събота, 29 ноември 2008 г.

Какво щяхме да говорим в Париж, ако бяха ни пратили там като български делегат

Стоян Михайловски

(статията е написана след подписването на Ньойския договор на 27 ноем. 1919 г.)

Уважаеми Господа,

Мнозина са на мнение, че Източна Европа е страна на притворната лю­безност. В нас подобно нещо няма да намерите. Ние не идем тука да смиренномъдърствуваме. Ние представляваме едно шестмилионно племе, което е дълбоко убедено, че винаги е изпълнявало своя дълг с най-голяма самоот­верженост, и което - за да извади наяве правотата на своите подвизи и домогвания - не чувствува потреба да прибягва към никакви хитроумства.

Също, ний не идем тука, за да изкажем молба, за да поднесем диплома­тическо прошение. Нашите съседи от дълги години насам ни дават да разбереме, че в политиката няма пощада, няма милост, че самолюбието в полити­ката е нещо благородно и свещенно. И ако ний заговорим сега от името на християнските начала, ако ний подириме умилостивение и състрадание, те ще рекат: „Ето българите се молят! Те признават своите грехове! Но тези грехове са тежки и ние не можем да ги простиме!

Ний знаеме ощ, че в политическите сфери на коленопреклонника се дава не само това, което е негово, не това което му се стори, а дребно някакво подаяние, просешки комат.
Да, ний знаеме, че за политическия Божек се мисли така: „Той хленчи и простира ръка, значи ще се задоволи с малко! „А нашата цел не е да просиме ни много, ни малко, а да изкажиме без дързост и надменност, ала и без самоунижение, в що се състои нашето историческо и етническо право! Ний имаме една само гордост, но я имаме: свещенната гордост на правдината!

Да, ний идем тука, за да говорим за правота. Ний идем да говорим от името на онези велики начала справедливост и солидарност, които стоят в основите на общоевропейската култура и без които напредъкът би бил едно безсмислено вълнение и една суха формула!
Ний идем тука да заявиме, че в най-близкото минало, стана едно съби­тие, което изпълни сърцата ни с радост: то е тържествената декларация на г. Уилсона, че всичките европейски народи ще могат волно и безпрепятствено да проявят своите расови вожделения и обединителни стремежи, за да очер­таят своята духовна физиономия, да се самоопределят политически и етниче­ски. С неописуема горест в душата ний узнахме, че тези обещания премина­ват в областта на историческите блянове и химери. Уилсоновата програма се заменява с една тежка присъда против слабите. Ний идем тука да протестираме против провалата на Уилсоновата провала и против нейните последици, съсипията и заробването на нашето отечество.

[+/-] ...виж целия текст



Думата мир не може и не трябва да изказва нещо диаметрално противо­положно на всяко омиротворение. А всъщност такъв е добитият резултат. Мирът, който ни предлагате е мир на ожесточение; - това е мир на размирие. Нашето отечество възложи нам мисията да браниме тука неговите све­щени права да живее и занапред, както досега, самостоятелно, да се развива извън всякакъв натиск и всякакво насилие.

Ний ще предложим, прочее, всяко антибългарско домогвание на подроб­на, на всепридирчива критика. Необходимо нужно е щото сключването на мирен договор да бъде предшествувано от волни и всестранни разисквания; ибо, задачата на подобен договор е не само да създаде един modus vivendi между довчерашните противници - а още и да даде на цивилизования свят пълна гаранция, че в уговорените наредби не е погазено никакво начало на прогрес и хуманност.

Ний сме на мнение, че сградата на бъдещето бива съграждана на подви­жен пясък, когато не се държи сметка от уроците на миналото - сиреч, кога­то се игнорират влеченията и аспирациите на народите, когато се забравят историческо-националните и социално-расови причини, които са ги карали да действуват в една или друга посока. Ний ще ви обадим, прочее, кои причини ни накараха да вземем участие в общосветовната война.

Вий ни считате за ваши врагове. Наш дълг е да заявиме тука, че ний не враждуваме никому, че ний сме противници само на едно нещо - погазването на едно племе от друго. Ний се хвърлихме в общата борба само, за да се запазиме от хищността на българоненавистниците. Ний искахме да си взе­мем своето, да получим обратно това, което ни бе отнето насила. Сърби, гърци и румъни бяха заграбили преди няколко време чисто български земи. Ний си рекохме: „Не трябва да чакаме да бъде обезбългарено това, което е българско по кръв и плът; то трябва из час по-скоро изново българско".

Франция не предизвика общоевропейското въоръжено стълкновение, но тя пожела да се възползва от него - за да си получи назад Елзас и Лотарингия. Исто тъй постъпихме и ний; ний не сме автори на войната, но ний поже­лахме да се възползваме от нея, за да си вземем назад Добруджа и Македо­ния, които са нашия Елзас и нашата Лотарингия.

Да, ний не дадохме пръв пример за разправия и това що извършихме не бе никак дело по своя род. Във всемирната схватка всеки народ написа на своето знаме старата девиза - suum quique - и всяко обезнаследено племе пожела да овладее своя исторически patrimenium!

Френските държавници ще рекат, че Франция не се хвърли да напада, а бе нападната, - и че България не бе нападната, а се хвърли да напада... Отговаряме: За България не е вярно, че тя се хвърли да напада. Не в прибягването към оръжие се състои зачалото на нападението, кога­то е въпрос за въоръжено междудържавно стълкновение. Зачални нападатели са онези, които извършват тежко посегателство и престъпление против една нация и я принуждават по тоя начин да подири избава и спасение с меч в ръка. А именно подобно престъпление извършиха против България през год. 1913, сърбите и гърците, нейните псевдосъратници в борбата против исляма.

Като използваха героизма на българските борци, елини със сърби, оку­пираха по онуй време цяла отоманска провинция населена с българи. И като казваме „използваха" ний ни най-малко не изказваме една прекаленост. Пре­ди няколко десетки години сърбите воюваха сами против османлиите и претърпяха грозно поражение... Също и гърците се опитваха сами да се раз­правят с войските на цариградския халиф и бидоха сломени.
Елини и сърби през год. 1912-1913, играха роля на деца, които дирят убежище и подкрепа зад щита на един великан. Великанът беше българският войн. Ний разбихме мохамеданската мощ.

Елини и сърби изиграха и друга една роля. Те ограбиха великана - хра­брец, чийто подвиг употребиха като стълба за своето превъздигане. Да, през месец май 1913 те сключиха тайна спогодба по между си, с която си подели­ха българска Македония като се задължаваха задружно да отблъснат с оръ­жие в ръка всякакъв опит от страна на българите да си вземат силом това, което е тяхно.

Помните какво стана тогава... Последва Втората балканска война, междусъюзнишкото стълкновение.

Да имаха да се разправят само със сърби и гърци, българите щяха скоро да им дойдат дохаки, но работите се усложниха. Щом българските борци се опълчиха против своите лъже-съюзници, румънската армия, която дебнеше момента да нахлуе безпрепятствено в нашата старана откъм север - изпълни своя план.

Румъните заявиха, че имат да изпълняват на Балканския полуостров една велика мисия, един дълг на върховни съдници и уредници. В същност те искаха да се възползват от трудното положение на България, да улеснят за­дачата на южните български врагове, да осуетят българския устрем към ра­сово обединение - и, едновременно, да заграбят нови територии от българ­ска Добруджа. Румъните достигнаха своята цел.

Гърци и сърби подпомогнати от румъните смогнаха да дадат щастлив край на своето антибългарско предприятие. Българщината бе погазена. Но историята ще отбележи, че това погазване е съпрегнато с най-противочовешки и противонравствени действия.

Тя ще отбележи: първо, че сърбите имаха писмен договор с България по въпроса за бъдните съдбини на Македония и че те изневериха на тоя договор, за да ограбят своята съдоговорителка.

Второ, че когато българите се биеха с турците, разчитайки на пълна солидарност от страна на своите съратници сърби и гърци - тези последните крояха планове за военни действия против българската армия!

Трето, че Румъния се опълчи против обединението на българското племе от името на някакъв си принцип на балканско или източно равновесие, - и че този мотив беше грозна игра с думи, понеже сама Румъния е проявявала желание да играе първенствуваща роля в югоизточните стра­ни на Европа и се е силила да устоява за себе си хегемония, каквато не може да се оправдае ни от точка гледна етническа, ни от точка гледна културна!

Поведението на Румъния бе охарактеризирано така, навред в Европа: „Българинът се притича къмто брата си, македонеца, който се дави в едно блато, негде на юг; българинът си съблича дрехите и се хвърля във водата да спасява погинващия; дохажда тогава влахът, вижда дрехите на българина, заграбва ги - и си отива!" Така трагично измамена и онеправдана България не можеше да стои със скръстени ръце при избухването на Общоевропейската война.

Под гнета на новите българоненавистници, сърби, гърци и власи, под грозния режим на обезбългаряване въведен от тях в Добруджа и Македония, нашите заробени братя в тези области бяха подложени на тежки мъчила. Тям се не дозволяваше вече да имат ни свои черкви, ни свои училища, ни свой език, ни своя книга, ни каква да е своя племенна физиономия; тям се не дозволяваше дори да носят чисто български кръщелни имена.
Годината 1914 бе година ужасна за българщината, година на върло българосъдство, година която ни даде да разбереме, че има два вида иго, дивашко иго, каквото беше турското, и лъжекултурно иго, каквото е сръбско-гръцко-румънското, и че първото е много по-леко от второто. Турският ярем прили­ча на градушка; гдето падни градушката опустошава, но обща гладосия не докарва. Турчинът влиза в дома на християнина, иска ракия, баница, печена кокошка; той е лют изедник, ала той не знае да погазва цяло племе, не умее да обезличава цяла нация. Гръцки, влашки и сръбски ярем, наопаки, прили­ча на общоосмъртителна епидемия, на мор. Гърци, власи и сърби владеят до съвършенство изкуството да изтребват неприятна тям народност да я према­хват от лицето на земята. Да, България не можеше да стои със скръстени ръце пред общосветовната размирица.

България беше длъжна да се вслуша в позива на заробените добруджанци и македонци, да се отзове на тоя позив - който думаше: „Сега е време да прострете нам братска десница!" България се опълчи против своите зложелателни съседи, против творителите на едно онеправдание, което бе наранило всяко българско сърце. Знаеме какво ще ни отговорите: „България, ще речете, се опълчи про­тив заподноевропейските сили!"

Никак! Нашата цел не беше да воюваме против вас. Нямаше защо да делим мегдан с вас! Български войник не се яви на вашите граници! Българ­ски войник не отиде във Франция, Англия или в Италия да се сражава с борци, които никога не е считал за неприятели.
Да, не отидохме ний на ваша територия - да се биеме против вас, а вий се явихте в една чистобългарска провинция, за да ни пречите да я овладеемe, вий се изпречихте пред нас, за да ни пъдите от места, които са неотемливи части от нашата бащиния.

Ний не ви обявихме война - нямахме намерение и желание да се сража­ваме против вас: ний бяхме принудени да се противиме на вашите вредни за нас домогвания ний бяхме заставени да ви приемем за такива, за каквито се давахте, за съюзници на нашите врагове.

На македонските бойни полета - минути на бездействие нашите войни­ци често отправяха писма с такова съдържание: „Какво зло видяхте от нас, та сте дошли тук, в българска земя, да помагате на нашите най-заклети гонители и насилници?"

Тези войнишки думици ви рисуват психиката на българина. Той не може да разбере как така, без да изучите и разузнайте кой е крив и кой е прав, вий взимате страната на гърцизма и сърбизма против българизма - и ратувате за поробването на цяло едно племе?
Ще ни речете: „Ний не се опълчихме против името, против племето на българите, ний се опълчихме против техните грехове, против тяхната вина!"Вина? Защо вина? Затуй ли, защото ний не избрахме за наши врагове, не нарекохме наши врагове, онези които вий зовете ваши врагове?

Затуй ли, защото нашите военни дела и домогвания, израз на нашите реални интереси - не хармонизират с вашите симпатии и антипатии, израз на вашите традиционни влечения?
Затуй ли, защото уроците, които бяхме получили от скорошното мина­ло бяха ни заставили да изхвърлим всякаква сантименталност от политиката?

Затуй ли, защото прилъстени и изиграни от славянски дейци, северни и южни - ний бяхме дошли до заключение, че наш върховен дълг е да бъдем преди всичко българи и после славяни?

Да, това е тя, вината, която намерихте у нас.Заслужва, обаче да бъде отбелязано това обстоятелство, че за еднакви политически явления вий правите разни оценки - според времето, според сферата, където сте заставени да държите сметка за подобни явления.

Да вземем за пример Италия.Тридесет години наред тя плава във водите на Германия, тридесет години наред тя образуваше третата съставна част на централноевропейската троица.

Настъпи всесветовната война - volte-facе: Италия извърши преврат в своята вънкашна политика и се обяви за противница на довчерашните си сподвижници и за сподвижница на довчерашните си противници.

Никой обаче ни в дипломатически, ни в публицистически среди не се осмели да нарече Италия изменница. Едничките компетентни хора да изка­жат вярно съждение за поведението на Италия бяха самите италианци - и те ето що казаха:„Никакви минали дела, никакви стари традиции, никакви довчерашни връзки не могат да ни задължат да вървиме по един път - когато сме дошли до убеждение, че тоя път ни отвежда към гибел и че трябва да подириме нова ориентация!"

България постъпи като Италия. Тя обърна гръб на отживели системи - и влезе в нови политически комбинации.

Хитроумниците ще рекат: „Това което е позволено на една велика сила, на една Италия, не е позволено на една дребна държавица, на една Бълга­рия!" Добре. Но Румъния също не е велика сила и постъпи също като Италия; и тя, начело със своя крал Карло, плаваше във водите на Тройния съюз, и тя в дванадесетия час се прехвърли от един лагер в други... Обаче и нея никой не укори; и заради нея казаха каквото казаха и за Италия: Тя е най-добрата познавачка на своите интереси. Защо да не се каже същото и за България?... Отговорът е много лесен... Защото превратът във вънкашната политика на Италия и Румъния и превратът във вънкашната политика на България -нямаха една и съща насока... Дипломатите разсъждават точно като политиканите: преврат, който докарва другиму полза, а не нам е преврат осъдителен!

Още преди пет години на много места из Европа честните общественици заявиха, че е време вече да се премахне старата дипломатическа школа - с нейните вредни обичаи и традиции, сиреч с нейните хитрости, лукавщини и коварства и да се институират нови дипломатически наредби, хармонирващи с твърденията на общочовешката съвест... Уви, това пожелание както стотини подобни - не можа да премине из областта на бляновете в областта на действителността... И днес, както във времето на Талейрана - дипломатът разсъждава така: „Народите се делят на добри и лоши; добри са онези, които са наши приятели; лоши са онези, които са наши противници; ние сме оцени­тели на техните дела и домогвания: лошите народи наказваме, а добрите възна­граждаваме!"Въз основа на тези принципи, българският народ ще бъде наказан. Българ­ският народ е лош народ.

Но понеже качеството лош народ е твърде тъмно, твърде неопределително, намериха се именити писатели и високи сановници например академикът Барес в книгата си По пътя към Азия, и сенаторът Хериб в списанието „Аnnales de l'universitе" - които заявиха че българите са изменници.

Изменници? Кому? Как? Защо? Кога? Ей - така, изменници! Изменници, без никакви разяснения и доказател­ства. Ний, българите, обаче, сме на мнение, че празна дума не е довод и че оскърбление не е мотив. И с всичките сили на душата си, ний протестираме против твърденията на Бареса и на Херио и заявяваме, че не сме изменили никому.
С Франция и Англия ний не сме имали никакъв договор за съюз та да ни бъде възможно да им измениме!

Колкото за нашите съседи, ний имахме писмена спогодба с тях - и то само със сърбите спогодба, сключена в началото на год. 1912, ала не ний погазихме тоя договор, погазиха го сърбите. Не ний изменихме тям, те измениха нам. Да, по един най-настойчив начин, ний искахме, в 1913 год. да се изпълнят постановленията на тоя трактат, а сърбите ни отговаряха: „Във въпросния спогодителен акт ний признахме, че по-голямата част от Македо­ния е ваша, и че трябва да се даде вам. Но сега сме на друго мнение. Сега ний искаме да вземем по-голяма делба от оная, която се предвижда за нас. Прочее, договорът сключен между нас трябва да падне!"Кои са изменници? Българите или сърбите?

До каквото съвършенство да са достигнали, в модерни времена, полити­ческото словоборство и дипломатическото словоигране, ний не вярваме че ще се намерят хора да поддържат че изменник е онзи който иска иска изпълне­нието на един договор - а добросъвестен онзи, който се отказва от своите писмени задължения!

В желанието си да унищожат договора си с нас, сърбите отидоха дотам, че много техни дейци изказаха - в първата половина на год. 1913 следнето мнение: „Нашият държавен глава, крал Петър, който подписа спогодбата с България, трябва да се откаже от сръбския престол; по тоя начин ще можем да речем на българските властници че подписът на един бивш монарх няма вече за нас никакво значение!"

Вий ще ни речете: „Ако сърбите и гърците имат права над Македония защо да не прибягнат към всички средства, за да гарантират правата си?"

Македония е българска земя, господа. Това е било сто пъти до сега удо­стоверявано и доказвано от всевъзможни етнографи, историци, публицисти, общественици, консулски агенти и от людие, принадлежащи на разни нации, чехи, поляци, руси, италианци, англичани, германци и прочее.

Македонските долини и планини са населени от жители, които говорят чисто български език, които са българи по чувство, по традиции, по нрави, по своите дела и подвизи в най-далечно и в най-близко минало.

По тоя въпрос българското правителство е изработило и представило където трябва мемоари, в които са изложени факти и доказателства не търпя­щи никакво оспорване.
Ако вий не вярвате на документи, които изхождат от български извор -вярвайте на вашите публицисти и писатели, на вашите чиновници, на вашите пътешественици, които потвърдяват единодушно нашите твърдения.

Ето, например, какво говори Jean Saison, френски офицер, в книгата си От Елзас до Черна: „Македонците заявяват, че са българи, че искат да си останат българи!" И още: „Неоспорим факт е че всички македонци в местностите които сме окупирали са чисто българи."

Ще бъде много странно, ако вий ни отговорите, господа, че нямате вяра нито на български, нито на небългарски статистики, нито на наши, нито на ваши автори и етнографи.

На що вярвате тогава? На гръцки и сръбски уверения? Ако е така, ний ще ви попитаме: Какво правите с правилото: Еt altera pars audiatur?

Най-после, ний ви предлагаме да извършите в Македония етническа ан­кета и плебисцит; какво по-голямо доказателство бихме могли да ви дадем за нашата добросъвестност?
Очакваме от вас и следнето възражение: „Българският въпрос не е само етнически въпрос; вината на българите не е само политическа; българите извършиха обикновени, общоправови злосторства, жестокости, за които трябва да бъдат наказани!"

Господа, българите не са ни по-лоши, ни по-добри от другите народи. Във всеки случай, българите не са способни да извършат посегателства -каквито извършиха техните съседи.
Ний ви предлагаме да направите анкета - но обща анкета - на Балкан­ския полуостров; ний ви предлагаме да изучите грижливо и разузнайте какво са вършили гърците с нашите заложници, с изпратените в гръцките острови наши пленници; ний ви предлагаме да разузнайте какво са вършили румъните с нашите сънародници добруджанци - отвлечени от тях и откарани в да­лечни страни, държани голи, боси и гладни, подлагани на побой и на всякак­ви мъчила - безмилостно сломявани и осмъртявани. Ще видим тогава в чия душа има повече человеконенавистнически ин­стинкти - в душата на българина - или в душата на неговите съседи...

Но от сега още ний можем да си послужим с изявления и съобще­ния направени от ваши хора, за да ви покажем че българинът не е деец на мъчила, а е наопаки жертва на мъчила устроени от българоненавистници.

Ето що дума Saison, стр. 284: „Гърците опустошиха и опожариха без­бройни български села; те избиха българското население и го замениха с гръцки пришелци, забягнали от разни османски области!"

Обвиненията за жестокости, когато се касае за Балканския полуостров са безсмислени. Всичките балканци - всички народи в източните и югоиз­точни страни на Европа от Карпатските планини до долините на Тесалия и до пристанищата на Морея са довчерашна османска рая и обладават едно и също духосложение.

Но защо да говориме само за балканските народи, защо да гледаме на военщината от толкова тясно гледище? Истината, оная истина която ни раз­криват общечовешката история ето я: воюване и братуване не вървят заедно. Един от вашите велики историци отдавна е казал: - хуманна война няма (Henri Martin). Друг ваш мислител дума: - осмъртяване филантропическо няма.

Да, там е истината. Войната озлобява всички човешки същества -били те културни, слабокултурни или безкултурни. Злото ражда зло. На­силственото осмъртяване, систематическото изтребление на бойните по­лета - от каквито принципи да изхождат те -съставляват едно зло - и посаждат морална отрова в душите. Първият плод на войната е злопамятливостта. Враждата ражда война, казват моралистите, но и войната ражда вражда.

в. "Напред", бр. 105, 1919 г.

петък, 28 ноември 2008 г.

Пред двата нови гроба

Пейо Яворов

(статията е писана по повод убийството от 28 ноем. 1907 на дейците на ВМРО Иван Гарванов и Борис Сарафов от Тодор Паница - по поръчка на Яне Сандански )

Думата ми — която единъ отъ г. редакто­рите на „Пряпорецъ" беше тъй любезенъ да поиска — е по поводъ скъпи жертви, Иванъ Гарвановъ и Борисъ Сарафовъ, оплаквани отъ цялото българ­ско общество. Техният прахъ принадлежеше на - земята и ние й го предадохме вчера, техните имена принадлежатъ на историята, и тя ще имъ отдели по една златна страница. Но те вървяха по единъ стръменъ път — нагоре по който се стремятъ, въ страдание и надежда, душите на ми­лиони хора. А светкавици прорязватъ тъмните облаци предъ насъ, и зловещ тътенъ предвещава страшни бури. И всички се питатъ: какво ни изправи като зрители предъ катастрофалната развръзка на една драма, чиито перипетии оставатъ неизвестни за публиката? Вестниците отбелязватъ, с неприязънь или благоразположение, двете враждебни течения въ Революционната организация, като ги именуватъ с винаги наивна сериозность: интернационалистическо и националистическо.

Но ако тъй се самоопределятъ някой македоно-освободителни групи, въ какъвъ смисълъ да разбиваме интернационализма имъ? Дали че те се борятъ за свободата на всички народности въ робската страна ? Тоя интернационализъмъ еднакво би билъ осъщественъ и отъ автономна Македония, и отъ оголемена България, и отъ окупационните отряди на Австрия! Или, че когата страната бъде освободена, тя трябва да остане сама за себе си— че тя не бива да се присъедини къмъ България, нито да се даде на Австрия? Не ще да е, защото и последниятъ четникъ знае, че въпросътъ ще бъде разрешенъ не отъ Австрия, още по-малко отъ България, и най-малко отъ Пиринъ-планискиге вой­води. Или може би, че редомъ съ българите трябва и другите народности да поематъ върху плещите си товара на освободителното дело ? Преди 12-13 го­дини щадене и опити въ тая посока, Революцион­ната организация фабрикуваше само шпиони и пре­датели; днесъ вече унищожението на българщината е дело интернационално!

[+/-] ...виж целия текст



Въ недоумението си, някои опростяватъ въпроса и говорятъза революционери „социалисти". Но кой смисленъ човекъ не ще се изсмее надъ някакъвъ "социализъмъ" тамъ, дето треба да се въдворятъ най-еле­ментарни условия за културенъ животъ? Учение, което иде съ претенция да подведе равносметката на цял обществено-икономически порядъкъ, цъвтялъ и банкрутиралъ при много слънце и въздухъ — това учение, пренесено на македонска средновековна почва,ще даде наистина твърде любопитни плодове. За-
щото единствениятъ капиталъ, срещу който има да се бори македонскиятъ работникъ — това е сатъра въ ръката на турчина. Една стачка е въ неговите средства: да не се ражда...

Очевидно, въ македонския „ интернационализъмъ" има голяма нелепость, ако той не е неумело домогване къмъ идейно становище за нещо може би само по себе си несимпатично.
Казватъ ни още: българските правителства трябва да стоятъ далеко отъ македонското движение; македонското движение трябва да се изолира отъ българските правителства.
Защо ?
1895!

Българските правителства са длъжни да бдят надъ македонското движение, защото въпросътъ, разрешенъ въ тоя или оня смисълъ, е въпросъ за животъ или смърть на България — и въ економическо и въ политическо отношение. Когато Сърбия и Гър­ция изчерпватъ всички средства за чуждата тям Македония, кой смее да иска отъ България, пълна съ енергия, да се отрече отъ една своя область— нещо повече, да остане равнодушна предъ застра­шителното бъдеще? Освенъ това, коя македонска фракция може да мине безъ българска материална и морална помощь — дори безъ най-малкото — безъ българската толерантность ? Въ същность, Револю­ционната организация и българското правителство — по една неизбежна логика на обстоятелствата —са два фактора въ освободителното движение, които не могатъ единъ безъ другъ. Онова, което би трябвало да се иска отъ всички страни, то е ясното съзнание на дълга и взаимния контролъ въ името на общата и пряка цель — автономна Македония. Тогава миналото няма да има повторение — и бъ­дещето остава да се нарежда и прережда споредъ бъдещите нужди.

Иван Гарванов

Затова жертвите, които паднаха, са жертви случайни. Те не бяха поискани нито отъ интересите на делото, нито отъ някакъвъ принципиаленъ раздора. Неприязнена къмъ тяхъ фракция може да съществува, но посегателството не може да бъде нейно. Обаче вестниците повтарятъ: всичко е решено отъ едно събрание на ръководни лица въ Серския отцепнически окръгъ. Понеже това се предава като фактъ, азъ го приемамъ и казвамъ — и не е смешенъ парадоксъ: Истината лъже! Те са решавали тия лица, и никой отъ тяхъ не си е давалъ отчеть какво решава. Те са решавали въ някакво моментно раздразнение като всички насъ, които сме кадърни да изречемъ най-големи закани, безъ да мисли някой за изпълнението имъ. Истината лъже днесъ, за­щото иде да свидетелствува противъ много отлични момци, мои лично познати, които носятъ съ примерно самоотречение кръста на една света кауза. Те са решавали и забравили, освенъ нещастниятъ убиецъ, и днесъ са изненадани отъ станалото, като всички други. Тям не можеше да не бъде цененъ живота на всеки, даже билъ краенъ противникъ, щом и той служи на същото дело, като е показвалъ самопожертвувание не по-малко от тяхното.

Офи­циалното правосъдие ще определи грубо фактичните отговорности; нека ние бъдемъ по-внимателни въ разпределяне моралната вина. Не трябва да вяр­ваме, че всички дейци изъ Серско са грешни, за да не повярватъ и те самите, че са братоубийци. Нека не дадемъ на техните души да претръпнатъ, като се помирятъ съ подобно име. Защото тогава те ще да подирятъ оправдание предъ себе си, което би имъ послужило и за по-съзнателни злодеяния... Само тъй остава - да спасимъ морала въ македон­ското движение.

Вече самиятъ фактъ, че въ Македонската ор­ганизация се намира макаръ само единъ човекъ като именуемия Паница — вече самия този фактъ, щомъ покушителятъ не е формено лудъ или ухапанъ отъ бясно куче, е симптоматиченъ. Това е признакъ (нека го смятаме единственъ), че въ атмосферата на македоно-освободителната действителность има отровни лъхове, които могатъ да я заразят изцяло, щото цял свят да побледнее от ужасъ и от­вращение.

Затова нашето общество трябва да издигне предупредителенъ гласъ и срещу другарите.на убитите — предупредителенъ гласъ и срещу възможното отмъщение. Да отмъстишъ по начина, по който си билъ нападнатъ, значи да дадешъ морална санк­ция на престъплението. Още повече на престъпление като онзиденшното, въ което невероятната низость съперничи съ една твърдость на ръката,наистина достойна за по-рицарско приложение. Нека общественото негодувание остане да кънти въ ти­шина, при която то би било по-явствено чуто тамъ, дето убиецътъ ще иде да търси признание на своя подвигъ.

И ще повторя, нека двете жертви послужатъ за спасението на морала въ македонската революция — и на човека въ македонския революционеръ.

в. Пряпорец, 3 дек. 1907.

неделя, 23 ноември 2008 г.

Новото наименование на българските освободителни войни

Иван Михайлов

Тия войни са наречени от комунистите империалистически. Това виж­даме и в книгата „Българи" от Ефрем Карамфилов, печатана през 1973 г. в София. В нея са дадени характеристики за пет - шест души български марксисти и за дванадесет големи наши национални личности, които ня­мат нищо общо с българската комунистическа партия и идеологията й (отец Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Захари Стоянов, Тодор Каблешков, Иван Вазов, майор Узунов, майор Паница - който няма нищо общо с изменника Тодор Паница, - Гоце Делчев, полковник Дрангов).

Още в първите редове на Дрангов авторът нарича империалистиче­ски войните, които България е водила в първата четвърт на настоящето столетие, тоест Балканската война срещу Турция, Междусъюзническата в 1913 г. и участието в Първата световна война.
Каранфилов е бил и редактор на „Литературен фронт" в София, -значи човек с култура. Но е пропуснал да ни обясни какво той разбира под думата империализъм.
Ако има предвид определението на Ленин за империализма, след­вало би да смятаме, че в България е било налице някакво господство на монополите, на големи нейни финансови капитали, чрез които е участвувала в подялбата на света. Трябвало би да бъдат посочени и колониите на България, или политико - икономическото й влияние, упражнявано от нея над чужди, близки или далечни земи, с цел да ги експлоатира. Едва ли би се решил Карамфилов да приписва на България такива смешни неща, защото самият той би станал смешен.

Популярното значение, което всред нашия народ има думата импе­риализъм е следното: заграбване на сила чужди земи и народи, най-чес­то съседни на оня, който заграбва. Не допускаме и подобно нещо да твърди Карамфилов за мотивите на споменатите три войни.
Ако ли пък той има на ум някакъв изострен национализъм - и това не е в хармония с подбудите на тези освободителни войни, насочени точ­но срещу жестокия национализъм на завоеватели, които държаха в роб­ство българско население, а възнамеряваха да заграбват територии и от самата българска държава.

[+/-] ...виж целия текст



Каранфилов трябва да посочи конкретно и убедително, че България е проявявала империализъм в една или във всички посочени по-горе фор­ми, по отношение на един или друг народ. Нашето впечатление е, че за него империалистическо е всичко, което не е комунистическо.

В трите войни участвуваха и българи от поробените земи; за при­мер, в Първата световна война взеха участие около седемдесет хиляди души македонски българи.
Стремежът за освобождаване на поробените земи с българско насе­ление е бил еднакво ярък всред всички българи. Известно е, че свиканото след Берлинския конгрес Учредително Народно събрание, в Търново, беше замисляло даже да се разотиде в знак на протест, защото българските земи се разкъсаха на пет парчета, докато при турското управление бяха в грани­ците на една държава. Желанието за освобождение доведе до Съединени­ето на Южна и Северна България, както и до устрема, с който бидоха отблъснати сърбите при Сливница и Пирот в 1885 г. Същото желание въодушевлява последвалите Берлинския договор въстания: Кресненско, Върховисткото в 1902 г., Илинденско - Преображенското в 1903 година.

Все същият стремеж продължава и в споменатите войни. Копнение­то да бъдат освободени всички българи е надделяващо чувство у двана­десетте души видни българи, които Каранфилов описва (от Паисий до пол­ковник Дрангов); но то вдъхновява и друга дълга редица поети и писатели, между които нека споменем братя Миладинови, Григор Пърличев, Йордан Джинот, Добри Чинтулов, Петко Славейков, Пею Яворов, Кирил Христов, Стоян Михайловски, Йордан Йовков, Тодор Траянов и прочее. Дори в ре­чите или писанията на някои българи - марксисти това чувство лесно се съглежда. Дядо Димитър Благоев, още като посочва, че родното му село Загоричани, Костурско, е чисто българско, косвено признава, че не е ос­нователно този български край да стои под чужда назадничава и угнети-телна власт. А добре познатият марксист Георги Кирков и в Народното събрание подмяташе думи срещу „англо - пезевенците", които наложиха на Македония пак сръбско - гръцка тирания след Първата световна вой­на. Накратко - мечтата на българина да бъде свободен не може да се означава като империализъм.

Но виждаме, че в предговора на книгата самият Каранфилов, като споменава за епохата до Първата световна война, поставя в нея и „войните за нашето национално освобождение и обединение". Тогава какво излиза?

Излиза, че Каранфилов се е впрегнал да повтаря като грамофонна плоча, онова, което комунистическата партия му е предписала. В нейните предписания пък има непроменливи клишета, независимо, че се касае до безсмйщици или фалшификации. Най-често са в употреба изрази като „империалистически войни", „фашисти", „шовинисти".
При неуспеха на една война или въстание мнозина може да се върнат у дома си уморени, разочаровани, дори променили мирогледа си. Но по неуспеха не може да се съди за мотива, който е предизвикал войната. Ако българите бяха изгубили битките при Сливница и Пирот, някои между тях сигурно биха критикували разярено отговорните лица, които решиха да се противопоставят с оръжие срещу сръбските нашественици. Критиците биха сметнали даже правилно сръбските полкове да влезнат в София и дори в Пловдив, та сетне всичко да се предостави [...] се сравнява и оправдава толкова, колкото и гнева му в 1885 година срещу сръбското разбойническо нападение, заслужено наказано при Сливница. Нито на косъм има знак на империализъм от страна на България при Съюзническата война.

И при Първата световна война мотивите на България си остават все същите - освобождение на Македония и Добруджа. Нека г. Каранфилов докаже, че това не е вярно. България зае Македония и Добруджа въз осно­ва на националния принцип. Гърция пък направи проба дори в 1947 година -дали не може „по стратегически съображения" да заеме цялата македон­ска територия до гребените на Шар планина, Осогово и Рила. Югославия и досега подсмърча да стигне до Доспат, до Солун и Костур. Може ли - що повторим - да има спор кои са империалистите на Балканите?

Но не са само грешките на българското държавно ръководство, кои­то осуетиха в трите войни стремленията на българщината. Огромно зна­чение имат в случая плановете за грабежи на Сърбия и Гърция, за които току що споменахме; а и политиките на някои велики сили. Съвсем разочарователен резултат се получи и при Освободителната война в 1878 г., макар срещу Русия да не бяха насочени армии на други държави, против­ници на Сан Стефанския договор. Българската нация бе разкъсана на пет парчета, някои от които предоставени на пълна денационализация от съседни „славянски братя". В трите войни пък, които България води за освобождение, срещу нея се изпречваха не само чужди политики, но и чужди армии. Реалният резултат от Освободителната война, мерен с ква­дратни километри и брой на освободеното българско население и неосвободеното, се явява по-нещастен в сравнение с резултата - също скърбен - от трите „империалистически войни". В първия случай имаме освободена само България между Дунава и Стара планина, докато Плов­дивска Тракия, цяла Македония, цяла Източна и Южна Тракия до морето, Моравско, оставаха вън от границите на Българското княжество. А при втория случай към България (действуваща на своя глава) е присъединена вече Северна (Пловдивска) Тракия, Пиринската област, както и някои области от Южна Тракия.
И въпреки това, войната от 1878 г. продължаваме да наричаме осво­бодителна, на трите споменавани тук български войни прикачват прозви­ще „империалистически". Ако е наложително неуспехите да се третират подигравателно, защо не сте поставили, господа комунистически писачи, по някое унизително наименование и на неуспелите няколко български въстания - да ги наречете авантюристически, Дон Кихотски начинания, или каквото богатата ви за такива работи фантазия би измислила?

* * *

Съвсем отделен въпрос е тоя за допуснатите политически и военни грешки от страна на българското държавно ръководство при стремежа му да постигне при споменатите войни освобождението на поробените българи. Грешките донесоха пакост на българщината; но не оправдават сръбско - гръцките грабежи. Писано е по тези български грешки в много книги на български автори.

Запитваме, обаче, автора на книгата „Българи": с какво настроение потегли българската армия на война през есента на 1944 година? И какви национални задачи преследваше тая война? Не бе ли подкаран българ­ския войник тогава да воюва като някакъв военнопленник? И не бе ли заставен да помага тъкмо на тия, които трябваше заради антибългарски сметки да закриват българските черкви и училища в Македония, да за­браняват и българското име? Не караше ли тогава самото българско държавно ръководство да се самообявяват като някаква друга народност българите от Пиринска Македония? По общият тон на книгата „Българи" би могло да се заключи, че ако България бе успяла да осигури границите си до Охрид, Костур и Бяло море, и ако Каранфилов би бил тогава пълно­летен, щеше да бъде вероятно един от проявените великобългари. Но при едно идване след това на комунистическо управление сигурно би започ­нал да съчинява възторжени псалми за ония, които прогласяваха маке­донската българщина за друга някаква народност. Това казваме за него като характерология.

Осоговски (Ivan Mihailoff)

Заветите на българското Възраждане

Михаил Арнаудов**

Част първа*

Все по-често и по-настойчиво ние се връщаме в нови дни към духа и заветите на нашето възраждане. Поч­ти не минава година, без да се чествува тържествено някоя личност или някоя значителна дата от оная епо­ха, без да се издигне паметник на такава личност в род­ното й място, или да се прослави някакъв общонароден подвиг, способен да ни пленява като пример на нрав­ствено величие. Имаше дори един момент от най-близката ни политическа история, около 1935 г., когато Идеите на Възраждането бяха издигнати до програма на самото ни държавно строителство, без обаче ръко­водните лица да бяха изяснили и за себе си и за об­ществото реалния смисъл и съвременното приложение на тези идеи.

Стигаше обаче и добрата воля да се спомни от високо място за Възраждането и да се опреснят неговите заветни скрижали. Защото несъмнено бе­ше дошло време да се подири в днешните ни национал-но-културни усилия по-здрава връзка с делото и дей­ците на миналото, на едно минало, което някои повърх­ностни умове бяха обявили лекомислено за нещо мъртво. Мъртво миналото на Паисий и Раковски, на Неофит Бозвели и Априлов, на Левски и Бенковски, на Петко Славейков и братя Миладинови, на Любен Каравелов и Христо Ботев и на толкова крупни личности, дошли като бляскав израз на мощното българско раз­движване в XIX век? Не, това не би трябвало да допу­ска никой българин, способен да вниква в смисъла на народното ни битие и да преценява критически развоя на събитията. Такъв възглед върху историята ни изда­ви само невежество.

...

Въпреки толкова промени в съотноше­нието на силите, които движат света, и в международ­ното положение на България, все пак има нещо неиз­менно в съдбата ни и домогванията ни като народ, кое­то е било правилно почувствувано и вдъхновено изка­зано от предните дейци на Възраждането. И би било твърде лоша прокоба, ако и при новите си стремежи на културни и социални успехи ние не съумеем да се възползуваме от тези по-раншни разбирания и изоста­вим спечелените с велики страдания идейни позиции. Да не губим почва под нозете си и да упорствуваме в самоотбраната срещу покушения от вън, които биха искали да ни смажат окончателно, като ни притискат по разни начини и подклаждат разединение помежду ни, е повелителен дълг на всички българи, които помнят уро­ка на великите ни деди.

[+/-] ...виж целия текст


2

Този урок може да се сведе към няколко главни точки: Първо, налага се да държим будна, да браним непо­колебимо народната си чест, както я чувствуват дълбоко Паисий, Априлов, Раковски, Ботев и всички техни сподвижници. Съзнанието за собственото ни народно до­стойнство, за народното ни право и народните ни за­ложби не трябва да отслабва никога, за да търпим между нас отстъпници от националното си самочувстие и да станем оръдие на чуждите интереси. Както казва Ботев: „Нашият народ има особен живот, особен харак­тер, особена физиономия, която го отличава като на­род. Дайте му да се развива по народните си начала!"... Привързаността към своя род и упованието в неговите коренни добродетели изпълва е пламенен патриотизъм всички наши възрожденци, давайки им смелост да по­насят невероятни изпитания в борбата за въздигане на роба. „Мисля — пише Неофит Бозвелй из заточението си, изпълнено с велики страдания, — че няма нищо тъй сладко както любовта към отечеството; нито нищо тъй желателно, както да се живее в отечеството; нито нищо тъй честно, както да се положи живот за отечеството." Какво сърце, каква решителност, какъв ентусиазъм лъха от "тези думи на човека, който гине в затвора само защото не пожелава да се отклони от дълга си и да по­жертвува българските национални интереси пред запла­хите на Патриаршията. И все тъй мисли и действува не­говият достоен последовател от Одеса, родоначалникът на българското образование Васил Априлов. Обръщайки се в 1845 г. към младите българи, които ламтят за наука в отечеството си и в чужбина, той ги заклева с тия въз­торжени думи: „Имайте за свята длъжност да обичате отечеството си, както ще видите, че обичат своето всич-1 ки европейци, и помагайте му всякакво... Вие се ро­дихте българи, сте добри и верни патриоти и ще остане­те такива за славата на нашата сега слаба и забраве­на, но винаги любознателна България". Или както из­повядва Раковски, този огнен дух, възпял здравите би­тови традиции, воинските качества и творческите сили на българина: „Аз съм бил всякога българин и ще бъда не само до гроб такъв, но и после смъртта си ще оставя завещание — и. прахът мида се не меси с друга народ­ност."


Още Паисий застъпваше подобно дълбоко чувство за превъзходството на българския народ, с неговите ве­лики спомени и неговата необикновена нравствена чи­стота; и тъкмо защото искрената му вяра беше свърза­на с крайно активен темперамент, неговата „Славяно­българска история" можа да даде тласък на всички бор­чески почини у нас, превръщайки тъмното племенно съз­нание в едно непоклатимо национално убеждение. Без тази вяра, без това гордо национално самочувствие, без тази готовност за отстояване на националната чест не беше мислимо да се откъсне народът ни от робското си преклонение пред чужбина и да извоюва накрай своя­та самостоятелност. Как правилно и тънко тълкува та­пи потребност на унизената по-рано българска душа Григор Пърличев от Охрид, прославеният гръцки поет, спечелен чрез пламенното родолюбие на Димитър Миладинов за своята просветна мисия в Македония! Като описва увенчаването на една своя поема в Атина през 1860 г. и като признава, че прави това само за възвише­ние на народната, а не на личната си гордост, той при­бавя: „Дотолкова ние, българите, сме били ругани и презрени от всички народности, щото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, гдето вся­ка хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключа, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Вре­ме е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие рядко се намира у другите народи, то ни е облагородило, то е било и ще бъде нашето спасение... Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Вярно е, че горделивият никога не преус­пява, но вярно е също, че и който презира себе си е са­моубиец ... Ние, българите, трябва да се уповаваме на силите си, на трудовете си."

3

Последните думи на Пърличев улучват втория съ­ществен завет на българското възраждане: да раз­читаме преди всичко и неизменно на собствената си доблестина собстве­ната си предвидливост. Така учеше по-рано и Раковски, след като беше изпитал за своя сметка измяната и егоизма на някои чужди агенти. Изживял бо­лезнено изневярата на ония, които е вземал за доброжелатели на народа си, той отваря очите на българите за тази жестока истина, че никой на Запад и на Балка­ните няма да подпомогне освободителното ни дело, без да се възползува сурово и безогледно от нашите жерт­ви. Схванал ясно равнодушието или грабителските под­буди на чужденците, той зове настойчиво всички, кои­то чакат помощ от вън, които разчитат на външна ми­лост и справедливост, да престанат да плащат данък на наивността си. Напусто, мисли той, някои са били на мнение, че Европа храни хуманно състрадание към ро­ба и е готова да защити правдата му: обещанията на дипломацията ида съчувствието на официалната преса сa празни и лицемерни думи, които няма да бъдат по­следвани от никакви дела. Ние сме длъжни да се откажем от суетни надежди и да погледнем нещата трезво, за да не се лъжем повече. Европейските кабинети „иг­раят жребия на човешкия род" с такова хладнокръвие, щото смешно е да разчитаме на тяхната декларация за покровителство на слабите и онеправданите. „В дипломатическия днешен свят, мисли Раковски, и в европейската обща политика, която се оправя от няколко си увенчани, няма ни човеколюбие, ни любов към ближния, ни вяра, —- всичко е особна корист и лична полза! Прав-дата на по-силния днес владее! Това е тъй истинно и ня­ма друго." И заключението му е, че при наличността на неприятели, които не желаят нашия напредък и наше­то обединение, ние трябва да се уповаваме само на соб­ствените си сили, изчаквайки всяко благоприятно сте­чение на обстоятелствата. Това, което ние сами сме длъжни да извършим, не трябва да очакваме от никого другиго. Да бъдем разумно самонадеяни, да работим неуморно за националното си дело и да сме готови за върховни усилия в решителен момент — това е урокът на горчивия ни опит. „Без скъпоценна жертва свобода се не добива", твърди героят на Белградската легия.

Усвоил този урок на Раковски, дякон Левски повтаря на свой ред пред другарите си: „От никого странна-го не се надяваме и никому за нищо не се молиме. Всич­ко се състои в нашите задружни сили, против тях но може противостоя и най-силната стихия" (писмо от 1871 г.). Да вдъхнат такава вяра в самия себе си на този от вековете потискан народ, на когото гръцките калугери са внушавали само да търпи, за да спаси душата си, е било грамада заслуга на дейците от време­то на Възраждането. Виждайки ясно тежкото положение на народа си и опасността от чуждата политическа намеса за подобрението му, те искат да възпитат съна­родниците си в духана самопомощ, в духа на отказ ОТ съмнителни благодетели, — и този техен лозунг запазва пълната си сила и в по-късни критически времена.

Предпоставка на подобно здраво самочувствие, като трети велик завет на Възраждането, се явява нравственото единение на народа ни. Да укре­пим това единение, като сгрупираме всички народни сили около - идеала за свободно и процъфтяло граж­дански и икономически отечество е неотменен дълг на обществените водачи. Един от най-високите моменти на българското възраждане е, несъмнено, борбата по цър­ковния въпрос. Това не беше, собствено, никакъв цър­ковен, т. е. верско-догматически въпрос в тесния смисъл на думата, а въпрос национален, въпрос за нашата по­литическа и културна самостойност, заедно с организира­не на българското образование и българското култур­но дело помимо гръцката духовна власт, Патриаршия­та, която упражняваше пакостна светска юрисдикция над българите. Съзнавайки, че в определени историче­ски моменти религията може да сплоти народа ни за отпор срещу гръцката духовна олигархия, че около цър­квата, като символ на дълбоки човешки въжделения, може да се постигне единодушието, тъй необходимо за извоюване на социални и политически права, нашите далновидни първенци, Бозвели, Иларион Михайловски, Чомаков, Славейков, успяха да възбудят и канализират негодуването против грабителската чужда власт и да доложат на султана волята на народа си. Величието ма тази борба не трябва да се подценява никога — с оглед тактика и решителност на идеолозите и стихий­но увлечение на масите, повярвали в необходимостта на борбата. Раковски, емигрант, който поддържа лозунга, на революцията, е в пълно единомислие с легалните борци в Цариград и надава авторитетния си мъжки зов: „Да се браним, братя, с всичките възможни средства и и да натежава на него не само като една от най-светите жертви... Вероизповеданият ни въпрос е днес за нас най-голямото дело, което трябва да занимава всеки българин му длъжности, но и като един въпрос, от който зависи смъртта или животът на българската народност... Ние, трябва да се съгласим в едно общо мнение и действие... Трябва да постоянствуваме на нашето праведно искане." И този зов бива чут, и млади и стари се обединяват под знамето на духовната свобода.

Когато все по-мощно се наложи револю­ционната тактика, когато политико-социалните въпроси изпъкнаха на пръв план покрай извоюването на Ек­зархията, тази огромна сила, народното единство и на­родното доверие към водачите, се оказа от неоценимо значение. Епопеята на Априлското въстание, която по­кри слава народа ни и го издигна високо пред света като храбър и национално сплотен народ, предпочел по-скоро да мре, отколкото да търпи робството, беше резултат на постигнатото по разни пътища морално сце­пление във всички български среди.

*Статията е публикувана със съкращения. Останалата част от текста на Михаил Арнаудов може да се прочете тук.


**Михаил Петров Арнаудов (1878-1978) е български фолклорист, литературен историк, етнограф, академик, е роден на 5 октомври 1878 г. в Русе. Член е на Украинската академия на науките, литературната академия "Петьофи", доктор хонорис кауза е на университетите в Хайделберг (1936 г.) и Мюнстер (1943 г.) От 1908 г. М. Арнаудов е редовен доцент в Софийски университет, от 1919 г. - редовен професор по сравнителна литературна история, декан на Историко-филологическия факултет (1921-1922 г.) , директор е на Народния театър (1926 г.), ректор е на Софийския университет (1935-1936 г.), председател е на БАН. Акад. Арнаудов е автор на повече от 50 монографии, посветени на Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Иван Селимински, Георги Раковски, Любен Каравелов и др.Изследва творчеството на класиците на българската литература - Иван Вазов, Пейо Яворов, Кирил Христов, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов и др.

неделя, 16 ноември 2008 г.

Тъмръшката република и нейният президент Ахмедаа ага

Захарий Стоянов*

I
Чували са нашите читатели за Тъмръш и за Ахмедаа. Знаят те, че после нарежданието на Източна Румелия двама родопски аги, двама виновници за опустошението на Батак и Перущица, Ахмедаа Барутанлията и Ахмедаа Тъмръшлията стъпиха с крак на Берлинския договор. Събраха те около си своите помаци пехливани, разпръснати от руското могущество по дълбоките родопски долини, свикаха съвет от първенци, от бабаити и от ходжи под дебелите сенки на гордите ели и борики, запушиха чибуци и загладиха бради, разискваха надълго и нашироко, спомниха стари грехове, наумиха си за отмъщение от страна на черните каури, поласкаха се от помощта, която можеше да им дадат техните непроходими гори и долини, стиснаха с помашка твърдост своите мартини, с които те бяха заменили старите шишенета, и едногласно решиха: да не слагат горди глави пред владичеството на каурите.

Барутанлията Ахмедаа живее в Барутин, ако не се лъжа, Татарпазарджишко окръжие, на южна страна в Родопите. Освен своето село той има още десетина села, така също непредадени на Румелия. Как те се управляват, кому плащат и кой ги съди, не можа да зная. Аз ще да разправя за Ахмедаа Тъмръшлията, когото познавам лично, на когото от държавицата съм се завърнал преди една неделя.

Владението на Ахмедаа Тъмръшлията се намира така също в широките Родопи, на южната страна, от Пловдив на 4-5 часа разстояние до резиденцията му - Тъмръш. А границата на това негово владение е твърде наблизо до столицата на Източна Румелия - Пловдив, - на 2-3 часа разстояние, току над Дермендере и с. Сотир отгоре, на мястото, назoваемо от помаците Тиклата. Още повече развалините от агова чифлик, или по-добре неговите летни палати, можат да се видят не само от пловдивските тепета, но и от Джумаята. Такъв комшулук имаме ние с тоя владетел, без министри и директори, без камара и Постоянен комитет.


Ахмедаа владее цели 18 села, находящи се повечето на права линия, в долината на кричимската река Въча, на десния бряг. Тия села саТъмръш, гдето е столицата на президента, Михалково (по турски Михалкьой), Осиково, Беден, Петвар, Черешово, Чуруково, Лесково, Настан, Брезовица, Грохотня, Триград, Мугла, Дьовлен, Кестанджик, Балабан, Каинчалъ и още едно, името на което съм забравил. Както виждате, всичките тия села, като изключим 3-4, които отпосле може да са заселени - носят чисто български названия, каквито се срещат само на едно място в България - в Търновско, Габровско и пр. Имат те названия чисто български, а са населени от широкогърдести помаци, верни и предани мюсюлмани, херои на черквите „Св. Атанас" и „Старата" в с. Перущица.

II
От просто любопитство и без никакви патриотически планове в началото на месец август тая година, няколко души, ние се решихме да отидем на гости на тъмръшкия владетел. Не без интерес би било за всекиго да види тоя човек, за който толкова се приказва в Пловдив, който управлявал Рупченската нахия цели 35 години, който съдел и управлявал по своему, по помашки, който получил тая нахия по наследство от баща си, който най-после можа да противостои цели пет години против едно правителство редовно и законно, с войска и администрация.

[+/-] ...виж целия текст



Аз се запознах с Ахмедаа за пръв път още през 1883 г. при следующите обстоятелства, които ще да изложа предварително, тъй като ще се запознаят читателите с характера на Ахмедаа и неговите хора. Беше на самия ден Св. Богородица, 1883 г., на мястото на Бяла черкова, Конушка околия, така също в Родопите, гдето се осветяваше новопоправеният стар манастир, разрушен от турците още по онова време, когато се почнало потурчванието на сегашните помаци (1600-1660г.)**. По причина на осветяванието бяха се стекли много гости от цялата Рупча, чак от Турско. Имаше мнозина и от Пловдив, тук беше пловдивският митрополит, музиката, войска, жандарми, началници, офицери и пр. Множеството надминаваше числото 3000 души. Покрай другдте гости настоятелството от манастира беше поканило и много помаци от околията в това число и Ахмедаа, при когото отишла особена депутация. Хората, които познаваха помаците, разказваха, че те така благоговеели към манастирите, както и към своите джамии. Всички поканени бяха пристигнали вече, нямаше само Ахмедаа. Уверяваха, които ходили при него, които го знаеха, че той няма да дойде, при всичко че желае, защото се бои да няма някаква измама, да не би да го хванат насила и отведат в Пловдив като залог от непокорените села. Освен за тая си официална вина той се боял още да не би да му отмъстят за стари грехове.

Божествената служба беше се привършила вече, грамадно хоро се люлееше на поляната пред манастира, когато пристигнаха пратеници, които известиха на висок глас, че агата е пристигнал до чушмата, но не смее да се подаде пред множеството, иска да му се пратят няколко старци и първенци, които да го придружат, дордето премине през тълпата и стигне до манастира. Околийският началник и командирът, и двамата турци, се метнаха на своите коне и така бързо полетяха към чушмата, придружени от няколко жандарми, щото човек би казал, че иде не един бунтовник, но техният прям началник. Тях последваха още десетина души стари познайници на агата из околните села, които щяха да служат като гаранция, че никаква измама не чака интересния гост, който от войната насам сега за пръв път стъпваше в румелийска територия. Но не бе само това. Новината „Ахмедаа иде" наруши реда, тя се носеше от уста в уста. Хорото се даже развали, гайдите млъкнаха, всички се обърнаха към чушмата, мнозина помислиха, че скандалът е неизбежен, тълпата ще направи своето.

А Ахмедаа се приближаваше, възседнал на черен ат, облечен с юзбашийска униформа, със сабля, револвер и с няколко рудбета на гърдите. Свитата му се състоеше от 15-20 души помаци, тръгнали отподире му от селото. Дордето пристигне на Бяла черкова, колкото български пъдари и жандарми имало по пътя му, всичките се насосали подире му, така щото конвоят му се състоеше от 40 души въоръжени хора. Напреде му вървяха 3-4 души от неговите хора, от двете му страни толкова, а останалите следваха изотзади. Те бяха въоръжени от петите до зъбите, с по два револвера, с винчестер пушки, които стискаха в лявата си ръка, а дясната им стоеше сложена върху дръжката на дългите им ятагани. Като че нарочно беше избрана тая свита, всичките лични и левент помаци, високи като елите на своите планини, с отворени пехливански гърди, с подсукани мустачуни, краищата на които надничаха в очите им. Тоя кабадаишки конвой и неговият ага представляваха едновремешните турски аяни, войводи, спахии и пр.Мечът на Ахмедаа в музея в Батак

А навалицата от черните калпаци малко по малко успяваше вече да задръсти пътя на гостите. В главата на Ахмедаа влязоха лоши предчувствия, той се измени в лицето и бе принуден да слезе от ата си, което, като стар горски питомец, той направи от точка зрение на самосъхранение. Не останаха хладнокръвни и неговите хора. Те се спогледаха един други, захванаха да се отстъпват около агата си, когото само гледаха в очите, да им направи знак. Аз вярвам, че най-малкият знак за нападение от страна на българите, пусиите бяха готови още на мястото, острилото на ятаганите щеше да блесне по въздуха, винчестерите щяха да запукат, при всичко че българите бяха три хиляди души, а помаците - петнадесет.

Но чудо. Наместо нападение и оскърбление българите селяни, мъже и жени, посрещнаха агата, като че той да бе там господар, като че не бе бунтовник, но пак техен кърсердарин. Дордето си подаваше едната ръка да му я целуват беловласите старци и стари баби, той бе принуден да подложи и другата. „Добре дошел, Ахмедаа", „Хош гелдин, аго", „Хел-бетя се накани да ни подойдеш, ние остаряхме, а ти си още млад" - се чуваха гласове из тълпата, която се провървяше да поздравлява своя четиридесетгодишен цар. Смешно е да се предположи даже, че българите правеха това от страх, когато всички знаеха, че Ахмедаа е просто техен роб. Тук преобладаваха чувствата на минало величие, на настоящо тържество, на отношения между бивши робове и сегашни свободни хора, от една страна, а, от друга, на паднали и оскърбени.

После малко българите кабадаити, пъдари и пандури, които имали злочестината в турско време да треперят пред хората на Ахмедаа, да им слугуват и да се унижават, за да им покажат сега, че не са вече раи, залюляха напреде им хоро под звуковете на музиката. Хоро, но не току-така просто, а с ножове и пищови, дръжките на които стъргаха напред. Хората на Ахмедаа, облегнати един до други на рамената си, подемваха се и критикуваха българите, че не знаели още как да носят ножове и паласки. Тия последните не се стърпяха. Казаха на помаците полусериозно и полушеговито, че ако е рекъл Господ, те ще отидат в Пловдив заедно с Ахмедаа на поклонение. „Охо, късно сте се сетили, комшулар - възразиха помаците и похванаха дръжките на своите ножове. - Колкото инсан има тука, трябва да премине през нашите лешове, па тогава ще видите Пловдив."

И всичката тая дързост на румелийска територия, измежду 3000 души българи, между жандарми и солдати! Българите кабадаити клюмнаха уши.

*
Според съветите на вещи хора за кираджии в Тъмръш ние взехме пак тъмръшчани, близки хора до агата, които били най-добрата гаранция за нашата безопасност. Обща черта във всичките турци (нецивилизованите обаче) помаци, а особено арнаутите, че щом им се повери човек на ръцете, щом възложи на тях своята безопасност, те изпълнят съвестно своите задължения. За безчестно и небабаитско го считат, ако нарушат своята дума. В последните въстания обаче тая турска честна дума се наруши на много места. Ние знаеме в няколко села: Перущица, Батак, Копривщица и пр., гдето главатарите на башибозуците като ярета изклаха мирните пратеници, а особено ония от българите, които им служеха за шпиони.

От могуществото на Ахмедаа, щом нагазихме границата на неговата държавица, най-напред ни бе привлечено вниманието от един негов чифлик, находящ се отгоре над Тиклата, близо до с. Брестовица. Че то не е току-така прост чифлик, каквото ние знаеме, то е палат, летен дворец, крепост, той ни напомни с първо виждание още дворците на феодалните владетели, които не сме виждали с очи, но сме прочитали поне. Где са чифлиците на нашите чорбаджии и чиновници? Всички, вместо събрани, те не можат направи едната само стена на аговия дворец. Макар и изгорял тоя дворец, но неговите зъбести стени, белите му комини, които още стърчат над развалините, високите стени, напъстрени с множество мазгали, двете чешми, които още текат в двора му със същата бързина, ясно и определено свидетелствуват, че тук е царувало робство, че притежателят е бил силен.

А какво местоположение? Какъв изглед? Какъв връх? На десетина крачки пред лицето на двореца, и захваща зелен буков лес, разположен върху стръмнината на левия бряг от реката тъмръшка. По-долу от леса хучи стремително тая река, леглото, водопадите и пенестите барички на която се виждат тук-там измежду зелените листа. Насреща през реката се издига горделиво друг един връх от Родопите, покрит с високи ели, и зимно, и лятно време зелени, десет пъти по-величествени и по-красиви, отколкото нашите бели тополи. Помежду двата бряга се лъкатуши реката. Нейното грубо корито по причина на дърветата и на дълбочината си представлява такава теснина, щото двата бряга като да са слепени. Разделя ги само краската от листите на дърветата, защото левият бряг от бук и ясен, е яснозелен, когато десният, от ели, е тъмнозелен. Тук, в тая долина, слънчевите лъчи греят само по пладне.

На север окото гледа тая картина, а на юг от същото здание се простира противоположност в пълна смисъл на тая дума. Вижда се Пловдив, цял-целеничък, Стара планина, Средна гора, Рила, Пазарджик, опърленото корито на Марица, която се протака, сиромашката, по пожълтялото поле, без сянка, без дръвце, и една част от притоците на река Въча. Аз вярвам, че ако някой кабадаия княз, да кажем например, нашият Александър Батенберг, който душа дава за хубавото и разкошното, с първо виждание още щеше да слезе от коня си и да начете на пътя няколко хиляди пари за тоя чифлик. Нашите паши са близо до това място, но не дават и пукната пара за такива работи! Гледай им сурата, па им мисли за млякото.
Но да не помислите, че Ахмедаа притежава само тоя дворец. Не. Такива има той още четири по разните върхове на Родопите; но най-много е обичал тоя, който описахме. Там му е стоял и харемът. Баща му, който не бил покорен на султаните дълго време, имал седем жени, които не се подавали от този чифлик. Чифликът е бил изгорен в последната война от нашите българи от Брестовица и Перущица. Изгорен е той, защото там са се издигнали байряците, които опустошиха Перущица.

III
От тоя дворец нагоре Тъмръш остава на три часа. Пътят все върви по усойнината, над реката, покрит и от двете страни с гъста и непроходима гора, с нож да ръгнат човека, гдето се е казало, не ще може да види. А пък път - пази Боже. На половин час разстояние от двореца излязохме на една широка поляна, дърветата на която се състояха повечето от сливи, круши и пр., нещо питомно и неприлично за буйната планинска папрат. Помаците ни водачи не закъсняха да обяснят причината на това. Те казаха, че на това място, което се нарича В р а ц а, е било едно време тяхното село Тъмръш. Но това време според думите на водачите било много отдавна, когато владеели к а у р и т е (българите), когато царувал Марко Кралевич, когото помаците много почитат и го признават за последен каурски крал. Разказаха ни още помаците, че според местното предание селото било преместено в Тъмръш по следующите причини:

Свинарят на старото село Враца си изгубил един ден свинете. Търсил ги дълго време и най-после ги намира в долината, гдето е разположен сега Тъмръш. Понеже тая долина по причина на своята гъста гора и дълбочина била много тъмна, то като попитали свинаря где си е намерил свинете, той отговорил: „Хе-е там, в дола, в т ъ м н а ш а." От тъмнащ, на тъвнаш, както мнозина го произнасят днес, селото им взело название Тъмръш. Преселението им станало от едно село в друго от точка зрение на самосъхранение, тъй като тогава имало голям карашмалък, заключиха помаците.

*
Колкото любезно и да ни уверяваха водачите ни помаци, че тяхната държавица е свободна, че тя търпи всякакви пътешественици гости, че те не помнят от 6-7 години да е ставало каквато и да е кражба или убийство, но видът на непроходимите планини, тесните пътечки, които приличаха на пловдивската абаджийска чаршия, караха ни да се споглеждаме един други.

От местността Враца до селото Тъмръш пространството е покрито от лесове, принадлежащи на четири вида дървета. Най-напред, към полето, урвите са покрити с дъб (цер, храст, чурун и пр.), дървета, които се раждат само в припеците и ниските места. После тях идеше зеленият бук, напъстрен тук-там с осен (о с и к а по помашки) и с Дрян. Зад него, на по-възвишените местности, букът се довършва и на негово място дохожда бориката. На върха вече, там при студените извори и стръмните усои, пълна господарка е само елата. През всичката тая местност, т. е. през урвата, гдето минува пътеката, студена вода, събрана и прокарана през дървени чучури, се среща на всеки десет крачки. Над всеки чучур е направено нещо като чушма и място за сядание и почивание на уморения пътник. На много места над тия чешми има и подигнати кули и кьошкове с прозорци и врати, направени за хаир от някои богати тъмръшлии. Те са служили така също за почивка зимно време на замръкналите пътници. Но храбрите брестовичани във време на войната, подбудени от патриотически чувства, турили ръка на тия богоугодни здания, в това число и на чушмите. Вижда се работата, че патриотизмът им е имал и граници, защото с много здания и чушми направили компромис, т. е. извадили дървения материал и масурите на чушмите, а останалото пожалили. Ако на тяхно място бяха перущени, то прошка има, но брестовичани, които посрещнаха Исмаилаа с медени пити и с подсладена ракия -харам им са такива работи.

Близката балканска нощ, кривите пътеки, понятието за Ахмедааговата държавица, срещата ни с подозрителните помаци неволно ни правеше още повече да бъдем любезни с водачите си. Но напусто. От никого по пътя не чухме лоша дума. Всеки, който ни срещаше, гостолюбиво клюмваше глава да ни поздрави. По мръкнало, когато викаше ходжата, влязохме в селото. Жива душа нямаше по пътя, гъст дим из комините, който миришеше на катран по причина на дърветата, пълнеше улиците; а кучетата, като мечки, плетяха се из краката ни, като да познаваха, че сме каури. Като достигнахме до конаците на агата, няколко души изтопуркаха из стълбите и се впуснаха да ни хванат конете с извънредна любезност. Денят бе 1 август, както казах, като тръгнахме от Пловдив. В последния тоя град се пукаше дърво и камък от горещина, а същия ден вечерта заварихме в стаята голяма желязна соба, която бухтеше и се червенееше като по Коледа. Едно разстояние от пет часа, а каква поразителна разлика! Според казванието на помаците в техните къщи огънят не се изгасва през цялото лято. Разбира се, че и природата се е погрижила за тая грамадна нужда на помашките жители. Искам да кажа за дърветата, които са дотолкова в изобилие, щото на ръце могат да се внасят вкъщи направо от гората. Ахмедаа беше се успокоил вече от дневните си трудове, пък нямал обичай да излязва после два часа, т. е. подир яция. Задоволи се да изпрати само двамата си синове да ни поздравят с добре дошли.

Любезностите, икрамите, извиненията и каненията нямаха край. Десет пъти може да ни казаха защо не сме известили за дохожданието си, да сторят нещо тедарик за хапване, при всичко че на софрата дигаха пара 5-6 ястия, пилаф от драмски ориз, айрян, студен като лед, и шербет. Сами синовете на агата ни постилаха и слугуваха, а за правение на кафе извикаха ходжата, тъй като бил повече за пред големи хора като нас, ходил по гурбетлик, излязвал и пред други такива хора. А заранта кметът от селото беше повикан да опече чевермето, с което ни гостиха. Ако Ахмедаа се разполага така с най-първите хора в селото, ходжата и кмета, то можете да си въобразите каква власт има той над останалите смъртни. Когато той седне край реката, която минува покрай конаците му, да прави кеф, то, който се случи вече да замине покрай него, той е в правото си да го спре, стига да му е потребен за нещо. Но да не кажете, че тая власт дотяга някому. Пази Боже! Доколкото можах да забележа, всеки го счита за гордост и някакво си задължение да слугува и изпълнява заповедите на диктатора.

Разбира се по само себе си, че нашето отивание в селото бе дело, известно за всекиго. Затуй, щом се съмна, стаята, в която бяхме кондисали, почна да се пълни от посетители, от по-първата ръка хора, на които минува думата. Като хора вън от закона, непокорни на своето правителство, за тях се виждаше работата, че бе интересен всеки чужденец, идванието на когото можеше да бъде свързано с техните съдбини. Всеки гост в Тъмръш е нов месец. Няма нужда да ви казвам, че нашите разговори бяха натегнати и неискрени. Лъжехме се един други съзнателно, темите на разговора ни бяха едни от най-неинтересните, такива именно, в които нищо да не може да се попадне за миналото и настоящето на българи и на турци. Ние от своя страна, научени и разгалени вече в петгодишната свобода, мъчехме се да туриме цензура на язика си, искахме да заговорим на такъв язик, на какъвто говорят именно раите, с много малки изключения. Но някои от другарите ни, млади и неопитни, които не знаеха какво ще да каже турчин, караха я през просото. Тъй например те излязоха гологлави да се разхождат по улиците, с наметнати палта, като си и подсвирваха в същото време, а младите помакини, които изкарваха говедата, заминуваха покрай тях. Това е смърт за турците, особено като видят човека гологлав. Седнахме да ядем хляб, а другарите, които не можеха да седнат по турски, облегнаха се на една кълка и почнаха да дъвчат. Подобни пози на софрата се считат за едни от най-безнравствените. В друго време и на друго място ние щяхме да бъдем изгонени от къщи твърде позорно.

IV
Ахмедаа е стар човек, на 60-65 години, но балканската му жива натура го показва като да е на 30-40 години човек. Той е слънцето не само на непредадените села, но и на много други околни по коритото на р. Въча. В турско време неговият нафуз е бил много по-могуществен. Цели 35 години е управлявал той цялата Рупча, 62 села. Границите му са били подбалканските села: Станимака, Куклен, Водим, Дермендере, Перущица и пр. Каквито закони и реформи да излязвали от Сгамбул, тяхната сила достигала до горепоменатите села, а Рупча е оставала да тлее в своята първобитна наредба – под дряновата тояга на агата. Той колил, той бесил безапелационно. Имал подире си 40 души бабаити, слепи и покорни нему, готови да се хвърлят в огъня само по едно натякване с поглед. Когато правителството го припознало вече за владетел на Рупча, определило му месечна заплата 500 гроша а на пантите му плащало по 60. Това е бил бюджетът на цялата Рупча, която беше много по-голяма, отколкото настоящата нова с нейната резиденция Чепеларе.

*Този пътепис на Захарий Стоянов е публикуван в няколко броя на в. "Борба" през 1885 г. и остава незавършен.

** В документа, който покойният Захариев е намерил в чепинските села, се говори, че тогава, когато почнало потурчванието, от Чепино до Станимака изгорели стотина черкови и 28 манастира.


събота, 8 ноември 2008 г.

Адски възел

Димитър Талев

Те тримата напуснаха поотделно стаята, в която заседаваше комитетът на ВМРО тая нощ. Сам излезе и Борис Глаушев — не можеше да тръгне с никого! И си мислеше: „Симеон Венчев да върви по дяволите! Той требва да бъде изхвърлен и от Организацията. Венчев във всичко изхожда само от себе си, от своето необуздано честолюбие. И е готов да прегази всичко друго, може да стигне, волно или неволно, и до предателство. Богдан Бобев стои здраво на нозете си, със сигурна ръка, с прости, здрави мисли. Но той не може да обхване с мислите си всичко по-важно, да проникне по-дълбоко.

А докъде стига със своите мисли Стефан Кибаров (комунистът, б.р.)? Не надхвърля ли той твърде много самите цели на Вътрешната организация, нейните основни идеи? «За мене има преди всичко поробен народ и после българи, гърци, турци…» Да, но тоя поробен народ се дели на българи, турци, гърци, власи, а това деление е много резко, издига непреодолими прегради. Кажи ми, Кибаров, как ще премахнем преградите, дълбоките пропасти? В Устава на Вътрешната организация е казано: «Без разлика на вера и народност.» Но тая разлика остава, тая разлика между верите и народностите в Македония се изостря, надигат се народностите една срещу друга с все по-големо озлобение, с все по-голема омраза, в кървава страшна надпревара. Кажи ми, Кибаров, как ще превърнем тая омраза — не, не в любов, а поне в една разумна търпимост? До вчера немаше сърби, сега има и сърби. Венчев ги признава, прави съдружие с тех, ще ги признаят и други. Пъклената надпревара не стихва, става още по-яростна, съперниците не намаляват, стават още повече. Дигнахме се срещу турската тирания, а борбата между нас самите стана по-страшна. Идеи, принципи, разум, а ето нахлу, разгори се друга стихия, по-могъща от разума, от нашите най-високи идеи, от нашите принципи. Как ще я потушим, щом е по-силна от нашия човешки разум?

Тук е и нашето раздвоение, между нас, българите. Не тлее ли и сега в сърцето на моя баща Лазар Глаушев болката, че Македония не влезе в границите на свободната българска държава, болката от разрушаването на Санстефанска България? Не се ли надеваше и Главният щаб на въстанието на помощ от страна на България, на българската войска? В щаба беше Борис Сарафов, но в щаба беше и Даме Груев. С мълчаливото съгласие на Даме Груев много от въстаническите знамена бяха извезани с трите български цвета — бело, зелено и червено. Може би защото Организацията беше българска, въстанието беше българско. Притекоха се едва сами некои от власите. Никой друг от другите народности. Или пък… за нашето раздвоение… дали не разсекохме само душата си на две с нашата… мъдрост за автономията на Македония и Одринско? Малцина я приеха, малцина я споделиха, малцина поверваха истински в нея. Каква мъдрост е тя, щом другите не я приемат, не я споделят, не й верват! Остава само празна дума. А за нас се превръща в остър нож, който разсича душата ни. Дали ние, увлечени от един блен, не се отлонихме от своя естествен път? Не е ли нашето благородство към другите донкихотовско, нашата справедливост към другите народи несправедливост към своите? И един несвойствен за човешката природа идеализъм? Не нарекохме ли мъдрост и далновидност една заблуда? Не се ли побояхме от трудностите по естествения път на нашето българско национално развитие, за да се изправим сега пред още по-големи трудности и вече раздвоени, разпокъсани, под различни знамена? Срещу единството на другите, срещу техната упоритост, срещу техния национален егоизъм. Ето всички тия въпроси и в мене самия — мислеше по-нататък Борис Глаушев, — ето раздвоението и в мене самия. Не е непоклатима и моята собствена вера.

Докъде ли стига и верата на Богдан Бобев? Ако излезе и той от своите прости мисли? Само Кибаров има отговор за всички тия въпроси, които мене ме разкъсват. Които разколебават моята вера. Но дали ще мога да приема аз неговите отговори? Дали ще укрепят те моята вера? Тук, в сърцето ми. В извора на всички съмнения. В тъмнините на всички човешки стихии. Не горе, в светлите простори на човешкия разум. Там всичко изглежда ясно. Не само горе, а и долу, в тъмните дълбини на човешката природа. Ще ми отговори ли Кибаров защо убих аскера преди три месеца? Да, от страх. Но не, не само от страх! Бих ли го убил, да не беше турчин? Бих ли го убил, ако можех да преценя постъпката си само със своя разум? Какви други по-могъщи сили ни тласкат към едно или друго действие, насочват ръката ни? Каква е тая тъмнина в душата ни, която се нарича страх, която се нарича омраза към другия човек само, защото носи той друго име? Тая тъмнина, която се нарича и любов, но ни тласка и против собствения ни разум, помрачава светлината на човешкия разум, светлината на най-възвишените човешки мисли? Тая необозрима, тревожна тъмнина, в която се лутаме, в която се разкъсваме от противоречия, от която не можем да изплаваме, която ни притегля и поглъща. Любовта към своя народ не е ли омраза към чуждия? И нонекога повече омраза, отколкото любов? Любовта към родината не е ли и чрезмерна гордост, чрезмерно самолюбие, но и тя иде от самото човешко сърце, сила е голема в самото човешко сърце. Какъв адски възел! В самото човешко сърце…“

Из "Гласовете ви чувам".

Чардафон Великий

Захарий Стоянов

И тъй ох, и така олеле... И тъй нямаме големи хора ние българите, и тъй е вече ясно, че не искаме да ги има­ме при сичките благи намерения на Негово превъзходи­телство генерал Каулбарса, то нека поне са помъчим да създадем наша своего рода самобитност. Трудно е, мъчно е, смешно е да въздигаш и създаваш герои от българите, но що да го чиниш? Таково е течението.

„А защо ти, господине, не са заловиш да опишеш жи­вотът на някои от нашите млади, гиздави, симпатични, ин­телигентни и мили млади обществени деятели?" — ще да ни възрази г. Иван Вазов, когото Чардафонът е псувал два пъти в градската градина. „Защо ти, почтений, не потър­сиш герои между нашите покровители, които ни възкреси­ха, които ни създадоха на Плевен, които ни повикаха на политически живот?" — ще пресъвокопи г. Люцканов, док­тор на политическите науки, бъдъщ министър и автор на една биография за генерал Скобелова. „Та то си е така" — ще да са обади доктор Данев, мъж със солидно образувание, който е ходил във Франция да изучава и наблюдава само с какви цилиндри и файтони ходят тамошните ми­нистри.

„Не, не, батинка, вие мърсите и са насмивате над литературата с подобни Чардафоновци, па хвърляте и из­вестна доза на дързост към нашата покровителка, която май-май че не струва хас от местни герои с долню произ­хождение и с чин поручеци, което е обида на генералският мундир" — ще да заключи Светослав Миларов, авторът на брошурата „Князя и Русия". „Ние, българите, както и другите славяни, нищо оригинално, пълно и самостоятел­но не можеме да имаме, дордето не смесем малко авторитет и от величието на славянската майка Русия" — ще да даде мнение г. Константин Величков, който, при сичко че е социалистче малко, но е човек с охранително верую. „И една нищо и никаква драма да захваним да пишем на бъларски, то макар героите, сюжетът и пр. да са български, развязката пак тряба да бъде руска, защото в нашето минало липсува и драматизъм, и героичество, и епопея. Тая горчива истина се потвърди най-напред от моя скъп другар г. Ив. Вазов в неговата драма Руска - ще да продължи същия г. Величков. - "Защо аз, когато пишах моята Вичензо и Анджелика не потърсих сюжети и канви в простата наша земица, а отидох в далечната Италия, там при крайбрежията неаполски?"

„Как можно? Как сте са осмелиле? Шо за дързост и самомнение да си занимавате с та­кива узки натури, които нямат нищо общо нито с Ласаля, нито с Чернишевски, нито със социалодемократизма, ин­тернационализмът, всемирната революция, освобождения труда и пр., и пр.?" - ще да извика Димитър Благоев, его съпруга и мадам Белова. „Седнали да славят некакви си разбойници и развратници, когато ние си имаме славни полководци и генерали, като Гурка, Игнатиева, Скобелова и Цимермана" — ще осъди в. Светлина.

„Чудим са на умовете ви! Разбираме, че да си имаш свои, да са стремиш към процветявание на български иде­али е нещо добро и похвално, но е недостижимо, мой при­ятелю — ще да са застъпят най-после нашите герои офи­цери: Бендеров, Груев, Радко Димитриев, кап. Вазов и пр., и пр. — Видяхте вие, че освен покорност, молба и призна­телност, сичко друго е вятър и прах. Лула тютюн не струваме ние. Свършихме благополучно пловдивски преврат, победихме бляскаво на Сливница, издържахме война без заеми, но нали Русия не си даде с време благословията — ползата ни е равна с нула. Затуй нека ние да позабравим малко българските имена и знаменитости."

„Има и друго — ще да са обади капитан Кожухаров със своественият нему военно-ораторски акцент, — Има и друго, което е следното: туй големите хора, щом ги погладиш и помажиш, щом им търсиш гъделът, се няма да останеш с празни ръце. Представете са например, ние като хора покорни и практически не изпущаме случай да поднасяме своите бла­годарности пред стъпките на Негово императорско вели­чество царя покровителя, избавителя и благодетеля Александра Александровича III. Дошъл му именний ден, току-виж, че всемонаршо съблагоизволил и заповядал: "Да се подарят на българите 50 тона деветофунтови." Родила му са рожба, завалели телеграмите из България, хоп - още един всемилостив приказ: „Да са отпуснат на българите 10 000 пушки и толкова милиона патрони." Лошовичко ли ще да ни бъде? А позволете ми да кажа, че с мърдание и с претенция на нам каква си самостоятелност много ще са прозяваме" — свършва капитан Кожухаров и допира два­та си пръста до тънкото си като ибришим мустаче.

Махвайте са отпредя ни, холам! — отговаряме ние. Живейте си вие със своите идеали, възхищявайте са от тях и ги възвеждайте в принцип. Ние ще да си останем при своето. И вие си имате своята публика и кръг, и ние, слава богу, не сме ялови. Силният и знаменитият го хвали и сла­ви мало и голямо, сухо и сурово. И без вас, и без нас той си е силен и велик. Защо ходите да го джавкате? Похвали си­ромахът, когото секи подритва и презира.

Из книгата "Чардафон Великий. Биографична скица в профил".

На снимката: Продан Тишков - Чардафон, главно действащо лице в Съединението.

събота, 1 ноември 2008 г.

Нека бъде волята Божия

Димитър Талев*Цъкни върху изображението, за да видиш статията в реален размер.

* В. "Македония", 31 октомври, 1933 г. Статията е с непотвърдено авторство на Димитър Талев!