неделя, 29 ноември 2009 г.

Какво щяхме да говорим в Париж, ако бяха ни пратили там като български делегат

Стоян Михайловски

(Втора част на статията, написана след подписването на Ньойския договор на 27 ноем. 1919 г.)

До преди две години вий наричахте Общесветовната война guerre du droit - -война на правото, война за правото. Вий думахте: Nous ne donnerons pas a la guerre du droit une conclusion de violence et d'iniquite, - войната за право няма да се приключи с насилие и кривдина.

Вий думахте: Les divers traites de paix auronf consacres la liberte et l'emancipation des peuples, - мирните договори ще установят свободата и независимостта на народите.
Вашият лозунг беше, тогава, афоризмът на Вовенарга: on ne peut etre juste si en n'est humain - не можем да бъдем справедливи ако не сме човеколюбиви.

Това което вий обещавахте тържествено, тогава, то беше закрила повсечасна, защита неизменна, на малките народи. За тях се хвърлихте във война, за тях се подвизавахте, тяхното благо, тяхната бъднина бяха предмет на катадневните ви грижи и устреми.
Вий уверявахте че, занапред всякакви международни спогодби ще трябва да зачитат това първо начало на обновената Европа - le droit des peuples a disposer d'eux memes, правото на народите да се самоопределят, да се саморъководят. Но...

Това бяха сладки и мили празнословия. Verba et vices, proetereaque nihil. Ненадейно, вий заговорихте други език. Ненадейно не - но под влиянието на вашите сполуки, пред омайните осмивки на победата.

Да, вий заговорихте за правото на победата - le droit de la victore. Това право на победата - ето как го тълкува Robert de Flers, главен редактор на в. „Figaro", в една статия озаглавена „La petite table" (Малката маса): „Nous prenons plaisir a traiter en vassaux les petits pays, en decidant de leur sort sans eux, en ne les consultant qu'a peine sur la destinee que nous leur reservons!" (Ний се разполагаме както щеме със съдбата на малките държавици, без да взимаме във внимание тяхното мнение; ний ги считаме за подвластни нам.)

[+/-] ...виж целия текст


А друг ваш публицист, Cachin, прибавя: „Се que nos traites consacrent c'est l'esprit de conguete." (Духът който вее в нашите договори е духът та завоеванието.)

Ний питаме:
- Защо изневерихте, не нам, а сами на себе си?

Защо имате две лица, две начала, две мнения, едното за време на трудности и мъчнотии, другото за време на тържества и ликувания? Защо имате два бога, богът на смиреномъдрието, когато се намирате в бедствие и богът на самообаянието, когато преживявате минути на доброчестие?

Защо...

Но вий ще се усмихнете като слушате тези въпроси... - Това е реторика, ще си речете вий...
Добре. Нека се върнем на студения политически разговор - нека заговорим пак позитивния политически език.

Според вас, ний сме искали да играйме велика роля на Балканския полуостров - били сме балкански прусаци - и като прусаците сами сломихме себе си...

Това е лутаница и въртение около истината, но това не е истината. Чуйте каква е истината.
Преди няколко години нашите съседи вдигнаха голяма врява по един въпрос който те означаваха така: „опасност от усилването на българщината". Те думаха: „Не щеме Велика България, защото тя ще пречи на нашето развитие; по пътя на нашето онапредване Велика България ще бъде велика яма."

Ний отговаряхме: „Изразът Велика България не се намира в нашата национална програма. Ний работиме за обединението на нашето племе - и ако в тая замисъл има нещо велико, никакво дело не е тъй чисто, тъй законно, тъй благородно като това величие!"

От Букурещ, Белград и Атина възражаваха: „Вашето обединение е закана, ний не го зовеме българско обединение, а българска хегемония. За нас един въпрос само е важен на Балканите: Никой народ тамо да не бъде по-силен от съседите си, - иначе казано, да бъде опазен равновесът между балканските държави!"

Но едновременно като говореха това нашите съседи работеха неуморно за подкопаването на българизма в българските провинции на Османската империя. Да, подпомогнати от подкупните турски службаши и от онези своеобразни цариградски държавници, които си въображаваха, че спасението на Исляма стои в подклаждането на омрази между християнските поданици на падишаха - сърби и елини организирваха силна антибългарска пропаганда в Тракия и Македония, две страни където българщината е, тъй да речеме, размесена с хляба, който се яде и с въздуха, който се диша от населението. Гърците хитроумни и изобретателни потомци на старовизантийците -като не можаха да прикрият факта, че раята в Тракия и Македония говори български, бяха скроили следнята, преизпълнена с Молиеровски комизъм етническа теория: „Тези хора говорят по български, но чувствуват по гръцки; в Дъното на душата им цари елинизъм, макар да са българогласни."

Сърбите пък прибягваха към следнето тълкуване на македонския българизъм: „Македонците са нови българи изкалъпени от Българската екзархия. Сръбщината в Македония е жертва на българското Отче наш, на българското Евангелие!"

Но между сърбите се намират и друг вид българомразци нетърпеливите и непредпазливи българомразци. Те не се двоумяха да правят такива изявления: „Две мощни славянски държави са невъзможни на Балканския полуостров. Или Сърбия или България трябва да бъде обезсилена."

И тъй, когато нашите съседи викаха: Не щеме българско надмощие! Това всъщност, значеше: Искаме надмощие за себе си! Да, днешните събития доказват че крясъците на нашите съседи против това, което те наричаха разваляне на равновеса чрез българска хегемония прикриваха следния план: Да се попречи на българското расово обединение;
Сърби, власи и гърци да заграбят български земи, за да се усилят на българска сметка;
Българщината да стане навеки нищожен елемент на Балканския полуостров.

По тая българоедска програма ето какво говореше напоследък „Messager d'Athenes": „Безсилието на България трябва да бъде пълно, и нейното пропадане окончателно. Това ний го искаме настойчиво искаме го не от жестокост, не от жажда за отмъщение, а защото такъв е нашият върховен интерес." („Messager d'Athenes", 21.IХ.1919.)Ето психиката на гърците.

Тая политика, вашите публицисти я превъзнасят и възпяват; те я охарактеризирват така: „L'egoisme sacre d'Apollon", свещеното Аполоновско самолюбие. („Illustrasion", 20 septembre 1919.)

За да оправдаят тая политика, те казват: „-II n'y a pas de haute politique; la politique est basse.-" Сиреч: възвишена политика не може да има; политиката, по съществото си, е нещо низко! („Illustration", 20 septembre 1919.)

Тези публицисти забравят, че подобна политическа система не е нищо друго освен системата на Бисмарка, от която те се възмущаваха довчера, против която те протестираха петдесет години наред.

Ето какво говори бившият френски министър Emile Ollivier (Philosophier d'une guerre, издание Ernest Flamarion, стр. 344) за политическото учение на знаменития германски канцлер: „11 n'y a jamais eu de politique honnete dans le sens usite du mot, et il ne saurait у en avoir. L'homme d' Etat doit aceomplir son oeuvre, sans s'inquieter de savoir si les adversaires la trouvent malhonnete, si elle est desagreable ou nuisible pour eux." (Политика честна, в истинския смисъл на тая дума, не е имало никога и не ще има никога. Държавникът трябва да изпълни своето послание, без да обръща внимание, че неговите противници щели да наричат работата му непочтенна и вредоносна.) Значи, Европа се повръща назад!
Когато Елзас и Лотарингия бяха заробени, френските писатели пишеха: „И est impossible aux Francais de renoncer a raffirmation du droit des populations a disposer librement d'elles - memes."(Френците не се отказват от твърдението, че всякой народ има право да урежда своите работи с пълна свобода. „La paix par le droit", 1913, брой 9, стр. 287).
Сега когато българският Алзас, българската Лотарингия: Македония и Добруджа, чезнат под лютия гнет на българоненавистниците, най-съвестните измежду френските писатели се задоволяват да констатират хладнокръвно, че принципът на националността е претърпял крушение и че бил осмиван на Балканския полуостров, le principe des nationalites a ete bafone dans les Balkans (Maxime Leroy, Les nationalites, p. 218). Да, Европа се повръща назад!

Петдесетгодишни проклинания и анатеми против грубата сила днес се привършват с химни и песнопения в чест на потисничеството! Европа бленуваше едно време за мир чрез право; сега тя възприема формулата на балканските българоеди; осмиряване чрез гнет!
О, да! Гърци, сърби и румъни нямаше да бъдат спрямо нас тъй безмилостно върли, тъй безчеловечно хищни - ако би имали да разчитат само на своите собствени сили...
Но те разчитат на новите политически веяния в Западна Европа.

Те разчитат на новата ориентация в западноевропейската дипломация -ориентация която вече получи това название: „ницшеизъм в политиката". Те разчитат на вас. Те си думат: „С поддържката която ни се обещава в Лондон и Париж, ний сме - и до край ще бъдем - господари на положението!" Тая поддържка - те я имат. Доказателствата бодат в очи.
Нам се даде заповед да изпразним Беломорска Тракия и Струмишко -въпреки постановленията на договора за примирието, и преди да бъде изработен в окончателна форма и подписан мирният договор сиреч преди да се узнае кому ще се предадат, завинаги и безвъзвратно, споменататите земи!

А това не значи нищо друго освен желание отдавна проявено, освен решение неизменно, да бъде сломена българщината, да бъде тя сгазена и обезличена на всяка цена, в полза на елинизма, сърбизма и романизма. Икономически вий ни съсипвате. Вий засвоявате народното ни имание, вий ни налагате хилядомилионни дългове - които ще преобърнат всеки българин на заробеник - ще го поставят в невъзможност да се развива и да живува. Вий ни хвърляте в морето да се удавим - па ни думате: работете за да изпълните задълженията си!...

Нам се заповядва да се откажем от всякакъв военен институт, от всякакви военни уредби почиващи върху принципа на задължителното военно служене. Нам се налага системата на наемните войскари. България ще плаща надница на една шепа мечоносители - които ще я бранят. Че наемната войска не е годна за нищо друго освен да сее раздор и размирица в обществото, че незадължителността на служенето поражда пазарлъци, че пазарлъците пораждат стачки, че стачките пораждат безчиния, вий забравяте всичко това; вий забравяте че историята отдавна е нарекла военното наемничество „извор на междуособици"; за вас едно нещо е важно: исканията на нашите съседи да бъдат уважени!
Господа, вий играйте опасна игра!

Един ваш мислител, Faguet, дава такъв съвет в „Anales politiques": „Недейте сломява, недейте сгазва, недейте тероризирва хората; тероризирането чрез насилие и натиск е опасно средство за господаруване, понеже който прибягва към това средство не е сигурен че ще може винаги да си служи с него, и да одържа връх чрез него!" („Anales politiques", № 1655).

Това са мъдри приказки, но мъдрите приказки най-скоро се забравят!... За да ви покажем къде водят заблужденията ний ще ви напомниме каква беше балканската политика на Русия и Франция, през последните двадесет и пет години и какво роди тая политика.
Руската дипломация беше враждебно настроена към династията основана от Фердинанда Кобурга в България. Тая дипломация вярваше, че Кобургският принц ще си постави за главна задача да обедини българското племе, да разшири пределите на България, да създаде едно мощно българско царовище; тя вярваше че една могъща България ще бъде сериозна пречка за балканската политика - или по-вярно за плановете на руския царизъм в югоизточните страни на Европа.

„Българската Фердинандовщина и фердинандовска България няма никога да работят за тържеството на русизма! Трябва да вземем строги мерки против тях!" Така говореха всеки ден в Петербург. И заповед се даваше на всички руски консулски и дипломатически агенти на Балканския полуостров да подкрепят сърбизма в ущърб на българизма...

Така действуваха - в продължение на тридесет години - казаните агенти, като почнем от Ястребова в Македония и свършиме с Хартвига в Белград. „Македонска земя и македонци не съществуват, думаха Ястребовци и Хартвиговци, а съществуват Сръбска Македония и македонски сърби!"

По едно време, тук-таме се изказа такова мнение: „руските агенти в Македония и Сърбия действуват против българщината не по наставления от Петербург, а по свое частно усмотрение и увлечение!"

Ние се разпоредихме тогава да се разпитат с всичката предпазливост и ловкост потребни в такива работи казаните руски сановници дали те работят против нас на своя глава, или по инструкции от своето върховно началство. И ето какъв отговор ни даде един от тях: „Не би имало по-плиткоумен човек от Оня който би вярвал че руските консули могат да действуват, изхождайки от свои частни симпатии и антипатии, сиреч без да се допитат до своите йерархически главатари, без да вземат мнението на централната руска власт. Руски агент, доста смел, за да работи така, скоро би се намерил в някоя Сибирска тюрма."

И тъй, дълги десетилетия наред, руската дипломация беше образувала гонитба против българизма...Руските дипломати вярваха, че ще ускорят крушението на българската династия - като ще заставят българите да се разпоредят сами със своя владетел Фердинанда. Но, всъщност, те ускориха крушението на всякаква славянска идея на Балканския полуостров!

И един руски вестник, „Звено" (год. I, бр. 33), с яд отбелязва това, като дума: „Болгари, к сожалению, предпочели Фердинанда исполнению своего долга!"

... А историята, (c изражението история ний разбираме върховната и непреиначима истина за делата и приключенията на народите и на техните водачи), а историята ще рече един ден: „Като копаяха яма между южните славяни, руските държавници не виждаха, че правят играта на Австрия, която се радваше на постоянно усилваната ненавист между сърби и българи!"

Историята ще рече още: „Да би били мъдри хора, руските държавни мъже би думали на белградските политикани: „Не се лакомете за Македония, тя е българска земя. Вашето племенно достояние, вашата стара бащиния не е край Вардара - а е в Босна, в Херцеговина, и в други земи на север от Земун. Чакайте сгодно време да си получите това, което е ваше, и не грабете български имот, защото иначе ще повлечете себе си и цялото славянство в пропаст. Във всеки случай, ако влезете в стълкновение с българите и въобще, ако предизвикате каквито и да било размирици на Балканския полуостров - не чакайте помощ от руска сила!"

Но не е доста да констатираме лошите последици от гонитбата която руските дипломати бяха организирали против българщината. Русия имаше съюзница, Франция. Трябва да си зададеме и такова питане: „Какво беше в онуй време, поведението на Франция?"

Господа, нашето най-горещо желание е да ни изслушате докрай. Ако ви речеме, че Франция тоже извърши грешки вий ще ни обърнете гръб ще ни принудите да занемейме...
Да, вий няма да търпите от нас горчиви изрази - по ваш адрес... Как да речеме...
Да речеме ли, че Франция не направи това, което можеше да направи?... И това няма да търпите...

Как тогава? Ах, ето думата: ще речеме, че Франция извърши едно опущение... Опущение - това е руска дума; вий, френците казвате опущение emission. Ето в какво състои вашето опущение.

Вий знаяхте, че балканската земя е вулканическа земя. Тегге balkanique, terre volkanique, думаха постоянно вашите публицисти. Но това беше у вас само едно мъгляво понятие за балканските политически въпроси. Вий не си бяхте дали труда да проучите издъно националните стремежи на балканските народи, вий не бяхте всестранно посветени в етническите задачи на Югоизточна Бвропа. Вий знаяхте, че има в онези места българи - живущи между гърци, сърби и власи - но вий не бяхте запознати с миналото и с аспирациите на тези българи, с техните права, с техния живот, с техните борби за расово обединение, с техните традиции и нрави, с техния стремеж към самостоятелен културен развой. Да, вий не знаяхт нищо за тях. Вий не знаяхте, че от дълги десетилетия насам те водят геройска борба, за да си извоюват под синьото небе място което да отговаря на тяхната численост, да съберат в единствена българска държава - всичко що мисли и чувствува по български...

И ето ви едно доказателство, че вий игнорирахте що е българщина. В едно от вашите най-сериозни списания - „L'Europe Nouvelle" (втора година, бр. 38) - се казва от един ваш дипломат, че никога, ни в деветнадесетия век, ни по-рано, ни в двадесетия век, българите не са въставали против турското потисничество, че те наопаки, винаги са проявявали най-голямо отвращение от всякакъв двубой с Исляма, и са възпявали и превъзнасяли всякак османското владичество!

Излишно е да възражаваме на подобни недомислици и нелепици, и да напомняме, че българите са онова балканско племе което най-често е въставало против османското иго - с най-голяма самоотверженост е ратувало от името на християнската култура против мрачното цариградско насилничество - с най-велика храброст е проливало кръвта си в борба против сподвижниците на Падишаха...

И тъй, повтарям, ето петното на вашата едновремешна балканска политика: непознаването на балканските етнически задачи. Ако познавахте тези задачи - вий щяхте да видите грешките, които руската дипломация прави на Балканския полуостров - вий щяхте да речете овреме на петербургските властници: „Франция е съюзница на Русия; Франция се интересува, следователно, за всичко що върши Русия, Франция иска най-настойчиво щото Министерството на външните дела в Петербург да не предприема никакви работи, които би могли да докарат международни заплитания и всеевропейски сътресения. А именно такава опасна работа върши казаното министерство като дава заповед на своите дипломатически агенти и консули в Турция и вред на Балканския полуостров, да помагат на сръбщината и да пакостят на българщината, сиреч да копаят яма между Сърбия и България!"

... Ето грешките на миналото! Ето черните страници на руската дипломация! Ето тъжните блуждения на руските приятели и съюзници! И затова ний ви задаваме днес следното питание:

Не е ли достатъчна тридесетгодишна неразумност, не са ли достатъчни тридесетгодишни прегрешения - защо се вършат наново неразумни и погрешни действия? Като се знае, че злото ражда зло, защо се сее семето на враждата, семето на хищните инстинкти, семето на кръвнината? Гръм като не желайте - защо предизвиквате гръмотевица?

Всинца наши за нас си

Петко Славейков

Че македонците не са гърци, но са българи и че българите не са татари, ни фини — никакво сумнение вече не носи, нито па има нужда от други исторически доказателства, когато народът, който носи името българи, е налице и когато езикът, който говорят населените от него страни Македония, Тракия и България, свидетелствува за произхождението на този народ.

Изгубените досега в гръцката мъгла жители на гореречените места, като се виждат днес и се познават, че са еднокръвни и еднославни братя, че са едно произхождение и съставят един народ български, естествено ще се замислят над това, което им мина през глава, та ги разпиля и разедини, още и ще премислят какво са длъжни и какво трябва да правят занапред, за да се предувардят от това зло.

Като народ особен от гръцкия ний, българите от България, Тракия и Македония, имаме и особен свой си задатък да извършим. На това ни упътват превъзходната численост на населението от нашата народност в османската империя, моралните свойства, нравствените начала, както и всичкото право на душевното битие. А на нашата българска народност този задатък колкото и немалък, толкоз е и нелесен.

Но той задатък може да се улесни и може извършванието му от днес още да се оздрави, щом стъпим в пътя на това, сиреч когато ний българите предприемем тези две работи:

1. С пълна енергия да отрастим и да развием своето частно образование — на всяка община в своя си кръг.

2. На основата на частните образователни кругове да повдигнем с крепка воля общото българско образование.

Естествено е да се повдигне отделно взетото народно просвещение колкото е възможно по-горе, па тогаз и да се разпространи, доколкото вече се може.

И тъй трябва да работим за две велики цели — за висше и за обще просвещение.
Високото просвещение е нужно за нас, за да се освободим от чуждото влияние. Ний трябва да се пазим за всякога да нямаме цивилизация, която е само подражание, трябва да престанем занапред да не работим вече на чужда работа, ний сме доста работили и за гърците всякак, трябва да гледаме отсега и за себе си нещо да изработим. То не ще каже, че ний трябва да развием неприятелско противоборство срещу чуждото образование. Не, но само от семето, което от бащи и братя ни остава наследие и го имаме в ръка, да гледаме от него да отвъдим особен плод, а особено ще го направим с влиянието на своя характер, своя народен дух, на своята цел в образованието. Още в този плод трябва все повече и повече да вносим своите особености. Нашата книжнина не трябва да бъде безвъзрастно чедо на гръцката, нито мършава сподирница на коя да е друга книжнина; ни книжнината ни, ни езикът ни не трябва да се обработва съвсем по чужди образци. Трябва колкото можем да се мъчим да станем самостоятелни и още отсега, отначало, дето сме, да гледаме повеке собствения си живот да вземем за образец във всичко. Нека се изразим с малко думи. Да вземаме за основа на напредък това, което е наше и свойско, доколкото има, а зданието на него трябва да привдигнем сами със своята си сила, това здание може да бъде собствена наша работа, наша първообразна.

При това нашето внимание трябва колкото може повече да върви на това, за да се разпространи' просвещението и да стане общо. Просвещен народ — то е истинската сила на държавата; без просвещен народ държавата е на гнило основание, т.е. на таквоз основание, което лесно може да се срути.

Тогаз иде другият задатък, именно частното образование да се доведе в съгласие с общонародното, да се прелива в него и взаимно да укрепнува и да се усилва. И тъй, какво ни трябува сега най-напред?

Та какво ли не трябва на тези, които още нищо нямат и сега захващат? Но нека кажем онова първоначалното, най-необходимото засега за Македония. Трябва най-напред български училища да се отворят във всякой град и ако е възможно, във всякое село на тази класическа земя за българската и въобще за славянската книжевност; да се изкорени мръсната зараза на гъркоманията, дето върлува още в някои места, каквото във Водена, в Струмица, в Битоля и по епархиите Сереска, Драмска, Могленска, Костурска, Мелнишка и др., дето българският език и ум тлеят в оковите на гърцизма. Нека се хване най-правият път към просвещението, което е учението по бащиния език. Това първо и възможно средство ще ни отвори очите по-скоро да видим какво ни трябва за нашия напредък, за нашето благосъстояние и благоденствие. Гръцкият език, ако и богат, и славен, и добър за гърците, за нас не е освен голяма пречка за образованието ни; вместо проводник на просвещението той е за нас проводник на невежеството, от което всите злочестини сме теглили и теглим въобще; та и частното гръцко образование, което не е сходно ни по характер, ни по понятията на нашия народ, не прави друго освен нещастливи тези, които са възимали злочестината да се напоят със скапаните гръцки идеи и продължават да се кланят на техните строшени идеали.

Въвеждането на българския език между българите в Македония ще разкръви и оживи изсъхналата и бездействуваща досега десница на българския народ, ще помогне много за бързото развитие на българската книжнина, за обогатението на българския език, който не е по-малко от гръцкия, защото е просветил със света на християнството едно от най-големите племена, па и днес го употребяват в църквите си 60 000 000 православни. В учението по български език нашите братя македонци ще намерят в народен дух все, що е харно и прекрасно, сходно и полезно за тях и което ще бъде сгодно и наръчно за всички задатки в общия наш народен живот.

При тази първа стъпка на братята ни македонци, ако засилехме и ний вървежа си със съставяне на учебни дружества, които да помагат и улесняват списванието и издаванието на учебни книги от всякой стрък на науките и разпространяванието им между народа, тогаз, само тогаз ще се намерим ний в широкия път, който води към желаемата цел на общото благоденствие.

Нам е и драго, и мило, дето видяхме как нашите съотечественици от Охрид, Битоля, Кукуш и Солун се отрекоха от заблуждението на гърцизма и паднаха на тази честита и права мисъл — въвеждането на народния език в църквите и училищата. Желали бихме само да се не косим и трошим повече в размисляние; работата е важна, а времето налага, отношенията искат да се работи.

В. Македония, I, 1867, бр. 33

неделя, 22 ноември 2009 г.

Условия за добро управление

Тодор Г. Влайков*

Единъ отъ най-популярните политически лозунги въ ново време безспорно е зовътъ: повече демокрация! Както се знае, само въ древните гръцки републики демокрацията е била непосредствена; само тамъ е имало същинска демокрация, управление на държавата отъ самия народъ. Въ ново време, освенъ въ Швейцария, дето отчасти съществува непосредствена демокрация, проявявана чрезъ npякo участие на народа въ законодателството, вредъ другаде демокрацията е посредствена или представителна: участието на народа въ управлението се проявява чрезъ избиране представители за парламента. Демокрацията въ ново време, както е известно, се осъществява главно чрезъ парламентаризма.

При това ограничено тълкуване и осъществяване на идеята за демокрация, указаниятъ по-горе зовъ днесъ се разбира въ следния смисълъ: отъ една страна, домогване все повече да се разширява избирателното право на гражданите, като се има предвидь то да обхване всички пълно-връстни жители на страната и отъ двата пола и все повече да се усъвършенства избирателната система, между другото и чрезъ въвеждане на пропорцията, та чрезъ туй все по-ефикасно да се осигурява свободата на изборите; а отъ друга страна, домогване да се издига върховенството и компетентността на парламента както по отношение на законодателството, така и по отношение създаването на изпълнителната власть и контрола върху управлението на държавата въобще.

Въ всеки случай както вчера, така и днесъ, а така ще бъде и утре, у всички страни и средъ всички общества има и ще има безспиренъ стремежъ къмъ повече демокрация.
На какво се дължи тоя стремежъ?

Преди всичко той се дължи на съзнанието, че да се самоуправлява, да ръководи самъ
своите съдбини, това е естествено право на всеки единъ народъ, както е естествено право и на всеки гражданинъ да взема участие въ самоуправлението на народа. И поради туй всеки единъ народъ и всеки гражданинъ поотделно се стреми възможно по-пълно да осъществи това свое естествено право.

Ала туй само не стига. Може единъ народъ или единъ гражданинъ да има съзнание за едни или други свои права, но ако чрезъ осъществяването на тия права не се постига някоя по-конкретна, по-близко засягаща интересите на народа или на гражданина целъ, тия права могатъ да оставатъ един видъ въ латентно състояние, безъ особенъ подтикъ за тяхното използване.

[+/-] ...виж целия текст



Въ настоящия случай стремежътъ къмъ повече демокрация се дължи между другото и най-главно на това още, дето по тоя пъть, чрезъ осъществяване на казаното право, се очаква да се постигне една голяма и важна целъ: смята се, че по пътя на демокрацията ще може да се създаде възможно най-добро и най-съвършено управление.

Още отъ началото на световната история, откогато се явяватъ държавите, човечеството въ лицето на своите най-будни и най-мъдри хора винаги е търсило начинъ и форма за създаване на възможно по-добро и по-съвършено управление. И когато презъ XVIII в. биде подета старата идея за демокрация, допълнена и развита като идея за управление съгласно волята на народа, мислещото човечество спокойно си отдъхна, бидейки уверено, че по тоя пъть най-после сигурно ще може да се дойде до създаване възможно най-доброто и най-съвършено управление. На тая именно увереность, на това очакване най-вече се дължи изтъкнатиятъ всеобщъ и непрестаненъ стремежъ къмъ все повече демокрация.

Че по пътя на демеокрацията, по пътя на все по-пълната проява на народната воля може да бъде достигнато възможно по-добро и по-съвършено управление, това е безспорно, както е безспорно и това, че, досега поне, не е още посоченъ и изпитанъ другъ пъть, по който сигурно би могло да се достигне до установяване на по-добро управление.
Тукъ обаче предъ любознателния погледъ на изследвача изпъква единъ другъ въпросъ: може ли да се смята също така безспорно и това, че като се осъществява все повече демокрацията, като се проявява все по-пълно народната воля, чрез туй неминуемо, отъ само себе си ще настъпва и все по-добро и по-съвършено управление? Или другояче казано: дали е достатъчно само осъщестяване на повече демокрация, за да се създаде добро управление, или трябва и още нещо?

Върху този именно въпросъ ще искам аз въ следващите бележки да спра вниманието на читателя. Кое управление би могло да се смята за добро?

Има редица признаци, чрезъ които би могло да се охарактеризира едно добро управление на държавата. Преди всичко, за да може едно управление да се смята за добро, то трябва да бъде почтено и справедливо, мъдро и умно, съобразително, тактично и предвидливо.

То трябва да иска и да може да осигури както съществуването на държавата и правовия ред въ страната, така и свободите и правата на гражданите. Едно добро управление трябва да се стреми да създаде еднакви условия и възможности за всестранното развитие на отделната личность.

Чрезъ законодателството и чрезъ своите изпълнителни органи едно добро управление, имайки за ръководни начала икономическия прогресъ и социалната правда, трябва колкото се може повече да съдейства за стопанското повдигане на страната и за социалното и културно развитие на народа. И така нататъкъ.

Разбирано тъй широко, характеризирано чрезъ толкова много признаци, за да може доброто управление да се осъществи въ всички указани прояви, нуждно е, несъмнено, да има налице цяла редица обществени условия. Деморкацията, проявата на народната Воля, то се знае, е едно отъ първите и най-важни условия. Но тя не е и не може да бъде единственото условие. За едно такова обширно и сложно обществено проявление ще съ необходими безспорно и добри условия.

Както е известно, държавното управление въ парламентарните страни във всеки даденъ моментъ се осъществява отъ една или друга политическа партия или отъ коалиция на партии. За да поеме една партия или коалиция отъ партии държавното управление, първото условие е да спечели тя доверието на мнозинството отъ избирателите, съ други думи, да се прояви демокрация, да се прояви свободно народната воля. Но създадено единъ пъть това условие, поета властта по указания начинъ, за да може следъ туй да бъде осъществено и закрепено едно действително добро управление, нуждно е още, щото партията или партиите, които иматъ властта въ ръцете си, да бъдатъ въ състояние - чрезъ своите идеи, чрезъ своите държавници, чрезъ своя моралъ и пр., и пр - да създадатъ всичките прояви на едно такова управление и да ги закрепятъ, нуждно е, съ други думи, щото тая партия или коалиция отъ партии да отговаря на редица още условия. Липсватъ ли на партията или на коалицията някои отъ тия условия, няма ли напримеръ широко подготвени, характерни и честни държавници, може тя да поеме властта при изпълнение на първото условие, по пътя на демокрацията, и все пакъ да не бъде въ състояние да осъществи очакваното добро управление.

Ето защо на поставения по-горе въпросъ може да се даде само следния отговоръ:
За да може да се установи въ една държава добро управление, нуждно е, на първо място да се върви къмъ осъществяване на все повече демокрация. Обаче само това не е достатъчно. За да се установи и закрепи действително добро управление, наредъ съ възможно по-свободна проява на народната воля, нуждни са още редица обществени условия. И когато те изцяло или въ по-големата си частъ липсватъ, макаръ и да има демокрация, макаръ и да има свободно проявена народна воля, все пак може да не бъде установено и закрепено едно добро управление.

Кои съ тия други обществени условия, безъ които не е възможно да се установява едно добро управление? Да се изложатъ обстойно тия условия и да се обоснове тяхната необходимость, това може да бъде предметъ на особена статия. Тукъ азъ накъсо само ще набележа некои отъ тяхъ, главно ония, които изпъкватъ и се очертаватъ отъ приведените по-горе обяснения на двата политически момента изъ нашата неотдавнашна история.

Както се казва по-рано и както е известно, управлението на държавата въ парламентарните страни се осъществява чрезъ политическите партии. И поради туй, за да може да се установи и закрепи добро управление, трябва партиите, на които въ даденъ моментъ, по силата на свободно проявената народна воля, се е наложило да поематъ властьта, да бъдатъ въ състояние да бъдатъ пригодни да осъществяватъ едно такова управление. А това ще каже, че за да се създаде и закрепи добро управление, въ държавата преди всичко партиие трябва да отговарятъ на редица условия.

Не е достатъчно една партия да има добра организация, да е създала голяма политическа сила и да е успяла чрезъ своята широка агитация да увлече и спечели мнозинството отъ народните маси: това е необходимо наистина, за да може партията въ даденъ моментъ сама или въ коалиция съ други партии чрезъ свободно проявената народа воля да заеме държавната властъ, но то не стига. За да може една партия, поела властта, да бъде годна да сътвори действително добро управление, необходимо е още, наредъ съ количестената сила, да има тя и идейна сила, да бжде при туй и морално силна. За тази целъ е необходимо: първо, партията да има една завършена система отъ програмни искания, които, отъ една страна, да са насочени да задоволятъ реалните нужди на държавата и народа, а пo-специално на трудовите народни маси, но същевременно тия искания трябва да бъдатъ и добро проучени, да отговарятъ на реалните условия на живота, да бъдатъ възможни за осъществяване и несъмнено да съдействатъ за стопанския, социалния и културния прогресъ на страната; второ, партията за привличане на членове, съмишленици и гласоподаватели да не си е служила съ демагогия, нито съ обещание на лични блага отъ властьта, а своята агитация и пропаганда да е водила и да води само въ името на здравите и реални свои програмни идеи и на обществените интереси и блага, отъ които идеи и обществени разбирания би трябвало напълно да бъдатъ проникнати, ако не всички нейни членове и съмишленици, а то поне всички по-активни и по-влиятелни партийни дейци.

Управлението на държавата наистина се поема и осъществява чрезъ партиите, но практически то се извършва отъ личности. Личностите са, които ръководятъ управлението и изпълняватъ неговите функции. И колкото е необходимо за създаване на добро управление, щото партията да има добри идеи и да бъде пригодна за творческа дейность, още повече е необходимо, щото личностите, които ще бъдатъ натоварени да ръководятъ и изпълняватъ управлението, да бъдатъ пригодни за тая задача: да иматъ нужната подготовка, култура и опитность, да иматъ държавнически умъ и твърдъ характеръ. А за тази цель нужно е партиите да подбиратъ и издигатъ за свои водачи и главни дейци хора, които несъмнено да иматъ указаните качества, та когато партията поеме властта, да могатъ те като държавници управленци да бъдатъ въ състояние да осжществяватъ едно добро управление.

По-нататъкъ: за да се закрепи едно създадено чрезъ усилията на властващата партия и на управниците добро управление, нужно е още то да не среща съзнателно противодействие, да не бъде умишлено спъвано отъ другите политически фактори, главно отъ опозиционните партии, а напротивъ, да бъде по възможность подкрепяно отъ тяхъ. Желателно е за тази цель, щото партиите колкото се може повече да се отърсятъ отъ партизанския дух и отъ партизанските домогвания, щото на всяка цена да бъде компрометирано едно противно тямъ правителство и възможно по-скоро да бъде свалено отъ властта. Въ замяна на туй требва да се проникнатъ отъ съзнанието при всички положения, засегащи върховни интереси на страната, и по всички обществени и общокултурни въпроси да даватъ искрена подкрепа на всяко правителство; същевременно да не отказватъ своето съдействие на властта и при всички мероприятия, които, макаръ и несъгласни съ възгледите на партията, все пакъ безспирно са насочени къмъ подобряване на управлението.

Като пропускаме редица други условия, необходими за указаната цель, нека отбележимъ най-после и едно друго, твърде важно обществено условие, безъ което не може да бъде установено действително добро управление: това е повдигането и засилването на обществения моралъ. Едно добро управление, както ce спомена по-рано, преди всичко трябва да бъде добросъвестно и почтено. А при вилнеещата днесъ въ страната ни морална развала, която е засегнала всички среди и слоеве, дори и при най-искреното желание на властваща партия и на управници, когато при туй има налице и редица други благоприятни условия, все пакъ едно добро, едно действително почтено управление мъчно може да се установи. Необходимо е поради туй, щото отъ всички обществени и политически дейци, отъ всички партийни и културни организации да се поведе смела и непрестанна борба срещу царящата въ страната ни корупция. И требва наредъ съ това съ дружни усилия да се насажда средъ гражданството, средъ масите и особено между младото поколение повече моралъ и почтеность, повече здраво политическо, съзнание, повече чувство на дългъ и отговорность спрямо държавата и обществото.

Демократически преглед, год. XVII, кн. 1

* Тодор Генчов Влайков (1865-1943) още наричан с псевдонима си Веселин е български писател, общественик и политик. Роден е на 13 февруари 1865 г. в град Пирдоп. Най-известното му произведение е повестта „Дядовата Славчова унука“. Действителен член на БКД (дн. БАН) от 1900 година. Завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет през 1888 година. Един от основателите (1895) и председател (1898) на Българския учителски съюз. Тодор Влайков е сред основателите и първи лидер на Радикалдемократическата партия.

През 1890 г. Тодор Влайков и Тодор Йончев основават в Мирково първата българска кооперация – “Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество “Орало”.

Съединението и съдбата на княз Александра

Симеон Радев

От 1883 г. беше вече известно, че руският цар мрази княз Александра. От тая омраза, причините на която и до днес остават загадъчни, но за която се знае, че беше не политическа, а лична, руските представители в България черпеха вдъхновение, да се държат дръзко спрямо младия владетел и да кроят заговори за неговото сваляне. За да се одобри със своя грозен враг, княз Александър неведнъж прави опити, но погрешно и с обратни сетнини. Александър III бе източен деспот. Когато князът му пишеше, че той с нищо не се е провинил пред Русия, че донесенията на руските агенти в България са клеветнически, той посрещаше тия оправдания като обида за своята собствена непогрешимост. Но невинаги княз Александър се оправдаваше. Войник по душа, той имаше често пориви на бунт и тогава съжденията му за Русия и за нейния монарх губеха мярка. Неблагоразумните му думи стигаха до Петербург - стигаха отровени по пътя - и омразата на Александър III ставаше по-неумолима.

Срещу Русия на кого можеше да се опре младият княз? Английската кралица, която той видя в Дармщат на сватбата на брата си Лудвиг, през април 1884 г. бе му казала: "В Петербург забравят, че Англия и Австрия още съществуват." Но той не си правеше илюзии върху тия нейни думи. Той знаеше, че нито в Лондон, нито във Виена ще намери в случай на нужда истинска подкрепа. От София той на връщане пишеше на Милана, тогава негов близък приятел и като него преследван от Русия: "На моите оплаквания Англия и Австрия ми отговарят: "Бога ради, не се противете на русите в България, защото при най-малкия повод, Русия ще Ви натири, а Вие ще разберете, че въпреки нашите симпатии за Вашата личност, ние няма заради Вас да обявим война на Русия." Цялото това писмо издава мъка и безнадеждност.

"Много е весело да бъде човек княз на България, свършваше той с горчива ирония. По-добре щях да направя никога да не напускам бащиното си огнище."

По едно време надеждите на злочестия княз като че ли се бяха спрели върху германския император. Руско-германските отношения, тъй натегнати след Берлинския договор, се бяха значително подобрили. Едно посредничество на Вилхелма I в Петербург щеше, може би да подейства. След Дармщат Александър отиде в Берлин, на 10 май видя императора и му поиска съвет за своите отношения с Русия. Но тук го очакваше още по-голямо разочарование. Старият император му каза, че от времето на Петра Велики Русия се стреми да излезе на Черното море, че който й се изпречи по този неин път, тя ще го смаже, и че съветът, който може да му даде е да гледа на всяка цена да се сдобри с русите. Бисмарк отиде още по-далече. Той каза на княз Александра: "Ако искате да останете в България, предайте се на милостта на Русия. Ако е нужно, даже обявете се против Германия." Толкова малко значение железният канцлер отдаваше на България.

Около една година по-късно княз Александър получи от Берлин едно съобщение за помощ, но условно. Унуката на германския император бе влюбена в него и искаше да се оженят, насърчавана от майка си, дъщеря на английската кралица. Вилхелм бе решително против тая женитба, която можеше да развали германските отношения с Русия. На 18 март 1885 г. той писа на княз Александра, че ще се застъпи за него пред руския цар, ако той обаче заяви, че се отказва безвъзвратно отвсяко намерение да се свърже с унуката му. Отговорът на княз Александра е пълен с мъжко достойнство. Той прави, макар с наранено сърце, исканото заявление. Той приема и друго едно желание на стария император: да държи с Русия в голямата политика и да поддържа, в кръга на своите права на конституционен владетел, руските интереси в България. Но след това той туря една граница на руското влияние. "Ако от мене се иска, пише той, да приема положението на един привиден владетел, при което други да управляват, аз да покривам техните дела със своето име и със своята отговорност пред народа, и да се засегнат моите права върху армията, в това аз бих видял едно тежко докачение на монархическото достойнство: да приема такова
едно положение би значело да се провиня в задълженията, които съм поел пред народа." В заключение княз Александър казва, че не може да се съгласи на условия, които биха го поставили в противоречие със съвестта му и с конституционния му дълг, и моли императора, в такъв случай, да влезе в преговори с руския цар за неговото отречение от българския престол.

Между туй омразата на Александра III растеше. Пред своите приближени той не говореше за княз Александра освен с гняв и презрение. Руските интриги в София бяха в пълен ход. А за посредничеството на Вилхелма I князът не чуваше нищо. Накрая на юли той ходи в Лондон за сватбата на брата си Хайнрих с дъщерята на английската кралица. Тук той чу ощеведнъж обикновените насърчения, но знаеше точно тяхната цена: те нямаше да го спасят. Спасението си той пак търсеше в едно помирение с Александра III. За тая цел, на връщане в София през август, той се срещна във Францесбад с руския министър на външните работи Гирс.

Гирс бе човекът, който в 1878 г. беше препоръчал Александра за княз на България. Той се смяташе един вид отговорен за неговото поведение. Когато получеше някой лош донос за него, той също говореше с възмущение срещу му:" Тоя жалък принц, когото изпратихме в България без обуща..." Но неговото отстранение той не желаеше, защото не знаеше как ще може Русия да го замести. Преди да го приеме във Францесбад, той бе узнал от княз Лобанова,рускипосланиквъв Виена, че княз Александър мисли сам да се отрече от престола. Вместо да го отчае, той се постара напротив, да го ободри. След срещата Александър пишеше на баща си, че неговото сближение с руския цар е предстояще.

Гирс бе в него момент много загрижен за международното положение. Между Русия и Англия се бе завързал по въпроса за Афганистан един спор, който бе взел много опасен ход. Предвид възможността на едно открито стълкновение между двете сили, Русия искаше да има развързани ръце в Европа. В обясненията си с българския княз Гирс изрично му каза, че не трябва по никой начин да се допусне в Източна Румелия някакъв опит за съединение. Александър отговори категорически, че подобна опасност няма. По тоя начин той взе един вид задължение спрямо Русия.

Това задължение той искрено го пое, но събитията се развиха мимо него.
На 4 септември Д. Ризов отиде да му съобщи във Варна, от името на Румелийския комитет, че Съединението е решено. Князът употреби цели четири часа да му разправя, че моментът е зле избран и че Русия ще бъде противна и най-сетне го убеди. Но докато Ризов се върне в Пловдив, превратът бе вече извършен. Князът виждаше на какъв риск ще се изложи, като приеме Съединението. Вън от другите опасности, свързани с нарушението на един международен договор, той знаеше, че Русия ще се сметне за измамена от него и че няма да му прости. Но пред съдбата на България той забрави своята лична съдба. "Аз постъпих тъй, пишеше той на австрийския император, комуто на 16 септември прати от Пловдив едно изложение за станалото, аз постъпих тъй с убеждението да дам на народа, който ме е избрал за свой княз доказателство за своята саможертвователност."

Из том трети на "Строителите на съвременна България", издаден тази година.
На снимката: Н.В.Княз Кирил Преславски и Симеон Радев (вдясно) преди среща с президента Хувър. Източник: Изгубената България.

За свободата на печата

Йосиф Хербст

Една академия во време оно наредила конкурс за научно разрешение на следния въпрос: „Защо има разлика в теглото на мъртвата и живата риба?" Между стотиците отговори премията спечелил отговорът на едного академика, който писал на академията: „Точно претеглих риба в живо и след това в мъртво състояние, никаква разлика в теглото не може да се констатира". Този анекдот има предимството да е верен.

Припомних си го; припомвам го и на ония, които напоследък запротестираха против едно „накърняване на осветената от нашата Конституция свобода на печата". Аз обичам да „претеглям рибата" и заради това цитирам дословно член 79 от Конституцията: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в царството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват".

Параграф ясен, точен и убедителен като плесница. И добре преведен из Конституцията, която бе взета като терк за нашата. Недобре преведен и неясен, ала отсетне правилно изтълкуван от нашите законодатели е § 81, който гласи: „Престъпления по делата на печата се съдят по закона, в общите служебни установления". Това е безсмислица. Нашите законодатели въз основа на подсказването на здравия разум и на ясното съдържание на § 79, както не може и не бива другояче, най-често ето как са тълкували § 81: Престъпленията, извършени чрез печата, се съдят по общите закони.

Нашата Конституция, както всяка конституция, постановява: печатът е свободен. Това значи само: не се иска специално разрешение от административно-полицейските власти за упражнение на вестникарството или писателството. В никоя конституция, и в нашата не е осветена абсолютната свобода на печата, а е осветена само една относителна свобода.

Държавата във всеки закон по печата предвижда ограждания и ограничения
както за себе си, така и за печата. Печатът може да стори и добро, и зло на държавата. От това произлиза за държавата двойната задача да подкрепи печата като свой съюзник и да се опълчва против печата, ако се явява неин враг. Тази двойна задача налага от една страна ограничение произвола на държавните органи, от друга страна - ограничение произвола на печатовите органи.

[+/-] ...виж целия текст



Свобода на печата не е равносилно с освобождение от правни ограничения, а значи само освобождение от административни ограничения. Свобода на печата не значи освобождение от полицейски закони, но освобождение от произвола на полицейски органи. Най-сетне свобода на печата не значи диктатура или слободия на публициста, писателя и вестникаря. За престъпления, извършени чрез печата, не може, не бива, не трябва да се произнася друг освен съдията. Толкоз засега за свободата на печата.

Накърнена ли е свободата на печата с последните допълнения към наказателния закон? Не! Затруднена е само клеветата и то клеветата против един ограничен брой български граждани. Допълненията търпят критика само в едно отношение, защото чрез законоположения, пред които всички сме равни, създават две мерки за защита благото на личното достойнство и на личната чест.

За общественото спокойствие, за доброто на държавата, за честта на народа, за преуспяването на публицистиката не са необходими допълнения към наказателния закон. Те са само едно лишно доказателство за лекомислено законодателстване. Необходима е час по-скоро една подробна ревизия на материята за обидата и клеветата въобще и частно чрез печата. Дайте ни закони, драконовски макар, с колкото е възможно по-чувствителни парични глоби, в защита на личната чест на всеки гражданин, а не в защита само на министерската чест. Дайте ни закони с кратчайша процедура против клеветниците.
В Англия, гдето в началото на миналото столетие още дуелантите се наказваха със смърт чрез обесване, можаха да изкоренят дуела само благодарение бързото и чувствително наказание на клеветниците. Сега, който би предизвикал някого на дуел в Англия, става смешен за цялото общество, но заради това пък в същата тази Англия преди няколко години Лорд Нортклиф биде осъден да заплати голяма глоба и свръх това едно обезщетение от 50 000 лири стерлинги за клевета на английска фирма.

Дайте ни такива закони и печатът ще стане по-свободен и по-мощен. И още нещо: с опровержения чест не се закърпва. Има държави, в които опроверженията са задължителни под страх на законни санкции и там опровержението не може да бъде по- дълго, отколкото опровергания текст. За всяки ред в повече се плаща според тарифата за платени публикации и освен това отговорният редактор може да коментира самото опровержение.

Заключение: новите законодателни мерки против печата са ялови, непрактични и неполитични. С тях наистина свободата на печата не се накърнява, но личи в тях слабостта на повечето от нашите закони, а именно: личи пропастта между право и закон. Нрав - обичай - право - закон. Липсват ли тези етапи, липсва основата на правосъдието и на справедливостта.

Нашите министри, защото са наши, нито им е по нрава, нито им е обичай, нито им е право да искат закони, които повече да ги ограждат от клевета, отколкото нас, простосмъртните.
Хората са свикнали да се подчиняват на мерките против епидемии, заразителни и прилепчиви болести. Подчиняват се дори тогава, когато може да пострада личната им свобода. Изолацията, карантината, дезинфекцията, ваксинацията, всичко това се налага и се търпи и понася, за да се опази тялото, което свръх всичко може да бъде квартира на най-клетата душа. Против епидемии, които угрозяват душите - има такива епидемии - предпазителни мерки рядко се взи-мат. На тaкuвa мерки против такива епидемии неохотно се подчиняват, ако въобще се подчиняват. Хората си пазят телесата, но за душите си не се грижат. Често пъти онова, що минава като всепроникваща, мощна идея, не е нищо друго освен епидемичното разпространение на една куха, модна фраза, не е нищо друго освен прилепчивостта на една лесно запомнена или лесно запомнима дума, не е нищо друго освен заразата чрез една празна приказка. За „свобадата на печата" мислих и отбелязах горните редове.
*
Свобода на печата ли? Оная ли свобода, която позволява на всеки нехранимайко да издава и да пише вестник, неграмотен, отровен, невежествен? Че тази свобода - за жалост - я има, тя именно е осветена от Конституцията. Покрай тази свобода страда и добрият печат, страда и името на вестникарското звание. В съвременния строй, в който така нареченият „свободен гражданин" още не е забравил, че произхожда от верноподаника и заради това край закрилата и защитата на държавната власт не само търпи, но и търси нейната опека; само от престолонаследниците и от вестникарите не се искат никакви цензове, никакви гаранции, никакви изпити за свободно упражнение на „занаята" им. Безумен, подъл, пакостен, хилав, негоден престолонаследник става крал най-често въз основа само на едно право - правото на първородството. А вестникар се става дори още по-лесно, отколкото цар. Шофьор за да станеш, все ще те изпитат по-рано можеш ли да караш автомобил. Държавната власт се грижи за здравето и за непокътността на данъкоплатските телеса. За мозъците им обаче не се грижи: от вестникарите никакъв изпит не търси. Това ако не е свобода, какво е свобода? Но при такава свобода каква отговорност се стоварва върху съзнателния вестникар, добросъвестния и верен служител на обществото, жрец на обществения дълг!

*
Никой съд, никаква земна власт не може толкоз силно да накаже един провинен вестникар, колкото читателят. Читателят е върховният съдник на вестника и на вестникаря. Каквото значение за политическия живот има избирателната бюлетина в ръцете на съзнателния гражданин, същото дори и по-голямо значение има единия лев, който читателят дава или не дава на вестникопродавача за поощрението или пък за обуздаването на печата. Не издавам професионална тайна като твърдя, че читателите всъщност редигират вестника. Добри съзнателни читатели влияят върху добрите качества на печата. Това влияние по разни пътища, видими и невидими, стига до печата, дo вестника, дo вестникаря. Влияе се твърде често и твърде действително и чрез стискане на левчето в дъното на най-скритото джобче. Но читателят, днешният читател, не бива да забравя, че вестникът може понякога нищо да не с т р у в а, но всякога единият екземпляр коства поне един лев, ако не повече, на издателя.

„Свободата на печата" е и ще остане празна дума при слободията безнаказано да се разрушават печатниците. Свобода на печата и свобода на убежденията у нас имат двойна санкция: една чрез Конституцията и друга - чрез „конституцията" на бащите ни, чрез дреновия бастун. Няма свобода на печата, когато се допуща като полемичен аргумент цепеницата. Пиши както си искаш, както си знаеш, свободен си, както можеш да пишеш, но ако не пишеш, както аз си мисля, че трябва да пишеш, аз, който махом махам цепеницата, ще ти унищожа печатницата - това е днес фашистката „свобода на печата" на Мусолини и цепенишката „свобода на печата" на Фасулини. Смеем се на детето, което след като си е ударило по невнимание главичката о масата, „наказва" масата с няколко юмручни удари; смеем му се, макар че можем да го разберем, когато ни избъбри: „маса къх, беби удали маса!"
Разрушената печатница за брадатите и мустакатите хлапаци е „наказаната маса" на бебето. И пак трябва да се смеем, защото хлапаците нито могат, нито имат сила да разрушат всичките печатници. В Брюксел през време на германската окупация, която прилагаше много по-"вьзвишени" средства" - бесилката, вместо цепеницата - е бил издаван и тайно разпространяван белгийски вестник цели четири години.

Ония, които обявяват печата в обсадно положение, забравят, че това е равносилно със запрещението да се измерва температурата на разтресения от треска.

Kaка Пена

Димитър Подвързачов*

Аз я срещам под път и над път, из улици, бирарии, театри, кафенета. Кака Пена е позната на всички с по някои от неизброимите си добродетели и достойнства. Кака Пена е дъщеря на слугиня и ратай.

Тя не помни, че е слязла от Балкана. Тя не знае изобщо дали е живяла в колибите. Тя говори много, но на тази тема -никога. Тя помни твърдо - и над, и под чертата на съзнанието си, само едно: че всичко у нея и около нея трябва да бъде „мудерну".

Аз чух как веднъж, когато брат й отиваше на погребение, тя викна отподире му:
- Слушай, Пъшо, ти отиваш с бастун, ама най-напред виж другите имат ли и попитай мудерну ли е с бастун на погребение?

Тя извънредно много държи да не мине за проста. Един от основните стълбове на душевния й палат, гдето тя блаженствува в тържествено самопоклонство, е това непрестанно, ала дълбоко скрито безпокойство.

Кака Пена е една стародавна селска булгария, която новото време, где по необходимост, где по съблазън, е накарало да изпълнява симфонии.
От тоя непривичен и непосилен напън всичките й струни са се разстроили толкова, че каквото и да засвири - излиза фалшиво. И все пак тя неуморно цъманика всички ново - а от всичко мудерну у нея блика само една безнадеждна какофония.

Но понеже няма ухо за висока музика — кака Пена се наслаждава на собствената си свирня до припадък. Кака Пена има една благородна страст към „обществени движения", „човечество", „борба" и други подобни краевековни, чревати и гръмовити слова.
В събрание, за каквото и да било, тя не пропуща да вземе думата и с убийствена важност приказва часове, най-често за досущ нищожни работи.

Убедена отдавна, отдавна, че да се кланяш на своето е една остаряла низменна привичка, изхвърлена от употреба у съвременните човеци, кака Пена е интернационалистка, която вече е оставила далеч зад себе си и самия интернационализъм: той пресмята всичко на равна нога, а тя направо обича чуждото и не цени своето.

За кака Пена са твърде свои, нашенски, следователно просташки и смешни, имена като Софроний, Иван, Пенчо, за които тя и не се интересува да знае нищо. Но в ушите й звучат като непонятно далечна божствена хармония, като фантастична призивна камбана - Франц, Ханс, Виктор, Браунбергенщайн! Това е нещо властно, внушително, тежко, като 42-сантиметрово оръдие!

Важното е, че не е нашенско - значи нещо особено, тайнствено, красиво, което преди всичко дава на кака Пена упоителната възможност да се поласкае пред себе и пред другите, че душевните й погледи бродят далеч зад хоризонта.

А пък своите съвременници, наши хора, от коя да е област, интимно тя не зачита за нищо. „Нали го знам, келеш -какво ще ми се перчи и той!"

Много рядко, ако прочете нещо нашо, в литературата напр., тя може да хареса — и то ако не е подписано или ако е подписано с псевдоним. Узнае ли чий е псевдонимът - произведението вече не й прави впечатление.

Кака Пена живее почти постоянно в едно неукротимо борческо настроение. Тя е всегдашна опонентка. Тя има мнение комай за всичко. И обикновено нейното е различно от другите и високо над тях. А когато го изповяда пред хора, тя не може едновременнo с туй да не „клъвне" и „захапе" някого - ако не от слушателите, поне отсъствуващите.
На тая почва у нея скандалът излиза някак естествено и просто - както пилето изскача от измътеното яйце.

Кака Пена познава само два вида обноски с хората. Подчинена, подмилкваща се - с ония, от които има някакъв сериозен интерес или страх, и небрежна, надменна - с другите. Тя мъчно чувствува някого равен ней.

Кака Пена е родена специалистка на „но"-то. Случват се факти и личности, за които и у нас може да се намерят няколко души на еднакво, при туй добро, мнение. Например да речем - че еди-кой човек има заслуги или дарби.
Кака Пена без друго ще се намеси в такъв разговор, може и да се присъедини снизходително и великодушно към общото мнение, ала в никой случай няма да мине без „но".

Това „но" не само ще отрече половината от признанията, ами и ще трябва да бъде тъй усукано и изострено, че да бодне някого от слушателите.

У кака Пена живее една стихия: неугасимо желание за вражда, отрицание, делене, разрушение. Всичката работа комай е там, че пустините на душата й кънтят непрестанно от риканията на два изпусталели чакала: злоба и ненавист - и ситната им челяд.
Кака Пена по природа ненавижда всекиго и всички. Тя е против всичко, което не излиза от нея. Няма хорско деяние, чувство, стремление, верую - на което тя да не дига полите.

Затуй пък онова, което е нейно - то е фанатично нейно, до избождане очите на противника, който е личен враг, щом не мисли като нея. Особена е скритата ненавист на кака Пена към онуй, което се стреми да бъде по-високо от нея - личност, дарба, институт, власт, държава.

И от там - върховна е и насладата й да запраща или поне да слуша словесни нечистотии, запратени по такива адреси. Избухне ли в печата нашенска свада - сиреч контрапунктна олелия от ругатни и попържни, - кака Пена я следи с трескава жажда, макар спорът да принадлежи към някоя съвсем далечна и чужда ней сфера: астрономия, агрономия, литературна критика.

Това е „голям джумбиш", пред който тя потрива ръце и е готова дори да почерпи някого.

Войник ли падне от коня си, полицай ли не успее да въдвори реда някъде, началник ли се забърква в длъжността си, именит човек ли бива обруган, правителството ли претърпи някаква несполука - всичко туй за кака Пена е истинско тържество с илюминация.

Но - има ли нужда да ви запознавам с кака Пена? Тя е навред. Дори когато се заключите вечер сам в стаята си - тя е в стаята.

В. „Зора”, 15 май 1920
Подпис Хамлет, принц Датски


*Димитър Подвързачов е български поет, фейлетонист и преводач. Роден е през 1881 г. в Стара Загора, където завършил гимназия. Автор е на лирически стихотворения, пръснати из различни периодични издания и на множество хумористични стихотворения и фейлетони. Редактирал списанията „Звено“ и „Българан“. Направил редица преводи, предимно на руските класици, между които в стихове: „От ума си тегли“ от Александър Грибоедов и „Маскарад“ на Михаил Лермонтов. Автор на „Хумористични, драски, фейлетони и парадокси“ (1933) и на книгите за деца „Крачун и Малчо“ (1932-1933) и „Война в джунглата“ (1934). Oще за него тук.

събота, 21 ноември 2009 г.

Демокрацията

Андрей Ляпчев*

Отъ cpеди, чужди за доброделта, напоследъкъ се чуватъ гласове на подигравки спрямо „демокрацията", която искатъ да представятъ като синонимъ на хаплювщина; а отъ cpедu, ужъ най-предани, но съ повърхностно познаване на политическия живот, на демокрацията се нанасятъ удари, които са толкова по-пакостни, колкото по-предани се явяватъ ней. За едните и за gpyгите нуждно е да се припомнят някоu установени истини.

Политическиятъ животъ е предметъ на наблюденията на мислителите презъ повече отъ 2000 години, а новата наука, социологията, съ нейната обширность въ изучаванията почти на всички племена отъ земното кълбо, обгръща развитието на обществените организации презъ периоди по няколко пъти по-дълги отъ исторически намъ познатия.
Изводите, които се добиватъ отъ другия начинъ на изучаване, са едни и същи; тамъ се дължи, ако днесъ демокрацията е въ устата почти на всички и почти навсякъде; но единъ идеаленъ демо¬кратически режимъ почти никъде няма, а което е по-важно, у насъ, детo може би за него най-много се приказва, идеалното демократично управление отстои далече. И казаното тук важи не само за днешното време на самоотбрана, която демокрацията требва да води, а и за управленията отъ по-спокойно време. При все това човечеството неотклонно върви къмъ идеала на демокрацията, къмъ една обществена организация, въ която колкото човекътъ е повече общественъ, толкова повече има стойность и неговата особа.

Въпросътъ за демокрацията се свежда до това да съгласуваме политиката съ науката и съ морала. Тоя въпросъ е отдавнашенъ. Мислители като Платонъ и Аристотелъ, Хобесъ и Монтес-кьо, Русо и Кантъ сж ни оставили бележити трудове и по своето съдържание, и по своята форма. Различни са техните схващания, защото различни са били както епохите, които са преживявали, така и становищата, върху които са се поставяли. Политиката на Платонъ е приспособена за единъ идеаленъ народъ и тя показва на развратените хора „пътищата да достигнатъ божествения строй". За Аристотелъ човекътъ по своята природа е едно обществено и стопанско животно; споредъ него не политиката, а моралътъ требва да се приспособяватъ къмъ политическите усло¬вия на човешкия битъ, за да могатъ да се предписватъ правила и задължения. За Хобесъ аксиома е прочутата формула: човекъ за човека е вълкъ. Всичката власть управлението дължи на принудителната сила; да се намали последната ще каже да се разслаби обществениятъ организъмъ.


[+/-] ...виж целия текст



За Монтескьо институциите на една страна требва да бъдатъ адекватни на съществу-ващите условия и нрави. Споредъ това управлението може да бъде деспотично, монархическо а републиканско. Идеалътъ за Монтескьо е едно управление съ силна власть, въ което никой не може да злоупотребява съ властта. По-близко до демокрацията, отколкото до тиранията, той предпочита като форма на управление конституционната монархия. Демократическиятъ режимъ, както и аристократическият, който не е друго, освенъ единъ „несъвършенъ демократически ре¬жимъ", предполага прякото управление на народа чрезъ народа; но щому като народътъ си служи чрезъ свои представители и едно организирано чиновничество, режимътъ е по-близко до консти¬туционната монархия. Въ конституционната монархия царскиятъ режимъ е ограничаванъ чрезъ редица власти между царя и народа: всяка една има известна автономия. Съществуването на тия посреднически власти е характерно за конституционно-монархическата форма на управление; тя дава полезно разграничаване на властите: законодателна, съдебна и изпълнителна. Така смета Монтескьо да осъществи максимума свобода въ държавата, защото политическата свобода се състои въ това да не бъдешъ принуден да правишъ това, което законътъ не задължава, съ други думи, да господства само законътъ.

На току-що приведения фактъ се дължи много за ускоряване на обществения напредъкъ; но на оправдавания чрезъ него парадоксъ се дължатъ маса експерименти, които вместо да преустроятъ света, закъснявали са правилното му развитие и често почти са причинявали смърть на много обществени организми. А обществениятъ напредъкъ, както той днесъ се установява, отбелязва, че „отделната личность въ обществото отъ нула, както тя беше въ началото, добива все по-големо значение съ цивилизацията". И така, намесата на държавата, вместо да намалява, се увеличава, но въ смисълъ да организира съдействието на обществените сили, като се ограничи въ ролята си само на регулаторъ. Обществото и отделната личност са въ борба; първата победа обикновено е на държавата, въ която гражданинътъ непрестанно работи за своята свобода. Солидарността на гражданите затвърдява държавата, която, отъ своя страна, требва да укрепява същата тази солидарность. Така се проявява демокрацията, основата на която е солидарностьта на гражданите. Безъ солидарность, безъ общность въ интересите на гражданите нема демокрация.

Демокрацията е резултатъ на развитието на обществото; тя е неминуемо последствие на обществения напредъкъ, както днесъ се отбелязва. Интересъ къмъ политиката преди всичко е интересъ къмъ отечеството. При демокра¬тичното управление интересътъ къмъ отечеството е интересъ общъ, интересъ за всеки единъ. И когато се казва, че демокрацията е управление на добродетелта, требва да се разбира преди всичко добродетелта на саможертвата за отечеството, патриотизма; на второ место по съвършенство е управление на честта, или аристократическото, и едва на трето и последно место идва онова на страха, или деспотическото.

Учение, което иска да угаси любовта ни къмъ отечеството, е противно на демокрацията. Защото тъкмо при демокрацията нацията става часть отъ организираното човечество, което може да бъде само съюзъ отъ свободни и независими държави, създадени споредъ нуждите, споредъ естеството и споредъ волята на народите.

* * *
Възвишенъ е позивътъ, който отправя Заратустра на Ницше: „Нека бъдещето и най-далечните неща бъдатъ правило за твоите дни на настоящето. Съветвамъ те не любовъ къмъ ближния, а любовъ къмъ най-далечния..." Обаче суровата действителность, що се отнася до демокрацията, ко¬ято сама е цель и средство, ни казва, че добродетелта започва отъ ближния. Не отъ свръхчовеци се състоятъ народите, а напредъкът налага и демокрацията казва да се работи за народа чрезъ народа. Възраждането на народите не се постига само съ проповедите. Нуждно е да се измине единъ дълъгъ и труденъ пъть отъ самия народъ. Бъдещето зависи отъ самите насъ, зародишътъ на обществения напредъкъ е въ семейството, защото не личността а съпружеската двойка е еди¬ница за обществото. Всеко учение, всека практика, които разстройват семейството, неминуемо водятъ към разстройство на обществото. Деморкацията би отсекла дървото, на което седи, ако би допуснала унищожението на семейството. Разбира се, и семейството подлежи на промена, и въ него ние отбелязваме постепенното развитие на принципа за равенството между неговите членове. Демократътъ е щастливъ да види, когато майката и бащата задружно и безъ различие въ пола на децата управляватъ семейството, което е възпитатель на граждани за държавата, която пък, от своя страна, възпитава дейни членове на човечеството.

* * *
Семейство безъ подслонъ, безъ свое жилище, безъ своя покъщнина и изобщо безъ опора на нещо свое съ средата, въ която живее, е коренъ безъ почва. Каквито форми и да взима собстве-ностьта, безъ собственость нема здраво, плодотворно и жизнеспособно семейство. Собственос-тьта е осъждана отъ много мислители, ней са приписвани много бедствия, кражба е наричана тя, но поучението, което ни представят изтеклите векове, е no-убедително отъ силните фрази на едностраничивите мислители: собствеността е лостъ за производството на материални блага, както семейството е източникъ за възстановяване на човечеството. Разбира се, и собствеността подлежи на промени и още на какви, но кой ще откаже, че идеалътъ би билъ, когато собственостьта би била признакъ и признателность за извършена работа? Къмъ този идеалъ се стреми демокрацията - да гарантира всекиму пълната, цялостната придобивка отъ неговия трудъ. Да, има много мъчнотии за преодоляване, най-голямата е въ собствеността на семейството, която преминала въ наследниците, понякога е причина за мързелъ и развратъ. Да, мъчнотията е въ това, че имотността е наследствена, а способностьта не е.

Въ преодоляването на тази трудность е и една отъ главните задачи на демокрацията. Тя или никое друго управление не ще може да спомага за едно задоволително и непрестанно подобряване решение на тази задача: отъ една страна, да се гарантира цялостната придобивка на труда, а отъ друга - да се подпомага за развитието на способните сили и да се поощряватъ моралните пороци посредъ народа. За разрешаването на тази задача, както и на многото други, демокрацията отри¬ча насилието, защото изобщо, дето има демокрация, тамъ насилието е престъпление и противъ обществото, и противъ обществения напредъкъ. Завоюванията на демокрацията са завоювания по законенъ начинъ; всека промяна на законъ тя върши по начина, който й се указва отъ съществу-ващите закони. Придобивките на демокрацията не са придобивки със скокове; демокрацията не се стреми да изменя всичко, което съществува; но тя улеснява да се изменятъ непригодните вече за него елементи, като не забравя, че корените на настоящето са въ миналото и че бъдещето зависи отъ подобреното настояще. Голема грешка правятъ ония, които мислятъ отъ днесъ да наложатъ рамки, въ които утре ще се развива човечеството. Народътъ не търси, той дори не желае да се мисли за него; но той има съществена нужда да му се открие пътятъ на мисълта. Той е любознателенъ и съ охота слуша учителите си, но той се отвращава и всекога ще се отвращава отъ настойниците, които по заповедъ ще се налагатъ; те са и ще останатъ омразни за него, отдето и да идватъ.

Който иска да обнови обществото, да премахва неправдите, той требва да знае, че има една задача на възпитаване. Нема обнова за общесвото, докато не се възроди човекъ-тъ въ неговите мисли и въ неговите наклонности. Отъ това, що днесъ човечеството преживева у насъ, както и другаде, очевидна е пакостьта отъ проповедите за права. Проповедьта за права тласка хората въ война срещу обществото и обществата помежду имъ. Тази проповедъ е само пакостна, особено за слабите страни, дето има законни пътища за запазването и придобиването на желаемите права, които са сжществени и трайни само въ ония страни, дето правата са ре-зултатъ на изпълнени длъжности. Изострянето на нашите апетити за по-големъ комфортъ, за повече блага, влошава вместо да подобри нашето положение; а колко по-скоро бихме се доближили до преследваната цель, ако бихме се задоволили съ комфорта, на който сме свикнали, и ако бихме
се погрижили да подобримъ положението си вместо да разюздаеме наклонностите си.

* * *
Подъ демокрация разбираме не само известна форма на управление или известенъ дър-жавенъ строй, но и едно особено състояние на обществото, а именно - особеното положение на нещата, при което сжществува едно общо равенство въ правата и една еднаквость въ условията, въ мислите, въ чувствата и въ идеалите. Демокрацията въ тоя смисълъ, както въ смисъла на политическото устройство, има за свои идеалъ не равенство въ тиранията, не равенство въ мизерията, а тъкмо обратно: стремежъ на демокрацията е да издига човека все повече въ политическо, както и въ социално отношение. Обаче е очевидно, че възможното за отделната личность не е така лесно постижимо за масите на народа, поради което идеалътъ на демокрацията е въ борбата за постоянното подобрение на човека и особено въ усилията на неговото морално повдигане, а последното искане налага вера въ доброто, вера въ бждещето. Демокрацията безъ религиозенъ духъ е цвете безъ въздухъ, статуя безъ душа.

"Демократически прегледъ", год. XVI, кн. 3

*Андрей Ляпчев (1866 - 1931) е роден в Ресен, Македония. 1877-1893 г. учи последователно в Битоля, Солун и Пловдив. Завършва финансови и стопански науки в Цюрих - Берлин и Париж. 1894-1905 г. работи в Министерството на финансите. Активно участва в политическия живот. Член на Демократическата партия. Редактира в . "Млада България" и в."Реформи" (орган на Върховния македонски комитет). 1908-1910 г. е министър на търговията и земеделието в кабинета на Малинов. 1917-1918 г. е министър на войната в коалиционния кабинет на Теодоров. 1922 г. е съден като виновник за националните катастрофи. 1923 г. е един от ръководителите на Демократическия сговор след Деветоюнския преврат. 1926-1931 г. е министър-председател, министър на вътрешните работи и народното здраве.

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Сайт за българската 1989-та

На годишнината от първия свободен митинг в София след 10-ти, с колегата Николай Василев се радваме да ви представим сайта "Българската 1989-та": http://bulgaria1989.wordpress.com.

Това е нашият скромен опит да запазим паметта за тези, помогнали да се случи не само 18-ти ноември, но и свободата, която имаме днес.

Постарали сме се да качим доста информация за събитията, които са се случили у нас през годината на промяната. Данните са събрани предимно от съвсем скорошни журналистически разследвания по темата, както и от богатия аудио архив на Петър Бояджиев, предоставен ни безвъзмездно.

Предстои да бъдат качени още доста неща. Надяваме се да намерите проекта ни за полезен.

Снимка: Иван Бакалов