сряда, 30 април 2008 г.

Захваща се вече драмата на Балканския полуостров

Христо Ботев

Захваща се вече драмата на Балканският полуостров! Мно­гословният Возточни вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена на Европа, стъпи вече в своят трети акт и няма съмнение, че той ще да се изкара до краят. Първият акт захванаха юначните наши братия херцеговинци; вторият премина в безполезни стратегически и дип­ломатически пантомими от страната на Сърбия и на Черна гора; а третият, на когото началото трябаше да бъде край на безчовечното турско господство в Европа и в който трябаше да участвува сичкият южнославянски хор, се захвана само от нашият нещастен и до крайност убиен български народ. Те­леграфът и частни наши писма ни донесоха известието, че сичката Пловдивска кааза е потънала вече в кръв и бунтът е обхванал средата на Балканът от Сливен и до Троян, и Средня гора от Панагюрище до Стара Загора. Други така също верни известия ни дадоха да разберем, че и нашите шопи в Пирот и в Белоградчик са вдигнали топорът си против своите петивековни кръвопийци.

Освен това железницата между Варна и Шумен е прекъсната, а това е знак, че и в Дунавският вилает нашето народонаселение е присъединило или ше да присъедини своите яки мишци в съсипванието позорните вериги на робството. С една дума, българският бунт е влязъл вече в своите права и борбата се е захванала със сичката своя отчаяност. Касапницата ще да бъде страшна и отвратителна, жертвите ще да бъдат безбройни и от двете страни. Но треперете, тирани! Полудейте, дипломати! Късайте си косата, велики царе юдейски на капиталът! Босфорският идол ще да падне, "болният човек" ще да умре и вашите безбройни капитали ще да потънат в помията на турският разврат и в свещената кръв на нашата свобода.

Тука не е Меншиков в Цариград и Русия със своите казаци на Дунавът, против която да станете и да избиете цели 800 000 живи същества и да потрошите повече от 8 милиарда франги, за да опазите европейското равновесие. Тука не е Сърбия и Черна гора със своите дълбокоумни князове и дипломати, против които да употребите перото и махмузите на г. Андраши, за да ги накарате да не разбъркват въоруженият „общи мир". Тука не са румънските три патриоти, които за едно „аферим" от страната на Турция са готови да пазят своята строга неутралност до такава степен, щото от страх за своят латинизъм би били готови да ни изпроводят там, дето са изгинали техните прадеди Бранковяни.

[+/-] ...виж целия текст



Тука е гласният, отчаяният и мъжественият седеммилионен български народ, който в продължението на цели пет столетия е носил на плещите си най-безчовечното робство в Европа и който днес въстава и иска от светът едно от тие две неща: или свобода, или смърт! Тука е неумолимата логика на историята, на която сентенцата е унищожение на старото, на гнилото и на несъвременното, и живот на новото, на здравото и на човеческото. Ще може ли някой да отстрани тая сентенца и да накара природата да влезе в друг път? Ще поиска ли общечовеческият деспотизъм да се турне още веднаж против стремленията на нещастната турска рая? Ние знаем твърде добре, че в Европа, която се гордее със сякакви „богоугодни" и „човеколюбиви" учреждения и в която има съставени об­щества даже за състрадание към животните - в тая също Европа е съществувал и съществува заговор против освобож­дението на южните славяни и въобще против свободата на сичкото човечество, ние знаем така също, че тоя заговор е олицетворен в така наречената европейска дипломация, на която проводникът в настоящето време е благородният та­тарски граф Андраши; знаем най-после, че сичките диплома­тически доброжелания на Европа да се облекчи чрез някакви си административни реформи животът на турската рая, не са нищо друго, освен желания да се отстрани за време оконча­телната смърт на Турция и да се задържи с това причината на една кървава общеевропейска война, в която една или две държави да могат безпрепятствено да хвърлят жребий връз ризите на Турция - една на Босна и на Херцеговина, а друга на Цариград и на сичките черноморски богати страни. Сле­дователно, твърде близо е до умът, че и в тоя случай дипло­мацията ще да се притече със своите политически услуги, и ще да се опита да излъже въстаналата рая така също, както е лъгала, лъже и се приготовлява последен път да излъже отчаяните вече херцеговинци.

Но късно е вече! Нека дипло­матите смятат „раята" за скотове, нека Андраши пише ре­форматорски ноти, нека и европейската официална журна­листика оплаква упорството на въстаналите; ние вярваме [и] мислиме, че сичко това ще да има смисъл дотогава, дордето силата на гладиаторите придобие почтителност както пред своите врагове, така и пред своите приятели, т. е, Европа ще да има право и повод да се намеси със своите „человеколюбиви" предложения само тогава, когато въстанието се огра­ничи само в една или две провинции. Повдигне ли се сичкият български народ, излязат ли из своите граници Сърбия и Черна гора и не съгласят ли се херцеговинците и бошнаците да положат оружието си и пред втората нота на Андраши, то вопросът е решен и свободата на Балканският полуостров е осигурена. Не в тая ли ера влазяме ние?

в. "Нова България", г. I, брой 1 от 5 май 1876 г.

Хайде, време е веч!

Любен Каравелов

Ние мислиме, че на светът не съществува нито един българин, който да не желае свободата на отечеството си и който да не мисли да бъде свободен човек и честен граждани. Кому не е мило и кому не е приятно да живее за себе си, да заповяда сам на себе си и да харчи за своето собствено благосъстояние? И така, ние желаеме едно, ние се стараеме за едно, ние търсиме едно, ако нашите пътьове и да не са еднакви. Главните въпроси, които се намират във всеки български мозък, се за­ключават в следующото: 1. Трябва ли да се освободиме, т. е. трябва ли да свалиме от шиите си неприятелският ярем? 2. Как трябва да се освободим? 3. Скоро ли трябва да се освободим? Преди да отговориме на тия три въпроса, ние сме длъжни да изучиме положението, желанията и стремленията на самия на­род, а освен това ние сме обязани да узнаеме силите, способ­ностите, положението и характерът на нашите неприятели, с които трябва да се бориме и от които сме длъжни да добиеме своето.

И така, какви са стремленията, положението и желанията на българският народ? Който живее в България, който е бъл­гарин и верноподаник на султанското правителство и който блаженствува под дебелата сянка на цариградските държавни­ци, той ще да отговори на гореказаният въпрос твърде ясно: „Не може вече да се живее. Нашето положение е такова, как­вото не е било ни у един народ на светът. И евреите не са тър­пели толкова, колкото търпиме ние." Разбира се, че тоя отго­вор не е преувеличен, следователно ние сме принудени да повториме още веднаж най-главният въпрос: „Трябва' ли да се освободиме и да улесниме своето нещастно положение?" На тоя въпрос отговаря самото положение на народът, следова­телно нашата обязаност е да решиме следующият въпрос: „Как трябва да се освободиме?"

За решението на тоя въпрос съществуват две мнения, кои­то са се появили в последните няколко години. Едно от тия мнения - което принадлежи на старите, на богатите и на щастли­вите чорбаджии — ни разказва, че българският народ е длъжен да остави всичко настрана и да залегне за устройството на сво­ята черковна йерархия, която ще да го образова и която ще да го опознае с европейските държави. „Когато европейските дър­жави се уверят, говорят нашите стари умове, че българският народ е узрял за свобода и напредък, то ще да му изпроводят материална помощ и ще да го освободят от неговите дълговечни неприятели." А кога ще да се случи това четиринайсето чудо! Кога? Когато се образоваме, когато станеме американци, кога­то. . ., когато си видиме ушите без огледало. Намират се и та­кива философи, които желаят да образоват не само себе си, но и турският народ и да го накарат да се откаже доброволно от своето господство и да хариже на своите миролюбиви пода­ници свобода и равенство. Тия господа се надеят най-много на деветнайсетият век, който, по техните думи, има намерение да храни и най-ленивите хора с печени кокошки. Второто мнение,, което принадлежи на българската младеж или на по-голямата част от българският народ, като изключиме из това число за­блудените, изгубените, продадените и подлизурките, ни разказ­ва, че българският народ е длъжен да засуче ръкавите си и да отнеме своите права с пушката в ръка. „Нашето образование и напредък са тясно свезани с нашата политическа независимост, говорят младите, и здравомислещите българи. Само политичес­ката независимост е в състояние да ни даде правилно обра­зование."

[+/-] ...виж целия текст




Съществува и трето мнение, което принадлежи на няколко продадени личности и което носи название „дуализъм". За това мнение ние не желаеме да се разпространяваме: 1) защото то е следствие на първото; 2) защото деспотизмът и свободата ня­мат между себе си нищо общо. Ние ще да разгледаме само гореказаните две по-първи мнения.

Ако разгледаме с особено внимание днешните обстоятел­ства, то трябва да се увериме, че първото мнение няма никакъв смисъл. Да докажеме: 1) поробеният и угнетеният народ не е в състояние да се учи или образова по волята си, а науката из­исква свобода и самостоятелност; 2) неправилното образование не освобождава, а убива; 3) ни една черковна йерархия не е дала на своя народ свобода и образование. Трябва да кажеме и това, че нашата народна йерархия не може да бъде народна, защото и самият екзарх е принуден да бъде верноподаник на Портата и правителствен чиновник. Нека ни бъде дозволено да кажеме, че и екзархът ще се почита от народът дотолкова, доколкото е почитан хаджи Иванчо Пенчович ефенди или г. Ар­наудов, т. е. и другите турски чиновници. Ще да поживееме още малко и ще да видиме!

И така, за старците остава още една надежда, т. е. да дой­дат европейските държави и да ги освободят. Разбира се, че подобна надежда може да се помести само в главите на децата и на лудите. Ако ние сами нямаме желание да умираме за себе си и за своята свобода, то не трябва да накарваме и европей­ските сили да умират за нас. Здравият се не лечи. Всеки из нас вече види, че турците вървят назад, че българският народ крачи напред и че последните дни на турската империя се приближават; но ни един не може да каже, че турското племе ще да се унищожи само по себе си, че българите ще да се освобо­дят без особени усилия и че турската империя ще да умре без кръв и без разрушения. И така, българският народ ще да бъде щастлив и свободен само тогава, когато пожелае да извършва своите дела сам и когато захване да уважава себе си и да се надее на своите собствени мишници. Черковният въпрос е пред очите ни. Когато българският народ дремеше и криеше се по дупките, то никой не мислеше за него, а когато х. Димитър, Тотьо и Панайот извадиха ножа из ножницата си, то султан­ското правителство се принуди да издаде ферман и да припо­знае българската народност. Който посее, той ще и да пожъне.

Да разгледаме сега и второто мнение. Ние казахме вече какво мислят и какво желаят младежите, а сега ще да изложиме ония причини, които са накарали последователите на това мнение да го поддържат и да действуват по неговата програма. Младежите са се уверили вече, че когато един човек е превзел нещо със сила, то той никога няма да го даде назад на негови­те притежатели доброволно. Кажете ни, молиме ви, може ли турчинът да ни даде доброволно нашите права, когато той е пролял цели реки кърви за неговото опропастяване? „С кръв сме го вземали — с кръв ще и да го дадеме", говорят турците. Но нашите дипломати твърде лесно могат да повторят ония празни фрази, които ни разказват, че „времената са се измени­ли и че ние сме длъжни да работиме по духът на времето". Какво време? Какъв дух? Не видяхме ли с какви хуманни сред­ства беше потъпкана Франция от Германия? В днешните вре­мена владеят само силните, юнаците и твърдохарактерните. Но, както и да е, а българските младежи мислят, че българинът ще бъде образован, щастлив и задоволен само тогава, когато добие своята политическа свобода и когато развеже ръцете си от турските и гръцките синджири. Това мнение е вярно. Както един частен човек е обязан по-напред от всичко да нареди рабо­тите си и да осигури животът си, а после вече да живее по волята си, така също и всеки един народ е длъжен по-напред от всич­ко да се освободи физически, а после вече да залегне за своето образование, обогащавание и пр. Освен това, за да достигне човек до щастливо положение, той е обязан да се труди, да ра­боти и да претърпи различни бедствия, а за да достигне един народ до своята свобода и независимост, той е длъжен да про­лива кръв, да претърпи големи нещастия и да пожертвува за време своето спокойствие. Ако революциите биват плоди от правителствените деспотизми и от господарствените притеснения, то българската революция е приготвена от самите обстоятел­ства. Турските злодейства са в състояние да накарат и хромите да се защищават, а българският народ има пълно право да каже, че неговите страдания са воловски. Подобни страдания почти всякога принасят горчиви плоди на притеснителите. Ко­гато един угнетен народ излезе из своето търпение, то не съще­ствува вече такава сила, която би могла да му излезе насреща. Разбира се, че желаемите за българския народ минути се при­ближават вече. Само турското правителство се старае за свое­то опропастяване.

Из всичко това читателите ни ще да видят, че нашето спа­сение се заключава само в нашите собствени сили. Единствените наши приятели са само сърбите, черногорците, русите и румъните, но ни едно от тия племена няма да извади своят нож за нашата полза, ако ние сами не извадиме своите ножове за сво­ята защита. Само на смелите и юнаците помагат и бог, и хора­та. Такъв е светът. Вземете пример от Италия. „На вълкът е дебел вратът само затова, защото той си гледа работата сам", говори народната пословица. В тая пословица се заключава дълбока философия. Когато европейските държави видяха на­шата енергия и нашето постоянство в черковния въпрос, то за­хванаха да обръщат внимание и на нашата къща и да ни пред­сказват добро бъдеще; а когато гледаха на нашето смиреномъдрие и покорноет, когато гледаха на нашият дълбок сън, то говореха в своите вестници, че ние сме родени само за робове.

И така, дорде не тропаме, дорде не искаме, дорде не покажеме живот, енергия и яка воля, дотогава няма да срещнеме съчувствие и поддръжка ни от една страна. Европейските дър­жави са привикнали да уважават само силните, енергическите и юнаците. Който уважава себе си, той заслужава уважение и от другите. Когато вземеме своето право, когато победиме свои­те неприятели и когато се покажеме достойни за самостоятелен живот и за държавно самоуправление, то европейските държа­ви ще да похвалят нашите действия и ще да припознаят наше­то съществувание. Турчинът е отнел нашето право с ножът в ръка, а времената са времена и ще да си останат во веки ве­ков времена. За желающият, за енергическият и за умният чо­век всяко време е добро, благоприятно и полезно. Между Ви­соката порта и Румъния съществуват враждебни отношения; черногорците са готови да въстанат всяка минута; между Ав­стрия и Турция произхождат големи неудоволствия, а в Цари­град владеят неспособни, тъпоумни и вятърничави фанатици. Кой може, кажете ни, после това да каже, че не е време?
В. "Независимост"., г. IV, бр. I, 20. X. 1874 г.

неделя, 27 април 2008 г.

Великден

Пейо Яворов

През една тиха нощ в Гециманската градина Исус възнасяше към небето молитви за страдущето в неволя човечество, за гинущите в неправда човеци.

Юда беше извършил вече своята грозна продажба и вървеше пред войниците, които щяха да хванат и отведат на съд оногова, който бе дошъл да съди.

Целувката, светлия знак на любовта, послужи като знак на тъмното злодеяние.

Подиграван от невежа сган, оплюван от лъженабожни фарисеи, жестоко изтезаван от римската власт, божествения мъченик свърши най-после върху кръста.

И огря от върха на Голгота едно благодатно слънце за света. Това слънце бе християнството...

Koeто в своята истинска смисъл е осветен чрез страданието протест на доброто против злото! — борба на правдата срещу неправдата.

Което следователно освещава и протеста на угнетения против угнетителя, и борбата на поробения срещу порабощителя.

Протест в името на онова, което е сиянието на рая; борба с онуй, което е тъмнината на ада: тоя протест и тая борба са корена и върха на крепкия мир, на искреното единение, на сърдечната любов в средата на група човеци.

Затова има едно напътствие към избрани, а не завет към събрани: "Любете друг друга!"
Че не може агнето да обикне вълка; нито угнетения — угнетителя; нито поробения — поробителя. И не трябва!..."

[+/-] ...виж целия текст



Било е казана: ударят ли ви по едната страна — обърнете и другата. Но веднага е прибавено: като не забравяте Мойсея: око за око, зъб за зъб!
Книжниците и фарисеите диреха възможност и случай да наклеветят и погубят Исуса. Инак — той би завършил:

-Обърнете и другата страна.
-За по-голямо право на мера според мера...

„Да смажете главата на оня, който ви е ударил, като на зъмя!”

Кълнеха се първите християни в името на кръста и обикваха друг друга в името на общото дело: — за победата на доброто над злото, за възтържествуването на правдата над неправдата.

Отначало слаби единици, те разпространяваха своето учение, като презираха най-страшните мъки.

По тоя начин те искаха да привлекат жертвите на злото и неправдата, които са легион, и да образуват едно могъщо воинство, кадърно да унищожи с един мах всяко зло и всяка неправда: да не съществуват вече!

Но лицемерието и коварството спасиха злото и неправдата, против които беше въстанал страдалецана кръста.

Смири се лицемерно злия и се нарече християнин;въздъхна лицемерно неправедния и се нарече християнин: — падна копието на християнството в коварни ръце, за да бъде насочено против самото християнство...

Което биде обърнато наопаки: да послужи на злого и неправдата! — на угнетението и порабощението!

Защото по-лесно бихте проденали моряшко въже през иглено ухо, отколкото да съгласите християнството от седемнайсет века насам с учението на Христа.

Християнството от седемнайсет века насам, под хоругвата на което са се вършили, вършат се и днес най-черните злодеяния и най-безбожните несправедливости...

С учението на Христа, учение, продадено от седемнайсет века насам, както бе продаден и сам великия учител.

С духа на Христа, дух, разпнат от седемнайсет века насам, както бе разпнат и самия Христос!

И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем: тя е цялата европейска земя.

И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем:

Македония!

Поне така се нарича днес...

Не сте ли слушали за книжниците и фарисеите в Берлин, Виена и Петербург?

Питайте за тях цариградското чудовище, държащо в ръце копие с наситен в жлъчка и оцет сюнгер на върха!

6 април 1903 г., в."Свобода или смърт"

събота, 19 април 2008 г.

За свята и чиста република

Васил Левски*

От балканските села, 28 януария (Тая дописка, която е по неизвестни нам причини стигнала до нас твърде късно, е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в продължението на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си е неговата дописка. -Ред.)

Преди да захвана да ви разказвам за това, щото тряб[в]а да ви разкажа, то съм длъжен да ви явя, че аз не пиша от себе си, а от страната на [в]сичките наши млади български юнаци, които познават своите длъжности и разбират що е свобода. Вашият вестник се чете по тукашните места с голямо внимание и с голямо въодушевление и аз твърде често съм слушал да говорят: «Ние, българите, сме честити, че се сдобихме с такъв един свободолюбив и правдолюбив вестник, който е безпристрастен към [в]сяка една народност и който дава права на [в]секи народ и на [в]секи човек и дозволява му да бъде член на нашето бъдеще господарство, ако само той иска да живее почтено и свободно.» (Ние никога не сме хвалили свойят вестник и никога не желаем да го хвалиме; и ако поместяваме горните няколко реда, то ги поместяваме из уважение към дописникът ни. - Р[ед])

Тряб[в]а да повторя, че [в]сичка млада, т. е. не чорбаджийска България разделява вашите убеждения:, но. . . Думи и разсъждения са вече напразни, защото за глухите е [в]се едно Гамбета ли говори или крава мука. Нож тряб[в]а да играе, нож; мастилото вече не помага! Ние викаме и протестираме, ние [в]се плачеме и молиме за помощ; а турците ежедневно турчат малолетните ни деца, безчестят девиците и псуват вярята ни и народността ни. Ние досега очаквахме от европейските сили помощ и поддръжка; но праговете на консулатата се обливат [в]секи ден с кървави сълзи, а нашето положение става по-тежко и по-тежко: отникъде никакъв отзив, отнякъде никаква помощ! Но още по-горчиво ни става на сърцето, когато видиме, че тия хора, от които ние очаквахме помощ и спасение, са станали днес Али-пашови учители и Фазил-пашови хазнатари и възпитават нови вълци за Христовото стадо! Славяно-поляци - турски стражари; французи -турски инженери; ингелизи турски дипломати; казаци - некрасовци - турска полиция; немци - турски шпиони; маджари - турски братя; чехи - турски музиканти!

[+/-] ...виж целия текст



Ние се вече уверихме, че европейската ингелизка цивилизация, човеческите немски идеи, християнските проповеди на протестантите и пр. и пр. са нищо друго освен «стани, куме, да седна». Франция служи нам за огледало. Ние сме намерени да се не плачем вече никому и да не вярваме ни на един невикан приятел, ако само с тоя приятел ни не свезва родствена свезка или просто интересът на отечеството ни. Доста сме се вече лъгали! И така, наместо сълзи и молитви ние сме захванали да лееме куршуми; наместо пъшкане и молене ние точиме ножовете си; наместо празните надежди, които имахме от другите народности, ние се отдаваме само на бога и надеяме се на своята собствена мишница. Колкото за вази, то обязаността ви е да явите чрез вестникът си, и то последни път, какво е българското обществено мнение; да явите, че ние сме хора и искаме да живееме човечески; да явите, че с турското правителство ние нямаме нищо общо и че мир между нази е невъзможен; и тогава да оставите мастилницата си и да се заловиме [в]сички за оружие, т. е. за единственото наше спасение. Аз мисля, че когато човек се намира в челюстите на един звяр, то по-напред тряб[ва] да избави животът си, а после да си купува фес за Великден. Общественото мнение е днес такова, щото [в]сяка една народност, даже и турците, тряб[ва] да бъдат свободни и да живеят между нази като хора и граждани. На нашето знаме, което ще да бъде забито на Балканският полуостров, тряб[в]а да бъдат написани само три думи: «Свобода и [в]секиму своето!» «Ако ние, т. е. християнските народности на Балканският полуостров, искаме да вървиме по правият път и да търсиме своята лична и народна свобода, без да вредиме на съседите си, то кой може да ни стане на пътът?

Да [в]земеме пример от Италия. И така ние желаеме да въстанеме и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани. Но ние желаеме още, щото нашите братя сърби, черногорци, боснаци и ромъни да не остават назад, а заедно с нас да повдигнат гласът си, защото нашето отечество е общо, а нашите цели са еднакви. Военната търба, която ще да ни провъзгласи свобода, тряб[в]а да затръби от Пеща до Цариград. «Млада България» се е решила вече да се бори и девизата й е: «Брат брата, син баща, баща синът си и унукът дяда си тряб[в]а да убие, ако само тия не поискат да уважават народната воля и ако работят против своето отечество и свобода». Нашето мнение е такова, а вам оставаме бели лист, за да напишете на него «напред» или «назад». Гледайте да се съгласите по-скоро между себе си, защото времето не чака. Сега е най-сгодно време, щото ние с един твърде малък материал да съсипем това гнуснаво тиранство, което се нарича Висока порта (Турското правителство). И така нека ни помага господ и да укрепи десницата ни! (Желаеме ви щастие, но в това също време ви съветуваме да говорите малко, а да работите много. Тежко е да слазя човек от ат на магаре.)

Новости ви не съобщавам, защото, както казах по-горе, не искам вече да се оплаквам.

в. Свобода, ІІ, бр. 7 от 13 февр. 1871, с. 53-54

*Taзи дописка на Васил Левски до в. «Свобода» е преработена от гл. редактор Л. Каравелов . Има несъществени изменения, главно от езиково и стилно естество. Идеята за «свята и чиста република» тук е предадена с израза «свобода и всекиму своето». Публикувам и оригинала на Левски :

Г[осподине] редакторе на в. “Сво[бода]”, бай Каравелов.

Вий като чисти свободен вестникар български, такъв [ви] показва и листът, когото издавате «Свобода», на всеки народ без разлика, който би показал да живее.

Ний, българите, бяхме честити чак отсега да се сдобием с вестник [на]пълно свободен, през когото да [се] дава правото на всеки народ, да представим народното ни мнение пред светът, че и ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония; па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай ще бъдат равноправни с българинът в[ъв в]сичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: «Свята и чиста република.» Същото желаем и на братя сърби, черногорци, ромънци и пр., да не останват след нас, в едно и също време да дадат гласът си. Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя[та] французи, т. е. млада Франция, млада Росия и пр. Колко скъпо и с какви загуби?. . . Брат брата да убие - сега е време да преварим това зло!. . . Втора борба: брат брата, син баща, баща сина си да убие! ...

Сега е лесно и можем с малко материал да [се] спасим [от] това гнусно и невярно тиранство, йоще и сто пъти назад от нази в[ъв] всичко. Неговите топове, неговите игленки пушки са в нашите ръце; само трябва ни йоще мъничко време да поработиме [за] години. ... Но оттогава, бай Каравелов, както ви пиша в писмата с г-да и братя Марина и Ивана (Марин поп Луканов и Иван Драсов), и тогава с божия воля ще съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много трайна по новото зидание; да съсипем, казвам, гнилата и беззаконната държава - не човеците, не жените им и децата им, тогава, ако се покорят само на горните св[ети] закони равно с българинът.

Бай редакторе, през вестникът ви, или както знаете за по-добре, питаме братята ни сърби: ще ли ни подадат ръка против общият ни враг в едно време или не? Нека ни кажат искрено, та да знаем какво да работим и ний, и тий, щото да не проливаме много кръв. Срамота е ние да си сравняваме силата с таквиз глам[ав]ици, каквито са турците. Хората оправят топовете и пушките, [които] сами не бият. Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ми с всичкият му материал.

Питаме: сега като искаме да вървим към правият живот и свобода, кой може ни застана на пътят, ако не иска бар да даде гласа си за доброто?! Мисля - никой да не смее да [не] дава правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ний българите от отдавна се напънаме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. . . Всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчествяванието на девойките ни и на жените ни [в]се от турчина [в]секидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашият предрезнал глас - никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и [в]се тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е на правосъдният и на нашите мишници. . .

И ето, че идем, г-н ре[дакторе], през вестникът ви да си представим народното мнение пред света.

Използваната картина "Левски и Ботев във воденицата" е рисувана през 1948 г. от Никола Вълчев

Божествена комедия

Стоян Шангов*

(Действието става на онзи свят)

Стоилов. Добър ден, или добър вечер! Простете ме, че тръгнах без часовник, не знам кое е време. Има ли тука българи?!

(Раздвижват се сенките на починалите. Излизат: Стамбо­лов, Алеко, Трайко и легион други духове, облечени във вя­тър. . .)

Всички единогласно: О! Добре дошъл! Добре дошъл! Са­мичък ли идете? Заповядайте!

Стоилов. Снощи потеглих часът по 10 и не съм си взел ни­що; знаете, не очаквах. Струва ми се, че преди мене потегли бай Илия Цанов; но не го виждам тука!

Алеко.
Той е малко по-надоле, към края на рая. Свети Пе­тър го изследва относително табакерата, която получил от Ца­риград за някаква услуга към турската империя.

Любен Каравелов. Как върви работата долу? Разправи ни нещо за грешна България! Радост ли или срам ни носиш?

Стоилов. Много ви здраве от ваш Петко; сега там долу той коли кучето.

Ботев. Здраве нам тука не трябва: ние сме вечно здрави: изхвърли тез думи греховни из речника си стар. Ний имаме вечен ден, вечно здравье и вечен живот. Тук всинца сме здра­ви; пием, пеем и зъбим се на тирана там долу.

Стоилов. Че как тъй?

[+/-] ...виж целия текст


Алеко. Насън, защото не можем наяве.

Стамболов. О, колега! Добре дошъл! Моето вътрешно убе­ждение отдавна ми предричаше, че ти ще ни дойдеш. Е, как тъй, с ятаган ли или с брадва скълцаха тленните ти останки? Сега, май, на мода е динамита.. .

Стоилов. Ба, слава богу, така, миром, от естествен смърт.

Арсениев. Аз те гледах затъ, ти много беше надебелял.

Алеко. Властта надебелява.

Стамболов. И заслепява. . .

Алеко. На някои задебелява съвестта, а на някои — търбуха; на други и едното, и другото; така щото мозъкът заглъх­ва в лой.

Л.Каравелов. И станат двукраки крави с изгнил мозък при кратуни здрави.

Дядо Славейков. Яла тука, бре момче! Какво ново ни но­сиш из България?

Стоилов. Всичко е по мед и масло; Каравелов — министър, Радев — министър-магистър; Велинов — пътостроител, а ваш Иван — просветител.

Славейков. Тъй ли? Я гледай, я. Та нима долу са полуде­ли! От наш Иван — министър!!!

Стоилов. Чакай де! Какво си още чул: ами и Плачков става министър, и моя писар Бенев, Рачо Петров, па дори се говори, че реда е на Ризов.

Дядо Йосиф. О, свещена простота! Боже прости им, ибо не ведают, что творят! Какво прави дядо Цанков?

Стоилов. Добре е; пуши петнадесет лули на ден, ядосва се, кълне по влашки ,и на всички вика „кюлханета".

Дядо Йосиф. Има право, защото много кюлханета е наро­дила България, но и без тях не може, защото ще останете без министри. Как върви църквата „Свети Александър Невски"? Правят ли я?

Стоилов. Ами че. . . гледам, натрупали камъни; но, стру­ва ми се, че парите са изядени.

Славейков. Аферим!

Стамболов. То ще да е като нашия градски дом в мое време.

Алеко. А банята забравяш я? Полвин милион хвърлихте в калта и за бай Ганю пак няма баня, та е принуден да прави кура във Виена.

Мутафов. Холам! Оставете тия партизанства! Станахме за резил на този свят. Вчера говорих с Бисмарка, погледна ме от глава до крака, изсмя се па каже: „Смешен народ сте вие, бъл­гарите! И в този, и в онзи свят все политика разисквате, а пък от лоша политика страдате. За бога, спрете партизанството поне тука, че станахте за смях и на циганите!" Как върви Ма­кедонския въпрос?

Стоилов. Нямаше да говорим за политика я? (Бара се по гърдите.) Жал ми е, че нямам декорациите си тука да се на­кича и да ида да се представя на Бисмарка.

Бачо Киро.
Тука и без дрънкалки може. Нямаш ни тяло, ни дреха, ни гвоздей.

Бай Ганю. Аз когато дойдох, представи си, бай Стоилов, че нямаше где да си закача дисагите; но отпосле забих един гвоздей на месечината, закачих ги и заръчах на един дявол да ги варди.

Стоилов. Та нима ти донесе дисагите си и тука?

Бай Ганю. Разбира се! Ам че хора сме! С уста, без уста все ще ти се преяде. Нека се намират! Туй да му е кусура!

Алеко (към Стоилова). Остави това диване, бе джанъм! Не знаеш ли ти Бай Ганя! И на този свят, както и на долния, се разправя с дисагите и килимчето си. Ами я поразправи: как върви Македонското дело? Султана ще ли да освободи Ма­кедония?

Стоилов. Именно за туй аз искам да се видя е Бисмарка.

Алеко.
Ей го е, там, зад Сатурна, играят на кегелбан с Конт Колноки. Много ги съжалявам, като ги виждам как се мъчат за бира. .. От тях обаче ти цяр за нашата народна бол­ка не ще получиш. Я потърси Гладстона!

Стоилов. Где живее той? В кой №?

Алеко.
Всякъде и никъде. Обича да обикаля по месечина­та и земята. Адреса му е Гладстон, номера като тоя на бай Ганю.

Стамболов. Та ти казваш, че лудата крава сега управля­ва България, ха?

Стоилов. Казах: от туй заключи до какво дередже сме стигнали.

Любен Каравелов. Фатален, зъл и опърничав човек е този наш брат. Неговото идване винаги е носило размирици и загу­би за България.

Алеко. Ти намекваш за Кърджали, което той предаде на Турция?

Любен. Ни най-малко; искам да кажа, че в негово време България ще изгуби и Румелия. . .

(Чува се гръм и трясък. Праведните потеглюват за райс­ките си апартаменти. Стоилов отива при свети Петър да иска квартира... Другите му се подсмиват под мустак).

(Б. р. на „Вечерна поща". Втората кореспонденция от он­зи свят очакваме за подир Великден.)

В. „Вечерна поща", бр. 93 от 27 март 1901 г.

Използваният шарж на Стоян Шангов е рисуван от Александър Божинов

*Стоян Шангов е роден в с. Енидже, Лозенградска околия, Одрински вилает през 1867 г. След като завършил средно образование в Хасково, учителствал известно време и пристигнал в София, където се отдава на журналистическа работа. Започва в хумористичения вестник "Глад"а по-късно във в. "Отзив". Редактор е на хумористичните вестници "Фенер" и "Дяволско шило". В края на 1899 г. започва да издава в. Поща", информационен, със сензационно съдържание, според тогавашното определение. За критиките си срещу управлението на д-р Радославов е интерниран в Хасково. През 1900 г. Ставри Наумов и Петър Михаилов, началници на отделения в осигурителното дружесдтво "Балкан", замислят да издават вестник по европейски тип, с обширна информация. По това време Македонският въпрос е на дневен ред и, за да се задоволи интересът към този въпрос на Запада, двамата се обръщат към Борис Сарафов да им посочи лице, което да се занимава с този въпрос в проектирания нов вестник. Сарафов посочва Шангов и издателите издействали от министър-председателя Радославов да върне интернирания журналист в София. Първият брой на в. "Вечерна поща" излиза на 24 август 1900 г. Положението в Македония и Одринския вилает е основният обект на вестника за външната му политика. Главен редактор е Стоян Шангов, който освен журналист, е и историк, изследовател на старата българска история.

неделя, 13 април 2008 г.

Пътешествието на Каулбарса - Обратним путем

Димитър Петков*

Зле ли, добре ли стана, времето ще ни докаже, но факт е, че негово превъзходителство Каулбарс замина завчера на 8-й текущий. И какво чудно съвпадение! Миналата година Кояндер и Кантакузен, след като пияха шампанско, че България ще пропадне, на 8-й си отидоха през Лом посрамени. Сега пък бае Каулбарс на тоя същия ден си отиде през Цариград. Раз­ликата се състои само в това, че когато Кояндер и Кантаку­зен си отиваха, времето беше добро, слънце печеше; а завчера, когато генерал Каулбарс заминуваше, снег и дъжд валеше! Мнозина на смешка ли, на истина ли говоряха, че самата при­рода плачела за Каулбарса!. . .

Рано сутринта на 8-й текущий генералът излезе от кон­сулството, направи нужния церемонял, т. е. свали знамето, на­метна си шинела и се обърна към очакващите го неколцина ев­реи, русски подданици: „Господа! догдето властвува у вас то­ва правителство сопаджийско, не очаквайте нищо добро от Руссия за България!" Отговор той никакъв не получи, защото освен файтонджиите и евреите, негови подданници, около 10 — 15 души, никой друг нямаше. Качи се подир това на файтона, твърде не весел и тръгна! Генералът тръгна, а ние: захванахме да размишляваме за неговото положение и дойдохме до за­ключение, че той е човек за съжаление. Представете си напри­мер да сте на неговото място, представете си, че сте си съста­вили вече една кое-каква кариера по дипломацията. Вам ви възлагат да дойдете в България, да правите, да струвате, да разбърквате, но да вземете управлението. Вие с голяма охота приемате и дохождате. От начало още захващате по генерал­ски. Щом встъпвате в Лом, вие отваряте една уста като хам­бар против българските управители. Дохождате в София, като си предполагате, че всичко живо ще падне на колене пред вас. Но уви, вие оставате много излъгани. За вашето идвание хора­та не искат да знаят. Вий захващате' да бомбардирате министерството със своите ноти, но вам ви отговарят, че в тая стра­на има закони. — „Как?, извиквате вие, аз генерал русски, царски пратеник, да не искат да ме слушат? Чакай, ще им по­кажа аз тям!"

На другия ден хората се научават, че вие сте се впуснали в пътешествие да агитирате между населението. Чу­дят се хората на тая ваша дива постъпка, но вие не искате да знайте. Вий си смятате, че ако сполучите да принудите българ­ския народ да се откаже от своето отечество, то първо и първо вас ви очакват почести, чин по-висок и „Анна с мечами ва шею"

— „Кой като мене, казвате си вие! Ще си отида оттука пълен с облагодетелствувания, с награди, всички ще говорят за мене, за моята сполучлива деятелност и туку погледнеш подир ня­колко време аз ще бъда първий русски дипломат." Щастие, чорт да го вземе! Под влиянието на тия бъдещи облаги вие се впущате да размирявате един беззащитен народ, като вярвате, че нищо не може да ви побърка. Но уви, вие оставате горчиво излъгани! Ходите и обикаляте вие около цял месец и що? Ос­вен несполука, оскърбления нищо друго не срещате. Навсякъ­де ви гледат подозрително, с презрение. Вие сбеснявате. До­хождате в София и захващате да изпращате клеветнически рапорти против всичко българско. „Ще го съсипя аз тоя народ, казвате вие, ще принудя да го окупират." И в тоя смисъл захващате да действувате. Но за голямо ваше съ­жаление никой се не плаши от вас. А вскоро време цял свят се възмущава против вашите действия. Вашите гос­подари сами се посрамяват от действията ви и се принуж­дават да ви повикат назад. Но за да излезе това малко прикрито, те ви изпращат копие за нотата, която трябва да подадете, преди да се оттеглите. Щом получавате това копие, вие се замислювате сериозно за своето положение.

„Що ще бъде с мене?'' — казвате вие и заплаквате. Но няма какво да се пра­ви и вие се принуждавате да излезете. Спомняте си вие минут­но с какви надежди дойдохте, какви облаги и награди очак­вахте и вдруг всичко това изчезва като дим и вие се срещате с грозната действителност, опозорени, унижени, Е, както ще­те, но камък да е човек, пак ще се позамисли. Не се удивля­вайте прочее, че генерал Каулбаре, гдето е минал, излял е последнята своя жлъчка против правителството на България, което не се съгласи да му продаде страната. Не се удивлявай­те, че преди да излезе от агентството, той е оплаквал своята съдба. Человеческата натура е такава. Генералът е човек за съжаление наистина, но ние не сме му криви. Да плаче и да не плаче, от сега нататък всичко е напразно. . .

В. „Независима България", бр. 23, 11 ноември 1886 год.

*Димитър Петков (1858 - 1907 г.) е роден в Башкьой, Тулчанско. Участник в революционното движение в навечерието на Освобождението, герой от Шипка, където губи лявата си ръка. След 1878 г. се занимава с публицистика и политика. Редактор е на няколко вестника, сред които хумористичния "Свирка", откъдето получава прякора "Свирчо". Съратник на Стефан Стамболов, когото наследява в ръководството на Народнолибералната партия. Кмет на София (1887 - 1893), народен представител в IV (1884-1886), V (1887-1890), VI (1890-1893), VII (1893-1894), X (1899-1900), XI (1902-1903) и XIII (1903-1907) Обикновено Народно събрание и в IV Велико Народно събрание (1893). Той е председател на IV Велико Народно събрание (1893) и на VI (1892-1893) и VII (1893) Обикновено Народно събрание. През 1903 - 1907 г. е министър на Вътрешните работи и премиер. Убит от политически противници в столицата. Баща на Петко Петков и Никола Петков.

събота, 5 април 2008 г.

Българските чети

Любен Каравелов


Ни едно народно българско движение, ние едно българско желание за исторически живот и напредък, ни едно българско дело, което има прогресивни и човечески характер, няма да са се появили досега между нас, за които някои да не казват, че тия явления са се появили по желанието на Русия и, че всеки народолюбив българин не е нищо освен руско мекере или руско оръдие. Такива убеждения са изказвли и западните публицисти, и маджарските туркофили, и пещанските чифути, и фанариотските турци; нио ние тям прощавахме, защото тия говорят това или из пристрастие, или из ненавист към славянските племена, или по незнание. Но захващат да говорят същото това и хора, които твърде добре познават бъгларския народ (защото постоянно живеят с него), познават неговите желания и помиления, познават неговия дух и характер, познават неговите добри и лоши страни и пр.

„Trompeta Karpatiloru“ много пъти е помещавала в страниците си такива статии, които са вярно изобразявали българското положение и българския дух; тя е защитавала българските интереси, проповядвала е братство между българите и румъните и пр. И ние за това сме и твърде благодарни. А днес?

Някой си българин (ако само той е българин, защото и г. Болян не знае името на авторът) написал в редакцията някакво си писмо, което е поместено в 833 брой на тоя вестник, на което почетната редакция прави свое обозрение и казва : „...ние мълчахме...но когато се появиха българските чети, които бяха съставени по руско влияние (??!!) и искаха да ни компрометират, то ние им казахме: „Доту­ка." Разбира се, че тия изречения ни се показаха твърдо чудни, а особено като ги изрече тоя вестник, който чрез няколко реда в същата статия казва, че той всякога безпристрастно защитавал българските интереси.

Трябва да попитаме „Тrоm. Каrр.", чие оръдие беше Румъния в 1848,1859 и в 1866, когато тя въстана, за да придобие своята свобода и своята самостоятелност? Имаме ли ние право да кажеме, че Румъния е достигнала до днешното свое положение и учредила е своята конституция не по своето желание, не по потребностите на народът, не по духът на времето, а по интригите на Франция, по желанието на Русия и по капризите на Австрия? Ако ние би изказали такова едно мнение, то „Тrom. Каrр." би имала право да ни каже, че ние или сме луди, или ще да полудееме; ако ние би изказали такава една глупост, то нам би казали: „Господи не! Вие не сте в състояние да разберете, че всеки един народ има свой исторически живот, а да запре тоя живот не може ни една сила на светът. Тая сила може да ускори или да окъсни някое важно историческо събитие, но да го унищожи тя не е в състояние. Всеки народ върви по един определен път и той трябва да преживее своето." Разбира се, че ние не щяхме да бъдем в състояние да отговаряме на гореказаните доводи.

Българските чети бяха и ще бъдат явление чисто българско (това „Тrоm. Каrр." твърде добре познава, както румънските революции бяха явление чисто румьнско - това и да доказва човек не е нужно.) Когато един народ се събуди, той иска да живее и да върви напред, защото е буден; когато един народ живее, то той трябва да живее и исторически свободно, защото членовете на тоя народ са хора. Хаджи Димитър беше такова същото явление, каквото го изискваше времето, а българските чети не бяха нищо друго освен oпозиция на турските злоупотребления и на Мидхатпашовите подлости.

Всекиму е известно, че Мидхатпашовата система бе­ше да деморализира българската младеж и с това да убие в нея и най-малките проявления, които би се пока­зали между българите за народен живот и свобода. Тая йезуитска (и азиатците имат свои йезуити) система малко помогна на Мидхата, за да достигне своите цели, и той промени програмата си. Мидхат захвана да преследова учителите и по-събудените хора; захвана да затваря училищата, да затваря свободомислящите хора и да наказва умните и енергическите граждани и това беше най-главната причина да се съставят българските чети, а българският народ да помисли за своята свобода, ако той и да мислеше за това и по-рано.

Множество български младежи избягнаха из ноктите на Акиф паша и намериха гостоприемство в Сърбия и Румъния. Но за това не трябва да се разпространяваме, защото всичкият ход на работите е познат г. Боляку; ще кажеме само, че всеки един емигрантин, дека той и да се намира и в каквото положени и да се намира, е занят само с една мисъл, т.е. да се върне в своето отечество и да бъде полезен на своите братия, които търпят това също, щото е и той търпял няко­га си. Ние мислиме, че г. Боляк ще да се съгласи със следующето наше заключение: да се съберат няколко стотини хора и да преминат Дунавът, да търпят глад и жажда, а най-после да умрат със саблята в ръка - е такова едно явление, което може само тогава да бъде, когато хората се ръководят по някоя твърде силна ненавист, нежели по руските интриги. И така, бъл­гарските чети не бяха нищо друго освен българско де­ло и ние имаме факти, с които можеме да докажеме всекиму, че Русия не само че не е принимала участие в това българско дело, но всякога е била нему противна.

Използваният портрет на Любен Каравелов е рисуван от Рашо Макавеев през 1963 г.

Свещеното и велико движение за свобода на нашия народ

Захарий Стоянов

Ако бъдещият историк се залови с изучаванието на историята на българската журналистика във време на турското владичество, то той, без всяко съмнение, ще да съсредоточи своето внимание на българските политически вестници, издаваеми през 1875 и 76 г. в Цариград. Ако ония, които не са били очевидци на священото и велико движение за свобода и независимост от страна на нашия народ по онова време; ако бъдещото поколение поиска да узнае предшествующите вълнения на духовете и причините на Априлското въстание; най-носле, ако всички ония, които се отнасят недоверчиво към разказите на съвременниците и искат да видят нещо печатно, публично изказано, то непременно трябва да имат на ръка българските вестници от Цариград: "Напредък", "Век", "Източно време", па даже и безцветния "Ден", излезли откъде началото на месец ноември 1875 г. до деня на въстанието, както казахме по-горе.

Геройски е подвигът на тия вестници! Аз не зная друга епоха, било във време на робството ни, било след освобождението ни, в която българската журналистика да е воювала така смело, така честно и безбоязнено в полза на народните интереси и желания, които тя защищаваше добросъвестно и стана истински виразител на народната воля.

Фактът става още по-поразителен, още по-благороден, като се вземат пред вид, от една страна, тежките условия на турската цензура, а, от друга - че в много градове из България затворите бяха препълнени с младежи, заптиите и всички турци въобще, които върлуваха по пътищата, селата, па даже и из градовете и които, така да се каже, правеха предварителни опити за бъдещата катастрофа, караха всекиго да трепери пред неизвестното положение.

После септемврийските опитвания за въстание българският цариградски печат, наместо лакейство пред правителството, наместо верноподанически съвети да се вземат строги мерки и да се накажат виновниците на смущението, едногласно извика: "Трябват се реформи в пространната Отоманска държава, народът е бил притиснат по провинциите, та затова се бунтува; милост, пълна амнистия за неопитните младежи и пр., ако царското правителство иска занапред да има верни поданици."

[+/-] ...виж целия текст

Така постъпи българският печат не че беше подкупен, нещо немислимо по него време, но от желание да изрази общото негодувание на народа, да предскаже бъдещите кървави сцени и да предупреди турското правителство да предвари злото, от което щеше да си попати и самата обширна империя. С други думи, зад гърба на печата стоеше народът, който живо протестираше чрез своите органи срещу отживялата турска рутина и заплашваше даже правителството, че ако то не отстъпи някои правдини на народа, лоши ще следствия да настанат. Но имаше ли между турските държавни мъже хора, които да предвидят опасността, да отстъпят нещо от своите завоевателни права? Когато гласът на журналистиката не е придобил право на гражданство и измежду съотечествениците на Гьоте, на Миля, на Волтера, на Пушкина и пр.; когато в тия просветени държави, люлката на цивилизацията, се чува още до днешен ден гръмливият глас на обвинителната власт, че еди-кое смущение или демонстрация е произведена умишлено от нелегалното поведение на тоя или оня вестник, отговорният редактор на който трябва да се накаже със затвор и вестникът му да спре довека; най-после, когато хора с просветен ум, които са изтривали чиновете на университета до тридесятата си година, мислят денонощно над проекта за закона на печата, по кой начин да го убият по-чувствително, то мислимо ли е да изискваме противното от ятаганската държава? Ако оня мастити тиранин, когото наричат велик, е договорил пред своите образовани поданици: Si je lâche la bride à la presse, ie ne resterai pas trois mois au pouvoir - то що ни трябва повече? Удивително е, че най-големите душмани на свободата на пресата са учените глави. Колко фалшиви закони, колко железни клапи са се ковали от тиранските правителства против свободата на словото! Брой нямат благородните жертви, рухнали пред краката на тиранина, че тия уж подпалили главите на верните поданици. Педантите владетели не могат да разберат или пък разбират, а не им се ще да признаят, че пресата не създава никакви мнения и направления, а само ги изказва като тълкувателница. В тия случаи вълнующата се маса само се ползува от вестниците, както би се възползувала от собствения свой язик или писмо. Ако няма журналистика, то масата знае и други средства: кръчмите, пазарите или безграмотните възвания. Напротив, пресата може да бъде даже донякъде полезна в народните пориви, защото, като изважда наяве много факти, които инак би минували за грамадни, ослабва донякъде разпалените страсти. Доказателство за това е революционна Франция.

Но да продължим своя разказ; нека пак учените решават тоя въпрос. Българското вестникарство в Цариград, основающо се на своите дописки, съдържанието на които ще да разкажем по-долу, дигаше още по-високо своето священо знаме. То отпусна печатното слово с такава нечута до него време свобода по Балканския полуостров, щото всеки си прехапа язика; мнозина погледваха заглавието на цариградския Напредък с подозрение да не би да четат букурещката Независимост на Л. Каравелова; други подскачаха от радост, че турското правителство се е уплашило или пък е намислило най-после да ощастливи своята рая с някои правдини; трети отиваха още по-нататък в своите съждения; а поривът на духовете растеше от ден на ден все повече и повече. Това ратувание на нашата сиромашка преса ни напомня неволно надвечерието на Великата френска революция, когато само Париж броеше няколко стотина вестници, когато вестниците се продаваха и нощно време. Колко народните събития си приличат! "Докато нашият българин не чуе ревът на топа и звънтението на саблята, докато той не се сражава на бойното поле за отбрана на общото отечество, заедно със своите съотечественици, мусулмани, до него време всеки ще има право да го бъхти като съдран чувал" - пишеше в. Напредък в една статия, в която изказваше мнение да се вземе войска и от българите. Това писа той и след малко заваляха прошения от всичко българско до великия везир в Цариград, прошения с буквално почти еднообразно съдържание, с които се молеше верноподанически султановото правителство да повика под отоманското знаме за войници и синовете на своята рая. Ако се не лъжем, най-напред габровските жители подадоха подобно прошение. Преписи от всичките прошения се обнародваха във вестниците.

Най-много в. Напредък се бореше да се вземат войници и от българите. Век настояваше да се опростят всичките, без изключение, затворени младежи. "Бъдете уверени, всемилостиви господарю - пишеше той, - че вие ще зарадвате хиляди семейства, които ще въздават горещи молитви за вашето благоденствие, които ще да ви станат отпосле най-верните и предани поданици." А тая дързост от страна на един български вестник не беше малка по него време. Източно време съветваше султановото правителство с много надменен тон да приеме българския язик за официален наравно с турския, да предостави на българите да могат да занимават високи служби по военна и гражданска част, да се печатат правителствените заповеди и на двата езика. "Ние съжаляваме от сърце и душа - пишеше тоя вестник - сички ония наши заблудени младежи, които си губят скъпоценното време с изучаванието на турския язик, язик мъртъв, без никаква литература и полза. Единствената полза от този язик се състои само в това, ако тия българи, които го изучват, се приемаха на служба наравно с мусулманите."

Всеки може да си въобрази доколко духовете трябваше да се развълнуват още повече, когато турското правителство, наместо да употреби своята неограничена и законна власт, ако щете, отстъпи няколко крачки назад, показа се снизходително по много въпроси, гдето, напротив, както се очакваше, трябваше да бъде строго.

"Турция е уплашена!" - шепнеха тук-там много разпалени патриоти и си триеха ръцете от радост, че може би да е наближил най-после часът на нашето робство. Първият плод на септемврийските движения през 1875 година не закъсня да се яви. Той беше султанският ферман от 3 декемврий същата година, с който се даваха на българите някои изтъркани и прецедени правдини със съмнително правоподобие, както това е бивало завинаги. Не се измина много време, и захвана да се брътви за някакви си Андрашови ноти, с които се давали правдини на Босна, Херцеговина и България; затворените бунтовници се освободиха, с изключение на няколко души, никъде ни един не се обеси, турците омекваха малко по малко, българите вземаха връх, открито се говореше вече, че има да стане нещо.


Тогава загърмяха дописки из цариградските вестници от четирите краища на всичко българско, дописки с остро съдържание и със заплашителен тон за държавата.2 Не само от градовете, но и от много малки български селца, съществуването на които едва ли беше известно, се пуснаха дописки в поменатите вестници. Всички тия дописки бяха еднакви по съдържание и план, всичките биеха върху една точка. В тях се описваха надълго и широко зулумлуците на разни мюдюри, чиновници и заптии с най-тънките подробности, теглилата на българина и невъзможността да се търпи по-дълго време тоя ред на работите. "Господине редакторе! - пишеше от Герлово един българин до в. Напредък. - Аз, долуподписаний Дончо Бебровченинът, който ходя да продавам едно-друго по селата, за да си прехраня децата и да платя тежкия данък на царя, и пр., и пр... Снощи ме нападнаха царските заптии, биха ме до умирание и ми взеха всичките парици... Не зная, господине редакторе, какво ще да се правим; мъчно се живее! Хората са на мнение напролет да си земат очите из гората..." "Бог високо, цар далеко, г. редакторе - пишеха от Новозагорско. - Завчера двама души заптии срещнаха на пътя няколко селяни и на въпрос, къде са ходиле, един от тия последните отговорил: "Бях кумец на една сватба." Царските хора разбрали, че селяните са комити, ударили им по един бой и ги откарали в затвора, гдето се намират и досега. Тежко и горко, г. редакторе, на нас българите! Секи се е отчаял и не знае що да прави! Ако до напролет не ни се подобри положението, страшно е да не стане преселение... Господине редакторе, тая година нашето селце не е засявало нищо, па няма и да засее, защото никой не може да се подаде из селото навън; обират ни крайвци, грабят ни заптии, хукат ни на конака, не знаем накъде да си земем очите. Няма вече за нас живот в Отоманската империя..."

Такова беше горе-долу съдържанието на всички дописки, които пристигаха от България и с които се пълнеха вестниците. Тия изражаваха общото вълнение между народа, предсказваха скорошното избухвание на вулкана, застрашаваха, така да се каже, турското правителство, защото само по тоя начин можеше да се чуе гласът на народа.

Ако ние се отвлякохме от предмета си, това направихме с единствена цел, за да дадем по-пълна картина на онова велико общонародно въодушевление за независимост, което предшествува Априлското въстание и неговата организация, а за нас това е много повече важно, отколкото самото въстание и сраженията на бойното поле. Ние искаме да покажем фактично, че българското въстание не се е управлявало ни от въображаеми букурещки и белградски централни комитети, както мнозина уверяват, ни от сръбски подкупени агенти, ни от славянски комитети, ни от несмислени младежи, нито пък българският народ е стоял със сгърнати ръце като стадо и ненадейно бил нападнат от башибозушюите тълпи, както иска да каже достауважаемият Мак Гахан в своите кореспонденции до "Daily News".
Главната цел на тоя последния е била не да издирва истинските причини на нашето въстание, не да препоръча народа ни пред своите съотечественици, че и той е оценил вече свободата, но да ни представи като хора мирни земеделци, верноподаническа рая, невинно изклана от башибозуците, за да може да въоръжи общественото мнение против тогавашния английски кабинет Дизраели - Дерби. Както видите, неговата цел е била чисто агитационна.

И така, българските въстания в 1875 и 1876 година бяха чисти народни движения, възникнали от средата на самия народ, без никакво външно влияние.

Тук му е мястото да кажем предшествующите исторически причини, които приготвиха това въстание. Нека читателите ни простят още един път за това отстъпвание.
Като говорим за причините на българското въстание в 1876 година, ние няма да се изразим официално, т. е. не сме намерени да погъделичкаме каприза на някоя неприкосновена особа от полицейска точка зрение, че уж факторите на това въстание били няколко недобре възпитани младежи според логиката на лицемерите, а според чорбаджиите и рапорта на Едиб ефенди -"нехранимайковци, минали от Влашко и Сърбия, които нямали хляб за ядение и по тая причина неволно дигнали глава". Няма да повтаряме думите на Мак Гахана и другите му събратя, че тоя народ, който не знае друго нищо освен ралото, бил нападнат ненадейно; ще игнорираме и източниците на надутите педанти, които уверяват, че "тук е имало интригантски пръст на сръбската гнила политика", няма да възразяваме на чалманосните европейски вестници, че панславизмът е заседавал в Пловдив; най-после ще да помолим иякои историци да си оттеглят думите, че няколко неразбрани младежи прибързали да увлекат народа в неравна борба.

Според нашето мнение, най-главната и осязателна причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казваме в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на бълтарите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във време на кърджалийските времена тия са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тия чети, съставени от турци и българи, нещо, което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена. Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник - московеца, - когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента. Господствующето племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците. Разбира се, че в сключените трактати после войната върху бялата книга били предвидени някакви си правдини за балканските християни; но това било ироническа подигравка в отношение на тях времена, а в действителност, на практика, теглото на раята се увеличило деветдесят на стотях, защото, ако Турция не се боеше в по-новите времена от буквата на мъртвите трактати и задължения, то всеки може да си въобрази какво е било във времето на еничерите.

И така, руските войни до 1854 г. са принесли най-голямо зло на българския народ под турското иго, защото са възбуждали само фанатизма на турците и нищо повече3. Следователно тия войни са втората предшествующа причина на българското въстание, защото, от една страна, ожесточавали турците, а, от друга, вдъхвали на българите кураж и свята надежда за в бъдеще.

Третя по-сериозна причина за тия въстания са били въстанията в разни времена за независимост на околните християнски народи - гърци, сърби и черногорци, - които са разваляли рахатлъка на агата, напомняли му, че и мирната българска рая може би един ден да направя това същото, имал благосклонни причини да мрази и ненавижда тия последните, защото мнозина българи, които ламтели за священо отмъщение и за християнска война, вземали живо участие в борбата на гръцките и сръбските въстаници. Освен това когато яничерските табори се възвръщали от Мора и Сърбия, не твърде удовлетворени, вадели си гнева от мирната рая, която доплащала греховете и на гърци, и на сърби. Според разказванията на съвременници от тая покрита с неизвестност епоха, които разкази са най-верните доказателства във времето на гръцката буна, всеобщото клание на българите било задържано на иглен връх, а оръжието им било събрано и цели седем години не се дозволявало да го носят.

От друга страна обаче, и тия въстания немалко стреснали българина. На много места по градовете по-развитичките хорица, ако можем да ги наречем така, посъбрали се на тайни места тук-там и жертвували по няколко часа да разискват за целта и намерението на въстаналите си съседи. Това било начало.

Като преминем с мълчание много други косвени второстепенни и третьостепенни причини, ние ще да се спрем на българския черковен въпрос, т. е. на борбата ни с нашите духовни тирани - гърците. Когато българският народ видял с очите си как позорно се рита по улиците златната митра на фенерския горделив деспот ефенде, когато святата му разкошна митрополия била нападната от народа и той побягвал из прозореца като плъх заедно със своите парамани и улани и търсел спасение в конака, събития на които са били свидетели много градове; когато най-после въоръжени младежи с ками и ножове сутрина рано вземали с пристъп своя божи храм, усвоен с хитрости и лукавщина от фенерския грък, в който тоя последният канервал през носа си, то естествено и твърде логически излязва, че българинът си е задал следующия въпрос: "Не можем ли да направим ние това същото и с недуховните си тирани, т. е. не можем ли да вирнем глава и против турците?" Малкото събитие влече след себе си голямото. В продължителната борба с гърците българският народ се е научил на много неща, имал случай да вдигне ръка на много места не само против своите духовни наставници и учители, но и против неприкосновените турски заптии, а това значеше твърде много. На много обичаи и правила, изработени и освящени от века на невежеството и заблуждението, които бяха спечелили помежду ни право на непогрешимост и неприкосновеност, той настъпи с решителност и дълбоко презрение.

И така, черковният въпрос е първият фактор, който е побутнал българския народ да направи една крачка към гражданско и политическо самосъзнание, да захване да мисли, че като се освободи от своя духовен тиранин, то ще дойде ред да свали един ден от гърба си и политическото иго. Черковният въпрос послужи най-напред да съедини българския народ в едно цяло, той тури най-здравата основа на нашата народност, той разбърка на мнозина закоренелите понятия и ги накара да правят разлика между думите българин и християнин. Със захващанието на черковния въпрос ние виждаме, че българската интелигенция почва тук-там да си издава гласа, да размисля за доброто на своята собствена черга. От най-напред, докато нямало още читалищата, млади момци се събирали по няколко души после божествената литургия в празнични дни и ходили от къща в къща на посещение, гдето изпявали по няколко нови народни песни, от които присъствующите били във възхищение. Песента Гордий Никифор, която е ставала причина да се пукнат много глави между българи и гърци, е принесла много по-големи добрини, отколкото различни блудкави и осакатени преводи. Когато събравшите се младежи преминували през гръцките махали и пеели тая песен с народната гайда начело, то Сократовите горделиви потомци бълвали гущери, а заспалото сърце на българина трептяло като есенен лист. Камите и ножовете били готови на пояса да се пуснат в действие при най-малкия повод от страна на обидените. Любопитно е, че в подобни скандали турските власти са се отнасяли твърде снизходително. "Оставете ги: тия са от даживейлерден “(т. е. от ония, които викат: "да живей") - казвали бедните турци, без да подозряват, че тия даживейлерден после няколко години ще да побутнат и престола на халифовите наследници. Народният общински учител го считаше за гордост, ако учениците му в празничен ден са се били няколко пъти с гръцките ученици, т. е. ние искаме да констатираме, че идеята за народност се бе проявила и между учащите се.

После черковния въпрос, като предшествующа причина на българското въстание иде нашата литература. В това мерило на умствената деятелност на всеки един народ ние ще да турим, макар и не дотолкова уместно, училищата, читалищата, различни дружества, театрални представления, журналистиката, празника на св. равноапостоли Кирил и Методий, песните и пр.; литература в тесния смисъл на тая дума, каквото значение има тя в Европа, ние, току-речи, не сме имали, при всичко че един наш събрат ни уверява, че сме притежавали доволно заякналичка книжнина. Журналистиката ни, начело с в. Македония по време на черковния въпрос, чисто революционните вестници Свобода и Независимост на Л. Каравелов, както и неговите огнени съчинения, които се четяха по тъмните кьошета из отечеството ни, са имали най-силно влияние. За читалищата няма що да говоря; всеки знае, че тия бяха второстепенно свърталище на революционните комитети, под техния покрив се виждаха младежите един път в неделята, в тях интелигентният учител говореше реч, наречена сказка, и пр. Силен подтик са били така също в нашето самосъзнание театралните представления из отечеството ни, които възникнаха, ако помним добре, в 1868 г., и най-напред се даде на сцената Многострадална Геновева. Бедната Геновева! Колко невинни сълзи е проляла тя, колко нощи е бивала наред след представлението предмет на домашни разговори. После Многострадална Геновева идат драмите на покойния Д. Войникова, на В. Друмева, Изгубена Станка на Блъскова и пр. Първите - такива и онакива, но ние смело можем да кажем, че тия възпитаха бъдещите наши борци за свобода, тия им вдъхнаха идеята за юначни подвизи. Ние познаваме лично мнозина, в числото на които влязва и перущенският герой Кочо Чистеменски, които станаха патриоти от сцената на представлението.4 А Изгубена Станка! Тая народна драгоценност, скромен труд на заслужившия Блъсков? Нейните герои Желю и Кольо, с дългите ножове и колчаклии потури, тяхната отчаяна битка не с въображаеми печенеги и гърци, но с голи татари и турци, живи угнетители на народа, тия живи и действителни типове от новия български живот, техните съвети и планове да спасят една млада християнска душа от зверски ръце са трогвали твърде дълбоко простата младеж; мнозина знаеха наизуст тая народна драма; който играеше ролята на Желя и Никола, така му оставаше името, той се сочеше с пръст и от младо, и от старо. Народният ни празник Кирил и Методий, който се празнуваше твърде тържествено из цялото ни отечество, можа да въодушеви и да събуди убития народни дух толкова много, особено в простолюдието, щото с него не може да се равни друго никое средство. Като се зададеше Кирил и Методия - сякаш че идеше нещо необикновено, по-тържествено и от Възкресение. Божествената служба, която се вършеше обикновено в училищния двор, не беше се още преполвила, когато "народната гайда" с дългото ручило писваше малко по-настрана и грамадното хоро се залюляваше под наблюдението на турския жандармски юзбашия, който се хилеше и веселеше наравно с другите.

Четите на Тотю войвода, на Панайот Хитов в 1867 и на Хаджи Димитър в 1868 г. измениха хода на работите. Ние тук ги туряме като предшествующа причина на Априлското въстание, защото тия само по себе си не могат да се вземат за чисто народно движение, изникнало от средата на самия народ. Тия чети се образуваха от ония български синове, които бяха предварили своите съотечественици по понятия и взглядове и които не можеха да търпят поведението на турското правителство, което се подиграваше с решението на черковния ни въпрос. Че българският народ не е бил приготвен още да посрещне тия патриотически чети, служи и тоя поразителен факт, че никой от местните жители не се е присъединил с борците, а, напротив, може да се каже, че тия последните са били преследвани и от своите братя.

Но минуванието на тия чети Дунава, първото пуквание на пушката при Върбовка и Вардин, бесилките на Митхат паша, заточенията така развълнуваха младите умове, щото просвещението и борбата ни по черковния въпрос подир петдесят години не можеха да достигнат това. Песента "Гордий Никифор" се замести от "Стани, стани, юнак балкански", сраженията на Хаджи Димитровата чета вървяха из уста в уста, последните прощавания на осъдения юнак върху бесилницата се повтаряха с благоговение, събраните млади от всяка ръка хора на угощение, както по него време бе на мода, из лозята и отвън града, слушаха с отворени уста запретената юнашка песен, която развълнувано пееха няколко души не твърде на висок глас; вестникът на Каравелова и брошурите му загърмяха от Букурещ, пъргавият Дякон не закъсня да се яви, думата комита придоби право на гражданство; а бесните черкези и необуздани заптии следваха да поливат масло върху димящия се още огън.

Най-после ние сме длъжни да споменем още една предшествующа причина на българското въстание, която, според частното ни мнение, струва ни се да има известна част от правдоподобие. Думата ни е за участта на българската интелигенция пред въстанието. Ако турското правителство наместо да преследва младите сили на България, беше им отворило път към различни граждански и военни служби, т. е. ако ние имахме по-голямо число Иванчо и Юрданчо ефендювци, както другите християнски народности на Балканския полуостров имаха своите киркоровци, гарабедовци и аристидовци - да не ни обвинят, че ще кажем голяма дума, но Турция и до днешен ден щеше да си съществува, и досега още полумесецът щеше да се развява в София и Пловдив. Интелигенцията на всеки един народ, която руските сла-ванофили, макар и да равнят по отношение на народния успех с нула - имала е и ще даима решающи глас в съдбините на простата маса; без нейното участие нищо е невъзможно да стане. Ако турското правителство искаше да убие българската интелигенция със заточение в Диарбекир, то много по-добре щеше да сполучи в целта си, ако направеше от тая интелигенция ефендета, защото ние знаеме от пример, че колкото българи имаше на турска служба, почетени с нишани, всичките до един бяха лица с развалени характери и много по-предани на Османовия престол, отколкото самите турци. Ние щяхме да имаме по образ и подобие арменска интелигенция, която да се грижи само за доброто на бадемлията мастика и на турския чиновнически разврат...

Тия са горе-долу по-главните причини и фактори на нашето въстание, според частното ни мнение; а на бъдещия историк остава да се произнесе за тяхното правдоподобие.

Из "Записки по българските въстания" -
Глава V. Априлското въстание в 1876 година. Апостолите в Гюргево и техните действия.