четвъртък, 29 октомври 2009 г.

За малцинствата

Илия Минев

Hяма да правя историог­рафия на малцинствата. То­ва би било нужно за друга трактовка. Желая да спра вниманието на гражданина върху политическата страна на следващите ми писания. Не за първа година ние, българите, сме съжителст­вали с инородници. И въп­реки всичко, до омраза не се е стигало помежду ни...От години наред, обаче, чувст­вата на ненавист между българи и мюсюлмани рас­те. Кой подклажда и кой поддържа огъня в тая насо­ка?!

При грохналата икономика на комунистическата поли­тика, само червена Москва има интерес и нейните ко­мунистически слуги в Со­фия. Защо? Т.Живков и Стайко Тодоров отиват в Москва през 1962 г. искайки България да бъде присъеди­нена в пределите на Съветс­ката империя. Руските ко­мунисти, обаче, знаят, че в България почти 1/3 от ней­ните граждани са мюсюлма­ни. Руската империя е насе­лена с 40 милиона мюсюл­мани. Ще се получи дисо­нанс, който комунистическа­та партия иска да избегне. Ето защо, при посещението на Живков в Москва се взе­ма решение, което да е лицеприятно на Москва. Съв­сем не от обич към Бълга­рия, както представя нещата Жнвковското Политбюро, в 1982 г. започна прекръстването на мюсюлманите. Вяр­но на природата си: ХИТЪР В ДРЕБНОТО, НЕКЪДЪРЕН В ГОЛЯМОТО, По­литбюро се опитва да поста­ви международната общественост пред политиката на свършените факти /постфактум/.

Но този ход не мина. Обърнаха се погледите към България. Икономическата криза тропа усилено на на­шата врата. Комунистите решиха, че мюсюлманския въпрос е най-подходящ за отклоняване вниманието на българския гражданин от комунистическата разру­ха и изкуствено раздухаха стари спомени от турското владичество, размахвайки знамето на недалновидните мюсюлмани за автономна Турска република.

Неведнъж, още в минало­то, ние предупреждавахме мюсюлманите, че ТЕ СА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ И НА БЪЛГАРСКА ТЕРИ­ТОРИЯ СЪЩЕСТВУВА САМО БЪЛГАРСКО ЗНА­МЕ. Но господа комунисти­те продължават чрез така назованите от тях "национа­листически" партии да пла­шат мюсюлманите, а мю­сюлманите - чрез Ахмед Догановата партия - да плашат патриотите...Насъсквайки двете групи една срещу друга, комунистите дойдоха до смешното положение да твърдят, че Т.Живков, като президент ходел с кърпени чорапи и с рязани вратов­ръзки според модата. И гор­кия Живков не знаел, че в Белене охраната на острова подавала човешко месо на прасетата. Това е единстве­ния случай в историята на народите - човешко месо на прасетата!

БЪЛГАРСКИ ГРАЖДА­НИ, обръщайки се към вас. Не­зависимото дружество за за­щита правата на човека ВИ ПРИЗОВАВА да не се под­давате на интригите на ко­мунистите. Запомнете: про­тивник не само на България, но и на целия човешки род на планетата Земя НЕ СА нито християните, нито израелитяните, нито мюсюл­маните, нито будистите, ни­то брамините...

ЕДИНСТВЕН И ИСТИН­СКИ ПРОТИВНИК НА ЧОВЕКА ИЗОБЩО СА СА­МО МАРКСИСТИТЕ И ЛЕНИНИСТИТЕ. защото за Маркс /да не говорим за Ле­нин/, НАСИЛИЕТО Е АКУ­ШЕРКА НА ИСТОРИЯТА. Термин - взет от Шекспиро­вия герой на пиесата "Вене­цианският търговец".

Постоянно насилие, без ко­ето Маркс н неговите сле­довници не могат да минат, за да се стигне до "сияйните върхове на комунизма", при което обстоятелство държа­вата, партията, работничес­ката класа ще са умрели и само остава "комунистичес­кия гражданин на света"...

Но г-н Маркс явно или де­магогства, или манифестира неграмотност. Защото само неграмотният по биохимия не знае, че дори философски да си идеалист, постоянното насилие, действайки психи­чески върху гражданина, размества структурната формула на човека и пос­ледният се деформира и то така, че индивида деформи­ра гена си и се превръща в робот - без чувства, без емоции, т.е. в МЕХАНИЗИ­РАН ТИП...

Затова някои слоеве на свободните народи предпо­читат да има страни с кому­нистическа система на управление, пред демокрацията. Роботизираният тип не прави качествено производс­тво нито в материалния, ни­то в духовния свят.

Ето защо, НАЙ-ГОЛЕ­МИЯ ПРОТИВНИК НА ЧОВЕКА СИ ОСТАВА КО­МУНИЗМЪТ!

В. "Свободно слово", 1991 г.

сряда, 28 октомври 2009 г.

Победата е близка

Мустафа Юмер

В България през последните години сме свидетели на събития, които по своята същина дълбоко засягат честта и достойнството на всеки човек и съдбата на целия народ.

Един режим, дошъл на власт с помощта на чужда сила, в продължение на десетилетия с всички възможни средства се стреми да отклони българското общество от закономерния път на развитие, да изолира страната от силно развитата европейска цивилизация, приобщавайки ни към друга, примитивна култура. Но подобни опити се оказаха крайно неестествени и необективни.

Икономическо-стопанският и диалого-политическият поврат на обществото се съпровождаше от крайно налудничавите и уродливи събития за промяна на етнодемографската структура на страната чрез насилие и терор. Трагичните явления - като насилствена смяна на имена, забраняване на говоренето на роден език, изпълнението на традиционните обичаи и религиозни обреди, непрестанните опити да се претопят различните исторически създадени и оформени етнически общности в една народностна маса - са тежки престъпления на софийската власт, за които тя ще отговаря пред историята, българския народ и световната общественост.

За да постигне своите античовешки цели - асимилирането на всички малцинства в България, режимът в продължение на 4 десетилетия непрекъснато, систематически изопачаваше историята, разделяше и противопоставяше определена общност от хора против други, съзнателно всяваше страх и недоверие между хората. За философско-идеологическо обосноваване на тази антихуманна политика режимът демагогски използваше една крайно консервативна и отречена от времето идеология - Марксизма - и под булото на тази идеология обещаваше на народа едно идеализирано общество - комунизма. Така българското общество тотално бе впрегнато в изграждането на миражната "райска градина”.

Оказа се, че марксическата идеология е една сладникава приказка за промиване на съзнанието, едно дълбоко замаскирано идеологическо оръжие чрез подкрепата на народа да се завладее властта. Но тази власт веднага се обърна против народа и народът се оказа без елементарни права, свободи и демокрация.

Една шепа представители на партийната олигархия, за да останат на власт, се обграждаха от многобройни паразитни органи, които са високо платени и чрез жестоко насилие защитават интересите на върхушката и държат огромното мнозинство в робско положение.

Какви са резултатите от една подобна политика?

България в момента притежава една крайно примитивна икономика, едно западащо селско стопанство, опустошена природна среда, общество, раздиращо се от вътрешни противоречия, една етнодемографска структура, която не предвещава нищо хубаво и готова винаги да избухне и причини непредвидими социално-политически катаклизми и застраши бъдещето на страната и мира на региона.

Доказателство за това са последните кървави събития в страната, които дълбоко разтърсиха света.

Целият народ на България трябва да знае истината за същността на тази трагедия.

В началото на месец май 1989 година временното ръководство на най-многобройната неформална организация в България - Демократичната лига за защита на правата на човека - реши чрез масови гладни стачки на нейните членове, симпатизанти, съмишленици да докаже на света, че човешките и етническите права и свободи на едно двумилионно малцинство в България са забранени, че комунистическият режим от години насам провежда насилническа асимилаторска политика.

Към тази законна и мирна форма на борба се присъединиха и други хуманитарни организации, като Организацията за подкрепа на Виена `89, Независимото дружество за защита на правата на човека и други.

За да смаже и обезглави това движение, властта прибягна към изпитаното оръжие - изгони от страната ръководствата и най-активните дейци на тези и други организации, създадени спонтанно от хода на събитията.

В израз на протест населението премина към масови мирни походи и демонстрации. Властта отговори на тези походи в Шуменско, Силистренско, Разградско, Кърджалийско с оръжие. В резултат на това са дадени многобройни жертви и ранени. Но режимът продължи своята умиротворителна политика чрез поголовни физически насилия и масово пропъждане от страната на представителите на етнически общности.

За смекчаване на външната реакция към края на месец май, "главата” на властта в България Тодор Живков направи демагогско изявление, но въпреки ясно изразената воля на десетките хиляди турци в България, Живков продължи да ги нарича български мюсюлмани и призова Република Турция да отвори врати за тях - но тези граници никога не са били затворени за турското население в България.

Комично е за един държавен глава да определи това малцинство за българско и същевременно да го изгони от страната!

При тази ситуация трябва здраво да се сплотят всички демократи в редиците на създадените неформални организации, които, координирайки своята дейност, да засилят борбата против античовешката политика на властта.

Времето сега изисква борбата за демократизация да се слее с борбата за запазването и съживяването на малцинствата в страната.

Формите на борбата трябва да бъдат само законни и мирни.

Никакъв терор, никакво насилие, никакъв саботаж.

Днес стотици хиляди хора, без никакви средства и никакъв багаж, се изгонват от страната. При това положение защо трябва да се работи?

Моментът е много благоприятен за преминаване към масово гражданско неподчинение и безсрочни протестни стачки. Терористичният режим в България веднъж завинаги трябва да разбере, че времето не работи за тях. Варварските и средновековни методи ще дадат само обратен резултат.

Единствен спасителен път за тях е да седнат на Кръглата маса за преговори с представителите на неформалните организации за извеждане на страната от дълбоката социално-политическа, икономическа и духовна криза.

Времето на диктатурата отдавна премина. Нейното място е в бунището на историята. Нашата борба е справедлива. Победата е близка.

Радио "Свободна Европа" , 4 юни 1989 г.

Мустафа Юмер е роден през декември 1944 в село Хисар, Крумовградско. След като завършва педагогическия институт в Кърджали работи като начален учител. През 1980 г. завършва философия в СУ "Климент Охридски”. От 1980 до 1985 г. е учител в Средното авторемонтно училище в Крумовград.

През декември 1984 г. открито се противопоставя на насилственото преименуване в Крумовградско. През януари 1985 г. е уволнен поради "политическа непригодност”. Дъщеря му, която е в десети клас, е изключена от училище. Година и половина след това Мустафа Юмер работи в строителството.

В средата на 1986 г. е интерниран най-напред в село Кунино, а после в с. Кумарево, Врачанско. На 13 ноември 1988 г. заедно със Сабри Искендер и Али Орманлъ основават "Демократичната лига за защита правата на човека в България”. За председател на Демократичната лига е избран Мустафа Юмер, той е и идеологът на организацията.

„Демократичната лига” е основен организатор на майските протести заедно с „Независимото дружество за защита правата на човека” и организацията „Виена ‘89”.

Именно Юмер е този, който предлага щафетните гладни стачки да започнат на 6 май. Същевременно "Демократичната лига” започва подготовка за конференция, която се предвижда за 13 май. През нощта на 10 май обаче Мустафа Юмер е насилствено изгонен от страната заедно с други лидери на турското малцинство.

петък, 16 октомври 2009 г.

Мечта на един старец

Григор Пърличев*

Като чух за свещеното ви предприятие, не могох да удържа гръмко едно възклицание: вървим напред! Ежечасни са горещите ми молитви за успех на делото ви; но не ги пиша, да не некой каже: "и ... е многоглаголив."

Канението ви да участвувам в издаванието на в. "Балкан", колкото и да беше скокотливо за мене, дълго време обаче се борих с волята си: да приема ли, или не? Слабите ми сили не отговарят на горещата ми ревност. Лишен от всекакъв български словар, оригинален по язика, стародревен по правописанието, почти съвършено лишен от периодически списания, незнаком с течението на работите, несвободен да посетя селата, дето бих намерил богат за книжнината материал, естествено слаб телом, а още повече ослабел от дългогодишното и безплодно елинско учение, от денонощни трудове, от съдилищни прения с несвещени свещеноначалници, от ужасни тъмници, от тяжестта на годините и на веригите, огорчен от груба критика, изнурен от развалений въздух на зле стградени и зле поддържани училища, а при това презадоволен от учителската си плата, грижен за напредъка на 117 ученика, занят по пет часа на ден от занятието си, занятие по моему много по-сериозно от всекое друго (само един добър свещеник, просвещен от св[етаго] духа, може да се сравни с учителя по полезността на званието си) – имах право, или по-добре да кажа, длъжен бех да се отрека.

Наистина първото изявление на волята ми беше едно твърдо, непреложно, свободно от всекакво колебание решение – да не приема позива. Но, според Омира, други дух ме препна; българский гений ми се представи; взорът му беше смутен, печален.

– Дух мой, посещението твое ме ужасява, разтреперява; биенията на сърцето ми стават чести, недугави; креч овладева нервите ми и мишците ми; зная че си дошъл да ми наложиш нещо. Но защо си се така погрубил, нахмурил? Дали некако разгневил съм те? Каква ли дължност не съм изпълнил? В какво ли можеш да ме прокудиш? Колко ласкателно ти ми се представи в Атина, когато пред университета минаха к вечеру костурските работници и си се разговаряха по матерния, по свещения, по българския язик. Помниш како студентите, като чуха българския язик, презреха говора и говорителите и казаха "Ето минуват воловете."

[+/-] ...виж целия текст



Тога колко ласково ти ме потрепа по плещите и ми каза: отмъсти им! отмъсти им за Костур и за целия български народ! – Помниш, че с тебе заедно беше и оний, крилатий, величествений тръбач, когото сега не ми представяш, защото знаеш, че той нема вече за мене никаква очарователност. И аз, с упование на младостта си, бех ти всесърдечно послушен, оставих богатата си сгоденица, Панахия, и себе целаго тебе предадох, и с помощта твоя отвърнах им, поразих ги как едного мъжа. Остави ме да говоря и не хмури се; 3ная, че крастава е хвалбата; но тя е свойство на старостта и на всекоя слабост. А ти, мой дух, тако ти Вишняго, който те пратил, не ли повече от мене се израдва и в награда на жъртвата ми венец от неземни цветя положил си на главата ми? Не ли ти, проводен от благородните юноши, съставляющи тогашното българско цариградско Читалище, ми връчи писмо изявително на сърдечните им благодарения, дето в чуждо племе аз не заборавих майка си, ако и да бех от младости възпитан в язик нейзи съвършено незнаком. Помня аз; колко тога ходът твой беше личен; колко челото ти беше величествено, очите твои какъв блесък издаваха, а говорът твой колко сановит! – Прийми благодаренията на целия български народ и бъди във веки благословен, мой верний! Не си ме заборавил, нема да те заборавя: ще разглася името твое на далечни страни; ще пронеса мълва, пред която има да трепне от радости всекое славянско сърце – и съвременно кивна на оногова крилатия, веселия и пленителния под девическия образ призрак, който, облечен в светла как сълнце дреха, в левицата си държеше венец, а в десницата – дълга тръба. И призракът, незабавно послушен, затръби звучно, оглушително: В г ъ р ц к а т а с т о л и ц а с е п р о с л а в и б ъ л г а р с к о т о и м е.

– Такъв ти бил си некога към мене; а сега защо тъй мрачен? Помниш ли, когато "Дунавский Лебед" гръмко извести в Атина смъртта на братия Миладинови, колко решително аз оставих там всичкото украшение на живота си и търгнах за в отечеството си да му служа даром, да умирам заедно с умирающиите си съграждани, да им покажа правия път към напредъка, да изкореня елинския язик от църкви и училища, след четири века на варваризъм да въдворя изново звучния славянизъм, и за народния напредък и отмъщение за смъртта на учителите си да претърпя неизказани мъки? Не ли сам ти беше, що ме подканяше на такива жъртви и подвиги? Отде сега ти толкова гневен? Защо си нахмурен?

И духът звучно и сърдито ми отговори:
– Как да не бъда нахмурен? Какъв българин си ти, когато за гърците си списал непрезрени списания, а за еднородците си ни един ред? Ако би да си бил и от Матусаля по-стар, и от Терсита по-слаб, и от Гладстона по-занят, и от Раковски по-оригинален, и от Бисмарка по-критикуван; ако би си живял и в африканските пустини, лишен от всекое сношение с человеческия род; ако би да си бил уверен, че критиката ще угорчи живота ти, ще те убие; дължен си да представиш българскому народу каквото и да е твое творение,

Тъй каза духа с громък глас и укорителен тон; а аз вироглаво му отговорих: – Аз не писах за гърците, освен по твоя заповед. Същий, който ми наложил .едно дело, може ли да ме кори за извършванието му? Ти знаеш причините, ради които отдавна не съм писал по български. Ако тия не стигат да те убедат, явно е, че ти си несносен мой тиран и че си сбеснел от слепата ми послушност. Ако ти си се опитал да ме уплашиш, зле си излъган: не се плаши, който дванадесет пъти се борил със смъртта, и то по твоя заповед. Немам причина да се боя ни от тебе, ни от светиите, ни от самаго бога. Изпълнил съм, чини ми се, всичките си дължности към бога, към господаря и към народа; а сега желая да си се поуспокоя. Щеш ли да ме заставиш на старости да грача като гарван, когато на младости съм пеял хубавичко? Сега ти скимнало да бъдеш неотлъчен от мене и да ме вълнуваш с части посещения, мой мъчителю! А когато аз ради късогледието си не можех да добия нигде приятел; когато вървех по пътя сгърбен, без да внимавам никак на личностите, що минуват; когато знаменити мъже минуваха пред мене и недоумеваха, защо аз в земята гледам и никого не приветствувам – тогда где беше ти да ми доставиш поне очила? Но да почнем отначало. Когато аз след троегодишно учителствувание добих 1200 гроша, и с них още маловърстен и неопитен се готвих да търгна за в Атина, да се уча на Омира и Иродота, де беше ти? Как тогава не ми се яви, да ме отбиеш от тоя път и да ми посочиш Киев или Прага? Как сега ме нудиш да пиша по български, когато не си ми доставил ни един, поне един български словар?

– Отличните мъже, които те удостоиха да им бъдеш сътрудник, и много други достойни синове на младата България, чрез списанията си ще произведат словар; от вас зависи това; чуеш ли?
– Чуя.
– Следователно, дей, пиши.
– Ми омързна пишението откогато три мои статии по пътя се изгубиха.
– Отсега нема да се тубят.
– Не знаеш ли ти, че ако дързна да пройда селата, за да събера материал, ненаситний албанец ще ме отведе как пленник по горите и ще ми търси триста лири откуп?
– Не иди по селата; пиши каквото ти скимне. Твой материал искам аз сега, а селския ми е обезпечен.
– Мразя необразованата критика; лавровий мой венец беше прежде свеже-зелен, неувядаем; грубата критика се обви около него като змия, изле ядът си на листието му и тия овенаха, изсъхнха.
– Грубата критика ще онемее, бъди уверен.
– Но за сребро ли, или за празнословие да потъпча под нозе спокойствието си и напредъка на учениците си?
– Нито за туй, нито за онуй; в полза на България ще пожъртвоваш тъкмо минутите на почивката си, без да пренебрегнеш ни една йота от учителските си дължности.
– И тъй кратки и редки има да бъдат моите драскания върху девствената хартия! ... Но, което е най-главно, действуваш ли за изправление на земледелието ни и на скотовъдството ни, за експлоатирани на земята ни, за затваряние на кръчмите ни?
– Аз съм безсънен, и действията ми неуморни; но такива чудеса наведнъж не се вършат.
– А от драсканията ми каква полза?
– Още ли пререкания? Аз обичам всекое драсколение на многострадалните македонци, именно затоаа, че в нихното наречие намирам много първобитни форми.
– Но како щеме насърчиш на труд, докле не вида монумента на учителите си, братия Миладинови?
– Нихний монумент е на небеси; слушай!
– Готов.
– Докле България е още бедна, трудете се. Ваший труд (задружний труд е Божие благословение), какъвто и да е, тя ще го приеме с благодарение. Дейте! Времето лети: дръпнете лоза коса. "Сега! Сега! Докле България е още умилена, докле възпоминанието на робството й е още живо, требва да се появят добрите й синове. В идушия век България ще стане по-честита; но страх ми е да не самото й благоденствие опие чадата й. Чел ли си?

– Много с мала полза. Омир ме научи да бъда буйно безстрашен, а Иродот – да се съмневам в истинността на историите.
– Слушай! Франция, докле беше още бедна, роди ония велики синове, които в царствованието на Лудвика ХIV се прославиха; а после, колкото Франция ставаше по-честита, толкова числото на великите й мъже се умаляваше. Защо лицето ти се измени? Това явление чудно ли, непонятно ли ти се види?
– Да!
– Но няма да се чудиш, когато помислиш, че то е следствие на злоупотреблението на свободата. Бог даром не дава, но продава всекое земно благо и го продава за труд. Народи с трескава деятелност достигнали до недосегаема степен на слава и величие и станали трепет на земята и я застазили да мълкне пред ними; а в час, като се вдали на леността, се разрушили, и разрушението им колко бързо и шумно! Трудът е здравие; трудът е трезвеност. Кой се труди, е весел; а без веселие нема здравие. В истина се намират по лицето на черната земя гении, блажени смъртници, на които разумът, отривък на всеведущия Божия разум, достига до небесата, отдето му е произхождението; но тие, както безценните камъни, са твърде редки. Най-големото число за улесненията на мъченическия человечески живот го дължим на труда. Кой е по-велик? Палмерстон ли, който с пиянство скрати живота си, или Гладстон, който с безпределни трудове преведе седем пъти Омира! Труд искам от тебе: труд! труд! докле сме трезвени. Аз зная, че силите ти са слаби; но зло ли ти е да бъдеш сътрудник с толкова знаменитости? Зло ли е, ти седяк, да се водиш с цветущи юноши и да дъхаш същия въздух, когото тие дъхат? Не ли ти доставям единственото средство да се подмладиш? На толкова твои пререкания аз бих те оставил без никакво двоеумие; аз, както тебе, така и мнозина съм турил в трудове и подвиги и опасности, от които малцина, окаянник аз! могъл съм да спася. При все това настоявам пред тебе с благата надежда, че възрастта твоя ще насърчи, ще въодушеви младите твои сътрудници. О, каква чест! Когато ти, посред них, ще привикнуваш със старческия, но звучния свой глас: "Напред, момчета! изправете падналата в кал мъченица наша майка или гинете!" О, какъв ризик! Когато съннаго от трудове сътрудника ще побудиш с отечески укор: "Стани, стани, ленивче! Младостта да ти имам, сърцето да ти немам!"

– Ах! да бех бил млад както в Атина, когато в многошумно тържество аз, в сражения съвсем неопитен, преборих и величествено спружих под нозете си едного след другиго, сам и там разпрострени, двадесет и седъм статни борци, от мъже и жени пърстом показвани; да бех бил такъв, не бих имал нужда от вашата помощ; едната ми десница би ощастливила милата ми майка! Но сега аз, както видите, слаб!

– В какъв-пламен ще закипят сърцата на юношите, когато ти, обелел, изнеможенен седяк ще ги предводителствуваш в полето на честта; когато ще им провикнуваш с гърления свой глас: "Напред, юноши! честен живот или честна смърт." Какъв възторг! когато ти, угнетен от пъргави и силни врагове, ще извикаш на своите: "Бедствувам, чада! Кой ще спаси седините ми? Нема ли във вас юнак от юнашка майка роден?" О! тогай и най-робските българи ще ти [се] притекат на помощ, ще развеят най-плотните редове на неприятелската фаланга, ще убият най-силните ти угнетители и ще въздадат хвала на родителите си и на бога, че ги удостоил да бъдат участници в сражението на тоя исторически ден и избавители на живота ти.

– Како знаеш ти да уговаряш, мой дух. Победата е неотлъчен твой друг; твоите очи са нейния престол; но бъди мало милостив към слабостта?
– Още ли търторения?
– Победил си ме: слухът ми не може да пренесе широкогърмящия твой глъч; но знай поне, че моите драсколения ще бъдат редки и кратки.
– И тъй нека бъде ако ти често драсколиш, първий аз ще кажа, че уважаваш среброто, както всичките заматорели.
– Побеждаваш! Че кога ти не си победил?

Тогава духът благостно се усмихна и тоз час се измени, преобрази: бърчките на лицето му изчезнаха. Светъл венец окръжи лицето му; очите му блеснаха като слънце.

– Смърт или живот ти носиш?
– Аз съм подател на живот, но не земний.
– Ако некога съм те послушал, послушай ме.
– Готов,
– Отстъпи, моля ти се: слабата ми плот изгоре под пламените лучи на очите ти.

И в един миг он провея над мене низ единичкия прозорец на стаята ми и я остави пълна с тиха светлина и свещено благовоние.

Охрид, 27 март 1883. В. "Балкан", 28 април 1883 г. Още за Григор Пърличев тук.

*Григор Ставрев Пърличев е български възрожденец, писател и преводач. През 1860 г. участва в ежегодния поетичен конкурс в гръцката столица и спечелва първа награда и лавров венец с поемата си „Арматолос“ (Сердарят, Войводата), посветена на Кузман капитан. Комисията и литературната общественост наричат Григор Пърличев „втори Омир“. Предлагат му стипендия за университетите в Оксфорд и Берлин, но той отказва. През 1862 г. отново участвува в поетичен конкурс в Атина с поемата „Скендербей“, написана на гръцки (преведена на български език в проза 1967 г. и 1970 г. в стихове).

Вестта за смъртта на братя Миладинови го кара да напусне Атина и да продължи подетата от тях борба против гръцкото духовенство, за въвеждане на български език в училището и в черквата. От 1862 г. е учител в Охрид и един от организаторите на движението за „побългаряване“ на града и околните селища. Първото му слово на български език е „Чувай ся себе си“. Произнесено е на годишните изпити през 1866 г. и отпечатано във в. „Время“ (6-17 август 1866 г.).

През 1868 г. се установява за няколко месеца в Цариград, за да разшири познанията си по български език, славянска литература и култура. След завръщането си в Охрид заменя гръцкия език с български в училищата и в черквите. По донос на владиката Милетий през 1868 г. е арестуван и хвърлен в охридската тъмница, по-късно откаран в дебърския затвор. Освободен благодарение на застъпничеството на охридчани, Григор Пърличев продължава педагогическата и обществената си дейност. По негова инициатива през 1869 г. в Охрид е създадено първото читалище, наречено „Св. Климент“. Учителства в Струга, Габрово, Битоля, Охрид и Солунската българска мъжка гимназия.

Григор Пърличев е баща на революционера Кирил Пърличев и прадядо на писателя Кирил Пърличев.

понеделник, 12 октомври 2009 г.

1984 година, литературата и животът

Георги Константинов

По неизвестни причини, прогнозите на писатели, футуролози, генерали или историци се кръстосват около току-що настъпилата 1984 година. И всички без изключение вещаят апокалиптични събития. Достатъчно е да споменем само няколко заглавия:

- „1984" - Джордж Оруел.

- „Ще доживее ли СССР до 1984 година?" - от недоживелият я съветски дисидент А. Амалрик. В тази си книга той разглежда два конвертиращи процеса: вкаменяващия консерватизъм на бюрократичните мамути от Кремъл и тяхния конфликт с лежащия в съседство китайски мастодон.

- „В атака на бъдещето" - от покойния американски футуролог Херман Кан, от Хъдзъновия институт, предсказващ още в 1970 година днешната световна криза, която според неговите модели и изчисления трябва да достигне кулминационната си точка в 1984 - 1985 година.

- „Третата световна война" - от английския генерал и бивш шеф на северното крило на НАТО, Сър Джон Хакет, предвиждащ в книгата си започването и победоносното завършване от западните сили на войната срещу СССР.

Редът, в който са изброени книгите, отговаря на хронологическия ред на тяхното написване и издаване. Първата от тях (върху която искаме да обърнем внимание на читателя) е роман, написан в 1949 год., т.е. преди 35 години.

В романизирана форма, британският писател и журналист, работник и полицай в Бирмания, борец срещу франкизма в Испания и завеждащ секция в Би-Би-Си - Джордж Оруел, ни представя своето виждане за бъдещето, в което ние навлизаме тази година.
Книгата и нейният автор са се превърнали в класика. Те се четат, влияят на умовете и много от термините и понятията й са станали нарицателни, навлизайки в обикновения език: „големият брат" , „Оруеловски свят", и т.н.

Авторът, починал преди 34 години, е вече обявен за „човекът на 1984 година". Литературно-социологически анализи, тлъсти биографии, международни колоквиуми и симпозиуми се занимават с творчеството, живота и мисълта на отритнатия някога писател, чиито книги смущаваха духовете на Мюнхен, Ялта и Потсдам.

[+/-] ...виж целия текст



„1984" година не е пророчество. Тя е по-скоро предупреждение. Останалото е фон, върху който писателят разгъва своите разбирания за света, в който живеем.

Романът е посветен на тоталитаризма, на неговата световна победа и на безпомощността на обикновения човек в борбата му с всеобхватната и всемогъща полицейска машина. С диктатурата, която освен идеологически клизми на мозъка, си служи и с най-модерната техника за да смаже враговете си и увековечи съществуването си.

В Оруеловата „1984" година целият свят е станал „социалистически". В него има само три световни държави: Океания, Евразия и Истазия. В първата влизат Англия, САЩ с двете половини на американския континент - северната и южната - и Австралия. Евразия обхваща СССР и континентална Европа, а третата е образувана от Китай, Япония и части от Югоизточна Азия.

Трите „свръхдържави" са в постоянни конфликти помежду си (от рода на тези, които днес наричат с благовидното име - локални войни). Никой не може да победи другия, дори при съюз на двама срещу един, защото истинска голяма война, поради новите оръжия и узрялостта на целия свят за промени, е станала безсмислена и нежелателна. От нея управляващите, не само че не могат нищо да спечелят, тъй като никоя държава не е в състояние сама да окупира целия свят и да господствува над него, но могат да загубят всичко. Достатъчно е само да се разбият взаимно, за да изскочи от бутилката на статуквото духът на неконтролируемите събития. Освен това, локалните конфликти дават тонус на бюрократичните машини и ръководещите ги партии. Те им позволяват да държат поданниците си в състояние на постоянна мобилизация и напрежение, принуждавайки ги да приемат съществувание на ръба на терора и мизерията.

Макар че режимите и идеологиите не се различават повече, отколкото три нюанса на сивия цвят, те са смъртни врагове помежду си. (Един Оруеловски миниатюр, читателят може да открие на Балканите, където днес - в 1984 г. - България, Югославия и Албания са три експоната на съвременния маркс-ленинизъм).

Наред с вижданията си за социалното и интернационално статукво в света от „1984" година, Оруел е изложил и своята теория и философия на историята и на социалните промени или по-скоро на постоянния кръговрат в обществено-политическите отношения.
Трябва да признаем, че учудване предизвикват не грешките в оруеловите констатации и „предсказания", в които днес разни буквоеди си ровят муцуните, а по-скоро дълбокото проникване в същността на тоталитарната система от един чужденец, който никога не е виждал от близо лицето на „реалния социализъм". Живеейки на хиляди километри от Москва, не минал никога през превъзпитателните душегубки на Ленин - Сталин и пр. негодяи, Оруел е „видял" много по-прозорливо тази същност от мнозина дисидентствуващи социолози, които са прекарали це-лия си „съзнателен живот" под сянката на стените на Кремъл, или от разните кремлинолози, които са зачислени на зоб към разни служби, фондации и институти.

В хода на изложението ще цитираме съжденията и мненията било на едните, било на другите. Тук ще започнем с речта на Зиновиев пред състоялия се в Брюксел колоквиум върху Оруел и неговата „1984". В едри линии „хомо совиетикус" казва следното:
„Оруел е прав върху определени детайли, но бърка върху цялото. „1984" е поглед на западен интелектуалец, свикнал с комфорта на демокрацията. Но, човек, който никога не е виждал съветското общество, трябва да си послужи между другото и с известните процедури на анкетиране". (Нашият доморасъл социолог не сочи дали трябва да се анкетират Андроповци или обитателите на необятния Гулаг?) Още: „Има обективни закони на природата, закони на социалния живот, които не позволяват еволюции, подобни на описаната от Оруел". По-нататък речта е изпъстрена с познатите ни зиновиевски бръщолевения за основната клетка - предприятието, колхоза или учреждението, която характеризирала и възпроизвеждала съветското общество. Надълго и нашироко тезата е развита в „Комунизма като реалност" и в романите на Зиновиев. Тя е още един вариант на органистичните теории в социологията. Замествайки класовия анализ на държавно-капиталистическото общество с твърдението, че въпросната „клетка" е вградена в обществото, така както анатомичната клетка в човешкото тяло, Зиновиев стига до увековечаването на това общество. Защото „индивидът" бил свързан с тази „клетка" не поради лошите намерения на държавата, а вследствие обективни, свойствени на това общество закони и отношения. Дори терорът изниква в обществото от неговите зиновиевски „клетки", а що се касае до тайната полиция, тя е само един регулатор, който често пъти „хуманизира" отношенията между порочните представители на човешкия род, които един за друг не са нищо, освен вълци.

Останалите тези на Зиновиев, засягащи интернационалното статукво и социологията на съветското общество, ще бъдат упоменати на съответните места. Тук ще се върнем отново към романа на Оруел, за да видим къде са фантазиите и къде е реалността (така е озаглавено изявлението на Зиновиев пред споменатия брюкселски колоквиум върху Оруел).

„Детайлите" на Оруел, за които говори Зиновиев проникват във всички сфери и слоеве на тоталитарното общество - от върха до мрачните и задушни индустриални предградия, където обитава „класата хегемон". Нищо не е убегнало от оруеловската „фантазия".
В романа присъствуват огромните портрети на поредния „старши брат" и останалите ръководни членове, които висят по фасадите или се разнасят от блеещите по манифестации и митинги тълпи, заградени от активисти и „доброволни" доносници на „органите". Монотонните скандирания, започват от платените клакьори и агитатори на режима, които трябва да увлекат всички във „всенародния ентусиазъм" и „донесат там, където трябва" за тези, които все още не са изгубили чувството си за човешко достойнство и не искат да споделят обезумяващия страх, слабоумния възторг или непроходимата глупост на „новия човек".

Тук са и „спонтанните", заклеймяващи демонстрации, радостните посрещания и изпращания на пристигащите и отиващите си отечествени и чужди делегации и вождове. „Доброволните" почини, в които активистите вмъкват стадата от впрегатен човешки добитък, за да дадат едномесечната си заплата или съботните и неделните дни, за да запушат дупките в раздутите бюджети на бюрокрацията, армията или полицейските и военни мероприятия на върхушката по най-отдалечените паралели и меридиани на замърсената планета.

И разбира се, над всичко това моделът или „каймака" на прословутия „нов човек", който влачи със себе си мърсотията на всички властници от миналите общества и е раздвоен от ролята си на „авангард" и „патентован" освободител на народите. „Новият човек" ходи по банкети или сборища ограден от преториански живи стени, които трябва да предпазят скъпоценния му живот от спонтанните изблици на всенародната любов. Той обмисля и прилага административни и полицейски мерки, за да съхрани властта и привилегиите си и в същото време предъвква марксическа плява, размесена със социалистически лозунги. Заклеймява американския империализъм или великокитайския шовинизъм и гази с бронираните си ботуши малките народи, оставени му за „доживотно ползуване" от Ялта. Издига в култ полицейщината и обхванат от параноята на... осъдените класи, вижда навсякъде врагове, шпиони, саботьори, изменници и нечии агенти.

Развратът и оргиите във „висшата" класа вървят неминуемо заедно с попски проповеди за съхранение на семейството. В него диктатурата вижда една от основите си (а Зиновиев казва, че Оруел сбъркал в прогнозите си за разрушаване на семейната „клетка"). Подобно на държавата, собствеността или вярата, и семейството е подложено на диалектически метаморфози. На „разрушение" подлежат и „старите" институции, клетки и категории, които след това се заменят с нови, „социалистически". Това че те си приличат като две капки вода с предишните, а често са и влошено тяхно издание, е проблем, който тук няма да разискваме.
Секретарки, подчинени, актриси или прочее културтрегерки, се употребяват от началствуващите свини за украсяване и подслаждане на живота вън от новите „семейни клетки". И понеже те „държат и ножа и хляба", чрез обещания, лъст, заплахи и подаръчета са на път да превърнат цялата бюрократична пирамида в един многомилионен бардак. Разбира се, тази „нова" и масова форма на проституцията е напудрена и начервосана с показна нравственост и фалшива срамежливост, задължителни за всички - от извратените склеротици и катъри в политбюро, до бригадира в най-затънтения колхоз. „Противоречието" е само още една илюстрация на двумислието, двуезичието и двуличието, до които е доведен „новият" човек.

В тоталитарното общество шизофренията приема размерите на епидемично заболяване ...
„Новият човек" моделира човешкия род по свой образ и подобие. От Саваот до днес, това е мечтата на всеки властелин. Тази мечта става реалност в епохите на реакция и декаданс. Тогава историята създава корелационна зависимост между властници и поданици.

Разбрал е Оруел и душата на „новия" партиен или безпартиен шмекер. На този, който ненавижда партията и нейното учение, но ги приема като природно бедствие, с което трябва да се съжителствува и свикне. За „новата средна класа" всеки бунт е безумие и глупост. Тя води борбата за съществувание с методите на хамелеона, чрез мимикрия и заобикаляне на преградите от безжизнени догми и полицейски забрани. Псува в къщи под юргана и участвува с маршова стъпка и песни в казионните празници. Със скандиращ лай, плакати, портрети и захаросано-кретенски усмивки, с раболепна благодарност тя минава в „стройни колони" пред истуканите и мумиите на застанилите на трибуната тирани и робовладелци, за които в частни разговори разказва убийствени вицове. (Зиновиев мисли, че тези диалектически прояви на „новия" морал са резултат от „струпването на много хора на едно място".)

Отбелязал е Оруел даже униформирането на гражданите в тоталитарното общество. Като че ли, за да предрече появата на куртките и каскетите от док, габардин или шантунг в „новия" Китай на „социалистическите" мужици и мандарини. И поголовното организиране - от пеленачетата до сенилните склеротици в пенсионерските клубове. Не са забравени дори червените връзки на малките шпиончета, които още в забавачниците минават през школата на шпионството и доносите. Най-напред срещу собствените си родители, поради което последните не смеят да говорят пред тях.

В това царство на мрака, твърди Оруел, само пролетариатът може да разкъса на късове системата, не оставяйки камък върху камък от света-затвор, в чиито отделения и килии диктатурата на държавния капитал се опитва да заключи цялото човечество. Но за сега, той е в летаргия. Приспивни песни му пеят интелектуалци, попове и начетени марксисти. Тези гувернантки и бавачки знаят, че въстанията на „пролите" са заразителни и срещу тях железни завеси и бетонни стени... „няма открити!"
Пустота, бедност, духовна нищета и безнадеждност, безпросветна тъпота и лакейство характеризират „новия" живот, според Оруел. За създаването на тази атмосфера се полагат непрекъснати грижи от четирите гигантски министерства. Това на „Истината" (на руски - правда) ръководи дезинформацията, дезориентацията и манипулацията с всички средства. От живописта и литературата до пресата, радиото и киното с телевизията. Огромни агенции, институти и издателства се занимават денонощно с фалшификациите на всички истини. Те „актуализират" енциклопедии, учебници, събрани съчинения и стари речи. Те изземват! като „вредна литература" собственото си творчество от предходните зигзаги на „генералната линия" на непогрешимата партия. (За българския читател е достатъчно да се припомнят изменящите се като Протей (или измятащи се като чамови дъски) становища на партийната пропаганда спрямо Югославия, Албания или Китай.)

Централизирани и етатизирани са всички дейности - от производството на атомни бомби до проституцията в хотелите. Многото помийни ями и нужници в обществото на „частната инициатива" са заменени от една единствена държавна клоака. За добро и за зло, както ни учи Зиновиев.

За окончателното оглупяване на преживната публика се организират семинари и кръжоци за кретени. Към „откритите" в „свободния свят" порнография и стържеща мозъка „музика", се добавят футбол, лотарии, тото 1 и 2 и кръстословици, за да се доизгради душевния мир на изгубилия всякакъв човешки стимул и надежда плебей. Удивителни са „детайлите", до които достига Оруел в своята „1984". Какво ли още няма в нея? - От часовете по гражданска отбрана до „физ-зарядката", с която сутрин преди започване на работа приспособяват дремещите в консервните кутии на „обществения транспорт" към ритъма на конвейра. За да се спестят от всеки по 10 - 15 минути за производството на атомни бомби и долнокачествени стоки, така добре познати на всички, за които е закрит достъпът до специалните магазини на върхушката. От оруеловския конвейр, към масата на простолюдието се отправят „народни" салами (в Русия тази „радост" се нарича сабачая), „народни" чорапи, плодова ракия, миришеща на изпражнения, екстра коняк с дъх на сапун или „андроповка", сякаш произведени във филиалите на „Министерството на Изобилието".

Освен жизнения кадър и духовния мир на „новия човек", тоталитаризмът у Оруел, както и в реалния живот, създава новия език, с неговите съкращения, паразити от типа на „значи" и „разбираш", с дървените философски „мисли", чието смилане е по-трудно от преживяне на слама. Така се подготвят инкубаторите, от които ще трябва да се излюпят стадата от саламандри на новите генерации, негодни да разбират класическата литература, но напълно подготвени за колективната мъдрост на андроповци - живковци, изразена с няколко стотин думи, подредени във фрази - лозунги или фрази - условни рефлекси.

Едва във „висшата фаза на комунизма", когато мозъците закърнеят напълно от подобна „просвета", размесена с водка, „масите" ще достигнат нивото на питекантропуса, който е крайъгълният камък за един истински образцов, социалистически порядък! И с когото ще се заключи затвореният кръг на многомилионната еволюция на човешкия род.
Всичко е било безпогрешно разбрано от Оруел. До най-малките подробности. От ежедневната милитаристична фразеология: трудовият фронт, битката за производство на домати или пирони, мирните победи и трудовия героизъм до медалите и почетните табла, с които се гъделичка самолюбието на овчедушните поданници. От помпозните отчети с фалшивите проценти и „преходните знаменца" до тържествените церемониали с „почетни" и „делови" президиуми и километричното словоблудство за щастлив и заможен живот на хора, които живеят като животни. От дворците на просветата, културата и правосъдието до палатите и резиденциите във всеки красив планински или крайморски кът.
Защо е всичко това? - Оруел не ни казва. Точно, когато трябва да си даде отговора, влизат жандармите на „социализма", за да отведат героя на романа в подземията на „Министерството на Любовта". Авторът ми е оставил сами да се досещаме. Всичко това е станало и се крепи със зъби и нокти, за да се заместят робовладелците на античността и тяхните Аристотеловци и Платоновци с Живковци и Джуровци и тяхния културтрегерен хор от Ст. Ц. Даскаловци, Панталей Заревци, Левчевци и Джагаровци.

С излизане на сцената на униформените автомати от М-во на Любовта, Оруел поставя въпроса за насилието и „неговата роля в историята", за инквизициите, процесите и екзекуциите - тези основни стълбове на сградата на тоталитаризма.

Процеси, разкаяния, разобличения, самокритики, самообливане в помия и свличане в ботушите на „старшия брат" - Йосиф Висарионович, сочат безпомощността на вечнодърдорещата и бездействуваща партийна опозиция. Прогнила като властта, тя е готова да предаде майка и баща; без да говорим за „другарите" си, с които „еретиците" ще седнат на подсъдимата скамейка, преди да бъдат отправени в царството на вечния мрак и покой. Оруел иронизира живите партийни трупове с рефрена:

„Под разлистените кестени
ние се предадохме едни други,
за да легнем в братската могила
без музика и речи. И ние, и вие!"

И ако някои сочат побоищата и инквизициите, химическите препарати и медикаменти, електрошоковете и безсънието, изолацията и карцерите, денонощните разпити и гладът като доказателство за всемотуществото на диктатурата, Оруел като че ли иска да ни покаже колко струват „чиличените воли" на „замесените от специална материя" партийни чиновници. Защото едва ли в човешката история има други примери на толкова поголовно капитулиране, на нравствено падение и „самопризнания" в шпионаж на Лойд Джордж, Папата или Хитлер, на Микадо, Тито или Рокфелер.

За останалите милиони загинали в концлагери и затвори, без да получат посмъртна реабилитация, любознателният читател може да научи от тритомния „Архипелаг Гулаг" на Солженицин.

Всичко това, казва Зиновиев, са детайли. При това маловажни, защото съветското общество не им отдавало онова значение, което им приписват хора като Оруел. В подкрепа на своята „философия" Зиновиев би могъл да посочи набиваните на кол боляри от опричниците на „Красная плошчад". Те прославяли Грозния цар, докато издъхнат. Якир и други маршали на „революцията", преди да им забият куршума в тила, по време на голямите чистки от 1936-1938 година в „страната пи строящия се социализъм", викали: „Да живее Сталин!" По подобен на-чин ще умре и героят на Оруел - Уинстън Смит - с няколко грама олово в мозъка и със сърце, преизпълнено с любов към „старшия брат". Перверзна любов, биха казали някои. По-скоро, рефлекси на роба, който, дори и когато умира, не може да се освободи от веригите, сковали душата му. Ето защо, „социологично-философските" бръщолевения на такива като Зиновиев не трябва да ни учудват. Човек, въпреки мнението на Русо, не се ражда свободен! Той се учи да бъде такъв цял живот. Но при всички случаи, училището на свободата не се помещава в казионните институти на диктатурата, нито в нейните „творчески съюзи".

Публикуваната статия е първа от серия по темата в сп. "Бъдеще", бр. 103, 1984 г.

неделя, 4 октомври 2009 г.

Бащите и дедите като арбитри на днешните спорове

Коста Църнушанов*

В своята хилядолетна история българският народ е пре­живял много превратности на съдбата. Едно зло обаче не го бе постигало до началото на неговото освобождение от петвековното османско робство: да бъде отричана българската народностна принадлежност, на която и да е негова част. Но в дните, когато започна неговото освобождение от духов­ното иго на гърците и политическото на турците, това се слу­чи с оная част от българския народ, която населява Македо­ния, в днешните й географски граници. Дотогава не се е на­мирал било отговорен държавник, било някой учен, който да оспори българската народностна принадлежност на ней­ното славянско население. Напротив, през цяло едно хилядо­летие всички чуждестранни летописци или историци, които са писали за Македония, както и всички съответни историчес­ки паметници или документи, житиепиеци или друг род писатели, пътешественици или учени изследователи (историци, географи, езиковеди и др.) единодушно са потвърждавали ед­на и съща истина, че това население в тая географска област е част от българския народ по произход, бит, език, кул­тура и държавни стремежи.

Нещо повече, тази истина не са оспорвали и съседните народи и тогава, когато са били политически владетели на Македония. В това отношение особено внимание заслужава времето на многовековното робство на балканските народи под османска власт. Заживели под един и същ поробител, под един и същ държавен покрив на поро­бителя и с едни и същи копнежи за свобода, тия народи са се опознали още по-добре и са си подавали ръка за братско съ­трудничество в борбата с общия враг. Историята е отбелязала светли страници на това сътрудничество, особено между бъл­гари и сърби и българи и гърци както през XVIII, така и през седемте десетилетия на XIX век. Тогава тия народи съвсем безпогрешно са знаели докъде се простира тяхната земи и кой живее в съседство или съвместно с тях. Тази истина е от­разена в огромен брой документи с изключителна стойност. Те ни говорят например, че сърбинът никога не е отъждествявал българина със себе си, макар и да е виждал в него свой близък, а още по-малко е могъл да сбърка в това отно­шение гъркът.

Но така е вървяло до оня исторически момент, когато на целокупния български народ бива официално призната от по­робителя неговата национална обособеност, потвърдена в Македония и чрез плебисцит. Това е моментът на създаването на Българската екзархия през 1870 г., постигнато чрез уси­лията на българите от всички краища на българската земя. Тогава започват първите признаци на тревога в известни сре­ди на българските славянски съседи — сърбите, че „най-голе­мият клон на славянския народ в Турция" (според израза на големия сръбски държавник Илия Гарашанин) се обособява като независим и, както в миналото, започва да става полити­чески фактор на Балканите. Това настроение намира реален израз при създаването на свободна българска държава през 1878 г. Именно във връзка е тия два исторически момента (през 1870 и 1878 г.) се заражда идеята за присвояване на балканския средец — Македония, като възел на важни ико­номически пътища. В резултат на това се измислиха и пре­вратни теории за народността на населението й. В това от­ношение твърде активни се показаха управляващите, буржоаз­ни среди на двете балкански държави Гърция и Сърбия, претендиращи да бъдат главни наследници на европейската част на Турската империя след освобождението на България.

[+/-] ...виж целия текст



Но докато младата гръцка буржоазия можа да измисли само абсурда, че македонските славяни са всъщност „българогласни елини", сръбската млада буржоазия прибягна по­следователно до две съвсем произволни теории: едната — че македонските славяни са „стари сърби" и затова земята им трябва да принадлежи на Сърбия, и другата, служеща за параван на първата - че те не са нито сърби, нито българи, а отделен народ — „само македонци". Първата теория стана главно оръжие на сръбската буржоазия за оправдание на всички нейни деяния в Македония и на участието й в че­тирите войни на Балканите през нашия век. Но тя претърпя пълен крах при създаването на днешна Югославия. Прогре­сивната сръбска интелигенция и трудовият сръбски народ признаха, че македонските славяни не са сърби.

Остана обаче да съществува вторият вариант на сръбска­та теория: че македонците не са сърби, но не са и българи, а отделна народност. За да бъде оправдана тази теория, се пристъпи към тенденциозно тълкуване на историческите факти, като се стига а до безогледно прекрояване на българската история дари в най-далечните й векове.

А историческата истина е ярко застъпена в безброй ис­торически свидетелства на разни езици и от различни време­на. Разгледаме ли ги по същество, веднага ще установим, че те могат да се разделят на две най-общи категории: до­машни (от самата Македония) и чужди. В първите самите македонски българи са казали за себе си какви са по на­родност; във вторите — чужденци от най-различни народно­сти и разни векове дават неопровержими данни в пълно съг­ласие с ония, които идват от чисто домашен източник. Ци­тирането на всички тия свидетелства би изпълнило цели то­мове. Ние обаче намираме, че днес специално значение имат свидетелствата от сръбски или хърватски, източници, и то по­ради това, че свидетелствата срещу една невярна теза придо­биват подчертана обективност и убедителност, когато идват от представителите на оная среда, в която е измислена тази теза. Сръбските свидетелства отпреди основаването на Ек­зархията притежават именно тази особеност. Те са получили първостепенна убедителност преди всичко сред македонска­та интелигенция, която нарасна под пълното въздействие на сръбското училище от момента, когато бе унищожено бъл­гарското учебно дело в заетата от сърби и гърци най-голяма част на Македония непосредствено след Балканската война.

За да бъде добро разбрано всичко това, необходимо е да кажем и нещо за съдбата на тая интелигенция. Авторът на то­зи труд принадлежи изцяло към нея и може да свидетелствува за всички нейни преживявания при диренето на на­родностния път под чужда власт.
Започнало своя живот в годините около Илинденското въ­стание, неговото поколение още от ранните си години пре­живя както ужасите в навечерието на Балканската война, така и копнежите за свобода, които горяха в душите на по-възрастните с отражение и у малките. Следователно то ви­дя края на турското владичество в Македония, преживя ща­стливите мигновения при очакването на български освободи­телни войски и разочарованието, когато то не се осъществи. Нещо повече, наскоро стана свидетел на закриването на българските училища, в които се учеше, на изпъждането на българските учители и свещеници от народните училища и черкви. Когато международните събития стихнаха оконча­телно, това поколение се видя застанало с наведена глава пред срутините на българското просветно дело. То бе създа­дено да постъпи в училищата на новия владетел на родния му кът. Там трябваше да слуша най-различни доводи, че то не принадлежи към българския народ, че българското народностно име, с което е известно на чужди и свои, е само натрапено от Българската екзархия, от българската пропа­ганда.

Но това поколение беше стигнало вече възраст, когато изживяното оставя дълбоки следи. То добре разбираше, че с него се прави всичко, за да ослепее народностното му съзнание. Упорито поддържаната забрана на българското име в същност му подсказваше, че новият властник знае истината какъв е славянският народ в Македония.

Това стана особено очевидно, когато мнозина млади ин­телигенти от това поколение се записаха да изучават исто­рия, етнография и славистика в сръбския философски фа­култет в Скопие. Тук те имаха възможността да изследват историческите документи по сръбските библиотеки и архи­ви... И се стигна до удивително откритие: неопровержима­та истина за българската принадлежност на македонските славяни се намери тъкмо в сръбските документи и в писа­нията на по-старите сръбски учени, писатели и общественици от времето, когато не е имало вражда между сръбския и българския народ, а братска обич и сътрудничество между най-будните синове на двата народа в борбата им срещу ос­манския поробител. Защото тъкмо под неговия ярем поробе­ните са осъзнали истината, че разединението, враждата и алчността за чуждото са вечните пътища към пропастта.

Вероятно съзнанието за тази истина е станало основа на всички по-сетнешни писания на сръбските просветени хора през няколко столетия: да казват истината за своя поробен събрат.

Тъй постепенно бяха издирени редица сръбски и хърват­ски свидетелства за българите в Македония. Оказа се, че най-първите хора на сръбския народ в науката, литература­та и политиката от XIV до седемдесетте години на XIX в. са били единодушни в установяването на истината, че в Маке­дония живее български народ.

Трябва обаче дебело да се подчертае, че интелигенцията в Македония от споменатото поколение беше напълно про­гресивна и в контакт с прогресивните среди на сърби, хър­вати и черногорци. Тя разчиташе на старото братство меж­ду българи и сърби и хранеше голяма надежда, че чрез истината и правдата, които те откриха в сръбските писания за българите, ще бъдат спечелени съвременните прогресивни среди в полза на Македония. Методът на убеждаване в то­ва отношение почиваше върху следното ръководно начало: ако днес синовете, внуците и правнуците се намират в спор за миналото, висш нравствен дълг е да се обърнат към ба­щите, дедите и прадедите като към арбитри, свидетели и съ­дии. Ефектът от тази акция постепенно се очертаваше в благосклонните, изказвания на сръбски, хърватски, и черно­горски дейци за повече справедливост в Македония. Накрая самата Югославска комунистическа партия на Третата си (Белградска) конференция от януари 1924 година отбеляза, че в Македония живеят българи.

В началната, си фаза настоящият труд съдържаше откъ­си от единични сръбски и хърватски документи. Но посте­пенно техният брой нарастваше. По-сетне тази преписвана документация се обогати и от изобилни чуждестранни свиде­телства, на които се натъкнаха младите изследователи от Ма­кедония, пръснати по университетите в Скопие, Белград, Загреб. Любляна и на Запад. Книгите на Вайганд, на Лавис и Рамбо, на Нидерле, Сис, Дезбон, Карл Щруп, Державин, Милюков, Григорович, Облак, Брайлсфорд, Макензи и Ир-би, Леон Ламуш, Ягич и др. дават обилни данни за бълга­рите в Македония.
Така се роди този труд, обогатяван с течение на времето с новооткривани документи в разни източници от най-старо до най-ново време.

Из предговора към книгата на Коста Църнушанов "Сръбски и хърватски свидетелства за българската народност в Македония", издадена през 1978 г.

*Коста Георгиев Църнушанов (1903-1996) е общественик, деец на ВМРО, историк, публицист и фолклорист. Завършил е философия и история в Белград. Един от основателите на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). През 1927 е пратен от ММТРО в чужбина, за да осведомява европейската общественост за процеса срещу студентите в Скопие. Издава в. "Освобождение" във Виена. През 1941 г. е главен училищен инспектор в Битоля.

Автор на много повести, исторически романи, мемоарни книги. Включва се активно в дейността на възстановения през май 1990 година Македонски научен институт. Той е един от възстановителите на института. Активно сътрудничи на списание "Македонски преглед".

През 1998 година Коста Църнушанов е награден посмъртно с отличието на Република Хърватия „Орден на Даница Хърватска с лика на Марко Марулич“.

За невидимия договор с Дявола

Цветан Тодоров*

(Из предговора към френското издание на "Следеният човек" от Веселин Бранев)

В края на ноември 1957 г. младият българин Веско Бранев, който учи кинорежисура в Източен Берлин, решава да се установи в западната част на града. Навремето непреодолимата стена още я няма, тъй че е достатъчно да се качи на метрото в правилната посока. За него започва нов живот. Ала той бива прекъснат след около три месеца: Бранев е задържан посред бял ден, хвърлен в един затвор на Източен Берлин, а малко след това и върнат в България, където ще го разпитват дълго, преди да го пуснат.

От този момент, в продължение на петнайсет години, органите на политическата полиция, наричани в България Държавна сигурност, ще го следят отблизо; през следващите петнайсет години, до падането на комунистическите режими в Източна Европа, ДС ще продължава да го спохожда от време на време. През 1997 г. Бранев емигрира в Квебек, но през 2000 г. се завръща в родината, за да си прочете тайното досие в Държавна сигурност: осемстотин страници полицейски доклади и доноси. Настоящата книга се ражда от четенето на това нежелано биографично разследване…

Под неговото перо оживява по-скоро “свободният” живот на обикновените граждани, по-точно на творческите и интелектуалните среди, в свят, където свобода определено няма. Иска ли човек да разбере как обикновени, нормални, симпатични и интелигентни хора биват превръщани в сътрудници на политическата полиция, в доносници на техните приятели и роднини, но и как тези хора, живеещи в тоталитарна страна, се стремят да отстояват поне малко от свободата и достойнството си, той трябва да прочете книгата на Бранев. Няма значение дали читателят е от Източна или от Западна Европа, или пък от друг континент: той лесно ще види и себе си сред тези фалшиви патетични личности, подложени на натиска на всесилния държавен апарат…

Някои от чертите на този свят, довели до промени в поведението на хората, са вече отбелязвани и от други анализатори или свидетели. В източноевропейските общества принадлежността към комунистическата идеология все повече играе ролята на обикновен ритуал: всички се позовават на нея, никой - или почти никой - не вярва в нея; безусловното подчинение пред шефа обаче е абсолютно необходимо. Средностатистическият комунист не е някакъв фанатик, той по-скоро е циник, който прави необходимото, за да си осигури привилегировано положение и да живее по-добре. Двигател на обществения живот не е вярата в някакъв идеал, а волята за власт.

[+/-] ...виж целия текст



Държавна сигурност обаче не е чиста формалност, дейността й е от съществено значение за функционирането на режима, който би рухнал на другия ден, ако не се опираше на репресивен апарат. Противно на афишираните намерения, ролята на ДС не е да се бори с враговете или да наказва виновните: ако изобщо е имало такива (нещо малко вероятно след безмилостната репресия през първите години), обикновената полиция и правосъдието спокойно биха се справили с тях. Държавна сигурност взема на прицел не виновните, а невинните, които трябва да бъдат държани постоянно в страх, за да й сътрудничат и да допринесат за постигането на един друг идеал - за напълно прозрачно общество, намиращо се под постоянно наблюдение, където машината за контрол ще знае всичко за всички.

Конституцията и законите не са първа грижа на агентите от ДС, както и на останалите велможи - висши партийни апаратчици или сановници, за които индивидуалната воля винаги може да застане над общовалидния закон, дори той да отговаря напълно на духа на комунизма. Тук всичко може да се уреди, да се уговори, да се купи: изключението е заместило правилото. Връзкарството и облагодетелстването се ширят навсякъде, търсенето на влиятелен вуйчо, зет или братовчед е единственият начин да се решат хилядите проблеми на ежедневието. Гръмко прокламираното равенство между всички граждани служи всъщност за фасада на едно кастово общество, изградено от различни концентрични кръгове около центъра на властта - партийното Политбюро начело с Генералния секретар -инстанции, които пък са подчинени на съветските господари.

Като се издига по кастовата стълбица, като се доближава до невралгичния център на властта, човек трупа най-различни привилегии: да живее в града и в квартала, който си избира, да запише децата си в добро училище, да им осигури стипендии за следване в чужбина, да пазарува в специални магазини за обкръжението на властта (там се продават качествени стоки, които не се намират в ужасните магазини за простосмъртни), да си купи кола, без да се записва и да чака три или пет години ред, да ходи в приятни почивни домове на изгодни цени, да има достъп до ловните резервати, да пътува в чужбина… Човек може също така и да се катурне надолу по стълбата и да му се струпат на главата ред неблагополучия, обратни на въпросните привилегии.

Лошото в тази история е, че при тоталитарния режим никой не може да стои напълно настрани. Доколкото държавата е единственият работодател в страната, за да живееш, все някак си опираш до нея. Нейният апарат за контрол има десетки дълги пипала. Обикновената полиция, политическата полиция, професионалните организации по възрастови групи, квартални организации, организации по интереси. Никой не може да избяга от надзора. Никой не може също така да контролира напълно поведението си дори да знае, че го следят: можеш да се контролираш непрекъснато пред някои хора или за известно време пред всички, но-не и двете едновременно. Животът е общуване, а всяко общуване е свързано с рискове.

Никой не може да се застрахова от невидим договор с Дявола, при който размяната е твърде неравностойна: получаваш трохи “привилегии”, право на екскурзия до Гърция, а го плащаш с късчета от душата си, защото от теб се иска безусловно подчинение и готовност за вероломство. Да избягаш в чужбина и да започнеш всичко отначало за повечето от жителите на страната е просто немислимо: късно е, всеки си е изградил лична среда, с която ще му бъде трудно да скъса, пък и душевната проказа - тоталитаризмът - вече е променила всеки отвътре. Човек има един живот и ще не ще трябва да го изживее там, където се намира...

Бранев не е първият, който описва душевните поразии от тоталитарните режими, но неговите описания са особено красноречиви. Неговият разказ се отличава с това, че той се взира с ясен поглед и в себе си. Обикновено, когато оцелелите от тоталитаризма разказват какво са преживели в миналото, те се представят като невинни жертви: “ония бяха ужасни, аз трябваше да понасям техните престъпления”; или пък: “воювах срещу тях геройски”. Това удобно разпределение на ролите не може да задоволи Бранев. Той проследява с безпощадна строгост собствените си жестове, дело на човек, който си изгражда образ, за да живее/и да оцелява. След принудителното си завръщане от Берлин, търси своя път в живота, опитва в журналистиката. Стреми се самият да не пише долни статии, но няма как да не ги поръчва на другите. Успокоителни доводи - дал Господ “принудиха ме”, “такова е правилото”, “деца храня” - но той се гнуси от тях..

Непрекъснато си казва ужасен: “Започвам да приличам на хората, които презирам”. Двайсет години след падането на Стената той продължава да се стряска от кошмари, изпълващи го със срам и чувство на вина…

Четейки полицейското си досие, една повече от користна “биография”, която обаче отразява неговото всекидневие, Бранев страда от незначителността на преживените случки, от съвършено безинтересните епизоди, описвани с подробности от скритите наблюдатели: изгубено време, към което той няма никакво желание да се връща. Но пък знае, че е съхранил съвестта си, че разграничава ясно доброто от злото - нещо, без което никога не би могъл да напише тази книга. Тези спомени изправят днешния читател пред трудност от друг характер.

Книгата на Бранев е вълнуваща и поучителна, тя ни разкрива непознати досега страни от човешкото поведение. В същото време авторът си дава сметка, че не е можал да живее, както е искал, и се е задоволявал с привидности. Води ли едното неизбежно до другото? Изживяното страдание условие ли е за качеството на писането? Трябва ли човек да е понасял тежки мъки, причинени от жесток Бог, за да може да отвори очите на своите братя и сестри, на останалите човешки същества? И ако връзката между тези две неща е наистина неизбежна, как да преценим колко страдание е необходимо, за да напише човек една хубава книга?

Като чета днес тази книга, не мога да се освободя от усещането, че нейният автор е мой двойник, с изключение на няколко показателни подробности. И двамата сме софиянци, от семейства на интелектуалци. Преди войната баща му е бил с леви убеждения, подобно на моя, от което са последвали някои неприятности за тях преди 1944 г., а през първите години след тази дата пък кариерата им е била улеснена. Веско е бил на двадесет и пет години, когато преминава в Западен Берлин, аз пристигнах в Париж на двадесет и четири. Ако беше останал на Запад, професионалният му път щеше малко или повече да бъде като моя, в неговата област - киното.

Ако бях останал в София, съдбата ми с положителност щеше да прилича на неговата, разбира се, в моята професионална сфера. Първите ми стъпки там в активния живот през 1962-1963 година ми дадоха уроци, които никога не съм забравил и които откривам също в книгата на Веско. Аз се бях опарил само с върха на малкия пръст, но усетих колко е силен огънят и докъде може да доведе всичко това… Единствената съществена разлика е, че аз живях на Запад, а той - на Изток; затова сега го чета със странното усещане, че съм изправен пред себе си или по-скоро пред своя призрачен двойник, пред човека, какъвто бих могъл да стана…

Това затваряне - принудително - в собствената родина му е позволило да изживее в дълбочина опита от комунистическия режим и да го разбере благодарение на нравствената си последователност и на своя интелект. Аз не съм способен на толкова много, не само защото нямам неговия литературен талант: аз разпознавам въпросния опит, но не го познавам по същия начин като него, Аз станах “човек на чужда земя” и двойната си принадлежност - българска и френска, източно- и западноевропеец - превърнах в една от основните теми на своята работа и своите размишления.

Разликата се проявява също в отношението ни към България, където сме родени, и към западните страни в които живеем сега. Веско изпитва неприязън към своята родина, откраднала неговия живот. Квебек, където живее днес, не го притеснява особено. “Тук тротоарите са широки”, каза ми той наскоро; докато тротоарите в София са не само тесни, но и кални, зле поддържани, неприветливи - своеобразна емблема на известно балканско тесногръдство и на някои от недъзите на тамошния обществен живот. Що се отнася до мен, аз знам, че Държавна сигурност е натрупала дебело досие за мен, но никога не съм проявявал любопитство да го видя. Страната, в която живея, Франция, е вече твърде моя, за да не гледам на нея критично.

Тази книга описва живота на човек, който се блъска в рамките на тоталитарно общество, но тя е богата на поуки и за всички, които не са минали през подобни изпитания. Как е възможно това? Та нали между тези два режима разликите са толкова дълбоки?

Преди всичко, разликите позволяват на жителите на либералните демокрации да оценят по достойнство някои аспекти от техните общества и да станат по-чувствителни към опасностите, които могат да изникнат в тях. Нито тук, нито там не е царството на безграничната свобода. В Източна Европа обаче индивидуалните свободи бяха ограничени от една лесна за идентифициране политическа сила, която се опираше на вездесъщата и безмилостна политическа полиция, докато на Запад те са подкопавани от силата на парите, от неравновесието между властите, от мрежите, които организират медийното линчуване (или бойкотиране).

На Запад също следенето на гражданите се засилва, за което помагат електрониката и информатиката; ала нито “главното разузнаване”, нито ФБР имат амбицията на Държавна сигурност - да знаят всичко за живота на всички. И от двете страни хората страдат от смесването между публичната и частната сфера, но на Изток първата завладява втората, доколкото полицията прониква до тайните кътчета на дома ви, докато на Запад е обратното: делът на публичния живот се стеснява все повече под натиска на индивидуалните желания, които не допускат пред себе си никакви ограничения.

На друго ниво обаче с изненада откриваме сходство между поведенията на тукашните и тамошните хора: очевидно изграждането на човек от нов тип, homo sovieticus, така и не се получи. Ето защо опитът, преживян в комунистическия свят, не е единствен, който ни учи, че придаването на външност може да стане основна форма на съществуване, че човек в последна сметка се вживява във временните си роли, че личните качества често биват използвани като стока, позволяваща някакво облагодетелстване, че доброто възпитание за съжаление далеч не е достатъчно, за да ни опази от душевно опошляване или пък че животът рискува да се окаже заместен от имитация на живеене. Този опит не е единственият, който показва колко много хора са готови в името на опияняващата близост с властта да се откажат от свободата и от предполагаемата си идентичност.

Така е. Вярно е обаче и това, че тези постъпки, извършени в тоталитарна страна, показват особено ясно онова, което всички са изпитвали в зародиш; те увеличават като под лупа. И във Франция хората остават без глас от повтаряне на името на вожда, само че когато той се нарича Сталин или Хитлер, нещата са по-ясни.

Човешката природа е една и съща и тук, и там. Който не се е държал недостойно, защото не е опитал тоягата на един или друг диктатор, няма защо да се тупа по гърдите или да презира себеподобните, живеещи в тоталитарни страни. Съществената разлика не е в материала, от който са създадени едните и другите, а в тукашните и тамошните институции, ръководещи публичния живот. Днес тоталитарните режими са мъртви или на умиране, но опитът на хората, живели при тях, продължава да бъде актуален. Той позволява да разберем по-добре заобикалящия ни свят и да се съпротивляваме на тоталитарните практики, възникващи и в самите демокрации.

Превод от френски: Стоян Атанасов. Източник: Е-vestnik.bg

Със значителни съкращения от предговора към книгата “Следеният човек” от Веселин Бранев. Заглавието е на редакцията.



* Цветан Тодоров е философ, литературовед, лингвист, семиотик, който живее и работи във Франция. Емигрирал е през 1963 г. Книгите му са издавани на няколко езика, чете лекции в някои от най-престижните университети в Европа и САЩ. Носител е на престижната награда “Принцът на Астурия” за обществени науки за 2008 г.

Престъпления против избирателното право

Алеко Константинов

Коментари на чл. 128, 131, 133 и 135 от наказателния закон.

Член 128. – Който със сила или заплашване възпрепятства на някой избирател да упражни свободно своето избирателно право, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, или пък с викове и други противозаконни средства разтури бюрото, или разгони някой от членовете му, наказва се с тъмничен затвор до една година, ако същевременно не е извършил престъпление, за което в закона е предвидено по-тежко наказание.

Съдържанието на цитирания член, макар и да е твърде ясно само по себе си, но за да се отстрани всяка възможност за изопачено тълкуване, не е излишно да разясним с няколко думи същинското му значение: под думата с и л а се разумява не статическа, потенциална сила, а сила разживена и приявена в известно действие; също така под думата з а п л а ш в а н е трябва да разбираме застрашаване, заканване, изразено в действие, в думи или в символически знакове. Така щото, ако изборните места бъдат опасани с войска или жандармерия, с насочени напред щикове – това не значи, че спрямо избирателите се упражнява сила или заплашване, ако войската си стои тихо и мирно. На българския избирател не остава друго, освен да се залюсне и да прескочи над главите на войската, или пък храбро да се наниже на щиковете и като премине на другата страна, да отиде свободно да упражни своето избирателно право. Ограждането на изборните места с щикове има за цел да даде възможност на българина да прояви своята храброст; а пък на цял свят е известно какво чудо на храброст е в състояние да развие българският юнак, за да запази народния суверенитет. Последните десет години от политическия ни живот са най-ослепително доказателство.

Член 131. – Който при какви да е избори, назначени по разпореждане на властта, подкупи някого от избирателите с пари, дарове или други имотни облаги, било да упражни или не своето избирателно право, или пък да го упражни по определен начин, наказва се с тъмничен затвор до една година или с глоба до петстотин лева.

Със същото наказание се наказва и подкупеният избирател.

И този член е също тъй ясен, както предидущият. Запретява се /забранява се/ да се влияе на избирателите с подкуп, било с пари, с дарове или други имотни облаги, а инак агитацията е съвсем свободна, стига да се ограничава с едно морално влияние. Нищо противозаконно няма например в следующия начин на агитиране:

Г о с п о д и н Старшият: Недобори нали имате?

[+/-] ...виж целия текст



С е л я н и т е – и з б и р а т е л и: Дал Господ, господин Старши.

- Пътя нали не сте го направили?

- Е, па не могохме.

- Знаете ли какво значи е к з е к у ц и я?

- Слушали сме, да пази Бог...

- Как вие мислите, ако си стисна така ръката, мога ли да изкъртя някому зъбите?

- Можеш, оти да не можеш, като го писува законо.

- След това кажете: симпатизирате ли ми?

- Кое кайш?

- Обичате ли ме?

- Тебе ли?... Иска ли питане... Обичаме те...

- Е, като ме обичане, сещате ли се кого трябва да изберете?

- Е, както кажеш, твоя милост.

- Санким, ако не се сещате, аз мога да ви дам да разберете...

Този начин на агитиране, понеже не е съпроводен с подкуп или с обещания за материални облаги, носи названието – агитация чрезн морално влияние. Това е едно средство, с което можем да се гордеем,защото е изникнало на наша национална почва. Белгия, струва ми се, е останала малко назад в това отношение. Наистина, и там влияят, но не до тази степен морално.

Член 133. – Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, унищожи, скрие, добави (умножи), промени или преправи избирателните бюлетини, или пък по друг измамлив начин преиначи същността на изборния глас, или осуети, или преиначи резултата на станалия избор, наказва се с тъмничен затвор до две години.

Бъде ли извършено от оногова, комуто е възложено да ръководи изборите, то наказанието е строг тъмничен затвор до пет години. –

Този член, както виждате, не се нуждае от коментари, неговата целесъобразност се хвърля в очи. Очевидно е, че законодателят е искал да избегне нуждата от унищожаване, скриване, добавяне, промяна или преправка на бюлетините. Това отнема много време, изисква особена опитност и е съпрежено с неприятности. А за да се избегне всичката тази сложна процедура, не остава друго, освен да се напълнят урните предварително с бюлетини и тогава няма да има нужда да се унищожават, скриват, добавят, променяват бюлетините и не ще бъде възможнода се осуети или преиначи резултатът от станалия избор, каквито бюлетини и да попаднат в урните. Разбира се, за да се избегнат грешките, трябва за всеки случай да се вложат в урните повече бюлетини от числото на избирателите.

Член 134. – Който, при каквито и да е избори, влезе с оръжие или държи оръдие за нанасяне на побой, наказва се с тъмничен затвор до шест месеца.

Редакцията на този член е малко неясна и може да даде повод за неправилно тълкувание, затова нека се постараем да разясним същинския й смисъл: преди всичко, в този член бие в очи думата в л и з а. Който в л и з а с оръжие, се наказва, значи – argumentum a contrario – който излиза из вътрешните стаи, зад бюрото, не подлежи на наказание, макар и да е въоръжен, даже с топове. И това е твърде естествено: законодателят се стреми да запази неприкосновеността на свещените урни. Както в древните римски храмове весталките са пазили неугасимия свещен огън, по същия начин пазят у нас урните. За пазители се избират обикновено хора с ангелски души, невинни и непорочни. На тия съвременни весталки законът запретява само “да държат оръдия за нанасяне побой”, сиреч да ги държат постоянно в ръцете си и затова те, горките, са принудени да носят оръдията си из джебовете и под дрехите си. Това е жестоко за невинните весталки, но... dura lex sed lex!

Както виждаме, законът наказва оногова, който влиза с оръжие в избирателното събрание, следователно, оня, който не влиза вътре, а стои пред вратата на изборното място – може да си избере една добра позиция и да разстреля цялото человечество. Впрочем, това е толкова ясно, щото не се нуждае от никакви разяснения.

Член 135. – Който гласува, или пък се яви да гласува, под чуждо име при избори, назначени по разпореждане на властта, наказва се с тъмничен затвор от един до шест месеца. –

Наказанието, предвидено в този член, не се налага на избирателите от католическо вероизповедание, когато те гласуват по няколко пъти, под разни имена, понеже законът наказва само ония, които гласуват под чуждо име, а на католиците, както е известно, при миропозмазването им дават по няколко с в о и имена. Тъй например един Август-Каролина-Непомук-Себастиян може да гласува като Август, сетне като Каролина и тъй нататък, и той не подлежи на наказание, понеже не гласува под чужди, а под свои имена.

“Със същото наказание се наказва и онзи, който гласува няколко пъти в една и съща избирателна околия”...

Коментарите към първата алинея на чл. 135 се отнасят и към настоящата.

“Или пък, откакто е гласувал в една околия, явява се и гласува в друга околия”.

От редакцията на тази последна алинея се вижда, че на наказание подлежи оня, който се явява да гласува в разни околии, а, следователно, който гласува в няколко околии, б е з д а се я в и – не подлежи на наказание. От друга страна, трябва да забележим, че това наказание може да постигне само птиците небесни, понеже само те са в състояние да се явят в един и същи ден в няколко околии, а за един человек ще бъде доста уморително да гласува преди пладне например в Босилеград, и да се яви след пладне в Ак-Кадънлар. Най-сетне и самите файтонджии едвали ще се съгласят да си морят толкова конете. Тъй щото, от тази страна общественият ред е гарантиран.

Като принасям своята скромна лепта на общия жертвеник, предвид на предстоящите избори, моля почитаемата редакция на в. “Знаме” да ми направи чест, като напечати в подлистник горните коментари.

10 ноември 1896 г.

С почитание Въса Пъцова,

Родом от Белгия.