вторник, 17 февруари 2009 г.

Българската журналистика

Стефан Танев

Да си го призная чистосър­дечно: боси сме си, боси и убоги. Нищи духом! Вън­шно лустро без съдържа­ние. Това съм си аз, това са и колегите. Много от тях и по-нищи духом от нас. Всички сме повърхностни. Познаваме се. Кой от нас е имал време и въз­можност да се задълбочи в да­ден въпрос, да го изучи? Кой е нашият журналист, който че­те, който работи над себе си. Ех, ще прехвърли от време на време страниците на някоя книга и толкова. Нашият уни­верситет - това е животът. Професията си е такава, че всеки ден ни сблъсква с най-различни въпроси и събития. И така придобиваме една повърх­ностна култура, която прави впечатление, защото е всес­транна, но плитка, плитка, по-плитка, братко, отколкото Перловската река през летни­те горещи месеци. А претен­циите ни са по-големи от тия на всеки друг. Ето това сме си, да си смъкнеме маската. Това е съвременният наш жур­налист, българският журна­лист. ....

Много от колегите си губят времето в кафене “България”. То е източникът им на новини. Събират се всеки ден, по обяд и вечер. Не стъпвам там. Аз съм самосиндикалист. Сам се информирам. Срещат ме всеки ден колеги.

- Разправят това и това.
Вярно ли е?
- Откъде го научи?
- Разправяха го в кафене “България”.
- Не знам подобно нещо. Чу­вам го за пръв път. Провери го.

Деветдесет и девет на сто от всички тия новини излизат винаги от агенция “Е.Г.К.”. То­ва е така наречената агенция “Една госпожа каза”. Има и втора: “Е.Г.П.” - “Една госпо­жа потвърди”. Бюрата са по масите на кафене “България” и главно на сенаторската маса. Събират се там разни бивши министри, общественици, пен­сионери без пенсия, повечето от тях.
...
Непроверените обвинения, безогледните нападки извиква­ха често дела. Нямаше журналист, преди да излезе информа­ционният вестник, да няма присъди. По-голямата част от вестниците беше въвела сис­темата на “Отговорния ре­дактор”. Това беше обикнове­но лице, което поемаше отго­ворността за всичко, писано във вестника, пред съдебните власти. Получаваше малка зап­лата, не пишеше никога нищо, защото не беше в състояние да пише, и излежаваше в затвори­те присъдите по печата за всички ония, които иначе сами биха попаднали в затвора.
...

[+/-] ...виж целия текст


Сварих още времената, кога­то държавниците не се нарича­ха във вестниците на своите противници по имената им, а по прякорите, които им бяха прикачени. Иван Естратиев Гешев беше “Изтърваният заек”, Димитър Яблански -“Парижкото теле”, Теодор Теодоров - “Дезертьорът”, Димитър Петков - “Свирчо”, Христо Попов - “Чамовата дъска”. За такива епитети и прякори не се завеждаха и дела.

Не се щадеше и Короната. “Кобургът”, “Дългоносият”, това бяха прякорите на Фердинанда. Най-обикновено нещо беше да прочетете в някой вестник страшни нападки сре­щу “личния режим”, установен от Кобурга, и подкани да си върви. Вестниците се пълнеха с най-язвителни карикатури по адрес на княза. (...)

Човек не може да не се запи­та нямаше ли закони в тая страна. Имаше. Имаше и спе­циален закон за печата. Пред­виждаха се наказателни санк­ции. Завеждаха се дела. Обик­новено такива дела се разта­каваха с години. Падне прави­телството. Дойде на власт нов кабинет, нова партия. И една от първите работи на но­вото управление беше да даде амнистия на престъпленията по печата.
...
Бяха тогава времена не на свободен, а на слободен печат (става дума за 1910 - 1915 г., бел.ред.). Не се щадеше никой. Злоупотребяваше се със свобо­дата на печата.
Когато станах журналист, в 1908 г., българският вестник можеше да се нарече вестник на антрефилето. Основата на вестника - това беше отдел “Хроника”. (...) Оня репортер, който даде най-много антрефилета, получаваше костюм, вторият след него - обувки “Саламандър”, третият -шапка. (...)

Сварих и аз, когато постъпих в “Дневник”, това време, в което в колоните на вестни­ците можеше да срещнеш по­вече и по-отвратителна кал, отколкото тогавашната неп­роходима кал из непавираните улици на столицата.
...
Издателите прибягваха до различни трикове, за да пре­дизвикват публиката да чете. Много са те, но най-знамени­тият, струва ми се, ще остане тоя на Шангов. Историята се разиграва преди още аз да ста­на вестникар, още по време на англо-бурската война. За Тран-сваал беше заминал като доб­роволец да се бие с бурите сре­щу англичаните запасният ка­питан Бозуков. Изпрати и ня­колко кореспонденции на “Ве­черна поща”. Един ден Шангов отива на битпазар и купува от тревата, с която пълнят ка­напетата. Ако не се лъжа, на­ричат я морска трева. Издава афиши, че кореспондентът на вестника изпратил като пода­рък на читателите трева от бойните полета на Трансваал, оросена с кръвта на храбрите бури. В броя на “Вечерна по­ща”, който ще излезне на след­ния ден, във всеки екземпляр ще бъде сложена по малко от тая свещена трева, за да има от нея всеки читател. Събра няколко момчета, които след излизането на всеки брой от машината слагаха по малко трева от купената от битпа-зара. “Вечерна поща” в тоя ден се разграби като топъл хляб.
...
Находчив беше както Шан-гов, така и Ставри Наумов. И докато бяха наедно, вестни­кът вървеше. Все те издадоха и първия ро­ман в България на брошури. Излезе, ако не се лъжа, в 1905 г. Сензационен роман. Носеше заглавие “потайностите на принц Карло”. Към всяка бро­шура имаше купон, който чи­тателите на романа трябва­ше да събират, за да вземат участие в томболата, която ще се разиграе след свършване­то на романа. Читателите ще получат редица награди. Меж­ду тях имаше билети за отива­не и връщане до Виена, до Па­риж.

“Потайностите на принц Карло” постигна нечуван успех. Нямаше тогава печатница в София, която да бъде в със­тояние да я печата. Издатели­те на “Вечерна поща” се видя­ха принудени да ангажират шест печатници, в които се печаташе романът. Нито една книга до днес, излязла в Бълга­рия, не е имала такъв успех, не е достигала такъв тираж. (...)

Българинът винаги ще си ос­тане българин. Читателите на романа получиха само по-малките награди. Всички по-го­леми награди се паднаха на са­мите издатели, било чрез слу­гините им, било чрез техни близки. Издадоха след това и втори роман на брошури, “Ужасите на затвора”. И той има успех, но съвсем не може да се сравни с тоя на първия.
...
Всичко, което ставаше в ка­марата, се изнасяше в печата. Сновяхме из кулоарите, киснех­ме в бюфета и изнасяхме всич­ко, каквото чуехме да се гово­ри между депутатите. Разискванията в заседанията на болшинството се изнасяха в такива подробности, както се изнасяха и заседанията на пле­нума. Трябваше само да намери някой от нас между болшинството приятел, който да му разправя всичко. Най-интимни­те разисквания, изказваните недоволства, нападките срещу правителството от неговите депутати, всичко това става­ше обществено достояние. Из­насяхме го във вестниците. Това дразнеше правителство­то, дразнеше и бюрото на ка­марата.
...
Събира се пак болшинството на заседание. Взимат решение разискванията да се пазят в тайна. Никой от депутатите да не казва на журналистите нищо от разискванията, които стават. Дават си дума помеж­ду си. И въпреки всичко това още в същия ден “Дневник” да­де подробен отчет на разис­кванията. Дадох ги аз.

Заседанието свършва. Ние, представителите на вестни­ците, чакаме. Никой не казва нищо. Между депутатите на болшинството имах един до­бър приятел, Петър Пейчев, депутат от Варна. Знаех, че той няма да скрие нищо от ме­не. Обръщам се към него.

- Знаеш решението - ми каз­ва той в присъствието на дру­ги негови колеги, - на журналистите няма да казваме ни­що.
И все пак успява да ми по­шепне: “Отивам веднага дома. Ела след пет минути. Гледай да не те видят”.
...
Минаха десетина дни. Бол­шинството пак е свикано на заседание. Ругаят се депута­тите помежду си, обвиняват се един друг, но никой не може да установи с положителност кой ми е предал разискванията. Натоварват подпредседателя на камарата д-р Александър Христов и други двама депута­ти да ме следят след свършва­не на заседанието. Пейчев ус­пява да ми го каже, когато ми­на край мене...

Прилепих се най-напред към първия от депутатите, на който бе възложена детектив­ската роля, след това към втория и най-после към Алек­сандър Христова. Мъча го да ми каже нещо. Никакъв резул­тат.

Разбира се, всичко това е ко­медия. Целта ми е съвършено друга: да обвинят, че са издали разискванията в болшинство­то тъкмо ония, които са на­товарени да ме следят. Сбогу­вам се, качвам се в един фай­тон и викам на файтонджията високо, та да ме чуят двама депутати, които случайно бя­ха тръгнали още от камарата след нас: “Карай в редакцията на “Утро”.
...
Всеки у нас знае всичко, всич­ки критикуват всички. Никой никому не признава нищо. Никой няма заслуги. Не ти дават дори да заговориш за такива от когото и да било, когато и да било. Заговори, с когото ис­каш. Никой друг освен него не е в състояние да ти даде по-пра­вилна преценка на положение­то, по-сигурна рецепта, която да осигури за България най-го­лемия успех.

Това е ватманът в трамвая, шофьорът в таксито, бръсна­рят, метачът, да не говоря за интелектуала. Умни на вид и смахнати, уки и неуки, занаят­чии и селяни, всички можеш да сложиш под един знаменател. И всички те са готови да се нагърбят с най-отговорните постове в държавата, за да я поведат към величие.

До вчера още знаеха пътища­та за спасителния бряг, предла­гаха се за кормчии, за да изведат държавния кораб в тихо и спокойно пристанище. Днес все­ки от тях вижда в себе си няка­къв фюрер, български водач.

За свободата на целокупна Македония

Любомир Милетич*

На 6 декември 1912 г., в разгара на Балканската война, проф. Любомир Милетич написва от Солун от името ЦК на ВМОРО мемоар до българския цар Фердинанд. Документът е подписан и подпечатан от Тодор Александров като член на Централния комитет:

Ваше Величество,

След многовековни страдания бяхме чести­ти да доживеем радостния ден да видим Ваше
Величество в главния град на освободена Маке­дония .

Крайната цел на въстаническата борба, която бе организирана от нашето население в Македо­ния и Одринско, бе освобождението на поробена­та ни родина, за да може българският народ целокупно да заживее мирен културен живот. На­шата мечта - мечтата на българския народ - ето вече се сбъдва и няма да има по-щастливи от нас, ако зарята на свободата огрее всички къ­тове на етнографическа България под българско
знаме.

Узрели, че в тия съдбоносни дни Ваше Ве­личество еднакво с нас трепери за запазване на жизнените интереси на нашето българско племе, осмеляваме се да присъединим към израза на своята дълбока благодарност за стореното досе­га от Ваше Величество, и израз на голяма тъга, която ни навява страшната мисъл, че почнатото освободително дело може би да се завърши с частно политическо разпокъсване на скъпото ни отечество Македония.

Известно е на Ваше Величество, че наскоро след злощастния Берлински договор се поставиха първите основи на революционното движение в Македония тъкмо защото населението ни веднага се проникна от убеждението, че далечната цел на една от силите, най-виновна за унищожението на Сан Стефанския договор, е да се осуети обединението на целия български народ, като се откъсне от България най-съществената, най-цен­ната за нас част - Македония. Вътрешната рево­люционна организация в пълно съзнание, че колкото повече време се губи, толкова по-мъчно щe се възвърне загубеното през Берлинския договор, със скромните сили на поробения ни народ, непрекъснато воюващ и не даващ покой на Турската империя до окончателното й разклащане.

Въпреки големите мъчнотии, с които Вътрешната организация трябваше да се бори и тук, и вътре, тя неуклонно преследваше все една и съща свещена цел - да се опази българска Маке­дония за българския народ целокупна, неразделна. Пред вид на очевидните грабителски замисли на околните държави и мъчното пряко освобожде­ние на целокупна Македония с помощта само на българската военна сила, Вътрешната организа­ция се спря на идеята на първо време да дейст­вува само за автономия на Македония, именно за да я спаси от разпокъсване. Тази идея се оказ­ва дотолкова спасителна, че най-сетне и съюз­ните сега с България държави, до вчера открити и решителни неприятели на автономията, я въз­приеха и невъзможният доскоро съюз на балкан­ските държави се осъществи. Както целият бъл­гарски народ, така също и ние тук с възхищение посрещнахме новия съюз и в пълно доверие във Ваше Величество и славната българска армия ние неуморно се стараехме да бъдем полезни на ос­вободителното дело, без да правим разлика меж­ду съюзниците: нашата организация помагаше с всички средства и на сърби, и на гърци.

Ала за голяма наша жалост, едвам що се завърши окупирането на наши български земи от сръбската и гръцката армии, и вече се явиха признаци, които ни вдъхват страх за нашето национално бъдеще. Почнаха сръбски власти в Куманово, Кратово, Скопие, Велес, Прилеп, Охрид, а гръцки в Енидже, Воден, Лерин открито да съветват бъл­гарина да се отрече от своето име, от своя род. Правят се приготовления, които сочат, че чуж­дата окупация в нашите области не е само временна. Народът ни в Скопско, който героически досега е поддържал революционната борба, ве­че основателно подозира, че може би ще бъде оставен под чужда власт. Радостта почва да се смесва с отчаяние и мисълта, че денят на успо­коение, на мирна културна работа, който ни се пристори тъй близък, няма скоро да настъпи в нашата злочеста Македония.

В тия тежки дни на надежди и съмнения македонският българин съзира най-силна опора в патриотизма, мъдростта и решителността на Ваше Величество, доказани в много досегашни крити­чески обстоятелства и толкова ценни в сегашни­те решителни за бъдещето на целокупна България дни.

Затова Вътрешната организация, вярна на своя скъп завет да работи за свободата на це­локупна Македония, като излага пред Ваше Вели­чество гореказаното, осмелява се да поднесе от името на измъчения ни народ молба да се застъ­пи Ваше Величество с всички средства докрай, да се избегне каквото и да е разпокъсване на Македония. Нека бъде Ваше Величество уверен, че за тази цел може да разчитва на помощта на македонския българин до последната му капка кръв.

От Централния комитет на ВМОР Организа­ция
[Печат на ЦК на ВМОРО]

*Академик професор д-р Любомир Георгиев Милетич е един от най-видните български учени и интелектуалци от първата половина на 20 век, работил в сферата на езикознанието, етнографията, диалектологията и историята. Сред най-изявените деятели на създадения в София Македонски научен институт.