сряда, 3 юни 2009 г.

За Христо Ботев

Захарий Стоянов

Когато припукаха черешовите топове около Панагюрище и Копривщица, на 20 априлий, едвам след 25 дена се получиха из­вестия за това важно приключение в лагера на нашите емигран­ти из Румъния. В прочутия хотел „Трансилвания”, свърталище­то на хъшовете в Букурещ, се четяха такива известия, че цяла България е въстанала, 50 000 души юнаци кръстосват но Стара планина. И трепнаха тогава всичките избягнали в тая свободна земя наши младежи, поискаха те, ако е възможно, още същия ден да прецапат мътния Дунав, да се притекат на помощ на своите въстанали братя. Разбира се, че разпалените глави потракаха най-напред вратата на старите войводи, на Панайота, на хвърковатия Тотю и други, които трябваше да ги поведат. Първият от тях поиска организирана войска, а вторият предложи да му се гаран­тира семейството с 1000 нанолеона, неща решително невъзмож­ни. „Нови времена — нови хора” — каза редакторът на в. „Зна­ме” Хр. Ботев и захвърли настрана перото. — Който желае да умре за свободата на своя народ, то нека върви подире ми” — изговори той и обяви себе си за войвода.

Сутринта на 17 май австрийският параход „Радецки” прие­маше от гюргевската скеля някакви си брашовски сандъци, уж със стока, а всъщност пълни с белгийски шишенета. После някол­ко минути редакторът на в. „Знаме” крачеше към входа на същия параход, придружен от няколко хъшове и от всичката влашка полиция, на която бе добре известен.

„По-скоро се прибирайте, домну Ботев, докато не се е вдигнала врявата” — шепнеше на ухото му гюргевският симпатичен полицмейстер Йонеско. Па­раходът потегли нагоре по Дунава, като се спираше пред градо­вете Русчук, Свищов, Никопол, Ряхово, Бекет и Зимнич. От по­следните два града също така влезе дружина, преоблечена с гра­динарски дрехи, така щото числото на четата възлизаше вече на 180 души. Същия ден надвечер Ботев поздрави тия последните върху кувертата на парахода със сабля в ръка и със син-зелен шарф през рамо — знакове, които го отличаваха за войвода. „Да живей България! Да живей Ботев войвода!” — извикаха 180 гърла и смъкнаха от гърба си скъсаните градинарски абички, под които блесна хъшовската форма и препасаните револвери…

И се подигна тогава цяла революция в неприкосновената ограда на австро-маджарския параход. Смелата команда на войводата и неговото тържествено излизание при публиката смути всич­ко малодушно и страхливо. Надутите турски бинбашии — път­ници в парахода — коленичиха пред хероя и позорно подаваха своите златни часовници и брилянтни пръстени, като го молеха за пощада; техните белолики ханъмки се намериха под масите; няколкото български търговци, малодушни базиргяни, хора от комерческия свят, стиснаха своите чанти, да не се досегне някоя до златните им наполеони, а те същите изгубиха и ума, и дума, като се бояха, че и тях ще вземат за ратници; най-после гордият немски капитан, над главата на който се развяваше бяло-червената маджарска корона, не преклони глава от един път. Той поиска да се възпротиви, понеже не знаеше какво нещо е бъл­гарски хъш.

„Предай командата на парахода си на моя другар поп Катрафилова, ако искаш да не търсим сметка за вашата немска подлост на парахода „Германия” в 1867 година” — каза Ботев на капитанина. „Кажи на тяхна милост (на турските офицери) да си скрият часовниците, защото ние не сме хайдути” -каза той на офицерина си Войновски, който разпореждаше с тишината в парахода.

После малко Ботев беше господар на „Радецки”. Зеленото атлазено знаме с българския лев се развяваше заедно с австрий­ското. Четата излезе на Козлодуй и се упъти към Балкана. Той ден имаше твърде малки сбивания с черкезите. На 18 май, втор­ник, стана голяма битка при Баниска, в която падна убит и байрактарят Куруто, родом от Ески Джумая. На 19-и четата застана във врачанските лозя на мястото Веслец. Врачани, които бяха писали писмо до момчетата в Румъния, че ако преминат Дунава, ще ги посрещнат с кола, ни един не се подаде да даде поне капка водица на изнурените момчета: На 20 май— цял ден битка, от сутринта до вечерта, не само с черкези и баши­бозуци, но и с редовна войска. Четата беше заградена от четиритe страни, гладна и жедна. Поразително отчаяние владееше измежду всичките момчета, защото в разстояние на четири деня само двама души българи се присъединиха с ратниците. Войводата стое­ше в една овчарска колиба, умислен и обезкуражен, а няколко овчари надничаха из вратата и си искаха парите за закланите ягнета, като наричаха дружината хайдушка. Късно вечерта, часа по 12, Ботев се съветваше с няколко души от дружината при ед­на скала какво трябва да се прави. В долината стана някакъв си шум и пъргавият войвода се надигна да види що е. В това време пукна пушка от другата страна на усоето и той се залови с двете си ръце за гърдите, гдето го беше ударил куршумът. И рухна тогава на земята нашият войвода с очите нагоре. Той поиска да каже нещо, но язикът му не можа да се преобърне, очите му се наляха със сълзи и така си останаха отворени, а кръвта бликна вече навън. Офицеринът Войновски и Георги Апо­столов се приближиха до него да му вземат кореспонденцията, шарфа и оръжието. Никой други от дружината не можа да го види.

Така умря редакторът на в. „Знаме”, героят от „Радецки”. Гордото и непокорно онова чело, което беше в борба с тираните по всичкия свят, скоро се покри със студен пот и остави само тук-там няколко бръчки, които показваха, че борбата е още в на­чало! …

Нека всеки българин, който прочете настоящите редовце, каже вечна му памят! В разстояние на осем години за нашия на­роден херой не са ставали ни панахиди, ни парастаси, ни пък какво-годе друго възпоминание, като че народът, за който се е той борил, не съществува вече!…