събота, 19 септември 2009 г.

Koй уби Стефан Стамболов?

Трифон Кунев

Една велика монархия, която беше имала двубой от 1886 до 1894 г. с тоя чо­век и която беше победе­на, понеже отстъпи уязве­на и със стиснати юмру­ци, внезапно беше видела умразния си неприятел обезоръжен.

Стамболов напустна властта и руската дипло­мация започна да приго­товлява доспехите си.
Монархията се усети силна, понеже човекът не разполагаше с никакво оръжие. И понеже беше понесла обидата да отстъ­пи пред въоръжения, тя поиска удоволствието да убие безоръжния. Онова, което руската диплома­ция можеше лесно да постигне в 1886 г.; онова, което беше се подготвила да постигне - порабошението на България - беше вече невъзможно на 1895 г; времената бяха други.

Стамболов беше стоял 8 години на стража до България. Русия не може­ше да му прости това.
И когато три дена пре­ди убийството митрополит Климент заедно с друга­рите си от депутацията за помирение с Русия нап­раздно търси да се предс­тави на императора Нико­лай II, княз Лобанов му каза: „Немаме нищо про­тив помирението, но кой ще ни гарантира, че Стам­болов няма да вземе пак властта?"

Климент, който на 9 август 1886 г. беше пред­седател на привременно­то предателско правител­ство, разбра отлично рус­кия министър на външни­те дела и побърза да му отговори: "Ваше сиятелство, Стамболов никога вече не ще се повърне на власт."

На 3 юли убиха Стам­болов в София, а на 6 съ­щия месец българската депутация целуваше ръка на руския цар - тя беше приета с велика милост от императора.

Русия си беше отмъс­тила, а в името на Бълга­рия дребни и подли хора бяха извършили един по­зор. Защото историята ще каже: .България уби своя най-велик син, който за­пази свободата и незави­симостта й."

... Гениалният този МЪЖ се бори за България по всички бойни полета:

Юноша още, той води борба против фанариотското духовенство и участ­ва в големия всенароден събор в Цариград;
На 1875 г. той като апостол и началник на (V революционен окръг вди­га въстание за свободата на своя народ;
На 1879 г. той яростно воюва в Учредителното събрание заради консти­туционните свободи на народа си;
На 1881-1883 г. той за­едно с Каравелова и Цан­кова носи високо знамето на либерализма срещу консерваторските пълно­мощия и Конституцията биде повърната;
На 1885 г., вече пред­седател на Народното събрание, той се намира на Сливница, когато оте­чеството беше подвергнато на изпитание;
На 1886 г., след черно­то онова предателство на 9 август, когато Климент като една нова Саломея искаше да поднесе глава­та на България пред нозе­те на северния Ирод, Стамболов спаси от неми­нуема гибел Отечеството.

В продължение на 8 години подир това Стам­болов беше прицелната точка на много удари -този човек беше забравил спокойствието и безопас­ността си зарад спокойст­вието и безопасността на България.

После страшните годи­ни изминаха. Млада Бъл­гария чрез гениалността на изкусния свой кормчия беше се промъкнала невредима между Сцила и Харибда. Опасността беше ми­нала и умореният корм­чия остави кормилото в други ръце: той беше ра­ботил много и имаше право на почивка.

Тогава какво стана? Започна се едно под­ло гонение срещу Стамболова, което ще бъде написано върху най-черната страница на новата ни ис­тория. Завистта, черната неблагодарност, лицеприятието към силните и чуж­дите, отмъстителността, подлостта - всички низки страсти се съединиха, за да огорчат и скъсят дните на заслужилия към отечеството мъж.

Отнеха му свободата, покрусиха здравието му, унизиха достойнството му, обидиха го; най-сетне подлите тези хора го уби­ха и през неговия окървавен труп протегнаха ръка за помирение на Север.

И понеже подлостта не беше се достатъчно удовлетворила, поругаха мъртвото му тело, което с отрязаните си ръце соче­ше към своите треперящи убийци...

*Трифон Кунев Бояджиев е български поет и фейлетонист.През 1908 г. завършва право в Софийски университет и започва работа като журналист и редактор във в. „Българска независимост“. Между 1911-1915 г. е в редакционния екип на в. „Воля“. От 1931 г. е член на БЗНС. След 9 септември 1944 г. минава в опозиция. Между 1945 и 1950 г. е редактор на списание „Изкуство“, както и на официоза на Никола Петков, в. „Народно земеделско знаме“. Първите творби на Трифон Кунев са отпечатани през 1898 г. в просъществувалото за кратко (1897—1899) сп. „Живот“. Сътрудничи на списанията „Мисъл“, „Наш живот“, „Демократически преглед“ и „Българан“. Между 1944 и март 1945 г. заема поста председател на Съюза на българските писатели. Впоследствие е репресиран от комунистическата власт заради острите си фейлетони.

Първият български екзарх

Христо Бръзицов

Предстоял избор на екзарх. Кой ще бъде ? Граф Игнатиев съветвал Патриаршията да тър­си споразумение с умерените, като приеме техния Иларион Макариополски. Игнатиев предпочитал истински умерения Антим, но правел сметка: на „твърдоглавия" доктор Чомаков и крилото му трябвало да бъде противопоставен човек с голямо име на борец за църковна свобода като Иларион Макариополски. Той обаче не бил добре гледан нито от Патриаршията, нито от правителството; пък и в Петербург не забравяли някогашните му връзки с поляка Чайковски-Садък паша. Сам Ма­кариополски съзнавал неудобствата и се оттеглил, макар в цяло Българско да е бил считан за некоронован екзарх. Оставали: Паисий Пловдивски, Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски и Антим Преславски. Изправил се Паисий, който имал ал­бански произход, и с трогателно слово отхвърлил всяка помисъл за екзархийски престол:

— Аз влязох от друга народност в българскaта народност, следвайки гласа на съвестта. Не приемам да се каже, че съм влязъл в българската народност за титли и облаги. Защитих една идея, пострадах за правдата, защото видях, че българ­ският народ има право. Моля сега този народ да не ме поставя в неизгодно положение.

Иларион Ловчански се оттеглил поради ста­рост и болест. Панарет Пловдивски открай време носел славата на непокорен — правителството не би одобрило избора му. Оставал Антим Преслав­ски...

Макар „напредничавата" група на доктор Чо­маков да била против Антима, той се ползувал с всеобщо уважение и бил подходящ: имал дове­рието и на турското правителство, и на руското посолство, пък и на Патриаршията — никога не бе действувал грубо срещу нея. Не е бивал нито низвергван, нито заточван. Имал тих нрав, бил обединяваща личност. По образование държал първенство между българските йерарси. Като ора­тор се ползувал със славата на „нов Златоуст".

Изборът на Антима допаднал окончателно на цариградските българи, когато той поставил ус­ловие : съгласява се на избора само ако ферманът за учредяване на Екзархията бъде изцяло поставен в действие, без никакви промени. Антим отхвърлил и внушенията да бил поискал прошка от патриарха... Такъв екзарх българският народ охотно приемал!

Младият поет Иван Вазов отразил всеобщата радост с едно стихотворение, напечатано в списание „Читалище", издавано от цариградската Книжовна дружина :'

„С радост българинът гледа
после дълговремен мрак
на свещения трон да седа
пастир еднороден, драг..."

Абаджиите наели нарочен „абаджийски" пара­ход, за да посрещнат Антима ; другите занаятчии и търговии наели четири парахода. Музики свирели, знамена се веели, песни се носели над Босфо­ра Тоя ден цариграждани били лишени от услу­гите на българските дюкянджии, като да бе дър­жавен празник.

Патриархът и този път свикал събрание, назо­вано „Велико народно събрание". То отхвърляло набора на екзарх. Високата порта на свой ред от­хвърляла това решение и укорила Фенер, че е свикал „Велико народно събрание" без правител­ствено решение.
На 3 април великият везир връчил на Антим I берата на султана. Изборът се одобрявал. Антим, по обичая, целунал височайшата хартия. А на 12 април получил и тескере да се представи на са­мия султан. Преди да бъде въведен при него, сановникът обявил :
Султан Абдул Азиз хакан юл-береин вел бах-реин е готов да приеме екзарх биринджи Антим...

Антим влязъл в султанския мюбеин, приемна. Не можело да се каже дали слънчевите лъчи, про­никващи от босфорското небе, или златото и елмазите в стаята и по копринената мантия на султана са ослепявали повече очите на някогашното лозенградско козарче. Султанът поздравил Антима и му обещал винаги да покровителствува българ­ския милет. Наградил го и с високия орден „Меджидие" — I степен. Навън чакал многохиляден народ. Разнасяли се викове :„Да живее първият български екзарх Антим!"

Целият народ изпроводил каляската на екзар­ха до седалището му в Ортакьой. Гости се редели едни след други да целунат ръка и да отронят сълза върху енголпието на екзарха..
Антим поискал да посети и патриарха, но Куталянос поставил условие: да му се представи не като екзарх, а като подведомствен митрополит. На патриаршеския пратеник Антим отговорил:

„Предайте на Негово Светейшество, че българ­ският народ е имал църкви, които Патриаршията унищожила. Сега народът си ги иска и понеже аз принадлежа към тоя народ, браня неговото пра­во. Правата на моя народ — ето моят отговор; аз нямам друг отговор !"

Говорел така онзи същият ректор на гръцкото богословско училище в остров Халки, в чието лицe българчетата-семинаристи са виждали едва ли не родоотстъпиик.

Патриархът обявил Антнма за самозванец и му дал тридесетдневен срок да се покае. Патриаршеското посланне било прочетено във всички цариградски църкви. Куталянос отказал да вдигне низвержението върху Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски и Иларион Ловчански. Тога­ва на Томина неделя архимандрит Григорий обя­вял във фенерската църква, че Българският синод отменява наказанието върху тримата владици.
Антим все още нямал право да служи, докато не бъдат изпълнени някои формалности по прило­жението на фермана. Думата имала пак Патриар­шията. Напразно Антим на няколко пъти молил патриарха за позволение да служи. Тогава широ­кият цариградски български народ и особено буй­ните млади „верни приятели" заявили на Антима, че трябва да слуша народа си, а не патриарха. Иначе заплашвали с крайни средства. Между това наближавал най-таченият народен празник — де­нят на Кирил и Методий.

На брега на Златния рог се е стълпил безброй народ. Гора от фесове и калпаци! Малката църквица се губи сред толкова народ. Само изобил­ните цветя — майските трендафили, теменуги, лю­ляк и дафинови листа — очертават ръбовете на църквата. Многобройните прозорци на отсрещния метох също тънат в ухаещи цветя. Погледите на стълпилия се народ обаче не се възторгват от многоцветието на украсата, а са съсредоточени в далечината, отдето трябва да се зададе едно дъл­гоочаквано, с трепет и благоговение очаквано шест­вие. И когато от водите на Златния рог сякаш като в приказка изниква каик с шест весла, всич­ки тези фесове и калпаци полетяват, и буйно, неу­държимо „Да живее екзарх Антим!" се понася, дори до свещения за турците Еюб в дъното на Златния рог. Защото в каика с шестте весла, це­пещи златнорожните води, пътува към българската църква българският архипастир, добит с толкова усилия...

Всички се хвърлят към Антима, да се докос­нат до одеждите му и ги целунат. Антим плаче. С мокри още очи той започва да целува наред иконите. Започва и службата. Старият воин Иларион Макариополски прочита акта за провъзгласяване независимостта на Българската, църква. Ред идва и на Антима:

„... Като проповядва мир и любов —тия две евангелски добродетели, — Българската екзархия няма да жертвува нищо от правата си..."

Християнин, но с тояга в ръка...

Навън народът е завладял и двор, и улици. Двама гайдари от Жеравна свирят и подвикват:

„Весели ся наш народ..."

На рисунката: Aнтим I. Из книгата "Цариградските българи".

*Христо Бръзицов е роден в Цариград в семейството на видния дойранчанин Димитър Бръзицов. Учи дипломация в Свободния университет в София. Занимава се с журналистика и пише за вестниците „Кво да е“, „Македония“ (1932), „Българан“ (1932), „Камбана“ (1934), „Нови дни“ (1934), „Щурец“ (1936), „Нашенец“ (1941). Редактира списанията „Родна лира“, „Смях и сълзи“, „Нива“, „Аз знам всичко“. Бръзицов пише и проза - очерци, репортажи, фейлетони, интервюта.

60 000 лева икономия в държавния ковчег!

Захарий Стоянов

Истината, доказаната и потвърдената вече ис­тина от толкова учени глави, че в днешното демокра­тическо време и течение и отделни хора, нищо и ни­какви (изключва се вагабонтствующият елемент), можат да бъдат полезни на отечеството и на държава­та, ни е вдъхвала завинаги насърчение да впуснеме и ние своята скромна лепта в празнината на отечест­вения жертвеник. Макар и да не сме съгласни с програ­мата на „Народний Вестник", че политиката на наша­та покровителка спрямо България е идеална, но то не значи, че ние сме осъдени на мълчание.

В денонощно бдение и трудение да роди нещо и нашата глава днес ние тържествуваме, че сме пригот­вени вече да обадим на родолюбивите си читатели наш един план, който ни най-малко не се боим да наречем оригинален. Дошли сме ние до убеждение, че работите в България биха тръгнали с много по-бърза стремнина, ако се направеше в централното управление една коренна реформа. А именно, как би погледнал българският народ, неговите народни представители, особено „видните", ако господа министрите се ликвидираха in corpora, т. е. ако от шест, както са днес, останеха само един. Тоя един само по себе си се разбира кой тряб­ва да бъде: премиерът. Пази Боже, ако ние сме помисили даже да даваме предпочитание на друго някое министерство от останалите. Не, не! Не желаеме ние на стapu години да си почерняме хубавото име с разцепление и неуважение. Ние сме човек либерал-консерваторджа или пък само либерал, но „стараго покроя", как­то например са Н. Михайловски, Илия Цанов и други някои сдържани елементи. Ние се кълнем в своето пра­вославие, че нищо общо нямаме със съсипителните на­чала и с хора, лишени от всякаква собственост. Ако едно бреме сме погалили малко сопо-шайко-вагабонто-тълпистите, това са били временни пориви. Грешно ли е, ако човек за благородни цели стъпи на някого на раменете от тия последните и оттам извърши нещо добро за народа си? Руските например държавни мъже, които за думата само републиканец, радикал, социалист и пр. пращат в Сибир, техен един генерал в Париж се целува и държи реч с тях около паметника на генерала Шанзи. Щом си постигнеш целта, то кой ти пречи да ритнеш всичките ония, които са ти служили за кираджийски кои?

Силни са нашите мотиви и съображения, които са ни подбудили днес да предлагаме тая реформа. Най-напред нашата народна философия още от незапамятни времена е въстанала против всички колективни учреж­дения, които за нищо и никакво не чинят. На всинца ни е позната пословицата „Много баби, хилаво дете". За­що ни са на нас, българите, народ вчерашен, чисто де­мократически, както доказа г. Белов, шест министер­ства, шест души министри с по 1000 лева месечно? Не можем ли да си намерим такъв един саморасъл българин, който да дръпне браздите на управлението с мъж­ка ръка, който да олицетворява в себе си и шестима­та било в работата им, било в атрибутите им? Моля ви се, какви са тия министерски съвети, тия прото­коли, мнения, отговорности, свои ведомства, вишегласия, особени мнения и пр. Шест души хора, които си събрал от улицата от немай-къде, можеш ли да ги вра­зумиш и дисциплинираш, щото едно да мислят, а най-главното и най-важното, да не му мислят много-много, но на един път да го отрязват? Търпи ли държавната машина такива лигавения? Какво ще каже то: „Аз мис­ля, „моето мнение е", „отговорен съм пред народ и съб­рание" и не знам що си още? Бе, чоджум, че като се бо­иш да се съгласиш и да подпишеш, защо не си стоиш у вас? Кой те е карал да станеш министър? Хората ти направили добро да те избавят да пишеш прошения в някое дюгенче или да си блъскаш главата с неправил­ните глаголи, а ти си седнал да го усукваш... Не, това не е за търпение вече! Где е да си е човек сам. Станеш заран, не си се умил още, половинката на чая не си прихлебил, а от всичките учреждения се натрупали на стъл­бите ви млади, пресни и подчинени вам службаши с вър­зоп писма под мишница. Наредиш ги напреде си като почетен караул и се захванеш за работа. „Какво е то­ва?" - питаш едного, да кажем, от Министерството на вътрешните дела, което тогава няма да бъде ми­нистерство, но проста секция. „Околийският и миро­вият се сбили в канцеларията на последния" - отгова­ря служителят. Първият да се арестува на седем де­ня; а вторият да се отчисли" - отговаряте вие. „Слу­шаме" - ще повторят служителите един подир други и ще си излязат, нещо, което ще трае около час-два.

Ама колко ще бъде добро! Няма интриги тогава, няма криза, няма разцепление. Ние вярваме, че някои бъдещи и настоящи министри сто пъти биха предпо­чели да се являват с книги в ръката пра едного, откол­кото да се потят и дават мнение.

Па е и мъчно да се намерят хора, а, кардаш, кои­то да мислят и работят заедно без задни цели. Защо досега не може да се намери още човек за Министерст­вото на вътрешните дела, ей го на, става вече повече от година? Хора се не намират бре! Има ги тях много, но отгде ги знаеш какво мислят на сърцето си. Днес го гледаш много добър човек, сладък и гладък, но уверен ли си, че утре няма да ти вирне нос и поиска да има свое мнение? Светът е сега дявол.

Ще ни възразят мнозина, че министрите трябва да бъдат двама, защото гражданско лице не може да управлява и военните дела. Лъжете се. Съвременният ни историк и на тоя въпрос може да отговори удовлетворително. Например г. Каравелов не можа ли да се обюжда и спраслява, както трябва, с военните по време на войната? Нямаха ли те нужните почести и дисциплина към него, макар и да нямаше той мундир? Попитайте пиротския и софийския коменданти във време на войната. Първият от тях влиза при г. Каравелова гологлав, а тамам посегнал да се ръкува, тоя последният му извикал: „Под козирог!" Ама не може, това е против дисциплината и нам що си още, г. Каравелов, който желае нова реформа във всяко ведомство, вика: „Под козирог!" А софийският комендантин влиза при г. Каравелова, върви човекът палдър-кюлдюр, и тамам поискал да кацне върху стола, първият му извикал: „Във фронт! Доклаждай като на началника си." Комен­дантинът следва: „Г. министре, дойдох" и пр. „Ха сега наляво" - повтаря г. Каравелов и „марш из вратата". Значи, може това ведомство да бъде в едни ръце.

На мнение сме ние, че и по други браншове тряб­ва да се направи икономия и реформи. Търновската кон­ституция „святиня", „святиня", но май че захвана да омръзва на партията. Защо ни са на нас толкова депу­тати, от кол и въже хора, които не ти са ни в клин, ни в ръкав? За черни очи ли са в камарата видьомоневци, Кръклисийски, Иванчо Фарисеина, Стоица Тавалички, Духовников и други? Ако бяха по-малко, избрани измеж­ду нашите приятели, можеш да се споразумееш за всич­ко. Освен това, за да бъдем последователни, трябва се, щото, като направим министерството еднолично, съ­щият вятър да вее и из камарата. 60, най-много 80 депутати като си имаме, било с тупкание по гърба, било с други някои средства ще можеш да ги окоткаш. Ами на 250 души дава ли се джувап? Все ще се намери някоя крастава коза, която да ги оскверни.

Излиза, че освен горните 60 000 лева икономия, ка­то се съкратят депутатите на 80, ще капне още 150 000-200 000. Това за парата. Ами колко по-скоро, по-успешно и по-съгласно ще се вършат работите?

Тия добрини можем да направим ние на българския народ, стига нас да спомни и постави на държавното кормило...

Автор на портрета е Георги Данчов - Зографина.