понеделник, 2 юни 2008 г.

Българският недостижим връх

Захарий Стоянов

Нашият герой, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи. Нещастен той, дваж по-нещастен неговият роден град, триж по-злочест народът, на който е бил син, а четири и пет пъти била пуста и суха епохата на неговия человечески живот!

Ако той беше син на Италия, щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луи Наполеона, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича „Ботйова".

Ние не говорим тука за обикновените смъртни същества, които са безбройни под ясното небе, които се раждат, живеят и умират само с това отличително свойство, че са словесни; които, гдето и да са се родили, гдето и да живеят, в планини или в блата, глухо и мъртво е всичко околно царство за тях освен насъщния и многобройните други потребици, съпрежени с него, нещо, което е в характера и на другите животни. Ние говорим за Христо Ботйов – поета, огнения, комуто няма подобен не само в Калофер, но и по цяла България. Тоя Христо Ботйов, който се провиква от миризливите кръчми на чужбина, гол и бос, гладен и презрян:

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!...

В числото на тия глупци влязат всички ония земни блажени: богати, знатни чорбаджии, тежки търговци, тлъсти владици, царе и князе. Ботйов с голите лакти, който яде на два деня един път, счита себе си за щастлив, умен и блажен! Дава той на себе си това преимущество, защото като е работил за сиромасите и подритнатите свои братя; като е мислел денонощно как да се освободи поробеното му отечество; като е познавал поетически природните негови красоти, планини, реки, полета и долини заедно с робите, които са ги населявали; и като е правел сравнение между чуждата и заспала за него среда – той е бил удовлетворен, считал се е за велик. Имал е и право. Онова, което обикновеният смъртен пипа и вижда през целия си живот като нещо мъртво и съвсем безцелно, за необикновените и поетическите натури съставлява живот, продължителна борба и неизчерпаем източник на храна. Следователно нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Христо Ботйов с аршина на обикновените смъртни.

Откъс от увода на книгата на Захари Стоянов – ''Христо Ботйов. Опит за биография'', писан в Русе на 7 август 1888г.

ХРИСТО БОТЙОВ

Пейо Яворов

18 май (2 юни по нов стил, б.р.) 1876 г.-18 май 1902 г.

Нека звъни църковният звън, нека тръби военната тръба, нека блести с чиновнишкия свой блясък чиновнишка България, — нека тържествува!

Нека звъни църковният звън, — той няма да заглуши още незаглъхналото ехо на Козлодуй.

Нека тръби военната тръба, — тя не ще по-бърка да чуем и тоя хиляден път въздишката на Веслец.

Нека блести с чиновнишкия свой блясък чи­новнишка България, тя не може помрачи непомрачимото сияние на лика, обкръжен с ореола на вечна слава.И нека тържествува!

Онеправдава ли един откраднат ден оно­гова, комуто принадлежат вековете?…

Един носител на трънен венец между венценосците, един апостол между апостолите, един светец между светците…

Една памет за дълбоко благоговение, един образ за страстно обожание, едно име за девиз на всяка праведна борба…

Паметта на един страдалец поет, образът на един пламенен борец, името на един идеален човек!

Христо Ботйов!
[+/-] ...виж целия текст


*

Алтън Калофер—Одеса, Русия — (Турско)— Румъния, — ето съдбоносния път на Ботйова.

Хайдушката песен на хайдушкия Калоферски Балкан — и смътните бленувания на детинската душа за подвизи и слава; прогресивната револю­ционна мисъл на угнетения север — и поривите на юношеското сърце към себеотрицание и жертва; грозната действителност под най-грозна тирания на света — и копнението на съзналия себе си гражданин „за правда и свобода”; — ето непобеди­мата стихия, която отвлича и изхвърля на румънския бряг Ботйова.

Там — низка мизерия и високи ламтежи, просешка мъка и царствени мечти:— при никаква възможност титански подеми, — един хаотичен безпорядък!

И един висш порядък!

Защото има една гореща песен и една издиг­ната десница, защото има една мъжка дума и едно славно дело, — една клетва и едно изпълнение, едно начало и един край.

Защото има един живот, от който времето направи една чудесно развита трагическа поема.

Елегичното стенание на Коджа-Балкана е нейна прелюдия, Русия и Румъния са нейните трогателни перипетии, Веслец е нейният потресаещ патетически завършек…

И —жив е той, в тая безсмъртна поема.— Всякога е негов празник!

Нека звъни църковният звън, нека тръби военната тръба, нека блести с чиновнишкия свой блясък чиновнишка България, — нека тържествува !

Онеправдава ли един откраднат ден оно­гова, комуто принадлежат вековете?

в. "Дело", брой 19, 18 май 1902 г.

На снимката е паметникът на Христо Ботев във Враца.