петък, 28 август 2009 г.

За П. Р. Славейков

Пейо Яворов

Ний няма да говоримъ много за поета Сла­вейковъ. Той е говорилъ, говори и ще говори самъ за себе си — чрезъ своите произведения. Шесте милиона хора са говорили, говорятъ и ще говорятъ за него — чрезъ неговите произведения. Доста са три думи:

Творчеството на Славейкова е творчество на единъ самобитенъ гений: израстналъ подъ ниската стряха на медникарския дюкянъ — той създаде единъ езикъ и кръсти една литература.

Поезията на Славейкова е поезия на една свята душа: живяль средъ маса безхарактерни роби — той запазва до край своето уважение и своята любовь къмъ брата-човекъ.
Песеньта на Славейкова е песень народна: няма палатъ и колиба подъ нашето българско небе, няма палатъ и колиба неогласяни, въ минута на ве­селие или сърдечна неволя, въ неговите радостни или тъжни напеви.

Ний ще говоримъ за оня Славейковъ, чийто животъ е билъ: „да бий, да буди и стряска"; — за оня Славейковъ, чиято биография е „историята на българския народъ, презъ втората половина на за вчерашното столетие";—за оня Славейковъ, който говори: „Като самоволенъ ратникъ за свободата на отечеството си, не съмъ ималъ и нямамъ другъ ръководитель въ това освенъ любовьта къмъ народа си".

Наистина, времето, когато Славейковъ излазя на сцената като общественъ деецъ, е било време само за бичъ, само за будене, само за стряскане.

Трябало е бичъ за оная паплачь, фанариотска гадь, която е плъзнала, въ името на Христа, подъ скъсаната риза на православния „хондрокефалосъ" и е пеела „Господи, упокоя" на всъка бъл­гарска съвъсть.

Трябало е будене за дълбоко заспалата пет­вековна рая, — за овцата, която е събличала по две кожи наведнажъ: една за топло на патрика, друга за меко на султана.

Трябало е най-после стръскане на тогавашните храни-боже по-будни хора, които са лапали мухи съ приказки върху „мурафетлика на ингилишките пампори", безъ да виждатъ черната пропасть, готова да погълне народа.

[+/-] ...виж целия текст



И Славейковъ попада тъкмо въ стихия за цар­ствените криле на единъ орелъ, — въ своя стихия!

Защото чукътъ предназначенъ да разрушава и гради, ръждясва безполезно — ако няма подъ себе си онова, което тръба да се разруши, и онова, съ което тряба да се изгради.
Славейковъ учитель и певецъ, Славейковъ вестникарь и проповъдникъ, — той е вездесъщъ, въ си­лата на една вездесъща дарба, той е всемогъщъ, въ силата на една всемогъща гениалность.

Учи ли млади и стари на онова, което сме били и тряба да бъдемъ, или пее за любовь и омраза, — пише ли, за малки и големи, върху онова, което е било и което не тряба да бъде, или проповядва борба и неустрашимость, — той бие, разбужда и стряска, съ еднаква сила и знание.

Учи ли бедни и богати за онова, което е истинско и вечно, или пее за радость и мъка, — пише ли за гладни и сити, противъ онова, което е низко и недостойно, или проповядва вяра и самопожертвувание, — той бие, разбужда и стряска, съ еднаква сила и умение.

Никога острата стрела на Славейкова не е па­дала, преди да удари померената цель.
Никога пламенната дума на тоя човекъ не е заглъхвала, преди да процепи слуха на спящия народъ. Никога праведното негово дело не е свърш­вало, преди да раздвижи целия български святъ. Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Наистина, епохата, презъ която Славейковъ стои на сцената като общественъ деецъ, е била епоха, историята на която е негова биография. Една епоха на духовно свестяване не може да не принадлежи на своя свеститель; една епоха на политическо възраждане не може да не принад­лежи на своя възродитель. Славейковъ е и свеститель и възродитель; — свеститель на Българизма, възродитель на България.

Той е онова крупно свътило, обкръжено отъ цяла плеада малки светила, подъ животворните лъчи на което е рътило зърното на днешна България. Защото преди петдесеть години имаше една маса-народъ, който говореше български, но се сра­муваше да се назове съ името на своите прадеди; — маса-народъ, който намираше за най-удобно да остави ума си на съхранение въ бърлогата на фенерските мечки, та да не му тежи въ петъчните залиси на „алъщъ-вериша"; — народъ, който молеше християнския Богъ за справедлива „баба" и блееше срещу Айя-Софи джамиси: „Падишахимизъ чокъ яша" !
Средъ тоя обезроденъ народъ издига своето знаме Славейковъ.

Той кръстосва широката своя татковина по на­правлението на всевъзможни ветрове, — да поучава,изучва. .. Той поучава съ миналото, за да отхвърли на­стоящето ; а самъ изучва настоящето, за да отгатне бъдещето.

Кажете на единъ народъ: това си бил! — и той ще се попита: какво съмъ азъ?
Кажете му още: въ бездна си ти! — и отго­ворете на въпроса: „какъ ще изляза" ?
Търсете философията на това, което е, въ онова, което е било; и смисъльтъ на онова, което ще бъде, въ това, което е.

Лъкътъ на Симеона порази бухала на Фенеръ; не беше ли това пророческиятъ сънь за Шипка?

Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Наистина, периодътъ, презъ който Славейковъ действува на сцената като общественъ деецъ, е ималъ въ неговото лице необходимия самоволенъ ратникъ, преданъ на делото си единствено отъ любовь къмъ своя народъ.

Гърция, Сърбия, Румъния — те са били сво­бодни вече, когато България е стояла още яйце въ полога на времето — едно яйце, надъ което са подсмърчали въ недоумение хремавите орнитолози на европейските кабинети. ..

Мракъ и невежество, зло и неволя, — нищо, което да съблазни, да подграби: ето ви Бъл­гария, когато изпъква Славейковъ. Сънь и безволие, гнетъ и покорность, — нищо, което да насърчи и помогне: ето ви България, ко­гато продумва Славейковъ.

Имате ли оная прометеева искра, която се на­рича л ю б о в ь ? Ако я имате — правете чудеса! Защото тя е магия, която дава очарование на единъ подвигъ, и талисманъ, който осигурява една победа.

Всякога и всякъде, — и въ село, и въ градъ, и въ църква, и въ училище, и въ колиба, и въ дворецъ, — Славейковъ стиска попуканата ръка на своя братъ, той целува неговото потно чело, той прегръща неговите опрашени плещи.

Всякога и всякъде той върши това, което не може да извърши охтичавиятъ дребосъкъ на единъ качамашки аристократизъмъ, обгербованъ съ фал­шивите марки на живопризованите и мъртвоизпратените..

И нищо не е могло да сломи волята на Сла­вейкова.

И предъ никаква беда не е мигвало окото на тоя идеаленъ фанатикъ. Никакво съмнение не е намерило почва въ гьрдите на тоя гранитенъ великанъ.

Отъ къщата на баща си, когато напуща всичко, до пламъците на Стара Загора, когато спасява само главата си — Славейковъ върви смело и гордо въ избрания отъ рано пъть.

Отъ гръцката плесница, която опитва въ църква, за прочитане Отче нашъ по български, до тур­ския занданъ и до моралните изтезания презъ една черна минута въ новобългарския день — Славейковъ отстоява своята мечта.

Отъ скроменъ селски учитель, до славенъ всенароденъ водитель, отъ нищо и никакъвъ хлапакъ, до белобрадъ уважаванъ отъ всички старецъ, — отъ начало и до край Славейковъ върши безко­ристния подвигъ на беззаветната любовь...

Питайте гърка, питайте турчина, — питайте и българина ! — те ще ви кажатъ.

Има три имена въ новобългарската история: Ботевъ, Левски — и Славейковъ.

Ботевъ — оракулътъ на българската револю­ционна мисъль.

Левски — архангелътъ на българското револю­ционно чувство.

Славейковъ — апостолътъ на българското ре­волюционно дело.

Първиятъ бъше поразенъ отъ куршумъ, вториятъ беше задушенъ отъ бесило, а третиятъ изгоре медлено край жертвеника, предъ който беше свещенодействувалъ...

Три участи еднакво завидни.


За това, слава ономува:
— въ ръка съ оръжие,
който бди на своя постъ.
И —
Туй що старитъ зачнаха,
млади ще го вкаратъ въ пъть.. .
Уморените заспаха,
живите — те нека бдятъ.

неделя, 23 август 2009 г.

Политически знамена

Алеко Константинов

Драгий Бедрос,

Помниш ли Екима Степанича? Той кога се на­режеше като казак и се люшкаше от довар на довар, имаше обичай да си гужда сини очила. "Защо си турил очила, Еким Степанич?- „За да не ме познаят, че съм пиян", изфъфлеше той без да съзнава, че не очила, ами намордник да си тури, при неговите отчаяни зигзаги, ще го познаят и сле­пите, че се е насвяткал. Та и твоя милост сега ми­слиш, че съм те нарекъл Бедрос само и само за да открия твоето произхождение. Ако обичаш, аз съм съгласен да те наричам Pierre, но с това, уверявам те, ти няма да станеш белгиец. Па и много ти е притрябвало да ставаш белгиец. Не виждаш ли на каква маскара ги направиха тези нещастни белгийци, та ги накараха, бедните, сутрин-вечер да се молят на Бога да им дава търпение да пренасят лаянията - както се изразява един президент-министър — лаянията на шарлатаните.

Твоето писъмце не ми се видя извънредно ге­ниално, при всичко че е родено в щаба на литератур­ните сили. Ти, както виждам, предпочиташ писма да са миш-маш. Добре, тогава нека да си пишем ала миш-маш.

Чете ли декларацията на българския президент-министър, с която той отне знамената на всичките партии? Досещай се от цитатите и съди за поли­тическия образ на декларатора: „Защото, да пове­деш народа, трябва да го застрастиш. За черни очи няма да тръгне нито един селянин, а кога му кажеш, моето знаме е помирение с Русия - ще тръгне", С тая декларация, както виждаш, се изтръгва знамето из ръцете на Драгана Цанков. „Не съм бил ми­нистър в кабинета на Стамболова, за да пазя свобо­дата на българските граждани. . .

Защото въпросът­ не беше за правдини и свобода на българския на­род, не беше за агитации и възвания със шарени бои, а въпросът беше: ще ли може да се залази съществуванието на България или не. За да се запази. България, аз влязох в компромис със Стамболова" Бедрос, разгърни който щеш брой на в. „Свобода, от десет години насам и виж не е ли пяла тя същата песен. Значи, на знамето, върху което написа­но "помирение с Русия", е начертано също и „запаз­ване съществуванието на България от хищничеството на Русия". По-нататък следва: ....Сутрин и вечер, като си правя молитвата, моля се на Бога да ми дава търпение и достатъчно нравствена висота". Всякой се моли да му дадат онова, което му липсва. С тази християнска декларация министърът отнема знамето на Висариона Висарионовича.

„В този дух ще вър­вим и за напред. . . и ще гледаме на целта, а тази цел не е друго, освен благото на България и осъществението на народното желание". И социалистите, както знаеш, не искат нещо повече. И тъй, знамето на министър-президента в едно и също време по­глъща в себе си политическите програми и на Дра­гана Цанков, и на Стефана Стамболов, и на Виса­риона Висарионовича, и на социалистите. А знамето на „сопаджиите" се грабна още на 17 ноември. Този акт се извърши много тържествено. . . Остави се, Бедрос, щях да си изпатя: като рукна тълпата да бяга, аз,се видях в един миг останал самичък в една тясна уличка; тръгнах напред — напреки из­фуча конната жандармерия с голи шашки, тръгнах назад — като изпъкнаха, брате мой, работниците от Пернишката мина, с едни дълги сопи, че като об­сипаха улиците с град и камъни — къде да се дяна? Еле един човечец ми отвори портата си, та се закрих. И не ме е яд друго, ами между шайката видях и един дърт брадат чифутин, да те е гнус да го гледаш, ама с голи ръце какво да правиш! Караууул! Грабнаха знамето на Радославова...Жандар!

Бедрос, гледай бре, чисти си космите, защото може да си изпатиш един ден. В Славянската бе­седа прокурорът иска главите на трима души, за­щото не им бил чист косъма. Нова теория на дока­зателства, както виждаш. Ти искаш да знаеш, Бедрос, какво става с процеса по убийството на Стамболова, а пък аз, право да ти кажа, намирам, че не е твърде тактично да настрояваш общественото мнение и чрез ; това косвено да влияеш на съда с преждевременни мнения. Но човек с моя темперамент е в състояние да схваща комизма и в най-трагичните моменти. Ти знаеш ли, драги Бедрос, прокурорът след цяла го­дина предварително следствие, след цяла седмица съдебно дирене, след разпита на стотина свидетели, до какво заключение дойде? А? Прокурорът дойде до заключение, че „Наум Тюфекчиев не е ангел". Аз не зная дали защитата ще бъде в състояние да въз­рази нещо против това заключение, но уверявам те, Бедрос, че откритието на прокурора произведе силно впечатление. Цялата публика устреми очи в плещите на Тюфекчиева, и действително, върху тия плещи не се развяваха ангелски крила, нито пък цял той изглеждаше да е безплътен дух, жител на небесата. Честна дума!.... За сега стига.

София, 17 декември 1896 г.

Твой Николай

P. S. Абе джанъм, Бедрос, какво сте се задръгнали с тоя пусти Висарион Висарионович, оставете го по дяволите, срамота. . .

В. "Знаме", бр. 69, г. II, 1896. Автор на портрета е Георги Данчов - Зографина.

Помни войната!

Борис Дрангов*

1. Войната е неизбeжна. Доде единъ не тегли, други не добрува. За да може единъ да крепне, потребно е други да слабее. Сгази за да не бъдешъ сгазенъ — върховенъ законъ на земята.

Помни войната! Значи: помни, че си обречена кър­вава жертва за благо на родината. Помни и се ръко­води отъ тази основа: отречи се отъ себе си. Помни и учи тая добродетель: самоотверженость!

Само тази основа е възвишена. Само тая добро­дътель е всесилна. Всичко друго е лицемерно, безнрав­ствено, недостойно, пагубно.

Помни войната, значи бъди силенъ, много силенъ, по-силенъ отколкото трябва. Прави са силните. Жи-веятъ достойнитъ. Господствуватъ победителите.

Помни войната, па честно работи, па усърдно готви се, па непрестанно възвишавай сърдцето, изостряй ума, закалявай тялото, за да предстанешъ съ спокойна съ-весть на оная страшна изпитня, за която си предназначенъ.

Помни войната, па, облегнатъ на бляскаво отточенъ мечъ, будно следи: Дните са лукави. Времето не чака човека, човекът чака времето. — Кой слуша, спасена му душа !

2. Войната е безгранично насилство. Война — смърть : убивай колкото можешъ повече. Убивай, не щади; умри, но победи!

Тя иска краенъ напънъ на духовни и телесни сили, проява на всички свойства човъшки, отъ най-възвишени до най-низки, защото основната цель е на всяка цена да победимъ, а не да победимъ по определенъ начинъ.

[+/-] ...виж целия текст



Дето сила владее, тамъ се законъ люлее. — Да бъдемъ честни, ако ни понася и измамници, ако не ни понася да бъдемъ честни. — Низость! Голъма работа! Дзъ не бихъ се замислилъ да прибътна до нея, ако би била полезна. „Ако бихме вършили за себе си онова, що правихме за родната земя, бихме били големи не­годници.

Тя е работа важна и опасна: най-пагубни грешки са ония, що произтичатъ отъ добродушность. До то­гава, до като не повалимъ врага, сами сме въ опас-ность, че той ще ни повали.

Не бъди милостивъ, за да бъдешъ живъ. — За­това е кривъ, защото е живъ. — Съ вълцитъ вълкъ бъди. Кой става овца, изида го вълка. — Който падне е всъкога виновенъ!

Тя е толкова по-лека, колкото е по-къса, сир. по-кървожадна, по-безпощадна. Подчини се, наведи вратъ: ще те изтребимъ до кракъ!

Царю и роду служи и за себе си не мисли ! Рабо­тейки не за себе, а за народа, нямашъ право, чрезъ проява на лична добродетель, да облекчавашъ участта на врага и да усилвашъ теглилата на своята войска. Колкото врагу е по-зле, толкова намъ е по-добре!

3. Войната е область на непръкъснати, немину­еми, грозни опасности: човекъ излага и жертвува жи­вота си. Тоя подвигъ е най-труденъ,най-високъ, най-светъл.

Главно сечиво на война е човъкъ съ добродетели, слабости, страсти. Военното изкуство ни учи, какъ да побеждаваме човъци : най-силни началници са човековъдци.

Човъкъ не иска да мре. Той се ужасява отъ смър-тта. Той се изхитрява да убива, избягвайки да бъде самъ убитъ. Той отива на бой не за борба, а за по-беда. Той се бие до тогава, докато вярва, че ще по­беди. Много малцина сж ония, що са готови да се биятъ за дело, изгубено безповратно.

Вековете не измъниха човешкото сърдце — из­ходна точка за всички военни работи; за да знаешъ тяхъ, изучи него. Побеждава врага не оръжието и даже не ръката, що го държи, а сърдцето, що тупа въ юначни гърди. Господството на човека възраства: по-съвършените сечива искатъ и по-съвършени човеци.

На бойното поле човъкъ се показва такъвъ, ка­къвто може да бъде. Бойнитъ дни са дни на истината. Въ бой човъкъ има само единъ истински врагъ—страха. Не числото на убитите, а ужасътъ, що овладява оста-налитъ живи, води къмъ загуба на биткитъ.

Работата е не толкова да изтръбимъ неприятел­ските войници, колкото да унищожимъ тъхното мъже-ство. Изплашениятъ е полуразбитъ.

Страхъ възниква, когато човъкъ мисли или очаква някакво зло. Колкото неизвестността е по-голяма, толкова страхътъ е по-силенъ.

Причинява страхъ: внезапна, неминуема опасность, що човекъ узнава по необяснимъ силенъ шумъ; неочак­вана весть за опасность, що го заплашва; усетъ на не­известна невидима опасность.

Предразполагатъ къмъ страхъ : непрогледниятъ мракъ, чернитъ предмети, странните на видъ лица и особно тъмните мъста; усамотеностьта; зловещата ти-шина, прекомърната умора ; дългия гладъ; телесната слабость.

Страхътъ сковава ума и воля, преувеличава и да­же създава опасность тамъ, дето я няма. А въобра­жаемата опасность действува също тъй, както истинската:
Отъ страхъ и умния изгубва ума си.—На страха очите са четири. — Прекосихъ се отъ страхъ. — Отъ страхъ, та не паднахъ. — Страхъ лозе пази.— Кой види вълка и вика и не; кой го не види, гърлото си дере.

Да усъщашъ страхъ, не е срамно, защото е есте­ствено: срамно е да не го надделешъ. Страхливецъ е, който показва страхъ; юнакъ е, който го надвива! „Скелето ти треперишъ, но азъ ще те закарамъ на още по-опасно мъсто!"

Мнозинството трепери, защото не може да се уни­щожи плътьта. И тоя трепетъ слагай въ основа, на всяко устройство, дисциплина, тактика — въ всичко що има за цель да отслаби това чувство, да го залъже, да го отклони отъ себе и да го усили у неприятеля.

Човъкъ е крайно променливъ: грижите за челядта, състоянието на здравето, силния студъ и пекъ, умо­рата, глада, жаждата неодолимо влияятъ върху настро­ението, с което влиза въ бой : днесъ юнакъ, утре се колебай. И никой не може да твърди, че е юначенъ, а може да каже само, че е билъ юначенъ. Скромността е първа добродетель на война. Кой се хвали, той не пали, Сама хвала — добра хула.

Съ всички сили залягай да овладеешъ себе си въ първите мигове на боя, Съзнанието, че стотина вой­нишки очи следятъ първитъ ни стжпки, ще ни подържа силно. Издържимъ ли първата проба, сетне е все по-леко и по-леко.

Честолюбието подържа простите смъртни въ опас­ность. „Не отъ смърть, а отъ позоръ се боятъ". За срама глава гине.

Само човъкъ, който се почита, може да бъде дей-ствително юначенъ. „Безъ честолюбие, послушание, бла­гонравие няма надежденъ войникъ".

Въ опасность човекъ добре изпълня само крайно прости работи, които умее да върши по навикъ, сир. безъ да мисли, безочетно. Всичко сложно е неуместно и опасно.
Подъ огъня закритията, даже като са несгодни и лежатъ на страни отъ посоката, неодолимо привличатъ хората.

Залегналата задъ прикритие часть никога не се пов­дига без външна подбуда на началниците си. Понякога тръбва не само личенъ примеръ, но и сурова разправа.
Мнозинството е равнодушно. То не действува по своя вътръшна потреба, а се нуждае отъ външна под­буда. Който не забрави това, той ще воюва най-добре и, когато е необходимо, ще прибегне къмъ верни средства.

Но не забравяйки да въздействувашъ върху ло-шите страни на човъка, основи успеха на дорбитъ. По-беждаватъ не ония, що тръбва да подкарвашъ, а ония що е необходимо да удържашъ. Не всекиму на сърд-цето по единъ левъ лежи: властелинъ е, който умее да го събуди.

Войникъ, който, наблюдаванъ, държи се добре, няма да изпълни дълга си, ако бъде изгубенъ изъ видъ. Офицеръ, който чувствува окото на началника върху себе, върши чудеса.

Групата отъ хора има притегателна сила: човекъ не обича да се бие самъ; иска да има зрители на под­вига му : Единъ юнакъ не е юнакъ. — Безъ дружина няма юначина. — Предъ очитъ на света красна е и смъртта.

Силата на самосъхраната е, безспорно, най-мощна и най-постоянно дъйствува въ всяко живо същество: ако не беше тя, животъ нямаше да има. Но жизнените ус­ловия са тъй сложени отъ векове, че за да запазимъ живота си, за да удовлетворимъ самосъхраната, необходима е самоотверженость. Само оня е достоенъ да живее, който всякога е готовъ да умре.

За да запази себе си, народътъ отделя своитъ честни и здрави синове въ особно воинско братство, отъ което иска самоотверженость до смърть, сир. безгранична.
Самоотвержеността на единиците е необходима за запазване на народа. Отечество се създава само чрезъ себеотричане. Спасението на личносгьта е въ спа­сението на обществото. Ако умре целия святъ, ти за какво си?

Военното дело се издига изцяло на самоотверженость, себезабрава. Който не може да отмести своя­та личност въ име на делото, той никога няма да бъ­де честенъ войникъ, достоенъ и полезенъ офицеръ.

Единствена и всемощна добродетель е самоотвер­жеността, сир. способностьта спокойно да умираме ; търпеливо да страдаме; никога и отъ нищо да не се отчайваме; истината открито да изповядваме; грешки-те си първи да признаваме; смело сами да се реша-ваме ; отговорность за подчиненитъ и за себе радостно да поемаме; личността си въ службата да не месиме; безъ гордость да началствуваме; безъ раболепство да се подчиняваме; всякога усърдно да работиме ; всички закони честно и безукорно да изпълняваме; каквито сме такива да се показваме; за всичко способни да не се смятаме; ако е полезно за делото, и младшия да слушаме.

Самоотверженость всъкога и във всичко! Нищо за себе, всичко въ име на дълга. Личното азъ е най-омразно. Азъ е ничтожно; ние — всемощно.

„Искамъ безмълвно да вървите напредъ, а не да ламтите за лични облаги". — Човешкото самопоклон-ство е едничка причина за обща гибель. — Най зълъ врагъ на офицерското достойнство е себелюбието.

Безповратно обрекълъ се на смърть, самотверже-ниятъ е спокоенъ, упоренъ, страшенъ: пречки няма, за който е готовъ да плати съ кожата си.

Побеждава само оня, който не се бои да погине: да свикнемъ съ мисълта да мремъ съ честь е основа на велики подвизи. Безъ тая ръшимость и най-бляскавите способности на разума са безполезни.

Да умрешъ добре е първото и най-полезното меж­ду човешкитъ изкуства. Велико е това дело и дълго трябва да се учишъ на него: равнодушно да оставишъ тоя святъ, когато настъпи неминуемия часъ на смъртта.

Учи се на това, що е еднакво годно противъ всъ­ко оръжие, противъ всеки врагъ: да презирашъ смърт­та. Повече отъ всичко е необходимо да се подготвяшъ за смъртта, защото подготовката за всичко друго мо­же да излезе лишна. А неизбежно ще настъпи день, въ който ще трябва да употребишъ на дело подготов­ката си за смъртта.
За смърть цяръ няма — две смърти няма, безъ една не бива. — Мотика и лопата, най-последна заплата.

Възможно по-често спомняй си, че си назначенъ да убивашъ и да гинешъ и че никой даже за мигъ не знае, къде го дебне смъртта; значи няма защо да се замисляшъ надъ това. Престанешъ ли да се страхувашъ отъ смъртта, леко ще понесешъ и всичко останало.
И така, изтръгни отъ себе си желанието да живеешъ Животътъ не се мери по дължина, а по съдържание. Благо е не самият животъ, а честният животъ. Често да­же всичкото благо е въ това—да не живеешъ дълго.

По добре честна смърть, отколкото безчестенъ животъ. По добръ гробъ. отколкото робъ.
Самоотвержеността е разно действуваща на це-лия строй на живота и занятията. За да я развиешъ и укрепишъ :

Обичай делото, обичай войника, не злобствувай, бъди добъръ пастиръ, а не наемникъ и ще бъде доб­ре. Който много обича, той ще съумъе и много да направи. Обичашъ ли, искашъ; искашъ ли , можешъ!

Обичта е всесилна. Обичта е заразителна. Изкашъ ли войницитъ да те обичатъ, самъ обикни ги искрено, чистосърдечно, самоотвержено. Искашъ ли да завла-деешъ чуждите сърдца, дай своето! Сърдце подиръ сърдце върви.

Всеки началникъ, който не умее да внуши почитъ къмъ себе и да придобие любовта на подчинените, не може да очаква успехъ. Любовта е основа на послуш-ността.
Бсзуморната грпжа за воина, любовта къмъ него, доказана съ дела, е най-добрият залог за победа. Вой­никъ, който знае, че го пазимъ, самъ не се пази : той знае, че е скъпъ и неговата самоотверженость въ боя става безгранична.

Откъс от книгата на Дрангов "Помни войната - съвети за строеви офицери".

*Борис Дрангов е роден на 3.03.1872 г. в Скопие. През 1891 г. постъпва във Военното училище в София и е зачислен в Първа юнкерска рота. После служи в 3-ти конен полк в Пловдив. През 1899 г. е произведен в чин поручик. През 1903 г. по собствено желание се уволнява, за да вземе участие в Илинденско-Преображенското въстание. Година по-късно заминава да следва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. След завършването й преподава тактика във Военното училище.

През балканските войни Дрангов е назначен за началник-щаб на 1-ва бригада от Първа Софийска пехотна дивизия. Ръководи атаката при Гечкенли и атаката при Чаталджа. Участва в боевете при Одрин. Първата световна война заварва полк. Дрангов като командир на 5-ти Македонски пехотен полк. На 26 май 1917 г. при завоя на р. Черна противников снаряд слага край на неговия живот. Посмъртно Дрангов е удостоен със званието полковник. Дрангов е автор на няколко книги на военна тематика, както и на множество статии.

събота, 22 август 2009 г.

Не се гаси

Райко Алексиев

На път за Германия група пишещи и рисуващи братя трябваше да чакаме известно време на нишката гара. Беше привечер. Гарата беше задръстена от влакове, претъпкани с войска. Отгде идеха и где отиваха тия войски, не се знаеше. Най-много ние можехме да узнаем, защото по понятни причини си седяхме във вагона и не се "нагнувахме навън".

Опрян до прозореца, аз слушах грохота на движещите се влакове, чувах откъслечните военни команди и се мъчех да разгадая съдържанието на провлачените викове на малките продачачи.

Отведнъж наблизо, от войнишкия влак, който току-що пристигна от Скопие, се понесе дружна песен. Млади солдашки гърла заливаха станционната суетня със звуците на някаква позната мелодия.

Димитър Талев, който беше до мен на прозореца, също даде ухо и широка усмиВка заля винаги сериозното му лице.

- Чуеш ли?
- Чувам Димче...

И наистина чух: воиниците със сръбските шинели и сръбски шайкачи на главите от сръбския войнишки влак, пристигнал откъм Скопие, пееха... "Когато бях овчарче"...
И си пееха тъй, както всеки българин я пее:

"Когато бях овчарче и овците пасях
Бях много благодарен, макар и сиромах...
Щом пукнеше зората, изкарвах ги навън
И свирех из гората, подпрян на някой пън"

На Талев, чедо на македонската земя, очите се овлажниха.

- Нашенци са...
- Нашенци са, Димче.

Суха сръбска команда откара пеещия влак нанякъде, но в тъмната нощ познатите звуци на българската песен се долавяха още дълго.

- Не се гаси... ей, необичайно избухнал във възторг извика Талев и може би за пръв път в живота си изпи наведнъж половин водна чаша коняк, която аз му тикнах под носа, светкавично.

Двадесет години борба с комунизма

Едуард Генов*

... Дойде университета. Раз­бира се, влязох с протекции. Та кой ли влизаше иначе! Но за мое оправдание мога да кажа, че все пак издържах изпитите. Такива бяха по-малко от 20% от записали­те се. Започнаха изпити, зачоти, разкопки.

1968 г. бе позорна за Бълга­рия. В качеството си на верен ва­сал, нашето правителство изпрати части на III армия, към която ня­кога се числях и аз, да отнемат правото на братски нам народ сво­бодно да гради своето бъдеще. Най-страшното бе, че ставаше ду­ма именно за Чехословакия, от чийто народ сме вижда­ли само добро и безкористна помощ.

Като бъдещи историци, които са се поклонили пред гроба на Карел Шкорпил в Плиска — негово откритие, ние бяхме наясно с нещата. Именно затова не бе трудно да се изгради организация в Историческия факултет. Въпреки повече от скромните ни възможности - една демонстрация и няколкостотин позива, тя се оказа трън в очите на ДС и на 29 октомври 1968 г. аз, Александър Димитров и Валентин Радев бяхме арестувани. В затво­ра старите затворници, някои от които бяха ветерани, излежали по 15 и повече години, ни приеха радушно и с доверие. Няма да забравя как след първия ми карцер те дойдоха на върволица при мен, всеки със скромен по­дарък или добра дума, за да ми засвидетелстват своята обич и да ме подкрепят. Радваха се на всеки млад човек между тях и правеха всичко възможно да облекчат тег­лото му. Между тях бяха Васил Йоцов, Васил Узунов - с вече над 20 години затвор, бай Кольо летеца — с над 16 години, Тодор Петров - Бучето, убит през 1986 г., Асен Трифонов Тишков, убит около 1985 г. в емиграция, Любо Гъмзата - осакатен в болницата на Софийския цен­трален затвор, уж при погрешна операция.

На 8 октомври 1969 г. осем човека, изтощени от глад, въоръжени с дъски, железни пръчки и шила, изля­зоха на бой срещу 80 въоръжени с автомати и картечни­ци специално обучени милиционери. Само фактът, че криминалните удариха в гръб, ги спаси от поражение. Загина Петко Чобанов — безумно смел човек с огромен организаторски талант.
Започна процесът. Пред сградата на съда ни чака­ше, отвъд милиционерския кордон, „Шведа" — един от старите затворници, току-що освободен. Като ни видя -свали шапка. Имах чувството, че изстрадалото ни оте­чество сваля шапка пред победените си, но несломени синове. Горко на победените! Присъдите бяха щедри: Васил Йорданов, Иван Шарапа и Йордан — смърт. Кръс­тьо, Марин и Недьо - по 20 години, Данчо Добруджанчето - 4 години. Като неучаствали пряко в бунта, но членове на организацията, Влайчев и аз получихме съ­ответно по 12 и 8 години.

1978 г. - най-после на свобода! Костюмът ми е мух­лясал за 10 години и ми стига до пищялките. Пораснал съм! Всеки, който не го мързи, почва да пише доноси срещу мен. Кварталните дейци не могат да понесат, че не отчитат 100% гласували.

През 1986 г. Григор Симов ме намира и ми предла­га да подпиша апел до Виенската конференция за мир и сигурност в Европа. Следващата година, февруари, ни арестуват. Още в първите минути на разпита изясняват ситуацията. Победа! Първата след толкова години!

Започвам предпазливи сондажи за образуване на нещо като комитет. При мен идват хора от други градо­ве. Със Савовски отиваме при Илия Минев (Савовски вече беше ходил сам при него и Гришата). Това дава по-късно повод на ДС да мисли, че аз съм моторът на цяла­та работа.

Най-после Дружеството е факт. Първата официал­на обществена организация от 44 години, която си поз­волява да държи сметка на режима за неизпълнение на международни договори и да контролира спазването на правата на гражданите. ДС надушва и ме арестува, правейки безполезен обиск. Предлагат ми да предам до­кументите на Дружеството и да си остана в София. Оказ­ва се, че ме изпращат в курортно място — село Михалково, Смолянско. Да не съм луд да се откажа от келепира!

Дружеството набира сили. Следват първите акции и първите интервюта по Радиото. Благодарение на же­на ми не губя връзка, а освен това тя поема и някои мои функции. ДС беснее, след мен вървят две коли и сюрия милиционери. Стават за смях на цялото село. Арестуват всеки, който дойде при мен, а Иван Тотев — на два пъти, заплашвайки, че ще го убият. Успявам да организирам група работници от фабриката за камен­но брашно, където работя и където хората се експлоа­тират безогледно. Уплашената администрация бърза да отпусне безплатна храна, която кой знае откога ни се е полагала. Тук е мястото да благодаря на всички хора от с. Михалково и околността за доброто им отношение към мен. Благодаря ви, приятели и колеги! Никога няма да ви забравя!

На 13 октомври 1988 г., рожденият ден на жена ми и мой имен ден, съм в София. Вечерта старият „прия­тел" полковник Вълков ми заявява в присъствието на своя колега Огнян Манев, че до вечерта на 18 октомври трябва да напусна страната. В петък им давам снимки­те и по тяхно искане - молба за 5 години „екскурзия" из­вън страната. В понеделник, 11 часа преди обяд, ми предават паспортите. Добра организация! Вечерта на следващия ден 6 сътрудници на ДС начело със същия Огнян Манев ме качват на влака и пътуват с мен до границата. При обиска искаха да ми вземат библиите -моята и на децата. Заявявам, че ще слеза от влака! Връщат ги веднага. По-късно комунистическият режим се опита да отрече експулсирането ми от страната. Нека обяснят тогава на кой екскурзиант ДС е плащала паспорта и е бил съпровождан с такава свита?

На 19 октомври съм във Виена. Това вече е бъдеще, то не се описва, а се вкусва...
Независимото дружество за защита правата на чо­века премина през много кризисни моменти. Въпреки опитите ни да го регистрираме официално, властите, в противоречие със собствените си закони и Конституция, не само отказаха да го признаят, но и подложиха члено­вете му на непрекъснати репресии. Тази тактика полу­чи пълна изява след смяната на министъра на МВР Стоянов с Панков в средата на декември. „Другарят" Панков, който проведе насилствената промяна на име­ната на турското малцинство, се зае със същите теро­ристични средства да се разправи и с нас. Облягайки се на насажданата от години психика на страх, подозри­телност и недоверие, органите на ДС решиха, че и този
път са в състояние да оправдаят "високото доверие" на партията и правителството. Толкова по-горчиво е разочарованието им. В отговор на репресиите членовете на Дружеството започнаха масова гладна стачка с участи­ето на повече от 20 члена. Като парола или молба за членство много хора се обаждаха и с въодушевление съобщаваха, че се присъединяват към стачката, а един предложи да се самозапали. Активните действия на чле­новете във и извън страната, а и широката подкрепа на голям брой обществени организации и авторитетни личности в целия свят, на Изток и на Запад, принудиха комунистическите власти да отстъпят. Те освободиха по-голямата част от задържаните, върнаха част от неза­конно иззетите при обиск материали и в безизходицата си започнаха да гонят членове на Дружеството от Бъл­гария с надеждата, че ще го отслабят. Така на 3 февру­ари 1989 г. е даден срок от 24 часа на члена на ръковод­ството Зейнед Хюсеинова и семейството й да напуснат страната. На 4 февруари са натоварени на коли и каче­ни на международен влак от гара Русе. Пловдивският свещеник Благой Топузлиев е предупреден, че трябва да напусне страната в края на месеца. По данни на Манолов - секретар на Дружеството и на други акти­висти, в София никнат нови дружества и се присъеди­няват към нас. НДЗПЧ фактически обхваща цялата страна.

2 януари 1989 г. Сан Франциско


*Едуард Генов е 10 години политически затворник по времето на комунизма, впоследствие член на основаното през 1988 г. Независимо дружество за за защита правата на човека - първата опозиционна организация в комунистическа България. Като такъв е изгонен от властите в Австрия. В момента живее в САЩ.

сряда, 19 август 2009 г.

Нам трябват барут и книги, пушки и читалища

Любен Каравелов

Човеческата свобода бива двояка: умствена и веществена. Умствената свобода отваря на човекът очи­те, показва му път, по който той трябва да върви, за да може по-лесно да добие и веществената си свобода. Ние често слушаме да говорят: едни, че българите трябва сега-засега да се вземат за оръжие и да се ос­вободят по-напред от турският бич, па после да гле­дат за своето умствено богатство, т.е. за своето раз­витие и образование; че барутът е сега по-потребен от мастилото, а пушката — от книгата. Други гово­рят, че българите трябва да се грижат само за свое­то умствено развитие и образование, защото тия вся­кога ще победят своите противници (турците и гър­ците) нравствено. Но и двете тия мнения са прави, а в същото време неправи. За да изгради човек една къ­ща, нему трябват не само кирпичи и камъни, а трябва му още място, на което ще бъде тая къща изградена, гнила, шинди, талпи, а най-повече добри работници и изкусен архитектор. Едно без друго не може.

Ние, българите, трябва да захванеме от начало­то, защото още нямаме почти нищо, и да изградиме тая къща, която се нарича отечество; а за да я из­градиме, нам трябват барут и книги, пушки и чита­лища, ножове и училища, попове и „книжевни дружест­ва", с една дума, нам трябват и шинди, и гнила, и ка­мъни, и хора. Но как приготовляваме ние тоя матери­ал, кoйтo е потребен за нашата къща? Идете u пои­скайте от някого помощ за някое българско училище, то той ще би каже: „На българите не трябват учили­ща, а пушки, а поискайте му да даде пари за пушки, той ще би каже: „Време ли е сега за бой! Училища са нам потребни, а не пушки и пищови." А всичко това се говори, за да не даде ни за едно, ни за друго. Такива примери ние видиме почти всеки ден и на всяка крач­ка. Нам пишат из Гюргево, че някои от тамошните граждани се мъчат да затворят училището и да изго­нят учителят си, защото учителят им имал нещас­тие да предложи на някои родолюбиви гюргевчени да си направят черкова. Може ли, кажете ми, да ни нака­ра някой насила да направиме какво и да е добро?

Ако гюргевският учител е предложил на гражданите да направят черкова, то не ги е накарал на сила, и от тях зависи да я направят или не. Ако ни се не иска да направиме черкова, то защо да затваряме училището си? Деца сме още ние, българите, и не знаеме накъде отиваме и що търсиме. Ако ние вървиме по тоя път, по който сме досега вървели, то от нас няма нищо да бъде, и всеки има право да ни се смее и да ни попържа. Ние се смееме на гърците, а не сме ни за две пари по­добри от тях. Училището за един народ трябва да бъ­де това, щото беше едно време за евреите кивот за­вета, защото от училищата зависи нашето щастие, щастието на нашите деца и на нашите братия. А ние и до днес мислиме, че платата, която се дава на учи­телите, е благодеяние и учителят трябва да гризе на­шите кокали, които му ние хвъргаме като милостиня, и да свива пред назе полите си. Ние уважаваме свеще­ниците, а учителите са така също наши свещеници, пред които ние трябва да свиваме полите си, а не тия пред нас. Кога ще ние да разберем тия истини и да станем хора? До кога ще да вървим сляпо и куцо да го­ниме своето щастие и добро? Или турците ни са досе­га малко били и газили?

Направихме си и ние, като хората, „Книжевно дру­жество" и похвалихме се пред всичкият свят, че и бъл­гарите захванаха да живеят, че и тия са патриоти и желаят доброто на отечеството си. Европейските водачи и учени мъже ни похвалиха от своята страна, а
иностранната журналистика изсече: „Истина, българите захванаха да живеят." А нам само това и трябваше, и ние се успокоихме, утешихме и заспахме си пак; ние помислихме, че всичко сме свършили и от нас повече нищо се не очаква. Но намериха се между нази и тaкива люде, които повдигаха монголски ордии против „Книжевното дружество" и против неговият устав. А защо и за какво?

Първо, че тия желаят да бъ­дат най-главни фактори на това дружество (да се на­ричат фактори и да не правят нищо); а второ, че им се не дават пари. „Българинът много обещава, а нищо не прави", казват умните люде и казват цяла истина. Пишат ни из Браила, че половината от членовете на „Книжевното дружество" още не си са внесли парите. Ние често слушаме в Букурещ такава една философия: „За какво ще да даваме пари, когато „Българското кни­жебно дружество" нищо не работи и никакво се не чуе. Когато ние видиме що е то направило, тогава ще и да помагаме." Чегато „Книжевното дружество" е кръчма и—пешин вино, пешин пари. Може ли „Книжевното дру­жество" да работи, когато то още няма средства, за да извърши своите обязаности? Може ли то да издава своят журнал и своите книги, когато в Браила няма още печатница? Може ли то да напредва, когато (ако е истина) действителните членове още и до днес се намират между небето и земята? Не сме ли ние, бъл­гарите, достойни за оплаквание? Но нека нашите интригани говорят що щат; нека тия правят пакости колкото искат, а „Книжевното дружество" скоро ще им докаже, че то се не бои от никакви клевети, защо­то неговият път е честен, а неговите занятия - чис­ти и свети.

Никога темнотата няма да надвладее светлината и затова всичките интриги, всичките кле­вети ще паднат сами от себе си. Това е вярно като ден. Доброто и чистото име тежко може да се зачерни и истината рано или късно трябва да изплува отгоре, като масло над вода. Само напред!...