четвъртък, 28 август 2008 г.

Kaто съм българин, не съм ли македонец?

Иван Михайлов

Млад човек от вардарската наша област, добър българин, ми поставя в писмо въпроса, който стои в горното заглавие.

Отговарям му публично.

Ако те запитат какъв си /по народност/, ще отговориш, че си българин.

Ако си запитан откъде си - отговаряш, че си от Македония. Но може в тоя случай да кажеш, че си "македонски българин", или "българин от Македония". С такъв отговор веднага си изяснил коя е народността ти и коя по-точно е родната ти страна. Подобен изчерпателен отговор е особено нужен за пред чужденците.

Не е нужно, няма никаква причина да премълчаваш, че си от Македония. С това не се услужва на твоята българска народност. Напротив, принася й се услуга когато чужденците узнават, че в Македония живеят българи.

Със задоволство казват, че са от Македония и нашите съотечественици турци, власи, гърци и прочее. Ще си позволя да удължа статията с един бегъл мой спомен, който се отнася до последните ми срещи с нашенци-турци.

[+/-] ...виж целия текст



С жена ми минах турската граница през септември 1934 г. Стигнахме до малко селце южно от планината Странджа. Първите жители, които видяхме, ни поясниха веднага, че били "македоняли" /македонци/, бежанци от Битолски окръг. След няколко километра срещаме буден човек, запътен с кон към Лозенград. Узна, че сме българи и побърза да каже, че е от Куманово, но не забрави да добави "македоняли". Коларят пък, който ни возеше към същия град, с особена гордост - съвсем по свой почин - започна да ни разказва: "Бен македоняли им... / аз съм македонец.../. Избягах поради сръбския терор. Бях член на ВМРО; може да сте слушали за тая организация. Мнозина в нашето село бяха смазани от бой; създаде се една афера. Тук е вече и цялото ми семейство. Доста известни на мене факти изнасяше този добряк, у когото бе оставила следи от омраза сръбската полиция. Спряхме в окръжното управление в Лозенград. Приставът, който ни посрещна, като чу, че сме българи, без никакво бавене отвърна: "бенди македоняли им" /И аз съм македонец/. Оказа се, че е братовчед на познатия нам Сали, в чиято къща в село Осеново, Горноджумайско, бяхме два месеца преди това. Роднините му бяха окачили малък негов портрет в стаята си, където ни приеха. Но чрез портрета не можахме да го познаем. На другия ден взехме влака за Цариград. След около половин час ни посети в купето нисичък, симпатичен човек. Първите му думи бяха: "Ефендилер, бенда ищипли им" /Господа, и аз съм щипянин/. Той се грижел за пощата във влака, която се помествала в съседното до нашето купе. Изкарахме приятен разговор за родния ни град. И този човек с някаква радост посочваше, че е от Македония. След един месец, когато бяхме вече в град Кастамону, отбивайки се за малко в едно кафене, при нас доближи стола си един възрастен човек и се представи със следните думи: "Аз съм македонец; преди Балканската война бях офицер в Кукуш; от тогава съм преселен в Турция...". В Анкара пък, влизайки с полицаите в един дюкян за плодове, стопанинът, като по поръчка започна: "Виждам ви няколко пъти да минавате край дюкяна ми. И аз съм македонец, от Радовиш съм...". А единият от приставите, който повече от две години бе причислен към нас, беше от Охрид. Той като по обичай на всеки турчин заявяваше: "Бен македонялъ им..." и започваше да превъзнася красотите на Охрид, прибавяйки и горчивата си болка, че е така далече от родния край.

Просто за очудване бе тази кратка, отсечена увертюра при всяка наша случайна среща със съотечественици - турци: "И аз съм македонец.".
Но нито един баварец, нито един сицилианец не скрива името на родната му Бавария или Сицилия, независимо, че първият се смята германец, вторият италианец.

Преди 34 години в България дойде на власт една сърбофилска група. Тя побърза да заличи името Македония що се отнася до околиите около Пирин. От това остана доволен само Белград, комуто изнася хората да мислят, че Македония е само онази област, която се намира под негова власт.

И днешна Югославия преследва българското име така неостъпно, както беше и при кралския режим в нея. Титовите комунисти с всички средства се мъчат да изкоренят българското име в заграбените македонски околии, като го заместват с названията македонец и македонка.
Но в нашите противомерки трябва да бъдем тактични и много проницателни. Налага ни се много труд, за да изясняваме, че има разлика между географско и национално име. Но е почти излишен труд да забраняваме названието македонец. Вместо него най-подходящо е, както вече казах, да се казва "македонски българин".

Впрочем, светът много добре е знаел, че ние сме българи даже когато всички наши организации са се наричали македонски и когато самите ние, - както постъпват и нашенците турци, власи, албанци и гърци сме отговаряли също, че сме македонци, за да посочим от къде сме. Самата ВМРО нийде в своя устав, в своите правилници, и в кръглия й печат не споменава нищо за нашата българщина. Това се е смятало излишно и от самите нас, и от чужденците. И то тъкмо защото за всички е било ясно, че ВМРО е създадена от българи; че борбата е водена именно от тях на първо място. Малцина знаят, че от началото ВМРО бе създадена само като организация на българите; малко по-късно тя се яви и по устав като организация, в която могат да членуват всички народности в отечеството ни.

Заключвам. На младия човек, който ми отправи писмото, препоръчвам най-спокойно да казва, че е македонски българин.


В. Македонска трибуна, г. 44, бр.2269, 28 януари 1971 г., с. 1.

сряда, 27 август 2008 г.

Политическите отношения на Сръбското княжество с България

Георги Раковски

Многo пъти сме мислили да напишем за политическите отношения на Сръбското княжество с България в днешните времена, т.е. откак това княжество /по силата на Андриянополския договор от 1829/ доби своята днешна полунезависимост и живее и то политично в някакви си ограничени сношения със сузеренската власт и съседните му свободни народи. Но преважни причини са ни спирали досега от това ни намерение. Първата и главна причина е била, че описвайки самата истина и неискрените ходове на политиците на сърбите към българите, неизбежно би било да се появи едно голямо незадоволство и студенина в последните, като онеправдани и изложени на завладетелната хищост на първите. Сърбите направиха на дело вече много такива постъпки, както ще изложим.

Втората причина за нашето досегашно въздържания е била надеждата, че сърбите ще се поправят и ще превземат друг един ход в политиката си, както е праведно и полезно за два съседи народа, сродни по език и по вероизповедание, имащи един и същ неприятел, една и съща съдба за в бъдеще. Но, излъгани в нашата надежда, принуждаваме се днес като верни чеда на народа си да извадим на бял свят тая неприятелска постъпка и да обърнем вниманието на всичките верни синове на отечеството си върху този най-важен за нас предмет.

Нашето описание никак не ще бъде нападателно, но ще бъде като едно приятелско напомняне към нашите съседи братя сърби, дано би могли да ги наклоним да влязат в правия път на съседство и братство. Ние трябва да знаеме и всеки час да си напомняме, че раздорите и несъгласията в старите времена са докарали и нас, и тях в това жалостно днешно положение и че не може другояче да се поправим освен с общо едно съгласие и с братски искрен и любовен съюз. Истина, че на света има и едно начало, че всеки народ, който живее политично, трябва да гледа най-първо своята собствена полза, своето увеличение и своята слава да възвиши, ако и за сметка на другите - на основание правдата на по-силния и на завоевателя. Но Сръбското днешно княжество не е в това състояние относително към българите. То е обкръжено от толкова и такива противни обстоятелства за такъв един успех, щото такава една мисъл и предприятие не само са невъзможни работи за него, но ако си въобразява да ги следва, може да дойде до една жалостна пропаст.

[+/-] ...виж целия текст



Днешната западна европейска политика, както е всякому познато, тъй бодро и занимателно внимава за подобни движения на Възток, щото не щади ни злато, ни сребро, ни проливане на скъпоценния си кърви, да не би се някак си без нейната воля, а най-вече без нейната полза, и най-малката промяна да се случи по тия места. Векът на завладенията и увеличенията за малките и слабите народи вече е преминал и мислите за такива блестящи подвизи се вземат от европейските крепки и силни държави като детински играчки и като смешни мечтания!...

Има и едно друго начало, което, непонятно в самата му права граница от неопитни някои си разпалени глави, действува много в тях и докарва ги да попадат в най-смешни мечтания. А то е историческите права на всеки народа. Истина е, че всеки народ трябва свято да се държи от своите исторически права и да се старай с всичката си сила да ги добие и да достигне пак до тях, но става въпрос само за законните и неотменните свои истинни исторически права, а не на завладетелните права. От последните всеки трябва строго да се пази, защото тогава всичките народи, които някога са имали самобитност, имат да представят с необорими доказателства такива от завладения добити права, които са имали по няколко си векове и от които са се явно ползували. Самите и святите права за зависимите и полузависимите днес народи са да се ограничат в своята народност, т.е. на своят чист елемент. Затова и днешната европейска политика извади от няколко години насам това начало на бял свят, правото народностите, което, ако и да не се навсякъде искрено от нея подпомогнато, обаче се по нещо си добива. Пред общественото мнение в света владее вече всеобщото одобрение на необходимостта от тези права.

Имаме скорошни примери, че зависими народи, кои са искали да прескочат границите на историческите си права в самото си движение за освобождения от угнетителя си, не само са посрещнали големи препятствия, но били са побиени най-много от своите съседи, чиито народния права са искали да потъпчат. Такива бяха маджарите във въстанието о си против Австрия в 1848, които тутакси се видяха нападнати от всичките славяни по самата причина, че гордо поискаха да ги удавят под изключителното име маджари и Маджарско царство.

Народ, койтo е имал свое минало, който има своя писменост и своя народна книжнина, който е вече почувствувал своята мила народност и който е вече наумил да се бори един ден за своя независимост с толковечните и силните си завладетели, не дава никак си да се онеправди и погази от малки и слаби съседни народи. Такива примери се виждат доста в световната история, а най-нов е пред нас горенаведения маджарски бунт, където видяхме славяните съединени с австрийците, своите стари завладетели.

Има друго нещо, на което може нашите братя сърби да облагат своите надежди, че могат да изиграят същата игра в Турция днес, както изиграха пиемонтезите в Италия. Може би тия надежди да се подхранват от някои си умилни погледи на френските политици, които ги карат и да се впускат в толкова безплодни и опасни преплетки със сюзеренската власт. Но ние знаеме твърде добре тия умилни погледи на какви само основания им се метнаха от страна на Франция. Франция, а може би и Англия, показват, че искат да подпомогнат такова едно сръбско движение, но само тогава, когато видят и се уверят, че всичките тия славянски народи в Турско са напълно съгласни и съединени помежду, така че да може сръбското княжество да ги представлява пред света. Но Сърбия не е на направила нищо в тази посока, а с необмислените постъпки на своите политици и най-вече на мнимата си интелигенция е докарала такива големи незадоволства между най-важното и най-ближното му славянско племе, храбрите черногорци и ерцеговци, щото уравнението между двете династии е невъзможно, без да отстъпи една от тях своите права на другия.

Колкото за българите, ако и да нямат още политичен живот, тии обаче досега не са се дали, нито ще искат тъй безусловно да се представят от сърбите пред западните сили. Българите не са вече в онова състояние, както са били във време на първото движение на сърбите и гърците и в руските разновременни битки против турците, да тичат възторжено на бойното поле за кръста и за вярата само и защото боят е против общия неприятел, да жертвуват живот и имение и после не само своето отечество да не добият нищо, но също да бъдат презрени от своите братя и имената им даже да не найдат никакво си място в историята на тях народи, на които са с неизказана храброст помогнали за независимост. Този тъмен век за българите вече мина, тая мъгла на невежество и несвестност се вдигна.

Сърбите са мислили, а може би някои още си мислят, че българите са изгубили военния дух, чрез който тъй славно са се отличавали в миналото, и че сега тия не са друго освен един миролюбив земеделски народ, който от само себе си до никакъв успех и независимост не може да дойде. Това мнение е било общо в Сръбското княжество и оттам е било разпространено и между австрийските сърби. Също така и за духовното развитие на българския народа сърбите имат твърде криви или никакви почти понятия, нищо че са наши съседи братя по език и по вероизповедание. Това явно е дало повод на управляващите на Сръбското княжество да си намислят, че те, имащи полунезависим си политичен живот, могат да усвоят нашия миролюбив и земледелчески народ и да съставят едно велико Душаново царство. Тая велика идея се роди най-напред в незрелите глави на интелигенцията им и тя почна да се разпространява и между простия народ, който до него време не правеше разлика между българина и сърбина и в самите си песни и предания признаваше и проповядваше, че неговите братя българи са имали свое царство в Търново и свои последни царе Шишмана и Страшимира, че в Търново и в Охрида е била българска независима патриаршия и че техния първи просветител св. Сава в Търново се е ръкоположил, там е починал, там е посветен и в Сърбия пренесен.

Интелигенцията се впусна и още по-далеко, тя почна да пише някакви си исторически отломки и да съставя някакви си драми от старите времена с явни укорения и презрения против българите, което почна да възбужда в необразованите сърби една народна мерзост. Българското народно име почна да се взема с една отвратност и някаква си отмъстителна помисъл. Интелигенцията навлече и неопитното правителство да обърне вниманието си за разпространение на границите не по правия естествен ход към Босна и Ерцеговина, където живее негов чист сръбски елемент, но към Видин и София, сърцето на България!

Присвоените в последните времена няколко окръжия, от Българска Морава до Тимока, които още отчасти говорят чист български език, а отчасти примесен със сръбски, доказват явно нашата реч и то е живо доказателство за ходовете на сръбските несправедливи към нас политици. Видин се смята и мисли от нашите братя сърби за тяхно неизбежно за в бъдеще притежание! Много знаменити чиновници мислят и се надяват, че скоро ще видят сръбския байрак забит там и че ще завъртят сръбско коло по веселовидните му равнини! Но при всичко това, те не могат да откажат, че такъв един сияен подвиг без бракя бугари не може се извърши!

в. „Бъдъщност", Белград, края на лятото 1863 г. Правописът е осъвременен.

понеделник, 18 август 2008 г.

Златният век на интелигенцията

Илия Троянов*

Задавам си един въпрос със повишена трудност:
Какво ли мога аз да променя
В променливия свят,
Щом себе си безспир променям
И не по врат, ами по шия?
А виж и перманентните промени:
Пременил се Илия, пак в тия...

Блага Димитрова, И все пак, 1987

Презрението към интелигенцията, твърдят интелектуалците, било едно от големите престъпления на комунизма. Системата давала на примитивния селски функционер предимство пред образования градски висшист. Интелектуалците смятат, че е самопонятно да имат водещи позиции в държавата, и не пропускат възможност да се дистанцират от простаците: обид­на дума, която осъжда културно необразования зара­ди неговата „простота". Те се смятат за нещо по-добро.

Употребяват думата елит, която изглежда привлекателна и поради това, че по време на комунизма на нея се е гледало с не добро око. Сега тази магическа дума обещава възмездие.

Покрай тази претенция и обществеността бързо забравя, че интелектуалците принадлежаха към най-верните слуги на тоталитарния режим, че му бяха предани, че пишеха дословно всичко, което им беше поръчвано. Дори научните им открития бяха насоче­ни според нуждите на партията. Докато изпълняваха отговорната си роля като интелектуални лакеи на партията, тя се грижеше за тях и ги хвалеше.

[+/-] ...виж целия текст



Днес техните изказвания са придружени от инте­лектуална поза, въоръжена с патетично поднесена фразеология. Неясната фразеология, която използват, е следствие на някогашния партиен надзор. Употребата на определена терминология в продължение на десе­тилетия е гарантирала работното място, откривала е възможности за кариера и е предотвратявала риска в момент на невнимание да изкажеш неподходяща мисъл, която с един замах да разруши всичко. Общест­веният дискурс бил доминиран от изпразнените от съ­държание понятия на един марксизъм, изкарал само килийното училище при Сталин. Вербалната воня на една система, стремяща се единствено към репро­дукция, а не към креативност, се е запазила и след това.

Политически активните интелектуалци от първия демократичен час са предимно от идеологическите институти. Биологът Петър Берон е изключение сред многото философи, социолози, историци, слависти, полит-икономисти и юристи. Медици и инженери, хими­ци и физици почти не се срещат, затова пък филолози има в излишък: преводачи, научни сътрудници, асис­тенти и доценти. При някои дебати заседанията на Народното събрание започвали да приличат на научни конгреси. Интелигенцията си въобразява, че не е била контролирана от държавата. Пространството, което и е било предоставяно, тя тълкувала като извоювана територия, а дългата верига, на която е държана, била смятана за свободна воля. Митът за свободомислието възниква поради това, че публикуването на една или друга книга било възпрепятствано, или че някои уче­ни не били повишавани или дори изгонвани от ин­ститута, а в най-лошия случай и от столицата - инте­ресно е днес да се прочетат забранените книги: дори и след внимателно четене не може да се разбере защо тези книги са били забранявани; свободните мисли са се скрили под шапки невидимки. Така възниквали мъчениците, емблематичните фигури на съпротивата, носителите на съвестта на цял един народ. А там, къ­дето се е оказвала истинска съпротива, нейната форма - отказ, мълчание, оттегляне от обществения живот -водела до пресъхване на продуктивността.

Лъжците колпортират фразеологията на цяла една застинала те­оретична структура, честните замлъкнат, мълчат тол­кова дълго, че в деня, в който отново могат да гово­рят свободно, заекват като застаряващия Каспар Хаузер. Това дава отговор и на въпроса, защо почти нищо не се намира в чекмеджетата: никой не е търсел спасение от мизерията на университетското и култур­ното всекидневие в гордостта на некорумпирания дневник, никой не се е опитал да преодолее унижени­ята с някой роман, не е формулирал строфи, които да измият насъбралата се мръсотия. Най-добрите са би­ли унищожени, предали са се или са се продали, а от посредствените нищо не можело да се очаква. Интелигенцията станала част от апарата, изпълнявала определени бюрократично поставени задачи така все­отдайно и верноподанически като всички останали верноподаници на всесилната държава.

Интелектуалците, които се представят за аристок­рация на духа, а всъщност в най-добрия случай бяха само шутове на режима, лесно забравят, че по-млади­те сред тях не са получили образованието, докторска-та титла и академичната позиция благодарение на соб­ствените си способности, а защото са принадлежали на номенклатурата, защото влизането в най-добрите образователни институции на страната е било приви­легия на техните родители. Първата жена на чичо ми например, дъщеря на високопоставен функционер, въп­реки лошите оценки и явния недостиг на интелигент­ност и старание, получи едно от най-търсените сту­дентски места по медицина. Следването й премина ве­село и безгрижно, без да остави някакви забележими следи. Държавата помогна и при държавния изпит. Тъй като дъщерята изпитваше панически страх от допира до болен човек, бащата още веднъж употреби всички­те си връзки, свързани с позицията му, и подсигури на дъщеря си работно място като ветеринарно-санитарен инспектор на хранителни стоки. От тук на татък човек можеше да я види само по ресторанти и кръчми, къде­то с началните си познания по химия надзърташе ве­що в тенджерите и тиганите.

Тази сметка към номенклатурата трябваше да се плати: който е получил с връзки обществено по­ложение, което в едно свободно открито съревнова­ние никога не би могъл да постигне, той не само се чувства задължен на благодетелите си, но неговите ин­тереси се срастват с техните, докато и той накрая за­почне да се чувства част от тях, готов да защитава сис­темата с всички средства.

Година преди „промяната" Желю Желев в своя ста­тия оповести Златния век на интелигенцията. Тя щяла да се бори, за да промени съдбата на страната. По­нататъшното развитие до ден-днешен показа, че бъл­гарската интелигенция е придобила лакейски манталитет, тъй като тя си нямаше и понятие от полити­ческата и икономическата действителност. Тя не зна­еше какво означава свободно пазарно стопанство. Не само защото са й липсвали личен опит и литература, а защото тя въобще не се интересуваше от икономическа, финансова и социална политика. Това не са били лю­бими теми в дома на писателите и в университетското кафене. Освен това демокрацията в смисъл на „власт на народа" не й беше позната, тъй като това би означа­вало простаците да имат думата наравно с нея. Вината за „националната катастрофа", за която непрекъснато говореха, те търсеха навсякъде, но не и у себе си. Дори и за собствената им вина бяха виновни комунистите, заради тях „ние не знаехме накъде да тръгнем", „ня­махме опит", „бяхме наивни и трябваше да си платим за това". Обаче за това плати народът.

Из книгата на Илия Троянов "Кучешки времена. Революцията менте - 1989".

*Писателят Или­я Троя­нов е ро­ден в Со­фия на 23 ап­рил 1965 г. Се­мей­ство­то му еми­гри­ра през 1971 г. в Гер­ма­ния, къ­де­то по­лу­ча­ва по­ли­ти­чес­ко убе­жи­ще. Завършил е пра­во и ет­но­ло­гия. Живее известно време в Кения, Южна Африка и Индия. Троянов е но­си­тел е на ли­те­ра­тур­ни­те наг­ра­ди “Бер­тел­сман” (1997) и “Ада­лбер­т фон Ша­ми­со” (2000), как­то и на Мар­бург­ска­та ли­те­ра­тур­на наг­ра­да (1996), от­ли­чен е с наг­ра­да­та за бе­лет­рис­ти­ка на Лай­пциг­ския панаир на кни­га­та (2006) и с Бер­лин­ска­та наг­ра­да за ли­те­ра­ту­ра (2007).

В Бъл­га­рия, за пър­ви път след напуска­не­то й, се връ­ща през 1989 г. Прави сериозни изследвания върху българския преход и през 1999г. издава в Германия книгата „Кучешки живот. Революцията менте – 1989“. На български език са издадени и книгите му „По пътя на Ганг“, „Събирачът на светове“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (ИК “Сиела). По последното заглавие беше направен филм, който бе представен за първи път този месец на „София филм фест“. В програмата на филмовия фестивал участва и документалният филм на Илия Троянов „Напред, но нека никога да не забравяме“, който разказва историята на забравените борци срещу комунизма в България. Филмът беше направен за втората немска национална телевизия ZDF и може да се гледа в Интернет тук.

Корона от тръни

Стефан Груев*

Имало едно време, между двете световни войни една хубава и привлекателна страна в сърцето на Балканския полуостров, наречена царство България. Светът беше чувал за нейната Розова долина, за красотата на планините й и на черноморските й плажове, но освен това не знаеше почти нищо за нея.

Това беше една малка държава с жизнено и патриотично население, страна на трезви и трудолюбиви хора, повечето селяни. Те се сражаваха храбро през войните, а в мирно време се стараеха усърдно да догонят другите.

Драматични събития станаха в тази държава през двадесет и петте години между 1918 и 1943 г., размирици и конфликти, напоени с много страсти и много кръв. Това бяха времена на мъчително търсене на пътя, епоха на съдбоносни решения, на илюзии, надежди и разочарования, на дела, достойни за възхищение, и на скъпо платени грешки.
Това царство вече не съществува. Но за разлика от други народи, чието близко минало е предмет на свободни разисквания и на подробни описания, едно було на забрава бе спуснато върху събитията в България през този период. Днешният изследовател на предкомунистическа България би имал големя трудности да открие какво точно се беше случило в страната преди 1944 г. и не би разбрал причините за станалото. Почти сигурно е, че една деформираща призма ще бъде поставена пред очите му.

Повечето от документите от тази епоха не могат да се намерят в чужбина, а вътре в страната са недостъпни или цензурирани. Извън тях главната съкровищница, в която се съхранява споменът за някогашна България, това царство между 1918 и 1943 г., остава в паметта и сърцата на българите — свидетели на тази епоха. И особено, бих казал, в сърцата. Защото възпоминанията, които не са записани, избледняват с времето, те постепенно взимат цвета на неща, чути и четени впоследствие. А след като развръзката е вече позната, възпроизвеждането на първоначалните чувства и мнения е, съзнателно или не, често подложено на нова редакция.

[+/-] ...виж целия текст


Неразумно и рисковано е днес човек в България да си припомня гласно известни събития от този период. А да се публикува нещо, без да се мине през цензурата, е невъзможно. Колкото за българите в изгнание, ние още сънуваме редовно „хубавата стара Родина" такава, каквато си я спомняме от младостта ни. От историографска гледна точка носталгията си има своята стойност. Подбирайки образи и случки от невъзвратимото минало, носталгията служи като добър пазител на спомени. Тя ги съхранява ревниво и с любов, запазвайки живи не само фактите, но също и настроението, и цвета на епохата.

Аз например, въпреки че понякога забравям миналогодишни случки и лица, съм още способен да повторя списъка на съучениците си от софийската Първа мъжка гимназия и си спомням точния състав на тогавашния ни национален футболен тим, герои на юношеските ни години. Носовият глас на цар Борис с неговото типично набляганс на всяка сричка, още отеква в ушите ми. Срещал съм го много пъти, когато растях в семейството на висш дворцов чиновник.

Когато затворя очите си още мога да помириша уханието на тамян и свещи, изпълващо старинната черква "Света София", където всяка година на Велики петък баба ми проливаше сълзи все така неудържимо, слушайки поне за седемдесети път разказа за страданията на Христа, който тя знаеше вече наизуст. Аз още чувам звука на конските копита по уличния паваж от дните, когато файтоните не бяха още съвсем изместени от такситата. Смразяващият кръвта писък на противовъздушните сирени и трясъкът на бомбите, падащи върху София, и досега живеят в паметта ми. И като наострям уши към миналото, аз мога да чуя с вълнуваща яснота военната музика да свири „Шуми Марица" и хиляди гласове, които могат да бъдат само български, как реват мощно: „Ура!" И после същите тези гласове, но няколко години по-късно, как ридаят неутешимо, когато ковчегът с тя¬лото на цар Борис се отправяше тържествено към Рилския манастир. Всичко това е тъй живо в спомените ни, а, от друга страна, обективно то вече не съществува никъде другаде.

Носталгичните спомени са прекалено крехки и мимолетни, за да служат сами по себе си като достоверен исторически източник. Нуждата от автентични документи и писмени показания при възстановяване на събитията от този период се чувстваше вече от дълго време. Откъслечни описания и хроники от тази епоха се намират в стари книги и вестници, достъпни на много места в чужбина. Други гният, забравени по сандъци и тавани на емигранти, разпръснати по целия свят. Извори могат да се търсят и в официални трудове на съвременни български историци. Можем да кажем обективно, че през по¬следните 10—15 години историографията в България направи забележителен прогрес. Като че ли са минали дните на грубите изопачения и псевдоисторическн памфлети, писани от невежи партийни агитатори от сталинския период и представяни като „научни трудове (Тази сталинска ера впрочем се радваше на необикновено дълголетие в България...) Някои неотдавнашни софийски публикации предлагат един по-научен подход и добре документирани изследвания. Но колкото и някои измежду по-даровитите автори да се мъчат да бъдат обективни, явно е, че те не могат да избегнат ограниченията и табутата на един режим, който открито проповядва, че историографията, както всички други науки и изкуства, трябва преди всичко да служи на партийната идеология.

Наложителната нужда от достоверно и обективно описание на събитията в България между двете световни войни, макар и единодушно осъзната от българите на свобода и от всички приятели на България, щеше може би да витае и досега във въздуха, ако не беше инициативата на един родолюбив българин, който постави тази идея в конкретна форма.

Стефан Груев (в средата) в редакцията на "Пари мач" в Ню Йорк

Редом със забележителните си лични постижения в чужбина, Димитър Велков запази непокътнати чувствата си към отечеството, а копнежът по него го въодушевява вече четири десетилетия, като му дава сили и сърце за многобройни български начинания. Както мнозина от нас, Велков беше дълбоко загрижен от това, че истината за събитията в България, преди комунистите да вземат властта през 1944 г., се изопачава и грубо се подправя с политически цели. Неверните тълкувания и премълчавания, съчиняването и фалшифицирането на факти, бидейки част от една преднамерена програма на дезинформация, причиняват огромна вреда на националната кауза и на доброто име на България. И тъй като малцината останали свидетели и достъпни източници в чужбина постепенно изчезват, ние счетохме за наш дълг да съберем всички налични сведения и да предадем истинския разказ за събитията, мотивировката на политическите решения и българските национални позиции през този период.

След като подбуди настоящия проект, Велков даде пълната си подкрепа и участие, особено през мъчните години на неговото осъществяване, докато днес „Корона от тръни", нашата история на тези събития, се намира вече във всяка библиотека и всеки университет по света.

Това не е един изолиран факт, не е едно случайно хрумване на отделен родолюбец. Мнозина са патриотите в емиграция, с чиито похвални прояви можем да се гордеем. А и миналото ни изобилства с подобни инициативи. Бих казал дори, че това е характерно българско явление. Всеки път, когато нацията е в нужда, тя излъчва, редом със своите пророци, борци и герои, също и строителите на огнищата, в които националната искра ще се запази. Имената на „ктитори" и „спомоществуватели" се четат по стените на всяка стара българска черква, всяко училище и читалище.

Стара традиция измежду заможните българи в чужбина е да ми¬леят за народни каузи. Априлов построи първото училище в родния си град; Марин Дринов основа Книжовното дружество, предшественик на Академията на науките; Богориди издържаше Раковски и други млади българи в училище и даде къщата на българската черква в Цариград; богати сънародници издадоха „Рибния буквар" на Берон и когато самият Берон направи състояние в странство, той го даде за български училища и учители; Евлоги и Христо Георгиеви ни подариха Софийския университет.

Когато клепалото забие при народно бедствие, настъпва моментът всеки, който е взимал, да връща своя дълг. А кой от нас не е взимал от тази щедра нация, не е черпил от жизнеността й и от духовното й наследство?

Искреното ни желание е всеки българин, вътре и вън от страната да си припомни какво дължи на онези, които са ни създали и с които можем само да се гордеем.
Велков като инициатор и аз като автор сметнахме, че най-добрият начин да се разкаже за годините между двете световни войни е да се проследи животът на един-единствен човек, когото съдбата поставяше в ролята ту на главен изпълнител, ту на най-пряк свидетел на тези събития - - цар Борис III. Ние си поставихме за цел да издадем една книга, която да опише този необикновен човек същевременно като владетел и като личност, без пристрастно изопачаване, но и без ласкателство. Същевременно епизодите, белязали неговото царуване, ще хвърлят светлина върху неотдавнашната история на нацията и ще сложат в перспектива събитията, които предшестваха падането на българското царство.

Цар Борис беше истински обичан от своя народ, както може би никой друг владетел в предвоенна Европа. Но той беше също обвиняван за присъединяването на България към германския лагер във Втората световна война и критикуван за „личния режим", упражняван от него през последните осем години на царуването му.

Тази книга не е някаква апология на царя, нито опит да се оправдават или възхваляват неговите дела и политиката му. Това е по-скоро един хронологически и, надявам се, обективен и трезв разказ за драматичните събития, които сполетяха този злощастен народ през 25-те години на Борисовото царуване.

Книгата е резултат на дългогодишно проучване, през време на което аз имах привилегията да получа достъп до непубликувани част¬ни архиви и интимна лична кореспонденция, да говоря с мнозина от последните свидетели на този период. Трябва да отбележа с благодарност, че никой от тези, към които се обърнах за помощ — почитатели, както и критици на цар Борис, монархисти и републиканци, хора, клонещи към „десницата" или към „левицата", — не отказа своето пълно съдействие.

Изследванията ми разкриха една непозната и в много отношения неочаквана човешка драма зад официалния образ на цар Борис. Необикновено комплициран, интелигентен, привлекателен и уязвим човек, той е имал злата орис да бъде предопределен, подобно на един не особено ентусиазиран, но абсолютно съвестен и посветен на професията си актьор, да играе главната роля в антична гръцка трагедия, в която не съществува изход...

Из увода на книгата на Стефан Груев
"Корона от тръни". Снимки: www.georgerizov.com/groueff_memorial.asp

Стефан Груев е роден на 26 май 1922 г. в София. Баща му Павел Груев е бил началник на кабинета на цар Борис III, осъден от "Народния съд" и екзекутиран през 1945 г.

Стефан е политически емигрант още от студентските си години. Докато учи и завършва в Женева, в България баща му е убит, а семейството (майка, брат и сестра) изселено в Добруджа.

В Париж през 1947-1948 г. издава емигрантския вестник "Български народ". След това постъпва като репортер в най-успешното тогава списание във Франция "Пари Мач", където работи 26 години. От 1957 до 1977 г в Ню Йорк завежда бюрото на списанието. Работил е също така в радио "Свободна Европа" и българската секция на "Би Би Си". Груев е автор на осем книги на френски и английски език, три от които са преведени и издадени на български. През 2002 г. по повод своята 80-годишнина, Стефан Груев е награден с орден „Мадарски конник“ — I степен за приносите си в популяризирането на българската култура и история. Съосновател е на Американския университет в България и е удостоен с титлата „Доктор хонорис кауза“. Стефан Груев си отива през 2006 г., като преди това завещава архива си на Народната библиотека "Св. Кирил и Методий".


Срещу слепите и прости слуги на чужда воля и чужда страна

Георги Марков

Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен път слънчевия гръб на Витоша, до тук, където сега прозорецът ми гледа в тиха лондонска улица. Едното е желанието да забравя всичко, което е било преди — и добро, и лошо. Да захвърля миналото като тежък и ненужен товар, да отсека твърдо и с един замах 40 години от живота си, за да започна от някакво ново начало. Не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание. Винаги ме е привличала идеята за пълното прераждане, което може би е присъщо или на много страдалите, или на много грешилите. Това желание ми казва: „Какъв смисъл имаше да напускаш България, ако ще продължаваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти, ако ще заселваш бъдещето с призраците от миналото, ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия за предишния? Ако ще се отдаваш на сантиментални преувеличения по отдавна-отдавна отминала красота, ако ще дириш оправдание на всичко сегашно и бъдещо в миналото?“ Това желание ми повтаря Гьотевата мисъл, че моята родина е там, където ми е най-добре, и ме тласка да се движа из нови страни, да срещам нови хора, да уча нов език, да се опитвам да мисля и живея по нов начин.

А другото желание е това на момчето от приказката за цар Траян с козите уши. Това е трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре. Желание, което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там — край Витоша, И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен. Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна. Желание, което ми повелява, че има смисъл да съм тук само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот — такъв, какъвто е. Това желание ми сочи умъртвената България, представена от безличието на официалните писания на режима и от отчайващата посредственост на тези, които говорят от нейно име. Както и фалшивата България, представена от неграмотността и пренебрежението на чуждите писания. Всеки път зад нарисуваната картина на безлично съществуване, на лишено от събития съвременно историческо живуркане, зад провинциалното спокойствие на гоголевска заддунайска съветска губерния съзнанието ми протестиращо вижда освен хлестаковци и градоначалници, хора и събития, въплътили по ярък, библейски начин характера на времето, несравнимо по-богати и по-многоцветни от ония, които чуждият господар е поставил на социалистическата витрина.

[+/-] ...виж целия текст



Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било, за да знае светът, че България не е само красива курортна страна, износ на домати и грозде, суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство. България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно — отричайки и утвърждавайки се едно друго. Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко — философия, политика, морал, религия. Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало.

Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки — нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден — да ви реабилитират и издигнат паметник. Всеки по стълбата може да върши всичко, което му дойде на ума, без никаква отговорност, но с едно-единствено оправдание — че го е сторил за партията. Под похлупака партията — това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето й. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда — това е всекидневният ни живот. Ако за всички хора по света Макбет, крал Лир и Ричард Трети са герои от театралната сцена, у нас, в България, те са гражданите, с които живеем и които взимат най-дейно участие в нашия живот. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, следван на почетно разстояние от другарите Талейран и Фуше, а Остап Бендер наистина командува парада. Ние нямаме настояще, а само минало, което е ужасно, и бъдеще, което е прекрасно. Ако мнозина западни граждани прекарват живота си в продължително общение с кучета и котки, ние живеем в най-тесен контакт с хора, в пълна взаимозависимост, ние съществуваме чрез другите и другите съществуват чрез нас, всеки е срещу всеки и всеки е с всеки, защото така повелява законът на оцеляването. В тази невероятно тясна близост ние чувствуваме топлината на телата си, най-леките тръпки, най-недоловимите движения, свикнахме да четем по лицата си и можем да разговаряме с часове, без да кажем дума. А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята — черното и бялото — във всичките им преходи.

И затова, когато западните революционерчета крещят за коренна промяна на света, за бъдещ щастлив живот при социализма или комунизма, ние искаме да им кажем: „Елате при нас, под похлупака, елате и живейте вашия щастлив живот!“ Те не знаят съдържанието на думите, които бръщолевят, и се опияняват от инфантилните си фантазии. Ние знаем това съдържание. Платили сме най-висока цена, за да го научим. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава — собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния.

Но не само за тях искам да говоря. Те са едната страна на медала. Другата е тази, заради която трябва да се пише. Взирайки се назад, виждам време, претъпкано от образи и събития. Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещна инженерската ми професия и дълговременният ми престой по болници и санаториуми. Стотици лица на писатели, актьори, режисьори, общественици, генерали, министри, висши партийни секретари — горният слой на обществото, където ме заведе писателската ми кариера. Бях облагодетелствуван от съдбата да срещна и да работя с богати и интересни личности, които въпреки разяждащата посредственост на режим и атмосфера успяваха да съхранят себе си. Присъствувах на силни явления, където грозотата на епохата се разсичаше от красиви жестове на отделни хора. Можах да наблюдавам вън от себе си и в себе си сложната двойственост на човешките ни отношения, които диалектиката на времето усложни още повече, като че ли ние сме преходното поколение, след което всичко ще се изясни и на земята ще настъпи или раят, или адът.

Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо — и ще ти мине.“ Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“ Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“ И сатиричното лице на Радой:

„Човек за човека е брат — разбрали бе, гад!“ И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“ И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си… И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“… И среднощната „Шуми Марица“, пята за Вълко Червенков… И разтрепераният глас на бай Косьо Кисимов: „Защо не пишете за майка България, брей!“…

Преди да напусна България, трябваше да изгоря дневниците си, водени в продължение на 15 години, но много неща са останали в главата ми свежи и ясни, като че ли са се случили вчера. Подчинявайки се на второто си желание, аз ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелствуване.

Из "Задочни репортажи за България"

понеделник, 11 август 2008 г.

За Любен Каравелов

Пейо Яворов

Няколко едри имена сред едно безименно множество ратници за свободата на шесть милиона роби - ето кое дава опредлена физиономия на българската история, презъ цялата трета четвър­тина отъ едвамъ изтеклото столетие. А между тия имена първо място трябва да заеме името на Любена Каравеловъ, който главатарствува тогавашната бъл­гарска революционна интелигенция и ръководи нейните борби, почти отъ начало, почти и докрай, съ трезвина и политическа далновидность — наистина удивителни за своето време.

Няколко крупни светила на едно огнено-кърваво небе въ робска нощь, адски бурна следъ ве­кове затишие, — ето кое приковава нашите погледи върху епохата преди сравнително ясното време, което настъпи за половината български народъ, заедно съ последната четвъртина отъ миналия векъ. А между тия светила, трябва да признаемъ, Любенъ Каравеловъ е слънце, което се възема на тогаваш­ния страшенъ български небосводъ, и осветява вратоломните пътища на епическия освободителенъ подемъ съ великолепна и незасенима отъ никакви облаци светлина.

Любенъ Каравеловъ е роденъ въ далечното за насъ време, когато хвърлениятъ отъ Отца Паисия лъч въ заспалото българско съзнание се бореше още съ мъгли, които, напластени презъ цели векове,изглеждаха каточе никога няма да се раздигнатъ. И той минува своето детинство и първи юношески години въ родна копривщенска среда, съ Хаджи Генчовски моралъ и дядо Любеновски понятия, споредъ които човекъ живее подъ небето за едната „честь" на сития коремъ и за угодното Богу раз­нообразие, което прави, като християнинъ, съ „безверника" турчинъ. Християнинъ, за когото светов­ната стълба има само две стъпала: едното — на селянинъ т. е. земледелецъ, скотовъдецъ или простакъ българинъ, и другото — на гражданинъ т. е. търговецъ, сарафинъ, или благороденъ г р ъ к . Съ твърде чести отклонения, като лют кеседжия въ планината, или пунгашъ по широки пътища...

[+/-] ...виж целия текст


Родителите на порасналия Любенъ, твърде състоятелни, поискватъ, естествено, да направятъ отъ него „човекъ между хората" и той изрежда въ една-две години най-различните митарства на възможната за роба сполука. Изпратенъ въ Пловдивъ, разсадникъ въ онова време на фино гръцко възпитание и образование, той чисти наргелето на киръ Яни, аристократа съ дълги каравани, и учи езикътъ на боговете — и на фанариотитъ — за да плюе съ отвращение върху всяко гръкоманство презъ цялъ животъ. Изпратенъ въ Одринъ, тогавашенъ центъръ на школуване по цветущия абаджийски занаятъ, той стои съ подвити нозе подъ ниската терзийска стряха, и троши въ безотчетна досада иглата между пръстите си. Изпратенъ въ Цариградъ, широко поле на търговска знатность и лесна сарафска печалба, той пъди, съ конска опашка въ ръка, мухите изъ някаква бакалска кантора и псува съдбата, въ парлива мъка богъ-знай по какво. Но при всички тия несгоди, крилете на младата и и буйна душа оставатъ здрави и непокътнати. И тия криле отнасятъ Любена въ Москва, същи Йерусалимъ за българските младежи, които успяваха да погледнатъ по-далеко отъ своите бащи.

Руското правителство, гонейки политически цели, оказваше най-голямо покровителство на южните славяни, които отиваха да дирят наука и щастие при братския народъ. Характерно е, че Любенъ отминува съ равнодушие отворените за него врата на московското военно училище и се хвърля въ шумотевицата на писателствуващето босячество. И то — само една година подиръ стъпването на руска земя; — за да послужи на своя народъ.

Копривщенскиятъ балканъ може би е навявалъ, съ хайдушката си пъсень, въ душата на Любена, като дете, смътни блянове за някакъвъ щирокъ размахъ по воля. Пловдивски, одрински и цари­градски блъсканици въ живота може би са открили на внимателния юноша всичкия ужасъ на робския български животъ, за да раздухатъ въ гърдите му огъня на една непосредствена болка за угнетения, на една непримирима омраза къмъ угнетителя. Освенъ това, трябва да отбележимъ и треската на духовно и политическо свестяване, която беше обзела народът ни тъкмо по това време. И утилитаристическата руска мисъль отъ шестдесетте години — мисълта на протестъ и горещъ позивъ къмъ борба въ името на доброто и правдата — насочва въжде­ленията и определя пътя на младия българинъ.

Презъ тия години Раковски групираше вече около себе си емиграцията, жадна за народна ра­бота. Но той беше съвсемъ далечъ отъ една категорично-революционна постановка въ принципите на своята деятелность. Хайдутството все си оставаше най-смелия протестъ на потиснатия срещу потисника. И утопичните мечти на дипломатическа основа, за лесно придобита свобода, все още мамеха робските надежди.

При тия обстоятелства Каравеловъ съзнава, че българската нива очаква само желязната воля и умелата ръка на добрия работникъ. И той се от­казва оть неколкогодишната си роля, да проси чрезъ перо руското обществено съчувствие, което, при тамошнитв условия, едва ли би помогнало съ нещо особно. Каравеловъ напуща Русия, за да се установи, следъ година-две скитане по сръбско и маджарско, въ Румъния, дето застава на чело на емиграцията. Тукъ вече неговата проповедь бива насочена да подготви робите за единъ въораженъ протестъ срещу владетеля и да предизвика, посръдствомъ страхътъ отъ общоевропейски заплитни, намесата на великите сили и разрешението на осво­бодителния въпросъ. И той създаде строго опре­делено българско революционно движение, като възпита цяла плеада идеални апостоли на българ­ската революция. Знайно е за всички, Ботевъ и Левски бъха Каравелови ученици.

Прочее, ний дължимъ на Каравелова може би най-хубавитъ страници въ новобългарската история. И като знаем, при какви условия, съ какви средства трябваше да работи тоя човъкъ, оставаме смаени предъ неговия титанически подвигъ. Но Каравеловъ имаше една свята цель: освобождението на българския народ; - единъ великъ идеалъ: възкресява­нето на българското племе.

Родната къща на Любен Каравелов в Копривщица

А къмъ борба за достигане своята цель, Каравеловь бъше вдъхновяванъ само отъ любовь спрямо народа, на чието дело служеше. Любов твърде реална, - една органическа свързаност съ хилядитъ и милиони човеци, която придава на общите интереси някаква съвсемъ лична топлота. И която няма нищо общо съ книжния, много пъти фалшивъ
дългь, защото, като страсть и благороденъ егоизъмъ, тя е самата човешка природа.

Къмъ усилие за осъществяване своя идеалъ, Каравеловъ беше вдъхновяванъ отъ амбицията на просветения човекъ, да изправи и своя народъ предъ олтаря на общочовешката култура. Амбиция твърде възвишена, — единъ светълъ национализъмъ, който осмисля и най-лудите жертви, направени въ негово име. И който няма нищо общо съ грубия шовинизъмъ на тълпите, защото, като пружина за надпреваряне и процъвтяване, той служи само на прогреса.

И тая Каравелова цель, и тая Каравелова идея — своята цель и велика идея — упражняваха строгь, понякога и жестокъ мораленъ контролъ върху всяко тогавашно, макаръ и най-невинно, българско дело и слово. Те играеха първостепенна, или по-
добре изключителна роля въ най-различните области на тогавашния български животъ. Те бяха, както е всякога при велики моменти въ живота на народите, съединително звено за всички български усилия.

Обаче Каравеловци слезоха отъ сцената, за­щото обстоятелствата измениха на тяхната предвидливость. Българското дело, безъ да изгуби своя революционенъ характеръ, като недовършено, поиска нови работници. Но тия последните се явиха като гробари на сватба.

И ако бъдехме кадърни да оценимъ Каравелова както трябва, въ неговото чувство и въ него­вата мисъль, — само тогава бихме усетили всичкия укоръ, който се таи за насъ въ неговото име. Но той почти не съществува въ нашия храмъ, понеже има нещастието да умре на мирно домашно легло. Както не би съществувалъ и Ботевъ безъ куршума на турския башибозукъ. И Левски, безъ въжето на Кючук-Саид паша.

Така преди две хиляди години на тълпата беше нужна една Голгота, — за да боготворимъ днесъ Исуса Назарянина. И ако се признае, че хри­стиянството е услужило на цивилизацията, Юда би ималъ право на дял от признателностьта ни къмъ великия учитель...

По нови пътища

Фани Попова-Мутафова*

Политическиятъ и социаленъ светогледъ на известна епоха неизбежно се отразява и върху всички останали области на обществения и културенъ живот. Женскиятъ въпросъ въ пътя на своята еволюция също се влияе отъ насоките, които взематъ политическите режими на всека отделна страна. Днесъ въ Русия, въ Америка, въ Италия, въ Германия виждаме толкова различни прояви на борбата за женски права, колкото различни светогледи давать своя отпечатъкъ на целия общественъ животъ. Дори единъ оть белезите за промяната на политическия режимъ въ дадена страна е и начинътъ, по който се реагира къмъ обществената функция на жената. Единъ много характеренъ примеръ ни дава станалата напоследъкъ промяна въ Чехия. Няма още единъ месецъ отъ смяната на политическия режимъ, и министерскиятъ съветъ въ Прага издава законъ, съ който се забранява на омъжените жени да заематъ държавна служба.

Изобщо всички обществени борби въ света днесъ се насочватъ къмъ два противоположни полюса: марксическия и националния. Няма нужда да хвърляме погледъ къмъ Испания, за да видимъ, че трети изходъ няма. Два миро¬гледа, два света си даватъ двубой. И въ него неизбежно участвуватъ и жените, които дирятъ своите права по два различни начина; като все още догонватъ формулите на мисисъ Панкхърстъ, отдавна въплотени и отречени въ крайното имъ реализирана при съветската система, или като внасятъ нова струя на отрезвение, връщайки се къмъ вечните закони на природата. Затова, когато говоримъ за феминизма и въпросите около женската еманципация изобщо, не можемъ да не обърнемъ внимание, отъ коя страна те се осветляватъ.

[+/-] ...виж целия текст


До сега нашиятъ Женски съюзъ вървеше по пътя на марксическия принципъ за „пълното равноправие" , за пълното оеднаквяване между мъжа и жената въ всички области на икономическия и културенъ животъ, за пълното омъжествяване на жената, като й се даде достъпъ до всички служби и занятия определени обикновено за мъжа. Така, отри¬чайки се отъ своите презрени женски функ-ции, феминистката смяташе, че ще получи об-ществена цена, като стане единъ злополученъ мъжки ерзацъ. Кухнята, домашниятъ кътъ и детето бяха черно робство, отекчително задължение, досадно пленничество на природата. Вместо да подири своите права тамъ, където беше естественото й място, жената се хвърли въ дръзко състезателство съ мъжа. Нашите равноправни неизбежно следваха общите насоки, които тласкаха жените отъ целия святъ къмъ нови възможности и смели опити. Тия опити достигнаха своя апогей между 1920—30 година, когато марксическата теория за женската еманципация намери пълното си въплощение въ страната на Съветите: жените навлязоха въ тежката индустрия, мините и желязо леярниците, въ войската и дипломацията, женитбите и разводите ставаха съ кинематографична бързина, свободата бе пълна и неоспорвана, аборториумите бяха препълнени, мадамъ Колонтай предаваше акредитивните си писма облечена въ ослепителенъ тоалеть, по-малко щастливите й другарки оть целия святъ носеха низко остригана коса ала бубикопфъ, рокля надъ коленете и се надпреварваха въ мършава стройностъ, която стигаше до юношеска неразвитость.

И, както въ всяко физическо явление, въ всеки природенъ законь крайната точка на прилива съвпада с началото на отлива, крайната точка, която достига махалото, вървейки въ ляво, съвпада съ началото на новата насока въ дясно, или обратното, така стана и съ женския въпросъ, Разбира се, че повече напредъ не може да се отиде и почна връщането.

Числото на момичетата до 23 години работещи въ тежката индустрия на Съветите стигна до 45%, Безпризорните деца тръгнаха на глутници, като гладни вълци. Мъжът получи право да получава разводи само по едно просто поискване,безъ никаква формалност, безъ да бъде викана другата страна, и то толкова пъти, колкото намери за добре. Тъй се явиха бащи на по двадесеть-тридесеть деца, които при най-добра воля нямаха никаква възможность да се грижатъ за тяхъ, като ги оставяха единствено на грижите на и безъ това обременените имъ съ непосиленъ трудъ майки. Тогава идеалът на аборториумите и свободната любовь, неизбежни спътници на еманципираната работничка, трудяща се вънъ отъ къщи, стана за жените по-ненавистенъ отъ старото „робство" на майката-домакиня.

Днесъ марксическата теория за женското равноправие, достигнало до най-абсурдните си форми, почва да се коригира дори въ самите Съвети, където се забрани законниятъ абортъ, даде се преднина на семейството и майката, заповяда се почить къмъ родителите и родината, създаде се грижа за нормалното отглеждане на детето въ естествената атмосфера на домашния кътъ.

Това връщане бе доловено най-напредъ въ страните, където господствува националниятъ принципъ въ всички прояви на обществения животъ. Отдавна вече въ Италия и Германия на жената се гледа не като на съперница и състезателка на мъжа въ полето на социалните, икономически и културни прояви, а като на другарка, съветница и вдъхновителка, която не се отказва отъ своето отредено отъ природата начало, коятостава равноценна на мъжа, не догонвайки неговите чисто мъжки постижения, а като издигне специфичното „вечно женствено" до високо обществено ниво, като провъзгласи за ръководенъ въ своя животъ майчинския принципъ.

Отмина времето, когато жените се хвалеха съ своите бойни полкове, директорки на банки, минохвъргачни полкове, парашутистки и генералки. Сега повече отъ всякога става ясно, че и мъжът, и жената могат достойно да служатъ на родината си: единиятъ съ оръжие в ръка. бранейки границите на земята си, другата като майка на добри войници и бъдещи матрони. Защото, ако българинътъ загуби държавата си въ неравна борба съ завоевателя, българката запази народа си отъ претопяване и изчезване чрезъ езика, песните и рядката плодовитость. Не напразно се казва бащинъ родъ, ала майчин езикъ. Тъй жената може да създава и погубва държави. Многобройните жени на аспаруховите българи учеха децата си на славянски езикъ, затова днесъ България минава въ реда на славянските държави. Римската империя не пропадна защото нямаше оръжия, или защото липсваше храбрость на легионерите й, а защото римските матрони се хвърлиха въ забавите на охоленъ, суетенъ животъ, отказвайки да раждатъ деца.

Днесъ въ страниците на нашия „Женски гласъ вече отекватъ първите отгласи на тия нови веяния. Колкото и колебливи, колкото и несмели още, все пакъ тия отгласи показватъ, че и у насъ почва да се чувствува обратътъ на новото време.

Въ Съединените щати съпругата на президента се явява въ защита на жените, които не напущатъ дома си, оставатъ въ него и изпълняватъ своята висока и отговорна роля, слагайки първите и най-здрави основи за развитието на младото поколение, отъ което пъкъ зависи духовната насока на идващите дни. Г-жа Рузвелтъ поиска за тия жени осемь-часовъ работенъ день и заплата съобразно съ труда имъ, който трябва да се признае за обществена служба.

Миналото лято въ Парижъ се състоя конгресътъ на международната организация „Майката въ семейното огнище", където се взеха забележителни резолюции:
Държавата да съдействува, щото всички жени да могатъ да останатъ въ семейния кътъ, за да се отдадатъ спокойно на предопределената имъ оть природата мисия ; да се даде на жената всестранна подготовка: телесно развитие, високо интелектуално образование и морална издигнатость, за да може най-успешно да изпълни своя отговоренъ дългъ. Въ този конгресъ се провъзгласи единодушно принципътъ за равноценността на мъжа и жената, които са надарени съ еднакво важни, ала различни качества и дарования, които им отреждатъ взаимно допълващи се служби.

Защото днесъ ние сме изправени предъ една проблема, която е отъ най-парливите и най-нележащите за разрешение. Младите поколения, а това значи бъдещето на нацията, са останали на произволни тълкувания за тяхното отглеждане. Днесъ ние имаме жената-работничка. Ако не са случайно въ някои ясли, нейните деца са на улицата. Имаме жената-чиновничка. Нейните рожби често се отглеждатъ и възпитавать отъ невежи слугинчета, които няматъ никаква отговорность за поставената имъ важна задача. Имаме светски жени, които губятъ ценно време по тичане изъ модните магазини, шивачките, благотворителните чайове и журовете, като отдаватъ най-малка часть отъ времето си за едно небрежно домакинствуване, когато — твърде рядко — то не се води отъ готвачки и гувернантки. А често тия гувернантки не са специално обучени сестри, а млади момичета, които знаятъ чуждъ езикъ и иматъ твърде превратни понятия за отглеждане и възпитание на децата.

Колко са тия жени, които съзнателно се нагърбватъ съ точното и съвестно изпълнение на своя святъ майчински дългъ? Яко няматъ средства, те ходятъ на работа н няматъ възможность за това. Ако са имотни, тогава пренебрегватъ задълженията си, увлечени по суетни и безсмислени въжделения: да пазятъ линия, да се състезаватъ въ модните новости, да блестятъ съ присътствието си на всяко светско събрание.

Въпросите свързани съ борбите на жената за повече права не са само нейни въпроси, които се отнасят лично до нея. Това са проблеми тясно свързани съ икономическото и социално процъвтяване и националното заздравяване на една страна. Въпросите за рационалното хранене, за раждаемостта, еманципирания женски трудъ, за навлизането на жената въ професиите, за детската смъртность, макаръ и тясно свързани преди всичко съ живота на жената, са също така и въпроси отъ огромна важность и за цялата държава. Професионалистката отнема служби предназначени за мъже, бъдещи глави на семейството, докато тя охотно остава неомъжена, ползувайки се отъ грижите на домашните си и изгодите на едно свободно съществуване. Ако се омъжи, най-често тя не може да се реши да отгледа поколение, което ще й пречи въ извъндомашната работа, като съ това отнема евентуалния съпругъ на някое момиче, което би се задоволило съ приходите на мъжа си, за да може да отвъди челяд. Яко пъкъ трудящата се вънъ отъ къщи жена се реши да има дете, обикновено то е само едно; прочутата „двудетна система" вече стана нормално „еднодетна". Я една жена. която се реши да има повече деца, обременена едневремeнно съ грижите на кариерата си и сь грижи за дома и семейството, не може да не бъде една хилава и изтощена нервно майка, повръхностна възпитателна уморена домакина и небрежна професионалистка.

Ние гласуваме милиарди за въоръжение на войската. Яла не се питаме, ще имаме ли утре войска, която да използува това оръжие, когато приръстът на населението катастрофално спада, а детската смъртность стремително се покачва. По начина, по който наше¬то население бързо губи своя прирастъ, следъ триста години на Балканския полуостровъ няма да има български народъ, безъ да става нужда някой завоеватель да ни заличава съ оръжие.

Крайно време е тези въпроси да бъдат разрешени преди всичко принципно. Защо из¬лиза жената отъ семейството? Само принудена отъ икономически причини ли, само за да подпомага издръжката на семейството си, или тласкана отъ съзнателна отговорности, въ желанието си да придаде своята женска дань къмъ обществения животь на държавата.
Яко жената занемарява своята велика мисия само принудена отъ външни обстоятелства, тогава ние ще трябва да й помогнемъ да преодолее тия обстоятелства и да й осигурим единъ спокоенъ домъ, въ който да разгърне всичките си женски дарования. Ала, ако жената иска да навлезе въ обществения животъ, водена само отъ своя някаква изключителна надареность в областта на наука и изкуства или промишленост и общественъ животъ, тогава ние не бива да й пречимъ, щото тя да даде своето сътрудничество на мъжа, внасяйки своя женски мирогледи въ общата човешка култура.

Това са новите въпроси, които си по¬ставя днешното женско поколение, изживяло вече опиянението отъ постиженията на пълното женско равноправие.Излизането на жената вънъ отъ семейството може ли, трябва ли да бъде въведено като ръководно начало, като култ за всяко младо момиче, или то е едно неизбежно зло, противъ което трябва да се боримъ, или е право, което жената упражнява съ цената на велики жертви ? Защото всяка жена, която е отдала всичките си грижи въ областта на някоя наука, изкуство, или общественъ животъ, неизбежно е сторила това съ тежката цена на отричането си отъ щастливъ и нормаленъ кътъ. Ако не остане стара мома, тя се омъжва, но не може да отгледа деца. Ако има. това обикновено е само едно дете, което расте средъ неестествената атмосфера на домъ съставенъ отъ възрастни, безъ да получи безгрижно и весело детство. Ако пъкъ има многобройна челядь и дели съ нея професионалните си грижи, тогава такава майка, такава челядь и такава работа са за окайване.
И тамъ е разликата въ схващанията меж¬ду марксическото и национално гледища, между отминалото и идващото:

Пълното равноправие между мъжа и жената, излизането на жената отъ семейството, разрушението на домашния кътъ не могатъ да бъдатъ вече ръководенъ идеалъ. На тях ще се гледа като на необходимо зло, което трябва да се лекува и отстранява, като се приема само когато е наложено отъ изключителни обстоятелства: някаква особена надареность или склонность, заради която жената съзнателно жертвува своя нормален женски жребий.

Сп. "Пролом", бр.1, 20.11.1938 г.

*Фани Попова-Мутафова е родена на 16.Х.1902 г. в Севлиево. Дъщеря е на генерал Добри Попов, завършил Военната академия в Торино, участвал във войните, преподавател във Военното училище в София и автор на книги с военна тематика. Фани Попова живее със семейството си в Италия. Завършва гимназия в София и учи пиано в Мюнхенската консерватория. Съпруга е на Чавдар Мутафов, известен архитект, писател и критик.
В литературата Фани Попова-Мутафова дебютира с разказ през 1924 г., а първите й книги са посветени на мистичния подвиг на майчинството и жената. Най-крупното й творческо дело е четирилогията “Асеновци”.

След 1944 г. Фани Попова-Мутафова изпада в немилост, тя е наклеветена и арестувана, осъдена е от т. нар. народен съд на 7 години затвор за „прогерманска дейност” и „великобългарски шовинизъм”. След 11 месеца е помилвана и излиза на свобода поради тежката астма, от която боледува. Чак през 1962 г. Фани Попова-Мутафова минава по обичайната процедура, на която са подложени писателите, заклеймени от новата власт като буржоазни. Това става с нейния предговор към първото след 1944 г. издание на „Дъщерята на Калояна” през 1962 г. Доста късно – едва през 1969 г., излиза отново и „Солунският чудотворец”, стереотипно препечатван оттогава насам.