събота, 8 ноември 2008 г.

Адски възел

Димитър Талев

Те тримата напуснаха поотделно стаята, в която заседаваше комитетът на ВМРО тая нощ. Сам излезе и Борис Глаушев — не можеше да тръгне с никого! И си мислеше: „Симеон Венчев да върви по дяволите! Той требва да бъде изхвърлен и от Организацията. Венчев във всичко изхожда само от себе си, от своето необуздано честолюбие. И е готов да прегази всичко друго, може да стигне, волно или неволно, и до предателство. Богдан Бобев стои здраво на нозете си, със сигурна ръка, с прости, здрави мисли. Но той не може да обхване с мислите си всичко по-важно, да проникне по-дълбоко.

А докъде стига със своите мисли Стефан Кибаров (комунистът, б.р.)? Не надхвърля ли той твърде много самите цели на Вътрешната организация, нейните основни идеи? «За мене има преди всичко поробен народ и после българи, гърци, турци…» Да, но тоя поробен народ се дели на българи, турци, гърци, власи, а това деление е много резко, издига непреодолими прегради. Кажи ми, Кибаров, как ще премахнем преградите, дълбоките пропасти? В Устава на Вътрешната организация е казано: «Без разлика на вера и народност.» Но тая разлика остава, тая разлика между верите и народностите в Македония се изостря, надигат се народностите една срещу друга с все по-големо озлобение, с все по-голема омраза, в кървава страшна надпревара. Кажи ми, Кибаров, как ще превърнем тая омраза — не, не в любов, а поне в една разумна търпимост? До вчера немаше сърби, сега има и сърби. Венчев ги признава, прави съдружие с тех, ще ги признаят и други. Пъклената надпревара не стихва, става още по-яростна, съперниците не намаляват, стават още повече. Дигнахме се срещу турската тирания, а борбата между нас самите стана по-страшна. Идеи, принципи, разум, а ето нахлу, разгори се друга стихия, по-могъща от разума, от нашите най-високи идеи, от нашите принципи. Как ще я потушим, щом е по-силна от нашия човешки разум?

Тук е и нашето раздвоение, между нас, българите. Не тлее ли и сега в сърцето на моя баща Лазар Глаушев болката, че Македония не влезе в границите на свободната българска държава, болката от разрушаването на Санстефанска България? Не се ли надеваше и Главният щаб на въстанието на помощ от страна на България, на българската войска? В щаба беше Борис Сарафов, но в щаба беше и Даме Груев. С мълчаливото съгласие на Даме Груев много от въстаническите знамена бяха извезани с трите български цвета — бело, зелено и червено. Може би защото Организацията беше българска, въстанието беше българско. Притекоха се едва сами некои от власите. Никой друг от другите народности. Или пък… за нашето раздвоение… дали не разсекохме само душата си на две с нашата… мъдрост за автономията на Македония и Одринско? Малцина я приеха, малцина я споделиха, малцина поверваха истински в нея. Каква мъдрост е тя, щом другите не я приемат, не я споделят, не й верват! Остава само празна дума. А за нас се превръща в остър нож, който разсича душата ни. Дали ние, увлечени от един блен, не се отлонихме от своя естествен път? Не е ли нашето благородство към другите донкихотовско, нашата справедливост към другите народи несправедливост към своите? И един несвойствен за човешката природа идеализъм? Не нарекохме ли мъдрост и далновидност една заблуда? Не се ли побояхме от трудностите по естествения път на нашето българско национално развитие, за да се изправим сега пред още по-големи трудности и вече раздвоени, разпокъсани, под различни знамена? Срещу единството на другите, срещу техната упоритост, срещу техния национален егоизъм. Ето всички тия въпроси и в мене самия — мислеше по-нататък Борис Глаушев, — ето раздвоението и в мене самия. Не е непоклатима и моята собствена вера.

Докъде ли стига и верата на Богдан Бобев? Ако излезе и той от своите прости мисли? Само Кибаров има отговор за всички тия въпроси, които мене ме разкъсват. Които разколебават моята вера. Но дали ще мога да приема аз неговите отговори? Дали ще укрепят те моята вера? Тук, в сърцето ми. В извора на всички съмнения. В тъмнините на всички човешки стихии. Не горе, в светлите простори на човешкия разум. Там всичко изглежда ясно. Не само горе, а и долу, в тъмните дълбини на човешката природа. Ще ми отговори ли Кибаров защо убих аскера преди три месеца? Да, от страх. Но не, не само от страх! Бих ли го убил, да не беше турчин? Бих ли го убил, ако можех да преценя постъпката си само със своя разум? Какви други по-могъщи сили ни тласкат към едно или друго действие, насочват ръката ни? Каква е тая тъмнина в душата ни, която се нарича страх, която се нарича омраза към другия човек само, защото носи той друго име? Тая тъмнина, която се нарича и любов, но ни тласка и против собствения ни разум, помрачава светлината на човешкия разум, светлината на най-възвишените човешки мисли? Тая необозрима, тревожна тъмнина, в която се лутаме, в която се разкъсваме от противоречия, от която не можем да изплаваме, която ни притегля и поглъща. Любовта към своя народ не е ли омраза към чуждия? И нонекога повече омраза, отколкото любов? Любовта към родината не е ли и чрезмерна гордост, чрезмерно самолюбие, но и тя иде от самото човешко сърце, сила е голема в самото човешко сърце. Какъв адски възел! В самото човешко сърце…“

Из "Гласовете ви чувам".

Чардафон Великий

Захарий Стоянов

И тъй ох, и така олеле... И тъй нямаме големи хора ние българите, и тъй е вече ясно, че не искаме да ги има­ме при сичките благи намерения на Негово превъзходи­телство генерал Каулбарса, то нека поне са помъчим да създадем наша своего рода самобитност. Трудно е, мъчно е, смешно е да въздигаш и създаваш герои от българите, но що да го чиниш? Таково е течението.

„А защо ти, господине, не са заловиш да опишеш жи­вотът на някои от нашите млади, гиздави, симпатични, ин­телигентни и мили млади обществени деятели?" — ще да ни възрази г. Иван Вазов, когото Чардафонът е псувал два пъти в градската градина. „Защо ти, почтений, не потър­сиш герои между нашите покровители, които ни възкреси­ха, които ни създадоха на Плевен, които ни повикаха на политически живот?" — ще пресъвокопи г. Люцканов, док­тор на политическите науки, бъдъщ министър и автор на една биография за генерал Скобелова. „Та то си е така" — ще да са обади доктор Данев, мъж със солидно образувание, който е ходил във Франция да изучава и наблюдава само с какви цилиндри и файтони ходят тамошните ми­нистри.

„Не, не, батинка, вие мърсите и са насмивате над литературата с подобни Чардафоновци, па хвърляте и из­вестна доза на дързост към нашата покровителка, която май-май че не струва хас от местни герои с долню произ­хождение и с чин поручеци, което е обида на генералският мундир" — ще да заключи Светослав Миларов, авторът на брошурата „Князя и Русия". „Ние, българите, както и другите славяни, нищо оригинално, пълно и самостоятел­но не можеме да имаме, дордето не смесем малко авторитет и от величието на славянската майка Русия" — ще да даде мнение г. Константин Величков, който, при сичко че е социалистче малко, но е човек с охранително верую. „И една нищо и никаква драма да захваним да пишем на бъларски, то макар героите, сюжетът и пр. да са български, развязката пак тряба да бъде руска, защото в нашето минало липсува и драматизъм, и героичество, и епопея. Тая горчива истина се потвърди най-напред от моя скъп другар г. Ив. Вазов в неговата драма Руска - ще да продължи същия г. Величков. - "Защо аз, когато пишах моята Вичензо и Анджелика не потърсих сюжети и канви в простата наша земица, а отидох в далечната Италия, там при крайбрежията неаполски?"

„Как можно? Как сте са осмелиле? Шо за дързост и самомнение да си занимавате с та­кива узки натури, които нямат нищо общо нито с Ласаля, нито с Чернишевски, нито със социалодемократизма, ин­тернационализмът, всемирната революция, освобождения труда и пр., и пр.?" - ще да извика Димитър Благоев, его съпруга и мадам Белова. „Седнали да славят некакви си разбойници и развратници, когато ние си имаме славни полководци и генерали, като Гурка, Игнатиева, Скобелова и Цимермана" — ще осъди в. Светлина.

„Чудим са на умовете ви! Разбираме, че да си имаш свои, да са стремиш към процветявание на български иде­али е нещо добро и похвално, но е недостижимо, мой при­ятелю — ще да са застъпят най-после нашите герои офи­цери: Бендеров, Груев, Радко Димитриев, кап. Вазов и пр., и пр. — Видяхте вие, че освен покорност, молба и призна­телност, сичко друго е вятър и прах. Лула тютюн не струваме ние. Свършихме благополучно пловдивски преврат, победихме бляскаво на Сливница, издържахме война без заеми, но нали Русия не си даде с време благословията — ползата ни е равна с нула. Затуй нека ние да позабравим малко българските имена и знаменитости."

„Има и друго — ще да са обади капитан Кожухаров със своественият нему военно-ораторски акцент, — Има и друго, което е следното: туй големите хора, щом ги погладиш и помажиш, щом им търсиш гъделът, се няма да останеш с празни ръце. Представете са например, ние като хора покорни и практически не изпущаме случай да поднасяме своите бла­годарности пред стъпките на Негово императорско вели­чество царя покровителя, избавителя и благодетеля Александра Александровича III. Дошъл му именний ден, току-виж, че всемонаршо съблагоизволил и заповядал: "Да се подарят на българите 50 тона деветофунтови." Родила му са рожба, завалели телеграмите из България, хоп - още един всемилостив приказ: „Да са отпуснат на българите 10 000 пушки и толкова милиона патрони." Лошовичко ли ще да ни бъде? А позволете ми да кажа, че с мърдание и с претенция на нам каква си самостоятелност много ще са прозяваме" — свършва капитан Кожухаров и допира два­та си пръста до тънкото си като ибришим мустаче.

Махвайте са отпредя ни, холам! — отговаряме ние. Живейте си вие със своите идеали, възхищявайте са от тях и ги възвеждайте в принцип. Ние ще да си останем при своето. И вие си имате своята публика и кръг, и ние, слава богу, не сме ялови. Силният и знаменитият го хвали и сла­ви мало и голямо, сухо и сурово. И без вас, и без нас той си е силен и велик. Защо ходите да го джавкате? Похвали си­ромахът, когото секи подритва и презира.

Из книгата "Чардафон Великий. Биографична скица в профил".

На снимката: Продан Тишков - Чардафон, главно действащо лице в Съединението.