събота, 19 април 2008 г.

За свята и чиста република

Васил Левски*

От балканските села, 28 януария (Тая дописка, която е по неизвестни нам причини стигнала до нас твърде късно, е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в продължението на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си е неговата дописка. -Ред.)

Преди да захвана да ви разказвам за това, щото тряб[в]а да ви разкажа, то съм длъжен да ви явя, че аз не пиша от себе си, а от страната на [в]сичките наши млади български юнаци, които познават своите длъжности и разбират що е свобода. Вашият вестник се чете по тукашните места с голямо внимание и с голямо въодушевление и аз твърде често съм слушал да говорят: «Ние, българите, сме честити, че се сдобихме с такъв един свободолюбив и правдолюбив вестник, който е безпристрастен към [в]сяка една народност и който дава права на [в]секи народ и на [в]секи човек и дозволява му да бъде член на нашето бъдеще господарство, ако само той иска да живее почтено и свободно.» (Ние никога не сме хвалили свойят вестник и никога не желаем да го хвалиме; и ако поместяваме горните няколко реда, то ги поместяваме из уважение към дописникът ни. - Р[ед])

Тряб[в]а да повторя, че [в]сичка млада, т. е. не чорбаджийска България разделява вашите убеждения:, но. . . Думи и разсъждения са вече напразни, защото за глухите е [в]се едно Гамбета ли говори или крава мука. Нож тряб[в]а да играе, нож; мастилото вече не помага! Ние викаме и протестираме, ние [в]се плачеме и молиме за помощ; а турците ежедневно турчат малолетните ни деца, безчестят девиците и псуват вярята ни и народността ни. Ние досега очаквахме от европейските сили помощ и поддръжка; но праговете на консулатата се обливат [в]секи ден с кървави сълзи, а нашето положение става по-тежко и по-тежко: отникъде никакъв отзив, отнякъде никаква помощ! Но още по-горчиво ни става на сърцето, когато видиме, че тия хора, от които ние очаквахме помощ и спасение, са станали днес Али-пашови учители и Фазил-пашови хазнатари и възпитават нови вълци за Христовото стадо! Славяно-поляци - турски стражари; французи -турски инженери; ингелизи турски дипломати; казаци - некрасовци - турска полиция; немци - турски шпиони; маджари - турски братя; чехи - турски музиканти!

[+/-] ...виж целия текст



Ние се вече уверихме, че европейската ингелизка цивилизация, човеческите немски идеи, християнските проповеди на протестантите и пр. и пр. са нищо друго освен «стани, куме, да седна». Франция служи нам за огледало. Ние сме намерени да се не плачем вече никому и да не вярваме ни на един невикан приятел, ако само с тоя приятел ни не свезва родствена свезка или просто интересът на отечеството ни. Доста сме се вече лъгали! И така, наместо сълзи и молитви ние сме захванали да лееме куршуми; наместо пъшкане и молене ние точиме ножовете си; наместо празните надежди, които имахме от другите народности, ние се отдаваме само на бога и надеяме се на своята собствена мишница. Колкото за вази, то обязаността ви е да явите чрез вестникът си, и то последни път, какво е българското обществено мнение; да явите, че ние сме хора и искаме да живееме човечески; да явите, че с турското правителство ние нямаме нищо общо и че мир между нази е невъзможен; и тогава да оставите мастилницата си и да се заловиме [в]сички за оружие, т. е. за единственото наше спасение. Аз мисля, че когато човек се намира в челюстите на един звяр, то по-напред тряб[ва] да избави животът си, а после да си купува фес за Великден. Общественото мнение е днес такова, щото [в]сяка една народност, даже и турците, тряб[ва] да бъдат свободни и да живеят между нази като хора и граждани. На нашето знаме, което ще да бъде забито на Балканският полуостров, тряб[в]а да бъдат написани само три думи: «Свобода и [в]секиму своето!» «Ако ние, т. е. християнските народности на Балканският полуостров, искаме да вървиме по правият път и да търсиме своята лична и народна свобода, без да вредиме на съседите си, то кой може да ни стане на пътът?

Да [в]земеме пример от Италия. И така ние желаеме да въстанеме и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани. Но ние желаеме още, щото нашите братя сърби, черногорци, боснаци и ромъни да не остават назад, а заедно с нас да повдигнат гласът си, защото нашето отечество е общо, а нашите цели са еднакви. Военната търба, която ще да ни провъзгласи свобода, тряб[в]а да затръби от Пеща до Цариград. «Млада България» се е решила вече да се бори и девизата й е: «Брат брата, син баща, баща синът си и унукът дяда си тряб[в]а да убие, ако само тия не поискат да уважават народната воля и ако работят против своето отечество и свобода». Нашето мнение е такова, а вам оставаме бели лист, за да напишете на него «напред» или «назад». Гледайте да се съгласите по-скоро между себе си, защото времето не чака. Сега е най-сгодно време, щото ние с един твърде малък материал да съсипем това гнуснаво тиранство, което се нарича Висока порта (Турското правителство). И така нека ни помага господ и да укрепи десницата ни! (Желаеме ви щастие, но в това също време ви съветуваме да говорите малко, а да работите много. Тежко е да слазя човек от ат на магаре.)

Новости ви не съобщавам, защото, както казах по-горе, не искам вече да се оплаквам.

в. Свобода, ІІ, бр. 7 от 13 февр. 1871, с. 53-54

*Taзи дописка на Васил Левски до в. «Свобода» е преработена от гл. редактор Л. Каравелов . Има несъществени изменения, главно от езиково и стилно естество. Идеята за «свята и чиста република» тук е предадена с израза «свобода и всекиму своето». Публикувам и оригинала на Левски :

Г[осподине] редакторе на в. “Сво[бода]”, бай Каравелов.

Вий като чисти свободен вестникар български, такъв [ви] показва и листът, когото издавате «Свобода», на всеки народ без разлика, който би показал да живее.

Ний, българите, бяхме честити чак отсега да се сдобием с вестник [на]пълно свободен, през когото да [се] дава правото на всеки народ, да представим народното ни мнение пред светът, че и ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония; па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай ще бъдат равноправни с българинът в[ъв в]сичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: «Свята и чиста република.» Същото желаем и на братя сърби, черногорци, ромънци и пр., да не останват след нас, в едно и също време да дадат гласът си. Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя[та] французи, т. е. млада Франция, млада Росия и пр. Колко скъпо и с какви загуби?. . . Брат брата да убие - сега е време да преварим това зло!. . . Втора борба: брат брата, син баща, баща сина си да убие! ...

Сега е лесно и можем с малко материал да [се] спасим [от] това гнусно и невярно тиранство, йоще и сто пъти назад от нази в[ъв] всичко. Неговите топове, неговите игленки пушки са в нашите ръце; само трябва ни йоще мъничко време да поработиме [за] години. ... Но оттогава, бай Каравелов, както ви пиша в писмата с г-да и братя Марина и Ивана (Марин поп Луканов и Иван Драсов), и тогава с божия воля ще съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много трайна по новото зидание; да съсипем, казвам, гнилата и беззаконната държава - не човеците, не жените им и децата им, тогава, ако се покорят само на горните св[ети] закони равно с българинът.

Бай редакторе, през вестникът ви, или както знаете за по-добре, питаме братята ни сърби: ще ли ни подадат ръка против общият ни враг в едно време или не? Нека ни кажат искрено, та да знаем какво да работим и ний, и тий, щото да не проливаме много кръв. Срамота е ние да си сравняваме силата с таквиз глам[ав]ици, каквито са турците. Хората оправят топовете и пушките, [които] сами не бият. Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ми с всичкият му материал.

Питаме: сега като искаме да вървим към правият живот и свобода, кой може ни застана на пътят, ако не иска бар да даде гласа си за доброто?! Мисля - никой да не смее да [не] дава правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ний българите от отдавна се напънаме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. . . Всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчествяванието на девойките ни и на жените ни [в]се от турчина [в]секидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашият предрезнал глас - никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и [в]се тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е на правосъдният и на нашите мишници. . .

И ето, че идем, г-н ре[дакторе], през вестникът ви да си представим народното мнение пред света.

Използваната картина "Левски и Ботев във воденицата" е рисувана през 1948 г. от Никола Вълчев

Божествена комедия

Стоян Шангов*

(Действието става на онзи свят)

Стоилов. Добър ден, или добър вечер! Простете ме, че тръгнах без часовник, не знам кое е време. Има ли тука българи?!

(Раздвижват се сенките на починалите. Излизат: Стамбо­лов, Алеко, Трайко и легион други духове, облечени във вя­тър. . .)

Всички единогласно: О! Добре дошъл! Добре дошъл! Са­мичък ли идете? Заповядайте!

Стоилов. Снощи потеглих часът по 10 и не съм си взел ни­що; знаете, не очаквах. Струва ми се, че преди мене потегли бай Илия Цанов; но не го виждам тука!

Алеко.
Той е малко по-надоле, към края на рая. Свети Пе­тър го изследва относително табакерата, която получил от Ца­риград за някаква услуга към турската империя.

Любен Каравелов. Как върви работата долу? Разправи ни нещо за грешна България! Радост ли или срам ни носиш?

Стоилов. Много ви здраве от ваш Петко; сега там долу той коли кучето.

Ботев. Здраве нам тука не трябва: ние сме вечно здрави: изхвърли тез думи греховни из речника си стар. Ний имаме вечен ден, вечно здравье и вечен живот. Тук всинца сме здра­ви; пием, пеем и зъбим се на тирана там долу.

Стоилов. Че как тъй?

[+/-] ...виж целия текст


Алеко. Насън, защото не можем наяве.

Стамболов. О, колега! Добре дошъл! Моето вътрешно убе­ждение отдавна ми предричаше, че ти ще ни дойдеш. Е, как тъй, с ятаган ли или с брадва скълцаха тленните ти останки? Сега, май, на мода е динамита.. .

Стоилов. Ба, слава богу, така, миром, от естествен смърт.

Арсениев. Аз те гледах затъ, ти много беше надебелял.

Алеко. Властта надебелява.

Стамболов. И заслепява. . .

Алеко. На някои задебелява съвестта, а на някои — търбуха; на други и едното, и другото; така щото мозъкът заглъх­ва в лой.

Л.Каравелов. И станат двукраки крави с изгнил мозък при кратуни здрави.

Дядо Славейков. Яла тука, бре момче! Какво ново ни но­сиш из България?

Стоилов. Всичко е по мед и масло; Каравелов — министър, Радев — министър-магистър; Велинов — пътостроител, а ваш Иван — просветител.

Славейков. Тъй ли? Я гледай, я. Та нима долу са полуде­ли! От наш Иван — министър!!!

Стоилов. Чакай де! Какво си още чул: ами и Плачков става министър, и моя писар Бенев, Рачо Петров, па дори се говори, че реда е на Ризов.

Дядо Йосиф. О, свещена простота! Боже прости им, ибо не ведают, что творят! Какво прави дядо Цанков?

Стоилов. Добре е; пуши петнадесет лули на ден, ядосва се, кълне по влашки ,и на всички вика „кюлханета".

Дядо Йосиф. Има право, защото много кюлханета е наро­дила България, но и без тях не може, защото ще останете без министри. Как върви църквата „Свети Александър Невски"? Правят ли я?

Стоилов. Ами че. . . гледам, натрупали камъни; но, стру­ва ми се, че парите са изядени.

Славейков. Аферим!

Стамболов. То ще да е като нашия градски дом в мое време.

Алеко. А банята забравяш я? Полвин милион хвърлихте в калта и за бай Ганю пак няма баня, та е принуден да прави кура във Виена.

Мутафов. Холам! Оставете тия партизанства! Станахме за резил на този свят. Вчера говорих с Бисмарка, погледна ме от глава до крака, изсмя се па каже: „Смешен народ сте вие, бъл­гарите! И в този, и в онзи свят все политика разисквате, а пък от лоша политика страдате. За бога, спрете партизанството поне тука, че станахте за смях и на циганите!" Как върви Ма­кедонския въпрос?

Стоилов. Нямаше да говорим за политика я? (Бара се по гърдите.) Жал ми е, че нямам декорациите си тука да се на­кича и да ида да се представя на Бисмарка.

Бачо Киро.
Тука и без дрънкалки може. Нямаш ни тяло, ни дреха, ни гвоздей.

Бай Ганю. Аз когато дойдох, представи си, бай Стоилов, че нямаше где да си закача дисагите; но отпосле забих един гвоздей на месечината, закачих ги и заръчах на един дявол да ги варди.

Стоилов. Та нима ти донесе дисагите си и тука?

Бай Ганю. Разбира се! Ам че хора сме! С уста, без уста все ще ти се преяде. Нека се намират! Туй да му е кусура!

Алеко (към Стоилова). Остави това диване, бе джанъм! Не знаеш ли ти Бай Ганя! И на този свят, както и на долния, се разправя с дисагите и килимчето си. Ами я поразправи: как върви Македонското дело? Султана ще ли да освободи Ма­кедония?

Стоилов. Именно за туй аз искам да се видя е Бисмарка.

Алеко.
Ей го е, там, зад Сатурна, играят на кегелбан с Конт Колноки. Много ги съжалявам, като ги виждам как се мъчат за бира. .. От тях обаче ти цяр за нашата народна бол­ка не ще получиш. Я потърси Гладстона!

Стоилов. Где живее той? В кой №?

Алеко.
Всякъде и никъде. Обича да обикаля по месечина­та и земята. Адреса му е Гладстон, номера като тоя на бай Ганю.

Стамболов. Та ти казваш, че лудата крава сега управля­ва България, ха?

Стоилов. Казах: от туй заключи до какво дередже сме стигнали.

Любен Каравелов. Фатален, зъл и опърничав човек е този наш брат. Неговото идване винаги е носило размирици и загу­би за България.

Алеко. Ти намекваш за Кърджали, което той предаде на Турция?

Любен. Ни най-малко; искам да кажа, че в негово време България ще изгуби и Румелия. . .

(Чува се гръм и трясък. Праведните потеглюват за райс­ките си апартаменти. Стоилов отива при свети Петър да иска квартира... Другите му се подсмиват под мустак).

(Б. р. на „Вечерна поща". Втората кореспонденция от он­зи свят очакваме за подир Великден.)

В. „Вечерна поща", бр. 93 от 27 март 1901 г.

Използваният шарж на Стоян Шангов е рисуван от Александър Божинов

*Стоян Шангов е роден в с. Енидже, Лозенградска околия, Одрински вилает през 1867 г. След като завършил средно образование в Хасково, учителствал известно време и пристигнал в София, където се отдава на журналистическа работа. Започва в хумористичения вестник "Глад"а по-късно във в. "Отзив". Редактор е на хумористичните вестници "Фенер" и "Дяволско шило". В края на 1899 г. започва да издава в. Поща", информационен, със сензационно съдържание, според тогавашното определение. За критиките си срещу управлението на д-р Радославов е интерниран в Хасково. През 1900 г. Ставри Наумов и Петър Михаилов, началници на отделения в осигурителното дружесдтво "Балкан", замислят да издават вестник по европейски тип, с обширна информация. По това време Македонският въпрос е на дневен ред и, за да се задоволи интересът към този въпрос на Запада, двамата се обръщат към Борис Сарафов да им посочи лице, което да се занимава с този въпрос в проектирания нов вестник. Сарафов посочва Шангов и издателите издействали от министър-председателя Радославов да върне интернирания журналист в София. Първият брой на в. "Вечерна поща" излиза на 24 август 1900 г. Положението в Македония и Одринския вилает е основният обект на вестника за външната му политика. Главен редактор е Стоян Шангов, който освен журналист, е и историк, изследовател на старата българска история.