събота, 28 март 2009 г.

Поднасяне отговори на тронното слово

Райко Алексиев

От студа отговорът на тронното слово се е сгушил, защото го е страх, че Царят няма да му повярва на думите. Депутатите, облечени като за литературно-музикална вечеринка, влизат в Двореца. Като виждащ наредените по стълбите войници от ескадрона, земледелските депутати се уплащват, но Цанков ги успокоява, че нищо няма да им се случи.

Часът е 9. Всички партии са събрани в червения салон, само червената партия я няма. Тя обикаля отвън и си мисли: „Ако още веднъж ме поканят, ще се съглася."Никой, обаче, не я кани и тя си припомва народна­та мъдрост „Сърдит Петко, празна му торбата". В червения салон Цено Табаков насмалко не се блъс­ва в едно голямо огледало.

Влиза Негово Величество на ергенски начала. Цанков му прочита словото, в което се говори за единодушието, на народа, за ред, финансова ста­билност и пр. Старинните портрети по стените, навикнали да слушат подобни шеги, се усмихват под мустак. След прочитането отговора на слово­то почва отговорът на трапезното слово. Всички отиват към закуските да изпълнят дълга си. Илия Георгов веднага влиза в коалиция с евсиноградското вино, но още не изпил една чашка, викат го при Царя.

Царят го пита как е със здравето и той му каз-ва, че е добре и че се чувства като млад юнец. Царят праща много здраве на Костуркова. Георов казва „мерси", но тайно, на ума си праша една псувня на разцепения радикал. Цено Табаков бива повикан тъкмо в момента, когато вече е изредил всички закуски и вина.

Той уверява Царя, че е легален и, че нищо общо няма с единофронтофците. Старите портрети от стените пак се усмихват под мустак. Георги Марков Врабеца влиза смирен — ни лук ял, ни на лук мирисал — и се оплаква от Томов и от другите отцепени. Царят го успокоява, като му казва, че една цепеница, колкото и да се цепи, пак си остава цепеница. Кьорчев използва случая да напсува другите националлиберални крила.

Смилов му отвръща със същото, даже с гарнитура. Докато приеме представителите на всички партии, партийки, крила, съюзи, племена и други партийни дроби, минават 24 часа. В това време племената на Сговора със сплотени усилия унищожават закуските. Бай Цоню Бръшлянов вика:

— Лапайте, момчета, докато сте на трапезата, че като излезем вън, клинци ще биете на студа.

Всички племена се уплашват от бъдещето и се сплотяват. След това всяко племе тайно отива при Царя и наругава останалите племена.След като се свършва закуската, Негово Вели­чество благодари на всички за съветите и мъд­ростта и заключава, че докато има такова едино­душие, България я очаква щастливо бъдеще.

При тия думи картата на България потреперва от студ. Някои се мъчат да я стоплят, но Пижо, който тайно се е вмъкнал в салона, им казва да не я стоплят толкова силно, оти може да я изгорят. Всички си отиват по домовете с тайната на­дежда, че тяхната партия утре ще вземе властта. Б. Смилов и Кьорчев остават в коридора, за да спорят с кого от двамата Царят е говорил повече. Кавгата е от важно държавническо естество и за­това се пренася чак в редакциите на двете „Независимости".

Отговорът на Тронното слово остава да спи в шкафовете при другите си събратя от миналото. Като си съблича горните нови дрехи, всички виж­дат, че освен външността му, всичко друго у него е старо, извехтяло и обикновено. Портите на Двореца се затварят с облекчителна въздишка.

В. „Зора", 25 декември 1927 г.

За абсолютна свобода и безгранична любов

Климент Шапкарев


Какъв бе Гоце?

Гоце на проповед между млади, между интелигентни, между възраст­ни, между селяни.
Седи Гоце на миндер, скръстил нозе, или на стол и в ъгъл, при маса и наоколо му в кръг млади, довършващи училища или готови на прага да влезнат в обикновения делничен живот. Пита ги, пита Гоце: «Как сте, как се чувствувате, доволни ли сте от положението, копнеете ли да встъпите в живота утре, блазни ли ви околният живот, положението на по-старите ваши другари?» И получава отговор: «Не!.. . Не! Не!. .» Вижда Гоце недоволници, с бунтуващи се души от строя, от реда, от положението, от мо­ралното наслагане. Изказват се, а някои много рязко и бойко. Изслушва Гоце, па каже: «И аз така, и аз бях недоволен и срещнах млади като вас и копнеещи за доброто, за хубавото, да се изказват, да негодуват.» Въздъх­нат наобиколилите го, зачервят се, засилят, някои се просълзят, а Гоце почва своята изповед: «И аз можех да остана на длъжност, на работа и да търкалям дните и месеците един по един, да мъкна живота, да наведа врат, да тегля и да робувам. Но четох доста и научих, че това е безсмислица и че не е за мене тоя живот. Копнеех още в училището за волност, за свобода преди всичко, а никъде у нас не виждах, че мога да я намеря. А и смисъла на живота не виждах в това да ядеш, да живуваш и да умреш. Все едно ка­то да не си се родил.

Търсех в книгите, търсих в миналото, в живота на други. Много четох, много търсих и най-после видях място, където човек може да намери свободата за себе си, да бъде безгранично свободен — това е. . . във висините при орлите. Там, като тях, човек се чувствува, диша целия въздух, стои независим от всички, но погледът и мисълта му могат да дадат на въображението му.» Летят младите с душите си в необятните ви­сини, а Гоце продължава своята изповед:

«Търсих и смисъла на живота си да дам. Да живея? — Защо? Не е ли по-добре да се самоубия. Търсих и четох. Четох и търсих смисъла на живота и на моя живот — частно.
Отхвърлях всички ежби, всички дрязги, всички борби във всекиднев­ния живот. Не ме ласкаеха и всички надпреварвания, за да се издигнеш на гърба на другите и да стоиш над другите. Мислех и за мнозина, които са си давали живота по разни начини и пътища заради доброто, заради хуба­вото, за благото на народа, на отечеството. Аз със своите слаби сили не мо­га да стигна великаните. Намерих, че мога да дам смисъл на моя живот най-лесно, най-бързо и най-хубаво, като слезна от орлови висини в село, където има нещастни, буквално нещастни, добри наши братя, които гинат и гният не в една неволя, не в едно робство. Да ида при тях, да ги прегърна в душата си, да стопля с обич измръзналите им сърца, да им кажа да не се карат, да не се сърдят, да не си пакостят. Да се обичат и да не прибегват до турските съдилища, сами да решават братски споровете си. Да не робу­ват на бейовете. Да приемат с открити обятия левент-юнаци, които всичко са изоставили, за да дойдат при тях, да им дават подкрепа, за да отидат по всички села и градове навсякъде това да учат, това да проповядват. А и във връзка едно село с друго да турят — за всичко помежду си да се разбират. Разбира се, това не може да стане, не може да се движи, ако нямаш пушка на рамото. Ако можеш и турците в това да вразумим — добре. Но да очак­ваме султаните и пашите това да възприемат, разбира се, не можеше и то­гава. . ., тогава с помощта и на други благодарни човеци от света ще иска­ме да се отделим от султаните — отделно да се управляваме сами.»

[+/-] ...виж целия текст



И бленува Гоце как може нов свят на любов и братство да се създаде: «Извършиш това в едно село и във второ, оттеглиш се в орлови висини и чувствуваш се честит, доволен — извършил си по силите си добро, хубаво дело. Заспиш честит, спокоен. Така са постъпвали и други наши предшест­веници и великани — Ботев, Левски, Караджата и др. И за да се прегърне тоя живот, няма нужда от никакви трудове и грижи и дълги подготовки.

Доста е да искаш, да пожелаеш и да дадеш дума пред себе си и да потег­лиш — даже още днес. Сияят лица, готови да полетят, а ако е там и Чучков или някой друг стар войвода, направи разпятие от кама и револвер, готовите го целунат и произнесат традиционната клетва, крилати, щастливи и доволни пръв път в живота си.

Гоце прибави: «Кълнем се не само да умираме — това е лесно, а да живеем и целия си живот да дадем на това свято дело.» «Биват случаи, продължава Гоце: събере се цяло село и на селския мегдан, и в черква мъ­же, жени и деца заобиколят левент-юнаците с пушка, помилваш децата и поканиш всички да не се карат, да се обичат, да си живеят братски, старейшина да си изберат, споровете той да разрешава, взаимно да се пазят, да се охраняват, патрули да си създадат, куриери да си назначат за връз­ка с други села и с четата. И за селото тоя ден е Великден. И почне да се приказва и пее кога войвода селото на мегдана е събрал.»

Това приказва Гоце и това беше самата истина. Гоце така преброди цялата родина от Лозенград до Битоля, от Скопие до Солун и Серес с цен­тър Пирин планина. Влиза той и в битолския затвор, преоблечен като све­щеник със светия потир за причастие, там с Даме да се срещне, мисли да размени. Отиде той и в Кукуш, в родната си къща, майка, баща и сестри да види с магаре, натоварено с дървени въглища. И кътче не остави, непосетено от китна Македония. Минал нейде веднъж, той е вече всеки ден очакван, всеки ден желан, най-вече при недоразумение, при спорове меж­ду заклети дейци. И с пристигането на сияйната му величава фигура — спорът сам става дребен, разрешава се така, както доброто човешко сърце диктува. Гоце пожелаваше да доведат при него и грешника осъден. Пронизващият поглед потърсва душата на грешника и я пита защо е грях извър­шила. Намери Гоце трептящите струни на слабата човешка природа и каже — «Прощавам ти». Разплаче се грешникът, крака целува. «Сгрешил си, рискован подвиг ще извършиш, за да видят селяните ти, че и ти имаш в гърдите си нещо добро, човешко, та като го извършиш, и те да ти простят и заживеят с тебе.»

Да, и бяха такива случаи: голям подвиг, рискован, извършил осъден, за да бъде простен и от съдиите си. Гоце бе наречен от населението оттатък Вардар, от дейците там, от четите, войводите главен инспектор на всички чети и войводи. За всеки голям и труден спор всички чети и войводи же­лаеха Гоце да бъде съдията, арбитърът, който да реши въпроса. А отсам Вардара, където той бе наречен хвъркат, защото често и навсякъде се виждаше и очакваше — разбираха само от себе си, че всеки важен спор между чети и комитети, всяка важна наредба ще се реши от Гоце. И всякога сър­цето решава, сърцето надделява. То, Гоцевото сърце, пленяваше, обайваше. А най-ближен на Гоце бе измъченият селянин на нещастна Македония. Като спирам да разсъждавам и да сравнявам тази безподобна, тази безгранична любов, която изпълваше съществото на Гоце, мисля си така: АкоГоце бе се родил преди 2000 години при евреите, дали нямаше да стане последовател на Исуса? — Не. Гоце не проповядваше царевото на царя, божието богу, нито — ако те ударят от едната страна, обърни и другата. Той и евреите би подканил към масово организиране, масово въоръжена борба срещу римляните и фарисеите.

Ако сега живееше в Индия, дали би станал последовател на Ганди?— Не. Той не би проповедвал на сънародниците си да легнат на релсите на пасивна съпротива. Ако би при Толстоя, дали би станал толстоист? — Не. Той бе чел много от Толстоя, възхищаваше се от много негови неща, но «да не се съпротивляваме на злото» — това не проповядваше. А ако бе меж­ду руските революционери от онова време, дали би бил с тях? — Не. Те мечтаеха величието на своята родина, благоденствие на своя народ, но. . . чел съм, не помня къде, че руският революционер от онова време не би могъл да изтърпи в стаята си в съжителство един мужик нито 24 часа. По-скоро би полудял. А Гоце не бе такъв. Гоцевата любов не бе по абстрактна родина и народ. Гоцевата любов бе топла, сгряваща, трогваща, пленяваща. Той желаеше да прегърне ближния си нещастен селянин, на когото бе обрекъл, посветил живота си. Той обичаше всекиго поотделно, поединично. Познаваше извън душата на всекиго, всеки едного би взел в стаята си, в леглото си, би се покрил с единственото кебе, би ял от паницата му с една лъжица, би ял от черния хляб от торбата му. И не за демагогия, а би се скрил никой да не го види, никой да не знае, да вкуси от черния корав хляб, намокрен с пот и горчиви сълзи, да вкуси и да свещенодействува в душата си, като и той сам оброни сълза върху тоя черен хляб, плод на чер на мизерия и труд, но никой да не види.

Ако беше при Ботев, би ли му станал другар? — Да, но и би му казал: «Ботев, заличи от песента си думите: «Да каже нявга народа умря за правда и свoбода». — Остави на мира нещастния народ. Може и да не каже то­ва, може и да не му остане време от залисия или от незнание, та и ако не каже, няма ли да отидем да умрем?»

А ако беше при Левски, би ли го последвал? — Да, но и би му казал: «Дяконе, не се сърди на селяните, че те питат, като се освободи България, дали ти ще станеш цар. И не им казвай, че докато не почнат да ядат блаж­но в сряда и петък, няма да се оправят; защото ето сега в мое време достиг­наха дотам да блажат и на разпети петък, но нито станаха по-съзнателни, нито по-добри. Па и кажи им: «Да стане човек цар много добре ли е, по-дoбре ли ще ми бъде смъртни присъди да подписвам, чужди разпри всеки ден да оправям и с лоши съседи да се карам? По-добре ще е да си бъда пак както сега, между вас, но всички хора да са добри, зло да не правят, зло да не мислят, да се обичат и да си помагат.»

А ако бе Гоце в Париж през време на Френската революция, дали би бил на барикадите? — Да, разбира се, на първи редове. Но само под зна­мето, свoбода, братство и равенство не би бил доволен. Може би тогава там това да е било необходимо, бленуваното, но Гоце видя, че «братство» много не донесе и не донася. Родни братя всеки ден са по съдилища и се трепят за педя земя. Братята сърби в Скопие се съюзиха с турци и гърци, за да разкъсат заедно и по-лесно душата и тялото ни. Равенството, както го разбирали тогава във Франция, равенство пред законите и то малко донесе, защото още Шекспир е казал: «Жалко е безсилието на закона.» А абсолютното равенство между хората във всичко — е абсурдно, безполез­но и немислимо. Братството и равенството се оказаха празни думи — а свободата — малка.

Гоцевата душа мечтаеше, прекланяше се пред нещо по-силно. Можеше да я задоволи нещо по-широко. Мечтаеше за свободата и безграничната любов между човеците. Гоце носеше в душата си велико знаме — знамето на абсолютната свобода, на безграничната любов, но. . . с пушка зад гърба. Достойно и самоотвержено да запазиш тая свобода за себе си и да помагаш тя да бъде запазена за всекиго едного. Също достой­но и съзнателно да пазиш и тачиш безграничната любов между всички и да бъдеш готов да дадеш живота си за запазването на тая любов. И вярва­ше Гоце, че може да се служи на тоя идеал. И не само да се служи, но може, макар някога, да се реализира. Не много ум е потребен, нито много знания, за да се разбере суетата на лъжливото, примамливото и да се об­гърне това светло знаме. И тоя идеал Гоце бе възприел и проповядваше не като интелигент, който трябва да има и е намерил за момент един идеал, да попълни и той временно празнотата в живота и да парадира. Не. Този блян за Гоце бе кръв от кръвта му, плът от плътта му. Това бе неговата органическа връзка със смисъла на живота и неговото лично битие. Той живееше, за да бъде абсолютно свободен и безгранично любящ другите, да го проповедва, да го всади и у другите. (Абсолютна свобода —безгранична любов.)

Мисля си, ако Македония се бе освободила, Гоце що щеше да прави? Навярно щеше да отиде в Армения, там да стане апостол и другар на ар­менските революционери, или в Албания да подготвя към масова револю­ция, съзнание и свобода албанците. А ако всички биха се освободили по­литически, той би бил редник в борбата за икономически и културни из­дигания и достижения в блазнещата любов между всички хора.

Гоце, Македония бе малка за твоето знаме. Времето на нашите движе­ния е кратко за изпълнението му. Твоето знаме ще свети като звезда на небето над всички народи и за всички времена. Утописти някои, безвластници може да се приближат до него, но твоята пушка и тях ще отдели. Ти би избрал родината си за най-близък терен, където знамето си да за­биеш и откъдето то да свети към всички народи на всички векове и най-после щастие да настъпи в живота.

Но. . . не правеше ли всичко това Гоце заради слава? Решително не. Гоце не бе суетен. Гоце знаеше от учителя си К. Величков «Ековете» на Ив. Вазов (Лавалава) и мъдростите на Соломона (Суета сует). Гоце насмалко щеше да ни остави съвсем без своя лик, без портрет. И ако се съгла­си само веднаж да се снеме, то бе от мили чувства и да остави портрет на майка си. В снимката на неговата чета той не е седнал на челно място, как­то всички войводи седят. Ликът му не може да се различи между другите на задната редица. Той не зае и никое видно место в йерархията на орга­низацията. За дейци и воеводи той бе главен инспектор, но никой не бе го избрал, а всички го признаваха за такъв. Суетно бе да бъде пръв между свои другари, дейци.

По мое мнение Гоце би приел една малка славица — ето каква: да пише някога в историята, всемирната история на всички културни наро­ди в света от всички векове, че съществува на земното кълбо български народ, че има от тоя народ една част, която се казва македонски българи и които са достигнали до Бело море, заели отечеството на Александра Ма­кедонски, който имаше владения и в Азия и Африка. И че македонските българи са потомци на Кирила и Методия, що преди 1000 години дадоха светлина на цялото славянство. Днес тия същите македонски българи ра­ботят и се жертвуват за своя пол[итическа] свобода, за да издигнат знаме, хубаво за цялото човечество, за всички народи във всички векове, знамето на абсолютната свобода и безграничната любов, както той ги разбираше. И в тая борба на своите сънародници и Гоце е бил редник от първите.

Да, тая малка слава Гоце би приел. Да има за себе си част от славата на своя измъчен народ.

Накрай пак сравнявам Гоцевия лик с ликовете на другите наши пър­ви именити дейци: Даме, Пере, Матов. . ., и казвам: Те са големи, закръг­лени, определени вече фигури. Те са патриарсите — безупречните пат­риарси в нашето освободително движение. Те заеха първите и почетни места в новата история на нашия народ. — А какъв е, и къде е Гоце?
По мое мнение Гоце бе най-младият, най-малкият, най-милият между тях. Големината на неговата фигура не е още закръглена. Неговото место в историята ни не е още определено. И занапред — настоящите и бъдещите борци за нашата свобода ще обръщат погледа към неговата личност. А и след като Македония мила се освободи, за Гоце ще спорят и големите ро­долюбци — патриоти и революционерите, и социалисти и комунисти, и безвластници (анархисти) така, както и днес спорят тук в свободна Бъл­гария чий е Ботев?

Поклон пред величавия образ на безсмъртния Гоце!

Сказка, държана от Климент Шапкарев на Гоцевото утро, дадено на 6 май 1934 г. в пловдивското македонско благотворително дружество «Гоце Делчев» и напечатана по единодуш­ното желание на присъствуващите на това утро. Пловдив, Печатница Хр. Г. Данов, 1934 г.


събота, 21 март 2009 г.

"Всеки може да бъде, какъвто съм аз..."

Климент Шапкарев*

Похвална е и идеята да се поканват останалите още живи съвременници да напишат, каквото знаят за Гоце Делчев, защото, залисани в делничното всекидневие и униние на живота, ние като че ли, имаме нужда да ни подканят, та да спрем в размисъл за онова време, за оня живот, за оная дейност из недавнашното минало.

Отдавам се на такъв размисъл една нощ, продължавам втора и мили спомени се нижат пред очите ми. Преживявам едно, второ, трето и се унисам. Това, което най-много днес обхваща съзнанието ми, е: — Как така измежду всички ни другари и съученици на Гоце от II или III отделение на основното у-ще в Кукуш, преградено с дъски на православно и униатско, -с учители дедо Кузман Шапкаров, Никола Вълчев, учител Вангел, Епифаний, другарят ни и съученик Гоце Делчев от V и VI клас на Солунската гимназия при учител Константин Величков и после юнкер от военното училище, стана хвъркат, легендарен, любимец народен, а ние. . . останахме обикновени редници?

Кой беше, какъв беше тоя ни другар — Гоце, та достигна да бъде все- общо почитан народен герой?

Прехвърлям спомени и търся отговор първо за себе си, а после да съобщя това и на другите. Търся, ровя в живота му, в душата му, сравнявам го с другите наши по-първи и именити дейци и искам да уловя у него особеното — онова, което завладява.

Пред мене е Гьорче. — Казват, че Гьорче бе умът на делото. Гьорче наистина бе голяма, умна глава. Срещнеш го, седиш около една маса с него, виждаш, чувствуваш, че насреща ти е умна, практична глава, която не лети из облаците. Той сам съзнава това и без да щеш, тоя въпрос се слага между тебе и Гьорче преди всеки разговор, а заедно с това се явява една педя разстояние. Беседваш и се разделяш. С Гоце не бе така.

Пред мене е Матов, глава пълна със знания, а джебовете му, струва ти се, че са пълни с томове съчинения по всесветската история. Готов е при всяка дума и при всеки случай да ти цитира в историята на кой културен народ, кой великан деец, мислител как е постъпил и нашето днешно положение на коя епоха наподобява. Чуеш, научиш и се отделяш. С Гоце не бе и така.

[+/-] ...виж целия текст

Ето го Даме. Щедър, непринуден събеседник за хубавото, за доброто, за свободата, за братството, за дълга, за жертвите, за героизма, за успеха. Речеш ли да се вмесиш с неговия изблик — свие, приближи вежди, впие остър поглед с усмивка, припомняща насмешка, която ти казва — знам аз границите на възможното. Гоце не бе и такъв.

Мисля си за Сарафов. Пред очите ти е самонадеян смелчак, с изблик от енергия, готов всеки момент за геройски подвиг. Чувствуваш ли се способен да го последваш — привържеш се към него, или пък се отделяш. С Гоце и така не бе.

Доближиш ли Гарванов или Васков, пресрещат те с думите: «Що те води при нас?». Чувствуваш ги силно делови хора и ако не те води работа при тях, гледаш да не отнемаш времето им. С Гоце и така не бе.

Биваш с Тодора. Чувствуваш рязка и налагаща се личност, за която всичко е решено и която никога и от нищо не отстъпва. С Гоце и така не бе.

Насреща ми е Пере. Смее се той от сърце и ми казва: «Напечатаните във в. «Илинден» твои закачки с в. «Одрински глас» и фейлетоните на Петроне чета вечер в леглото, преди да заспя.» Обичаше насмешките върху проявени слабости от някого. С Гоце и така не беше.

А какъв бе Гоце? Какъв бе той при среща, при вечеря, при беседа, при сбирка от другари, при проповед и пр.? Срещнеш Гоце на улицата, той мило те покани да го придружиш. Влизате заедно, например в кафене «Македония», сяда, кани те да седнеш и ти. Поръча кафе, тежко-сладко-синджирлия, две кафета в един филджан, покани и ти да си поръчаш нещо. Скрие манастирските броеници, на които виси желязно разпятие с тялото на Исуса, извади цигари, турне една на цигарето си — система д-р Кох със стъкълце вътре, а отвън написано «Кукуш». Покани с цигара и тебе. Заприказва те пръв, докато ти го гледаш и му се любуваш. И пипа право в душата ти, на най-нежните струни. Пита те как си, с една близост, с едно съчувствие, които те карат да вярваш, че той всичко е видял в душата ти и се вълнува заедно и еднакво с тебе. И ще отвориш уста, не можеш да не му се довериш, да не му се изкажеш и за неща, които сам от себе си си крил. И те разпитва за близките ти и за околните,като че ли и той заедно преживява всичко. Смирено, неусетно си разкриеш душата (а после се чудиш как е станало това) и виждаш той участвува, вълнува се от твоите преживелици по-чисто и по-ясно, отколкото ти. Подеме те в ръцете си, в душата си и след няколко минути той направлява твоите чувства, твоите вълнения и твоите лични преживелици.

Иска ти се да не се разделяш от него, с него да останеш. Дойде на масата друг. Покани Гоце и него и го пита: «Нареди ли си работата, успокои ли се?» Дойде трети. Покани и него и пита: «Видя ли Чучков? Иди, сега той е в хотел «Батенберг».» Дойде четвърти. Но той вече ще става. Казва му: «Дойди довечера в градината при гостилница «Бр.Миладинови».» Ставаме всички и не ни се ще да се разделяме — чувствуваме близък човека, от когото се откъсваме. Обръщаме се да го изгледаме още веднъж. Погледът — лъч, като жица, остава да ни свързва до следващото виждане. След вечеря седим отново около маса в градината на гостилница «Бр. Миладинови». Свири и пее италианска трупа. Често в компания са: Туше Делииванов, Боян Биолчев, семейство Петър Станкови, доскорошен член от касацията. Пием бира, слушаме песни, шегуваме се, разказваме преживелици. И Гоце разправя свои от детинството си в Кукуш, от ученичеството в Солунската гимназия. Дойдат по-късно Диме, Трайче, Чучков и други, които не познаваме. Разприказваме се за градините край солунското пристанище, за музиките там и за градините при Пиргите и при Беш Чинар. Гоце добавя: «Ама не забравяйте и затвора «Беас куле»», и пак се смеем, шегуваме се.

Уговорим на близкия празничен ден да отидем с гювеч на Княжево по Владайската река. Семейните със семействата, жените ще приготвят обяда. Казано и свършено. Някои от съседна маса само гледат и мълчат. И пак дойде някой и каже на Гоце — «Готово е всичко» — «Добре». Друг: «Дойдоха Килифарски и Икономов» — «Да чакат утре в Княжево» и др.

Ставаме да си отиваме. Спим в една стая. «Довиждане» на Владайската река. Отправяме се към квартирата, застигне ни някой от тия, които само мълчаха при масите, и казва: «Гоце, и аз искам да дойда с тебе вътре». —«Добре, иди при Чучков в хотел «Батенберг», кажи му, че аз съм те пратил.» Изгуби се човекът. Утринта срещаме същия човек на улицата, бърза, лети. Питам го що се е разбързал? «В Дупница, при дядо Кольо Малешевски»: и вятърът не може да го стигне.

Ще легнем в стаята си. Усмихвам се аз и искам да му спра вниманието на нещо от приказваното и изживяното в градината. Гоце разбира, преди да му кажа, че ми е направило впечатление нещо и че съм сметнал, че и без това е могло, и каже:

«Нека видят, нека знаят, че и аз съм като всички хора. Ям, пия, пуша, приказвам, смея се, шегувам се, греша, волнича, обичам да слушам музика и всичко,както другите. Да не мислят, че аз и другарите ми сме свръхчовеци. Да видят, че всеки може да бъде като мене — като нас, стига да желае. Само желание, искрено и твърдо е потребно. Ял, пил, волничил, младост е живял. Ако ще и да е грешил някога, днес в тоя час има ли искрено и твърдо желание да служи предано и самоотвержено — всичко друго е минало, изживяно, и ние се сме го изживели и изживяваме. Всеки може да бъде, какъвто съм аз, каквито са другарите ми — стига само да желае.» И даже се надсмее, че някой го е счел облагодетелствуван от природата с особени дарования. «Не, и аз, и другарите сме като всички хора, и всеки, който пожелае, може да стане като нас, стига да желае. Дълбоко в сърцето си да има такова желание.»

Наистина Гоце вярваше, че човек е създание добро или поне, че във-всеки един човек дълбоко в душата му има кристално бисерно зърно, частица от божественото в природата. Всеки един работник или занаятчия, прост или учен, богат или сиромах, осъден грешник даже или паднала нещастница: всеки носи в гърдите си частица брилянт, макар микроскопическа. Само можеш ли да го намериш, можеш ли да го извикаш на живот, на дейност тоя бисер, брилянт! А Гоце сам с най-голям брилянт в гърдите си, представям си го само бисера в душата на човека виждаше, на него спираше и чудеса вършеше.

Гоце бе горски бистър, кристален извор, от който избликваше любов, която обгръщаше всички, издигаше ги, изпълваше ги — правеше всички крилати и пленяваше сърцата им. В Самоков той събра и семинаристи, и протестантски ученици, и железари, и гимназисти, и железничари (Пешо, Душо, Велко, Делчо, Добри и братята си и двамата, по-късно и Върбан Килифарски, голем анархист, и Кръстьо Асенов, сестреник на Хаджи Димитър) и подофицери, и юнкери, та образува собствени чети, а след това почти всички тях направи самостоятелни районни войводи.

Гоце плени Яворова, Наумова, Кепова и ги взе в Пирина вестник да редактират с пушка на рамо и песни да пеят, поведе той техници бомби да правят, офицери инструктори да стават и такива канари като Сандански и идеолози като Хаджи Димов. Всички плени той със своя магнит, що таеше в гърдите си.

Какъв беше Гоце в сбирка от дейци. Той беше винаги чистосърдечен, ясен, откровен, набързо нахвърляше мисли пред другари, свои равни. Той никога не позираше. Да, но не всички са като него и. . . работата не върви, не може да се вземат решения, че и неприятности, пререкания. А там в сбирката има и учени, и изпечени словоборци. Казвам му веднаж: «Гоце, не може така, имам малко опитност. Председателствувал съм студентски македонски събрания, та зная, че за мнозина не е най-важно решението, а важно е да се изкажат. Всеки иска да си каже и той думата. Изчаквай ги, изслушвай ги и вземи думата най-после и като решиш нещо, вече не отстъпвай. Но не забравай да кажеш, че и така може и така е хубаво, както например X. казва и както У. — все са хубави пътища, но подчертай, че в дадения момент при дадени условия и при наличните средства най-добре е еди-как си и още, че ти вярваш, че и другарите са съгласни с тебе, като имат вяра в твоите твърдения, защото ти знаеш най-добре дадените условия и наличните средства. Ще ги помолиш да ти вярват и да отстъпят, да се съгласят за тоя момент, да приемат твоето предложение. Казвам му, инак не може. Не само работата се не върши, но ще имаш неприятности, пререкания, оскръбления (както наистина имаше), а даже и до бой може да се дойде.»

Гоце ми отвръща с горчива усмивка: «Та и това ми се случи.» Не знаех, почудих се, а после разбрах, че тия думи се отнасяли до един случай, когато в едно такова събрание и спор Саракинов му ударил плесница. Мисля си, ако това се беше случило с Гьорче, сигурно би разцепил организацията, Сарафов би застрелял веднага противника, Гарванов би го наказал, когато и да е и по какъвто и да е начин. Матов би свикал конгрес да изключат виновника, с Тодора не е възможно това да се случи, всеки предварително знае това освен с измама и предателство, както що го и убиха, Даме би му простил след изглаждане с посредници, но през целия живот при удобни случаи все би му натяквал, би му казвал в очите и пред всички: «Хайде да решим въпроса с плесница.»

А що направи Гоце? — Нищо. Той продължаваше да обича Саракинов, като го съжаляваше, че не е имал толкова воля да се въздържи, че не е имал толкова ум да разбере, какво нищо с това не ще се реши и че не е имал от майка си толкова присадено чувство да обуздае дивата си грубост. А Гоце имаше религиозен култ към майката. Гоце обожаваше майка си. Той вярваше, че майката е посредникът между божественото и човека и че тя с ръцете си взима частица от божеството и го слага в гърдите на рожбата. Навярно на нея той дължеше нежността на своето сърце. Ако някой се наеме или бъде възложено някому да пише биографията на Гоце, ще трябва продължително и обстойно да изучи майката, за да ни опише сърцето на сина. Гоце бе най-мекият, най-отстъпчивият, най-уважаващият мнението на другите в другарските сбирки.

(Следва)

*Климент Шапкарев (1875-1949) е син е на видния български етнограф и фолклорист Кузман Шапкарев и внук на Димитър Миладинов. Учи в Солунската българска мъжка гимназия и членува в тайния революционен кръжок заедно с Гоце Делчев и Павел Васков. След завършването на гимназията в 1892 година учи биология и химия в Софийския университет. Завършва в 1898 година и става учител в Самоков, като едновременно с учителската дейност работи и като пунктов началник на ВМОРО, като организира прехвърлянето на хора и оръжие през границата в Османската империя. В 1904-1905 година е учител в Одринската българска гимназия „Д-р Петър Берон“ и секретар на окръжния комитет на ВМОРО. Делегат е на Рилския (1905) и Кюстендилския конгрес на ВМОРО (1907).Преди началото на Балканската война заминава от Одрин за България и се записва като доброволец в 52 пехотен полк на българската армия, с който се сражава под Одрин. За проявена храброст е награден с кръст. По време на Първата световна война е във Велес като член на Цензурната комисия. След края на войната става учител в земеделското училище в Садово.След освобождението на Вардарска Македония през пролетта на 1941 година се установява в Битоля, където също преподава в земеделско училище. Климент Шапкарев е баща на българския икономист и председател на Македонския научен институт Петър Шапкарев.

Всички ние

Владимир Свинтила*

Не зная дали примерите действаха заразително. По-скоро хората не смееха да споделят своя нов религиозен опит. За това съдействаха различни причини. Все още бе срамота да бъдеш верующ (признак за неразвитост!), все още се стесняваха, че са станали верующи или са на път да станат. И това въздържаше мнозина от изповеди.

Но имаше и друго - злата „бдителност" на комунистите. Първоначално, по време на сталинизма достатъчно действаше общото предупреждение. Хрушчов направо въведе гоненията срещу християните. Наблюдаваха църквите, контролираха манастирите. Държавна сигурност се зае с тия, които искаха да станат монаси.

Не е имало и не можеше да има споделяне на религиозния опит. Всеки търсеше в спомени, в съхранили се книги или списания нещо спастрено от християнството. Поради липса на религиозни книги, четяха атеистични -заради цитатите от Евангелието или Библията в тях. Изрязваха и налепваха върху тетрадки тия цитати -опитваха се да възстановят така Светото писание, поне неговите основи.

Един пробив бе разрешаването на иконографията, на историята на средновековното изкуство.Цели две години забавиха честването на 700-годишнината на Боянската църква, тъй като и това е религиозен паметник. С това честване започна отприщването. Започна борбата за реставрация и консервация на средновековните паметници. Стигна се отново до издаване на трудове по история на нашата средновековна художествена култура.
Пръв в това отношение бе Никола Мавродинов. Оказа се, че в целия този период на маразъм той бе работил в старата си насока и сега извади един том история на изкуството на Първата българска държава - преди да са се усетили. И работеше върху втория том.

[+/-] ...виж целия текст

Възкръснаха Асен Василиев, Васил Захариев, Кирил Кръстев. Във вестници, в списания, в отделни публикации те възстановяваха вкуса към българското средновековие. Стигна се до там, че след продължителни битки бе създаден закон за закрила на наследството. Това бе най-голямата победа на интелигенцията.

Тук започна първото разпукване на занданите на комунизма. Вече можеше да държиш в къщи репродукции на икони - те идваха от държавни издателства. Вече можеше да се поклониш на някой манастир - това бе форма на туризъм, посещение на културен паметник. Последна през 60-те години бе приета църковната музика - сега можеше да имаш литургиката на плочи.

Имаше и рецидиви. Внезапно през 70-те години бяха спрени изданията на икони при „Фотоиздат". Идваха забрани за документални и изкуствоведчески филми. Но основното бе извършено - на нашата религиозна култура бяха признати права. Това бе път за интелигенцията да се приближи до църквата.

Широката публика се ползваше добре от този напредък. Половин милион туристи годишно в Рилския манастир и толкова в Копривщица. Оживяваше Мелник с неговите черкви, Несебър - с неговите.

Новите поколения започваха да щъкат. Откриха изкуството на автостопа, поеха пътя на битниците. Човек внезапно срещаше група младежи пред вратата на забравен манастир. Всяка книга, свързана с религиозното изкуство, можеше да разчита на читатели. Това беше една пролет на душите. Нямахме религиозни книги, нямахме дори една Библия, но имахме литургия¬та, имахме нашите стари иконостаси.

Започнаха църковните бракове. Младите казваха, че ги предпочитат заради тяхната тържественост и ритуалност, за тяхната красота. Тогава комунистите започнаха създаването на гражданските ритуали. Всичко попадна отново в ръцете на бюрокрацията и гражданските ритуали се превърнаха в кич.

След църковните бракове дойде редът на кръщавките. Кръщаването беше дълбоко забранено. Сега - къде тайно, къде явно - децата се кръщаваха. На църквата бе позволено да играе някаква роля и в обществения живот.

Но бяхме ли ние вече християни? Далече все още не. У нас бе желанието да се приближим към Бога, ние имахме желанието и волята да вярваме. Окуражаваха ни иноци, които ни казваха: „Днес да искаш да вярваш, значи да вярваш!". Това е било едно хубаво окуражение, защото придобиването на вярата е една велика борба.

На първата изложба на френска Библия в София още нямаше контрол от кадесе. Все още Хрушчов оставяше отношенията свободни. Възползувахме се от това, за да крадем Библии. Бяха откраднати няколко десетки. Аз също откраднах една - Йерусалимската на френски, с блестящите предговори към всяка отделна книга.

Мисионери и туристи започнаха да внасят Библии на български, но това бе скоро спряно. Все пак, стана възможно да намериш отнякъде и да прочетеш Писанието. Младите генерации говореха с неприязън за времето, когато целият този народ е считал себе си атеист. Започнаха да обясняват с безверието драматичната, ако не и трагична наша по-нова история. Започнаха да търсят проклетите преди философи-идеалисти. Сред широката публика си пробиваше път Франц Кафка, чието творчество е опит за един нов синтез на юдаизма с християнството, едно ново юдеохристиянство.

Пътуваха. И носеха от чужбина вече не Маркс и Енгелс във френски превод, а „Трагичният усет за живота" на Унамуно и „Страх и трепет" на Сьорен Киркегор. В младежки среди, където най-малко би се очаквало, някой подемаше разговор за християнския екзистенциализъм.

Всичко това бе една своя дейност. Не бяха минали нито мисионери, нито проповедници. Събуждаше се обществената душа. Забравени от Възраждането монолози се подемаха от други, които не знаеха нищо за своите предшественици. Най-сетне ужасното наследство на материализма и неверието се преодоляваше.

Влияния идваха отвсякъде. От Полша, но и от Чехия. От Източна Германия, но дори и от Русия. От Румъния и Гърция, но дори от Югославия. Българската общност за първи път от един век признаваше принадлежността си към църквата и търсеше контакти с други църковни среди.

Това беше подвиг на цял един народ. Несъмнено всичко започна най-напред сред възрастните, след това сред младите. Но по-късно младите започнаха да влияят на възрастните. И после, някак си, разликата между поколенията се изличи.

Всеки от нас бе тръгнал сам и от собствени подбуди. Но все по-често се намирахме, срещахме се, макар да споделяхме оскъдно своята вяра. Защото вярата ни беше оскъдна, защото не смеехме, все пак, поради полицейщина-та, защото нямахме и език да изразим понятията си, да изразим състоянието, в което се намирахме. И от това бяхме лишени.

Поводи за обръщението към кръста предлагаше не само културата, не само репродукциите на икони и снимките на храмовете. Сам животът - както винаги - ги предлагаше начесто.

Журналист беше изгубил брат си. Но не скърбеше. Говореше екстатично, че брат му по някакъв начин живее, че животът е безкраен и не може да бъде другояче. Вика¬ха го да прекрати тази „религиозна пропаганда". Но някъде другаде бе станало чудо: един стар човек с голяма бяла брада се бе явил на един тракторист и бе му казал да напуснат селото, защото има свлачище и селото ще загине.

Раздвижиха се най-древни пластове. Селото, но сега и градът, отново се срещаха със светеца или светицата, нейде край лозето или на пътя в гората. Обществената душа беше пробудена. Сега се заслушваха в биенето на камбаните. Записваха на магнетофони камбаните в Банско или Рилския манастир, записваха тържествените служби.

Във влака, в чакалните на самотни спирки се случваха разговори на религиозна тема. Изслушваха се много внимателно един друг, защото всяка дума в тази област бе скъпа - всички знаехме толкова малко. Оставаха замислени след беседите си, вземаха и даваха адреси - в кореспонденцията започваше този разговор, който все още липсваше в пресата.

Сега започнаха истинските, тържествените великденски служби с огромните тълпи в София. И сега започна злата сатанинска борба с църквата в провинцията. Запрети на опелата. Но пък правеха тържествени панахиди. Запрети на кръщенетата. Но се отскубваха и идваха до София и до Пловдив. Ние се борехме вече за вярата си. Ние бяхме разбрали, че ни я бяха подло откраднали с глупави приказки за наука и рационализъм, за да ни оставят на колене - човекът без Бог е безсилен. Бяха ни отнели вярата, за да ни превърнат в роби на социализма. Бе ясно на всички. И затова бе започнала борбата.

- Не отстъпвайте, не се поддавайте, не се съглася¬вайте, проклети да са. Да останем християни, Бог ще се погрижи за нас, света Богородица ще се смили над децата ни.
Отново в селата и в градчетата се явяваше фигурата (забравена от времето на Никола Петков) на воюващия свещеник. Комунистите отново започнаха да се оплакват от появата в живота на „злостния поп"!

Ние набираше кураж. Правехме козунаци и боядисвахме яйца, носехме върбови клонки на Цветница, тананикахме лазарските песни на Лазаровден. Ние всички. В голяма част на българския народ се връщаше старото единодушие, това, с което по-преди е бил известен, когато всяка работа - и националната революция - се е извършвала общо. Ние се припознавахме едни други като православни, като българи и като хора, които са изминали вече част от пътя за Голгота.

Из "От Маркс до Христа". Използваната картина е "Рилският манастир" на Васил Захариев.

*Владимир Свинтила (псевд. на Владимир Георгиев Николов) е български писател, литературен критик, публицист, журналист и преводач (1926-1998).Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1952 г.).Работи като редактор във в. “Народна култура” (1957-1959 г.), в издателство “Български художник” (1960-1964 г.), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964-1969 г.), редактор е във в.“София-нюз” (1969-1971 г.), заместник-главен редактор е във в.“Софийска правда” (1974-1977 г.).Сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на български и чужди вестници и списания - “Сенчъри” и “Таймс в Индия” (Индия), “Унидад” (Перу), “Нева” и “Всесвит” (СССР), “Ревиста джеографика универсал” (Бразилия), “Тайди” (Финландия), “Бюлетин на ЮНЕСКО” (Париж) и др. Пише по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство. Основната част от публицистичното му творчество е посветена на българските национални традиции и народознанието.

неделя, 15 март 2009 г.

Нашата кауза в Македония

Арсени Йовков

Това е тема широка и нам не е възможно да я развием напълно и все­странно в тесните рамки на този вестник. Ето защо, без претенция да бъдем изчерпателни, ние тук ще засегнем, и то накратко само, някои от най-важните точки, които тя обема. Преди всичко ние трябва рязко да подчертаем, че и днес, след някол­кото войни, както и след всички досегашни решения на европейските кон­ференции, македонският въпрос съществува — и днес, след изкуственото разрешение, дадено му от заинтересованите сили, той все пак си остава неразрешен и е тъмната, зловеща точка на балканския небосклон.

Доказателства? Те са много и всеки наблюдател, свободен от полити­ческата хипноза, която е обхванала грамадната част от световните поли­тици, ги вижда. Въпреки обстоятелството, че Македония, разпокъсана на части, биде отдадена във владение на тези, които отдавна бяха турнали око на нея, нейните сегашни владетели не могат още да се успокоят. Неведнъж ние имахме случай да четем из сръбските вестници „впечатленията" на раз­ните сръбски „научни" пътешественици, които обикалят „освободена Ма­кедония" и които въпреки своята увереност в чисто сръбския й колорит все пак не могат да скрият своята неприятна изненада от това, което виж­дат в нея. Всеки знае, че въпреки договорните клаузи, гарантиращи сво­бодата на „меншествата", както в сръбска, така и в гръцка Македония българските черкви и училища са затворени отдавна. Един от тези именно приятели на науката и истината имал нещастието да попадне в едно про­тестантско молитвено събрание (по всяка вероятност защитено от амери­канската религиозна мисия) и за голям свой ужас чул от присъствующите да четат евангелието, да се молят богу и да пеят на проклетия, бунтовни­чески български език и докаран в бяс от това, той се провиква и пита — няма ли в Сърбия власт, която да тури най-сетне край на тия бунтарски, противодържавни прояви!

Да! Християнското население в сръбска и гръцка Македония в своето грамадно мнозинство говори един много неприятен за владетелите му език, но го говори, защото това е езикът, на който са го научили да приказва неговите майки, това е езикът на неговите деди и прадеди — това е ужас­ният български език, който е дал просвета и културна основа на всички почти славянски народи...

[+/-] ...виж целия текст

Но що показва само по себе си това явление, взето отделно? Преди всичко то показва етнографската, народностната особеност на македон­ското население по отношение на държавите, на които то биде дадено като обикновен добитък „във владение", и следователно неправдата, извършена над него с тоя произволен и чудовищен акт на дипломацията на цивили­зована и благородна Европа, а сетне — то показва и доколко са действи­телни и сериозни гаранциите за свободите на „меншествата", дадени от международните договори, за които едно време се крещеше, че не бива да бъдат само „бяла книга".

При положението, в което изпадна в последно време българското племе, нам, негови членове, произхождащи от поробената родина, оставаше като единствено спасително и по-леснодостъпно средство да прегърнем идеята за автономията на Македония, единствения възможен вече режим, който представлява действителна гаранция за националните, езиковите, рели­гиозните, обичайните и др. свободи на всички народности, живущи в тая окаяна страна, независимо от тяхната численост.

Това е днес лозунгът на всички съзнателни македонски синове — били те живущи в самата Македония, били те прокудени вън от нея. Това впро­чем не е съвсем нов девиз. Още преди години, при турското владичество над нашата земя, имаше цяла революционна организация, която си бе поставила за крайна цел в борбата автономното управление. Но наред с нея стоеше и друга една такава, която си бе поставила друга по-крайна, но за това и по-сложна и труднопостижима задача — свободата и поли­тическото обединение на българското племе. Империализъм ли бе това? Ние мислим, че не. Това бе в естественото развитие на историческия про­цес за българското освобождение, наченат с Възраждането — черковно-училищната свобода, продължен в революционните борби до 1877 г. за политическа свобода и освободителната война, и спрян в момента на едно задоволително и справедливо разрешение, спрян с един несправедлив международен акт — Берлинския договор, продиктуван от завист и злоба на малките и политическо съревнование, взаимно недоверие и предпаз­ливост между Великите сили.

Никому не е дошло на ум досега да вини в империализъм Ботева, Левски, Каравелова и др. видни наши дейци от епопеята на народните ни борби, защото тогава още не съществуваше българска държава, но те за нейното именно създаване се бореха и не бяха начертали границите й, а работеха там, където намираха братски, съчувствен прием, там, дето се говореше българското слово.

След много години, когато тяхното недовършено дело се подема от новото поколение и при наличността на вече една свободна, макар и силно окастрена българска държава, тоя чист и свет стремеж към обща народна свобода биде наречен от заинтересованите ни съседи „Български държавен империализъм", а което и е най-тъжното, намериха се добри българи и у самите нас, които усвоиха този чужденски възглед и таксуваха като ерес всеки стремеж към свобода и национално обединение.

Съображенията на старите привърженици на идеята за автономия съв­сем не бяха верни и не издържаха сериозна критика. Едно от тях, което бе и като че ли най-главно, бе че българският елемент в Македония не съ­ставлява абсолютно болшинство по отношение другите живущи в нея на­родности. Други пък, като говорят за Македония, искат автономията и възстановяването на Македония в нейните „исторически и етнически граници", като че ли македонците съставляват някаква отделна народност, Най-сетне трети пък, схващайки приплетените на разни балкански дър­жави и живущи в Македония народности интереси, считаха, че разрешението на македонския въпрос не е по силите на българското племе, та ако ще би и самата българска държава да вземе участие в него. При неприми­римостта на интересите на съседните на Македония държави те сочеха автономията като най-възможната и постижима форма, против която не, ще се противопоставят заинтересованите пак страни.

Ние ще се опитаме да оборим всички тия съображения. Преди всичко, без да отричаме факта, че българският елемент в Ма­кедония не съставлява абсолютно болшинство по отношение останалите народности, ние твърдим, а това е мнението на всички безпристрастни хора, които са я обходили и изучили отблизо, че в нея българската народност представлява едно грамадно болшинство над всяка друга народност поотделно. Освен това не трябва да се забравя, че при турското владиче­ство в административното разпределение на територията умишлено бяха раз­покъсани етническите маси, като в македонските вилаети, санджаци, дори и кази бяха вмъкнати части албански, населени с албанци, части от стара Сърбия, населени със сърби и пр., само и само да се постигне по-силно раздробление на християнския елемент, като на Македония се предаде по­вечко мохамедански колорит, а пък християните се поставят в народно­стен антагонизъм. Строго погледнато, Македония има много по-чист бъл­гарски колорит, отколкото някои места, влизащи в територията на стра­ната, на самата българска държава, какъвто е например Делиорманският край.

Колкото се отнася до „историческите и етническите граници", при всичкия си уж научен вид това е едно нелепо съображение, един научен абсурд, защото строго определени граници на Македония историческата география не познава, както не познава и специална „македонска" народ­ност. Когато говорят за географическите граници на македонската област древните елински и римски историци отбелязват за неин източен предел р. Стримон (Струма). Столнината обаче на така нареченото „Македонско царство", почнало с Пердикаса и свършило току речи с Александра Велики, виждаме в гр. Филипи, близо до гр. Кавала и източно от Пангеа и р. Стромон — т. е. вън от Македония. Самите македонци, създателите на кратко­временната македонска държава, чиито „исторически граници" можем да дирим, ако щем, и чак до Индия — тези македонци съставляват едно не-особено голямо племе от многобройните и враждующите помежду си тра­кийски племена.

Следователно не може и дума сериозна да става за ня­какви си „исторически и етнически граници на Македония". Като считаме за излишно да говорим за исторически права, спечелени по силата на от­давнашни владения и пр., ние мислим, че на нея трябва да се гледа просто като на земя, населена с население, което в мнозинството си говори на­шия език, има нашите нрави и обичаи, а има и нашето, българското, на­родностно съзнание.

Последното съображение на старите автономисти обаче съдържа в себе си за настоящия момент голяма доза от истина и сериозност. Беше време, когато при известни компромиси, териториални и др. концесии и пр. по отношение "на заинтересованите съседи ние можехме да очакваме из­вестен успех в постигане желаното народно обединение, но оттогава из­мина много време, много нещо се измени и без да се спираме тук да дирим виновника за това, ние трябва да констатираме скръбното положение, че това е вече отлетяла мечта. Днес вече, при това положение, ние всинца искрено считаме автономията на Македония като единствено разрешение на тоя толкова болен за нас въпрос, и то не защото то е най-справедливо, а защото при днешните изменени обстоятелства то се явява като единствено що-годе възможно и постижимо, представлява една действителна гаранция за запазване правата на меншествата и е за предпочитане пред голите и неосъществими санкции на международните договори, над които сегашните владетели на Македония нахално надсмиват.

Тази наша преценка е искрена и за да бъдем по-убедителни за всички, които ни подозират, ние трябва да направим това заявление високо и от­крито пред целия свят. Много погрешна е мисълта, че за да премахнем съмнението у гърци и сърби, ние трябвало да приковем на позорния стълб народните си идеали като проклета ерес и да се откажем от мъртвите и живи техни носители, както се отказал св. Петър от Христа. Не са гър­ците, нито сърбите, които не знаят истината и те още по-малко могат да вярват в нашата наивност. Във всеки наш опит да покажем, че ние сами признаваме фалшивостта на досегашните наши претенции и отдаваме право на това, което противниците ни тръбят, на всеки такъв наш опит те ще погледнат с още по-голямо подозрение, защото те не могат да повярват, че ние не знаем поне това, което знаят и въпреки шашърмаджийския из­куствен шум те таят у себе си. На настойчивите, дори раболепни опити от българска страна за изглаждане и забрава на станалото досега маститият сръбски държавник Н. Пашич заяви, че за един сговор с България са нужни да изминат поне 20 години, чрез които България да дава непрекъс­нато доказателства за своята лоялност, което значи, че на сърбите е нужен един срок от 20 години, за да задушат всичко българско в Македония и само след като това стане, без сломена и унижена България да реагира, само след това може да става вече дума за сръбско-български сговор.

Ето защо ние трябва да заявим високо както пред сърби и гърци, така и пред силите, творителки на нашата нещастна съдба, че ние пре­гръщаме принципа на автономията на Македония без всяка задна помисъл, но без да плюем на нашата Святая-светих, а само като се подчиняваме на една повелителна необходимост. Дали нашият глас ще бъде чут, ние не знаем, но с тоя акт ние желаем да спасим не само Македония, а и Бъл­гария, па и самите владетели на нашата родна земя от нови, неизбежни нещастия. Може би най-сетне на тази измъчена страна ще се падне завид­ната роля да стане съединителна връзка на разединените враждующи братски народи.

Така мислим ние и нам ще бъде особено приятно, ако наистина сме могли да бъдем в случая изразители на една права и обща мисъл, която да се споделя от нашите прокудени братя.

В. Илинден, С, бр. 5, 5. II. 1922 г.

Разправят, че... или изповеди на един журналист

Йосиф Хербст*

Защо не „Полуделият журналист?"- ще попитат веднага мнозина, които отчаяно търсят в долния кат на вестника онова, което напразно търсеха в горните му етажи, а изведнъж
им се изпречва такова лудо заглавие.

Но те няма да захвърлят вестника. Не защото са дали 10 стотинки за него, но защото ги интересува самото заглавие. И ето тук Вече захващам самата си изповед. Ще разправя аз на самите си читатели какво обичат те да четат и колко те са собствено редакторите на вестниците, които четат. Ще им разправя за „разправят, че...".

Многоточията са им известни. И любезните читатели ги употребяват за същата цел, както и писателите, редакторите и пр. и пр. Когато не знаят какво да пишат или когато искат да си спестят някоя глупост, турват многоточие и хората ще си помислят: бог знае какво дълбокомислено нещо щеше да заеме мястото на многоточието и щеше да осветли сегашните и грядущите поколения. В този частен случай многоточието означава хиляди работи, които могат да се напишат и разказват, стига да се захване с вълшебните думи: „разпра­вят, че".

Казах „вълшебни" и настоявам на това. Вий, любезни читатели, сами ще ми потвърдите това. Да речем, че ви попадне някой, който и да бил вестник и прочитате с едри букви, какво например? Какво по-примамливо заглавие от: Министерска криза? Не, още по-примамливо: Оставката на кабинета! Уверявам ви, че вий ще прескокнете това антрефиле или ста­тия, която веднага ви прави минис­терски кандидат (кой в България не е министерски кандидат, когато известен кабинет е в оставка?), щом ви се мерне, макар и на последната страни­ца, някакво антрефиле, което да захва­ща с „разправят, че" или с равносилно­то му „слух се пръсна, че", па макар в него да се разправя за злоупотребле­ние в това или онова министерство.

Злоупотребление само, любезни чита­тели, прости злоупотребления, които всеки ден се откриват, тях предпочи­тате (извинете: за тях предпочитате да четете) пред „Оставката на каби­нета", която не се случва всеки делни­чен ден. И защо това? Вълшебството на простите думи „разправят, че..." обяснява всичко. Но май че тези, които в началото ме питаха: „Защо не „Полуделият журналист?", ще имат право, ако аз продължавам вместо да кажа своята изповед, да карам чита­телите ми силом да се изповядват. Но това не ми е потребно. Аз си зная своето, пък ако щете го потвърдете. Само „разправят, че" може да напра­ви един вестник по-интересен. Аз не зная дали написах достатъчно лудории, щото наредени в колони да съста­вят нещо като подлистник, но едно зная, че ще бъде той прочетен докрая само защото захваща с „разправят, че". Аз изповядвам с това тайната не само на „един" журналист, но на всеки журналист. Всеки, който знае този гъдел на читателите, може да стане журналист, но все пак, ако му остава да избира между журналист и българ­ски министър, то да предпочете да стане... рантие. Разправят, че... това било най-доходното занятие.

Какво говоря за занятие, нека се отплатя за сегашното търпение на читателите и да им препоръчам нещо полезно. Всеки нека си избере от днес до 31-ви декември до полунощ - дото­гава има време - някое такова звание, занаят или занятие, ако не е благо­дарен от досегашното си, или пък тепърва ще избира, щото да не се черви пред преброителната комисия, която на 31-ви декември ще преброява населението. Знайте, статистиката, най-съвременната от всички науки, изисква, щото от време на време да се преброим, та да знаем колцина сме собствено и колко време още ще има място за нас на този божи свят.

Който досега не се е загрижил за биографията си, нека се загрижи, та да може с гордост да си изпълни личната карта, която ще му връчат доверените лица на Н. Величество Статистиката.

Разправят, че... настоящето пребро­яване на народонаселението подейст­вало и върху изглаждането на недора­зуменията между сегашните минист­ри. Излиза, че те са преходни, разбира се, недоразуменията, а не министрите. Тези последните изгладили неспоразуменията, за да могат на 31-Ви декем­ври до полунощ да се запишат като министри, а не като... кандидати за министри. Но каквото и да разправят, все по-щастлив е онзи, който срещу графата „звание, занаят, занятие" ще може да впише: „безделник", който не го хваща §27 от закона за полицията, а именно: рантие. Разправят, че... Но това друг път.

"Вестникът", Брой 28, 24 декември 1900 г.

*Йосиф Хербст (1875 - 1925) е български журналист и общественик. Завършил Военното училище в София, но напуска военната служба, за да се посвети на журналистиката. Сътрудничи в български и чужди вестници. По време на управлението на Демократическата партия е директор на печата (1908-1911). През 1921 се жени за Виола, дъщеря на починалия през 1903 политик Петко Каравелов. Безследно изчезва по време на априлските събития от 1925 година.

сряда, 4 март 2009 г.

Репресиите и неефикасните реформи на могат да сплашат македонските българи

Тодор Александров

Днес се навършват 128 години от рождението на Тодор Александров. Публикувам негово писмо от 1 ав­густ 1913 г. до Григор Василев:

Драги Григоре,

Другарите тук намерихме за уместно да из­пратим пълномощни от Цен[тралния] комитет на В[ътрешната] организация на г. д-р Милетич, д-р Георгов, д-р Михалчев, Гр, Василев, Н. Милев и др., за да сторят сичко възможно и уместно за автономията на Македония. Поменатите г-да мо­гат да вършат агитации и постъпки било поотделно, било като се групират по двама или трима, според случая.

Сичко, каквото вършим сега - постъпки за налагане на автономията, сондажи чрез унията под австро - [унгарски] протекторат дали може да си запази националността македонският българин в заграбените от сърби и гърци места, в краен случай действия, да минат някои околия (като Дебър, Тетово, Охрид, Битоля, Лерин, Костур и др.) в Албания и пр., и пр., - стават със знанието и съгласието на българското правителство. По мнението на Матов и др., между друго, ето какво може да се говори, агитирайки за автономия:

1. Населението в Македония е предимно българско. Вътр[ешната] организация 20 години бе за автономия; Сърбия и Гърция, винаги против автономия, защото населението е българско. И сега, ако остане Македония под сърби и гърци, ще означава, че войната, подета главно и преди всичко в името на освобождението на Македония, свършила се е с нейното поробване.

2. Жестокостите (кланета, 2.безчестия и пр.), вършени от сърби и гърци в Македония, показват за лишен път, че те са врагове на местното население. Също 150 хиляди бежайци, дошли в България: довод против Сърбия - Гърция и в полза на България.

3. Завоевателите са принудени да си слу­жат с терор, за да намалят и унищожат българското население; значи по необходимост, толкоз повече че то е свикнало на кървави револ [юционни] борби през цели 20 год.; а то и без тоя терор би се борило. Значи и от едната, и от другата страна неизбежна е кървавата борба. По тоя начин няма траен мир, тъй много желан от Европа.

4. Че действително в Македония живее бор­ческо и жилаво население се вижда от факта, че през 20 год. репресиите не ги сплашиха и разните неефикасни реформи, предлагани от Ев­ропа, не ги задоволиха:
в 1902 г. - пъдарските реформи,
[в] 1903 [г.] - Мюрцщегските [реформи],
[в] 1904 [г.] - финансовата реформа,
[в] 1906 [г.] - проекта за съдебната [ре­форма],
[в] 1908 [г.] - Ревелската програма;
Подир мл[адо]тур[ската] конституция пак револ[юционна] борба - докато най-сетне се обяви войната.

И сега трябва да вярваме, че тъй ще бъде: недоволство - револ[юционна] борба - отглас в България, Австрия и пр.

5. За в Англия, Франция и Русия: с дявола биха отишли макед[онци]те само да не останат под гърци и сърби, които рамо до рамо се биха с турците против българските революционери.

6. Македонците предпочитат да влезне Ма­кедония, като автономна област в независима Албания - дуализъм или поне Битолския вилает, или най-малко съседните околии (Костурско, Охридски, Дебърско, Тетовско и др.) - Сега за
сега за отделни околии пред немци не е политично да се говори.

7. Сърби и гърци не допускат свобода на съвестта. В Букурещ сръбските делегати формал­но са отказали да приемат взаимност на църк[ов-но]-училищна свобода. Сърбите през юни изпъди­ха българските владици и заставят силом свеще­ниците да не признават екзарха и в черквите да споменуват белградския митрополит. За българ­ски, училища и черкви и дума не дават да се продума.

При свободно време добре е да пишете неща, които ни интересуват на адрес - Хр. Матов, гостилница "Балкан".

Сърдечно Ви поздравявам: Т. Александров.

Г[ригоре], моля прати препис от настоящето на Милева, комуто пратихме само пълномощно без тия инструкции. Същия."

Още за Григор Василев тук.

Писмо до освободителя Аксаков

Захарий Стоянов

Г-ну И. С. Аксакову*, редактор на в. „Русь”,

Ако от 6 септември насам другите ваши събратя, руски вест­ници: „Московския ведомости”, „Новое время”, „Варшавский дневник”, „Киевлянин”, „Русский куррьер” и пр., и пр., бълваха само яд и злоба против нашето общо дело, то вие, уважаемий старче, стъпихте по на друга почва. Ако поменатите вестници например казваха, „че братушките” са народ неблагодарен, че „революционерите” трябва да се накажат, че турците трябва да се подпомогнат, за да завземат Източна Румелия и пр., то вие отговаряхте по-меко и по-снизходително, че България не трябва да има нищо свое, че нейната войска е войска руска, че рус­кото правителство не трябва да губи време, но да проводи един корпус войска във Варна, която да въведе чисто славянски ред и порядък.

Благодарим ви за откровеността. С това вие показахте, че сте руски патриот. Но позволете и нам да ви заплатим със същата монета, т. е. и ние да бъдем така откровени патриоти като вас. Вие сте горещ славянофил, познавате славяните , знаете, че в славянската натура е, щото всяко нещо да се говори ясно и открито. Освен това ще да бъдете така великодушни и търпе­ливи да чуете и нашето слово, словото на ония, които вие искате да унищожите, да слеете и затриете политически от лицето на земята. Няма да откажете, че и кравите ритат, когато се наруши тяхното кравешко право.

Вие сте ни освободили, дали сте ни политическо съществу­вание — благодарим ви. Но защо не ни оставите сами да падаме, да ставаме, да се караме и гониме, за което пак сами себе си ще обвиняваме? Бъдете малко по-настрана от нас, давайте ни съвети през гори и планини, да ви виждаме и чуваме отдалеч, да си спомняме за вас само ония минути, когато вие гонехте неприятеля! А ако искате да помагате на своите „деца”, то може и от­далеч, там, дето нашата ръка не стига. Повярвайте, че вашата намеса в нашите домашни работи: кой да бъде министър, где каква църква да се направи и за какво да пишат вестниците и пр., е услуга смешна и нищожна. За да се уверите, че ние го­ворим право, благоволете да посетите трите части на България : Македония, Тракия и Княжеството. В първата, Македония, гдето не е стъпил крачецът ни на Ернрота, ни на Ремлингена, ни на Сорокина, руският цар е господ, Русия е земя обетована. В Тра­кия руският цар е свети Петър само. А в Княжество България, гдето по-отблизо са запознати хората с вашите „порядки”, руски­ят цар е просто цар и човек.

[+/-] ...виж целия текст



Да си бъдем сами, да си разра­вяме огнището със своите собствени ръце — ние желаеме и по други причини. Историята на прогреса ни обажда с най-порази­телни факти, че опеката над народите, била тя православна, или гнило-западна, е убийствена. Ние знаеме, че там, гдето наро­дите не са се допущали да се месят в собствените свои дела, там тия народи са си останали деца пеленачета.

В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да по­гълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой!

И защо налитате като орли на нашата нещастна земица? Малка ли е вашата държава? Не ви ли са до­волни сто милиона верноподаници, състоящи се от 10—15 народ­ности? Не ви ли стигат два милиона солдати? Искате съединението на славяните в едно цяло. Много доб­ре; мисъл прекрасна, към която всеки славянин трябва да се стреми. Коя славянска малка държавица няма [да] се счита ща­стлива да бъде в съюз с велика Русия, да има на помощ ней­ната мощна сила. Но вашето желание за съединението на славян­ските племена е чингизхановско. Вие желаете да се простират над славянския свят не съвременни братски связи, не начала свободни, не пълно развитие на всяка отделна народност съобразно с ней­ните нрави и обичаи, не пълна търпимост на всяка местна кул­тура — но отживелите византийско-татарски начала. Вие искате да млъкне всяка народност , всяко разумно същество да се възхи­щава от цар-колокол и цар-пушка, да няма разлика меж­ду твой и мой, да тържествува само православието, вашето православие, което е по-лошо и от идолопоклонството. В къ­со казано, вие искате да се даде голям простор на камшика и на попската молитва; вие искате да се върнат народите във века на татарщината. Че това е вашата любима девиза, вашата мечта — фактите са много. Вие скърцате злобно на нашия княз (26 брой , „Русь”) защо той в своята прокламация към българските вой­ници е споменал имената на славните ни царе Крум, Борис и Симеон; защо той не е казал, че българите нямат нищо, че всич­ко те дължат, и победи, и сполука, на вашите генерали и офице­ри — на тия офицери, които дезертираха от нас?

Турците, които са агаряни, немците и унгаритe, които са заклети врагове на славянството, най-после целият свят припозна нашето геройство, че то е извършено от нашите собствени мишци. Само вие, нашите покровители, водителите на славянството, само вие казвате: Йок, стрижено!

Не ви е чист косъмът, бай Аксаков! Не желаеме ние такива покровители. „Всеки, който не е с вас, той е про­тив вас.” После нашите победи при Пирот вие говорехте в своята газета: „Защо и княз Батенберг не е добре с нас, та да можем да го похвалим за победите му?” А какво ви е направил българ­ският княз, та не можете да му признаете едно право? Какво ви е той прегрешил ? Вината му се състои в това тежко престъпление, че не послуша вас, Катков и други да измени на България, да продаде нейните интереси на една чужда държава. За същите тия грехове и Богориди стана за вас лош. Ние бяхме очевидци, когато вашите дипломати в Пловдив през 1884 г., като наближи срокът за генералгубернаторството на принц Богориди, държаха едната си ръка един чек от 40 000 лири, а в друга — орденът „Св. Ана” с мечами. „Друго не искаме от тебе — го­вореха , — недей разсъждава и слушай каквото ти заповяда­ме: хем генералгубернатор ще си останеш, хем 40 000 лири ще имаш, хем „Св. Ана” за заслуга.

„Аз съм честен човек, нека моят наследник направи това”, отговори Богориди. „Ти си враг на Русия и като такъв трябва да паднеш” — казаха вашите дипломати. По едно време нашата преса беше прогласила , че такъв един подарък за заслуга (от около 3 000 000 рубли „чистаго серебра”) е бил предложен и на нашия княз. Но тъй като и той последвал примера на Богориди, то станал „враг на славянството”.

Не обичате вие волнодумството, уважаеми. Много ви е драго, като чуйте тълпата да вика гологлава „ура”. Ето защо вие кълнете в България и конституция, и интелигенция, и лите­ратура, и всичко друго, което мисли. Колко ще ви бъде вам драго и едва ли ще да има от нас по-добър народ, ако по селата ни наместо училища се издигат камбанарии, ако мястото на Народ­ното събрание е някаква си Киево-Печорска лавра, ако попът е пръв в селото, ако камбаната е единствената душевна храна на всекиго. Далеч от нас такива доброжелатели. „Не им щем ни ме­да , ни жилото” — както каза нашият съотечественик Др. Цанков едно време, когато в главата му имаше съвест и разум.

Не же­лаем ние татарска цивилизация. Защо вие се въоръжихте против нашето съединение? Кой, та не вие, го задържахте досега? Кой свика конференцията? Кой даваше кураж на турците да затъпчат Тракия? Кой накара.това сръбско кюлхане, Милан, да ни нападне хайдушки? Кой проводи турски комисари в Тракия? Кой, та не вашият там консул, ходеше като бесен из Пловдив да заплашва българите, че ако не приемат турските комисари, Русия ще се разсърди и турците ще навлязат с „ красния шапочки”?

Кой, та не вашите агенти на 7 и 8 ноември, когато България рискуваше да се закопае на Сливница, ходеха из Румелия да бунтуват же­ните против правителството? Кой в същите тия дни пиеше шам­панско в София за победата на сърбите, та не вашият агент? И защо всичко това? Само за жестоко отмъщение, само за туй, че и в българите се появила капка самостоятелност, че и те са се показали като народ, че и от тях ще се родят авторитети. А според вас всичко това трябваше да се замести с „бит по сему”, с c милостиво съизволение и с фелдфебелска „опитност”. Когато вашето славянско чувство се възмущава от историческите имена Крум, Борис и Симеон, то лесно да се убеди човек кол­ко ще бъдат вам противни и ненавистни и новите крумовци. Но стига засега толкоз! …

в. “Независимост”, 12.03.1886 г.

*Иван Аксаков, руски публицист, един от идеолозите на славянофилството и панславизма. От 1857 е председател на Московския славянски комитет. През 1878 е отстранен и изгонен от Москва след острата си критика на отстъпчивата, според него, позиция на руската дипломация на Берлинския конгрес. На него е кръстен град Аксаково, в област Варна.