понеделник, 31 май 2010 г.

България е много малка, за да върши световна политика

Първан Драганов

Втора част на речта на министър Първан Драганов пред Народното събрание от 22 август 1944 г.:

България е много малка, за да върши световна политика. Тя има своите интереси ограничени на Балкана; заинтересувана е, разбира се, в бъдещото устройство на Европа, и ако днес се намира номинално в положение на война с Англия и Америка, това не се дължи на желанието на българския народ да се намеси в световния конфликт срещу интересите на тези държави или за борба срещу или за защита на някакви политически доктрини, а поради едно пресилено тълкуване на задължението на България по тристранния пакт, с което не е съгласен даже и г-н Цанков, в чиито приятелски чувства към Германия не може да има никакво съмнение. В своята реч завчера в Народното събрание той запита: «Ами че кой обяви войната на Англия и Америка? Тези, които бяха преди това правителство. Ние научихме тази работа. Ние питахме, нам не ни се отговори. Защо? Символично, казва, я обявихме. Глупости! Символична война не можем да обявим даже и на луната» и пр.

Г-да народни представители! Трябва да кажа, че този въпрос съм си задавал и аз като пълномощен министър в Берлин и още тогава телеграфически го зададох на тогавашното наше правителство. Защото, според мене, ние не бяхме задължени да обявим война на Англия и Америка при едно ясно тълкуване на тристранния пакт, на който не можеше да се даде и обратна сила. И ако тогава това обявяване е станало от солидарност, както го обясни един от ораторите в речта си, с убеждението, че то ще бъде само символично, както го казва г-н Александър Цанков, днес, когато ние се намирахме не вече пред една символична, а пред една действителна и безполезна за България война, първите следи на която са разрушенията на нашата столица, не е ли право на българския народ и на неговото правителство да потърси начин, за да поправи грешката на своите предшественици?

Тази политика на българското правителство е намерила своя израз в първата точка от декларацията, произнесена от г-н министър-председателя: (Чете) «Правителството смята, че българският народ в своето подавляващо мнозинство никога не е имал желанието да се намесва в големия конфликт между големите народи, който конфликт той винаги е смятал, че надхвърля неговите малки възможности и че по резултати ще надхвърли и неговите ограничени задачи.»

И по-нататък — в точка 4: «Правителството заявява, че усвоява напълно тази воля на българския народ и е твърдо решено да премахне всички факти, които противоречат на миролюбието на тази народна воля, включително положението на корпуса и еврейския въпрос, като това то смята да постигне по начин, който да не предизвиква нови и излишни конфликти и страдания както за българския народ, така и за неговите близки и далечни събратя.»

[+/-] ...виж целия текст

Българското правителство се надява, че тази негова политика ще бъде разбрана от двете велики, сили, с които България е в «символична» война, защото наистина за българския народ фактически тази война е символична. България досега, не е взела реално участие на никой фронт във войната срещу Англия и Америка. А нека не се и забравя, че за да се намери България в лагера на противниците на тези две велики сили, известна отговорност носят и самите тези държави. Тяхно дело е наказанието в Ньойи. Въпреки миролюбивата политика на България, ръководена от най-човечния и най-мъдрия между всички нас — покойния ни цар, не се направи нищо за поправяне големите неправди, като не се изпълниха обещанията, дадени на България при сключване на сепаративния мир, не се създаде мирът на базата на 14-те Уилсонови обещания, нито впоследствие се приложи онзи член от устава на Обществото на народите, който даваше надежда за ревизия на несправедливостите.

Нещо повече, в навечерието на тази война, с политиката на тези страни за запазване статуквото на Балкана те затвориха вратите си за България, която винаги е търсила тяхното приятелство и от които българският народ е очаквал и очаква и днес, разбиране на неговите жизнени интереси и справедливо и човешко отнасяне не само в интереса на България, а и в интереса и спокойствието на Балкана.

Затова по-нататък в правителствената декларация е казано: «Ето защо правителството мисли, че в името на човещината има право да иска от своите по-големи събратя, потънали в рани и увлечени във вихъра на войната, да не искат насила и съвършено безполезно да окървавят един толкова пъти обезкървяван от злата съдба народ, който не иска нищо друго от тях, освен достойно да се нареди в съжителството на новия свят, който те след толкова страдания са на път вече да построят.»

Г-да народни представители! В началото на своето изложение аз обясних защо и как сме заели земите, които не само ние, а и нашите противници и съседи са признавали за български, но не винаги са ни признавали и правото да ги владеем. Въпросът е за Македония и Тракия.

Но България е изпратила войски и в земи на бивша Югославия, които не са български. Трябва веднага да заявя от името на правителството, че България няма никакво желание да взима изобщо чужди земи и особено тези. Временната окупация от българския корпус на една част от Сърбия е в интереса не само на България, за да има сигурна връзка с Македония, необходима за изхранване на тамошното население, както и това на Гърция, но е в интереса и на местното сръбско население, което си дава сметка за железните необходимости на времената, в които живее, и за преимуществата, които има от една окупационна власт, която разбира езика му, близка е по народностен произход с него и му гарантира живота, имота и спокойствието, за да дочака запазено деня, когато ще може да има своя власт и свободата си.

И българският народ очаква с нетърпение да се освободи от неприятната задача на полицай в земята на своя съсед, с когото желае да живее в братско разбирателство. И може би ще ви се види парадоксално, ако ви кажа, че тактичното и човешко отнасяне на българските части от окупационния корпус към местното сръбско население ще послужи за разбирателство между двата братски народи, разделяни досега от много недоразумения и грешки.

За това примерно държане на нашия окупационен корпус имаме много доказателства, а и аз лично при едно кратко пребиваване в Швейцария в началото на тази година имах случая да чуя, в разговор с един неутрален към нас чужденец, наказваните пред него признания от сръбски официални лица.

Мога да ви цитирам едно признание и от чисто сръбски източник. В излязлата неотдавна в Швейцария книга «Коментарии върху югославянюките проблеми» от В. Д. Висла, зад чийто псевдоним се крие един сърбин, емигрант, сега в Швейцария, на когото името не е моя работа да разкривам, на стр. 234 четем — давам цитата в български превод: «Трябва при това да се признае, че през настоящата окупация поведението на българите е било по-коректно, отколкото това през войната 1914—1918 г. Тяхното владичество е било по-меко от това на германците, на хърватите на Павелич и на албанците.»

Като имате пред вид колко е мъчно за един сърбин, при днешното трагично положение на сръбския народ, да каже изобщо нещо добро за нас, можете да си дадете сметка колко трябва да е наистина примерно и човешко държането на нашите окупационни войски, за да се изтръгне от перото на един сърбин такова признание.

Мисля, че с това се опровергават всички обвинения за жестокости и издевателства изобщо на българските войски, така усърдно разпространявани от неприятелите на България в чуждия печат.

Но необходимостите на момента за сигурността и спокойствието на България налагат на правителството да се занимае с положението на корпуса и мога да ви уверя, че това е била една от грижите на Министерския съвет.

В декларацията на правителството има може би един изненадващ пасаж — това е, че то ще се занимае и с еврейския въпрос. Това то е решено да извърши не за да прави външна политика, а за да премахне едно създадено положение за една част от българските граждани, неотговарящо на морала и достойнството на българския народ и на неговата известна религиозна и народностна толерантност.

Някои от г-да народните представители изтълкуваха декларацията на правителството «като завой, обръщане на 180 градуса, па даже и на 360 градуса» външната политика на България. Неободимо е да дам едно пояснение.

Основните цели на външната политика на една държава са в непосредствена зависимост от нейното географско положение и историческо минало.

През течение на 14 столетия българският народ се е борил за осъществяване на своя повелителен за всеки народ идеал: създаване на собствена държава, с естествени граници, в които обединен да може да има условия за свободно стопанско, културно и политическо развитие. Постигането на такъв идеал не е въпрос на политически сантиментализъм или романтика, както се изтъкна и от някои от ораторите, а жизнена необходимост. От този идеал, който не е достояние на едно поколение,на едно правителство и на една личност, никой не може да се откаже, без да бъде опроверган от собствения си народ и от хода по-нататък на събитията, а трябва да работи за неговото постигане според възможностите на момента.

Така че дълг на всяко правителство е да работи за достигането на този идеал, но като има пред вид, че това е идеалът и на другите народи и на неговите съседи, да търси решения на една справедлива за всички основа, при която само може да има спокойно развитие и трайно и добро съседство.

Г-да народни представители! Ние всички признаваме авторитета, мъдростта, така и далновидността на покойния ни цар, който държеше съдбините на българския народ и водеше неговата външна политика. И можем ли тогава да смятаме, че сме на грешен път, ако ние следваме неговата политика?

Но нека да определим каква беше тя. Външната политика е средство, е метод, е изкуство за използуване на възможностите за достигане на известни цели. Негово Величество, проникнат от идела на българския народ, работеше: първо — за едно мирно разрешение на българския национален въпрос; второ — за едно разбирателство с нашите съседи, за да се установи траен мир и ред на Балкана; трето — дълбоко обичащ своя народ и познаващ и предвиждащ рисковете, страданията, лишенията и жертвите, които носи със себе си една война, той се стремеше да избегне тези изпитания за България; четвърто — познаващ ограничените възможности на един малък народ като българския и ограничените така също и малки задачи, които той има, Негово Величество водеше политика, която да не замеси България в конфликти, които може да изникнат между големите държави; пето — като голям българин, но и още по-голям балканец и европеец, той работеше за избягване на тези изпитания и за другите балкански народи. Той виждаше опасностите за всички балкански народи от замесването на някои само от тях в конфликта между големите, че този конфликт ще се разрасне и може да обхване всички. Затова той работеше против пренасяне войната на Балканския полуостров или, веднаж пренесена, против нейното разширение; шесто — въпреки горчивия опит и разочарованията, които той заедно с българския народ изживя, че не правдата, а силата е възтържествувала в определяне съдбовната участ на България, той остана с вярата, че правдата за българския народ един ден ще възтържествува, както и с вярата в звездата на българския народ.

Г-да народни представители! Днешното българско правителство води същата политика. Може би в средствата, в нюансите да; има разлика, но в основата си тя остава същата: да се избегне участието на България в големия конфликт между големите държави; да се избегне изобщо активното участие на България във войната; да се избегне разширението на войната на Балкана, за да се спестят нови изпитания на всички балкански народи; да се уреди справедливо положението на Балкана, при което само уреден справедливо и българският национален въпрос, може да настане траен мир и ред на Балкана и може да се създадат условия за искрени, трайни и приятелски отношения между балканските държави.

Българското правителство си дава сметка за трудностите, които има да преодолява при днешната военно-политическа обстановка в Европа и на Балканите за провеждането на тази политика.

То знае, че българският народ чувствува опасностите, които грозят неговото спокойно развитие, за да не кажа съществуване.

Правителството ще изпълни докрай своя дълг, ръководено не от лични амбиции, от чувства на някакво филство или фобство, а вдъхновено изключително от жизнените интереси и заветни идеали на българския народ.

Ние търсим, г-да народни представители, правда за българския народ, правда, която му бе отказана, която му се отказва, но в която той непоколебимо вярва.

Ние търсим едно разрешение на балканските въпроси, което да установи най-сетне справедлив ред на Балкана, който ред е в интереса на спокойствието и на другите европейски народи; ние търсим този справедлив ред, за да можем ние, балканските народи, които имаме да догонваме в много отношения културния и материалния напредък на другите народи, да извършим това в мир и взаимно сътрудничество.

Ние търсим справедливо разрешение на българския въпрос, което да даде възможност на многоизстрадалия български народ да се нареди наравно с другите народи, малки и големи, близки и далечни, в европейското общежитие, за да може спокойно да работи за своя стопански и културен напредък с чувството, че той нe е оскърбен, ограбен, унищожен или обезправен.

И въпреки някои съмнения, които се изказаха тук, ние вярваме, че несполучливите решения в миналото на балканските въпроси ще послужат за пример, за да не се повторят и за да се разреши българският въпрос не с озлобления, не с чувство на някакво отмъщение, а със справедливост и човещина.

Защото може да се намери някое правителство, което под натиска на събитията и невъзможността за него да наложи справедливо решение на българския народ, да признае едно несправедливо решение, както това стана с подписването на Ньойския договор, но българският народ в своето съзнание няма да го признае никога. А не представлява ли това опасност за мира на Балкана и Европа?

Г-да народни представители! Аз свършвам.

Обясненията, които се дадоха за положението, в което се намира България, са достатъчни, за да можете вие, а така също и целият български народ да прецените дали политиката на правителството може да бъде одобрена и подкрепена.

Ние се надяваме, че тази миролюбива политика на българския народ ще бъде добре разбрана от тези, които може да го увлекат против волята му в кървавата борба, която от 5 години унищожава милиони човешки същества и толкова много материални и морални ценности, както и от онези, които утре молее да творят мира.

Ние вярваме, че българският народ и неговите представители тук ще одобрят тази политика и ще спомогнат чрез своето единение за нейното успешно прокарване.

Какво иска българският народ?

Първан Драганов*

Едни от най-драматичните дни за България по време на Втората световна война са по време на правителството на Иван Багрянов, чиято програмна реч публикувахме преди време. Сега публикуваме в две части и реч пред Народното събрание на тогавашния външен министър Първан Драганов от 22 август 1944 г., която изяснява тогавашното виждане на правителството за ролята на България във войната:


Изпитанията и лишенията, на които нашият народ е изложен и може да бъде още повече изложен, съзнанието му за съдбоносните времена, в които живее, му дават правото да иска да знае какво е днес положението на България и какво може да му донесе утрешният ден. Нашият народ е достатъчно политически зрял, за да прецени възможностите на една външна политика и, убеден в нейната правота, да даде своята пълна подкрепа на правителството, както и да понесе, ако това стане неизбежно, всичко, което съдбата му е отредила.

Дошло е време да се говори ясно и открито върху положението на България, за да го чуе българският народ, приятелите му, където и да се намират в света те, както и тези, които имат каквото и да било друго отношение към неговата съдба. Защото в политиката на България няма нищо некоректно или безчестно, което да има нужда да се прикрива.

Нека преди всичко определим какво е искал и иска, българският народ.

Поради една нещастна съдба закъснял с появяването си на съвременната историческа сцена, българският народ желае да достигне днес това, което другите народи отдавна вече имат, а именно да има своя независима държава, която да обгръща в себе си земите, в които от векове живее българско население.Това е неговият идеал, достигането на който той е водил епични борби, въстания, войни, преживявал е страшни опустошения, разорения и разочарования, но не е изгубил вярата в правотата на този свой идеал.

Този идеал, г-да народни представители, не е резултат на политически сантиментализьм или на някакъв шовинизъм. Аз напълно съм съгласен с мнението, че постигането на този идеал е една жизнена необходимост за българския народ, задушаващ се без достатъчно земя, без достатъчно въздух в неестествените граници, наложени му от несправедливия и наказателен Ньойски договор.


[+/-] ...виж целия текст



Осъществяването на този български идеал е свързано с разрешението изобщо на балканския проблем, който, колкото наглед лесен, толкова е труден да получи едно пълно и задоволително разрешение, понеже се преплитат не само етнически, но и стопански, и географски, и политически интереси на народите на Балканския полуостров и на някои други вън от него. При все това при добра воля може да се намери справедливо разрешение на балканския проблем. Без неговото справедливо разрешение няма да има мирни Балкани, няма да има и спокойна Европа. Досегашните насилени и несправедливи разрешения на този проблем са достатъчно показали правотата на това мое твърдение.

Опитите, които България прави на няколко пъти да постигне чрез война разрешението на своя български въпрос, излязоха несполучливи. Ето защо изплатил, както каза и г-н министър-председателят в речта си; «в аванс» кървавия данък за своето обединение и станал мъдър чрез изживените нещастия и разочарования, този път българският народ потърси други, мирни пътища за уреждане на своята съдба.

Носител на тази народна воля и на тази народна политика беше нашият покоен цар Борис III.

След жестокото наказание, наложено на България в Ньойи, цар Борис, проникнат от истинско миролюбие, вложи всички свои сили, за да се стигне до разбирателство с нашите съседи.

Той желаеше споразумение със съседите и не само го желаеше, но и работеше за него. Посещенията, които правеше в столиците на големите държави, както и в тези на съседите, нямаха друга цел, освен изясняване положението на България, както и интереса на всички държави от едно поправяне на несправедливостите, извършени над България, за да се стигне до мирни Балкани и истински, приятелски, добросъседски отношения между балканските държави.

За жалост, тази миролюбива политика на България не беше разбрана и насърчена нито от нашите съседи, нито от големите държави, които със своята авторитетна намеса можеха да спомогнат за мирно уреждане положението на Балкана.

И при все това България остана вярна на своята политика, водена от покойния ни цар — политика на мирно споразумение със съседите. Но събитията изпревариха резултатите от тази политика и попречиха на нейното прокарване. В 1939 г. избухна войната.

На България се правят упреци, хвърлят се обвинения за политиката, която тогава е възприела. Какво е направила България?

Тя се присъедини към тристранния пакт. Когато днес се критикува това решение па Българин, аабравят се обстоятелствата, при които това присьединаване стана, както и опасностите за българския народ, ако това не беше станало.

С избухването на войната в 1939 г. България обяви, че ще запази неутралитет. И тя можа да остане на тази политическа позиция до март 194 I г.

През това време Франция беше сключила примирие и германските армии бяха стигнали на Дунава, готови да минат през нашата територия с или без наше съгласие.

Политиката на неутралитет на България беше поставена на изпитание. Ние имахме пред себе си съдбата на няколко държави, които, без да имат някакви национални аспирации, за да вземат участие във войната, и бяха се обявили за неутрални, бяха прегазени и окупирани. Спомнете сн съдбата на Белгия, Холандия, Дания и Норвегия. Такава съдба българският народ не желаеше да има. Той не е желал и намеса във войната и не по негова инициатива стана присъединяването му към тристранния пакт, а като средство, за да не вземе участие във войната, да избегне една чужда окупация и за да запази своята свобода и независимост.

Присъединяването на България към тристранния пакт стана в един момент, когато отношенията между Германия и Русия бяха приятелски, затвърдени с пакт за ненападение, и защото ние имахме уверения, че при известни условия и Съветският съюз ще се присъедини към този пакт.

При тези обстоятелства не можеше да се очаква, че България ще се намери в един лагер противен на Съветския съюз. Присъединяването на България към тристранния пакт стана в момент, когато Америка следваше политика на неутралитет и изолационизъм. Присъединяването на България към тристранния пакт стана в момент, когато Югославия чрез своето законно правителство водеше преговори, за да се присъедини и тя към този пакт.

Ако тази Югославия, която беше облагодетелствувана от Англия и Франция и беше въоръжена до зъби с най-модерни оръжия, за да избегне една лоша съдба, биде вкарана в тристранния пакт от нейното законно правителство, може ли да се хвърля упрек на България, че е извършила това, когато тя, обезоръжена от тези, които днес я упрекват, е извършила тази стъпка в името на своите интереси, възможности и невъзможности на момента, в името на мира и запазването си от едно директно участие във войната?

Но на България се хвърли укор, че е изневерила на своите съседи и е забила нож в гърба им.

Тук има едно заблуждение, което, за честта на българския народ, трябва да се премахне.

България нямаше никакви договорни задължения към своите съседи, които чрез сключения между тях балкански пакт имаха задължението да си взаимно помагат. Въпреки това България държа едно поведение на добър съсед към всички тях, когато те сами не изпълниха задълженията си по балканския пакт и не си помогнаха. Може ли тогава да се хвърля вина върху България, че не е пожертвувала свободата и съществуването си, за да защити своите съседи, когато те самите не направиха това? И можеше ли България да направи това, даже ако желаеше, бидейки обезоръжена?

И при все това България даде всички доказателства на съседите си за своето миролюбие.

България не нападна Румъния, когато тя беше в тежко положение. България не нападна Гърция, нито когато тази наша съседка бранеше своите граници срещу Италия, нито по-късно, когато Гърция биде прегазена от войските на третия райх. България не нападна Югославия, когато законното белградско правителство, подписало тристранния пакт, биде свалено с преврат и войските на третия райх прегазиха и тази страна. България не нападна Турция, когато можеше лесно да бъде поддържана в една такава военна авантюра от готовите на Балкана войски на третия райх.

България остана вярна на своята политика на мир и невзимане участие във войната, знаейки, че в този голям конфликт между големите държави нейното място е вън от конфликта. Тя знаеше, че нейните интереси и скромни задачи на Балкана ще бъдат по-добре запазени и разрешени, ако остане неутрална, отколкото ако се намеси активно във войната, и макар и принудена от стечението на събитията и обстоятелствата да се присъедини към тристранния пакт, това е направила именно, за да се запази от пряко участие във войната.

България остана неутрална до март 1941 г., когато под натиска на събитията и опасностите бе принудена да се присъедини към тристранния пакт. През това време на България в нищо не се помогна, нито от съседи, нито от великите сили, за да може да води друга политика. Напротив, повтори се като че ли историята от 1914/1915 г. Нещо повече: дадоха се гаранции за териториалната цялост на нашите съседи и се обяви, че ще бъде запазено статуквото на Балкана, когато се много добре знаеха законните и жизнени интереси на България от една промяна на положението на Балкана, при което да се поправят големите неправди, извършени над българския народ.

Най-сетне присъединяването на България към тристранния пакт откриваше възможности за събаряне създаденото на Балкана положение от Ньойския договор, което положение беше хвърлило в мизерия целия български народ. Ето при какви обстоятелства и в името на какво стана присъединяването на България към тристранния пакт, неща, които не трябва да се забравят, когато се преценява политиката на България.

След тези кратки обяснения върху обсъждания тук въпрос за участието на България в тристранния пакт и преди да мина към своето изложение на днешното външно-политическо положение на България и отношенията й с другите държави, считам за необходимо да кажа, че в моето изложение и преценки съм се старал да бъда правдив и обективен, придържайки се и към божествената максима: отдайте божието Богу и кесаревото кесарю!

Започвам с отношенията ни с Германия.

Припомням ви само задружната борба през миналата война, в която ние взехме участие, за да осъществим идеала на българския народ — обединението на всички българи и български земи под покрива на българската държава.

Но не е толкова това братство по оръжие, което ни свързва, колкото еднаквата, несправедливо жестока участ, която, поради нещастния край на миналата война, победителите ни наложиха. Нещастието е, което ни свърза, и в това нещастие ние си помагахме. Знаете в какво мизерно положение беше поставен българският народ от наказателния Ньойски договор, лишенията, които трябваше да понася, и трудностите, които имаше да преодолява в борбата за своето препитание и съществуване. И въпреки големите качества на нашия народ, въпреки неговото пословично трудолюбие, търпение и вяра, той едва успя да заздрави раните си от войната и да възстанови разстроеното си стопанство, но не успя да достигне онова благосъстояние и напредък, които заслужава.

И тук трябва да бъдем справедливи и да признаем, че даже този скромен стопански възход на България се дължеше на възможностите, които пазарът на Централна Европа и главно на Германия откриваше за пласиране произведенията на българската земя. Този стопански обмен, така необходим на земеделска България за нейното стопанско развитие и благосъстояние, обяснява положението, до което дойдоха отношенията между нашите два народа.

С избухването на войната България обяви неутралитет, който можа да запази до март 1941 г. През това време, с дипломатическото съдействие на Германия, ние можахме да уредим по мирен и доброволен начин въпроса за Добруджа с нашата северна съседка, въпрос, по който другите държави бяха казали предварително своето вето, обявявайки се за статуквото на Балкана. Но и тук трябва да бъдем справедливи и да кажем, че в последствие те одобриха това нарушение на статуквото.

От март 1941 г. ние сме свързани с Германия чрез тристранния пакт и нямаме никакви други договорни задължения с нея. Както обясних вече, нашето присъединяване към този пакт стана не по наша инициатива: за да избегне България лошата съдба на окупирана държава; за да избегне България едно пряко участие във войната; зa да не стане България театър на военни действия.

И може да се каже, че чрез присъединяването си към тристранния пакт на България се даде възможност да продължи своята политика на неутралитет на Балкана, гдето са само интересите на България. При това, благодарение разбирането, което германското ръководство прояви към интересите и политиката на България, ние можахме да изживеем военната акция на германската армия на Балкана без да вземаме участие в нея.

Но когато България бе поканена от Германия да заеме земите, над които ние никога не сме преставали да предявяваме своите основателни и справедливи искания, правата над които земи са ни били признавани както от международни конференции, така и поотделно от великите сили, а така също и чрез доброволни споразумения с нашите съседи, България не можеше да откаже своето покровителство на тамошното българско население, не можеше да не заеме тези земи, не можеше да ги остави под чужда, макар и германска окупация.

Хилядите бежанци от онази част на Македония, намираща се в границите на гръцката държава, която днес се управлява от гръцка администрация и германска окупационна власт, които ежедневно пристигат в България, показват колко основателно и наложително е било решението на България да заеме българските земи в Тракия и Македония. Думата ми е за бежанците от Костурско и Леринско.

По тоя начин на България се даде възможност по мирен начин, без проливане на кръв, този път да постигне това, за което в миналото се е борила и дала безброй жертви в революционни борби, в народни въстания и в няколко войни.

Правейки този кратък преглед на отношенията ни с Германия, аз не мога да отмина един въпрос, засягащ нашата армия.

Още в първата си реч по радиото г-н министър-председателят каза, че България поема постепенно съдбата си в собствените си ръце. Той може да твърди това, между другото и главно за това, защото България днес има на какво да се опре — това е нейната войска. Тази войска, която беше разоръжена след нещастната минала война, днес представлява една сила за защита на българските интереси и земи. И това тя може да извърши не само поради своята храброст, дисциплина и добро командуване, но преди всичко поради своето модерно въоръжение, което, нека бъдем честни да го кажем, тя можа да получи само от Германия.

Българската войска, гордост и обично чадо на българския народ, е здрава, силна, готова и днес да изпълни своя дълг. Тя и днес пази границите на обединена България и е гаранция за мира, реда и спокойствието на народите на Балкана.

Другата голяма европейска държава, с която ние сме свързани чрез тристранния пакт, е Италия; това е страната, която, макар и победителка в миналата война и една от създателките на Ньойския договор за мир, първа издигна глас против несправедливостите на тези договори. За жалост този глас не бе чут и въпреки възможностите, които Обществото на народите имаше, не можа да се стигне до мирното им ревизиране, което българският народ с право и вяра очакваше и чрез което може би щеше да се избегне днешният световен конфликт, за който, този път поне, не може да се хвърля обвинение върху България, че тя го е предизвикала.

Имаше известни погрешни и несправедливи действия на италианската политика на Балкана, които можеха да охладят симпатиите на българския народ към италианския, но ние вярваме, че всичко това е разбрано и изживяно и бъдеща Италия ще може да постави интересите си в хармония с интересите на балканските народи на Балкана.

Отношенията ни с третата голяма държава от тристранния пакт — Япония — са били винаги много добри. Япония е страната, която и в миналото е имала голямо разбиране за положението и жизнените интереси на България и която и днес се намира в редицата на истинските приятели на българския народ.

С нашата северна съседка — Румъния — след мирното и окончателно уреждане на болезнения добруджански въпрос, при който и двете страни показаха добрата воля да хвърлят не само мост на Дунава, но и един мост на искрено приятелство между съседи, които имат общи интереси, отношенията ни се развиват, разширяват и затвърдяват все повече в разните области на живота, въпреки днешните трудни обстоятелства. В това отношение никое усилие няма да бъде излишно, никоя жертва — напразна.

Приятелството между България и Унгария е станало вече традиционно. Гостоприемството, което хиляди български градинари намират в тая страна, както и все повече развиващите се търговски и културни връзки, са доказателство за приятелските отношения между нашите две страни, които нищо не разделя или противопоставя.

Българският народ не може да не се радва на самостоятелността, която добиха двете славянски държави — Хърватско и Словакия — тъй като неговата собствена история не е нищо друго, освен една редица от трудни и кървави борби за такава самостоятелност. Естествено е тогава, че отношенията ни към тези два братски народа не могат да бъдат други, освен приятелски.

Напоследък още една държава, и то балканска, придоби или възвърна своето самостоятелно съществуване — Албания. Ние съчувствуваме на албанския народ в борбата му за самостоятелно съществуване и ще се радваме, ако, отърсен от крайностите на един прекален шовинизъм, успее да остави своите национални въжделения в границите на справедлива умереност, за да се създадат условия за добри отношения със съседните й държави.

Какви са отношенията ни с нашата южна съседка Турция? Преди няколко години тази наша съседка гледаше с недоверие на нас и считаше за нужно да държи на тракийската си граница десетки дивизии, за да гарантира спокойствието си. А нашето желание е не само с турците, а и с всички наши съседи да имаме такива отношения, че не стратегическите страници, военните укрепления и въоръжения да гарантират спокойствието, а приятелството и доверието в добрите намерения на съседа.

Ние дадохме още навремето доказателства на Турция за нашето миролюбие и липса на всяка агресивност спрямо нея, убедени, че и тя, съзнавайки общността на взаимните ни интереси на Балкана, няма да има други намерения. И действително отношенията между нашите страни са много добри. Но днес, при новата обстановка, в която са поставени Турция и България, тези отношения може да бъдат застрашени по причини, лежащи вън от волята на двата народа. Българското правителство обаче е решено да прави всичко възможно за запазване на приятелските отношения с турския народ, чийто държавен глава, уважаваният г-н Исмет Иньоню, още при преговорите в Лозана прояви своите симпатии към българския народ, намирайки справедливо неговото искане за изход на Егея.

Особено място в политиката на България заемат отношенията й със Съветска Русия, която е във война със страните от тристранния пакт, но с която България не само не е във война, но е и в редовни дипломатически отношения.

Българският народ не е забравил, че дължи своята свобода на пролятата кръв от братския руски народ и в своя политически живот оттогава насам, напълнен с признателност, е търсил винаги неговото приятелство и покровителство.

Зa жалост, имаше моменти, когато царска Русия, може би и по наши грешки, но и по неразбиране от тогавашните руски правителства интересите и въжделенията на българския народ, се отнасяше мащенски към България, и отиде дотам, че дойде с войските си на северните граници на България, за. да й отнеме земите и свободата, които тя самата й беше дала. С болка на сърцето българският народ следеше тази политика, с още по-голяма болка той се би със своите освободители, но когато се касаеше за запазване на родното огнище, националното единство и независимост, в душата на българския народ над сантиментализма взема връх неговият жизнен интерес и чувството за национално достойнство.

И днес от много страни и среди се прави всичко възможно да се отровят отношенията между Съветския съюз и България, но ние сме убедени, че големите държавници, които днес водят съдбините на тази братска нам страна, разбират дълбокото желание на българския народ да бъде не само в нормални, но и в приятелски отношения със Съветския съюз.

Новото българско правителство завари отношенията между България и Съветска Русия пред скъсване. Това е обяснението, което може да се даде на онзи пасаж от речта на г-н министър-председателя, в който той казва: «Правителството е поело в началото на м. юни отежнения кръст на управлението след дълго колебание и само като един страшен и неотменим дълг пред българския народ. Поело го е, след като аз лично се убедих, че и моят отказ да съставя правителство тогава можеше да доведе до непосредствени и завинаги непоправими беди.»

За уреждане отношенията ни със Съветския съюз и избягване на нежелания от българския народ конфликт с него, от страна на българското правителство се положиха големи грижи и се направи всичко възможно, с необходимата предпазливост и такт, за да се избягнат нови усложнения в положението на България и на Балкана.

При това българското правителство изхождаше от положението на неутралитет, в което се намира България по отношение на Съветския съюз във войната му с другите държави, от желанието да установи отношения на приятелско доверие със Съветския съюз.

Не мога да ви дам всички подробности за досегашната дейност на правителството в това направление, но мога да ви уверя, че политиката на българското правителство е била съвършрено искрена, съобразена с чувствата и интересите на българския народ, изяснена с думи и потвърдена с дела, доколкото при условията, в които се намира България, това е било възможно да бъде направено.

И българското правителство ще бъде твърде много улеснено в тази своя политика, ако може да се надява на едно пълно доверие от страна на Съветския съюз и на неговите искрени намерения, и ще счете, че е изпълнило своя дълг към българския народ, ако достигне до такива отношения на доверие и на приятелство със Съветския съюз, каквито трябва да съществуват между българския народ и неговите освободители.

След всичко направено тава отношение и решението на българското правителство да следва твърдо и искрено и в бъдеще тази политика, успехът й ще зависи изключително от Съветския съюз.

Има още една голяма държава в Европа, с която, за щастие, ние сме в редовни дипломатически отношения. Това е Франция.

Известни са симпатиите на българския народ към тази страна, симпатии, които даже нейната не винаги справедлива и благосклонна политика към интересите на България не е могла да убие.

За тази страна аз ще ви цитирам един пасаж от речта на г-н Чърчил в камарата на общините, в която той казва:

«Аз съм бил през целия си живот благодарен за големите заслуги, които Франция има към човешката култура, и над всичко към чувството за лична свобода и за човешки права. Това не е въпрос за някакво лично чувство; от жизнен интерес е за Великобритания, щото приятелска Франция да си възвърне и задържи заслуженото място между великите сили в Европа и в света.»

И българският народ желае да се изпълни това изказано от г-н Чърчил пожелание, убеден, че тази страда, преминала през тежките изпитания на настоящата война, по-лесно ще разбере страданията, желанията и тежненията на България.

Много е деликатно да се говори за отношения с държави, с които България е в положение на война. Но понеже днес политиката се води не само по тайните пътища на дипломатическите канцеларии, а се използува даже и радиото, едно изяснение на тези отношения пред българския народ става наложително.

*Първан Драганов е роден на 4 февруари (23 януари стар стил) 1890 г. в Лом.[1] Завършва Военното училище в София през 1909 г.,а след това и Военна академия в Германия.

По време на Балканските войни (1912-1913) Драганов е командир на батарея в 4-ти артилерийски полк, а през Първата световна война (1915-1918) — командир на батарея и отделение в 11-ти артилерийски полк. След края на войната е назначен на служба в двореца като офицер от свитата на цар Борис III, като от 1920 г. до 1932 г. е негов флигеладютант. От 1932 г. до 1934 г. е военен аташе в Берлин. След връщането си в България за кратко е началник-щаб на Четвърта военноинспекционна област и началник на Учебния отдел в Щаба на войската.

През 1935 г. Драганов се уволнява от армията и за кратко е съветник в българската легация в Париж. След това е пълномощен министър във Виена (1936-1938) и Берлин (1938-1942). През този период България се присъединява към Тристранния пакт и обявява война на Съединените щати и Великобритания. От 1942 г. до 1 юни 1944 г. Първан Драганове пълномощен министър в Мадрид, след което е включен в кабинета на Иван Багрянов като министър на външните работи и изповеданията, на който пост остава до 2 септември същата година.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е осъден на смърт от Народния съд и е екзекутиран на 1 февруари 1945 г. Присъдата е отменена през 1996 г. с Решение №172 на Върховния съд.

Какъв да е идеалът на българските поколения?

Тодор Кожухаров

Да, нашата власт е стигала до „вършините карпатски” и до „стените цариградски”, но за голямо съжаление тя не можа да се затвърди в тези обширни територии, защото не можахме да се затвърдим културно върху тях. Ето защо днес ровим земята за да намерим следи от тяхното владичество и често пъти сърцето ни се облива в кръв като виждаме малкото културно наследство, което са оставили нашите прадеди. А поуката е ясна: величието на един народ се крие във величието на неговата култура, а не в големината на неговата територия и в големия брой на неговите щикове. Историята познава огромни човешки стада, които са минали и заминали през нея без да оставят и най-малката диря след себе си, тогава, когато малки народи като старите атиняни и римляни бяха и са факлоносци на днешната цивилизация.

По техния път трябва да вървим, за да се затвърдим културно в днешните предели на България. Да строим пътища като римските, да издигаме катедрали като Ал. Невски, да създадем една литература, която да бъде гордост за страната ни, да направим от нашата малка и хубава страна една градина на Балканския полуостров, да накараме чуждия свят да говори с почит и симпатия за нас – ето един идеал, който може да ангажира усилията на няколко български поколения.

Из словото на Тодор Кожухаров на 25-тият юбилей на 32-ри випуск на Военното на Н.В, училище, 1937г. Материалът е взет от блога на темплар.

Партизанството разложи нашия обществен организъм

Димитър Маринов*

Събранието се отвори с тронна реч на княза, положихме клетва за вярност на Конституцията и се избра комисия да състави отговора на тая реч. В туй време ние настоявахме пред Каравелова да ни обясни въпроса за министрите-депутати. За наше големо изненадване, той беше съгласен с Грекова: министрите да изхождат от Народното събрание, да бъдат и министри и народни представители, защото така било в Англия и в другите конституционни страни и ни цитира съчинения на некои английски писатели. Това управление се наричало парламентарно управление.

- Е, тогава – възразих аз – защо в чл.152 не положихме, че министрите се назначават и уволняват от Народното събрание, ами това право дадохме на княза? ( чл.152 на Търновската конституция гласи: „Министрите се назначават и уволняват от княза”)

- Така се пише, но иначе се упражнява – отговори той. – Требва да има солидарност, съгласие и единство и тогава работите ще вървят успешно, а това ще бъде само, ако правителството изхожда от болшинството на Събранието и има неговата подкрепа.

- Напротив, - казах аз – министрите ще бъдат тогава внимателни, усърдни, точни и ще се пазят от незаконности, когато имат страх от Събранието да не бъдат критикувани и давани под съд, а как ти ще се боиш от мене или моите приятели, когато ти си ми приятел и виден мой съпартизанин? Как ще мога да те критикувам или да гласувам за да те дадем под съд?

Това е невъзможно. И така ще бъде с всички министри, които са депутати и идват на власт не по волята на княза, както гласи чл. 152 и са отговорни и пред него, и пред Народното събрание, а изключително по волята на болшинството, които са всички негови приятели и не са отговорни пред никого, т.е. нямат страх от никого. На тия мои думи той не каза нищо. Обаче видех, че му беше неприятно. От другарите (от либералната партия) едни беха с мене, други с него, но всички одобриха моите мисли.

Това беше 1879 година, месец октомври. Сега, когато пиша тия мои спомени, е 1926 година, месец март, т.е. едно междувремие от 47 години и скоро ще празнуваме 50 годишнината от деня, когато се туриха основите на нашия конституционен живот. Бех чиновник и служител, и то все първи длъжности: председател на окр. Съд, областен Управител, директор на гимназия, директор на Народна библиотека, директор и основател на Етнографския музей, т.е. служба и време, през което съм можал да вникна дълбоко и зрело в нашите държавни и политически работи.

И днес аз съм дълбоко убеден, дето нашите държавни и политически, па и обществени работи не вървят добре, дето в нас партизанството разложи нашия обществен организъм и дето икономически сме много зле с един преголем и претежък дълг към чужди банки – единствената причина е , че ние газихме, тъпкахме Конституцията цели 50 години. Ние се кълнехме в нея, за нейното спазване, а я газихме с всички наши мероприятия.

Ние игнорирахме чл.152 и слехме законодателната власт с изпълнителната и оттам никнеха престъпленията. Правителството, т.е. министрите излизаха из болшинството от представителите народни, които бяха членове на една партия, получила при изборите вишегласие. Тия министри бяха всякога най-видните членове на партията; те немаха страх за някаква отговорност, за каквато говори чл.153 (чл.153 от Търновската конституция гласи: „Министрите са отговорни пред Царя и Народното събрание съвкупно за всичките общи мерки, които те вземат и лично всякой един за всичко, което е той извършил по управлението на поверената нему част”), защото пред княза и да са отговорни, те са недосегаеми, той не може да упражни правата, които му са дадени от чл. 152, които права са му отнети с някакъв си парламентаризъм.

А за отговорност пред Народното събрание, т.е. пред болшинството на това събрание не може и да се помисли, защото туй болшинство никога нема да бламира или да съди своите водители. И по този начин правителството – министрите вършат беззакония, престъпления не само срещу Конституцията, но и такива престъпления, които се наказват от обикновените наказателни закони; кражби, рушвети, подкупи с користни цели за обогатяване, без да им мигне окото. От това се създадоха агитатори, изборджии, службогонци, на които щом им се дадеше длъжност от съпартизанското приятелство, вършеха най-вулгарни беззакония и кражби, защото за такива закон и наказание нямаше.

България не е оскъдна от добри, честни и вещи люде, щеха да бъдат отлични дейци и министри, обаче те не беха партизани и парламентаризмът беше им заградил пътя към ръководството делата на държавата. Аз говоря не за една партия само и за едно правителство, но за всички партии, за всички правителства, които сме имали в течение на целото време от 1879 година до тоя час – 1930 година.

Из „Спомени из моя живот и моята биография”, Димитър Маринов, издателство Изток-Запад. Публикуваме фрагмента от сайта на Център за анализи и образование.

* Димитър Маринов Бонев е роден на 14.10.1846 г. във Вълчедръм, Монтана. Учи в Рилския манастир (1863) и във Военното медицинско училище (Цариград, 1867-71). През 1875 г. завършва философски факултет в Белград и започва работа като учител в Лом през същата година. Депутат в Учредителното събрание, съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин (1879-82). Директор на Народната библиотека (1894), учител в Лом, Русе и София. Основател и директор на Етнографския музей (1904-1908). През 1921 г. приема духовен сан. Активно сътрудничи със статии и студии в областта на фолклора и етнографията в периодичния печат; преводач. Автор на “История на българската литература” (1887), “Жива старина” (І - 1891, ІІ, ІІІ - 1892, ІV - 1894, V - 1901, VІ - 1907, VІІ - 1914), “Как е създадена българската екзархия” (1898), “Евтимий патриарх Търновски” (1900) и др. Умира през 1940 г. в София.

Психофизиология на постоянното държавно разбойничество в България

Стоян Михайловски

В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. Българинът винаги е бил управляван от художниците на гнета, от теоретиците на злотворството, от протомайсторите на мамилото, от не знам какво властителско франкмасонство, безстидно в своите посегателства, безжалостно в своите светотатства.

У прабългари, у нови българи – се една песен: чернилото иде отгоре! Управникът е лекар на държавата; какво да се прави, когато тоя лекар е най-големият разпространител на зараза? На тези питания нито прабългаринът намираше, нито новобългаринът намира отговор. И охкаше първият, и охка вторият в съзнание, че техният повелител е винаги бил техен развратител и гонител.

И разоряваха и опустошаваха. Тогавашната рая – раята на православните сатрапи, раята на онези Асеновци и Шишмановци, които не бяха може би татари, но бяха втатарчени – тогавашната рая бе едно грозно сбирище от опросели и оголели клетници. И когато османлиецът нахлу в българско, тези клетници се съюзиха с него, помогнаха му да сгази тяхната българска управа, помогнаха му – често думаха: „Всяка друга власт, каквато и да бъде, ще бъде по-добра от нашата!”

И тогава се извърши едно дивно и безумно нещо: за да могат навеки да ездят простонародието, за да запазят своите привилегии, за да останат и под турско владичество официални грабачи, смукачи и дерачи – българските велможи и управници приеха мюсюлманството.

За агарянския хомот, за фанариотския ярем е излишно да говорим. Има една българска поговорка – многозвучаща в своя лаконизъм и болезнена в своята комичност, - коята гласи: „Турчин със сила и грък с книга – докараха ни до този хал!” В тези дванадесет думици четем историята на пет дълги столетия.

Па ето ви и друга, още по-характерна подумка: „Да кажа криво, не смея от бога, да кажа право, не смея от бея!” Каква горчивина в това подмятане, какъв плач в тая гавра!

Освободи се България... В кратко време епопеята се превърна във фарца. Освобождението на българина не бе друго нещо освен промяна на самара. Христогонителят агарянин бе заместен с християнстващ кесаджия: Захари Стоянов, тоя циничен родоначалник на свирчовщината, тоя прототип на всяка хищност и на всяко человеконенавистничество, се провикна еднъжки в Търново:

„Във всяка българска къща има бел хлеб, във всяка българска къща има тригодишно вино. Българският народ е много повилнел, защото е много заможен... Натоварете го с данъци – и ще го укротите! Той мирува само когато му бъркаме в пазвата! Не бойте се, котката има девет души, българинът – двадесет и девет; няма да го осмъртите тъй лесно! Берии и тегоби доказват тегло у другите народи: у нас те са цер против теглото!”

Свирчовци се придържат раболепно о тая програма! Те изгладяват българина, за да му дадат дохаки, осъждат го на банкрутство, за да го стреснат, за да го сплашат, за да го направят гъвкав и податлив, за да го направят лесноуправляем.

Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на деребея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи?

Не, това няма да стане, влечугите не сгазват, а биват сгазени.

Вестник „Ден”, 23 декември 1903 година