина опита от комунистическия режим и да го разбере благодарение на нравствената си последователност и на своя интелект. Аз не съм способен на толкова много, не само защото нямам неговия литературен талант: аз разпознавам въпросния опит, но не го познавам по същия начин като него, Аз станах “човек на чужда земя” и двойната си принадлежност - българска и френска, източно- и западноевропеец - превърнах в една от основните теми на своята работа и своите размишления.

Разликата се проявява също в отношението ни към България, където сме родени, и към западните страни в които живеем сега. Веско изпитва неприязън към своята родина, откраднала неговия живот. Квебек, където живее днес, не го притеснява особено. “Тук тротоарите са широки”, каза ми той наскоро; докато тротоарите в София са не само тесни, но и кални, зле поддържани, неприветливи - своеобразна емблема на известно балканско тесногръдство и на някои от недъзите на тамошния обществен живот. Що се отнася до мен, аз знам, че Държавна сигурност е натрупала дебело досие за мен, но никога не съм проявявал любопитство да го видя. Страната, в която живея, Франция, е вече твърде моя, за да не гледам на нея критично.

Тази книга описва живота на човек, който се блъска в рамките на тоталитарно общество, но тя е богата на поуки и за всички, които не са минали през подобни изпитания. Как е възможно това? Та нали между тези два режима разликите са толкова дълбоки?

Преди всичко, разликите позволяват на жителите на либералните демокрации да оценят по достойнство някои аспекти от техните общества и да станат по-чувствителни към опасностите, които могат да изникнат в тях. Нито тук, нито там не е царството на безграничната свобода. В Източна Европа обаче индивидуалните свободи бяха ограничени от една лесна за идентифициране политическа сила, която се опираше на вездесъщата и безмилостна политическа полиция, докато на Запад те са подкопавани от силата на парите, от неравновесието между властите, от мрежите, които организират медийното линчуване (или бойкотиране).

На Запад също следенето на гражданите се засилва, за което помагат електрониката и информатиката; ала нито “главното разузнаване”, нито ФБР имат амбицията на Държавна сигурност - да знаят всичко за живота на всички. И от двете страни хората страдат от смесването между публичната и частната сфера, но на Изток първата завладява втората, доколкото полицията прониква до тайните кътчета на дома ви, докато на Запад е обратното: делът на публичния живот се стеснява все повече под натиска на индивидуалните желания, които не допускат пред себе си никакви ограничения.

На друго ниво обаче с изненада откриваме сходство между поведенията на тукашните и тамошните хора: очевидно изграждането на човек от нов тип, homo sovieticus, така и не се получи. Ето защо опитът, преживян в комунистическия свят, не е единствен, който ни учи, че придаването на външност може да стане основна форма на съществуване, че човек в последна сметка се вживява във временните си роли, че личните качества често биват използвани като стока, позволяваща някакво облагодетелстване, че доброто възпитание за съжаление далеч не е достатъчно, за да ни опази от душевно опошляване или пък че животът рискува да се окаже заместен от имитация на живеене. Този опит не е единственият, който показва колко много хора са готови в името на опияняващата близост с властта да се откажат от свободата и от предполагаемата си идентичност.

Така е. Вярно е обаче и това, че тези постъпки, извършени в тоталитарна страна, показват особено ясно онова, което всички са изпитвали в зародиш; те увеличават като под лупа. И във Франция хората остават без глас от повтаряне на името на вожда, само че когато той се нарича Сталин или Хитлер, нещата са по-ясни.

Човешката природа е една и съща и тук, и там. Който не се е държал недостойно, защото не е опитал тоягата на един или друг диктатор, няма защо да се тупа по гърдите или да презира себеподобните, живеещи в тоталитарни страни. Съществената разлика не е в материала, от който са създадени едните и другите, а в тукашните и тамошните институции, ръководещи публичния живот. Днес тоталитарните режими са мъртви или на умиране, но опитът на хората, живели при тях, продължава да бъде актуален. Той позволява да разберем по-добре заобикалящия ни свят и да се съпротивляваме на тоталитарните практики, възникващи и в самите демокрации.

Превод от френски: Стоян Атанасов. Източник: Е-vestnik.bg

Със значителни съкращения от предговора към книгата “Следеният човек” от Веселин Бранев. Заглавието е на редакцията.



* Цветан Тодоров е философ, литературовед, лингвист, семиотик, който живее и работи във Франция. Емигрирал е през 1963 г. Книгите му са издавани на няколко езика, чете лекции в някои от най-престижните университети в Европа и САЩ. Носител е на престижната награда “Принцът на Астурия” за обществени науки за 2008 г.

Престъпления против избирателното право

Алеко Константинов

Коментари на чл. 128, 131, 133 и 135 от наказателния закон.

Член 128. – Който със сила или заплашване възпрепятства на някой избирател да упражни свободно своето избирателно право, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, или пък с викове и други противозаконни средства разтури бюрото, или разгони някой от членовете му, наказва се с тъмничен затвор до една година, ако същевременно не е извършил престъпление, за което в закона е предвидено по-тежко наказание.

Съдържанието на цитирания член, макар и да е твърде ясно само по себе си, но за да се отстрани всяка възможност за изопачено тълкуване, не е излишно да разясним с няколко думи същинското му значение: под думата с и л а се разумява не статическа, потенциална сила, а сила разживена и приявена в известно действие; също така под думата з а п л а ш в а н е трябва да разбираме застрашаване, заканване, изразено в действие, в думи или в символически знакове. Така щото, ако изборните места бъдат опасани с войска или жандармерия, с насочени напред щикове – това не значи, че спрямо избирателите се упражнява сила или заплашване, ако войската си стои тихо и мирно. На българския избирател не остава друго, освен да се залюсне и да прескочи над главите на войската, или пък храбро да се наниже на щиковете и като премине на другата страна, да отиде свободно да упражни своето избирателно право. Ограждането на изборните места с щикове има за цел да даде възможност на българина да прояви своята храброст; а пък на цял свят е известно какво чудо на храброст е в състояние да развие българският юнак, за да запази народния суверенитет. Последните десет години от политическия ни живот са най-ослепително доказателство.

Член 131. – Който при какви да е избори, назначени по разпореждане на властта, подкупи някого от избирателите с пари, дарове или други имотни облаги, било да упражни или не своето избирателно право, или пък да го упражни по определен начин, наказва се с тъмничен затвор до една година или с глоба до петстотин лева.

Със същото наказание се наказва и подкупеният избирател.

И този член е също тъй ясен, както предидущият. Запретява се /забранява се/ да се влияе на избирателите с подкуп, било с пари, с дарове или други имотни облаги, а инак агитацията е съвсем свободна, стига да се ограничава с едно морално влияние. Нищо противозаконно няма например в следующия начин на агитиране:

Г о с п о д и н Старшият: Недобори нали имате?

[+/-] ...виж целия текст



С е л я н и т е – и з б и р а т е л и: Дал Господ, господин Старши.

- Пътя нали не сте го направили?

- Е, па не могохме.

- Знаете ли какво значи е к з е к у ц и я?

- Слушали сме, да пази Бог...

- Как вие мислите, ако си стисна така ръката, мога ли да изкъртя някому зъбите?

- Можеш, оти да не можеш, като го писува законо.

- След това кажете: симпатизирате ли ми?

- Кое кайш?

- Обичате ли ме?

- Тебе ли?... Иска ли питане... Обичаме те...

- Е, като ме обичане, сещате ли се кого трябва да изберете?

- Е, както кажеш, твоя милост.

- Санким, ако не се сещате, аз мога да ви дам да разберете...

Този начин на агитиране, понеже не е съпроводен с подкуп или с обещания за материални облаги, носи названието – агитация чрезн морално влияние. Това е едно средство, с което можем да се гордеем,защото е изникнало на наша национална почва. Белгия, струва ми се, е останала малко назад в това отношение. Наистина, и там влияят, но не до тази степен морално.

Член 133. – Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, унищожи, скрие, добави (умножи), промени или преправи избирателните бюлетини, или пък по друг измамлив начин преиначи същността на изборния глас, или осуети, или преиначи резултата на станалия избор, наказва се с тъмничен затвор до две години.

Бъде ли извършено от оногова, комуто е възложено да ръководи изборите, то наказанието е строг тъмничен затвор до пет години. –

Този член, както виждате, не се нуждае от коментари, неговата целесъобразност се хвърля в очи. Очевидно е, че законодателят е искал да избегне нуждата от унищожаване, скриване, добавяне, промяна или преправка на бюлетините. Това отнема много време, изисква особена опитност и е съпрежено с неприятности. А за да се избегне всичката тази сложна процедура, не остава друго, освен да се напълнят урните предварително с бюлетини и тогава няма да има нужда да се унищожават, скриват, добавят, променяват бюлетините и не ще бъде възможнода се осуети или преиначи резултатът от станалия избор, каквито бюлетини и да попаднат в урните. Разбира се, за да се избегнат грешките, трябва за всеки случай да се вложат в урните повече бюлетини от числото на избирателите.

Член 134. – Който, при каквито и да е избори, влезе с оръжие или държи оръдие за нанасяне на побой, наказва се с тъмничен затвор до шест месеца.

Редакцията на този член е малко неясна и може да даде повод за неправилно тълкувание, затова нека се постараем да разясним същинския й смисъл: преди всичко, в този член бие в очи думата в л и з а. Който в л и з а с оръжие, се наказва, значи – argumentum a contrario – който излиза из вътрешните стаи, зад бюрото, не подлежи на наказание, макар и да е въоръжен, даже с топове. И това е твърде естествено: законодателят се стреми да запази неприкосновеността на свещените урни. Както в древните римски храмове весталките са пазили неугасимия свещен огън, по същия начин пазят у нас урните. За пазители се избират обикновено хора с ангелски души, невинни и непорочни. На тия съвременни весталки законът запретява само “да държат оръдия за нанасяне побой”, сиреч да ги държат постоянно в ръцете си и затова те, горките, са принудени да носят оръдията си из джебовете и под дрехите си. Това е жестоко за невинните весталки, но... dura lex sed lex!

Както виждаме, законът наказва оногова, който влиза с оръжие в избирателното събрание, следователно, оня, който не влиза вътре, а стои пред вратата на изборното място – може да си избере една добра позиция и да разстреля цялото человечество. Впрочем, това е толкова ясно, щото не се нуждае от никакви разяснения.

Член 135. – Който гласува, или пък се яви да гласува, под чуждо име при избори, назначени по разпореждане на властта, наказва се с тъмничен затвор от един до шест месеца. –

Наказанието, предвидено в този член, не се налага на избирателите от католическо вероизповедание, когато те гласуват по няколко пъти, под разни имена, понеже законът наказва само ония, които гласуват под чуждо име, а на католиците, както е известно, при миропозмазването им дават по няколко с в о и имена. Тъй например един Август-Каролина-Непомук-Себастиян може да гласува като Август, сетне като Каролина и тъй нататък, и той не подлежи на наказание, понеже не гласува под чужди, а под свои имена.

“Със същото наказание се наказва и онзи, който гласува няколко пъти в една и съща избирателна околия”...

Коментарите към първата алинея на чл. 135 се отнасят и към настоящата.

“Или пък, откакто е гласувал в една околия, явява се и гласува в друга околия”.

От редакцията на тази последна алинея се вижда, че на наказание подлежи оня, който се явява да гласува в разни околии, а, следователно, който гласува в няколко околии, б е з д а се я в и – не подлежи на наказание. От друга страна, трябва да забележим, че това наказание може да постигне само птиците небесни, понеже само те са в състояние да се явят в един и същи ден в няколко околии, а за един человек ще бъде доста уморително да гласува преди пладне например в Босилеград, и да се яви след пладне в Ак-Кадънлар. Най-сетне и самите файтонджии едвали ще се съгласят да си морят толкова конете. Тъй щото, от тази страна общественият ред е гарантиран.

Като принасям своята скромна лепта на общия жертвеник, предвид на предстоящите избори, моля почитаемата редакция на в. “Знаме” да ми направи чест, като напечати в подлистник горните коментари.

10 ноември 1896 г.

С почитание Въса Пъцова,

Родом от Белгия.