понеделник, 2 февруари 2009 г.

Уредбата на българската държава си е наша работа, не руска

проф. Никола Милев
Откъси от статии на Никола Милев, публикувани във в. „Слово". Част втора.

Българският народ не е нито малолетен, нито малоумен и не е прехвърлил върху никого другиго правото да се грижи за неговата съдба; затова голяма бе изненадата му, когато узна, че червените господа от Кремъл си присвоиха това право и като се разтъжиха за неговото добро призоваха почти цял свят на оръ­жие против „белогвардейците" в България и на това отгоре осъдиха Българската комунистическа партия, задето не е защитила със сила режима на Стамболийски.
24 юли 1923г.

***

Няма свестен политик в България, който да иска да предизвиква Съветска Русия. Съветска или несъветска, уредбата на руската държава е работа на сами­те руси. Това, което ние искаме, то е - уредбата на българската държава да си бъде наша работа и никой да не ни натрапва със сила своите разбирания за управлението на нашата държава. Ще отрекат ли тия, които виждат провокации от българска страна, че от Петроград и от Москва се преписват на българските комунисти планове и начини за действие, сърдят им се, когато не ги изпълняват; или ги възхваляват, когато ги прилагат с явна опасност за съществуването на България? България няма нужда да предизвиква, която и да било чужда сила, а още по-малко Русия, която е една велика сила...България е обаче длъжна да отбива ударите на комунистите, опасни за нейното съществуване.
4 юли 1924 г.

***

Ще занемеят ония уста, които би се опитали да намерят грях у нещастните селяни на Ловча, Търлис или което и да е друго село на Македония и да оправдае вършените спрямо тях престъпления. Тяхната единствена вина е, че са българи, че такива искат да останат и че господарите на тяхната земя, след като си начертаха каквито граници желаеха, все пак не се чувствуват сигурни в своето владение. След като взеха Македония с македонци те мислят сега, че ще бъдат по-сигурни за своето бъдеще, ако я очистят от македонците и на тяхно място настанят жертвите на друго едно политическо заблуждение - малоазийските бежанци.
31 юли 1924 г.

***

Македонската вътрешна организация си остава пак голям фактор в живота на страната и в балканската политика. Ако някому са нужни доказателства за това, нека погледне какви усилия прави болшевишката пропаганда, напрегнала главните си сили към Балканите, да представи Вътрешната организация като влязла вече в лоното на Коминтерна и подчинена на заповедите на Москва.

Който познава историята на тая организация няма да се поддаде на тия маневри. Тая организация, която не се поколеба пред борба с родни братя, за да запази своята самостоятелност, не може да се подчини на чужда команда. Но колцина знаят това? Даже в България, която е приютила грамадната част от македонската емиграция, съществува по отношение на македонските работи едно невероятно невежество. Колкото в чужбина, където действуват толкова враждебни сили, заинтересовани да компрометират македонската кауза, там никой няма време да чете дипломатическата преписка, която съдържа най-безпристрастната истина за македонското движение.

Днес хиляди и хиляди македонци ще се наведат благоговейно пред сенките на ония, които паднаха за свобода и правда в родината им. И в този момент като светотатство ще прозвучи гласът на ония, които се опитват чрез така наречения „манифест" да представят македонската организация като оръдие за сваляне и качване на правителства в България и като съюзници на безумците от „единния фронт". Македонското движение е чисто и чисто ще си остане. То има една дълга история и една яка традиция и нищо не може да го отклони от неговия път.
2 август 1924 г.

***

Ако празният стомах и вкоченясалою от студ тяло са лоши съветници, какво
да кажем за отчаянието на наболелите души, за обиденото национално чувство,, които не намират справедливост? С особена стръв, изглежда, че са се нахвърлили напоследък болшевишките емисари върху македонското движение и негови­те ръководители...
Македонците, които обичат България не по-малко от другите българи, няма никога да бъдат на страната на рушителите.
15 август 1924 г. ,

* * *
Извършено е едно от великите престъпления в българската история. Тодор Александров е убит. Един голям човек на нашето племе и на нашето време си отиде, последван от скръбта и сълзите на цял народ...

Тодор Александров бе от ония македонски деятели, който най-грижливо се е пазил да не създаде със своята деятелност опасност за България. И в това отношение той бе един прозорлив и голям българин.


Нека българското общество си даде точно сметка за това: Тодор Александ­ров е най-скъпата жертва, която е дадена не само за спасението на Македонска­та организация, но и за спасението на България. Ние минахме покрай една про­паст: мъченическият ореол на Александрова хвърли достатъчно светлина, за да осветли пътя ни и да ни открие пропастта, в която щеше да пропадне целостта, независимостта на отечеството. За предвидливите хора не бяха тайни опитите на болшевиците да вземат в свои ръце вътрешната организация и чрез нея да раз­друсат България, без да искат да знаят за последствията. Александров видя опас­ностите и им се противопостави решително. Измяната посегна на неговия живот.

Но тя остава непокътнато неговото дело. И със смъртта си той извърши спрямо съдбините на племето най-високия дълг. България е запазена. Националният характер, независимостта и целостта на македонското движение са недосегаеми. Всичко друго е поправимо и постижимо.
16 септември 1924 г.

***

Такъв, какъвто е, Демократическият сговор е опора не само на реда, но и на обществения строй на нашата страна, която има нежеланата чест да бъде обект на московските разрушителни планове...

Ако има кой да спечели от разтурянето на Сговора, това ще бъдат едино-фронтовците, тоест гражданската война, мизерията, анархията. Кой разбран бълга­рин желае това?
12 февруари 1925 г.

Публ. в Никола Милев. Възпоменателен лист. С, 13 февруари 1995, с. 4-5.