понеделник, 18 август 2008 г.

Златният век на интелигенцията

Илия Троянов*

Задавам си един въпрос със повишена трудност:
Какво ли мога аз да променя
В променливия свят,
Щом себе си безспир променям
И не по врат, ами по шия?
А виж и перманентните промени:
Пременил се Илия, пак в тия...

Блага Димитрова, И все пак, 1987

Презрението към интелигенцията, твърдят интелектуалците, било едно от големите престъпления на комунизма. Системата давала на примитивния селски функционер предимство пред образования градски висшист. Интелектуалците смятат, че е самопонятно да имат водещи позиции в държавата, и не пропускат възможност да се дистанцират от простаците: обид­на дума, която осъжда културно необразования зара­ди неговата „простота". Те се смятат за нещо по-добро.

Употребяват думата елит, която изглежда привлекателна и поради това, че по време на комунизма на нея се е гледало с не добро око. Сега тази магическа дума обещава възмездие.

Покрай тази претенция и обществеността бързо забравя, че интелектуалците принадлежаха към най-верните слуги на тоталитарния режим, че му бяха предани, че пишеха дословно всичко, което им беше поръчвано. Дори научните им открития бяха насоче­ни според нуждите на партията. Докато изпълняваха отговорната си роля като интелектуални лакеи на партията, тя се грижеше за тях и ги хвалеше.

[+/-] ...виж целия текст



Днес техните изказвания са придружени от инте­лектуална поза, въоръжена с патетично поднесена фразеология. Неясната фразеология, която използват, е следствие на някогашния партиен надзор. Употребата на определена терминология в продължение на десе­тилетия е гарантирала работното място, откривала е възможности за кариера и е предотвратявала риска в момент на невнимание да изкажеш неподходяща мисъл, която с един замах да разруши всичко. Общест­веният дискурс бил доминиран от изпразнените от съ­държание понятия на един марксизъм, изкарал само килийното училище при Сталин. Вербалната воня на една система, стремяща се единствено към репро­дукция, а не към креативност, се е запазила и след това.

Политически активните интелектуалци от първия демократичен час са предимно от идеологическите институти. Биологът Петър Берон е изключение сред многото философи, социолози, историци, слависти, полит-икономисти и юристи. Медици и инженери, хими­ци и физици почти не се срещат, затова пък филолози има в излишък: преводачи, научни сътрудници, асис­тенти и доценти. При някои дебати заседанията на Народното събрание започвали да приличат на научни конгреси. Интелигенцията си въобразява, че не е била контролирана от държавата. Пространството, което и е било предоставяно, тя тълкувала като извоювана територия, а дългата верига, на която е държана, била смятана за свободна воля. Митът за свободомислието възниква поради това, че публикуването на една или друга книга било възпрепятствано, или че някои уче­ни не били повишавани или дори изгонвани от ин­ститута, а в най-лошия случай и от столицата - инте­ресно е днес да се прочетат забранените книги: дори и след внимателно четене не може да се разбере защо тези книги са били забранявани; свободните мисли са се скрили под шапки невидимки. Така възниквали мъчениците, емблематичните фигури на съпротивата, носителите на съвестта на цял един народ. А там, къ­дето се е оказвала истинска съпротива, нейната форма - отказ, мълчание, оттегляне от обществения живот -водела до пресъхване на продуктивността.

Лъжците колпортират фразеологията на цяла една застинала те­оретична структура, честните замлъкнат, мълчат тол­кова дълго, че в деня, в който отново могат да гово­рят свободно, заекват като застаряващия Каспар Хаузер. Това дава отговор и на въпроса, защо почти нищо не се намира в чекмеджетата: никой не е търсел спасение от мизерията на университетското и култур­ното всекидневие в гордостта на некорумпирания дневник, никой не се е опитал да преодолее унижени­ята с някой роман, не е формулирал строфи, които да измият насъбралата се мръсотия. Най-добрите са би­ли унищожени, предали са се или са се продали, а от посредствените нищо не можело да се очаква. Интелигенцията станала част от апарата, изпълнявала определени бюрократично поставени задачи така все­отдайно и верноподанически като всички останали верноподаници на всесилната държава.

Интелектуалците, които се представят за аристок­рация на духа, а всъщност в най-добрия случай бяха само шутове на режима, лесно забравят, че по-млади­те сред тях не са получили образованието, докторска-та титла и академичната позиция благодарение на соб­ствените си способности, а защото са принадлежали на номенклатурата, защото влизането в най-добрите образователни институции на страната е било приви­легия на техните родители. Първата жена на чичо ми например, дъщеря на високопоставен функционер, въп­реки лошите оценки и явния недостиг на интелигент­ност и старание, получи едно от най-търсените сту­дентски места по медицина. Следването й премина ве­село и безгрижно, без да остави някакви забележими следи. Държавата помогна и при държавния изпит. Тъй като дъщерята изпитваше панически страх от допира до болен човек, бащата още веднъж употреби всички­те си връзки, свързани с позицията му, и подсигури на дъщеря си работно място като ветеринарно-санитарен инспектор на хранителни стоки. От тук на татък човек можеше да я види само по ресторанти и кръчми, къде­то с началните си познания по химия надзърташе ве­що в тенджерите и тиганите.

Тази сметка към номенклатурата трябваше да се плати: който е получил с връзки обществено по­ложение, което в едно свободно открито съревнова­ние никога не би могъл да постигне, той не само се чувства задължен на благодетелите си, но неговите ин­тереси се срастват с техните, докато и той накрая за­почне да се чувства част от тях, готов да защитава сис­темата с всички средства.

Година преди „промяната" Желю Желев в своя ста­тия оповести Златния век на интелигенцията. Тя щяла да се бори, за да промени съдбата на страната. По­нататъшното развитие до ден-днешен показа, че бъл­гарската интелигенция е придобила лакейски манталитет, тъй като тя си нямаше и понятие от полити­ческата и икономическата действителност. Тя не зна­еше какво означава свободно пазарно стопанство. Не само защото са й липсвали личен опит и литература, а защото тя въобще не се интересуваше от икономическа, финансова и социална политика. Това не са били лю­бими теми в дома на писателите и в университетското кафене. Освен това демокрацията в смисъл на „власт на народа" не й беше позната, тъй като това би означа­вало простаците да имат думата наравно с нея. Вината за „националната катастрофа", за която непрекъснато говореха, те търсеха навсякъде, но не и у себе си. Дори и за собствената им вина бяха виновни комунистите, заради тях „ние не знаехме накъде да тръгнем", „ня­махме опит", „бяхме наивни и трябваше да си платим за това". Обаче за това плати народът.

Из книгата на Илия Троянов "Кучешки времена. Революцията менте - 1989".

*Писателят Или­я Троя­нов е ро­ден в Со­фия на 23 ап­рил 1965 г. Се­мей­ство­то му еми­гри­ра през 1971 г. в Гер­ма­ния, къ­де­то по­лу­ча­ва по­ли­ти­чес­ко убе­жи­ще. Завършил е пра­во и ет­но­ло­гия. Живее известно време в Кения, Южна Африка и Индия. Троянов е но­си­тел е на ли­те­ра­тур­ни­те наг­ра­ди “Бер­тел­сман” (1997) и “Ада­лбер­т фон Ша­ми­со” (2000), как­то и на Мар­бург­ска­та ли­те­ра­тур­на наг­ра­да (1996), от­ли­чен е с наг­ра­да­та за бе­лет­рис­ти­ка на Лай­пциг­ския панаир на кни­га­та (2006) и с Бер­лин­ска­та наг­ра­да за ли­те­ра­ту­ра (2007).

В Бъл­га­рия, за пър­ви път след напуска­не­то й, се връ­ща през 1989 г. Прави сериозни изследвания върху българския преход и през 1999г. издава в Германия книгата „Кучешки живот. Революцията менте – 1989“. На български език са издадени и книгите му „По пътя на Ганг“, „Събирачът на светове“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (ИК “Сиела). По последното заглавие беше направен филм, който бе представен за първи път този месец на „София филм фест“. В програмата на филмовия фестивал участва и документалният филм на Илия Троянов „Напред, но нека никога да не забравяме“, който разказва историята на забравените борци срещу комунизма в България. Филмът беше направен за втората немска национална телевизия ZDF и може да се гледа в Интернет тук.

Корона от тръни

Стефан Груев*

Имало едно време, между двете световни войни една хубава и привлекателна страна в сърцето на Балканския полуостров, наречена царство България. Светът беше чувал за нейната Розова долина, за красотата на планините й и на черноморските й плажове, но освен това не знаеше почти нищо за нея.

Това беше една малка държава с жизнено и патриотично население, страна на трезви и трудолюбиви хора, повечето селяни. Те се сражаваха храбро през войните, а в мирно време се стараеха усърдно да догонят другите.

Драматични събития станаха в тази държава през двадесет и петте години между 1918 и 1943 г., размирици и конфликти, напоени с много страсти и много кръв. Това бяха времена на мъчително търсене на пътя, епоха на съдбоносни решения, на илюзии, надежди и разочарования, на дела, достойни за възхищение, и на скъпо платени грешки.
Това царство вече не съществува. Но за разлика от други народи, чието близко минало е предмет на свободни разисквания и на подробни описания, едно було на забрава бе спуснато върху събитията в България през този период. Днешният изследовател на предкомунистическа България би имал големя трудности да открие какво точно се беше случило в страната преди 1944 г. и не би разбрал причините за станалото. Почти сигурно е, че една деформираща призма ще бъде поставена пред очите му.

Повечето от документите от тази епоха не могат да се намерят в чужбина, а вътре в страната са недостъпни или цензурирани. Извън тях главната съкровищница, в която се съхранява споменът за някогашна България, това царство между 1918 и 1943 г., остава в паметта и сърцата на българите — свидетели на тази епоха. И особено, бих казал, в сърцата. Защото възпоминанията, които не са записани, избледняват с времето, те постепенно взимат цвета на неща, чути и четени впоследствие. А след като развръзката е вече позната, възпроизвеждането на първоначалните чувства и мнения е, съзнателно или не, често подложено на нова редакция.

[+/-] ...виж целия текст


Неразумно и рисковано е днес човек в България да си припомня гласно известни събития от този период. А да се публикува нещо, без да се мине през цензурата, е невъзможно. Колкото за българите в изгнание, ние още сънуваме редовно „хубавата стара Родина" такава, каквато си я спомняме от младостта ни. От историографска гледна точка носталгията си има своята стойност. Подбирайки образи и случки от невъзвратимото минало, носталгията служи като добър пазител на спомени. Тя ги съхранява ревниво и с любов, запазвайки живи не само фактите, но също и настроението, и цвета на епохата.

Аз например, въпреки че понякога забравям миналогодишни случки и лица, съм още способен да повторя списъка на съучениците си от софийската Първа мъжка гимназия и си спомням точния състав на тогавашния ни национален футболен тим, герои на юношеските ни години. Носовият глас на цар Борис с неговото типично набляганс на всяка сричка, още отеква в ушите ми. Срещал съм го много пъти, когато растях в семейството на висш дворцов чиновник.

Когато затворя очите си още мога да помириша уханието на тамян и свещи, изпълващо старинната черква "Света София", където всяка година на Велики петък баба ми проливаше сълзи все така неудържимо, слушайки поне за седемдесети път разказа за страданията на Христа, който тя знаеше вече наизуст. Аз още чувам звука на конските копита по уличния паваж от дните, когато файтоните не бяха още съвсем изместени от такситата. Смразяващият кръвта писък на противовъздушните сирени и трясъкът на бомбите, падащи върху София, и досега живеят в паметта ми. И като наострям уши към миналото, аз мога да чуя с вълнуваща яснота военната музика да свири „Шуми Марица" и хиляди гласове, които могат да бъдат само български, как реват мощно: „Ура!" И после същите тези гласове, но няколко години по-късно, как ридаят неутешимо, когато ковчегът с тя¬лото на цар Борис се отправяше тържествено към Рилския манастир. Всичко това е тъй живо в спомените ни, а, от друга страна, обективно то вече не съществува никъде другаде.

Носталгичните спомени са прекалено крехки и мимолетни, за да служат сами по себе си като достоверен исторически източник. Нуждата от автентични документи и писмени показания при възстановяване на събитията от този период се чувстваше вече от дълго време. Откъслечни описания и хроники от тази епоха се намират в стари книги и вестници, достъпни на много места в чужбина. Други гният, забравени по сандъци и тавани на емигранти, разпръснати по целия свят. Извори могат да се търсят и в официални трудове на съвременни български историци. Можем да кажем обективно, че през по¬следните 10—15 години историографията в България направи забележителен прогрес. Като че ли са минали дните на грубите изопачения и псевдоисторическн памфлети, писани от невежи партийни агитатори от сталинския период и представяни като „научни трудове (Тази сталинска ера впрочем се радваше на необикновено дълголетие в България...) Някои неотдавнашни софийски публикации предлагат един по-научен подход и добре документирани изследвания. Но колкото и някои измежду по-даровитите автори да се мъчат да бъдат обективни, явно е, че те не могат да избегнат ограниченията и табутата на един режим, който открито проповядва, че историографията, както всички други науки и изкуства, трябва преди всичко да служи на партийната идеология.

Наложителната нужда от достоверно и обективно описание на събитията в България между двете световни войни, макар и единодушно осъзната от българите на свобода и от всички приятели на България, щеше може би да витае и досега във въздуха, ако не беше инициативата на един родолюбив българин, който постави тази идея в конкретна форма.

Стефан Груев (в средата) в редакцията на "Пари мач" в Ню Йорк

Редом със забележителните си лични постижения в чужбина, Димитър Велков запази непокътнати чувствата си към отечеството, а копнежът по него го въодушевява вече четири десетилетия, като му дава сили и сърце за многобройни български начинания. Както мнозина от нас, Велков беше дълбоко загрижен от това, че истината за събитията в България, преди комунистите да вземат властта през 1944 г., се изопачава и грубо се подправя с политически цели. Неверните тълкувания и премълчавания, съчиняването и фалшифицирането на факти, бидейки част от една преднамерена програма на дезинформация, причиняват огромна вреда на националната кауза и на доброто име на България. И тъй като малцината останали свидетели и достъпни източници в чужбина постепенно изчезват, ние счетохме за наш дълг да съберем всички налични сведения и да предадем истинския разказ за събитията, мотивировката на политическите решения и българските национални позиции през този период.

След като подбуди настоящия проект, Велков даде пълната си подкрепа и участие, особено през мъчните години на неговото осъществяване, докато днес „Корона от тръни", нашата история на тези събития, се намира вече във всяка библиотека и всеки университет по света.

Това не е един изолиран факт, не е едно случайно хрумване на отделен родолюбец. Мнозина са патриотите в емиграция, с чиито похвални прояви можем да се гордеем. А и миналото ни изобилства с подобни инициативи. Бих казал дори, че това е характерно българско явление. Всеки път, когато нацията е в нужда, тя излъчва, редом със своите пророци, борци и герои, също и строителите на огнищата, в които националната искра ще се запази. Имената на „ктитори" и „спомоществуватели" се четат по стените на всяка стара българска черква, всяко училище и читалище.

Стара традиция измежду заможните българи в чужбина е да ми¬леят за народни каузи. Априлов построи първото училище в родния си град; Марин Дринов основа Книжовното дружество, предшественик на Академията на науките; Богориди издържаше Раковски и други млади българи в училище и даде къщата на българската черква в Цариград; богати сънародници издадоха „Рибния буквар" на Берон и когато самият Берон направи състояние в странство, той го даде за български училища и учители; Евлоги и Христо Георгиеви ни подариха Софийския университет.

Когато клепалото забие при народно бедствие, настъпва моментът всеки, който е взимал, да връща своя дълг. А кой от нас не е взимал от тази щедра нация, не е черпил от жизнеността й и от духовното й наследство?

Искреното ни желание е всеки българин, вътре и вън от страната да си припомни какво дължи на онези, които са ни създали и с които можем само да се гордеем.
Велков като инициатор и аз като автор сметнахме, че най-добрият начин да се разкаже за годините между двете световни войни е да се проследи животът на един-единствен човек, когото съдбата поставяше в ролята ту на главен изпълнител, ту на най-пряк свидетел на тези събития - - цар Борис III. Ние си поставихме за цел да издадем една книга, която да опише този необикновен човек същевременно като владетел и като личност, без пристрастно изопачаване, но и без ласкателство. Същевременно епизодите, белязали неговото царуване, ще хвърлят светлина върху неотдавнашната история на нацията и ще сложат в перспектива събитията, които предшестваха падането на българското царство.

Цар Борис беше истински обичан от своя народ, както може би никой друг владетел в предвоенна Европа. Но той беше също обвиняван за присъединяването на България към германския лагер във Втората световна война и критикуван за „личния режим", упражняван от него през последните осем години на царуването му.

Тази книга не е някаква апология на царя, нито опит да се оправдават или възхваляват неговите дела и политиката му. Това е по-скоро един хронологически и, надявам се, обективен и трезв разказ за драматичните събития, които сполетяха този злощастен народ през 25-те години на Борисовото царуване.

Книгата е резултат на дългогодишно проучване, през време на което аз имах привилегията да получа достъп до непубликувани част¬ни архиви и интимна лична кореспонденция, да говоря с мнозина от последните свидетели на този период. Трябва да отбележа с благодарност, че никой от тези, към които се обърнах за помощ — почитатели, както и критици на цар Борис, монархисти и републиканци, хора, клонещи към „десницата" или към „левицата", — не отказа своето пълно съдействие.

Изследванията ми разкриха една непозната и в много отношения неочаквана човешка драма зад официалния образ на цар Борис. Необикновено комплициран, интелигентен, привлекателен и уязвим човек, той е имал злата орис да бъде предопределен, подобно на един не особено ентусиазиран, но абсолютно съвестен и посветен на професията си актьор, да играе главната роля в антична гръцка трагедия, в която не съществува изход...

Из увода на книгата на Стефан Груев
"Корона от тръни". Снимки: www.georgerizov.com/groueff_memorial.asp

Стефан Груев е роден на 26 май 1922 г. в София. Баща му Павел Груев е бил началник на кабинета на цар Борис III, осъден от "Народния съд" и екзекутиран през 1945 г.

Стефан е политически емигрант още от студентските си години. Докато учи и завършва в Женева, в България баща му е убит, а семейството (майка, брат и сестра) изселено в Добруджа.

В Париж през 1947-1948 г. издава емигрантския вестник "Български народ". След това постъпва като репортер в най-успешното тогава списание във Франция "Пари Мач", където работи 26 години. От 1957 до 1977 г в Ню Йорк завежда бюрото на списанието. Работил е също така в радио "Свободна Европа" и българската секция на "Би Би Си". Груев е автор на осем книги на френски и английски език, три от които са преведени и издадени на български. През 2002 г. по повод своята 80-годишнина, Стефан Груев е награден с орден „Мадарски конник“ — I степен за приносите си в популяризирането на българската култура и история. Съосновател е на Американския университет в България и е удостоен с титлата „Доктор хонорис кауза“. Стефан Груев си отива през 2006 г., като преди това завещава архива си на Народната библиотека "Св. Кирил и Методий".


Срещу слепите и прости слуги на чужда воля и чужда страна

Георги Марков

Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен път слънчевия гръб на Витоша, до тук, където сега прозорецът ми гледа в тиха лондонска улица. Едното е желанието да забравя всичко, което е било преди — и добро, и лошо. Да захвърля миналото като тежък и ненужен товар, да отсека твърдо и с един замах 40 години от живота си, за да започна от някакво ново начало. Не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание. Винаги ме е привличала идеята за пълното прераждане, което може би е присъщо или на много страдалите, или на много грешилите. Това желание ми казва: „Какъв смисъл имаше да напускаш България, ако ще продължаваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти, ако ще заселваш бъдещето с призраците от миналото, ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия за предишния? Ако ще се отдаваш на сантиментални преувеличения по отдавна-отдавна отминала красота, ако ще дириш оправдание на всичко сегашно и бъдещо в миналото?“ Това желание ми повтаря Гьотевата мисъл, че моята родина е там, където ми е най-добре, и ме тласка да се движа из нови страни, да срещам нови хора, да уча нов език, да се опитвам да мисля и живея по нов начин.

А другото желание е това на момчето от приказката за цар Траян с козите уши. Това е трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре. Желание, което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там — край Витоша, И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен. Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна. Желание, което ми повелява, че има смисъл да съм тук само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот — такъв, какъвто е. Това желание ми сочи умъртвената България, представена от безличието на официалните писания на режима и от отчайващата посредственост на тези, които говорят от нейно име. Както и фалшивата България, представена от неграмотността и пренебрежението на чуждите писания. Всеки път зад нарисуваната картина на безлично съществуване, на лишено от събития съвременно историческо живуркане, зад провинциалното спокойствие на гоголевска заддунайска съветска губерния съзнанието ми протестиращо вижда освен хлестаковци и градоначалници, хора и събития, въплътили по ярък, библейски начин характера на времето, несравнимо по-богати и по-многоцветни от ония, които чуждият господар е поставил на социалистическата витрина.

[+/-] ...виж целия текст



Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било, за да знае светът, че България не е само красива курортна страна, износ на домати и грозде, суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство. България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно — отричайки и утвърждавайки се едно друго. Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко — философия, политика, морал, религия. Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало.

Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки — нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден — да ви реабилитират и издигнат паметник. Всеки по стълбата може да върши всичко, което му дойде на ума, без никаква отговорност, но с едно-единствено оправдание — че го е сторил за партията. Под похлупака партията — това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето й. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда — това е всекидневният ни живот. Ако за всички хора по света Макбет, крал Лир и Ричард Трети са герои от театралната сцена, у нас, в България, те са гражданите, с които живеем и които взимат най-дейно участие в нашия живот. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, следван на почетно разстояние от другарите Талейран и Фуше, а Остап Бендер наистина командува парада. Ние нямаме настояще, а само минало, което е ужасно, и бъдеще, което е прекрасно. Ако мнозина западни граждани прекарват живота си в продължително общение с кучета и котки, ние живеем в най-тесен контакт с хора, в пълна взаимозависимост, ние съществуваме чрез другите и другите съществуват чрез нас, всеки е срещу всеки и всеки е с всеки, защото така повелява законът на оцеляването. В тази невероятно тясна близост ние чувствуваме топлината на телата си, най-леките тръпки, най-недоловимите движения, свикнахме да четем по лицата си и можем да разговаряме с часове, без да кажем дума. А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята — черното и бялото — във всичките им преходи.

И затова, когато западните революционерчета крещят за коренна промяна на света, за бъдещ щастлив живот при социализма или комунизма, ние искаме да им кажем: „Елате при нас, под похлупака, елате и живейте вашия щастлив живот!“ Те не знаят съдържанието на думите, които бръщолевят, и се опияняват от инфантилните си фантазии. Ние знаем това съдържание. Платили сме най-висока цена, за да го научим. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава — собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния.

Но не само за тях искам да говоря. Те са едната страна на медала. Другата е тази, заради която трябва да се пише. Взирайки се назад, виждам време, претъпкано от образи и събития. Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещна инженерската ми професия и дълговременният ми престой по болници и санаториуми. Стотици лица на писатели, актьори, режисьори, общественици, генерали, министри, висши партийни секретари — горният слой на обществото, където ме заведе писателската ми кариера. Бях облагодетелствуван от съдбата да срещна и да работя с богати и интересни личности, които въпреки разяждащата посредственост на режим и атмосфера успяваха да съхранят себе си. Присъствувах на силни явления, където грозотата на епохата се разсичаше от красиви жестове на отделни хора. Можах да наблюдавам вън от себе си и в себе си сложната двойственост на човешките ни отношения, които диалектиката на времето усложни още повече, като че ли ние сме преходното поколение, след което всичко ще се изясни и на земята ще настъпи или раят, или адът.

Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо — и ще ти мине.“ Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“ Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“ И сатиричното лице на Радой:

„Човек за човека е брат — разбрали бе, гад!“ И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“ И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си… И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“… И среднощната „Шуми Марица“, пята за Вълко Червенков… И разтрепераният глас на бай Косьо Кисимов: „Защо не пишете за майка България, брей!“…

Преди да напусна България, трябваше да изгоря дневниците си, водени в продължение на 15 години, но много неща са останали в главата ми свежи и ясни, като че ли са се случили вчера. Подчинявайки се на второто си желание, аз ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелствуване.

Из "Задочни репортажи за България"