понеделник, 22 декември 2008 г.

Отечестволюбие, родолюбие и человеколюбие

I

Любов към родината ни, сиреч към мястото, в което сме ся родили, и към народът, на който принадлежим, е природна у человека. Тя любов, когато не е сляпа, умно­жава у нас добрите чувства и ни най-малко не ни удалечава от онази обща любов, която е свръзка на цялото человечество. Поради това да ся облягаме на примерът на някои лица, заслепени от твърде тясно отечестволюбие, или на някои народи, обзети с таквоз своелюбие, щото да мразят на сичко, що е иностранно; или па да мислим и да казваме, че отечестволюбието и родолюбието не са добро нещо, защото вредят общо на человеколюбието, това съвсем си няма мястото. Любовта към отечеството и към народът тряба да бъде добре управяна, тряба да бъде въздържана да не прескочи онази граница, през която и най-благород­ните человечески наклонности впадат в порок, а тогаз тя може да стане извор на големи злини.

Нашата природа или природният наш характер, как­вото характерът на сичките изобщо славяни, пълен е с простодушие и миролюбив, пълен е с любов и преданост, поради което, мисля, няма какво да ся боим, че нашата към отечеството и към народът ни любов ще бъде вредителна за любовта ни към человечеството изобщо. Наистина в ня­кои славенски страни ся вижда като да има някоя твърде голяма омраза против частните иностранни племена, как­вото например у нас, българите, противу гърците; но тая омраза я няма в природата ни, не е в началата ни; тази омраза извира от някои привременни склонности, с които ще и да престане.

На много места и даже на сякъде изобщо нашият народ е много претеглил, та много и тегли още; той усеща, от една страна, унижението си, а от друга, силата си и могущното си величие и затова ся придръпва;от това ся види, като да пламнува понякога в огница на нетърпеливост и гняв. Но ако да би престанало злото, от което тегли той, няма никакво сумнение в това, че той би забравил неправ­дите, простил би угнетенията и във великодушието си прострял би ръка на приятелство към угнетателите и притеснителите си. Със сичко това и при сегашните окол­ности всякой българин, който е праведен, пази ся да не намрази человека; той мрази само духът, в който ся вършат обиди за него; не человечеството и человеците, но работата, от която страда той. С други думи, ако в отношенията към гърците ся показва у нас някаква омраза, тя не е именно към гърците като другоплеменни человеци, но е към тех­ните неправедни към нас дела, също както бихме мразили и у самите българи това, което е у тях зло и неправедно към нас и към всякого другиго, а тая омраза към омразните дела тряба да различаваме и да я отдвояваме от омразата към человеците, единоплеменни или иноплеменни.

[+/-] ...виж целия текст

И тъй, нека следуваме да любим человечеството изоб­що; нека ся приучим и обръгнем на тази мисъл, че цялото человечество не е друго освен една голяма, породица, която има една майка — природата, едно отечество — земята; че членовете на тази обща породица не могат никак да живеят усамотени; че в състоянието на сегашният свят колкото повече един народ е в сношение с другите, толкоз повече е известен, честит и славен. При това нека любим нежно нашата родна земя, нашите еднокръвни братия.

Който би искал да уничтожи тази любов в себе си, без­умно би действувал; лишил би ся от много приятни за человеческото сърце наслаждения и не би никога постиг­нал намерението си да бъде и той достоин за почет от другите. Чувства, които произтичат от природата, могат да ся притиснат, но не могат да ся изкоренят. А пък има ли друго нещо тъй природно, както е това, дето да обича някой земята, дето ся е родил, братията си, с които е по­расъл, язикът, на който е толкоз сладки думи чул от майка си, когато го е учил да го говори; земята, в която лежат костите на нашите родители, остатките на нашите прадеди, спомените на техните дела; земята, която е била люлка на нашето детинство, сладко пребивалище на на­шата първа младост, в която са потекли из гърдите ни първите на младостта въздишки, която са първите сълзи на нашите жалости наквасили. . . При самото помисляние за тези случаи не затреперва ли у нас сърцето ни? Не из­бухват ли в душата ни стотини спомени, от които извират неизказани чувства, които причиняват неизказана сла­дост?

Но наистина тази любов към отечеството, която излязва от природата, така от само себе си без никакво усилие; любов, която не е друго нещо освен една приверженост към едно малко място, към един тесен предел, макар и да заслужва всяко почитание като всичко, що е благородно, има да ся цени много по-малко от онази обширна любов към цялото отечество, което обзема цяло пространство на една голяма земя, в която живеят еднокръвни братия — голямото отечество на един народ, и което по право ся казва народолюбие. Дето има народолюбие, там има и великодушие; който е родолюбив, той, ако и съвършено безпорочен да не е, то пак е способен за много добродетели. Неродолюбивият и своекористният никога не добива никое поверение, нито особено почитание от человеците получа.

II

В явният живот три чувствени свръзки има между че­ловеците: отечестволюбието, родолюбието и человеколю-бието; който е без едно от тези чувства, той е нездрав уд на дружевното тяло. Съвършен человек жертвува много за человечеството; но за отечеството и народът си жертвува имотът си, благополучието си, славата си, животът си, челядта си и всичко, всичко жертвува. Който не е такъв, който не усеща, че за доброто на народа може да намери в душата си доста якост и сила, за да направи таквиз пожертвувания, той е наистина студен родолюбец и още по-лош е, когато туря себе си и своите си по-горе от отече­ството, а не отечеството от себе си и своите си — таковий не е никакъв родолюбец и ако говори за родолюбие, не му хващай вяра, лицеремец е.

Братия българи, нашият народ е претърпял и търпи големи злочестини! Големи злочестини, казувам, защото не знам, ако има друга по-голяма злочестина от тази, дето да отнемат от человека язикът му, да го не оставят да ся моли и да слуша словото божие по язикът си, а да го при­нуждават да ся отрича от народа, на който принадлежи да го причисляват насилствено на друга чужда народност да турят в устата му чужд язик! А сичко това е ставало и става и днес в една по-голяма част от земята, която насе­ляват наши братия: половината от Тракия и цяла Маке­дония още стене под това насилствие и търпи тази голяма злочестина. Но право да си кажем, не я търпи от неотра­зима неволя, а търпи я, както сме я търпели и ний до вчера, от своята глупост, от своята простотия и невеже­ство.

Наистина голяма злочестина, която може и още по-голяма да стане за тези, които не би ся свестили и не би рачили сами да си я облекчат! Които не би рачили да поз­наят времето, в което живеят, и призванието, на което от самият си създател са призвани и предопределени.

Нашите неприятели, а повече нашата глупост и неве­жество, ни докараха дотам, щото без малко да ся развърже изпомежду ни най-голямата онази свръзка — язикът, който ни е свързвал от хиляди години, и ние, внуците на едни праотци, разкъснати и раздърпани от по-умните и по-хитрите от нас , бихме пристигнали да ся считаме и да ся имаме чужди помежду си. Но благодарение на благото правление на августейшите султани и на благодетелната светлост на 19-то столетие, че освети и нас отчасти, щото зехме от твърде скоро пак да ся изнамерваме и с голяма радост изново да ся запознаваме.

И тъй, братия от България, Тракия и Македония, нека прострем ръце един на други, нека напредуваме в благо­родният път на народното съзнание, в който сме стъпили; нека покажем, че не сме ни по-малко благоразумни, ни по-малко благородни от другите народи, и нека най-първо ся уверим, че вън от полето на народност и народно обра­зование няма величие, няма благополучие, няма бъдущност ни за един народ в Европа и в целия свят. При това нека не забравяме и високото онова начало (принцип), че няма родолюбив без достойнство: не люби народът си и отечеството си този, който не е такъв гражданин, с когото може отечеството му да ся хвали и горди.

Родолюбивият, ако е духовно лице, никога не ще си позволи да оскверни светото име на своят народ с похулно и укорно поведение; с щитът на крепостта той ще ся за-щити от нападението на человеческите слабости, така що с примерът на чиста добродетел да удържи в народът по­читанието към духовенството, а чрез това и височайшето Христово благонравие; огласители на мир и на любов, духовните лица тряба да ввеждат съгласие и взаимна лю­бов във всяка челяд частно и всичкий народ въобще, да утешават душевните скърби на человеците и да ся стараят колкото е възможно да им ся намерва помощ и в телесните им нужди. Като защищават праотеческата вяра и утвърж­дават своето паство в православието, ще гледат да го не раздразнят с глупав фанатизъм и да не всяват в сърцето му омраза към други вероизповедания, но следящи и в това примерът на благият основател на християнството, в мъдрата веротърпимост на сегашните времена.

Родолюбивият, ако е един от по-първите человеци в народът, чорбаджия да кажем, член на някой съвет или какъвто да е чиновник на царска служба, ще да ся старае да ся запознае добре с политиката на властта, а най-вече с това, което е нужно за службата му и която е в интересът на общото отечество и длъжност за званието му. Ще ся удържи сякога неподкупен, безпристрастен, съвър­шено чист в съвестта си; ще ся грижи за точно извършва-ние на своите длъжности, за по-спешно, правилно и под­робно управяние на работите, които са нему възложени. Родолюбивият, ако живее в частно, посебно състояние, ще заляга да не бъде непотребен син на отечеството; но както ся наслаждава от ползата на обществото да прине­се и той каква-годе полза на това общество. Ако бъде ся предал на книжевност, ако е учител или писател, ще помни и ще пази строго, щото от неговото учение и от списанията му да не потече отрова на пороци за народът, но да тече пречисто и благонравно учение. Ако е баща, ще гледа да отхрани децата си, така щото с време и отечеството, и человечеството да ги благословят за добрините им. Ако е търговец и богат, ще подпомага и ще поддържа сяко полезно заведение, ще ся старае да ся извършва и осъществява сяка благородна мисъл на други умни и заслужени, но не
имотни хора.

Най-после родолюбивият, в което състояние и да бъде, сякога ще ся държи като редовен, послушен и во сичко примерен гражданин и во сяко време гласът на отечест­вото, заповедта на общият отец на отечеството, султанът, ще го намери готов на сяка жертва, каквато би поискали нуждите и обстоятелствата.

в. Гайда, г. III, бр. 15 и 16, 1 и 15. VIII. 1866 г.