вторник, 27 януари 2009 г.

Въображаемите грехове на българската буржоазия

проф. Никола Милев*

Откъси от статии на Никола Милев, публикувани във в. „Слово"

„Завоевателната политика на българската буржоазия"? Големи думи, за да се порицае въображаемият грях на един почти несъществуващ грешник. Защото „българската буржоазия" е един набеден политически виновник, както имаме в нашето снизходително и дълготърпеливо общество набедени аристократи и на­бедени пролетарии, набедени писатели и набедени критици. Но все пак ония, които са употребили тия големи думи или други подобни, ковани в същата наковалня, са искали да обозначат нещо с тях, и то нещо, което не одобряват, нещо, което осъждат. Това нещо са войните, които България води през 1912-1913 и 1915-1918 г.

Тия войни се свършиха нещастно, с тежки разочарования и големи жертви за българския народ, който беше в границите на българската държава, но и за онзи, който беше и остана извън тия граници, ако злата орисница не се показа още по-жестока и не го прогони далеко от родното огнище немил, недраг...

„Завоевателната политика на българската буржоазия"? Надали българска­та политическа фразеология е изразявала някога абсурд по-очевиден и по-гра­маден. Доказателството боде в очите и само политически слепци могат да го не виждат.

Ако войните, които води България бяха сполучили и военните цели биха се постигнали даже в най-пълен размер, какви щяха да бъдат границите на българ­ската държава? Те нямаше да излязат извън пределите на българската народ­ност, така както тия предели са посочени от чуждата етнография преди даже да имаше оформено българско народно съзнание или българска народна програма; нямаше да преливат зад линиите на българските автономни области, теглени през 1876 г. от конференцията на посланиците в Цариград; нямаше да надхвърлят идеала на дядо Славейков и Чомаков, на Ботев и Левски; нямаше да се отклонят от начертанията на Сан-стефанския договор, на който - онзи ден отпразнувахме 45-годишнината.

[+/-] ...виж целия текст



Етнографските граници на българското племе; политическите граници на българската държава според акта на рождението й; идеалите на народните во­дачи, делото, на които се почита от целия народ, всичко това да не е изобретение на „българската буржоазия"? Така би трябвало да се заключи, ако се водим по логиката на ония, които формулират обвинението.
7 март 1923 г.

* * *

Най-големите левичари искат да се налагат чрез принуждение. Върху изхо­да на тая борба, където и да се води тя, не може да има съмнение. Той ще бъде в полза на свободата.
2 януари 1923 г.

***

Всички си спомняме отчаяните усилия, правени от различни държави през време на войната и след подписването на договорите за мир, за да отхвърлят от себе си отговорностите за кървавото стълкновение и да ги стоварят върху про­тивниците. Само ние се намерихме най-умните от всички, за да се самообвинява­ме и за дела, по които българските управници нямaт никаква инициатива и никак­ва отговорност?...

Да бяха поне тия самообвинения верни, да изказваха смели истини, те мо­жеха да минат като доблестни самопризнания! Но те са, за жалост, оръжие за вътрешни борби, те са „партизанска стръв".

Вътрешната борба ще свърши - тя не е първата, която България прекарва -ще настъпят нови дни, когато партизанският бяс няма да размътва погледа ни, когато ще ни се наложи да заемем българска позиция и тогава чак ще стане ясно за всички, че само като се стои на нея, може да се бранят истинските интереси на народа.
12 март 1923 г.

* * *

България е изпълнила договора. Нека и Сърбия стори същото по отношение на задълженията, които тържествено е поела чрез договора за покровителство­то на малцинствата, и тогава не само границата между двете държави ще бъде сигурна, но и братството ще бъде сърдечно...

А това, което става в Македония, никаква военна сила не може да го сломи. Македонското движение днес не е дори само политическо движение: то е взело облик почти на религиозно движение, което обхваща всички елементи и достига до мистицизъм. Срещу такива движения пушката, картечницата и оръдието са безпомощни. Сърбите, които са живели поколения наред в национална екзалтация, трябва най-добре да разберат това. И, ако не са го разбрали, никакви поли­цейски и военни мерки няма да помогнат.
27 март 1923 г.

***

Всеки може да има, каквото иска мнение за македонското движение, за неговите водачи, за неговите методи на борба. Но никой не бива да изпуска из предвид, че то е движение за свобода и за българщина и че това движение се ръководи от една организация, силата, на която Сърбия отдавна чувствува, и се вдъхновява от един дух, който е непреодолим и достига до мистицизъм.
28 април 1923 г.

* * *

Правителството трябваше да вземе акт от писмата, но не трябваше в раз­правията между него и Македонската Вътрешна организация да намесва българ­ското общество и да дава на враговете на българщината да предвкусват радост­та от една възможна братоубийствена война между организираната държавна власт на България и моралната държава на поробените българи в Македония. Тодор Александров е водител на една тайна революционна организация, дебна­та всеки час от много страни и силни врагове, и от него не може да се иска да държи езика на канцеларския протокол. Но едно правителство, което държи на своя престиж, не бива да си служи със закани и позиви за отмъщение... Самообладанието е най-голямото доказателство за сила.

Но българското правителство няма нужда да употребява сила, когато е дума за отношенията му към македонската организация. Достатъчно е то да разбере същността на македонското движение. И да си определи едно строго поведеше съобразно с интересите на българския народ. Вътрешната Македонска 0рганизация е, подир Екзархията, най-крупното дело на българския дух. За нея през 1917 г., когато враговете на българския народ имаха свободно поле, за да сеят заблуди и омраза против него, Брайлсфорд писа следното: „не тя е създала българ­ския патриотизъм на македонските селяни, а тя самата е произлязла от него", фактът, че въпреки всички изпитания, въпреки всички превратности на съдбата -въстания, кланета, войни, дележ, ново робство - тя изникна из развалините на толкова материални разрушения и на толкова разбити блянове, още по-мощна, отколкото в миналото, тоя факт показва, че причините, които са я породили не са изчезнали. Организацията си остава убежище и надежда на македонския селя­нин, угнетяван от чужда некадърна власт и терзан духовно заради своята вер­ност към един освободителен идеал.

Да се отрича тая борба е глупаво; да се свежда тя към разбойничество или четничество е несериозно: това имат интерес да правят ония, които искат да си извоюват свобода за по-големи насилия над едно население, което е решило да не се помири с налаганото му културно и национално робство; да й се открива обаче фронт от българска страна, това значи да изпаднем в умопомрачение, кое­то ще ни хвърли в пропаст и като държава, и като народ.

В тактиката на тая борба може да са извършени грешки. Но не бива, от друга страна, да се представят водачите от македонското движение като луди хора и кръволоци, които търсят само авантюри и кръв...

От друга страна, когато оценяваме действията на тая организация ние се натъкваме на един факт, който, умело използуван, може да бъде от грамадна полза за българската политика: Вътрешната Македонска организация ревниво брани своята самостоятелност като не допуска никакви външни вмешателства и нежеланите работи, които от две години насам огорчават добрите българи, са произлезли от пренебрегването на тоя факт.
30 април 1923 г.

*Никола Илиев Милев е роден на май 1881 г. в с. Мокрени, Костурско и умира на 13 февруари 1925 г. в София. След завършването на история в Софийския университет (1909 г.) печели стипендия на името на Марин Дринов и заминава на двегодишна специализация във Виена. Преподавател по нова история в Катедрата по българска история и история на балканските народи в Софийския университет. Директор на Дирекцията по печата при Министерство на външните дела и изповеданията (1917-1920 г.). Редактор на сговористкия печатен орган в. "Слово" и на в. "Еко дьо Бюлгари". През 1924 г. е избран за народен представител. В края на 1924 г. е назначен за пълномощен министър в САЩ, но няколко дни преди заминаването е убит. Член на ВМОРО от 1898 г. Участва в дейността на македонските братства и сътрудничи активно на периодичния печат на македонските българи. Макар че не член на ВМРО след Първата световна война заедно с професорите Любомир Милетич и Иван Георгов Никола Милев е съветник и близък сподвижник на Тодор Александров. Той е един от противниците на опитите на комунистическите сили да овладеят ВМРО и другите македонски организации и се противопоставя на Майския манифест. През 1924 година във Виена групата македонски дейци около Димитър Влахов, свързали се със съветските служби, взима решение за убийството на своя опонент Никола Милев. По решение на Специалната наказателна тройка (ЧЕКА) в състав Станке Димитров, Иван Минков и Вълко Червенков терористичната група на Петър Абаджиев подготвя покушението над професор Никола Милев, което е извършено на 13 февруари 1925 година на булевард „Дондуков“, в центъра на София.

понеделник, 19 януари 2009 г.

Урра!

Захарий Стоянов

Шарлатанските маневри, стремленията на народните душмани, неприятелите най-после на народния ни идеал са, поражени чак в основата си. Техните злокобни и народоубийствени дейст­вия паднаха вече пред народната воля. Днес н а родната пар­тия заедно с целия народ, начело със своите водители Гешов, Вазов, Величков, Бобчев (гл. дописката от Каратерзилери), тър­жествува: казано накъсо, днес народът, с изключение на предате­лите либерали, тези християнски читаци (гл. лекциите на н ародния), се готви вече да посрещне своя идеал — съединението. То е вече на път. Ако сведенията са верни, честта и гордо­стта на България, г. г. Гешов и Хр. Христов* са на завръщание вече в милото ни отечество. Това наше мило отечество те го ос­тавиха преди един месец турска област, гдето царуваше произвол и тирания под башибозушкото управление на Алеко паша (гле­дай „Народен глас", „Мисли по източнорумелийските работи"). Днес обаче, подир няколко дни още, ние сме честити да обя­вим на читателите си, че отиваме да срещнем съединението. За­сега то се намирало в хотел „Моrеz" във Виена.

Колко смешни бяха нашите противници, когато народната партия под патриотическото управление на г. Д. Попова устрои Централен комитет и поби знамето, а те се смееха. Не им се вярваше, когато г. Величков каза.в хотел „Люксембург": ще си пролее к р ъ в т а. За подигравка го считаха те, когато нашите оратори казаха: „Ако не е догодина, то до друга; ако не подир пет, то подир десет."

За още по-щастливи се считахме ние, че наместо двама души ще посрещнем трима освен съединението. Думата ни е, че г. Ив. Ст. Гешов покрай другите си политически занятия извършил е и една домашна грижа. В Париж той се е сгодил за музолюбивата щерка на г. Вълкович бей, което обстоятелство така също не е извършено с някои користолюбиви цели. Ако сведенията ни са верни, на втория ден после обручението на младите ни съотечественици актът за народния ни идеал се подписал. Г. Бисмарк е бил трогнат твърде чувствително. „Идете и се плодете", казал гой в една депеша, която била изпратена нарочно по случай на тържеството. (Ние ръкоплещим отдалеч на нашите млади.)

Немалко е спомогнал тоже за достиганието на идеала ни г. Xр; Христов със своите мускали гюлово масло. Чрез това благоухание той сполучил да запознае нашето отечество с много знатни фирми и аристократически салони. Но най-много е спомогнала за това г-жа Олга Киреевна.

Тук му е мястото да забележим, че читателите ни най-малко не трябва да се безпокоят за последните новини, че оттук ната­тък войската ни щяла да пее наместо „Шуми Марица" -„Аман, аман, бадатлъ"(Аман, аман, багдатчанино, песента на башибозуците, опустошили Перущица, б.р.). Това обстоятелство никак не трябва да ни стряс­ка, то е направено пак за нашето добро, защото чрез подобни! отстъпчиви средства ще можем да привлечем на наша страна и Баба-Алието, което, като се научи за нашия османлалък, току виж, че султанът казал: „Хайде чираам олун! — Харизвам ви и Македония." Ама сега не можело да стане — догодина. Ще сe молим. Като чуе например н. в. султана, че нашата войска пее следующата песен:

По време на утринната молитва, аман,
тръгнах от Пловдив,
ножа с бялата дръжка
мушнах в пояса.
На лов ще отивам, аман,
поех пътя за Перущица;
барутанлията Ахмед ага
по пътя го срещнах.

Брей, братя по вяра,
мюсюлмански храбреци,
перущенските неверници
вдигнали глава.

Бийте да бием, аман,
дръжте да държим:
момичетата на десет години
да ги направим жени.
Да нападнем черквите,
да обесим поповете,
да плячкосваме, обираме,
да изтребим неверниците.

Това го каза Ахмед ага,
измъкна големия си нож,
убивахме, колехме комитите,
аман, аман, багдадчанино. . .

още повече ще се зарадва.

Е, добре! Тая песен лошава ли е? Колко хора ще се про­сълзят от нея. Ами да чуят министрите в Цариград? Олеле, майчице! Умират от радост тяхна милост. Види се, че съединистите желаят, щото тая песен да послужи и за бъдещия ни марш.

Но чакайте! Черната злоба пак ще възтържествува, братя. Когато бяхме пренесени да пишем горните редовце, ето каква депеша получихме от нашите хора из Европа: „Злобният Салабашев, върл казионен, е излязъл да ни гони и преследва като вълшебник. Той подкупил всичките келнери да ни отровят. По­мощ братя! Кажете на г. Величков, че ако желае да си проли­ва кръвта, час по-скоро да тръгва. Препис от телеграмата предай­те на г. Бояджиева ... На оръжие!"

Е, господа, кой е крив сега? Ние направихме, щото ни иде­ше отръки, но предателите либерали всичко развалиха, но ние пак ще се молим. Добър е господ. Ако не сега, то подир 10 години, нека бъде подир 15.

в. "Южна България", II, 16.VI.1884 г.

* Гешов и Хр. Христов - съответно водач на румелийската "народна" партия и казанлъшки розоберач. Точно по това време двамата са Европа с мисия да научат настроенията за евентуалното съединение.

неделя, 11 януари 2009 г.

Хъшове в Белград

Христо Н. Македонски*

Едва през есента стигнахме в Сърбия. На границата, местността Иванова Ливада, пазеше сръбска стража. Явихме се на един от стражарите, съобщихме му целта на нашето дохождане в Сърбия, споменахме му няколко пъти за Раковски и той, без да ни остави да чакаме там, покани ни и заедно с него отидохме в Княжевац, където ни представи на началника, който се оказа твърде любезен господин. Той ни каза, че трябвало да оставим оръжието си при него и невъоръжени да заминем за Белград. Ние, естествено, тъй направихме, след като ни записаха имената. Щом стигнахме в Белград, дадоха ни оръжието. Там престояхме цялата зима. В Сърбия едновременно с нас дойде и дядо Илю войвода с четата си, в която се записахме с Манол Наков. В Белград ние видяхме Рилския търговец Раковски, който не пропусна случая да ни похвали, задето сме се отзовали на поканата му. Там се запознах най-напред със Стефан Караджата, който беше малко по-млад от мен, но беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм срещал и до тоя час. Караджата и аз, който тоже не бях съвсем цвете за мирисане, станахме доста добри приятели.

В Белгад ни предстоеше важно дело: сърбите се приготивляваха да се освободят и изтикат турската военна сила из столицата, а ние едновременно с тях трябваше да преминем в България под предводителството на Раковски. Сърбите чакаха и най- малкия повод, за да подкачат неприятелските си срещу турците действия. Сърбите почнаха първи, като даде Раковски на нас още вечерта заповед да навлезем в турските макали и да произведем сериозно смущение и въобще да колим и убиваме, защото смущението вече беше захванало. А захванало по една така причина: едно сръбче отишло на една чешма в Ясиола, дошли турски солдати, скарали се със сръбчето и го убили. Аз тръгнах с Караджата и други 6 души. Влязохме в първата турска къща, в която, според както ни казаха, живеял турския бинбашия. Бутнахме прозореца, където светеше свещ, той се отвори и пръв Караджата, а след него аз, Юрдан Планински, Тоше Пантелеев от Свищов и пр. влязохме в стаята. Пред нас една семейна картина: един турчин във военни дрехи, седнал на земята, вечеряше на една софра със семейството си. Турчинът, щом ни видя в стаята си с оръжие в ръка, моментално скокна на краката си и грабна сабята, която беше окачена в същата стая на стената и по един военен маниер дохождаше право при нас. Ние, които по рано не бяхме си определили какво мислим да правим, като влезем в къщата, се намерихме в учудване от дързостта на тоя военен человек. Семейството, което се състоеше от 5-6 члена и ядеше баклава, изпищя, изрева, някои от тях паднаха на пода от страх, други избягаха навън от стаята. Турчинът не обръщаше никакво внимание на всичко, що ставаше със семейството, опулил беше очи в нас и чакаше сгоден момент, за да ни нападне, защото виждаше и разбираше вероятно, че отбранително положение и да пази, няма да бъде спасително за него. Ние за минута останахме в недоумение: да се върнем назад, след такова озъбване от страна на един турчин, не беше по обичая ни; омразата ни против турците беше достатъчно, даже извънредно голяма, за да не скръстим ръце като покорни раи. Пък и връщането ни не беше съвсем безопасно поне за едного от нас. Турчинът, който гледаше право в Караджата и следеше и най-малките му движения, защото той стоеше по-близо до него, скокна изведнъж върху Караджата, а той дръпна се настрана, завъртя сабята си и турчинът се повали на земята. След туй извърнахме на улицата и счетохме това достатъчно, за да кажем на началствата си, че сме взели добро участие в произвеждането на исканото смущение и предизвикание. Ние не влизахме вече в друга къща през тая нощ.

На улицата останахме сами с Караджата. Вървим и приказваме разярено за турците. Насреща ни припка един ходжа и бяга към калето, като носеше със себе си нещо. Аз попречих пътя му и на турски го попитах къде ходи. Той ни напсува по турски и хвана дръжката на палата, що носеше. Караджата, без да му мисли много, дръпна саблята си и, като удари, с един замах му отряза главата. Ходжата носеше две гърнета, едното с мед, а другото с масло, и всичко туй се смеси с неговата кръв. Караджата не можеше хладнокръвно да гледа турчин, тоя мъчител на нашия народ.

Турците, които не можеше да не знаят за намеренията на сърбите, особено турската войска, разбраха значението на това нощно нападение на турските махали и се приготвиха хубаво да ни посрещнат. Понеже сърбите не можаха да удържат настъпа си против турците, Раковски събра в една чета на Илю войвода и своята, та под негова команда тръгнахме да подкрепим сърбите на Кале Мегдан. Ние, които се готвехме да навлезем в турското царство и да се бием с войската на султана, трябваше при тоя случай в Белград да направим една репетиция, един опит. Нападението беше отчаяно и турците, заедно с турската войска, като не можаха да устоят, прибраха се в калето, където ги забихме заедно със сърбите от направения на улицата окоп по указание на Раковски. Ние бяхме въоръжени с белгийски пушки, които се пълнеха отгоре. Окопът беше тъкмо пред входа на калето, откъдето беше твърде удобно да се обстрелва последното. Щом се окопахме по такъв начин, сърбите се върнаха не зная къде и защо. Турците стреляха от калето с топове, но без успех; намерили се обаче между тях и австрийски инженери, по указанието на които топовете се снеха, за да се бие добре и не прехвърля града. Турците и това не умели да направят. Скоро обаче те захванаха да бият и разрушават града, а ние биехме с пушки солдатите, които стреляха с тия топове, защото не беше много далеч. Та по тая причина или по други дипломатически съображения, пристига на Кале Мегдан пръв английският консул, заби на мегдана английско знаме и на същото място разтвори един чадър. Тутакси след това на същото място се събраха руският, французкият и консулите на другите сили; там се реши да се спре бомбардирането на града, което и стана. По настояване на консулите всичките турски граждани, които бяха побегнали в калето, излязоха от него и след няколко дни властта ги разпрати по разни места вън от Сърбия.

След примирието, т.е. след като турците се прибраха у дома си и оставиха Сърбия, нашето положение като че се влоши... но не се отчайвахме. Илю войвода пратиха за Крагуевац с около 400 момчета, където ги разпусна, а той сам се завърна в Белград, ако помня добре, на пенсия. Около него се навъртаха и няколко от момчетата му. Аз с Манол Наков взехме страната на Раковски, защото той не рачи да се откаже от това да действува и занапред на друго място и при други условия.

Раковски един ден ни свика и ни каза да заминем за в Румъния, като даде всекиму от нас по два минца. Всичките българи там бяхме приблизително 5 до 600 души. За в Румъния канеше той по-здравите, по-пъргавите и по-решителните; на другите, които добре познаваше, казваше да си ида където искат.

- Всеки человек не е за всяка работа - казваше той. - Тук за нашата престояща работа, която ще наредим в Румъния, трябва печени и калени момчета.

И действително, за в Румъния потеглихме до 200, но все отбор момчета. След нас тръгна и Раковски.

Откъс от "Записки на Христо Н. Македонски 1852-1877". Сцени от записките, включително горевключените, присъстват в театралната постановка "Хъшове" на Александър Морфов.

*Христо Македонски е роден през 1835 г. в село Горни Тодорак, Кукушко (днес Ано Теодораки, Гърция), умира в Русе през 1916 г. Хайдутин в четата на Стоимен войвода, действаща в Малешево. През 1862 година влиза в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград и се сражава с турците при бомбардирането града. След разпускането на легията заминава за Румъния. В 1864 - 1865 година е начело на малка чета, която по поръчение на Раковски обикаля българските земи. По-късно, в периода 1867-1868 взема участие и във Втората българска легия, като след като тя е разпусната през пролетта на 1868 година, преминава в Румъния. По-късно същата година се присъединява към четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, като след разбиването ѝ се добира до Одеса и оттам отново се прехвърля в Румъния. Участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание.

В Сръбско-турската война от 1876 година е войвода на български доброволци. Христо Македонски е прототип на Македонски, главния герой на повестта на Иван Вазов „Немили-недраги“.

събота, 3 януари 2009 г.

Честита Нова година!

Алеко Константинов

Я ще бъде честита, я кой знай… От рождение и до гроба ний все туй чуваме: «Честита Нова година», па то от «честитост» отишло, че се не видяло… Мигар на 1 яну­ари 1887 година Олимпий Панов и Узунов* не са получили стотина благопожелания с туй пусто «Честита Нова година», а не се изтекоха ни два месеца и тези незабравими борци загинаха от братски куршуми, сред най-варварски изтезания, и, обратно, самите палачи, върху главите на които са се изсипали тайно проклятията на стотини хиляди българи — те си проживяха честито цяла верига години, окръжени от почестите и ласкателствата на безхарактерната рабска паплач… Иди му разбери!

Мигар Стамболов, на 1 януари 1894 година не е полу­чил хиляди честитявания и насърчения да следва храбро борбата със северната мечка, а пък северната мечка стъпила върху една пета част от земното кълбо, хич не мига даже и не щеше да знае, че някаква си бълха пълзяла под опаш­ката й. Мечката едва-едва си помръдна опашката и бъл­хата отиде, та се не видя.

Мигар същият Стамболов на 1 януари 1895 година, не е получил множество поблажки с «Честита Нова година», а пък то баш посред годината такива добрини се посипаха върху главата му, от каквито нека Бог да пази цялото человечество.

Мигар почитаемото правителство начело на Народ­ната партия, към която се числи всичко «честно, благородно и интелигентно», няма да получи утре, на 1 януари 1897 година, хиляди честитявания и подкрепи за борба с кал­ната опозиция, към която се числи всичко, «безчестно, подло и невежествено». Да, ще получи. И току виж, че дивият български народ не оценил някое истинско благодеяние, каквото например търговския договор с Австрия — моля ви се с Австрия! С тази майка-благодетелница на нашата татковина, що денем-нощем сълзи рони и Богу се моли, да ни сподоби със Санстефанска България, и е всеки час готова да ни поднесе Македония на тавичка, както поднесе златната сабя на нашия благодетел Абдул Керим паша — току виж, казвам, че нашият народ не оценил великото ико­номическо значение на двойната победа, и току ще чуем един ден, че почитаемото правителство осъмнало с някое малко главоболие в краката. . . Тъй върви светът, какво ще му направиш!

Па и не може бе, джанъм, на всички да се угоди. Когато за «Свобода» всичко беше светло, за «Прогрес» всичко беше мрачно; завъртя се, разбираш ли, колелото и гледай ги сега: за «Свобода» всичко е мрачно, за «Прогрес» всичко е светло. Колело!…

Но не мислете, че това става само от изменението на об­стоятелствата. Обстоятелствата никак не повлияха на някоя твърди характери. Вземете за пример господина Йордан Йо­нова**: изпотрепал се е горкият да се бори за благоденствието на милото ни отечество; гдето седне, гдето стане, все една и съща мисъл го мъчи — как да облагодетелствува своята татковина, как да възцари мир и правда на земята. Ама на, разбира ли ти българинът от честност и безкористие!… Може ли той да оцени своите достойни синове. Впрочем този благороден труженик е все пак достатъчно оценен, защото и днешното болшинство се гордее с него, както се е гордяло и болшинството на миналия режим. Ето такива са личностите, на които ако пожелаеш: «Честита Нова година», можеш да бъдеш уверен, че думите ти няма да отидат на вятър…

Но ако се взрем още по-внимателно, ще дойдем до заклю­чение, че в цяла България най-честити са… княжеските коне! Всякой ще се съгласи, че най-хубавата част на бъл­гарската столица съставляват тъй наречените нови квар­тали; в сърцето на тия квартали се е простряла една раз­кошна градина, окръжена от едната страна с двореца на господина Стоилова, президент-министъра на Българ­ското княжество, от другата страна с двореца на господина Начовича, любимеца на българския народ. Всред тази ог­ромна градина се издига гордо… не Българският универси­тет, не-е!… Издига се гордо… дворецът на княжеските коне - Манежът. На югозапад от тази колосална ограда, под задницата на новия президентски дворец, се е сгушило, обез­формено от тази нова постройка, подареното място, върху което ще се строи първият Български университет. И пър­вият Български университет, заедно с паметника Васил Левски и с паметника на загиналите за освобождението ни доктори, ще окръжават като лакейска свита двореца на княжеските коне… ха-ха, ха-ха!…

Колко си честито, мило мое отечество, колко си честито!… И при всичко това, аз, неблагодарният твой син, мисля и ще продължавам да мисля, че българските студенти, че храмът на бъл­гарската наука, заслужават предпочтение пред храма на княжеските коне, макар те да са от най-благородната маджарска порода.

Криво ли мисля аз, кажете ми откровено!… Драги мои читатели, честита ви Нова година!

Щастливец, София, 31 декември 1896 г.

Р. S. Господин редакторе, този подлистник излезе до­ста веселичък и не само демократически, ами, ако искате да знаете, и малко социал-демократче пада, но не се без­покойте, защото нашите социалисти ни познават много до­бре и са убедени, че ний с г. Каравелова сме от буржоазията, от класата на тежките капиталисти… Кое каиш ??…

Честита Нова година!

*Олимпий Панов и Узунов - възрожденци и по-късно участници в Офицерския бунт в Русе в началото на 1887 г. – проруски заговор, чиито подбудители са осъдени на смърт
**Йордан Йонов - политик от Националлибералната партия