четвъртък, 15 април 2010 г.

Нашата съдба, братя, трябва да бъде в нашите ръце

Иван Багрянов*

Първа реч на министър-председателя Иван Багрянов към българския народ:

Отсъдено било отново да напусна майката-земя и отново да поема част от отговорностите за нашата обща съдба.

С указ № 5 от 1 юний т. г. Регентският съвет от името на Негово величество Цар Симеон II ме натовари с отговорностите за управлението на България като министър-председател. Поемайки отговорностите за доста отежнената съдба на българския народ, искам само да припомня първата и последна мисъл от речта си, с която преди повече от три години аз се разделих от управлението, и така да свържа миналото с настоящето.
Първата мисъл от последната ми реч в Народното събрание беше изказана така:

„Заемам тази трибуна при пълното съзнание, че никой от нас никога не е работил в по-съдбоносни и по-отговорни дни от дните, в които работим днес.

Светът е вдигнал крак, за да направи една от най-големите стъпки по пътя на своя социален прогрес. Ние не можем да го спрем. Борбата е толкова голяма, че тя надхвърля нашите малки възможности.

Затова в тия съдбоносни дни, имат ли смисъл наддумванията, имат ли смисъл личните чувства, симпатии и неприязън, които могат само да попречат на единството в усилията на българския народ."

А последната мисъл бе изказана така: „Утрешният свят не може да бъде по-несъвършен от вчерашния. В утрешния свят ще има повече правда за народите и за хората отколкото във вчерашния свят.

А искаме ли ние, българите, като народ - подчертавам: като народ и като човеци нещо повече от правдата?

Отговорът е известен на целия свят. Правда между народите и справедливост между човеците. Тогава?

Тогава нека стегнем редовете си, за да утраем в борбата и да доживеем до новия свят на справедливостта.

Да стегнем редовете си, за да го доживеем с по-малко страдания за този изстрадал народ, който в аванс плати, чрез бездни от страдания правдата, на която той остава верен, в която той вярва и която той очаква в света."

Към тия две мисли, изказани още тогава, когато България не беше докосната от войната, които мисли сами по себе си са една цяла програма и които днес, поемайки управлението, аз искам да припомня и с тях да свържа миналото с настоящето,
аз мога да прибавя само още една мисъл, като първа брънка от бедещето. Тя е: че в тия времена, когато човечеството прекрачва през прага на новия свят, българският народ ще трябва да направи всички усилия, за да извоюва своето достойно място в този нов свят.

Нашата съдба, братя, трябва да бъде в нашите ръце.

Нека ние всички дълбоко да вярваме, че никой човек и никой народ от човеци не ще си присвои нечовешкото право да попречи по какъвто и да е начин на един народ, когато той искрено пожелава да даде своята дан и да се бори да намери своето място в един нов свят на правдата.

В. "Зора", 17 август 1944 г.


*Иван Багрянов е роден на 17 октомври 1891 в Разград. Той завършва Военното училище в София и участва в Балканските и Първата световна война като офицер от артилерията. През 1919 г. е уволнен с чин майор. През следващите години той влиза в най-близкото обкръжение на цар Борис III и остава близък с него до края на живота му.

В началото на 20-те Багрянов учи право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и агрономство в Лайпциг. Той основава едно от първите научно организирани земеделски стопанства в България - Махзар паша край Разград. От 1938 до 1944 е председател на Общия съюз на земеделските стопански задруги.

Иван Багрянов е министър на земеделието и държавните имоти в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов (14 ноември 1938 - 4 февруари 1941). През лятото на 1944 той оглавява 60-тото правителство на България и започва преговори за сключване на примирие с Великобритания и САЩ като част от планирания още от Борис "завой". На 2 септември 1944 Иван Багрянов се оттегля, за да бъде съставено ново правителство, като последен опит за предотвратяване на нападението на Съветския съюз срещу България.

След преврата от 9 септември Иван Багрянов е сред осъдените на смърт от т.нар. Народен съд. Той е екзекутиран на 1 февруари 1945. През 1996 присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд.

Негово Царско Величество княз Фердинанд станал стамболовист

Антон Страшимиров

„Ний всички средства трябва да употребим, ще назначаваме и уволняваме, ще бием и убиваме. От прокурори и съдии не се боиме, те всички са в ръката ми. Депутатите трябва да бъдат само наши и изпитани верни приятели; това е волята и желанието на княза, защото, ако спечели опозицията, ако спечелят предателите и русофилите, ще излезе, че князът няма доверието на народа, и ще трябва да абдикира и да бяга вече от България."

Димитър Петков, министър на вътрешните работи.


Думи, които е изказвал на няколко свои верни партизани, определени за депутати, в един град от Северна България.Тези думи на Димитър Петков не ни изненадаха, защото нещо отдавна се мълви между обществото. Мълчанието на княза към опозиционните шефове и неприемането им на аудиенция ще да потвърди този контракт на княза със стамболовистите.

Чуеш ли, княже, какво говори Димитър Петков и вярно ли е това? Българският народ иска да знае. Той иска да знае действително ли ти ще бягаш, ако стамболовистите не спечелят изборите и всички бъдат натъпкани в тюрмите и затворите за благодеянията, които са направили за своя си княз?

Колко са хитри твоите съветници, княже, как скрояват работата, та без голяма мъка да се изпълни завещанието на Стамболова!

Чисто и просто: падат стамболовистите, пада и Фердинанд. Той аслъ си е техен, защо да не върви с тях? Те ли само ще джигануват сиромасите, а той вечно да се кокорчи и да князува? Хайде с нас, хайде пред нас: или вечно задружно ще управляваме тези каналии, или и ти няма вече да князуваш; санким хаир си видел от онези хардалаци!

Тъй, княже, тъй; с тях ти требва да вървиш; това е желанието на твоите благодетели, на престолосъздателите. Те не те ли намериха във виенския шантан, те не те ли доведоха в България, те не те ли избраха, те не те ли ожениха най-после? Всичко на тях дължиш, всичко от тях си получил, затова и те имат право да казват, че и ти си с тях, че и ти си техен княз затова и ти от тях ,не трябва да се делиш. Затова и ти със своите дела най-после стана стамболовист и с едно 13-то народно събрание искаш 13-буквения княз Фердинанд да съюзим с 13-буквената стамболовщина, та белки от тоя свещен брак и роди някоя кралска корона. Нима от македонското въстание нищо няма да се спечели за влиянието на трона? Затова ли толкози невинни хора измряха, толкози домове са разориха и зачерниха? Грех на душата ни ще бъде, ако не се възползуваме. Ама на — диви каналии, разбират ли от тази тънка кобургска дипломация.

В България само стамболовистите са най-големите и най-порядъчните хора. Те са хора за работа, не си поплюват на ръцете, те всякога и на всяко място ти заколят по един предател и хич не им мига окото. Па защо ли ще им мигне окото, когато съдиите и прокурорите са в техни ръце? Така, княже, хубаво и много хубаво си направил, дето си станал стамболовист. Тя е аслъ най-патриотичната партия; най-сербезлията човек, па макар и княз, не може току-тъй насам-натам да се скита — трябва да се прибере на едно място, да си знае своите, да си знае партията, та да знае и що върши, и как управлява тая пуста България. Избра си той свои верни другари, стана им шеф, достоен заместник на покойния тиранин Стамболова, и кръвта на българските граждани почна да се лее по улиците.

Но коя е тая вътрешна демонска сила, която те привърза, княже, към тези разбойници, която те тласна към техните престъпления? Не си ли ти хипнотизиран от Свирача, не си ли ти омагьосан от някои зли духове, с които твоят верен приятел Централния се сношава? Не те ли гони и преследва духът на Стамболова, не те ли лъже и примамва най-после твоят немско-маджароки инстинкт?

Княже, шефството на стамболовистите е опасно. Но ще може ли новият шеф на стамболовистите да излъже негово величество народа, за да не го постигне участта на неговия предшественик?!. ..

Княже, опасно е шефството на стамболовистите, опасен е постът, който тази глутница вълча ти е поверила. Тя свързва своето съществуване с твоето, своята съдба с твоята, своята кръвожадност с твоята, своя живот най-после с твоя. Тя при наближаващата я смърт скърца със зъби, обтяга костеливи ръце, разтваря кървави нокти и теб, тебе желае да сграбчи и прегърне в агонията си, тебе заедно със себе си да понесе, тебе заедно със себе си да закопае и погребе. Тя подобно на Алманзора от Гренада носи ти и чумата, и смъртта. Само по тоя езуитски начин иска да изпълни завещанието на покойния Стамболова!

Тебе едно време върнаха венеца, който искаше да поставиш на гроба на Стамболов. Но сега венец, който за тебе се вие и плете от стамболовистите, ще ли доживее поне твоята стара майка, за да го повърне, защото Негово Величество Народът малко ще иска тогава да знае за един княз, който е клетвоотстъпник, за един княз, който е забравил своите най-висши обязаности, най-свети длъжности и се е обявил за шеф на една глутница вълци.

В. "Софийски ведомости", 28.09.1903 г.

сряда, 14 април 2010 г.

Фейлетонното ми перо

Захарий Стоянов

— А бе, аго, жива ли с кобилата, дето умря лани?
— Хич бива ли, ако с умряла, да бъде жива?
— Нейсе, лаф олсун, я дай една лула тютюн.
(Огледало за Величкова)

Фейлетонното ми перо беше се покрило на три пръста с ръжда и без малко не заприлича на мозъчното чекърче на бай Манчовите драскачи, за които нищо не значи да си проливат кръвта, но много мъчно им е да си очистят мозъчния резервоар от всякакви нечистотии. Последният обаче брой на „народните драскачи" посели в мене едно весело настроение; като прочетох бае Величковите глупости по българските работи, аз инстинктивно подскочих и тутакси набарах в съдрания си куфар перото. Знаеш ли, читателю, че един нищо и никакъв глупак понякога става скъпоценен и древните царе ненапразно прибираха при себе си по няколко такива серсеми. Има минути в живота на всеки един човек, когато на най-глупавия се дава предпочитание пред най-умния. Йоан Грозний например имаше при двора си цяла сюрия серсеми; в минути мрачни и кахърни те го развеселяваха. Людовик XIV имал един серсемин вестникар, ударен малко на полуда. Жално е, че в нашето време серсемите вестникари излязоха от мода, инак ние можехме да се гордеем с такъв серсембашия, какъвто е тоя, който списва сега народния вестник.

Наистина такъв глупав член, какъвто моя милост благоволи да съгледа в последния брой на „народния", може да излезе от главата само на един серсемин, защото, ако се съгласим, че куфаницата на бае Величков не е празна, то ще трябва да му прикачим други титли, които стоят много по-доле от серсемлъка. Последното е най-вероятно, тъй като бае ви Величков разбира от вестникарство толкова, колкото известното животно от портокали. Ти, любезни читателю, колкото малко и да четеш, но пак не можеш да не знаеш, че Цанков сам ходи при „радикала" Каравелов да го моли да се помирят. Бае ти Величков обаче и това не знае. Той вика и кряска от радост като същински серсем, дето според него „Цанков не приел предложението на Каравелов да се помирят". Ех, бае Величков, теб трябва да те пратят на чаир; не ти е мястото между хората. Когато те видях да кряскаш в „Люксембург", аз си помислих, че мозъкът ти е заемал от тебе за малко време отпуск; но сега виждам, че сгреших: мозък у тебе хич няма. На чаир, на чаир, бае Величков, докато не се е минало лятото, инак и телесно ще изпаднеш.


[+/-] ...виж целия текст



Когато аз размишлявах така, изправи се отпреде ми един млад момък, когото един отчаян поет бе нарекъл „Напук на разума критик", а сам той се нарича „Босий критик". При все това, че той някак ми се вижда чуден, но аз го обичам и охотно си приказвам с него за текущи патардии. Той напълно сподели :моето мнение за Величков, но, о ужас, страшна врява дигна, когато му казах, че между Вазов и поета на Людовик XIV има много общо. Той протестираше и с ръце и крака и не ми позволяваше да продумам нито дума. Най-после поуспокои се малко и взел да ми разправя за политическите и поетическите способности на Вазов, като се докосна и до произхождението му.

— Аз се чудя — говореше ми той — как ти, който се мислиш за способен да преподаваш история, не знаеш, че Вазов сочи своето потекло от историческата фамилия на шведския крал Густав Ваза. Нашият народ трябва да се гордее, дето брои в редовете си такъв голям човек. Само, моля ти се, недей вика, да не би да ни чуе наоколо някой немец: тогава всичко е изгубено; немците ще ни отнемат Вазов като свое притежание и тогава отиде на юх нашата поетическа гордост. . .

Моят приятел мислеше да продължава още своите аргументи по славното потекло на славния ни поет, когато изведнъж ни се изпречи отпреде Стефанаки Гешов. Той беше разпалено весел, така щото ние си помисдихме, че той тича от конака, гдето му съобщиха радостната вест, че му връщат службата във върховното съдилище.

— Абе, чоджум — обърна се той към нас, — аз не ви познавам, но нали сте млади, трябва да сте казионни. Я ми кажете каква е тая работа: вашата „Южна", когато по-преди ме псуваше, казваше ми „Кир Щефанаки Гешов", а сега пустата взела да ме нарича просто Щефанаки Гешов. Язък за захмета и парите, които син ми похарчи да ви докара съединението от Европа. Поне малко ихтибар бе, братя!

Аз го утеших, като му казах, че щом излезе „Положение", ще подканя другаря му Папучев да възстанови чрез тоя вестник пълната му титла. Той коджа се развесели от моите думи и се прости с нас.

— Отивам, чоджум -— викаше ни той отдалеч, — да си събера лихвата. Пусти българи, евтино им давам парите и пак нередовно ми изплащат лихвата.

Не сварихме да се отървем от Стефанаки Гешов, ето че се срещнахме с дядо Герваси, който се беше упътил за сиропиталището. Герваси аз сам желаех да го видя, за да узная от него какво понятие има той за казионните и съединическите солдати, както сам той беше ги квалифицирал в лагера. Аз го попитах и поисках да ми отговори без заобикалки.

— Чада мои — отговори той, — както Исус Христос отделил доброто семе от плевелите, така и аз отделям съединистите от казионните. Даже повече, тия дни аз писах на светата Екзархия да ми позволи да изгонвам от черквата казионните, щом се произнесе от амвона: „Оглашенние, елици оглашенние, изидите.. ."

Аз не можах да се стърпя и го прекъснах:
— Дядо Герваси, остави ти настрана казионството. Я ми кажи защо съединическото управление на сиропиталището не обръща никакво внимание на тия нещастни сирачета. Почти всички се скитат боси из махалите и страдат от глад.

— Това не е нищо — отговори Герваси. — Исус Христос казал, че който иска да влезе в царство небесно, трябва „да приемле на земле сей телесное наказание".

На прощаване Герваси ни благослови, като изговори на свършек: „ваш теплий во Христе молитствовател", и като беше се забравил, попита другаря ми кога ще заминава за Швейцария, тъй като имал да изпраща до примаса на швейцарската църква някои свои богословски издирвания за одобрение. Но другарят ми се усети, че дядо Герваси побъркал конците и го припознал за Бобчев. Но тъй като насреща ни идеше другарят му, то го проводихме до него за справка дали Бобчев е заминал. Ние с приятеля си решихме, че Герваси е добър тълкувател на евангелието, а най-вече умее да го приспособява спрямо житейските явления. Породи се само едно разногласие, дали Герваси така също приспособява евангелието спрямо себе си. Но тоя въпрос остана висящ, тъй като един висок глас, който се зададе откъм сиропиталището, викаше: „Аз ще ги арестувам и зад граница ще ги изпратя." Ние се прислушахме и скоро разбрахме из чие гърло излязоха тия думи.

— Чуваш ли какво говори тоя дипсоман — обърнах се аз към приятеля си. — Тая негова фраза е последната дума на усъвършеиствуваното управление.

И наистина „в 24 часа зад границата" — това е последната дума на науката. Скимне ти например да премахнеш някого, когото не аресаш, мигни на жандарма и беше! Моят приятел се обяви противник на тая „последна дума на науката", и то, види се, от състрадание към ония, спрямо които тя по няколко пъти се е приспособявала. Ние се разотидохме замислени от „последната дума на науката", хучеше в ушите ни като дяволски тъпан. „В 24 часа зад границата" — тая теория наистина е много дълбока; тя значи глад, хлад, нещастия и оплакване дори понякога деня, в който си се родил. Да живее това начало за слава на неговите изобретатели.

В. „Южна България'', г. II, бр. 105, 11. VII. 1884 г.