неделя, 23 август 2009 г.

Политически знамена

Алеко Константинов

Драгий Бедрос,

Помниш ли Екима Степанича? Той кога се на­режеше като казак и се люшкаше от довар на довар, имаше обичай да си гужда сини очила. "Защо си турил очила, Еким Степанич?- „За да не ме познаят, че съм пиян", изфъфлеше той без да съзнава, че не очила, ами намордник да си тури, при неговите отчаяни зигзаги, ще го познаят и сле­пите, че се е насвяткал. Та и твоя милост сега ми­слиш, че съм те нарекъл Бедрос само и само за да открия твоето произхождение. Ако обичаш, аз съм съгласен да те наричам Pierre, но с това, уверявам те, ти няма да станеш белгиец. Па и много ти е притрябвало да ставаш белгиец. Не виждаш ли на каква маскара ги направиха тези нещастни белгийци, та ги накараха, бедните, сутрин-вечер да се молят на Бога да им дава търпение да пренасят лаянията - както се изразява един президент-министър — лаянията на шарлатаните.

Твоето писъмце не ми се видя извънредно ге­ниално, при всичко че е родено в щаба на литератур­ните сили. Ти, както виждам, предпочиташ писма да са миш-маш. Добре, тогава нека да си пишем ала миш-маш.

Чете ли декларацията на българския президент-министър, с която той отне знамената на всичките партии? Досещай се от цитатите и съди за поли­тическия образ на декларатора: „Защото, да пове­деш народа, трябва да го застрастиш. За черни очи няма да тръгне нито един селянин, а кога му кажеш, моето знаме е помирение с Русия - ще тръгне", С тая декларация, както виждаш, се изтръгва знамето из ръцете на Драгана Цанков. „Не съм бил ми­нистър в кабинета на Стамболова, за да пазя свобо­дата на българските граждани. . .

Защото въпросът­ не беше за правдини и свобода на българския на­род, не беше за агитации и възвания със шарени бои, а въпросът беше: ще ли може да се залази съществуванието на България или не. За да се запази. България, аз влязох в компромис със Стамболова" Бедрос, разгърни който щеш брой на в. „Свобода, от десет години насам и виж не е ли пяла тя същата песен. Значи, на знамето, върху което написа­но "помирение с Русия", е начертано също и „запаз­ване съществуванието на България от хищничеството на Русия". По-нататък следва: ....Сутрин и вечер, като си правя молитвата, моля се на Бога да ми дава търпение и достатъчно нравствена висота". Всякой се моли да му дадат онова, което му липсва. С тази християнска декларация министърът отнема знамето на Висариона Висарионовича.

„В този дух ще вър­вим и за напред. . . и ще гледаме на целта, а тази цел не е друго, освен благото на България и осъществението на народното желание". И социалистите, както знаеш, не искат нещо повече. И тъй, знамето на министър-президента в едно и също време по­глъща в себе си политическите програми и на Дра­гана Цанков, и на Стефана Стамболов, и на Виса­риона Висарионовича, и на социалистите. А знамето на „сопаджиите" се грабна още на 17 ноември. Този акт се извърши много тържествено. . . Остави се, Бедрос, щях да си изпатя: като рукна тълпата да бяга, аз,се видях в един миг останал самичък в една тясна уличка; тръгнах напред — напреки из­фуча конната жандармерия с голи шашки, тръгнах назад — като изпъкнаха, брате мой, работниците от Пернишката мина, с едни дълги сопи, че като об­сипаха улиците с град и камъни — къде да се дяна? Еле един човечец ми отвори портата си, та се закрих. И не ме е яд друго, ами между шайката видях и един дърт брадат чифутин, да те е гнус да го гледаш, ама с голи ръце какво да правиш! Караууул! Грабнаха знамето на Радославова...Жандар!

Бедрос, гледай бре, чисти си космите, защото може да си изпатиш един ден. В Славянската бе­седа прокурорът иска главите на трима души, за­щото не им бил чист косъма. Нова теория на дока­зателства, както виждаш. Ти искаш да знаеш, Бедрос, какво става с процеса по убийството на Стамболова, а пък аз, право да ти кажа, намирам, че не е твърде тактично да настрояваш общественото мнение и чрез ; това косвено да влияеш на съда с преждевременни мнения. Но човек с моя темперамент е в състояние да схваща комизма и в най-трагичните моменти. Ти знаеш ли, драги Бедрос, прокурорът след цяла го­дина предварително следствие, след цяла седмица съдебно дирене, след разпита на стотина свидетели, до какво заключение дойде? А? Прокурорът дойде до заключение, че „Наум Тюфекчиев не е ангел". Аз не зная дали защитата ще бъде в състояние да въз­рази нещо против това заключение, но уверявам те, Бедрос, че откритието на прокурора произведе силно впечатление. Цялата публика устреми очи в плещите на Тюфекчиева, и действително, върху тия плещи не се развяваха ангелски крила, нито пък цял той изглеждаше да е безплътен дух, жител на небесата. Честна дума!.... За сега стига.

София, 17 декември 1896 г.

Твой Николай

P. S. Абе джанъм, Бедрос, какво сте се задръгнали с тоя пусти Висарион Висарионович, оставете го по дяволите, срамота. . .

В. "Знаме", бр. 69, г. II, 1896. Автор на портрета е Георги Данчов - Зографина.

Помни войната!

Борис Дрангов*

1. Войната е неизбeжна. Доде единъ не тегли, други не добрува. За да може единъ да крепне, потребно е други да слабее. Сгази за да не бъдешъ сгазенъ — върховенъ законъ на земята.

Помни войната! Значи: помни, че си обречена кър­вава жертва за благо на родината. Помни и се ръко­води отъ тази основа: отречи се отъ себе си. Помни и учи тая добродетель: самоотверженость!

Само тази основа е възвишена. Само тая добро­дътель е всесилна. Всичко друго е лицемерно, безнрав­ствено, недостойно, пагубно.

Помни войната, значи бъди силенъ, много силенъ, по-силенъ отколкото трябва. Прави са силните. Жи-веятъ достойнитъ. Господствуватъ победителите.

Помни войната, па честно работи, па усърдно готви се, па непрестанно възвишавай сърдцето, изостряй ума, закалявай тялото, за да предстанешъ съ спокойна съ-весть на оная страшна изпитня, за която си предназначенъ.

Помни войната, па, облегнатъ на бляскаво отточенъ мечъ, будно следи: Дните са лукави. Времето не чака човека, човекът чака времето. — Кой слуша, спасена му душа !

2. Войната е безгранично насилство. Война — смърть : убивай колкото можешъ повече. Убивай, не щади; умри, но победи!

Тя иска краенъ напънъ на духовни и телесни сили, проява на всички свойства човъшки, отъ най-възвишени до най-низки, защото основната цель е на всяка цена да победимъ, а не да победимъ по определенъ начинъ.

[+/-] ...виж целия текст



Дето сила владее, тамъ се законъ люлее. — Да бъдемъ честни, ако ни понася и измамници, ако не ни понася да бъдемъ честни. — Низость! Голъма работа! Дзъ не бихъ се замислилъ да прибътна до нея, ако би била полезна. „Ако бихме вършили за себе си онова, що правихме за родната земя, бихме били големи не­годници.

Тя е работа важна и опасна: най-пагубни грешки са ония, що произтичатъ отъ добродушность. До то­гава, до като не повалимъ врага, сами сме въ опас-ность, че той ще ни повали.

Не бъди милостивъ, за да бъдешъ живъ. — За­това е кривъ, защото е живъ. — Съ вълцитъ вълкъ бъди. Кой става овца, изида го вълка. — Който падне е всъкога виновенъ!

Тя е толкова по-лека, колкото е по-къса, сир. по-кървожадна, по-безпощадна. Подчини се, наведи вратъ: ще те изтребимъ до кракъ!

Царю и роду служи и за себе си не мисли ! Рабо­тейки не за себе, а за народа, нямашъ право, чрезъ проява на лична добродетель, да облекчавашъ участта на врага и да усилвашъ теглилата на своята войска. Колкото врагу е по-зле, толкова намъ е по-добре!

3. Войната е область на непръкъснати, немину­еми, грозни опасности: човекъ излага и жертвува жи­вота си. Тоя подвигъ е най-труденъ,най-високъ, най-светъл.

Главно сечиво на война е човъкъ съ добродетели, слабости, страсти. Военното изкуство ни учи, какъ да побеждаваме човъци : най-силни началници са човековъдци.

Човъкъ не иска да мре. Той се ужасява отъ смър-тта. Той се изхитрява да убива, избягвайки да бъде самъ убитъ. Той отива на бой не за борба, а за по-беда. Той се бие до тогава, докато вярва, че ще по­беди. Много малцина сж ония, що са готови да се биятъ за дело, изгубено безповратно.

Вековете не измъниха човешкото сърдце — из­ходна точка за всички военни работи; за да знаешъ тяхъ, изучи него. Побеждава врага не оръжието и даже не ръката, що го държи, а сърдцето, що тупа въ юначни гърди. Господството на човека възраства: по-съвършените сечива искатъ и по-съвършени човеци.

На бойното поле човъкъ се показва такъвъ, ка­къвто може да бъде. Бойнитъ дни са дни на истината. Въ бой човъкъ има само единъ истински врагъ—страха. Не числото на убитите, а ужасътъ, що овладява оста-налитъ живи, води къмъ загуба на биткитъ.

Работата е не толкова да изтръбимъ неприятел­ските войници, колкото да унищожимъ тъхното мъже-ство. Изплашениятъ е полуразбитъ.

Страхъ възниква, когато човъкъ мисли или очаква някакво зло. Колкото неизвестността е по-голяма, толкова страхътъ е по-силенъ.

Причинява страхъ: внезапна, неминуема опасность, що човекъ узнава по необяснимъ силенъ шумъ; неочак­вана весть за опасность, що го заплашва; усетъ на не­известна невидима опасность.

Предразполагатъ къмъ страхъ : непрогледниятъ мракъ, чернитъ предмети, странните на видъ лица и особно тъмните мъста; усамотеностьта; зловещата ти-шина, прекомърната умора ; дългия гладъ; телесната слабость.

Страхътъ сковава ума и воля, преувеличава и да­же създава опасность тамъ, дето я няма. А въобра­жаемата опасность действува също тъй, както истинската:
Отъ страхъ и умния изгубва ума си.—На страха очите са четири. — Прекосихъ се отъ страхъ. — Отъ страхъ, та не паднахъ. — Страхъ лозе пази.— Кой види вълка и вика и не; кой го не види, гърлото си дере.

Да усъщашъ страхъ, не е срамно, защото е есте­ствено: срамно е да не го надделешъ. Страхливецъ е, който показва страхъ; юнакъ е, който го надвива! „Скелето ти треперишъ, но азъ ще те закарамъ на още по-опасно мъсто!"

Мнозинството трепери, защото не може да се уни­щожи плътьта. И тоя трепетъ слагай въ основа, на всяко устройство, дисциплина, тактика — въ всичко що има за цель да отслаби това чувство, да го залъже, да го отклони отъ себе и да го усили у неприятеля.

Човъкъ е крайно променливъ: грижите за челядта, състоянието на здравето, силния студъ и пекъ, умо­рата, глада, жаждата неодолимо влияятъ върху настро­ението, с което влиза въ бой : днесъ юнакъ, утре се колебай. И никой не може да твърди, че е юначенъ, а може да каже само, че е билъ юначенъ. Скромността е първа добродетель на война. Кой се хвали, той не пали, Сама хвала — добра хула.

Съ всички сили залягай да овладеешъ себе си въ първите мигове на боя, Съзнанието, че стотина вой­нишки очи следятъ първитъ ни стжпки, ще ни подържа силно. Издържимъ ли първата проба, сетне е все по-леко и по-леко.

Честолюбието подържа простите смъртни въ опас­ность. „Не отъ смърть, а отъ позоръ се боятъ". За срама глава гине.

Само човъкъ, който се почита, може да бъде дей-ствително юначенъ. „Безъ честолюбие, послушание, бла­гонравие няма надежденъ войникъ".

Въ опасность човекъ добре изпълня само крайно прости работи, които умее да върши по навикъ, сир. безъ да мисли, безочетно. Всичко сложно е неуместно и опасно.
Подъ огъня закритията, даже като са несгодни и лежатъ на страни отъ посоката, неодолимо привличатъ хората.

Залегналата задъ прикритие часть никога не се пов­дига без външна подбуда на началниците си. Понякога тръбва не само личенъ примеръ, но и сурова разправа.
Мнозинството е равнодушно. То не действува по своя вътръшна потреба, а се нуждае отъ външна под­буда. Който не забрави това, той ще воюва най-добре и, когато е необходимо, ще прибегне къмъ верни средства.

Но не забравяйки да въздействувашъ върху ло-шите страни на човъка, основи успеха на дорбитъ. По-беждаватъ не ония, що тръбва да подкарвашъ, а ония що е необходимо да удържашъ. Не всекиму на сърд-цето по единъ левъ лежи: властелинъ е, който умее да го събуди.

Войникъ, който, наблюдаванъ, държи се добре, няма да изпълни дълга си, ако бъде изгубенъ изъ видъ. Офицеръ, който чувствува окото на началника върху себе, върши чудеса.

Групата отъ хора има притегателна сила: човекъ не обича да се бие самъ; иска да има зрители на под­вига му : Единъ юнакъ не е юнакъ. — Безъ дружина няма юначина. — Предъ очитъ на света красна е и смъртта.

Силата на самосъхраната е, безспорно, най-мощна и най-постоянно дъйствува въ всяко живо същество: ако не беше тя, животъ нямаше да има. Но жизнените ус­ловия са тъй сложени отъ векове, че за да запазимъ живота си, за да удовлетворимъ самосъхраната, необходима е самоотверженость. Само оня е достоенъ да живее, който всякога е готовъ да умре.

За да запази себе си, народътъ отделя своитъ честни и здрави синове въ особно воинско братство, отъ което иска самоотверженость до смърть, сир. безгранична.
Самоотвержеността на единиците е необходима за запазване на народа. Отечество се създава само чрезъ себеотричане. Спасението на личносгьта е въ спа­сението на обществото. Ако умре целия святъ, ти за какво си?

Военното дело се издига изцяло на самоотверженость, себезабрава. Който не може да отмести своя­та личност въ име на делото, той никога няма да бъ­де честенъ войникъ, достоенъ и полезенъ офицеръ.

Единствена и всемощна добродетель е самоотвер­жеността, сир. способностьта спокойно да умираме ; търпеливо да страдаме; никога и отъ нищо да не се отчайваме; истината открито да изповядваме; грешки-те си първи да признаваме; смело сами да се реша-ваме ; отговорность за подчиненитъ и за себе радостно да поемаме; личността си въ службата да не месиме; безъ гордость да началствуваме; безъ раболепство да се подчиняваме; всякога усърдно да работиме ; всички закони честно и безукорно да изпълняваме; каквито сме такива да се показваме; за всичко способни да не се смятаме; ако е полезно за делото, и младшия да слушаме.

Самоотверженость всъкога и във всичко! Нищо за себе, всичко въ име на дълга. Личното азъ е най-омразно. Азъ е ничтожно; ние — всемощно.

„Искамъ безмълвно да вървите напредъ, а не да ламтите за лични облаги". — Човешкото самопоклон-ство е едничка причина за обща гибель. — Най зълъ врагъ на офицерското достойнство е себелюбието.

Безповратно обрекълъ се на смърть, самотверже-ниятъ е спокоенъ, упоренъ, страшенъ: пречки няма, за който е готовъ да плати съ кожата си.

Побеждава само оня, който не се бои да погине: да свикнемъ съ мисълта да мремъ съ честь е основа на велики подвизи. Безъ тая ръшимость и най-бляскавите способности на разума са безполезни.

Да умрешъ добре е първото и най-полезното меж­ду човешкитъ изкуства. Велико е това дело и дълго трябва да се учишъ на него: равнодушно да оставишъ тоя святъ, когато настъпи неминуемия часъ на смъртта.

Учи се на това, що е еднакво годно противъ всъ­ко оръжие, противъ всеки врагъ: да презирашъ смърт­та. Повече отъ всичко е необходимо да се подготвяшъ за смъртта, защото подготовката за всичко друго мо­же да излезе лишна. А неизбежно ще настъпи день, въ който ще трябва да употребишъ на дело подготов­ката си за смъртта.
За смърть цяръ няма — две смърти няма, безъ една не бива. — Мотика и лопата, най-последна заплата.

Възможно по-често спомняй си, че си назначенъ да убивашъ и да гинешъ и че никой даже за мигъ не знае, къде го дебне смъртта; значи няма защо да се замисляшъ надъ това. Престанешъ ли да се страхувашъ отъ смъртта, леко ще понесешъ и всичко останало.
И така, изтръгни отъ себе си желанието да живеешъ Животътъ не се мери по дължина, а по съдържание. Благо е не самият животъ, а честният животъ. Често да­же всичкото благо е въ това—да не живеешъ дълго.

По добре честна смърть, отколкото безчестенъ животъ. По добръ гробъ. отколкото робъ.
Самоотвержеността е разно действуваща на це-лия строй на живота и занятията. За да я развиешъ и укрепишъ :

Обичай делото, обичай войника, не злобствувай, бъди добъръ пастиръ, а не наемникъ и ще бъде доб­ре. Който много обича, той ще съумъе и много да направи. Обичашъ ли, искашъ; искашъ ли , можешъ!

Обичта е всесилна. Обичта е заразителна. Изкашъ ли войницитъ да те обичатъ, самъ обикни ги искрено, чистосърдечно, самоотвержено. Искашъ ли да завла-деешъ чуждите сърдца, дай своето! Сърдце подиръ сърдце върви.

Всеки началникъ, който не умее да внуши почитъ къмъ себе и да придобие любовта на подчинените, не може да очаква успехъ. Любовта е основа на послуш-ността.
Бсзуморната грпжа за воина, любовта къмъ него, доказана съ дела, е най-добрият залог за победа. Вой­никъ, който знае, че го пазимъ, самъ не се пази : той знае, че е скъпъ и неговата самоотверженость въ боя става безгранична.

Откъс от книгата на Дрангов "Помни войната - съвети за строеви офицери".

*Борис Дрангов е роден на 3.03.1872 г. в Скопие. През 1891 г. постъпва във Военното училище в София и е зачислен в Първа юнкерска рота. После служи в 3-ти конен полк в Пловдив. През 1899 г. е произведен в чин поручик. През 1903 г. по собствено желание се уволнява, за да вземе участие в Илинденско-Преображенското въстание. Година по-късно заминава да следва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. След завършването й преподава тактика във Военното училище.

През балканските войни Дрангов е назначен за началник-щаб на 1-ва бригада от Първа Софийска пехотна дивизия. Ръководи атаката при Гечкенли и атаката при Чаталджа. Участва в боевете при Одрин. Първата световна война заварва полк. Дрангов като командир на 5-ти Македонски пехотен полк. На 26 май 1917 г. при завоя на р. Черна противников снаряд слага край на неговия живот. Посмъртно Дрангов е удостоен със званието полковник. Дрангов е автор на няколко книги на военна тематика, както и на множество статии.