сряда, 14 април 2010 г.

Фейлетонното ми перо

Захарий Стоянов

— А бе, аго, жива ли с кобилата, дето умря лани?
— Хич бива ли, ако с умряла, да бъде жива?
— Нейсе, лаф олсун, я дай една лула тютюн.
(Огледало за Величкова)

Фейлетонното ми перо беше се покрило на три пръста с ръжда и без малко не заприлича на мозъчното чекърче на бай Манчовите драскачи, за които нищо не значи да си проливат кръвта, но много мъчно им е да си очистят мозъчния резервоар от всякакви нечистотии. Последният обаче брой на „народните драскачи" посели в мене едно весело настроение; като прочетох бае Величковите глупости по българските работи, аз инстинктивно подскочих и тутакси набарах в съдрания си куфар перото. Знаеш ли, читателю, че един нищо и никакъв глупак понякога става скъпоценен и древните царе ненапразно прибираха при себе си по няколко такива серсеми. Има минути в живота на всеки един човек, когато на най-глупавия се дава предпочитание пред най-умния. Йоан Грозний например имаше при двора си цяла сюрия серсеми; в минути мрачни и кахърни те го развеселяваха. Людовик XIV имал един серсемин вестникар, ударен малко на полуда. Жално е, че в нашето време серсемите вестникари излязоха от мода, инак ние можехме да се гордеем с такъв серсембашия, какъвто е тоя, който списва сега народния вестник.

Наистина такъв глупав член, какъвто моя милост благоволи да съгледа в последния брой на „народния", може да излезе от главата само на един серсемин, защото, ако се съгласим, че куфаницата на бае Величков не е празна, то ще трябва да му прикачим други титли, които стоят много по-доле от серсемлъка. Последното е най-вероятно, тъй като бае ви Величков разбира от вестникарство толкова, колкото известното животно от портокали. Ти, любезни читателю, колкото малко и да четеш, но пак не можеш да не знаеш, че Цанков сам ходи при „радикала" Каравелов да го моли да се помирят. Бае ти Величков обаче и това не знае. Той вика и кряска от радост като същински серсем, дето според него „Цанков не приел предложението на Каравелов да се помирят". Ех, бае Величков, теб трябва да те пратят на чаир; не ти е мястото между хората. Когато те видях да кряскаш в „Люксембург", аз си помислих, че мозъкът ти е заемал от тебе за малко време отпуск; но сега виждам, че сгреших: мозък у тебе хич няма. На чаир, на чаир, бае Величков, докато не се е минало лятото, инак и телесно ще изпаднеш.


[+/-] ...виж целия текст



Когато аз размишлявах така, изправи се отпреде ми един млад момък, когото един отчаян поет бе нарекъл „Напук на разума критик", а сам той се нарича „Босий критик". При все това, че той някак ми се вижда чуден, но аз го обичам и охотно си приказвам с него за текущи патардии. Той напълно сподели :моето мнение за Величков, но, о ужас, страшна врява дигна, когато му казах, че между Вазов и поета на Людовик XIV има много общо. Той протестираше и с ръце и крака и не ми позволяваше да продумам нито дума. Най-после поуспокои се малко и взел да ми разправя за политическите и поетическите способности на Вазов, като се докосна и до произхождението му.

— Аз се чудя — говореше ми той — как ти, който се мислиш за способен да преподаваш история, не знаеш, че Вазов сочи своето потекло от историческата фамилия на шведския крал Густав Ваза. Нашият народ трябва да се гордее, дето брои в редовете си такъв голям човек. Само, моля ти се, недей вика, да не би да ни чуе наоколо някой немец: тогава всичко е изгубено; немците ще ни отнемат Вазов като свое притежание и тогава отиде на юх нашата поетическа гордост. . .

Моят приятел мислеше да продължава още своите аргументи по славното потекло на славния ни поет, когато изведнъж ни се изпречи отпреде Стефанаки Гешов. Той беше разпалено весел, така щото ние си помисдихме, че той тича от конака, гдето му съобщиха радостната вест, че му връщат службата във върховното съдилище.

— Абе, чоджум — обърна се той към нас, — аз не ви познавам, но нали сте млади, трябва да сте казионни. Я ми кажете каква е тая работа: вашата „Южна", когато по-преди ме псуваше, казваше ми „Кир Щефанаки Гешов", а сега пустата взела да ме нарича просто Щефанаки Гешов. Язък за захмета и парите, които син ми похарчи да ви докара съединението от Европа. Поне малко ихтибар бе, братя!

Аз го утеших, като му казах, че щом излезе „Положение", ще подканя другаря му Папучев да възстанови чрез тоя вестник пълната му титла. Той коджа се развесели от моите думи и се прости с нас.

— Отивам, чоджум -— викаше ни той отдалеч, — да си събера лихвата. Пусти българи, евтино им давам парите и пак нередовно ми изплащат лихвата.

Не сварихме да се отървем от Стефанаки Гешов, ето че се срещнахме с дядо Герваси, който се беше упътил за сиропиталището. Герваси аз сам желаех да го видя, за да узная от него какво понятие има той за казионните и съединическите солдати, както сам той беше ги квалифицирал в лагера. Аз го попитах и поисках да ми отговори без заобикалки.

— Чада мои — отговори той, — както Исус Христос отделил доброто семе от плевелите, така и аз отделям съединистите от казионните. Даже повече, тия дни аз писах на светата Екзархия да ми позволи да изгонвам от черквата казионните, щом се произнесе от амвона: „Оглашенние, елици оглашенние, изидите.. ."

Аз не можах да се стърпя и го прекъснах:
— Дядо Герваси, остави ти настрана казионството. Я ми кажи защо съединическото управление на сиропиталището не обръща никакво внимание на тия нещастни сирачета. Почти всички се скитат боси из махалите и страдат от глад.

— Това не е нищо — отговори Герваси. — Исус Христос казал, че който иска да влезе в царство небесно, трябва „да приемле на земле сей телесное наказание".

На прощаване Герваси ни благослови, като изговори на свършек: „ваш теплий во Христе молитствовател", и като беше се забравил, попита другаря ми кога ще заминава за Швейцария, тъй като имал да изпраща до примаса на швейцарската църква някои свои богословски издирвания за одобрение. Но другарят ми се усети, че дядо Герваси побъркал конците и го припознал за Бобчев. Но тъй като насреща ни идеше другарят му, то го проводихме до него за справка дали Бобчев е заминал. Ние с приятеля си решихме, че Герваси е добър тълкувател на евангелието, а най-вече умее да го приспособява спрямо житейските явления. Породи се само едно разногласие, дали Герваси така също приспособява евангелието спрямо себе си. Но тоя въпрос остана висящ, тъй като един висок глас, който се зададе откъм сиропиталището, викаше: „Аз ще ги арестувам и зад граница ще ги изпратя." Ние се прислушахме и скоро разбрахме из чие гърло излязоха тия думи.

— Чуваш ли какво говори тоя дипсоман — обърнах се аз към приятеля си. — Тая негова фраза е последната дума на усъвършеиствуваното управление.

И наистина „в 24 часа зад границата" — това е последната дума на науката. Скимне ти например да премахнеш някого, когото не аресаш, мигни на жандарма и беше! Моят приятел се обяви противник на тая „последна дума на науката", и то, види се, от състрадание към ония, спрямо които тя по няколко пъти се е приспособявала. Ние се разотидохме замислени от „последната дума на науката", хучеше в ушите ни като дяволски тъпан. „В 24 часа зад границата" — тая теория наистина е много дълбока; тя значи глад, хлад, нещастия и оплакване дори понякога деня, в който си се родил. Да живее това начало за слава на неговите изобретатели.

В. „Южна България'', г. II, бр. 105, 11. VII. 1884 г.