петък, 19 март 2010 г.

Той е доволен

Михаил Маджаров*

Тъй казват правителствените партии ний мислим, че по тоя въпрос те имат пълно право. Българският княз е доволен, дето се предадоха държавните железници в Южна България на една чужда компания, която 30 години наред експлоатира населението и която се готвила да мине и в Северна България.

Той е доволен, че за да направи един заем от 25 000 000 лева, се заложиха държавните приходи и се допусна чуждестранният контрол в нашата земя, за независимостта на която се проляха едно време реки кръв и се похарчиха милиард рубли.

Той е доволен, че за една нощ Българската народна банка — това свято и народно учреждение — се прогласи за несъстоятелно и се тури зародишът на неговото разнебитване. Той сега е доволев и спокоен, защото правителството му не само не търси права и печалби за българското население извън пределите на княжеството, но и не се разтревожва, когато чужди хора завладяват земята ни и ни се присмиват.
Toй е доволен, защото, когато цели български села гладуват, неговите съветници сполучиха да увеличат безусловните фондове, за да могат да дават балове и да правят политика С букети.

Той е спокоен, защото няма вече вестниците „Борец" и „Сила" да описват лични похождения и завладявания на Мечкюр и Хисар. Техните редактори са сега единствените съветници на короната и единствените защитници на престола и династията, та не пращат и анонимни писма.

Той е доволен, защото се увеличиха данъците на българското население, на което назначението е да робува, да плаща и да не разсъждава, нито даже да се оплаква.
Той е доволен, чс може един чужденец под формата на някакви си арбитражи да извлече цели товари пари от нашата бедна страна, ^защото българите са посмели да му искат изпълнението на неговите контрактни задължения.

Той е спокоен, че се спря най-патриотическата железопътна линия, за която ламтеше целият български народ, и чужденците не ще да имат вече причини да ни се сърдят, че сме се стремили да направим културни и икономически завладявания.
Той е доволен, че Тодор Иванчов, макар и избран само от една секция, е днес пръв министър на България и се радва на неговото неограничено доверие.

Той е доволен, че може да бъде инструмент в ръцете на един шантански възпитаник, който по своята популярност носи названието Полубрезнишкий, и на един пословичен глупак, който по своите животински инстинкти е придобил прякор Василий Българоубиец.
Той е доволен, че министрите му не го съветват да приема представителите на търговската класа и да изслуша оплакванията, на българските земеделци, които се считат за хора прости, за хора невежи, готови за една чаша ракия да харчат парите си, за да присъствуват на митингите или за да дохождат в столицата.

Но най-много е доволен, казват, като вижда как неговата вярна армия пролива кръвта на неговия предан народ, защото си е позволил да изложи хала си и да изкаже мнението си по данъчния въпрос и защото тоя народ е повярвал, че българската Конституция още е в сила, та се е отправял на митингите да моли за отменението на закона за десятъка и да изпраща депутации.

В. „Мир", бр. 797, 7 март 1900 г.

*Михаил Маджаров е роден на 12 февруари (31 януари стар стил) 1854 в Копривщица. Той е племенник на революционера Георги Бенковски. Учи в Копривщица и Пловдив и през 1877 завършва Робърт колеж в Цариград.Еедин от водачите на Народната партия в Източна Румелия. Той е депутат в Областното събрание (1880-1885) и директор на финансите (1882-1885) на автономната област. След падането на правителството на Стефан Стамболов Михаил Маджаров става един от водачите на новообразуваната Народна партия и заема поста министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в правителството на Константин Стоилов (1894-1899). През 1913-1914 Маджаров е посланик на България във Великобритания и подписва от българска страна Лондонския договор през 1913. След това за кратко е посланик в Русия (1914-1915). През 1920 Народната партия се обединява с Прогресивнолибералната партия в Обединена народно-прогресивна партия. Като активен деец на опозиционния Конституционен блок, през 1922 Михаил Маджаров е изпратен в затвора от правителството на Александър Стамболийски. Михаил Маджаров умира на 23 януари 1944 по време на бомбардировките на София.

сряда, 17 март 2010 г.

Последният Илинден под сръбско иго

Димитър Гюзелев

На Илиндень миналата година въ редица градове на Македония подъ сърбска власть, станаха демонстрации противъ сърбите. По тоя поводъ азъ, отъ името на Македонското народно движение, издахохъ следващия по-долу хвърчащъ листъ. Той бе написанъ на пишущата машина подарена отъ г. Данаилъ Крапчевъ, по препоръка на Димитъръ Чкатровъ, написанъ отъ мене въ Чачакъ, изпратенъ за Скопие съ г. Михаилъ Саневъ, щипянецъ, шефъ на данъчното управление въ Чачакъ, размноженъ отъ Коце Кратовалиевъ и Кралю Саздовъ въ Скопие. Тоя хвърчащъ листъ предаваме въ оригиналъ, за да се види начина на нашата борба:

По повод на илинденските манифестации во Македония.

Оште един пат македонците покажая явно, машки, храбро и свесно, што сакат и какви са нивните политички идеали. Народните манифестации во Прилеп, Скопие, Охрид, Кавадарци и на други места по Македония, по случай нашиот национален празник Илинден, денот на Илинденската револуция от 1903 год. покажая на очигледен начин пред целиот свет това:

1. Оти дваисдвегодишното робство под србите не може да измени нашата борбена македонска душа и изоришат нашата индивидуалност.
3. Оти македонците национално си останаа това што са биле до 1912 година.
4. Оти политически и сега оште се борат за идеалите на Илинденското востание от 1903 год. и
5. Оти нашиот измачен народ, политически е високо свестен, идейно сплотен като едно цело и решенъ да се бори за своята златна свобода.

После тая случка от големо политическо значение, коя биде изнесена и во чуждите весници, србите са попарени, много изплашени и сега се пак во киор сокак. Како улави се питат, што значи това и што се прави со „южна Србия". Поново се уверия, оти не са им помогнале досегашните лекове за успиване, за смиряване и посрбуване на македонците. Старите лекове им пропадная, а за нови веке е доцкан! Не веруват веке ни на еден наш човек. Предателите и народните неприятели почная нервозко да се поправуват и напразно да се рехабилитират. Нови слуги не можат веке да найдат измежду македонците, оти сега никой не смее да иде со србите, кога гледа оти се приближава народниот судъ. Затова, като бесни почная да заплашват, претат и да ни гонят како пета колона.

Да се разбере: Сите опити да се избрише македонската душа и да се замени со србска най-позорно пропадная!

И кой може да избрише от лицето на светската история той славен народ со Кириловска просвета и култура, со царь Саамуиловски национализам и история и со Богомиловска социална правда!?

Македонците са значи изградени во секой поглед, еден пат за секога, и никаква сила не може да ги разколеба во това, а най-малко србската фалшива история и нивната по-долна култура. Това високо самоузерение на македонецотъ не дава да влезе ниедна сърбска идея во богатата со идеи македонска душа!

Напразно се тешат некои срби оти во Прилеп манифестантите се викале македонци, а не бугари. Они не знаят оти това е дело на две-хилядигодишча македонска политичка мадрост! Немат кураж да отворат очите и да видатъ оти между нас нема делене, нема подвоеностъ. Сите македонци едно мислат, едно сакат и за едно се борат. Никой не може да разклати това идейно единство на македонците, нити сега ни во веки веков.
И как да не се бори, манифестира и бунтува той народ, кога е економски до кожата оголен, кога му са разорени сите култрно-просветни дела от 1912 год. и кога нема никакви политически свободи?

Во целъ светъ се знае оти Македонскиотъ вопрос не е решен оште! Оти македонците под това национално, политическо, економско и духовно робство изгубия сичко што имая! Само оште им остана голиот живот, смелиот дух, тврдата вера во свобода и решеноста да се борат за свойта златна слобода против това црно и проклето ропство.
Србите това го знаять, но немат кураж да предадат доброволно власта на нашиот народ, како во Хрватско.

Но Македонците са спокойни и долбоко веруват во своята слобода, коя скоро ке дойде овака или онака!

Co братски чувства честитаме на младите Илин-денци отъ 2— VIII—1940 година, достойни заменици «а Илинденци отъ 2—-VIII—1903 година, над чиот свештен прах долбоко се кланаме!

Македонски Народен Покрет
(МАНАПО)

Дим. Гюзелевъ

В. "Зора", 29.7.1941 г.

вторник, 16 март 2010 г.

1912 година в Солун

Царевна Миладинова-Алексиева*

Тежка влажна есен падна над големия град. Ситен студен дъжд ръми, ето цели дни.

Необичайно. През другите есени сме имали прекрасно слънчево небе тука, край лазурния бряг на тоя благословен от бога юг. А сега небето е тъмно, готово да изсипе върху главите ни цялата си тежка оловена маса.

Тъй започна, тъй изглежда ще завърши новата война - все с дъжд и влаги. Така в напрегнато очакване за народно освобождение се стегнаха сърцата и душите на всички българи в този голям крайморски град. Така всеки, рано и вечер, запитваше где са нашите. Кога ще влязат в града? Преминали ли са вече поленинските (дойранските) и на Круша планина височините? Крачат ли бързо към бреговете на южното море, както в началото.

Спотаени, ние си шушнехме тихо и плахо един на други. Очаквахме да стане нещо. Очаквахме да зърнем на бреговете на Бялото море твърдия като гранита на Пирин наш войник. И все пак не можехме да се избавим от мисълта за тежки дни, настъпили за народа ни.

Боже Господи, все войни ли ще водим ние!

Още са пред очите ми дните на снежните бури и бурите на Руско-турската война, които лежаха на плещите на българския народ през седемдесет и седмата - седемдесет и осмата година. Тогава ние, народните учители, събирахме наоколо си девиците, майките и децата. Учехме ги да бъдат търпеливи, да имат упование в бога. Утешавахме ги. Насърчавахме ги. И ние, и те мислехме за утрешния ден, за възторзите на целия български народ, които не закъсняха да дойдат за България, за българската държава, за лелеяната мечта на толкова поколения, преживели тежко вековно робство.

[+/-] ...виж целия текст



Тръпки ни побиваха за мъките и очакванията на нашия народ тука, в този прекрасен крайморски град, дал гостоприемството си на хиляди и хиляди добри и крепки българи.

Вярата ни и сега е безгранична. Любовта ни и сега няма край - вярата ни и любовта ни към храбрия воин, който трябваше да надмине бащите и дедите от Шипка и Плевен.

Студените дъждовни дни продължиха да се нижат един след други - все така монотонни. Само далечният пукот на пушките и грохотът на оръдията нарушаваха покоя на тия смесени от радост и тъга дни.

Мъката от неизвестностите на утрешния ден бе голяма. Голяма бе мъката и от непрекъснатите вражди, които се сипеха върху ни дотогава от чуждоверски и чуждонародни зависти.

А имаше защо да ни завиждат. С трудолюбието си, с постоянството си българите бяха придобили в големия беломорски град първо място сред другите просветени общества. Училищата, гимназиите, общината, културните ни институти, многото български квартали в града цъфтяха.

Нашият народ бе телесно и духовно здрав. Господ бе сред него. Църквите бяха винаги пълни. Хората бяха внимателни, човечни и милостиви помежду си. Имаха високо чувство на отговорност за думите си, за делата си.

През крайните дни, преди да влезе нашата войска .в града, мъката се увеличи, не намаля. Съюзниците бяха пред града - някъде към полето от запад. Те бързаха да влязат първи. Да изместят нашата войска. И влязоха първи, преди нашите да се окопитят.

Потресени, сърцата ни се свиха от болка.

Така настъпи последната вечер. Дъждът продължаваше да преваля на милиони малки прашинки. Като че ли без начало и без край. Никой няма покой. Всички броим часовете, минутите. И изеднъж светна пред очите ни. Електрически някакъв ток обхвана всички. Като гръм из тъмното черно небе се разнася вестта - нашите[1] идват!

Урааа!

Сълзите бликат обилно. Гласът е задавен. Ураган от чувства някакви задушава гърдите. Думите като тежки камъни залитат в гърлото. Неми стоят двадесет хиляди[2] добри български граждани от беломорския трад пред настъпващата велика радост… Сливат се сърцата на брата-войник и на брата-роб!

В слух и взор се превръща целият град през тази тъмна като рог нощ.
Чудно. Тактът иа барабаните е същият, едновремешният такт на барабаните от Шумен, от другите войни с турците. Същи бяха и звуците на бойните тръби. Те процепваха нощната тишина и пробуждаха всичко живо в града.

Като че ли отново се нижеха вековете на българското минало.
Било ли е същото през Калояновите нощи - пред крепостните стени на Солун, преди седемстотин години? Най-сетне славните рилци[3] са при нас! Преминали толкова премеждия и опасности, те са в града на всебългарските и всеславянски просветители Кирила и Методия. Мокри до кости, рилци маршируват бодри и горди!

А нощните им лагери сред големите дворове на гимназията издават безкрайна мистична прелест - основата на нашия живот. Прелест - мила и свидна, буйна и тиха. Някакъв потаен свят на миналото се издига от полусветлите и полутъмните фигури на насядалите около огъня наши войници, дошли ни на гости от Осогово[4], от Велбужд и от Рила.

Това не бе действителност. Това бе балада на българската военна слава, балада на тази паметна беззвездна нощ край Бялото море.

Ах, тия насядали купчини от български войници, с техния изпечен от ветровете вид, с брадясалите им лица. Тези пожълтели бели ризи на гърбовете им, седмици цели непригледани и непрани от благословената ръка на българската майка! Тези кални ботуши! Тези изпокъсани и мокри шинели!

Ние не знаем четката на кой художник би най-добре предала жълто-червените и синьо-червените пламъчета на разжарената клада, отражаващи се в живите и бодри очи на войниците, играещи с лицата им, с дрехите им, с движенията им. Тази обгорена нощ, нощ с толкова много светли видения, с толкова тъмни, неуловими багри, нощ, прилична на някаква магическа пещ, из която изскачаха и прелитаха многоцветни чудновати пеперуди, спиращи ту на косматите гърди на нашия “чичо”, ту на стоманените части на пирамидите, образувани от пушките, ту на крепко сложените рамене на тези мъжаги из Балкана, преминали толкова друмиша и урви, за да стигнат до нас! А копнежът на сърцата им към родната стряха? Той се четеше във всяка тяхна дума.

Това бяха часове и дни на висок народен подем, на повдигнат дух, на голямо народно щастие. Всеки се надпреварваше да облекчи участта на войника-брат. Всеки бързаше да го нахрани и напои. Всеки се надпреварваше да вземе у дома си двама, петима, десетмина братя. Народ, достоен за достойна родна войска; народ с душа, изтъкана от любов и копнежи по родна земя, с поток от здрави чувства.

От кои ли врати на крепостните стени влязоха в града осоговци и рилци? Повтори ли се пред крепостните стени и сега церемонията със забития меч на Калояна отпреди седем века? Кой предаде града? Кой отвори широкия друм за победоносния марш на полковете?

Ликуват всички. Примесват се съюзните войски. Крепнат упованията за бъдещето на българите, на българския народ. Никой и не мисли за злата орисница. Кой смее да дебне стъпките ни!

Училищата, някои казарми и болници, многото частни домове са пълни с наши войници. В града се установи редовна българска поща. Уреди се българска власт за българските квартали. Трибагреното българско знаме гордо се развява по най-високите сгради. Вековни стари църкви се пълнят с наши войници и граждани богомолци.

Но едва-що бурята на тежката война затихна, ето ти нова буря. Нова страшна буря се разрази над главите на гражданите от тоя град.

Не е лека човешката и народната съдба.

Скоро разбрахме, че не ще ни оставят свободно да живеем и да се развиваме. Вчерашните паради и тържества пред солунската “Св. София” се превърнаха днес в огнища на пушечен и картечен огън. Невинна българска кръв отново заблика. Затвориха се сърцата на гражданството пак.

Какво стана сетне?

Каквото и да стана, българският дух не биде убит!
В скрижалите на родната история този български дух отново записа, че над всичко българинът знае да обича българското име и българската земя.

Отново загърмяха оръдията. Този път - в центъра на самия град.

Току пред самата наша къща бе поставено най-заядливото от тях. Всяка минута то страшно бумтеше и стреляше към българската община, в която се бяха залостили шепа наши юнаци.

По-малките ми деца бяха с нас. Те се гушеха в пазвите ни, също както децата на Шумен се гушеха преди толкова десетки години от паметното хилядо осемстотин седемдесет и осмо лето.

Този път бе още по-страхотно. Нападнаха и училищата, Бедните деца от училищата, каква храброст, каква обич към българското име и българския род показаха те!

И най-сетне бурята спря. Нови тъжни страници записа историята за нашия народ. Ние всички бяхме разпръснати като пилци. Нерадостни дни отново се заредиха. Мен лично и моите близки отнесе един голям презморски параход. Отнесе ни на изток към Цариград, сетне на север към Бургас, и най-сетне към София, към обетованата братска земя, която бях познала и дълбоко обикнала от годините преди Освобождението.

“Сбогом, прощавай, бащин край,
Води те скриват веч…”

Сбогом, отново изгубен роден край на благословения юг.

Такава е била нашата съдба. Тъй е отредил всевишният! Неговото дело е велико! Той няма да остави нашия народ!

Сега отиваме на север. Както толкова пъти са се прибирали нашите прадеди от морето към своите планини, така сега и ние се прибирахме в братска земя.

Отново там ще ни погали свежият лъх на Балкана. Отново оттам ще долавяме далечния крайморски чар и ще копнеем по него!

А сега - сега трябва да се работи. Да се работи в полето на духовната всебългарска съкровищница.

Ние можем и тук да бъдем силни, и даже още по-силни. За няколко десетки години ние много направихме. Но то не стига. То съвсем не стига. Нова вяра в собствените ни сили, в силите на родната ни обич трябва да събуди сърцата ни и умовете ни към нова работа.

Из книгата на Царевна Миладинова "ЕПОХА, ЗЕМЯ И ХОРА".
Бележки:

1. Българските войски влизат в Солун на 26 или 27 октомври 1912 г. Според Георги Белев (последният директор на българската мъжка гимназия в Солун) те са влезли “официално и тържествено на… 29 октомврий”.

2. Българите в Солун през 1890 г. наброяват 10 000 жители.

3. Има предвид Седма рилска дивизия.

4. Става дума за областта Осоговие около Осоговската планина.

* Царевна Миладинова-Алексиева е дъщеря на Димитър и племенница на Константин Миладинови от Струга.