неделя, 13 април 2008 г.

Пътешествието на Каулбарса - Обратним путем

Димитър Петков*

Зле ли, добре ли стана, времето ще ни докаже, но факт е, че негово превъзходителство Каулбарс замина завчера на 8-й текущий. И какво чудно съвпадение! Миналата година Кояндер и Кантакузен, след като пияха шампанско, че България ще пропадне, на 8-й си отидоха през Лом посрамени. Сега пък бае Каулбарс на тоя същия ден си отиде през Цариград. Раз­ликата се състои само в това, че когато Кояндер и Кантаку­зен си отиваха, времето беше добро, слънце печеше; а завчера, когато генерал Каулбарс заминуваше, снег и дъжд валеше! Мнозина на смешка ли, на истина ли говоряха, че самата при­рода плачела за Каулбарса!. . .

Рано сутринта на 8-й текущий генералът излезе от кон­сулството, направи нужния церемонял, т. е. свали знамето, на­метна си шинела и се обърна към очакващите го неколцина ев­реи, русски подданици: „Господа! догдето властвува у вас то­ва правителство сопаджийско, не очаквайте нищо добро от Руссия за България!" Отговор той никакъв не получи, защото освен файтонджиите и евреите, негови подданници, около 10 — 15 души, никой друг нямаше. Качи се подир това на файтона, твърде не весел и тръгна! Генералът тръгна, а ние: захванахме да размишляваме за неговото положение и дойдохме до за­ключение, че той е човек за съжаление. Представете си напри­мер да сте на неговото място, представете си, че сте си съста­вили вече една кое-каква кариера по дипломацията. Вам ви възлагат да дойдете в България, да правите, да струвате, да разбърквате, но да вземете управлението. Вие с голяма охота приемате и дохождате. От начало още захващате по генерал­ски. Щом встъпвате в Лом, вие отваряте една уста като хам­бар против българските управители. Дохождате в София, като си предполагате, че всичко живо ще падне на колене пред вас. Но уви, вие оставате много излъгани. За вашето идвание хора­та не искат да знаят. Вий захващате' да бомбардирате министерството със своите ноти, но вам ви отговарят, че в тая стра­на има закони. — „Как?, извиквате вие, аз генерал русски, царски пратеник, да не искат да ме слушат? Чакай, ще им по­кажа аз тям!"

На другия ден хората се научават, че вие сте се впуснали в пътешествие да агитирате между населението. Чу­дят се хората на тая ваша дива постъпка, но вие не искате да знайте. Вий си смятате, че ако сполучите да принудите българ­ския народ да се откаже от своето отечество, то първо и първо вас ви очакват почести, чин по-висок и „Анна с мечами ва шею"

— „Кой като мене, казвате си вие! Ще си отида оттука пълен с облагодетелствувания, с награди, всички ще говорят за мене, за моята сполучлива деятелност и туку погледнеш подир ня­колко време аз ще бъда първий русски дипломат." Щастие, чорт да го вземе! Под влиянието на тия бъдещи облаги вие се впущате да размирявате един беззащитен народ, като вярвате, че нищо не може да ви побърка. Но уви, вие оставате горчиво излъгани! Ходите и обикаляте вие около цял месец и що? Ос­вен несполука, оскърбления нищо друго не срещате. Навсякъ­де ви гледат подозрително, с презрение. Вие сбеснявате. До­хождате в София и захващате да изпращате клеветнически рапорти против всичко българско. „Ще го съсипя аз тоя народ, казвате вие, ще принудя да го окупират." И в тоя смисъл захващате да действувате. Но за голямо ваше съ­жаление никой се не плаши от вас. А вскоро време цял свят се възмущава против вашите действия. Вашите гос­подари сами се посрамяват от действията ви и се принуж­дават да ви повикат назад. Но за да излезе това малко прикрито, те ви изпращат копие за нотата, която трябва да подадете, преди да се оттеглите. Щом получавате това копие, вие се замислювате сериозно за своето положение.

„Що ще бъде с мене?'' — казвате вие и заплаквате. Но няма какво да се пра­ви и вие се принуждавате да излезете. Спомняте си вие минут­но с какви надежди дойдохте, какви облаги и награди очак­вахте и вдруг всичко това изчезва като дим и вие се срещате с грозната действителност, опозорени, унижени, Е, както ще­те, но камък да е човек, пак ще се позамисли. Не се удивля­вайте прочее, че генерал Каулбаре, гдето е минал, излял е последнята своя жлъчка против правителството на България, което не се съгласи да му продаде страната. Не се удивлявай­те, че преди да излезе от агентството, той е оплаквал своята съдба. Человеческата натура е такава. Генералът е човек за съжаление наистина, но ние не сме му криви. Да плаче и да не плаче, от сега нататък всичко е напразно. . .

В. „Независима България", бр. 23, 11 ноември 1886 год.

*Димитър Петков (1858 - 1907 г.) е роден в Башкьой, Тулчанско. Участник в революционното движение в навечерието на Освобождението, герой от Шипка, където губи лявата си ръка. След 1878 г. се занимава с публицистика и политика. Редактор е на няколко вестника, сред които хумористичния "Свирка", откъдето получава прякора "Свирчо". Съратник на Стефан Стамболов, когото наследява в ръководството на Народнолибералната партия. Кмет на София (1887 - 1893), народен представител в IV (1884-1886), V (1887-1890), VI (1890-1893), VII (1893-1894), X (1899-1900), XI (1902-1903) и XIII (1903-1907) Обикновено Народно събрание и в IV Велико Народно събрание (1893). Той е председател на IV Велико Народно събрание (1893) и на VI (1892-1893) и VII (1893) Обикновено Народно събрание. През 1903 - 1907 г. е министър на Вътрешните работи и премиер. Убит от политически противници в столицата. Баща на Петко Петков и Никола Петков.