четвъртък, 31 юли 2008 г.

Минимализъм и максимализъм

Димитър Талев*

Една странна политическа ересь почва да си пробива пъть въ нашето обществено мнение; българската нация досега била понесла катастрофи поради максимализма на българската държавна политика. Българската държава винаги била искала отъ съседитъ си най-многото и поради туй била изгубила и най-малкото, което било постижимо. Днесъ и за напредъ България трябвало да не се лакоми за най-многото, а трябвало да се задоволи съ малкото, което е въ силите й да получи.

Че всяка държавна политика трябва да се стреми само къмъ възможното за постигане и да се старае да го придобие съ възможно най-малко жертви — това принадлежи къмъ азбуката на политическата дейностъ. Въ случая съ политиката на България, обаче, явно е, че не се касае до тази елементарна, политическа истина, а до нещо друго, по значително и принципиално по важно. Касае се изобщо до големите цели на българската държавна политика: да имаме ли предъ очи жизнените интереси на българската нация въ тяхната съвокупность, което се смята за максимализъмъ, или да жертвуваме частъ отъ тия жизнени интереси, за да спечелимъ приятелството или, по-точно, благоволението на едни отъ съседите, които би­ха се ползували отъ това наше самопожертвуване, кое­то пъкъ било минимализъм.

До самате цели на външна­та ни политика се касае, а не до средствата. Права и разумна би била политиката, която никога не изпуска предъ очи жизнените интереси на нацията и използува ония средства за задоволяването имъ, които са оправдани отъ вътрешните и външни условия.

[+/-] ...виж целия текст


Катастрофата отъ 1913 г. не се дължи на някакъвъ български максимализъмъ, а на това, че българската политика тогава съ договоръ бе възприела принципа на подялбата на Македония. Всички нещастия тогава отъ това дойдоха. Въ 1918 г. имаме нова катастрофа. Нима тя дойде заради туй, че България се застъпи за освобождението на своите поробени сънародници? Вярната политика отъ 1912 г., която би могла да предотврати катастрофата беше политиката не на дележъ, а на освобождение. Ако бяхме се съгласили за свободна и независима Македония — нямаше да съществува поводътъ за междусъюзническата война, щеше да се избегне катастрофата, а въ такъвъ случай и при голямата война положението щеше да бъде съвсемъ друго.

Няма нужда да бъдем ни¬то минималисти, нито максималисти, а трябва да си останемъ само добри българи, да ценимъ правата и силите си, да се боримъ за тях сплотено и съ всичкия жаръ, който създава вярата въ правдата и свободата. Няма нужда сами да хвърлиме върху си обвинения, които не са оправдани отъ фактите, нито да се отказваме отъ жизнени национални интереса, защото този отказъ не само не ще ни помогне, но ще се обърне въ факторъ за ново наше вътрешно и морално, и полити­ческо разслабване. Ние апели­раме къмъ апостолите на минимализма да се позамислятъ върху значението на своето политическо схващане, което всъщность е една политическа ересь, едно живо пораженство, една измяна къмъ нацията.

в. "Македония", 27.12.1933 г.

*Статията е с недоказано авторство на Талев!

Димитър Талев (1 септември 1898, Прилеп - 20 октомври 1966, София) е български писател, автор на тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам". Главен редактор през 1930-1931г. и директор през 1933-1934г. на в. "Македония", който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение ВМРО (на Иван Михайлов). Сътрудник е през 1935г. и редактор в културния отдел 1938-1944 на в. "Зора". Изключен от Съюз на българските писатели (СБП) през 1944г. През октомври 1944г. е арестуван, без официално обвинение,без съд и присъда, с упреци за "прояви на великобългарски шовинизъм" е задържан в Софийския централен затвор (до края на март 1945г.). Изпратен е в "трудово-изправително селище" в Бобовдол (до края на август 1945). Отново е арестуван през октомври 1947, тежко болен е въдворен на работа в мина Перник, рудник "Куциан" (до февруари 1948); оцелява с усилията на сълагерници. Семейството му е изселено през годините 1948-1952 от София в Луковит, където в условията на обществена изолация Талев доработва романа "Железният светилник", създава "Преспанските камбани" и "Илинден". Впоследствие е освободен и се посвещава се на свободна писателска практика, а романите му макар и със закъснение биват издадени.

Това, което синца желаяхме

Стефан Стамболов

Това, което синца желаяхме и с нетърпение чакахме, вече стана. Войната са захвана и навярно с нейния край ще са свърши със съвършенното освобождение на южните славяне. Като са намираме в това радостно за нас време, нека спомниме с добро чувство памятта на сичките тия поборници и мъченици, които чрез своите неимоверни усилия и жертви докараха работите до тая точка. Чест и слава на херцеговинските юнаци, които първи дигнаха знамето на южнославянската свобода против полумесеца! Чест и слава на бошнашките и българските юнаци и мъченици, които последваха примера на своите храбри съседи! Чест и слава на храбрите черногорци и решителните сърби, които подадоха своята по-силна помощ на своите страждующи братя! И най-сетне, чест и слава на велика Россия, която днес иде да разбие оковите на своите по кръв и вяра братя и да им възвърне свободата, от която те бяха лишени в продължението на цели пет века.

„Ако има нещо, което би желал да види през живота си секи човек, то е да присъствува при възражданието на народите или при сътворението на света", е казал един даровит писател. Ето днес ние сме в това време, когато измъчения и многостра­далния Исток са възражда, като са избавва от трижклетото варварско турско иго. С радост и сър­дечен трепет ще говорят за сегашните времена на­шите бъдещи поколения и най-отбраните и даровити наши потомци ще съжеляват, че не са биле живяле и те в това време, когато техния народ са е възраждал и разбивал оковите си, за да могат и те да принесат на жертвенника на неговата свобода живота си, имота си, дарованията си.

Братя! Днес е времето да пожертвуваме сич­ко за добиванието на своята свобода, на своите чо­вешки права. Нека секи българин принесе днес на народния олтар сичко, което има и което може. По-добро и по-сггодно време, за да бъде някой полезен народу си, нито е било, нито ще бъде. Днес е времето, когато ние трябва да докажиме пред света, че знаеме да се биеме и умираме за своята свобода. Да са събереме под нашето окървавено, но славно знаме, да си спомниме за своята минала слава и сила, да спомниме за своите храбри прадеди; да спомниме за сичкшпе наши петвековни мъки, страдания и уни­жения, да спомниме за сичката невинно пролята мъ­ченическа българска кръв и като си подадеме един друг братска ръка, с вяра в своята свобода и добро бъдеще, да са впусниме като лъвове сред неравния бой!

[+/-] ...виж целия текст



Да са не облягаме само на чуждите гърбове! Россия иде нам на помощ, тя ни подава своята сил­на ръка, за да на извади от ямата, в която до сега сме стояле. При нейния гръмогласен зов цял българ­ски народ е длъжен да възстане и да възкръсне от своето робство както Лазар от гроба при гласа на своя Спасител.

В такива тържественни минути като сегаш­ните във всеки народ сичките партии и партийки са се съединиле в едно неразделимо цяло, без да гледат на своите разни взглядове и убеждения. Това сме длъжни да направиме и ние! Отечеството ни са въз­ражда! Нека секи българин, каквито и да са негови­те мисли и убеждения, каквото и да е неговото общстeствено положение и състояние, са притече на помощ на своя възкръсающ из робство народ. Ние не трябва да заборавяме, че тия, които не пожертву­ват сичко, що имат, за своята свобода, не са дос­тойни за нея. Подарената свобода никому и никога но е принесла някоя същественна полза. Свободата си не купува и испросва, тя трябва да се придобие с труд, мъки и жертви, да се искупи с кръв и огън! Това тряба да помни секи от нас.

Многоожидаемите руски войски са вече на Ду­нава. Те след малко ще навлязат в отечеството ни. Ние сме уверени, че нашия народ-мъченик ще ги пое-рещне така, както посреща майка многоожидаемия си син, който са връща от чужбина. Но дорде пре­минат русите Дунава, много от нашите беззащит­ни братя могат да станат жертва на безобразна-та турска варварщина и на дивия азиятски фана­тизъм. В околностите на Мачин турците и черке-зете хванаха вече да горят българските села и да колят нашите братя и сестри. Това става покрай Дунава и пред лицето на многобройната руска ар­мия, а що става в тая минута във вътрешността на България, един Бог знае. Дивите и славни фана­тици са способни на сякакви най-безобразни и чудо­вищни зверства и насилия; а вече е доказано, че тур­ците са такива. Много хиляди невинни и беззащит­ни българе може да паднат под турския нож, дорде навлязат руските войски в отечеството ни. Но то­ва ще бъде толкова по-зле за нашите тиране: не са­мо че те сичките ще бъдат избити и уничтожени, но и праха им ще бъде развяван по вятъра, ако те са осмелят да повторят миналогодишните майски зверства и ужаси!

Братя! Днес секи честен и свобо­долюбив българин е длъжен да облегчава и улеснява с сичкипе нему възможни и достъпни средства русските войски; секи здрав и пъргав юнак е длъжен да влезе в редовете на войните, които ще са бият за нашата свобода. Ето ние първи, като са разпрощаваме с своите читатели, захвърляме на една страна перото си и пак се залавяме, както сме правели и други път, за ножа си, за да са биеме срещу нашите безумни и развратни тиране. Много от нас ще пад­нат в сегашната священна борба. Но това никого не тряба да плаши; защото няма по-добра смърт от тая за свободата на народа си. Който от нас умре, ще стане мъченик за нашата свобода, а който остане жив, ще живее честит и добар живот пос­ред нашето прекрасно и свободно отечество.

Братя! Да са събереме синца под знамената на орела и лева и с вяра в нашата свобода и нашето добро бъдеще да са впуснеме в кървавия бой! Нап­ред! Победата ще бъде ваша, защото правдата е с нас. Да живее свободна България! Да живее велика и славна Россия, нашата освободителка. Да живее ця­лото славянство!

22 априлия 1877

в. „Нова България", брой 75, 22.IV.1877 г. Запазен е оригиналният правопис.

Отзиви за патриотите

Има един вид человечета, които ежедневно изпращат запечатани пликове в ул. "Алабинска" 6, които би продали и сянката си за една сребърна табакери, които където идат оставят съвестта си ведно с бастуна си зад вратата: тези хора си мислят, че безчестието е като една съдрана дреха, през която се виждат голите меса: — ще се позакър­пят, и ето ги честни! За тях, да бъде човек презрян от все­киго, то е като да си окаля панталоните: поотупай ги побръскай ги с четката, и нито диря остава от калта!

Като публични дейци и българи, тези хора са за оплак­ване и презиране. Като частни човеци те са един феномен. Но феномен, който костува на отечеството ни няколко стотин хиляди франка в година.


Тези хора са фатално родени, за да се вардалят в калта.Да срещнат те нощно време в някое тъмно кьоше съ­вестта, те биха я изнасилили и биха я нарекли нихилистка.

Тези същества — сбирщина от всичко слепопрогледнало, съчетание на всяка хрома благодетел, на всяка куца нрав­ственост, на всяка безока способност, съвокупление на всичко, което се е бояло до вчера от съдилищата, цял ор­ляк от всевъзможни кондотиери и лакеи, цяла тълпа, цяла конфедерация от лихи и речисти тунеядци, изкусни в диалектиката и много по-изкусни в лъжата, - тези хора днес дават уроци от патриотизъм и примери от способност!

Уви! Колко таквиз способни патриоти сме виждали ние - способни преди всичко да крият месторождението си, подвигите си, името на фамилията си! Като публични дейци и като българи, ний казахме, че те са за оплакване и презиране. Да, догдето мълчат.

Но щом те си позволяват да говорят за идея и за стрем­ления, ний не можем да противоустоим на желанието да ги хванем за ушите и да им речем: лъжете! Да, онзи тамо младолик дъртляк например, който ще обогати двайсет сираци ако им дадеше едната четвърт от парите, които иждивява за миризми и копринени чо­рапи, лъже когато говори за общо добро и народно съжи­вяване!

Онези тамо очила например толкоз искат да знаят за бъдещето на България, колкото една риба иска да знай за една круша!

Този тука парфюмиран и пудросан негодяй, ко­гато говори за морал, за напредък, за идеал, за благо­състояние, за свобода, за социален порядък, за мир и любов, чува се един колосален мъртвешки смях в гроби­щата!

Вземете убежденията на тия хора, счукайте ги в един хаван, разбъркайте ги добре и ще излезе от тази препарация една безцветна, безвкусна и безвонна миризма, на която и най-изкусните химици ще се чудят какво наиме­нование да дадат. Зло за да направи, всякой от тях има очи навсякъде: дясното му око гледа наляво, лявото му око гледа на­дясно, а пак и с двете гледа отзаде си и отпреде си. Мефи-стофел има наследници, види се, на десния бряг на Ду­нава!

Колкото за способността, истинската, благотворната, деятелната способност, тя е вечният desideratum на тия хора. Между тях само трябва да търси своя герой онзи, който би се заловил да съчини една физиология на умстве­ната немощ.

събота, 19 юли 2008 г.

Илинден - символ на свобода и сплотеност

д-р Христо Татарчев

Илинденското въстание, на което македонският българин ще празнува тридесетгодишнината, бе всеобщ всенароден блян, под чийто импулс и вяра Македония се готви ред години и даде всички възможни морални и материални жертви за този велик момент. То трябваше да дойде след една дълга годишна революционна дейност.

Това събитие е колкото грандиозно, толкова и сюблимно в историята на ревендикация на свободата, по замисъл, цели и планомерност в приложението му, както и по ентусиазъма, редкия подем и самопожертвувание на роба срещу многовековния потисник на родината му. Македонският българин изпъква тук със своя възвишен дух, силен характер и несъкрушима воля, и издигна с туй себе си в тая борба за постижение на идеала си - свобода на Македония, като могъщ народ с ясно очертана народностна физиономия, чувство и съзнание. Историческото му значение, въобще, се състои не само в оная масова интензивна стихийност, с която се води въстанието месеци из цялата страна и с което по един най-внушителен начин можа да се протестира срещу европейската дипломация, поддържаща тиранията в Македония, - а предимно в личната и колективна самопожертвувателност, в оная несломима воля, която издигна македонеца на безкрайна висота в акцията за конкретизиране на възпламеняващата го и движеща идея за свободата.

[+/-] ...виж целия текст



Той със смелия си замах разкъса веригите на многовековното робство на онова с векове господствуваще понятие за малодушие и безсилие на роба срещу мощната турска империя, и стана в скоро време господар не само на гори и поляни, а и на цели селища. Неговото знаме „свобода или смърт" се е развявало дълго време гордо из красивия град Крушово. Двадесет и пет хиляди македонски борци, най-примитивно въоръжени, устояваха с рядка енергия и самоотверженост каузата на свободата срещу 350 000 редовна турска войска, докато най-после зимата тури край на борбата. Устремът на македонския борец в тая неравна, но велика борба бе дело пропито от възвишен идеализъм и безгранична синовна любов към родната земя, както и от дълбоко съзнание и вяра по изграждане свободата на Македония. Тя, собствено, създаде илинденската епопея и покри нашата родина с нетленна слава и величие, която ще блести на вечни времена в тоя край. Илинденското въстание, въобще, е ореола на една могъща съзнателна народна воля, на свърхествена човешка акция, проявена в името на един светъл идеал - свободата. Тая безпримерна акция на живот и смърт на безчислени идейни родолюбци за свободата на род и отечество пълни еднакво душата на македонеца с благоговение пред скъпите жертви и с гордост и адмирация пред епичните геройски подвизи обезсмъртяващи освободителното дело.

Борбите понесени от македонския български народ преди и през време на въстанието за свободата на Македония, го възмъжиха и разшириха неговия мироглед по разбирането на живота и създадоха една неразривна връзка между него и делото, - актив, който не може да бъде никога заличен. Магическият ефект, въобще, на Илинденското въстание и очарователния му блясък ще се засилва с течене на времето и ще бъде светилник - пьтеводна звезда на македонските борци пред стръмната Голгота в борбата им; динамизъм, - който ще стимулира винаги техния и ще укрепва волята и енергията им за творене на нови легендарни подвизи в освободителната македонска история.

Вечна памет на падналите! Да пребъде великото им дело!

Торино, 12 юли 1933 г.

В. Македония, г. VII, бр. 202, София, 18 юли 1933 г., с. 3.

Илинденският подвиг

Христо Силянов*

Илиндень е великъ подвигъ на малъкъ народъ. И великъ екзаменъ.

Великъ подвигъ, защото е мѣрило на бързината, съ която македонскитѣ българи узряха за организирано масово възстание. Малкиятъ народъ, пренебрегнатъ и онеправданъ отъ авторитѣ на Берлинския договоръ, излѫчи отъ себе си големи личности, които го подготвиха за борба срещу турската тирания, съ помощьта на една революционна организация, въ много отношения първа по рода си. По продължителность на своето сѫществуване и по дълбокия преломъ, който извърши въ душата на народа, тая организация нѣма свое подобие въ освободителнитѣ борби на другитѣ народи. Тя раздруса душата на македонския робъ, превъзпита го, вдъхна му ненависть къмъ робията въ всички нейни отвратителни прояви, закали волята му и я подчини на една сурова самодисциплина, направи отъ него фанатиченъ пазитель на тайната и рицарь на твърдостьта срещу всички пъклени изобретения на турския инквизиторски гений.

Ако Вътрешната македо-одринска революционна оранизация бѣше постигнала само това духовно прераждане на роба, нейното дѣло пакъ би останало съ историческо значение за Македония. Но тя направи нѣщо повече: въорѫжи рѫката на осъзналия се робъ и го изправи срещу цѣлата империя на султанитѣ. Тя сътвори Илиндень.

Илиндень е страшниятъ екзаменъ, на който биде извиканъ македонскиятъ българинъ следъ десеть годишенъ революционно-възпитателски трудъ. Рѫкопашнитѣ боеве надъ Карбуница въ Кичевско и при прохода „Слива” въ Крушовско, епичното сражение надъ Апоскепъ, за което съ такава гордость пише скромниятъ, но примѣренъ борецъ Стерйо Стерйовски въ своя дневникъ, отбелязватъ трънливия пѫть на подвига, изминатъ отъ покорния, раболепния, обезличения македонски чифлигарь, който по бегова милость живѣеше върху бегска земя.

[+/-] ...виж целия текст



На Илинденското възстание липсваше много отъ онова, което бѣ необходимо за да му осигури пъленъ успѣхъ — ако изобщо може да се иска отъ едно възстание, неподкрепено отъ външна въорѫжена помощь, да постигне изведнажъ и изцѣло гонимата си цель. По причини изложени до тукъ, възстанието не бѣше повсемѣстно. Цѣлата организирана область извади 14,000 въорѫжени борци — около 12,000 въ Битолско и Одринско и около 2,000 въ другитѣ революционни окрѫзи — т. е. много по-малко, отколкото можеше да даде. Това бѣ една войска отъ селяни съ всички технически несъвършенства и психологически дефекти на войска, съставена отъ ирегулярни борци: слабо или почти никакво бойно обучение, липса на строй и военно възпитание, духовна зависимость отъ семейството и отъ поземелната собственость, духъ силенъ, но „който обикновено се изпарява предъ грозотиитѣ на борбата”. „Нашитѣ хора не държатъ както трѣбва нападателно поведение”, — оплаква се въ едно събрание на Главния щабъ Борисъ Сарафовъ. Възстанишката войска се командуваше повече отъ доморасли стратези и тактици, често и отъ импровизирани войводи, у които събразителностьта и разумътъ замѣстваха липсата на специална военна подготовка и бойна практика.

На тая необучена войска, въорѫжена главно съ пушки „Гра”, въ нѣкои райони (Одринско и Разложко) и съ кримки, Турция противопостави 200 хилядна модерна армия, въорѫжена съ репетиционни пушки „Маузеръ” и разполагаща съ артилерия и кавалерия.

При тия недостатъци, обаче, възстаницитѣ притежаваха въ предостатъченъ размѣръ онова, което обикновено съставя сѫществения елементъ на едно народно движение, заслужваще да носи името възстание: вѣрата, възторгътъ и самопожертвувателностьта. Благодарение на тоя елементъ, възстанието, макаръ и ограничено въ сравнително малка часть на Македония, можа да се разрази внезапно и съ буенъ нападателенъ устремъ, като увлѣче не само българитѣ патриаршисти, но и едно чуждо племе — власитѣ. Постигнатиятъ ефектъ — паническата уплаха на турцитѣ, внесеното безредие въ функционирането на съобщенията и на държавнитѣ служби и спечеленитѣ съчувствия на мѣстната християнска маса — даватъ всички основания да се заключи, че едно повсемѣстно възстание, комбинирано съ въорѫжената намѣса на Княжеството, би успѣло да сломи турската въорѫжена съпротива.

Ограничаването на възстанието само въ Югозападна Македония направи, наистина, безмѣрно трагично положението на възстаналитѣ. Но тъкмо това обстоятелство, че възстанаха най-отдалеченитѣ отъ България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характеръ на движението противъ турската тирания. А гръцкитѣ пушки на възстаналитѣ въ Битолско — тия пушки, доставяни съ еднаква мѫка и еднакъвъ рискъ на мѣстото и отъ самата Гърция — обезсилиха всички злонамѣрни опити да се представи Илинденското възстание като акция инспирирана отъ официална България.

Възстанието въ Битолско и Одринско бѣше масово. Цѣлиятъ народъ се дигна на кракъ и свърза сѫдбата си — животъ, имотъ и честь — съ изхода на борбата. Никое друго възстание на Балканитѣ не струва въ такова кѫсо време толкова много опустошения и невинни човѣшки жертви. Въ лицето на възстаналитѣ македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. Турцитѣ смѣтаха, че изкореняватъ общата българска опасность за владичеството имъ въ Европа, когато изливаха върху тѣхъ своя гнѣвъ, набранъ отъ редъ години, спрямо цѣлия български родъ. Ето защо Илинденскиятъ подвигъ е не само най-висшата точка на борческото напрежение въ Македония, но и изкупителна дань на общия български стремежъ къмъ свобода.

Неговото значение не трѣбва да се мѣри само по постигнатитѣ политически резултати — Мюрцщегскиятъ реформенъ проектъ, който далечъ не отговаряше на понесенитѣ човешки и материални жертви, но който всетаки представляваше сериозно начало на европейска намеса и на европейски контролъ, макаръ и недостатъчно ефикасенъ, въ Македония. Още по-погрѣшно би било да се преценява Илиндень презъ призмата на угнетени преходни настроения, защото Илинденското възстание не е последната дума на македонската борба, а само завършекъ на една фаза въ дългия и незавършенъ още процесъ на освободителното движение. Неговото трайно и неуведаемо значение се опредѣля само спроти мѣстото, което то заема между най-мощнитѣ прояви на българския националенъ духъ, а именно: наредъ съ Шипка, Сливница, Люле Бургасъ, Одринъ, Тутраканъ.

Въ пламъцитѣ на опожаренитѣ села не изгорѣ духътъ, който сътвори Илиндень. Тоя духъ възобнови разорената область и възстанови съ удивителна бързина моралнитѣ сили на македонскитѣ българи, за да посрѣщнатъ и победятъ нови страшни напасти и разочарования. Тоя духъ и днесъ крепи надеждата на Македония за по-добри дни.

Тоя духъ — безсмъртно наследие на Илинденския подвигъ — е най-скѫпия приносъ на Македония въ общата национална история на българитѣ.

Откъс от Освободителните борби на Македония, том I от 1933 г.

* Христо Иванов Силянов (1880 - 1939 г.) е български въстаник, поет и мемоарист. Участник в Илинденско-Преображенското въстание, което документира в най-известния си труд „Освободителните борби на Македония“ (в два тома).

Завършва Софийския университет със специалност история и след това специализира в Швейцария. Работи като учител, после преминава в нелегалност и се включва в четата на Марко Лерински. Избран за секретар на конгреса на Петрова нива на 28 юни 1903 г. Взима участие в боевете за освобождаване на Василико и Ахтопол. През 1908 става допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. По време на Балканската война е активен в Костурско. След въстанието се установява в София, където развива журналистическа и публицистична дейност. В периода 1931-1932 г. е председател на Дружеството на столичните журналисти. Сътрудничи на голям брой печатни издания. Членува в Македонски научен институт, където е и подпредседател. Синът му Евгени Силянов (1907-1998) е изтъкнат български журналист и дипломат.


Где е най-голямото робство

Захарий Стоянов

Мюхлюзинът бивши премиер в България, а таен дипломат на руската дипломация и на нейните коварни в отечеството ни планове, П. Каравелов, твърде ревностно се е завзел да защитава своите господари. Не им завиждаме с новия апостол, с тоя бивши Бентамоман и Беджехотофил и господар на пловдивската "Независимост". Който се води и братими с него, той ни представлява оня нещастник, който влиза с бясно куче в толум. Но защо ли да си трием зъбите? "Tel maotre, tel valet", или по български речено, тенджерата се търколила, та си намерила капака.

В последният брой на "Т.К." тоя човек излязъл да защитава осъдената от цяла Европа автократия, не само днешното й положение, но от времето на Ивана Грозний. Боже мой, а Бентам, когото един от руските царьове вика в Петербург за съвети, като го награди и със скъпоценен пръстен, махна с ръка, че гърбатият не може да се изправи, освен да му смажеш гръбнака с чука. Поляци, малоруси, татари, черкези и пр. Племена, които са имали злочестината да подпаднат под московския хомот, според П. Каравелова излиза, че са или разбойници, или неразделно с московците. Иска да каже той, че Русия с освободителската и цивилизаторската мисия е убила свободата и съществуванието на тия народи.

Вижда се работата, че за издайника на българската корона и историята е станала гнусно блато. И нещастните татари, които и в турско време виждахме да косят сено и носят дърва на българите, и те били някаква си опасност, от които и българите теглили. Примери, че в народните песни имало да се казва "младо татарче". От свята, християнска и прогресивна Русия те били крали робини, които продавали в Цариград, значи, че в Русия робството е било божие наказание. Ние пък, които не служим на азиатския департамент, утвърдяваме, че това гнусно робство и днес царува в Русия, което искат да въведат и в България нашите издайници. Ние утвърдяваме още, че каквото тегло има там, в тая братска нам страна (с народа), то в България под турско иго никога не е имало подобно нещо. Никога, повтаряме ние с подписа си. Далеч сме ние от библиотеките, но и доволно и онова, което имаме под ръка, за да се снабдим и с факти. Без предисловие и въведение, не желаят ли нашите читатели да чуят долньото, което е станало в Русия?

[+/-] ...виж целия текст



Едно обикновено куче се продавало в Русия за двама души селяни; а едно авджийско - за три момичета. Ето ви няколко обявления от тогавашните вестници: "- У Никола Морскаго се продават банкетни пишкири, покривки за маси, две момичета учени и един селянин (мужик)". "- Продава се двайсетгодишен човек белберин, и една крава от добра породица". "- Хубави кученца се продават и седем човека с най-умерена цена". "- На литейната част, против Сергия, в черковния дом се продават двама души, готвач и файтонджия, годни за солдати, и един папагал". "- Някой си има за продан 11-годишно момиче и 15-годишен белберин (парикмахер), четири кревата, пера за възглавници и други домашни вещи". "- Имам за продан хубава пресносола риба осетрини, седем сиви мерини (коне) и мъж с жена". (Беляев, стр. 320; Мордовцев, III, I, 431).

Не само са се продавали селяните в Русия, но са ги давали още и във взятка, изигравали са ги на комар, плащали са с тях на доктора за визити и пр. и пр. Робството в Русия, говори Шап, разрушило всичките естествени права; тук човекът се е продавал като стока, деца са се отръгвали от обятията на майките, за да се продават в публичните домове за по няколко си рубли (Рус. Старина, XI, стр. 785). Цената на тия нещастници, истински наши освободители, които са умирали по Дунава и по Балкана, е била разна. В началото на царствуванието на Екатерина, която освободи Полша, един селянин е чинел 70 - 120 рубли. Но без земя цената на тоя двукрак добитък е била много ниска. Една помещица (чифликчийка) продала 195 души свое стадо, мъже, жени и деца с пеленачета, по 6 рубли едното парче. Майсторите, хубавите момичета, актрисите стрували много по-скъпо. Потемкин, например (който освободи татарите) купил от някого си Разумовски музиканти робове по 800 рубли всеки. Много пъти, когато пияният и развратният чокоин е угоявал всичко от тия нещастници, продавал и цялото село, с бабичките и кучетата. Сърбинът Сава Текели, който пътувал из Русия, видял в Тула на пазар 40 момичета, които с камшик пазел техния господар. Той попитал какви са тия хора? "- Продават се", бил отговорът. Савата се почудил. "- Купи ни, купи ни, господине", викали момичетата, а той се чуди, че те били всички весели. Урзопинският панаир (Русия) бил център, гдето се продавали момичета за Турция и за другаде. Търговците били арменци. Други пък давали с кирия момичета по бардаците, за които вземали по 100 рубли в месец.

Ние, дето се турим в положението не на граждани на днешното авантюристическо правителство, а на турски раи, с гордост на челото констатираме тоя факт, че овцете, козите, говедата и кокошките на нашите бащи са били в Турция швейцарски граждани, когато нашите нещастни братя руски селяни са били до сто пъти по-долни. Някой си Хорват, чифликчия в Малорусия, постоянно говорел "- Всичко е мое, земята е моя, небето е мое, водата е моя - всичко е мое!" И действително, той на дело достигнал това. Един път с многобройна свита той отишъл да обикаля своите земи, и преминал през село Т. Кучето му влязло в двора на един селянин, който като поискал да го изпъди, то го ухапало и селянинът, без да иска, ударил го и му счупил единия крак. Хорват побеснял от това; той се не задоволил да накаже своя роб само, но заповядал на хората си да турят слама около селото, което до крак изгорил. Веднаж на същия Хорват се подплашил конят, гдето присъствали и 12 души още. Той заповядал да избият всичките, щото да не остане човек, който да говори, че на стария Хорват конете могат да се подплашат от каквото и да било (Пасек, II, 200-201).

Тайният съветник Жадовский, който живял в 1855 г. в Оренбургската губерния, имал за правило, щото всичките негови роби от няколко села, щом се оженят, първата нощ да довеждат при него своята булка да преспи с нея; който не се съгласявал на това, на другия ден той удрял по 50 камшика и на младоженеца, и на булката, и на родителите й. Когато той остарял вече, карал своите файтонджии и слуги да изнасилват сиромашките селянки, а той с цигара в уста давал команда (Преступление и наказание, 1869).

Друг един помещик, Виктор Страшински, от 1840 - 1850 обезчестил 86 момичета от своите робини, които били на възраст най-старите на 14 години, а другите - на 13 и на 12. 47 от тях показали на съда, че и като се оженили (насила), пак били заставени от Страшински, да имат с него сношение. На много помещици момичетата от цялото село са служели за жени. Това зверство не се е даже гледало за нещо необикновено, от никого не се е скривало. Авторът на "Записки селскаго свещеника", който в 1861 година ходел официално да присъттвува като се чете височайшият манифест, разказва, че някой си Лачинов така давал заповеди на своите роби: човекът му вечер тръгне от прозорец на прозорец, и вика: "Ти, Иван Митрич, ще да отидеш утре да чукаш житото, Теодосия (дъщерята) ей сега да дойде при барина". На другия ден същото: "Ти, Иван Кузмич, чуваш ли? Утре да отидеш да подсеваш, Арина (жена му) скоро да дойде в чифлика". В енорията на същия свещеник се случило, щото две момичета се отказали да отидат. Едната се удавила през нощта, а другата я завели, вързали я с въже от кревата и подир две недели умряла. Друг един звяр помещик издал приказ към своите робове, щото щом им се роди дете, да не го кръщават, дорде не питат него. Причината била тая, да не би случайно някой селянин да кръсти детето си на името на някого от бариновото семейство. "- Аз не желая, щото мужиците да хабят имената на моите деца", говорил той. Приказът се захващал така: "- Вие, подлеци …"

Вечер като си легнат барините и техните деца, при всекиго, особено после пладне се натъкмявали по две-три същества, които изпълнявали следующите длъжности: една ще пъди мухите, друга ще чеше барина по петите, трета ще пее песен, а ако баринчето е малко, то ще да му приказва приказки, дордето заспи. Свещеникът видял едно баринче, което се преструвало на заспало, и разказчицата млъкне да му приказва вече. То скочи и я цапне, и тя пак захване "И-ва-н Ца-ре-вич …" и пр.

Граф Аракчеев, един от най-любимите на царя слуги, един от прочутите администратори, който е управлявал Грузия, заробена от Русия. Тоя просветен мъж е наказвал всяка селянка, която не е раждала момче, а момиче. Ето неговите прикази: "- У мене всяка жена трябва да ражда на година по едно момче. А ако някоя жена роди мъртво дете или пометне, то ще се облага с щраф; а ако някоя не роди някоя година, то ще й се вземе по 10 аршина сурово платно". Слугата на Аракчеева, комуто жената родила момиче, ето що донася с "рапорт": "- Ваше Сиятелство! Против желанието ми жена ми роди момиче, а не момче, за което се боях досега да ви донеса. Моля коленопреклонно да ми простите" и пр. Същият Аракчеев устроил и болница, хем да лечат нещастните роби, хем да ги бият. Ето рапортът на Шевелевската болница: "- Чест имам да уведомя В. Сиятелство, че слугинята (дворовая женщина) Прасковя Григориева оздравя днес и след като я наказахме с пръчки (розгами) изпратихме я да лечи щаб-лекаря Белоцветов".

Една аристократка, Салтикова, която имала няколко хиляди рубли, природата я лишила от коси, затова си имала нарочен белберин, който да й туря изкуствени. Но за да не би да се разчуе това, тя държала тоя белберин три години заключен в един долап. Когато той побягнал, Салтикова се оплакала за това право на императора Александра. Всичко това се е вършило по закон, никой нямал право да се оплаче против тия зверове. Някой си Мамонов, който венчавал своите робини, като държал в едната си ръка камшика, а в другата - невястата за косата, направили му бележка. Той пише на московския генерал-губернатор: "- Крепостните (робите) хора, които се намират в моя дом, аз никога няма да престана да ги наказвам телесно. Това право, да бием с тояги нашите крепостни, е свързано с политическото съществувание на нашето отечество". По само себе си се разбира, че тия хора, които са били по-долни и от кучетата, които са били венчавани с камшик, на които жените и дъщерите са били вземани на таин, понякога се бунтували, не против държавата, а против чокоите. И какво е излязвало? Клане, бесилка, набивание на кол и унищожение на цели окръзи. "Тия наказания са невероятни", говори сам поетът Пушкин в своята история на бунта. "- Едни набивали на кол, други обесвали за ребрата на куки, някои разсичали на четири, на останалите прощавали, като им отрязвали само носовете и ушите". Княз Реприн, който бил натоварен да погаси бунта, говори в един приказ: "- Селяните за своето съпротивление против войската на Н. И. Величество са наказвани със силата на оръжието, и са предавани яко изверги, злодеи и престъпници на огън и меч; техните тела, които справедливо са издъхвали от тяхното богопротивно престъпление, не са достойни за погребение заедно с общите верноподаници. Те трябва да се заравят в особена яма, и да се тури надпис: "- Тук лежат престъпници против Бога и царя и помещика …" и пр.

Салтичева, пак помещица, която от злоба е рязала циците на своите робини момичета, а после ги е пекла да ги яде, 21 пъти е била предавана на съд и все делото се закривало. Друг един барин, купил две кученца, които дал на подая на една селянка. Но понеже те я хапели, тя ги хвърлила в реката. Баринът я смазал между две дъски сутринта, после я бил всеки ден. Наказали го с духовно покаяние … Когато русите завладяха Малорусия, която "Т.К." казва, че така трябвало, т.е. да я освободят, имало 44 960 свободни домове. Екатерина ги намалила в няколко години на 4 000 (Соловиев, XXVI том, 39 стр.). Само тя, Екатерина, е обърнала в роби 6 678 000 души. За заслуга само, че й помогнали някои от придворните да стане царица, тя подарила следующето число селяни-робове: на Потемкин - 25 000; на Завадовски - също 25 000; на Зорача - 13 000; на Корсакова - 4 875; на Лонски - 25 000; на Зубова - 13 000; Само в един ден, на 18 август 1795 година, тя е раздала 10 000 души подарък. Английският посланик от Петербург писал по това време на своето правителство: "- Хазната на Екатерина е пуста, но селяните са още много". Хора като княгиня Дашкова, приятелка на Волтера, и като Карамзина, авторът на "Бедната Лиза", и те са владеели по няколко хиляди робове, и те са ги продавали като кучета.

Но стига, доволно е и това, което сме извлекли от съчиненията, печатани в самия Петербург. Онова, което описваме, се е вършило повечето в настоящия век. Сега положението не е такова, няма рязание на цици и други, но робите, гладни и голи, съществуват още. Ако руският крак стъпи някога в нашите райски земи, то нашите полета и плодородни места няма да ги владеят български стопани, но руски стопани. Тогава българският народ ще опита какво значи робство, което той не е и сънувал даже във времето на турците. Руското робство е нещо нечуто и невидяно. Зверовете турци никога в ума им даже не са минували тия зверства, които са били узаконени в Русия.

Прочее, ние ще да пребием пръстите на подобни мазници като П. Каравелова и компанията му, които излизат да хулят гнуснаво във своя шпионски вестник, че Русия била нам що си и нам какво си, и трябвало да й отстъпим. Нека издайникът на българската корона отстъпи със своите си дечица, ако му е толкова мило. Но Русия ни освободи, ще да ни се каже. Да, но тя освободи и татарите, и черкезите, и бухарците, и поляците, и грузинците и много още други. Ако тя ни е освободила, то е било само за това, за да ни тури на гърба нов самар.

Колкото за това, че България нямало алъш-вериш, то нека българските търговци поискат сметка от Петка Каравелова - защо той ги хвърли в тая криза, защо той размърда мирното княжество, като му издаде държавната глава?

Из "Непознати страници", Захарий Стоянов, стр. 117 - 123
Oформено и публикувано в интернет от gantree.

събота, 12 юли 2008 г.

Старите сърби за Македония

Кирил Христов
ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА

Между сръбскитe политически мъже имаше един единствен по-уравновновесен човек, на чийто политически такт можеше що-годе да се разчита в това време на масова умопобърканост сред сръбския народ. Читателите се сещат, че думата е за „бугараша Пашов". За жалост, фаталното движение на кралство Сърбия по наклонна плоскост е увлякло и тоя мъж, въпреки неговата здрава българска кръв. Дали то се дължи на естеството на работата — не знаем; обаче, в своята последна реч в Скупщината — реч, с която един политик навсякъде другаде се би самоунищожил — той пада до нивото на един най обикновен шовинист-вeстникар — при туй вестникар без елементарни познания по най-важ­ните въпроси, които зачеква. Той казва: „Преди съществуването на Екзархията, към 1860 год., те (македонците) всички наричаха себе си сърби и славяни. След учредяване на Екзархията, някои почнаха да се наричат българи".

Да оставим на страна фантастичната логика и безкрайната наивност на тия две фрази и да направим една бегла историческа справка — обаче, не у западно европейски автори — тях сърбите би нарекли подкупени, щом истината не им изнася — а у „ прави срби".

Ще почнем не от 1860 год. когато, според г. Пашича, се появили от невиделица бъл­гари там, дето преди не е имало и помен от тях, а от много по-рано.

1) В първия век на турското владичество в Македония, именно въ 1474 год., съветът на Дубровнишката република (класическа Сърбия) решил да пожертвува двадесет жълтици в полза на българския манастиръ Св. Иокимъ в Крива Паланка, скопски санджак ( . . . elemosi nam monasterio Sancti Ioachim patrium Bulgarie).

[+/-] ...виж целия текст



2) В XVI вeк, а именно въ 1557 г., била възобновена сръбската патриаршия въ Ипекъи благодарение на великия везир, потурченият сърбин Мехмед Сокологлу и негова брат патриарх Макарий, към нея били присъединени и българ­ските области — Скопска, Кюстендилска и Само­ковска. За това последно обстоятелство свидетел­ствува титлата на ипекските патриарси. Още първият от тях, Макарий, е носил титлата „подрьжецоу срьбскоie началство и Бльгарем и поморским странам".

3)В летописите на сръбската патриаршия в началото на XVI век, като се споменава за селищата на българи и сърби, казва се: „Тако в Тракiй и Македонiй биша Болгаре".
4)В 1701 год., на път за Ерусалим минал през Македония сръбският йеромонах Йеротей Рачанин. Въ описанието на своето пъте­шествие Йеротей говори така за града Велесъ: "И паки дойдосмо у Велез, градъ бугарскiй, а турци зову Кюприлiя".

5)В 1771 год., сръбският патриарх В. Бркич в своето донесение до руското правител­ство относително балканските народи и тяхната подготовка за война против турците, казва за македонското население, че то е българско. „Но тъй като българите са много повече от турците, то по цяла Македония всички турци знаят български език . . . Княжество Охрид. Ал­банци и гърци в него се срещат малко, но по-голямата част българи и власи ... Княжество Скопие. — По селата има твърде малко турци, но много българи" . . .

6)За южното население на Македония спо­менава сръбският пътешественик архимандрит Герасим Зелич, който в 1784 год. посетил Солун. За този град той, между другото, казва: „В Солун има най-много турци, но има и евреи, гърци и българи. Гърците тъй са се смесили с българите, че не може да се разбере, кой е грък и кой българин. Тук се говори и по бъл­гарски, но най-много по турски".

7) Родоначалникът на сръбската история Иван Раич, който е съставил своето историческо дело във втората половина на XVIII век, категогорически поставя сръбско-българската граница на север от Шар, на Косово. „Косово поле, оже съ Булгарiею гранишитъ".

8) На 1804 г. бе издаден първият сръбски географически атлас на Соларича. Въ този атлас Сърбия е обозначена на север от Шар-планина.

И политиката на сръбското княжество до смъртта на княз Михаила целеше към там, щото Мизия, Тракия и Македония да съставят едно национално цяло. За това свидетелствува — образувания от княз Михаила български легион в Белград, в който влизат българи от Мизия, Тракия и Македония. В тия времена, та дори до възцаряването в Сърбия на Милана, злият гений на южното славянство, всичките политически меч­тания на сърбите на юг не отиваха по-далеч от Шар.

Че могат да се поддържат и най-невъзможни тези — като една обикновена гимнастика на ума, толкова уместна когато се дири да се изостри изобретателността на млади студенти при семи­нарни упражнения — с това сме напълно съгласни. Но да се отричат от един цял народ, вклю­чително и от най висшата му интелигенция, най-очевидни истини, аксиоми за цяла редица поко­ления, — това показва само едно: че и народите, подобно на отделните хора, остават понякога до край умствено непълнолетни.

в. "Дневник" , 20. V. 1913 г.

Разбойници ли са българските въстаници?

Иван Богоров*

(След разбиването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа)

Наспротив сички клевети и безсовестни нападателства, които употребиха и тази година турските органи и туркофилский европейский печат, за да загасят значението и убият доброто име на нашите народни чети, да ги представят като разбойници, а не человеци и народ, който в този XIX век не може да търпи мъчителствата на едно варварско правителство, а с пролива­нието на кръвта си става да търси свободата си. Наспротив сички тия стои един важен акт — Мемоарът, който са изпратили още миналия месец българските въстаници из балканът до н. в. султана.

Този последен, важен по видът си акт, според както ни пишат и ни го изпращят от същото место да го обнародваме — изпратили ся при свършението на м. месяц в Цариград, а един екземпляр от същия изпратили и до Метхат паша, когато бил последният в Търново, за да го пренесе и той на султана.

От съдържанието на този акт, от съдържанието на оня, що са подали на силите, както и от самата прокламация, нека разсъди секой и реши с чиста совест: разбойници ли са ония, кои­то, решени един път на смърт и с оружие в ръка постъпват по такъв един благоразумен път? Нека ни покажат прочее ония господиновци, които клеветят и осъждат тъй без милост тия мъчители за народната си свобода, има ли такъв пример между просветените и съзрели за свобода народи, на които сяко едно движение заема незабавно честните наименования револуция и инсюрекция! Там, защото въставшите с оружие против властта псуват и викат: долу властта! долу монархията! смърт на им­ператора! Там тия минуват в листовете на образованите евро­пейски публицисти за честни въстанници, да, още и привличат вниманието им да ги бранят.

[+/-] ...виж целия текст



А тук злощастните христиени, за­щото стават с оружие не против върховната власт, не против императора, но против злоопотребленията и една мъчителска управителна система, и то повече с молба в ръката към царят, та и при това падат жертва под ударите на властта; тук тия бедни мъченици минуват пред очите на същите образовани ев­ропейци за бандити и разбойнически чети! О, свирепа християн­ска Европа! Това ли е задатака на днешната твоя цивилизация! Жертви, мъченици и кръв на едни бедни христиени — това ли пише за знамята на человещината от XIX век! Ето християните от въсток под мъчителствата на турчина носят на гърбовете си този вашия девиз за срам на цивилизацията.

... (Следва мемоарът и адрес до султана, разпространен от четата на X. Димитър и Ст. Караджа.)

В. „Народност", г. I, бр. 38, 25. VIII. 1868 г.

*Иван Богоров учи във Великата школа на вселенската патриаршия в Куручешме, Цариград, където са учили Георги Раковски, Алеко Богориди и Сава Доброплодни. На 19 години учи в Решельовската гимназия в Одеса, училище и на Найден Геров, Ботьо Петков и Добри Чинтулов. През 1841 г. издава българския герб („царски беляз“) от книгата на Христофор Жефарович. След преместването си в Букурещ отпечатва българска граматикапод името „Първичка българска граматика“ (1844 г.). Заминава за Лайпциг, където издава първия български вестник „Българский орел“ (1846 г. - две години след първото българско списание „Любословие“ на Константин Фотинов). Връща се в Цариград, където 3 години пише в „Цариградски вестник“. След това заминава за Париж, за да учи медицина. Установява се в Пловдив където е лекар и издател на списание „Журнал за наука, занаяти и търговия“. По-късно в Букурещ издава вестник „Народност“ и подготвя „Академичен български речник“. В Цариград сътрудничи на вестник „Турция“. В Пловдив издава „Книговище за прочитание“ и „Селски лекар“. Написва „Упътване за български език“ и „Чисто-българска наковалня за сладкодумство“. По време на Руско-турската война служи като преводач.

събота, 5 юли 2008 г.

Комунизмът: власт без закони и морал

Любомир Банковски*

Комунистическите предизборни клипове на БСП по телевизията и разлепените й пропагандни материали по улиците ме карат да се замислям и да си задавам въпроса: възможно ли е всичко това да повлияе на един интелигентен и почтен човек? Възможно ли е изобщо интелигентен и почтен човек да бъде комунист?

Разбираемо е в младежките си и идеалистични години такива хора да са се увличали от пропагандните и привлекателни лозунги на комунистите за братство, равенство и социална справедливост, но по-късно те не разбраха ли, че във всички държави, в които комунизмът заграби властта, тези лозунги не само не бяха осъществени, но там комунистическите режими съществуваха и се крепяха на основата на жесток терор, насилия, безправие и лъжа.

Тези хора не проумяха ли нечовешкия образ на приложения на практика комунизъм? Та само в СССР Сталин е избил над 30 милиона свои сънародници и даже съпартийци само по подозрението, че са противници на режима. А милионите преминали през ГУЛаг? А избитите у нас веднага след 9.IХ.1944 г. над 30 хиляди души?

Но да оставим убийствата и проливането на кръв и да зададем на “интелигентните и почтени” комунисти някои по-меки въпроси. Тяхното чувство за справедливост, законност и морал може ли да одобри и приеме:
- да бъдеш арестуван и обявен за враг само по подозрението, че си противник на техния комунистически режим, без да си извършил нищо срещу него;
- да бъдеш хвърлен в килия на Държавна сигурност, в която няма нищо друго, освен четири стени и циментен под;
- да бъдеш бит до припадък, за да признаеш вражеска дейност, каквато не си извършил;
- да те карат да се качваш по стълба, нарисувана на стената, и да те бият, че не можеш да го сториш.

[+/-] ...виж целия текст



Много бих желал да чуя мнението на “интелигентните и почтени” комунисти за една репресия, която беше масово прилагана и която по жестокост и безчовечност заемаше челно място в арсенала на комунистическите оръжия. Имам предвид изселванията.

За да разбере човек само малко от ужаса на това изселване, необходимо е да си представи, че то се отнася за него, за неговия дом, който трябва да бъде опразнен от цялата налична покъщнина – от мебелите до сервизите, съответно опаковани и транспортирани. И всичко това само за 48 часа. Садизъм? Безчовечност? Не – най-обикновен комунизъм.

Намират ли “интелигентните и почтени” комунисти, че е редно и оправдано да те пратят без съд и присъда в концентрационен лагер? Да ти определят срок от месец, два или три, а съвсем произволно да те държат там две, три, пет години?

А в този концентрационен лагер:
- да изпълняваш нечовешки норми при мизерна храна и постоянен глад;
- вечер трябва да имаш желязна воля, за да не изядеш наведнъж дажбата хляб за другия ден, но като си легнеш и торбата с парчето хляб е закачена над главата ти, гладът да продължава жестоко да те мъчи и да ти се моли: само едно малко парченце хляб искам, една малка хапчица – не повече;
- обръщението на надзиратели и милиционерска охрана към теб е “Ей, гад”, а отношението им се проявява само с шамари и удари с тояги и бичове;
- нямаш право на никакви свиждания с близките си;
- можеш да напишеш и получиш само по едно писмо на четири месеца.

А когато влизаш и излизаш от района на концентрационния лагер, минаваш през портал, на който е поставен огромен плакат: “Човек звучи гордо – М. Горки.”

Чувството за справедливост и човещина на “интелигентните и почтени” комунисти няма ли да протестира и да се опълчи срещу забраната да получиш висше образование или да смениш местоживеенето си или да посетиш чужда държава.

Тези хора не разбраха ли защо СССР – централата на световния комунизъм, – беше наречен от свободния свят “Империя на злото”?

Не разбраха ли, че нито една държава, управлявана от комунисти, не можа да преуспее и комунистическите им режими се сринаха катастрофално, като навсякъде оставиха огромни държавни дългове, парите от които бяха ограбени и влязоха в касите на основаните от тях задгранични и местни фирми?

Просто е невероятно, че и в днешно време, след пълния провал на комунизма, след като ужасите на комунистическите режими станаха достояние на целия свят, пак се намират хора, които го защитават и казват, че комунизмът като учение и теория бил много добър (даже го сравняват с християнството), но вината за провала се дължала на неправилното му прилагане в живота.

Не само практиката, но и учението на комунизма е престъпно. Според него целите на комунизма могат да бъдат постигнати чрез установяване диктатура на пролетариата. А в съчиненията си Ленин ясно и категорично определя какво е диктатура на пролетариата – власт, която не е ограничена от никакви закони, правила и морал.

в. "ПРО и АНТИ", 23 - 29 юни 2005 г., брой 704

* Любомир Банковски е син на офицер, преди 1944 г. е капитан във войската, командва артилерийско отделение от 1-и армейски артилерийски полк на Първа българска армия. Удостоен е с орден “За храброст”. След 9 септември е уволнен от войската, а после е изключен от Юридическия факултет при заверен пети семестър. Изселват го от София заедно с жена му и децата, на две и на шест години. Скоро го викат и за справка в ДС, която трае две и половина години в Белене. После работи като каруцар и занаятчия. Дочаква края на “най-хуманния” строй. След 1989 г. е почетен председател на Съюза на възпитаниците на Военните на Н. В. училища, ШЗО и родолюбивото войнство и гражданство. Още за Любомир Банковски тук.