сряда, 30 декември 2009 г.

Просвещение и невежество - що от двете?

Гаврил Кръстевич*

Що е просвещение. — Просвещението е едно метафорическо изречение, което употреблявами, за да покажем учението и многознанието на едного человека или едного народа. Речта учение има два разума: та значи или научаванието, сиреч деянието на учението, образованието на умът ни, на душата ни, с онова що научавами, с познанията що придобивами, или научението, вежеството, следствие на первото, сиреч качеството да знаем много, да сми изучени, да сми просвещени, защото сми са много учили, защото сми много чели, много приговаряли. Да знаем ще каже да видим с душевните очи; а за да видим, треба ни светило, нещо да ни свети, да ни прави видело; и познанията, що придобивами с учението и с размишлението, тия са за умът ни, за душевното ни око, истото онова, щото е светлина за телесните ни очи. Така както без светлина не можем да видим телесно, ако и да имами очи, и ся зовем слепи телом, еднакво и без познания, сир. без нещо, что сми научили, не можем да знаем, сир. да видим душевно, и ся зовем слепи умом. За да видим убо и за да знаем, сир. за да не сми слепи ни телом, ни умом, треба ни свет, треба ни просвещение.

Средствата на просвещението. — Придобивася учението или просвещението с две найпаче средства: сос словото или с поучението и с книгите или сос чтението. От тия двете средства первото е по-лесно, по-скоро и за по-пространно употребление способно; второто по ся улавя, по ся внедрява и ся по разумява; но и двете са общо полезни и добри и си помагът почти необходимо едно на друго. — Из устното, сир. безкнижното учение преподавася нам всегда от най младиът ни возраст до най-дълбоката ни старост: перво, от родителите, роднините, приятелите и познаницитенаши; после и от секого вообще, с когото ся сберем, с когото ся поразговорим. Така придобивами най первоначалните познания на този живот; така ся научавами найпаче кое е благонравно, а кое не: как треба да ся обхождами вообще с человеците и особно с по горните си, е по долните си и с равните си. — От другъ странъ, ний сами, с собственното си работание, с собственните си размишление, не малко ся вещи научавами и това научение, понеже става по полегка, с по много внимание и вообще на време бива и най здраво, най ягко и най впечатлено в памяттъ ни; но бива и твърде дълго, твърде мъчно, и твърде късо и ограничено. Колко по добро, по полезно и по широко е учението, кога ни ся е преподало не от кого-годе, но от человек нарочно изучен в работите, които и ний ищем да ся научим: от человек, комуто заниманието, занаятът не е друго, освен да учи: с една реч, от человек учител, който, добре изучен, седи в една особита къща, називаема училище, и ся упражнява в по многото си време в най доброто и най святото дело, в да преподава часто на малки деца, колкото по лесно и по скоро може, различни нравствени, умствени и физически познания, работи, които сички ся не токмо полезни, но часто и нуждни, и необходими за тяхното добро и благополучно живение на тойзи свят.

Тамо, сир, во училището при учителът, научавами ся от малки и как после можем и сами да придобием учение, или без книги е разговарането и с опасното наблюдение и испитание на все, що ся представя пред очите ни, или с прочитаньето на книги и с внимателното разсуждение на все, що находим в них. И воистина во училището не може человек да ся научи все, то е съвсем невъзможно; но ся научава образът на учението, така що и сам после, ако заляга, научава ся работи, които не е чул от учителът; учителът не прави друго, освен да покаже правиът и лесниът път на учението, път, когото ний без учител като пътникът без водник никога не бихме наишли, и то би било по лошо, от ако не бехми ся никак учили, ако бехми си остали в невежеството, в неучението. И що е невежеството, и що происходи от него за нас, да видим.

Що е невежество. — Ний рекохми уже, че невежеството, неучението, незнанието не е друго освен една истинна слепота душевна, много по лошева и много по несносна естеством от телесната слепота.

Полза от просвещението. — Между сичките живи твари человекът ся отличава по това, що не е на рождението си, но треба после от себе си да стане и да ся направи такъв, какъвто участта му позволява да е. Отличава ся най напред по усовершаемостта си, сир. по удобността и возможността, койъто му е дал бог да става от ден на ден по добр, от час на час по съвършен. Но человекът за достойността си, нравственността си, благополучието си и физическото си даже усовершение треба без прекословие най-паче да заляга да уработи и удобри умът си, разумът си. Другите животни, щото им ся поиска, тутакси и щят и да го получат; но человекът, който е создан по образът божий и е божий представител и наместник между все това естество, що расте и ся храни, мисли добре перво щото има да стори, поне кога учението го е направило такъв, както треба да е. От тамо зависи усовершението на сичкото му същество, пълното развитие на нравствените и физическите му сили. Можем да речем без увеличение, че колкото съ по горни человекът от добитокът, разумът от инстинкта (природното пробуждение), благите нрави от варварските, благородните чувствования от ниските, учтивостта от грубостта, толкова и учениът, просвещениът человек е по горен от неучениът, непросвещениът. Учението има ползования неисчетни. Учението е храна на душата; то ни дава онова умствено превъсходство, за което само имами правдинъ да владеем над сичката твар. Без учението вий щехми да сми прилични на животните, добитъците; щехми да не радеем за най благороднъта част на съществото си и никога не бихми можили да ся освободим от телесните хотения. То ни възвишава, като да разумевами творецът на сичките вещи, и ни поставя близо при него, като ни подава характира благороден и мисли велики. То ни научава каква висока участ ни чака след тойзи. живот. Учението е и за нравственността человеческа най здравата порука: и та, ако не е просвещена, ако не ся основава на непоколебими изобличения (уверения), ако зависи само от естествената склонност и от временното душевно расположение, то бива непостоянна, нездрава и неутверждена.

Кой впрочем смее да сравни оногова, кто върви в добродетелниът път от просто обикновение или от благополучно-естественна склонност, с оногова, кто испълня правилото на длъжносттъ от размишление и от волно избрание? Учението е по малко полезно, за нашето благополучие: без да говорим за великите услуги и добрини, които науките са сторили на художествата и на промишленността, сир. на различните животопитателни человечески занимания, то е поне известно, че учението увеселява и услаждва душата, като очистя и исправя нравите, отвара ни йоще кладенци благополучия и блаженства, които нито пресъхват, нито ся исчерпват; разбужда в нас желания нови, на които удоволствието причинява нам мисли и чувствования, сладки и весели, каквито никак не познават непросвещените души. И колко е естественно человеку да търси вред своето благополучие и щастливо состояние, то е известно всем и немам потреба да го толкувам тук.

Вам уко думам, и прелюбезни мои соотечественници бъл-гаре! Старайте ся вси да просветите душите си. Направете си училища, хванете си учители, проводете си децата да ся изучат колкото добре могът; прочитайте и вий книгите, които с толкува труд и с толки иждивения ся издават за вас по бащинът ви язик. И кога ся съберете вечер с чадата си или в праздник с приятелите си, и разговарайте ся с тях за учението, питайте ги що са научили, казвайте им що сте чели и помагайте си едни другим, за да спечелите най сетне, колкото е поне возможно, скъпото, сладкото и блаженотворното онова сокровище просвещението, за да можете веке и вий, кога ся намерите с просвещени люди, не да ся срамувате и да ся криете като диви по горите и като гадове в дупките, но да стоите дерзновенно със глава издигната и с очи отворени. Тога и вашите завистници и неприятели, ако да имате някои, ще да ви признайът за хора укокорени и не ще смейът веке, нито ще имйът правдина да ви презират като никакви, да ви ся ругайът всяким образом и което е най-зло, да потъпкуват без наказание правдините ваши. Дано даде Господ да намери отзив немощниът мой глас в ягките ваши сердца!

Със съкращения, сп. „Любословие", г. II, кн. 12, 1845 г.

* Гаврил Баев Кръстевич (истинското му име е Гандьо Кътов Баев[1]) е роден в Котел през 1817 г., а по някои сведения — през 1818 г. Той е ученик на Райно Попович в Котел, а по-късно учи във Великата школа в Цариград. Завършил право в Париж през 1843 и постъпил на работа при благодетеля си, княз Стефан Богориди. От 1846 г. го замествал като княз на остров Самос, а от 1850 г. в правосъдното ведомство на Османската империя. Активен участник в църковните борби, по негов проект бил съставен Екзархийският устав. Сътрудничи на много възрожденски вестници и списания, бил редактор на сп. „Български книжници“. Автор на „История българска“. Почетен член на БКД (1871). Директор на вътрешните дела и главен секретар на генерал-губернатора на Източна Румелия (1879–1884); главен губернатор (1884–1885). При арестуването му по време на Съединението, предава доброволно ключа на града на четниците с думите "И аз съм българин, момчета".

Народ и язик

Константин Фотинов*

Нека смислят прочее добре ония, които предпочитат инностранните и чужди язици, а такова небрежение показуват за матерния, който имеизобразителний знак, с който сиреч всегда се разговарат, който им слугува на животат на секи час и на сека минута и който им предпоставлява и обявлява сичкия им разум, сичката им мисл, сичката им воля, желание, моление, приятелско ревнование и пр. и пр., и който, вместо да подтверждават, каквото прават на светат благоразумните и просвещенните людие, и да го украшават, защото им е толкова на животат потребен и от сичките други дарования на человека най-полезен, тия же с нихното нерадение, с нихното немарение и нечувствование (неусещане) за доброто презряха и презирават таков един пребогатий язик и дотолкова го уничтожиха и укориха, щото за най некоя малка работа да го употребат в разговорката им ще да смешат толкова и столко разногласия и испорчении речи, с които пристигнат да не можат да разумеват що говорат, и тогава прибягнуват в чуждий, за да познаят и усетат онова, щото говорат. А някои па, не знам какво и що да речем, дотолкова надмение и гордностно обхождение пристигнаха, щото вместо да произносат матерния си язик, за който и праведно да надсмевают ся, якоже изобразителний им знак, а тия — о злощастия язичнаго! — пристигнаха дотолкова, щото да се и возгнущават от него и да го имат за големо уничижение и срам, ако го произнесат от устата им и проговорат.

О, богосозданний и ти, каквото и другите язици, язиче! В такова состояние от небрежение и от немарение пристигнал си, щото и ония, на които толкова векове слугуваш, вместо да те предпочитат и украшават сос златни и многоценни одежди, защото им слугуваш толкова векове и имат те на животат си неотбежна потреба, тия ти са совсем разкъснали и раздърпали дрехите и на такова состояние и степен те возвисиха, щото не само иноземни, но и единоземците да се возгнушават от тебе, на които си ти перво обявил первото им чувствование и познание в сичко нещо на тоя свят!

Ако да имаха за тебе, богосозданний язиче, некое пристойно прилично попечение и радене, щеше ли да пристигнеш в такова укорно и уничижително состояние и поругани? Ако да имаха за тебе пристойни способства и учителства, за да те употребляват во училищата за грамматическо обучение и обикновение, за секаквовидно друго учение и наставление, не щеше ли следователно да им слугуваш, да им предпостарляваш сичко нещо, що им е нужно, потребно и на животат им полезно? Ако да имаха, казвам, за тебе чувствование и сходственно попечение, каквото имат за сичко им друго нещо толкова усердно радение и старание, щеше ли ти, който си толкова пребогат, да си уничтожен и от секаде испаден, изгнан и укорен?

Тебе като употребляват, сиреч с твоите речи като прават лавки (дукяне), прекрасни згради, прекрасни домове, в които, като се разговарат, тебе от тамо изгонюват и презират, а чуждий предпочитат и употребляват: ето, в господарските къщи не те приимат, гнусат се от тебе, тизе, който им ги направи, срам ги е да те проговорат, защото си раздърпан простак, а не гражданин и политичен. Ето, за твоето уничтожително состояние не само че те изгонюват от домовете си, от училищата, та чуждий предпочитат, но пристигнаха, о бедний язиче, от твоето бедно состояние да изгонюват, да пренебрежават и майка ти, и не само от другите места, но и от Божиите домове, в които толкова векове ги е воспитувала и хранила с нейното необманно и пресладчайшее млеко, с което и най-славнейшите и благочествейшите даже и до днес храни, в които домове можеш да имаш най-големото влияние и най-крепкото подтверждение и учувание и в които ти е остало най-послешното упование и надежда сохранения твоего! Ето, ти казувам, не те приимат и в них, иди, иди, иди в полетата, иди по нивите, иди по хридовете и баирете, иди в колибите, негли там намериш любезно приимство и чест, и вижд, като немаш никаква почест и предпочитане нито барем у винопродавниците, бегай, бегай, иди по горите и планините или в пустините и пещерите, иди в реките, езерата и пр. и пр. — тамо ще намериш достойно приимство, тамо посекаде ще получиш почест, ще намериш каквото е праведно и за секаде неотбежно предпочитание и сходственно приимство; защото, и ако да те изгонюват от секаде и не те предпочитат хората, но посекаде, не само градищата, селата, полетата, но и тия само бездушни твари, и тия сами, казвам, бездушни камене, на които си дал от толкова векове именованието, не можат да го скрият, потаят, и да те изгонюват во веки веков.

Дерзай прочее и не бой се, тия, совсем щото са бездушни и несловесни, не можат да ти изгубат името, а волею и неволею свидетелно предпочитат те и слават повсюду имянование твое исповедающе, колми паче воздушните и словесни хора. Дерзай, дерзай и не отчайвай ся, ето вижд, вси родолюбиви и благоразумни, ето вси великодушно и усердно устрояват и уготовляват за тебе потребни обитавания и секаквовидни училища за твое украшение прават, в които, като те употребат, можеш да се отресеш от тия укалянни и раздърпани дрехи и да се облечеш во многоценни и светли одежди. Дерзай, язиче, дерзай, на, гледай, твоите искренни и исти чеда, които за твоите разтерзания и уничтожения распръснаха се посекаде на чужда земля и отдалечиха се от тебе, за притяжание (придобиване) твое и возобновление, ето, казвам, от секаде прихождат днес содруженни сос разновидни притяжания и обучения, за да развият твоите благоуханни и предраги ни благовонни цветове. Дерзай, язиче народний, дерзай доволно е то, щото се усетиха доброчувствителните, които каквото и другите им работи с нихното радение, с нихното старание устроюват и секаквовидни дела посреснуват и свършуват, така и тебе не ще да остават и да те презират, който за синките им други работи друго нещо не може дотолкова да им е предпочтенно, каквото ти. Тизе ще им си украшение на церквите, които с толкова иждивения и харчове прават, ти ще им си утверждение и услаждение в разговорките им, като те предпоставят во училищата и употребат така, каквото е сходно, способно, предпочтенно и же правилно.

Откъс, сп. „Любословие", кн. 1 и 2, 1844 г.

*Константин Фотинов (1790-1858) е учител и се занимава усилено и с книжовна дейност. Създава в град Смирна (днес Измир) частно смесено елино-българско училище , в което за пръв път в българските земи въвежда Бел-Ланкастърската метода. Училищната програма включва български, гръцки и френски език. Редактор и издател е на първото българско списание ,,Любословие”, излизало в Смирна от 1844 г. до 1846 г. "Любословие" е и първото издание в историята на българския периодичен печат. Чрез него той си поставя за задача да съдейства за укрепване на националното съзнание на българския народ и да повдигне неговото самочувствие чрез примери от родната му история. Списанието има енциклопедичен характер. В него са поместени статии по история, български език, география, медицина, религия, морал и др. То е богато илюстрирано. Със своето разнообразно съдържание то изиграва немалка роля за развитието на българското образование в средата на XIX в. Във връзка с нуждите на преподавателите Фотинов издава и някои учебни помагала , като ,,Гръцка граматика” (1838 г.), ,,Болгарский разговорник” (1845 г.), превежда от гръцки ,,Общое землеописание” и др.