понеделник, 15 декември 2008 г.

Чардафон и верноподаните

Захарий Стоянов

От сички най-много нашият герой Чардафон беше предаден на идеята за съединението, но покрай нея той не забравяше и други принципиални въпроси.

В околността на Старо Ново село, там, под хубавите средногорски поли, покрай бистрата река, посред плодо­родните лозя, гюлови и дървета, съществува стар манас­тир „Св. Спас", изгорен от кърджелиите, но подправен криво-ляво през годините. Манастир без калугери — къща без жена. Не са минува много време, ето че са явява в староселската община едно странствующи калугерче на име Алисей, родом откъде Македония, което предлага своите услуги да служи и пази манастирят. Той водял още със себе си и своето семейство, което са състояло: от една стара жена, негова майка, и една тридесятгодишна сестра. И три­мата тие божи хора носели на себе си божето наказание, или евангелско казано — че господ наказва своите избра­ници — дарбите и наградите на всевишният.

На отец Али­сей устата бяха криви като буквата С, едното му ухо и ръка по-големи, а другите по-малки, като че две тела да бяха съединени в едно. Майка му беше глуха, имаше малки мустачки като на 20-годишно момче и секи ден препадаше от епилепсия. Но когато са събудеше, иде при нея и чуй какво говорят нейните божествени уста. Тя ще да са прекръсти, ще да погледни към небето, т. е. към престолът на всевиш­ният, и ще да почни да разказва, че Св. Богородица е пре­спала нарочно, зела я за ръката и я ввела в широкото цар­ство небесно. Там Божата жена можала да види и чуе сичко, запознала са с различни хора, посетила жилището на праведните, погледнала и в адът, гдето пищели и скърца­ли със зъби грешниците. Който от селените и селенките отиди при нея и я попита за своята умряла майка, дъщеря или баща, то майката на отец Алисей ви казва направо: „Много здрави ви провождаха, сърдят ви са, че не сте да­вали нищо за душата им."

[+/-] ...виж целия текст

А сестрата на отец Алисей за­ключаваше в себе си сичките божествени дарования. Пър­во, че тя макар и да беше прехвърлила 30 години, но боят й беше като на десятгодишно дете, носът й спитен като теганица, а зъбите й наредени като турски гробища. В допълнение, тя бе още и идиотка; но за награда пак на тие естествени недостатъци — и тя разбираше от божите ра­боти, и ней са присъняваше сегиз-тогиз някой от святиите — било Никола, Спас или пък сама Св. Богородица.

На тие трима праведници беше поверен новопоправеният манастир „Св. Спас". Щом семейството — от майка, син и сестра — преспива една нощ на манастирят, на дру­гият ден по пладне в Старо Ново село мъжие и жени се едно и също говорили. Отец Алисей видял насън Св. Спаса, покровителят на манастирят, който му казал: „Разко­пай могилата, която е до манастирят близо. Вътре ще да намериш една черкова със златни полюлеи, със запалени свещи, в която Св. Никола денонощно служи литургии. Ко­пай сред черковата манастирска, ще излези една аязма, която ще да излекува: глухи, неми, сакати, луди и пр. А кладенчето, което е на пътят между селото и манастирят, е свята вода, която изцерява слепорождени." Това казал Святи Спас и станал невидим нагоре по реката.

Майката и сестрата на святи Алисея тичаха от къща в къща да обаждат сънят на тоя последният, а сам той тръг­на по селата с друга, още по-священа мисия. Проповядва­ше от село на село за много полезни не само небесни, но и светски работи. Тъй например, който искал, щото лозята му да давали сладко вино и върла ракия, трябало да си обрече курбан на Св. Спаса, защитникът и покровителят на винената лоза. Която жена искала да й бъдат млечни кравите — трябало да пости четиреси понеделника. Която булка искала да роди мъжка рожба, на нов и на стар месец да меси медени пити и ги раздава на път на кръстопът, когато захожда слънцето. Който искал да няма къклица и буболечки из храната му, трябало в петъчен ден да не под­хваща никаква работа, и т. н.

Паметникът на Чардафон в Габрово

А на манастирят „Св. Спас" сънят бе произвел своето действие. Тълпи селени, мъжие и жени са трупаха там с мутики, лопати и корита да търсят храмът на Св. Никола и аязмата, която щяла да лекува глухонеми и сакати. В раз­стояние на няколко деня голямата могила, която е до ма­настирят, приличаше на пещ или по-добре на тунел за же­лезница. Мъжете копаят и ринат, а богобоязливи бабички изнасят пръст с кошници и копанки. От двете страни на тоя прославен тунел са виждат запалени свещи, а при самият вход — малка иконка, Святи Николай, толкова стара и огризина, като че са кайдисвали върху нея месо.

— Ето на, тая свята иконица е намерена ей тука, гдето копаете, от което са доказва, че и сам Святи Никола иска да ни помогне в изнамерванието на черковата му — гово­ри със сълзи на очите старата майка на божественият Али­сей. — За нейното изнамервание пак син ми е удостоен, защото сам Св. Никола му са яви насън и му каза мястото — свършва тя и са прекръства.

Примерът й са последва и повторя от набожните селе­ни, които, въодушевени от думите на праведната жена, плю­ят върху сапът на мотиките и почват разкопката. Друго едно отделение по-малко число селени копаят същевре­менно сред черковицата, вътре в зданието една дупка, ка­же го трап, рече го кладениц, гдето така също по присънявание Свята Богородица обадила на праведното семейст­во, че има аязма, келийка, чудотворни икони и други бо­жествени артикули. Сам отец Алисей от време на време прави ревизия на работниците и разкопките, като благос­лавя в същото време и постоянно си мърда устните, че уж се са моли богу. Дава срок на работниците и ги поздравлява, че срещу голяма Св. Богородица и черковата ще да бъде открита, и аязмата с келийките. Минува са Св. Бого­родица, но пръст и пак пръст, нищо не дохожда да ознаменува Старо Ново село и неговият манастир. Отец Алисей са моли богу с дълги молитви и коленопреклонения, явява са пред праведниците със сълзи и със зачервени очи, чупи
ръце и обявява:

— Святи Никола Чудотворец, който е най-преближеният до Св. Богородица, явява ми са тая нощ насън и ми обади някои лошави работи за вас и за селото ви! Каза ми той, че като не сте дохождали да работите тука с чисто сърце, разсърдил ни са и спира откриванието на своят храм и на аязмата за неопределено време. Едно средство ни остава още, а то е: да са наложи на цялото село четиридесятодневен пост!...

Селският кмет на Ст. Ново село, бае Милчо, който бе­ше човек в състояние да оцени шарлатаниите на о. Алисея, забрани на селените няколко пъти да не ходят да са мъчат и да не опропостяват хубавата могила, която е окрасена със сякакви зелени дръвчета, но кой слуша? Раби­те, които в Русия са наричат верноподани и които със сво­ите попукани плещи поддържат най-яко тиранизмът, нощ­но време крадишком ходеха да копаят. С такъв народ как­ви не чудеса можат да са направят! По тая причина именно царя покровителят твърде много обича подобен народец. Не сте ли чували как неговите хора казват, че в Бълга­рия народът е царю-покровителов, а само няколко разврат­ни единици са противни? А тоя царю-покровителов народ са тие именно божи създания, които си остават работата и нощно време отиват да търсят черковата на Св. Никола и келията на Св. Богородица!

Славата и божествеността на о. Алисея дошла и до ухо­то на нашият герой. Освен това в своите агитации и про­поведи по селата по делото на съединението той срещнал и някакви си косвени пречки от о. Алисея. Скоро било ре­шено да са даде едно наказание на староновоселският святец, пратеникът или по-добре представителят на Св. Спаса. С двама още свои верни и предадени Чарди той блоки­рал една нощ манастирят „Св. Спас". Троечленното свято семейство, което беше единственият обитател на манас­тирят, са занимавало да налива вода с котли в трапът, бъдъщета аязма, така щото на другият ден, като дойде пра­вославното стадо, да види чудесата на Св. Спаса и сбъдванието сънят на отец Алисей.

— Стойте, не мърдайте! Ние идем от страна на Св. Николая Чудотворец, почакайте да ви кажем какво ни е той поръчал — извикал наший герой и хванал за косите святи Алисея.
Троечленното семейство онемяло и са вкаменило. Ста­рата бабичка почнала да са кръсти, младата, която тъкмо-що са готвела да излее котелят с водата в трапът, паднала на земята, а сам отец Алисей мърморял нещо забъркано, от което са давало да са разбире, че той иска прошка.

— Святи Никола иска да знае защо прокопахте вие мо­гилата и черковата и защо наливате вода в трапът? — за­питал пак нашият и дал свобода на своят язик, който спрегнал такива глаголи, които давали да са разбире, че прате­ниците нямат нищо общо със святиите.

— Господин началниче, сиромаси хора сме, туй ни е занаятът, за гечинмек го правяхме, сбъркахме пред ваши­те светли очи, няма го правим втори път — говорели бо­жите хора и са кръстели.

Там наблизо до манастирят „Св. Спас", през нивята и ливадите, измежду гъстите елхи и върби лъкатуши бист­рата и студената новоселска река, която недалеко в сред­ногорските усойни има своите божествени източници. На според с манастирят, близо до аязмата, сред една хубава ливада, която три пъти са коси през лятото, има воденица с няколко камъка. Воденицата през тая изкушителна нощ не вървяла, та затуй водата й била отбита настрана, в така нареченият улей — савак. От това място, високо на някол­ко метра от земята, скачала тя и бухтяла така устремително, щото и камъците по земята са движели. До тоя изкуст­вен водопад биле докарани трите жертви на Св. Никола Чудотворица. Техните суеверни души скоро ги навели на легкото въображение, че непознатите не са хора обикнове­ни, хора християни: но зли и вълшебни духове, та затова следвали да са кръстят само и молят на различни святци.

— Святи Никола и други още 318 святи отци ни са из­пратели да ви прекараме през едно свято кръщение, да ви са омият някои дребни грехове, па тогава чудесата ви ще да бъдат твърде кескин — казал нашият герой и блъснал трите същества под водопадът.
Отчаяни гласове, вик, крясък и някакви си безсъзна­телни молби изпълнели тихата околност; но в твърде ма­лък размер, защото стремителният савак, който изливал водите си немилостиво върху три гърба, бухтял и тупал още по-нависоко. Освен другите множества стихии и пъл­ни с мрачна неизвестност обстоятелства; освен тъмната нощ, която прави и най-невинните предмети на страшни; освен близостта на воденицата, която според суеверните е огнището на нечистите духове; освен тримата неизвестни посланици-екзекутори, имало още и това най-реално не­щастие, че водата на староновоселската река е по-студена лятно време, отколкото зимно, по Ивановден.

Кръщението са продължило около десятина минути Жертвите ту клякали на колени от силните удари, ту са дигали на крака. Когато тие биле оставени вече от трима­та земни ангели, никакво съмнение не останало в наказаните за земното произхождение на първите, защото нашият герой и другарите му казали:

— Де пезевенк! Де да та видим още един път да ходиш да лъжиш хората! И трима ви живи, с катран намазани ще да изгориме...

На другият ден, станало вече обяд, а семейството от манастирят стои още затворено вкъщи, никой не смее да са подаде навън, никой не смее да заговори за нощното тайнствено приключение. Минува са ден, изтичат са два — се същата пустия около божието заведение. Дохождат ра­ботници да продължават копанието на могилата и аязмите, няма вече отец Алисей да ги посрещни засмян, да им обажда разговорът си със Св. Богородица и Николай Чудотворца. Малко по малко угаснаха три праведни звезди, с бурен и бодили обраснаха святите разкопки...

Из книгата "Чардафон Великий. Биографична скица в профил".

Светли­на, вдъхновение, вяра, и големи примери

Михаил Арнаудов

(продължение на статията "Заветите на българското Възраждане")
4

Но енергията на българите не се изчерпваше само и политическата и църковната борба. Редом с политико-обществените домогвания, и като тяхно естествено до­пълнение в една по-спокойна област, вървеше всест­ранният културен подем, отбелязал в учеб­но дело, в книжнина, в икономически живот, в социал­ни и хуманни почини удивителни придобивки. Бълга­рите държаха за пълно изравняване в областта на на­ционалния творчески труд с постигнатото от народи,, които имаха зад себе си дълги традиции. Едва излязла първата новобългарска печатна книга в 1806 г., „Не­делникът" на Софроний, и едва проникнал в школата първият буквар от 1824 г. на Петър Берон, ние вижда­ме да се развива бързо една образователна и художе­ствена литература, която достига преди Освобождение­то до крупните дела на Славейков, Любен Каравелов, Друмев, Ботев, Дринов и Вазов и която смело може да се мери по цена за националното възпитание с най-доб­рото, което притежаваха съседите ни. Българският предприемчив дух издигна до Освобождението училища, чита­лища, индустрия на една завидна висота, и то без каква­то и да било държавна помощ, единствено чрез средст­вата на българската частна и обществена пожертвувателност. Още преди 1878 г. у нас кипеше напрегнат умствен; живот, в който прилагаха силите си еднакво и образова­ните българи, главно учители, и еснафът, и търговци­те — всички ревностни в старанията си и окрилени от вярата в звездата на България. Това чудо не бе подозирал никой от чужденците, които смятаха народа ни изпаднал в азиатска неподвижност и покорност пред съдбата си. И това чудо се дължи на колективния бъл­гарски гений, изяснил цели и задачи на Възраждане­то чрез признатите народни трибуни, за които българското велико бъдеще не е подлежало ни най-малко на съмнение.

[+/-] ...виж целия текст



Една от най-големите грижи на тия вдъхновени и смели мъже, ознаменували епохата с толкова незабра­вими подвизи, е била сложната балканска про­блема. Виждайки всички трудности за нейното раз­решение, те са искали братско споразумение между подвластните на Турция някога и по-късно народи, но при условие на честно, лоялно зачитане на национални­те права на всеки от тях и без посегателство върху чуж­дото. Това съзнание е карало нашите именити възрож­денци от Паисий и Априлов до Раковски, Левски и Бо­тев да призовават своите доблестни, но крайно доверчи­ви и непростимо наивни понякога сънародници да про­явяват най-голяма бдителност в делата си, за да не по­страда отбраната на нашата народност, за да се запазят „спасителните нейни битови идеи", както се изразява в 1859 г. доктор Селимински. „Между народите на Евро­пейска Турция, пише този проницателен наблюдател на събитията между гръцката революция в 1821 г. и Крим­ската война от 1853—1856 г., нашият народ е, който може да бъде най-голямата тежест във везните й; без нега всички други отделно не могат да направят никое голяма политическо дело. Такива сме ние и ще бъдем, защота сме верни на международните задължения: нещо, което нямат другите..." И той предпазва народа ни да не се поддава на гибелни илюзии и на уверения, като, раз­бира се, не се изключват тук възможностите за тясно сътрудничество, стига то да бъде гарантирано по на­пълно сигурен начин.

В същия дух се изказва в 1864 г. и Раковски. „Нашето начало всякога е било (пише той, дипломатически школуваният) да правиме съюз с тях (съседите си), когато са те искрени и праведни, т. е. когато познават вза­имната си длъжност към нас. Когато те дойдат в съзнание и се покажат такива, ние сме първи да им прострем приятелска и братска ръка. Любен Каравелов повтаря тази мисъл пет години по-късно (1869 г.) така: „На Бал­канския полуостров живеят пет народности, които са предназначени от самата природа да разрушат турска­та империя и на нейните развалини да построят някол­ко млади господарства. Тия народности са българите, румъните, гърците, сърбите и арнаутите. Целта им е една: те искат, работят, желаят и мислят да се освобо­дят от турския ярем и да живеят самостоятелно ... Все­киму своето, това е българският девиз". Левски на свой ред добавя в 1871 г. в пълно единомислие с учителите си: „Днешният век е век на свободата и равноправието на всичките народности. Днес всеки притес­нен и потъпкан, всеки комуто робските синджири тежат на врата... е напънал всичките си сили, и нравствени и физически, и търси случай да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далеч името роб... Да повдиг­нем храм на правата свобода и да дадеме всекиму своето".

5

Така мислят, така действуват идеолозите на Възраж­дането, предпазвайки народа ни от прибързани увлече­ния и напътвайки го към защита на правата му, на при­добивките му, които имат дълбока нравствена и историко-етническа основа. „Делата на народите — казва мъддрият Селимински (който познава основно философия­та на историята), — от каквото естество и да бъдат те, рано или късно трябва да получат своето възнагражде­ние и удовлетворение. Най-естествен закон съществува, щото всеки човек и изобщо всеки народ да бъде един ден според делата си осъден или оправдан." Не бива да се напуска никога надеждата за тържество на правдата, въпреки временни несполуки и несгоди. Историята е дъ­лъг процес, в който истината е обезпечена за всекиго, щом той знае да работи за своето справедливо дело. Зaщото, както е ясно и от оная мисъл на Селимински, из­искват се преди всичко дела, и то дела раз­умни, способни да носят добри плодове, а не разоча­рования за народите.

В духа на Възраждането лежи задължението ни за честа проверка на усвоените възгледи и методи, за по­стоянно търсене на пътища, по които най-сигурно може да се насочи живата народна сила и се достигне до национална солидарност и затвърдено държавно битие. И ако идеалът е обединение на народността под знака на свободата и законността, несъмнено до този идеал е могло да се достигне чрез дисциплина, чрез високо гражданско съзнание и при надмощие на нравствените, образователните и социалните ценности. Преди да бъ­де извоювана политическата свобода за част от бълга­рите, ние бяхме прегърнали в душите си едно голямо общо отечество, при крепко единение на мисли, чувства, идеали от по-висок разред във всички български краи­ща. Тази велика придобивка не можеше, не трябваше да бъде никога забравена, тя оставаше непоколебима опора на националното ни съзнание, свързано с правилното из­граждане на всестранния ни културен напредък и с гри­жата за държавната ни сигурност.

За да се въздействува и за напред върху възпитание­то на младежта в духа на това разбиране на жизнените ни национални задачи, необходимо се оказва да се при­бягва все по-често до опресняване на спомените за българското минало и особено на тия от епохата на епиче­ските борби за отхвърляне на робската зависимост и из­останалост през последните два века. Ако е вярна ми­сълта на един виден историк, че в процеса на историче­ското развитие мъртвите водят неведнъж живите, че но­вите поколения не биха улучили правилно пътя си, ако не поддържат връзка с прозренията и опита на по-стари­те поколения, налага се и днес да се проникваме от ве­ликите и светли завети на българското възраждане. Мла­дежта ни непрестанно жадува да твори и се развива под едно осветено от славни традиции знаме, което ка­ра сърцата да бият по-силно. Тя търси поприща, гдето би могла да приложи най-плодоносно енергията си в служба на народа и на отечеството. Може ли да има съмнение, че ръководните среди трябва да се вслушват в повика й, като откриват простор на патриотическото й въодушевение, което би се похабило, ако вземе по­грешна насока? И ето, тъкмо тук всички бихме могли да почерпим поука от недалечното си минало. Увенчаният народен поет Иван Вазов, който ни даде чудната си „Епопея на забравените", заяви веднаж, виждайки някои нерадостни явления в политико-обществения ни живот преди 40—50 години: „Имаме нужда от светли­на, от вдъхновение, от вяра, от големи примери, от ве­лики саможертвувания, които издигат и окрилят душа­та и правят един народ уважаван."

Излизайки от това пророческо указание, сега бихме могли да твърдим с пълно право: тази светлина, тази вяра, тези примери се намират обилно и в епохата на българското възраждане. Пантеонът на националните герои, възвестили в мрака на робството канона на свобода и напредък на българщината, крие неизмеримо очарование за млади­те, за всички, у които е жива потребността да се пре­кланят пред човешки-възвишеното не само в широкия свят, но и на родна почва. Наш дълг е да извикваме по-често и особено в часове на разколебаване и безпъ­тица светлите образи на тези българи, зад които вина­ги са стоели здравите народни маси, за да ни бъдат те опора и насърчение в борбата за национално утвърждение и в устрема ни към всестранно строителст­во, което би утраяло през вековете за радост на нашите по-щастливи приемници.

Бог

Йордан х. Константинов*

Аз оживуейки, и живим, като се услаждавам, гледая народът наш пресладкий, и ради това не мя остава неговата доброта да будем лукав. И ако ме пита някой — школски человек ли си, или болгарин? Аз полноответам: болгарин съм. Че не е честно на моето славяно-болгарство да творам зло и лукавство, прави болгарин не лажи, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе. Болгарин е производан от Бог, Болгаря река — богатата река илири, а прилагателно неправилно степенно: болий, болший, вишший, величайший. Поистина, нема по-величество от болгарин — болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, воинствуе, верност има, гостолюбие, страх божий, почитание своего царя и всичко, колкото що е узаконено Богу и царю.

Поради това аз съм болгарин и моето благородно болгарство не мя допуща да не бидам добр, затова имам вера и надежда и любов, и человечество, и учителство, сос което пуно делим роду моему, и кой иска нелицеприятие и безпристрастие учител, ето, който сам во пламени рачение разпален съм, подобно Етна и Хекли, и Вулкан диамантов венец ми кова. Нек служам роду моему, ако е и за крива бога! Не е честно мене, болгарину, да се отчаявам и да вракям зло за зло. Болгарин - прави и верний, и благородний човек. Болгарин е любител всякое добро, болгарин е срамота да се отрицава от свойат род и язик — той болгарин, който родо свой си хули, името му е ни ден, ни нощ. Аз съм болгарин, плачем за нашите изгубени болгаре, които ся по долная Мизия, затова должни сме да ся жертвуваме за бракята наши пресладкий болгари!

„Цариградски вестник”, 21 юли 1851. Още от автора тук.

*Йордан хaджи Константинов - Джинот (1818-1882) е изтъкнат български възрожденски просветен деец и книжовник. Роден е в град Велес. ПОколо 1840 г. започва да преподава като частен, а около 1845 г. — и като общински учител в родния си град. По това време пропагандира необходимостта от новобългарска просвета в македонските земи и влиза в остър конфликт с местното гръцко духовенство. През 1848-1854 г. е учител в българското училище в Скопие и си спечелва голяма популярност както с новаторските си методи на преподаване, така и с множеството дописки, които публикува в Цариградски вестник. При посещението на великия везир във Велес през 1861 г. битолският владика Венедикт обвинява Джинот, че е сръбски агент и че съхранява в библиотеката си книги и вестници, публикувани от Георги Раковски. В резултат Джинот e заточен в Айдън (Мала Азия), а при изтезанията по пътя изгубва едното си око, поради което започват да го наричат Джѝнот. След завръщането си във Велес през 1863 г. той се отдръпва от обществения живот и се отдава изцяло на просветна дейност. Днес се припознава от македонистите като македонски просветител.