събота, 31 юли 2010 г.

Нещо за признателността

Александър Балабанов

На 8 юли се извърши погребението на бившия министър, учен, писател, обществен, просветен деец, професор Иван Шишманов. Имаше твърде малко свят. От големите хора не казвам кой бе и кой не бе, защото мъчно е да кажем за някого, че е голям, докато не го видим прострян в ковчега пред нас.. И от току-що бившите или въобще от истински бившите големци пак имаше малцина. Народ и студентство – също твърде, твърде малко.

За студенството – обяснимо е, ваканция е. За народа – също; кой ще му каже, отде ще знае тоя още тъй непълнолетен, тоя още тъй незрял, тъй несамостоен в преценките си на личностите и на тяхното значение беден народ, кой ще му каже обективно, кой е този, кой е онзи? В тази наша страна, дето страстите са тъй разпалени и за най-дребното, дето мегданът си остава все същият малък, а атовете тъй бърже се размножават. Гдето всички наши са ангели, всички не наши са дяволи, а тия, които са свободни и не чакат от никого ечмика – тях може всеки безнаказано да пренебрегва.. Кой ще му каже? Кой ще му даде примера?

Значи все донякъде е обяснимо, че имаше малко народ.

Поради тежкото си боледуване аз едва можах да престоя времето в черквата. Но ми казаха, че до гроба са отишли само стотина души. Че само от тия хора, които срещнах аз на улицата тоя ден, само от тях на сто души е помогнал професор Шишманов през живота си! Направил им е такива добрини.

Но и това разбирам. Нали няма признателност! У нас – да разчиташ на нея, значи да си някой голям будала или някой нещастник. И после – човешко е, човек обръща гръб на извора, от който си е утолил вече жаждата. Само нежните и хубави души си спомнят за тоя извор и после – и не го замътват.

Освен това признателността е свойствена само на истински дълбоки души и на оригиналните духове. А такива – кой не знае това – те са рядкост даже и у нас. Даже и у нас никой не може да търпи никакъв сърдечно оригинален и дълбок дух, веднага той е афоресан от обществото и от литературата, мразен от силните на деня, пренебрегван от хората, неразбиран от мнозина, а тия, които най-добре го разбират и знаят кой е – тъкмо те го преследват най-грозно, най-организирано. Те треперят от неговото появяване – и затова ги нарекох аз един път: организираната посредственост.

Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките. Срещнете някого – и ще видите, той говори добре са произведенията само на тия, които са от неговата партия, от неговия кръг. И то – не защото ги цени или не цени другите, а просто защото сам и тъй и тъй нищо не разбира от себе си, а само върви с тия, които са с него или при които е той. Разбира се, това са тия души, които са се издигнали само благодарение на тази котерийност – и за нея се държат. Тежко ми е, че в България всичко е в зависимост от партийността. С това се задушават и удушват висшите трепети на човешката душа. Погледнете в нашия социален живот. Ще видите, че не само приятелствата, ами дори и любовта е в зависимост от партията.

Иван Шишманов беше един даровит мъж със светла, висока и обширна култура. С душа отзивчива за най-скъпото за една нация, за нейната душевна култура, за науките, за изкуствата, за всичко онова, що е единствено предназначение на една нация. За това, за което живее и заслужава да живее един народ, към което в края на краищата са устремени всичките му борби и пориви.

Петдесетгодишнината ще се празнува на България. Боя се, че и тоя празник ще бъде повече едно мило сановническо тържество с банкети на държавна сметка. Но все ще се празнува. Тогава, тогава размислете вие, непризнателни сомоедци: кое от това, което ще се празнува, не е свързано с дейностите и борбите на Шишманова и на тия като него в нашата страна?

Защото някакви големи облаги и богатства от вас, нешишмановци, невазовци, неботевци, неславейковци, България няма. Не са образцови обществените служби, богата страната не е, поражения и в политиката, и в обществения, и в икономическия живот. Градове цели в мизерия, живот в тях най-първобитен, освен за неколцина, които отрано са рекли да използват тишината в това село без кучета. Това ли ще се празнува? Сигурно не това, а това, което са наредили и дали духовните първенци, като са се отказали доброволно от вашите комфорти и охолности.

Разбира се, ние знаем, само сърдечните хора отиват на всяка цена до гроба. А повечето от хората отиват както на самото погребение, така и до гроба не за умрелия, а за живите около и непосредствено до ковчега. Шишманов нямаше партия – да тръгнат тълпи с ленти подир ковчега му. Шишманов, дори и да бе жив, нямаше власт, и да имаше, нямаше никому да отнима нито автомобила, нито гювеча. Така е на пръв поглед, вие плиткоумни. А всъщност тъкмо на такива хора вие дължите и вашите автомобили, и вашите гювечи. Тъкмо на такива, защото те ги нямат.”

1928 г., със съкращения от „Нещо за признателността – мисли по случай погребението на проф. Д-р Иван Шишманов”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. Източник: Център за анализи и образование

Държавници и поети

Александър Балабанов

Поезия наричам и всички изкуства. Политици наричам мъжете, които са, които са били, които се готвят да станат царе, министри, дипломати, шефове и лидери на партии. Политиката и поезията стоят едно от друго така далече, както земята от небето.

Политикът е човек на разсъдъка, на ума, на логиката, на пресметливостта, на делото. Поета – поета, ще рече и художника, музиканта, артиста, танцьора, въобще поета е човек на въображението, на призраците, на мечтите, на безделието. Но както земята и небето се допират до хоризонта чрез въображението ни, така и поезията има своя хоризонт чрез земята, чрез политиката. Тоя хоризонт е единственото общо между политиката и поезията, той е единственото хубаво нещо, единственото възвишено нещо на политическата дейност, която сама по себе си е низша проява на човешкия дух. Политиката задоволява не по-други нужди на човека, отколкото са яденето, пиенето, спането и пр., тя е физиологична помощ.

Само фантазията, само стремежът към по-високи сфери може да даде на политиката от блаженството на поезията, от радостта на съзнанието, че твориш, че си бог в човека. Тя дава замах на политиците, тя дава сила на техните мисли, образ на техните въжделения за повдигане на народа. Бих желал да няма нужда изрично да обяснявам, че не искам поезия в политиката, както никой свестен не би поискал политика в поезията. Нито мисля, че политикът трябва да зареже работата си и да се занимава с поезия.

Но аз знам, че за добрия политик интересът, живия, личния интерес към поезията е необходим, ако иска той да бъде наистина нещо за народа. И необходим е не само защото въобще всеки държавник трябва да има пред очи винаги както целия материален, така и целия духовен живот на народа си, а е необходим предимно за неговото лично духовно състояние. Тоя интерес ще го предпази от загрубяване, от опустяване, от душевна мизерия, от затъпяване и озверяване.

Ще спомена няколко примера от стари и от нови времена. Солон, действително най-мъдрия законодател на древна Гърция, човекът, комуто целия народ повери неограничената власт в държавата, за да я уреди, за да я спаси от анархията, за да я изтръгне от хаоса, в която я хвърлиха социалните и партизанските ежби на негодниците, тоя Солон е бил с активен интерес към поезията, писал е и е оставил много елегии. А малко преди да умре, е тъгувал най-много за дето няма да може да чете Сафо.

Александър Велики е най-големият политик и най-гениалният стратег, какъвто се е раждал на света. Силата на неговата фантазия създаваше шеметни подвизи в политиката и във войната. Сигурността на неговия политически ум най-добре може да се докаже с факта, че всички градове, колонии, институции, които Александър Велики основа в Азия и Африка и досега са с голямо значение. Неговият реализъм в политиката и неговото военно изкуство и досега удивляват човечеството.

И тоя Александър е водел със себе си в най-почтени и свободни обстоятелства много учени и поети и е подигал и насърчавал с личния си интерес тяхната работа. Сам той, както е известно на всички ни, е държал винаги под възглавницата си Илиадата. И ако Александровото дело не биде доведено докрай, то е, защото той не знаеше, че ще умре от треска едва навършил 33 години.

Всеки, който се интересува от живота и делата на великите държавници, ще види, че литературата играе голяма роля в техния живот, че те имат своите любимци между поетите и художниците... Изтъквам още веднъж и по тоя по-рязък начин: може поети и художници да уреждат една държава, това не е никак странно: напротив, има много примери за това. И държавата няма да бъде много по-лоша от държавата на другите, на адвокатите и на лихварите.

Не това искам да кажа аз, че поети и художници трябва да управляват, нито пък само философи, както проповядва Платон. Моето желание е по-скромно: тия, които се занимават предимно с политика, те не трябва да се оставят да им изсъхнат душите, да им умре и последното въображение, което е тъй необходимо за всеки държавник-творител.

Несправедливо ще бъде да отричаме интерес към поезията на българските държавници. Напротив, едва ли има държава в света, която като България да е закърмена с поезия. Всичките дейци по нашето Възраждане, борците за политическа свобода, първите наши държавници, въобще строителите на българската държава, те не само че имаха жив интерес към поезията, ами и повечето от тях самите бяха поети. И тяхната работа бе благословена, това, което те направиха, то бе наистина нещо. Паисий, Раковски, Ботев, Славейков, Каравелови, Стамболов и др.

От петнайсетина години нашия живот биде подзет от един такъв студен, мрачен, сух материализъм, щото и нашите държавници почнаха да се въртят само в неговата сфера. Държавата ни се обърна на едно адвокатско и банкерско учреждение. Народното събрание ставаше все повече и повече събрание на лица от тези професии, които, колкото и да са достойни и даже отлични сами по себе си, все пак сами ще знаят, че един народ не може да се води тъй едностранчиво. Тая едностранчивост – тя е причината за всичката ни днешна мизерия.

Ето защо с тия няколко мои нахвърлени мисли аз си позволявам да призова уредниците на нашия държавен и обществен живот да се позаинтересуват малко повече от всичко това, което наричаме поезия в живота. Да погледнат на човека като на същество, което знае не само да яде и да пие, и да работи, а да мисли, да чувства, да плаче, да се радва, да страдае, да ликува, и да се опиянява. И тоя интерес не трябва да бъде само материален, а жив, личен, свой.

И нека знаят всички, че живота без поезия е пустиня, е мрак. Че всичко би загинало невидено и нечуто в тоя мрак, ако да не бе светлия лъч на поезията, която единствено има сила да прави от случайното нещо трайно и вечно, да дава смисъл на едва забелязвани събития и пориви. Вехнат и чезнат делата и подвизите, живее и вечно дее само словото.

1922 година, със съкращения от „Държавници и поети”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г. Източник: Център за анализи и образование

Човек без спомени е куха хралупа

Петър Увалиев

Преди някое време поетът Ани Илков прозорливо и шеговито ме беше оприличил на Робинзон, макар и островът ми да не е толкова пуст. И ето че това, което днес имам да кажа, е напълно робинзонско. То е чисто и просто електронно преображение на прословутото послание в запушена стъкленица, запратено в морското ширине с безумната надежда, че някакси, някога ще стигне до някого, който ще предаде комуто се полага островното ми послание. Ето предисторията на това въздухоплавателно приключение.

Случайно бях споменал пред една умна млада българка две съвсем незначителни ситници от шареното ми битие. Първата беше, че за разлика от Димчо Дебеляновите “черни” пловдивски дни, моето пловдивско юношество беше от сияйно по- сияйно. Там, някъде между Небет тепе, Джумаята и улица Пълдин, неусетно станах европоглед, така както други става късогледи или черногледи. И другото, което каха е, че от като шаря по света, съм се вманиачил да събирам стари български пощенски картички. Моята събеседница разказала това в Държавния архив в Пловдив и там любезни хора решили нарочно да подготвят и да ми препратят няколко чудесни цветни снимки от стария Пловдив. И понеже не им знам ни имената, ни адреса, пращам им по ефира невидимата си благодарност. Дано някой я чуе и им я предаде.

Един от тези трогателни подаръци е снимка от разрушения днес Френски колеж, който свърших в 1932 г. Там научих френски, немски, латински и старославянски : така очите ми прогледнаха за света и назад във времето и далеч в пространството. В Пловдив научих и странната дума Пикадилли. Така се казваше едно кино до ресторанта Средна гора срещу хотел Париж и Пощата, зад която се гушеше Театра. А ето че сега живея на десетина минути от площада Пикадилли, който е на самия пъп на многомилионния Лондон. Но за мене Пикадилли и Средна гора са мисловни съседи.

Сигурен съм, че за тази невероятно и все пак естествена близост е мечтаел баща ми, когато ме е пратил да уча в Пловдив. Тогава вече беше се преселил в София, но и юношеството, и младостта му бяха минали в Пловдив. Затова у дома се говореше за духовното многообразие на града, в който още преди Освобождението Христо Г. Данов предлага 504 български печатни книги, Александър Балабанов в началото на века превежда “ Фауст”, София Юрукова създава всеобхватната Мозайка от знаменити съвременни романи, италианският тенор Гуаско пее в митичния театър Люксембург, а баща ми издава на собствени разноски на френски извадки от книгата на Жан Жак Русо “Емил”, за да учи студентите си във Висшия Педагогически Курс, където негови колеги са именитите просветители Томов, Недков, Самодумов, Мутафчиев.

А над това космополитно културно пъстрило витае призракът на трескавия Алфонс де Ламартин, предтеча и пример на онези нащи даровити съвременници, които самопожертвувателно все още се напрягат да вярват, че поезия и политика не са несъвместими.

Баща ми почина няколко месеца след постъпването ми в Колежа, но образът му се сля с многоликата, надпровинциална същина на Пловдив. Може би затова, неволно и неусетно, една от първите ми по-обмислени писачески прояви някъде към 1937 г. бяха шест есеистични подлистника в седмичника Ла Парол Булгар, списван на френски под редакцията на далновидния Владимир Данев. Общото им заглавие беше “Пловдив пур Еа”, Пловдив за Еа, въображаеми писма до една млада датчанка, която ни беше поразила с безбурния си европейски светоглед, така различен от нашата бодлива таралежова наеженост. Само бащиният ми Пловдив можеше да бъде уравнителен знак между нея и нас, между усмивката и настървлението.

Всичко това беше потънало някъде дълбоко в мътилката на паметта ми. Но то възкръсна, когато погледът ми погали подаръците от Пловдивския държавен архив. И ето, че тези архивни снимки събудиха един съкрушителен укор не само към мене, но и към всички, които живеят ден за ден: не е ли срамота да забравяме да помним?

Човек без спомени е куха хралупа.

Би Би Си, 20 март 1994, http://www.bgfactor.org/index_.php?cm=2&id=7409