вторник, 24 февруари 2009 г.

Българските бунтовници

Любен Каравелов

Ето че след петвековно робство и неволя най-сетне и над българите повея въздухът на свободата. От­давна започнаха да бягат в Балкана хора и с оръжие в ръка да търсят свобода, но тези хора проливаха на­празно своята кръв; те нямаха нищо общо с народа, защото отмъщаваха на турците за лични обиди; и ма­кар че в своите песни възпяваше техните подвизи и страдания, техните победи и слабости, народът ги гле­даше като прости хайдути. За тия хайдути българс­ката песен казва, че се бият с турците само защото желаят да си живеят независимо, без контрол, да ядат и пият, когато си искат, и да спят, където си искат; и затова песента ги съветва да правят друго:

Развявай байряк ти, Мануш войвода —
нашите майки черни кърпи носат,
нашите бащи небричени ходат.
Нашите деца у турци робе ходат.
Да соберем голема дружина,
да разбием турската ордия,
да откупим наши мали деца, и пр.

Но въпреки това хайдутите сложиха основите на сръбската свобода, те показват и на българите пъ­тя към освобождението от турско иго.

Сегашните хайдути или бунтовници имат съв­сем друг характер. Целта на действията на тия хай­дути е не желанието да живеят на чужда сметка, да грабят чуждия имот, да отмъщават за лични обиди, а враждата с неверните и зли тирани, които, забравили и бог, и съвест, мъчат народа, бесят, убиват и гра­бят; с една дума, българските хайдути въстават не срещу отделни турци, а срещу турското правителс­тво. На Всякого е известно политическото устройст­во на Турция, дето всяка провинция се управлява от паши, които царуват почти неограничено в своите пашалъци и във всичко действуват по своя воля, а при това не съществуват закони, които поне малко да обуз-дават техните мохамедански характери. Цариградското правителство определя данъци, пашите ги събират двойно; султанът издава разни хатихумаюни и хатишерифи, а когато ги четат на българите, пашите се смеят както над тези, които ги съчиняват, така и над тези, които ги слушат. Султанът изпраща от Цариград фермани на пашите - след като, разбира се, първо ги е показал на европейските посланици, — в кои­то заповядва християните и турците да имат равни права пред закона, а християнското население и досе­га не се ползува с тия права.

Турците гледаха и гледат на християните като на товарни животни или като на работници, годни са­мо за да се събира от тях оброк. При оня странен и нелеп ред на нещата народът обедня до крайност и не е в състояние да изхрани себе си и своето семейство, а турското правителство поиска някаква помощ, наре­чена имдадие, защото на султана трябват пари за усмиряването на Крит. Разбира се, българите нямаха с какво да задоволят негово султанско величество. И негово султанско величество намисли да принуди бъл­гарите насила да платят или по-скоро да помогнат на правителството.

Либералът Мидхат паша се зало­ви за тая работа и я изпълнява достойно, като циви­лизован човек: той започна да беси, да бие по ходилата да разстрелва и да подлага на мъки всичка, които ня­мат пари да помогнат на султана, защото били хора непослушни, бунтовници и политически престъпни­ци. Мнозина българи, за да избягнат смъртта или ра­зораването от събирачите на данъци, избягаха в гори­те и планините и се готвят да си премерят силите с неприятеля.

Сега българи от всички краища на турската им­перия се стичат в планините и скоро ще бъдат в със­тояние да се срещнат с турските войски дори и на равно поле. Вие навярно знаете от немските и руски политически вестници, че в Рила планина (един от кло­новете на Доспатските планини) стана гореща схват­ка между български бунтовници и арнаути, в която за­гинаха всички арнаути, на брой 500 души. Повечето бъл­гарски бунтовници бяха от Македония (Дебърско) и от Тракия.

"Без Русия не можем"?

Стефан Стамболов

Днешните управници искат без друго да дока­жат на светът, че те са се завзели сериозно да растроят всичко, създадено от осъм години насам, и да издигнат руските елементи, та чрез това да сближим България с Русия. Ний мислехме до сега, че всичко туй, което се говори от чуждите корреспонденти, че княза бил казал какво „без Руссия не мо­жем" и че Стоилов е корреспондирал с някои видни русски лица в Петербург, за да заисквал поддържката на Руссия, е само слух; но сега виждаме, че рабо­тата е била съвсем другояче.

Нашите управници, макар и да заявиха пред чуждите вестници, че уж щели били да следват външната политика на Стамболова, са заловили един много опасен път. Те ста­рателно подготвят тъй работите, щото да се оп­равдаят думите на русския полуофициозен вестник „Новости", че „Българския народ сам скоро щял де разреши въпроса за в полза на Руссия". Защо са взели туй опасно направление и защо мислят, че „без Рус­сия не можем", когато княза „можа" до сега седем години без нея — това е за нас и за българския народ тайна велика. Времената, казват, изменявали мно­го работи и преобръщали много хора, не е чудно Бъл­гария да има злощастието да присъствува на една такава промяна в умовете на нашите държавници, която може да ни тури под русската опека.

Ако работата се ограничеше само в „говорение" и „словоохотливост", можахме да не обръщаме внимание, но ний присъствувахме на едно коренно променение на всичко в Отечеството ни и давание преднина на русските елементи. Ний виждаме, че в България се приготовлява едно положение, което в един прекрасен ден неусетно ще ни тикне под русското опекунство. Администрацията и общините се промениха коренно и се заместиха с руссофилски елементи по един башибозушки начин. На русските хора се възложи пазянието на редът и положението на страната. Но това е още началото, в сравнение с туй, което се готви.

[+/-] ...виж целия текст



Както е известно, Стоилов беше организирал един комитет с название ,Kоммитет на Народна­та партия", състоящ се от лица, извадени от рус­ските гробища. Тоя коммитет направи въззвание из провинцията да се съставляват по подобие на него други коммитети, за да работят по предстоя­щите избори. Коммитетите захванаха да се със­тавят, но тук веднага излезе наяве една тайна, а именно, че Стоилов като няма свои партизани, се обляга единственно на русските хора и за туй гледа да вдига на всякъде тях на първо място. Гдето има­ше партизани на Радославова и Тончева, които са фракция от нашата партия, се разделиха от рус­ските елементи и си съставиха отделен коммитет с надежда, че и тям ще дадат възможност да изля­зат напред. Но работата не излезе така. Стоилов на всякъде хвърля партизаните на Радославова и взема само русските елементи, на които дава пред­нина, а на другите казва „да не се деляли, да се групирвали за постигвание на общата цел". За да обез­печи, обаче, за себе си бъдещето водителство и сла­ва на русските партизани, Стоилов агитирал меж­ду всички да не се държат за Цанкова и Каравелова, защото те биле изветрели вече и трябвало да ги ос­тавят на страна, а да се групирали около него—Сто­илова, около Бобчева, Маджарова, Величкова и пр., които щяли за в бъдеще да носят знамето на русската партия и да работят за сближението ни с Руссия.

За да осъществи тоя свой план, Стоилов тръг­на с Р. Петрова из Южна България да агитират как­то между гражданите, тъй и между войската. В Па­зарджик те не са имали пред себе си други хора, ос­вен русските партизани. В Пловдив те са биле сре­щани само от русски партизани. На станцията дър­жал реч Величков, а на квартирата им Бобчев! В от­говор на Бобчевите думи, които биле окичени с „ти­ранията" на миналото, Стоилов изказал една много горчива истина: „Не мен, казал той, благодарете, господа, че се избавихте от осъм годишния террор на Стамболова, а на тогова (посочвал Р. Петрова), който употреби войската, за да задавим Стамболовщината." Тая известна на нас истина се расказвала сега от град на град, за да чуяли всички руссофили, че и войската е с тях вече, и следователно нямали какво да се боят да не се групират около тях. А най-главното било, че Стоилов искал да пока­же на всякъде, че Р. Петров, сегашния военен министр, не е вече такъв, какъвто го знаяли по-нап­ред русските хора, но че и той вече дошъл до убеж­дение, че „без Руссия не можем" и че неговото ходяние с Стоилова било да даде и на населението, и на войската да разбере това негово обращение! Докол­ко всичко туй е вярно, не можем да знаем, но факт е, че това се разказва от най-близските хора на Сто­илова и от руссофила подполковник Ковачева.

Никой от партизаните на Радославова и Тонче­ва не бил приет от Стоилова и не бил викан на банке­та, който им дали военните и градския съвет. Това е още едно доказателство, че се вземат мерки да се да­де първенство и сила на русските партизани.

Каква е крайната цел на тая комедия, която се разиграва в Отечеството ни от Блюдолизеца, в която смесват и личността на княза - не знаем; но фактът, че се разиграва комедия, че се вземат се­риозни мерки да се състави и въздигне русската пар­тия без Цанкова и Каравелова — е факт неопровер­жим. Отечеството ни ще бъде свидетел един ден на важни и грозни по последствията си събития, ко­ито ще се струпат най-много върху земята ни.
Туй, което ни очудва най-много, то е, че княза не обръща внимание какво вършат неговите днеш­ни съветници и къде водят страната.

Ний считаме поведението на днешните управ­ници за предателство спрямо Отечествените инте­реси и неговата свобода и независимост. Със своите дела и приготовления те правят мост на Руссия, по който те ще минат и додят един ден в България. Те разрушават из дъно, пред очите на княза, създадено­то осъм годишно течение за самостоятелното раз­витие на България и приготвят едно ново течение за в полза на Русия; съживяват и дават преднина на русските елементи, за да разрушат всичко до сега създадено и убият всяка надежда у българина, че той може да има свободно и независимо Отечество без русска опека. Те дадоха на целия свят да вярва, че България не може да живее без Руссия, и с туй усили­ха и увеличиха претенциите и надменността на Рус­сия, а ослабиха България и й отнеха всяка възмож­ност да се защищава. Те разбиха илюзиите и на вън­шния свят, и на българския народ. Те хвърлиха едно черно петно върху спечелените симпатии и доброто ни име. Те накараха светът да гледа с подозрение вече на българите и да не им вярва в нищо. Това е предателство спрямо отечественните интереси.

Нима това трябваше да очаква България по­дир осъм годишната борба? Нима това е назначени­ето на днешните управници? Нима за туй се избра днешния княз, въпреки желанието на Руссия, за да дойдем един ден пак да испълним русските искания? Че защо бяха тогава толкова борби и жертви? Не трябваше тогава още от самото начало да търсиме княз, който да се съгласи да дойде в България без одобрението на Руссия. Каква е нуждата, която сега кара днешните управници да тласкат тъй бесно България в ногтите на Руссия? Нямаше, може би, да се случат толкова събития и бунтове с всичките им грозни последствия.

Ний обръщаме вниманието на княза върху действията на неговите министри. Нека той се поза­мисли малко. Грозни са последствията за Отечест­вото ни. Той е венчан княз за туй отечество; не трябва, прочее, да допуща на своите побеснели съ­ветници да тласкат България в ногтите на русската опека. Заветните планове на Руссия са из­вестни нам. Престъпление и предателство е да се улеснява осъществлението на тия планове, когато имаше и има възможност да се осуетяват и полегка-легка да се пресече за винаги тяхното постигвание. Туй трябва да бъде задачата на княза и динас­тията му, за да могат да царуват честито в една България свободна и велика.

В. „Свобода", бр. 1435, 16.У11.1894 г. Запазен е оригиналният правопис.

вторник, 17 февруари 2009 г.

Българската журналистика

Стефан Танев

Да си го призная чистосър­дечно: боси сме си, боси и убоги. Нищи духом! Вън­шно лустро без съдържа­ние. Това съм си аз, това са и колегите. Много от тях и по-нищи духом от нас. Всички сме повърхностни. Познаваме се. Кой от нас е имал време и въз­можност да се задълбочи в да­ден въпрос, да го изучи? Кой е нашият журналист, който че­те, който работи над себе си. Ех, ще прехвърли от време на време страниците на някоя книга и толкова. Нашият уни­верситет - това е животът. Професията си е такава, че всеки ден ни сблъсква с най-различни въпроси и събития. И така придобиваме една повърх­ностна култура, която прави впечатление, защото е всес­транна, но плитка, плитка, по-плитка, братко, отколкото Перловската река през летни­те горещи месеци. А претен­циите ни са по-големи от тия на всеки друг. Ето това сме си, да си смъкнеме маската. Това е съвременният наш жур­налист, българският журна­лист. ....

Много от колегите си губят времето в кафене “България”. То е източникът им на новини. Събират се всеки ден, по обяд и вечер. Не стъпвам там. Аз съм самосиндикалист. Сам се информирам. Срещат ме всеки ден колеги.

- Разправят това и това.
Вярно ли е?
- Откъде го научи?
- Разправяха го в кафене “България”.
- Не знам подобно нещо. Чу­вам го за пръв път. Провери го.

Деветдесет и девет на сто от всички тия новини излизат винаги от агенция “Е.Г.К.”. То­ва е така наречената агенция “Една госпожа каза”. Има и втора: “Е.Г.П.” - “Една госпо­жа потвърди”. Бюрата са по масите на кафене “България” и главно на сенаторската маса. Събират се там разни бивши министри, общественици, пен­сионери без пенсия, повечето от тях.
...
Непроверените обвинения, безогледните нападки извиква­ха често дела. Нямаше журналист, преди да излезе информа­ционният вестник, да няма присъди. По-голямата част от вестниците беше въвела сис­темата на “Отговорния ре­дактор”. Това беше обикнове­но лице, което поемаше отго­ворността за всичко, писано във вестника, пред съдебните власти. Получаваше малка зап­лата, не пишеше никога нищо, защото не беше в състояние да пише, и излежаваше в затвори­те присъдите по печата за всички ония, които иначе сами биха попаднали в затвора.
...

[+/-] ...виж целия текст


Сварих още времената, кога­то държавниците не се нарича­ха във вестниците на своите противници по имената им, а по прякорите, които им бяха прикачени. Иван Естратиев Гешев беше “Изтърваният заек”, Димитър Яблански -“Парижкото теле”, Теодор Теодоров - “Дезертьорът”, Димитър Петков - “Свирчо”, Христо Попов - “Чамовата дъска”. За такива епитети и прякори не се завеждаха и дела.

Не се щадеше и Короната. “Кобургът”, “Дългоносият”, това бяха прякорите на Фердинанда. Най-обикновено нещо беше да прочетете в някой вестник страшни нападки сре­щу “личния режим”, установен от Кобурга, и подкани да си върви. Вестниците се пълнеха с най-язвителни карикатури по адрес на княза. (...)

Човек не може да не се запи­та нямаше ли закони в тая страна. Имаше. Имаше и спе­циален закон за печата. Пред­виждаха се наказателни санк­ции. Завеждаха се дела. Обик­новено такива дела се разта­каваха с години. Падне прави­телството. Дойде на власт нов кабинет, нова партия. И една от първите работи на но­вото управление беше да даде амнистия на престъпленията по печата.
...
Бяха тогава времена не на свободен, а на слободен печат (става дума за 1910 - 1915 г., бел.ред.). Не се щадеше никой. Злоупотребяваше се със свобо­дата на печата.
Когато станах журналист, в 1908 г., българският вестник можеше да се нарече вестник на антрефилето. Основата на вестника - това беше отдел “Хроника”. (...) Оня репортер, който даде най-много антрефилета, получаваше костюм, вторият след него - обувки “Саламандър”, третият -шапка. (...)

Сварих и аз, когато постъпих в “Дневник”, това време, в което в колоните на вестни­ците можеше да срещнеш по­вече и по-отвратителна кал, отколкото тогавашната неп­роходима кал из непавираните улици на столицата.
...
Издателите прибягваха до различни трикове, за да пре­дизвикват публиката да чете. Много са те, но най-знамени­тият, струва ми се, ще остане тоя на Шангов. Историята се разиграва преди още аз да ста­на вестникар, още по време на англо-бурската война. За Тран-сваал беше заминал като доб­роволец да се бие с бурите сре­щу англичаните запасният ка­питан Бозуков. Изпрати и ня­колко кореспонденции на “Ве­черна поща”. Един ден Шангов отива на битпазар и купува от тревата, с която пълнят ка­напетата. Ако не се лъжа, на­ричат я морска трева. Издава афиши, че кореспондентът на вестника изпратил като пода­рък на читателите трева от бойните полета на Трансваал, оросена с кръвта на храбрите бури. В броя на “Вечерна по­ща”, който ще излезне на след­ния ден, във всеки екземпляр ще бъде сложена по малко от тая свещена трева, за да има от нея всеки читател. Събра няколко момчета, които след излизането на всеки брой от машината слагаха по малко трева от купената от битпа-зара. “Вечерна поща” в тоя ден се разграби като топъл хляб.
...
Находчив беше както Шан-гов, така и Ставри Наумов. И докато бяха наедно, вестни­кът вървеше. Все те издадоха и първия ро­ман в България на брошури. Излезе, ако не се лъжа, в 1905 г. Сензационен роман. Носеше заглавие “потайностите на принц Карло”. Към всяка бро­шура имаше купон, който чи­тателите на романа трябва­ше да събират, за да вземат участие в томболата, която ще се разиграе след свършване­то на романа. Читателите ще получат редица награди. Меж­ду тях имаше билети за отива­не и връщане до Виена, до Па­риж.

“Потайностите на принц Карло” постигна нечуван успех. Нямаше тогава печатница в София, която да бъде в със­тояние да я печата. Издатели­те на “Вечерна поща” се видя­ха принудени да ангажират шест печатници, в които се печаташе романът. Нито една книга до днес, излязла в Бълга­рия, не е имала такъв успех, не е достигала такъв тираж. (...)

Българинът винаги ще си ос­тане българин. Читателите на романа получиха само по-малките награди. Всички по-го­леми награди се паднаха на са­мите издатели, било чрез слу­гините им, било чрез техни близки. Издадоха след това и втори роман на брошури, “Ужасите на затвора”. И той има успех, но съвсем не може да се сравни с тоя на първия.
...
Всичко, което ставаше в ка­марата, се изнасяше в печата. Сновяхме из кулоарите, киснех­ме в бюфета и изнасяхме всич­ко, каквото чуехме да се гово­ри между депутатите. Разискванията в заседанията на болшинството се изнасяха в такива подробности, както се изнасяха и заседанията на пле­нума. Трябваше само да намери някой от нас между болшинството приятел, който да му разправя всичко. Най-интимни­те разисквания, изказваните недоволства, нападките срещу правителството от неговите депутати, всичко това става­ше обществено достояние. Из­насяхме го във вестниците. Това дразнеше правителство­то, дразнеше и бюрото на ка­марата.
...
Събира се пак болшинството на заседание. Взимат решение разискванията да се пазят в тайна. Никой от депутатите да не казва на журналистите нищо от разискванията, които стават. Дават си дума помеж­ду си. И въпреки всичко това още в същия ден “Дневник” да­де подробен отчет на разис­кванията. Дадох ги аз.

Заседанието свършва. Ние, представителите на вестни­ците, чакаме. Никой не казва нищо. Между депутатите на болшинството имах един до­бър приятел, Петър Пейчев, депутат от Варна. Знаех, че той няма да скрие нищо от ме­не. Обръщам се към него.

- Знаеш решението - ми каз­ва той в присъствието на дру­ги негови колеги, - на журналистите няма да казваме ни­що.
И все пак успява да ми по­шепне: “Отивам веднага дома. Ела след пет минути. Гледай да не те видят”.
...
Минаха десетина дни. Бол­шинството пак е свикано на заседание. Ругаят се депута­тите помежду си, обвиняват се един друг, но никой не може да установи с положителност кой ми е предал разискванията. Натоварват подпредседателя на камарата д-р Александър Христов и други двама депута­ти да ме следят след свършва­не на заседанието. Пейчев ус­пява да ми го каже, когато ми­на край мене...

Прилепих се най-напред към първия от депутатите, на който бе възложена детектив­ската роля, след това към втория и най-после към Алек­сандър Христова. Мъча го да ми каже нещо. Никакъв резул­тат.

Разбира се, всичко това е ко­медия. Целта ми е съвършено друга: да обвинят, че са издали разискванията в болшинство­то тъкмо ония, които са на­товарени да ме следят. Сбогу­вам се, качвам се в един фай­тон и викам на файтонджията високо, та да ме чуят двама депутати, които случайно бя­ха тръгнали още от камарата след нас: “Карай в редакцията на “Утро”.
...
Всеки у нас знае всичко, всич­ки критикуват всички. Никой никому не признава нищо. Никой няма заслуги. Не ти дават дори да заговориш за такива от когото и да било, когато и да било. Заговори, с когото ис­каш. Никой друг освен него не е в състояние да ти даде по-пра­вилна преценка на положение­то, по-сигурна рецепта, която да осигури за България най-го­лемия успех.

Това е ватманът в трамвая, шофьорът в таксито, бръсна­рят, метачът, да не говоря за интелектуала. Умни на вид и смахнати, уки и неуки, занаят­чии и селяни, всички можеш да сложиш под един знаменател. И всички те са готови да се нагърбят с най-отговорните постове в държавата, за да я поведат към величие.

До вчера още знаеха пътища­та за спасителния бряг, предла­гаха се за кормчии, за да изведат държавния кораб в тихо и спокойно пристанище. Днес все­ки от тях вижда в себе си няка­къв фюрер, български водач.

За свободата на целокупна Македония

Любомир Милетич*

На 6 декември 1912 г., в разгара на Балканската война, проф. Любомир Милетич написва от Солун от името ЦК на ВМОРО мемоар до българския цар Фердинанд. Документът е подписан и подпечатан от Тодор Александров като член на Централния комитет:

Ваше Величество,

След многовековни страдания бяхме чести­ти да доживеем радостния ден да видим Ваше
Величество в главния град на освободена Маке­дония .

Крайната цел на въстаническата борба, която бе организирана от нашето население в Македо­ния и Одринско, бе освобождението на поробена­та ни родина, за да може българският народ целокупно да заживее мирен културен живот. На­шата мечта - мечтата на българския народ - ето вече се сбъдва и няма да има по-щастливи от нас, ако зарята на свободата огрее всички къ­тове на етнографическа България под българско
знаме.

Узрели, че в тия съдбоносни дни Ваше Ве­личество еднакво с нас трепери за запазване на жизнените интереси на нашето българско племе, осмеляваме се да присъединим към израза на своята дълбока благодарност за стореното досе­га от Ваше Величество, и израз на голяма тъга, която ни навява страшната мисъл, че почнатото освободително дело може би да се завърши с частно политическо разпокъсване на скъпото ни отечество Македония.

Известно е на Ваше Величество, че наскоро след злощастния Берлински договор се поставиха първите основи на революционното движение в Македония тъкмо защото населението ни веднага се проникна от убеждението, че далечната цел на една от силите, най-виновна за унищожението на Сан Стефанския договор, е да се осуети обединението на целия български народ, като се откъсне от България най-съществената, най-цен­ната за нас част - Македония. Вътрешната рево­люционна организация в пълно съзнание, че колкото повече време се губи, толкова по-мъчно щe се възвърне загубеното през Берлинския договор, със скромните сили на поробения ни народ, непрекъснато воюващ и не даващ покой на Турската империя до окончателното й разклащане.

Въпреки големите мъчнотии, с които Вътрешната организация трябваше да се бори и тук, и вътре, тя неуклонно преследваше все една и съща свещена цел - да се опази българска Маке­дония за българския народ целокупна, неразделна. Пред вид на очевидните грабителски замисли на околните държави и мъчното пряко освобожде­ние на целокупна Македония с помощта само на българската военна сила, Вътрешната организа­ция се спря на идеята на първо време да дейст­вува само за автономия на Македония, именно за да я спаси от разпокъсване. Тази идея се оказ­ва дотолкова спасителна, че най-сетне и съюз­ните сега с България държави, до вчера открити и решителни неприятели на автономията, я въз­приеха и невъзможният доскоро съюз на балкан­ските държави се осъществи. Както целият бъл­гарски народ, така също и ние тук с възхищение посрещнахме новия съюз и в пълно доверие във Ваше Величество и славната българска армия ние неуморно се стараехме да бъдем полезни на ос­вободителното дело, без да правим разлика меж­ду съюзниците: нашата организация помагаше с всички средства и на сърби, и на гърци.

Ала за голяма наша жалост, едвам що се завърши окупирането на наши български земи от сръбската и гръцката армии, и вече се явиха признаци, които ни вдъхват страх за нашето национално бъдеще. Почнаха сръбски власти в Куманово, Кратово, Скопие, Велес, Прилеп, Охрид, а гръцки в Енидже, Воден, Лерин открито да съветват бъл­гарина да се отрече от своето име, от своя род. Правят се приготовления, които сочат, че чуж­дата окупация в нашите области не е само временна. Народът ни в Скопско, който героически досега е поддържал революционната борба, ве­че основателно подозира, че може би ще бъде оставен под чужда власт. Радостта почва да се смесва с отчаяние и мисълта, че денят на успо­коение, на мирна културна работа, който ни се пристори тъй близък, няма скоро да настъпи в нашата злочеста Македония.

В тия тежки дни на надежди и съмнения македонският българин съзира най-силна опора в патриотизма, мъдростта и решителността на Ваше Величество, доказани в много досегашни крити­чески обстоятелства и толкова ценни в сегашни­те решителни за бъдещето на целокупна България дни.

Затова Вътрешната организация, вярна на своя скъп завет да работи за свободата на це­локупна Македония, като излага пред Ваше Вели­чество гореказаното, осмелява се да поднесе от името на измъчения ни народ молба да се застъ­пи Ваше Величество с всички средства докрай, да се избегне каквото и да е разпокъсване на Македония. Нека бъде Ваше Величество уверен, че за тази цел може да разчитва на помощта на македонския българин до последната му капка кръв.

От Централния комитет на ВМОР Организа­ция
[Печат на ЦК на ВМОРО]

*Академик професор д-р Любомир Георгиев Милетич е един от най-видните български учени и интелектуалци от първата половина на 20 век, работил в сферата на езикознанието, етнографията, диалектологията и историята. Сред най-изявените деятели на създадения в София Македонски научен институт.

неделя, 8 февруари 2009 г.

За Никола Милев

Тодор Кожухаров*

(По случай 10-годишнината от смъртта на Милев)

Мнозина вярваха в прераждането на човешкия дух. Един мой познат и при това много интелигентен човек, твърдо вярваше, че в него се е вселил духът на някой испански гранд. С това той обясняваше своите благородни маниери, своята изтънчена галантност спрямо жените и своята щедрост към бедните. Не зная, на какво почиват тия вярвания, пренесени у нас от някои източни религии, но, без да навлизам в областта на тайнствените хипотези, неволно си спомням за тях, когато си възпроизвеждам в подробности нравствения образ на покойния Никола Милев. Най-сетне ние можем да не вярваме в тия недоказани теории за пре­раждането на човешкия дух; има обаче една друга, много по-положителна тео­рия, в които вярват всички културни съвременници и това е теорията за наследст­веността. Покойният Пенчо Славейков стана изразител на тази теория със глед­ните драстични думи

От фасул и от армея не се ражда, братко, фея".

Щом като не вярваме в прераждането на човешкия дух, как тогава да си обясним всичките и при това много чести изключения, които изцяло опроверга­ват тази теория: случаят с Никола Милев е характерен, за да се изтъкне, че поня­кога от фасул и от армея все може да се роди една фея. Не знам дали се прераждат човешките духове, но знам положително, че в тялото на този малък македо­нец се бяха вселили не един, а много възвишени и благородни духове.

Никола Милев излезе от бедно еснафско семейство и зае видно обществе­но положение в първата редица на най-просветените български синове - това само по себе си е подвиг и свидетелствува за необикновените дарби на малкия ученик от цариградския лицей, тъй живо описан в спомените на г. Симеон Радев. Не туй е обаче характерното у Милева. Теорията за наследствеността е блестящо опровергана от биографията на всички знаменити люде: грамадното мнозинство от тях са синове на бедни семейства. Това, което издигаше Милева над всички, е неговата завършена, напълно симетрично развита нравствена личност. В него имаше едно щастливо съчетание от най-различни добродетели, които твърде рядко се събират на едно място: тънката духовитост и добродушния хумор на французина; немската методичност и вродената им спокойна и дълбоко-научна мисъл; упоритото трудолюбие на англосаксонеца; интензивния душевен живот на славянина - всичко това бе съчетано в една такава пропорция, която създаваше с чудна хармония образа на истински духовен аристократ.

[+/-] ...виж целия текст

Този именно духовен аристократизъм бе най-отличителното качество на Милева. Как се проявяваше той? По най-различни начини - той личеше във всичките му жестове, във всяка негова дума. Дори и в най-незначителния раз­говор издаваше в неговото лице човек от „висока проба". Скромността е най-хубавото украшение на истинския духовен аристократ. Има хора, които се на­дигат на пръсти, за да изглеждат по-високи, отколкото са всъщност, - има дру­ги, които нарочно се снишават, за да не стърчат над околните си, сякаш да не ги дразнят и да не предизвикват завистта им със своите нравствени и интелекту­ални превъзходства.

Милев бе от вторите. И въпреки прекалената си скромност, въпреки усилия­та му да се „снишава", за да не стърчи цяла глава над околната среда, даже и най-повърхностните наблюдатели при пръв поглед откриваха в него големия човек. Той бе скромен, еднакво любезен с всички, но все пак умееше да държи на дистанция всички, които имаха случай да общуват с него. Понятието „духовен аристократ" е диаметрално противоположно на това, което се нарича „парвеню". Историята познава много гениални парвенюта. Някои историци твърдят, че най-велик парвеню през всичките векове е бил Наполеон. Този революционен генерал и коронован плебей излизаше просто от кожата си, и ставаше дори смешен, в желанието си да затъмни блясъка на старите европейски династии.
И той наистина стана смешен, когато една нищожна хабсбургска прин­цеса постави еленови рога върху тази глава, украсена с короната на рим­ските императори.

Ето как от великото до смешното има само една крачка. И хората със склон­ности на парвеню лесно преминават тази невидима бариера между великото и смешното. Духовните аристократи не правят никога това. Те не са в състояние да направят нито излишен жест, нито една вулгарна постъпка, нищо, което би могло да ги изложи и да ги направи смешни. И понеже някои казват, че „стилът - това е самият човек", духовният аристократизъм на Милева се изразяваше най-вече в неговата дейност като журналист. Този човек не бе в състояние да напише нещо вулгарно, тривиално и оскърбително. Той сякаш топеше своето брилянтно перо не в мастило, а в злато, и всякой ред излязъл от това перо, беше написан с чувство на отговорност. И със своята дейност като журналист той създаде една благородна традиция не само в редакцията дето работеше, но и в нашия печат въобще. Съдбата го беше предопределила да бъде един мощен акумулатор на културна енергия. Но злата българска съдба е такава: тя унищожава живота на най-достойните български синове с онова детинско лекомислие, с което децата унищожават най-скъпоценните вещи, без да съзнават, какво правят, с животин­ския инстинкт на своята неразвита природа...

Името на Никола Милев краси нашия вестник, като бивш директор и осно­вател на „Слово". Като голямо траурно знаме това гордо име ще се развява вина­ги над нашата редакция, за да ни напомня великите идеали на народа ни, -идеали на които тъй самоотвержено служеше покойният наш директор, - за да бъде вечна и свята паметта на големия и културен българин. Вечна му памет!

В. „Слово", г. XIII, бр. 3789, С, 18 февруари 1935 г., с. 1.

*Тодор Кожухаров (1891-1945) - журналисти и фейлетонист, известен и с псевдонимите си Федя Чорни, Щабскапитан Копейкин. Директор на в. "Слово" (1926-1944), редактор на сп. "Нова България (1934-1936), пом. редактор на в. "Отечество" (1923-1926). Министър на съобщенията в правителството на А. Тошев (1935), на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Г. Кьосеиванов (1936).

понеделник, 2 февруари 2009 г.

Уредбата на българската държава си е наша работа, не руска

проф. Никола Милев
Откъси от статии на Никола Милев, публикувани във в. „Слово". Част втора.

Българският народ не е нито малолетен, нито малоумен и не е прехвърлил върху никого другиго правото да се грижи за неговата съдба; затова голяма бе изненадата му, когато узна, че червените господа от Кремъл си присвоиха това право и като се разтъжиха за неговото добро призоваха почти цял свят на оръ­жие против „белогвардейците" в България и на това отгоре осъдиха Българската комунистическа партия, задето не е защитила със сила режима на Стамболийски.
24 юли 1923г.

***

Няма свестен политик в България, който да иска да предизвиква Съветска Русия. Съветска или несъветска, уредбата на руската държава е работа на сами­те руси. Това, което ние искаме, то е - уредбата на българската държава да си бъде наша работа и никой да не ни натрапва със сила своите разбирания за управлението на нашата държава. Ще отрекат ли тия, които виждат провокации от българска страна, че от Петроград и от Москва се преписват на българските комунисти планове и начини за действие, сърдят им се, когато не ги изпълняват; или ги възхваляват, когато ги прилагат с явна опасност за съществуването на България? България няма нужда да предизвиква, която и да било чужда сила, а още по-малко Русия, която е една велика сила...България е обаче длъжна да отбива ударите на комунистите, опасни за нейното съществуване.
4 юли 1924 г.

***

Ще занемеят ония уста, които би се опитали да намерят грях у нещастните селяни на Ловча, Търлис или което и да е друго село на Македония и да оправдае вършените спрямо тях престъпления. Тяхната единствена вина е, че са българи, че такива искат да останат и че господарите на тяхната земя, след като си начертаха каквито граници желаеха, все пак не се чувствуват сигурни в своето владение. След като взеха Македония с македонци те мислят сега, че ще бъдат по-сигурни за своето бъдеще, ако я очистят от македонците и на тяхно място настанят жертвите на друго едно политическо заблуждение - малоазийските бежанци.
31 юли 1924 г.

***

Македонската вътрешна организация си остава пак голям фактор в живота на страната и в балканската политика. Ако някому са нужни доказателства за това, нека погледне какви усилия прави болшевишката пропаганда, напрегнала главните си сили към Балканите, да представи Вътрешната организация като влязла вече в лоното на Коминтерна и подчинена на заповедите на Москва.

Който познава историята на тая организация няма да се поддаде на тия маневри. Тая организация, която не се поколеба пред борба с родни братя, за да запази своята самостоятелност, не може да се подчини на чужда команда. Но колцина знаят това? Даже в България, която е приютила грамадната част от македонската емиграция, съществува по отношение на македонските работи едно невероятно невежество. Колкото в чужбина, където действуват толкова враждебни сили, заинтересовани да компрометират македонската кауза, там никой няма време да чете дипломатическата преписка, която съдържа най-безпристрастната истина за македонското движение.

Днес хиляди и хиляди македонци ще се наведат благоговейно пред сенките на ония, които паднаха за свобода и правда в родината им. И в този момент като светотатство ще прозвучи гласът на ония, които се опитват чрез така наречения „манифест" да представят македонската организация като оръдие за сваляне и качване на правителства в България и като съюзници на безумците от „единния фронт". Македонското движение е чисто и чисто ще си остане. То има една дълга история и една яка традиция и нищо не може да го отклони от неговия път.
2 август 1924 г.

***

Ако празният стомах и вкоченясалою от студ тяло са лоши съветници, какво
да кажем за отчаянието на наболелите души, за обиденото национално чувство,, които не намират справедливост? С особена стръв, изглежда, че са се нахвърлили напоследък болшевишките емисари върху македонското движение и негови­те ръководители...
Македонците, които обичат България не по-малко от другите българи, няма никога да бъдат на страната на рушителите.
15 август 1924 г. ,

* * *
Извършено е едно от великите престъпления в българската история. Тодор Александров е убит. Един голям човек на нашето племе и на нашето време си отиде, последван от скръбта и сълзите на цял народ...

Тодор Александров бе от ония македонски деятели, който най-грижливо се е пазил да не създаде със своята деятелност опасност за България. И в това отношение той бе един прозорлив и голям българин.


Нека българското общество си даде точно сметка за това: Тодор Александ­ров е най-скъпата жертва, която е дадена не само за спасението на Македонска­та организация, но и за спасението на България. Ние минахме покрай една про­паст: мъченическият ореол на Александрова хвърли достатъчно светлина, за да осветли пътя ни и да ни открие пропастта, в която щеше да пропадне целостта, независимостта на отечеството. За предвидливите хора не бяха тайни опитите на болшевиците да вземат в свои ръце вътрешната организация и чрез нея да раз­друсат България, без да искат да знаят за последствията. Александров видя опас­ностите и им се противопостави решително. Измяната посегна на неговия живот.

Но тя остава непокътнато неговото дело. И със смъртта си той извърши спрямо съдбините на племето най-високия дълг. България е запазена. Националният характер, независимостта и целостта на македонското движение са недосегаеми. Всичко друго е поправимо и постижимо.
16 септември 1924 г.

***

Такъв, какъвто е, Демократическият сговор е опора не само на реда, но и на обществения строй на нашата страна, която има нежеланата чест да бъде обект на московските разрушителни планове...

Ако има кой да спечели от разтурянето на Сговора, това ще бъдат едино-фронтовците, тоест гражданската война, мизерията, анархията. Кой разбран бълга­рин желае това?
12 февруари 1925 г.

Публ. в Никола Милев. Възпоменателен лист. С, 13 февруари 1995, с. 4-5.