неделя, 23 март 2008 г.

Gloria victis! Слава на победените!

Стоян Михайловски
(1919 г., преди подписването на Ньойския договор...)

Мирът, който се предлага нам - мирът, който ни се налага - е мир чрез който българската именитост бива затъмнена и българската народност погазена.

Българският мир е мир противобългарски! Българският мир съдържа нещо ново в историята: язвително, отровно миротворство!

Ний очаквахме други мир - очаквахме мира на правдата, на честта, на братската солидарност, на живоносната просвета, на светлата обнова. Предлагат ни, налагат ни мира на неволята, на съсипията, на обезличението; предлагат ни, налагат ни мира на чернилото и на жалейката!

Ний очаквахме да видим изпълнени обещанията, давани толкова пъти преди няколко години; ний си напомняхме повсеминутно, приговаряхме онези тържествени манифести и програми които гласяха: „Всякой ще получи своето! Ограбени, сломени, онеправдани, обезнаследени няма да има вече! Пълната самостоятелност на всяко племе ще бъде зачитана като принцип свещен! Всеки народ ще има правото да формулира своето верую, да даде волен израз на своите социално - политически аспирации, да се самоопредели по един суверенен начин и да подкачи своята самоуредба! Всякакъв гнет, прикрит зад принципите на равновесието и хегемонията, ще бъде премахнат."Ний очаквахме договор основан на тези начала.

Предлагат ни, налагат ни договор - който е акт на унижение, на презрение, на посрамление, на изтощение, на разнебитване; предлагат ни да обявиме че нашето историческо битие се привършва за винаги с народно крушение; предлагат ни, налагат ни спогодба, чиито по-главни постановления гласят:

България ще бъде лишена от войска. България ще плати повече от два милиарда обезпагубване.

[+/-] ...виж целия текст



Предлагат ни и ни налагат договорен акт според, който нашата страна ще бъде: Окастрена териториално; обезоръжена завинаги; подложена на икономическо порабощение; постоянно контролирана от чужда власт, съставляваща държава в държавата...

И в тоя чудовищен международен акт ний виждаме нещо по-тъжно, по-трагично от обикновена проява на ярост и настървеност - нии виждаме необуздано българоедство, тържество на българомразие.

И действително, в договора сключен с Австрия се взе в съображение етническият характер на пограничните местности и се очертаха граници въз основа на принципа на народностите...

Наопаки, от нас, българи, отнемат земи чисто български, земи населени с българи; ведно с хилядите крави, бикове и овце - които ще трябва да предадеме - да подариме - на съседите си, задължаваме се да им предадеме и хиляди българи, наши братя, - сиреч, задължаваме се да отрежеме част от плътта си и да я поднесеме на ожесточенши българоеди!

Такъв е спогодителния документ под който ще се постави български подпис. Да, ний сме заставени да подпишем такъв акт. Но ке го подпишат ръцете ни. Сърцето ни няма да го подпише.

Нашият подпис под тоя документ ще трябва да се тълкува тъй: „Протестираме пред Божията правда против насилието и произвола на земните правдораздавачи!"

Пред страшната трагедия на българщината - пред това безпримерно проваляние от най-сияйните висини на прославата до най-тъмната яма на злополуката - нас обзема навремени, горестно възмущение; и тогава думи ялови­те, и тогава люти обвинителни слова бликат из устните ни...

Ние си думаме, тогава: „Както сме си послали, така ще си легнем! Всякой народ е автор на своята съдба!"

Ние си думаме още: „Подир читиридесет години разврат и разстройство, какво друго можахме да чакаме, освен срам и погазване?"

И това като си думаме ние грабваме перото, и почваме да пишем филипики. Филипики почваме да пишем ний - под гнета на тая мисъл че при големите национални сътресения, няма по-облекчителен жест от разгласяването на истината - чистата, светлата, безстрастната и безстрашна историческа ис­тина...

И хилядите вопли и стенания - и гордите истини, необомиро -логичните разсъждения и доводи- и лютите апострофи - и всичко що разклаща сега духа ни и сърцето ни - всичко това ний искаме, ний решаваме да го изложи-ме изцяло във филипиките си - и да се провикнем:

„Българското зло е едно: то се казва липсандрия, липса на човеци, безлюдица! Сполуките на един народ биват съразмерни с качествата и достойнствата на неговите велики водачи! За великите дела са потребни велики хора - защото велико дело не е друго нещо освен велика идея, велик разум и велик характер конкретизирани!

А велики хора ний нямахме никога - и ги нямаме и днес. Четиридесет години наред нашите властници и първенци бяха хора, които не обладаваха никаква дарба, никакво знание и опитност: тяхната психическа немощ роди нашето държавно изнемогване!

Да, най-лютият обвинителен акт против нашите държавници - това е историята на нашата провала - история която показва, че те не са притежава­ли това велико достойнство на държавния водач - умението да предвижда!

Когато България достигне да разбере тая велика социална истина, че в зародиша на всяка катастрофа има грешка и заблуда, тя ще подири грешни­ците и заблудените и ще ги намери между водачите на старите наши партии или, по-вярно, псевдопартии!

Българските войници са юнаци чудодейци, те извършиха последния кръстоносен поход на изток, те премахнаха от Македония тежко христонена-вистническо владичество; да, те са великани, те са титани; но до тях стои едно низко и мерзко човеченце което обезплодява подвизите им. Това низко и мерзко човеченце е българският политикан!"

О,не!

Тези думи не са думите които трябва да проечат днес в ушите на плачащите шест милиона българи!

Спри се, мило мое перо, борческо мое перо, честно и мъжествено мое перо, - спри се, перо жаднеяще за световна оправия и за научна истина -спри се - и избърши, и премахни думите които начерта по-горе...

Тези думи са прави, истинни, но синовната милост и почит трябва да дойдат преди истината!

Майка България лежи тежко ранена! Не е време сега - за нас, нейни бранители, за нас, нейни чада - не е време сега да си казваме горчивите истини в очите, не е време сега, пред тъжовното зрелище на нейните кървави рани да стреляме един против други с ядовити предумки и укори. Да, любо­вта е първата истина и трябва да дохожда преди всяка друга истина. Майка България лежи тежко ранена; тя има нужда сега - не от шумни разправии и словопрения - а от вселечебния балсам на любовта и милосердието...

Когато дойде време да се окопити и съвземе, когато дойде време да се изправи крепко на нозете си - тя ще ни поиска сметка - ний ще й дадеме сметка...

За сега почит и смирение пред нейните болки!бМайка България лежи тежко ранена. На колене, българи, на колене, деца нейни! Нека отрийме сълзите й! Нека я ободриме, нека я насърчиме, нека я утешиме, нека я съживиме. Нека й кажиме думи мили, думи синовни, думи светли и лъчезарни, думи живоносни и чудодейни. Нека й кажим думи що възкресяват думите на човешката мощ и слава, думите на божествената благост и щедрота!
Нека й напомним че тя е бивала - и наново ще бъде - галената отроковица на съдбата - нека я увериме, че ней е орисано да бъде носителка на просвета между всички славяни и носителка на правдини посред всички бал­канци...

Изправи гордо измъченото си чело, родино света, и с доверие издигни погледа си към сините простори.

Даки йонийди и сервиянци искат да ти дадат да разбереш, Българио всепресвешенна, че в политиката няма милост. Те правят заговор против тебе. Но тоя заговор ще се преобърне на приговор против тях. Бидейки опиянени от своите сполуки, те вярват в дълговековността на
неправдата, те вярват във вечността на злото. Тая дълговечност, тая вечност, са сенчици на преходен дим. Минах, дума божественият псалмист и видях тържеството на злотвореца, и отминах. И повторно минах - и не бе останала никаква следа от това тържество!"

И ти, превъзлюбена родино, един ден ще речеш:

"Дойдоха черни дни, настъпиха черни патила, погазиха ме черни зложелатели, налегнаха ме черни мисли и ядове, заживях черни години; и не се отчаях, и въоръжих се с крепка воля и търпение, и всичките тези черни обра­зи и черни видения минаха и изчезнаха безследно и развидели се най-сетне пред моите очи, алчущи за чист блясък и за трайна яснина!"
О, да, няма поражение за който вярва крепко в своето светло бъдеще -няма провала за който не отпада духом.

Не се отчайвай, прочее, родино мила. Народ победен на бойното поле не е никога окончателно разбит. Разбит завинаги е онзи, който завинаги е изгубил доверие в себе си, който дума: моята песен е изпята!

Историята ни дава имена на погинали народи; но това не са народи убити, а народи самоубити народи, които не са обладавали великото това изкуст­во да преобръщат, чрез желязна воля и гранитен характер, лошата участ на жизнерадостна орисия!

Мъжествувай, Българио! Кажи: искам да живея, искам да вирея, и ще видиш, ще се убедиш, че който иска може, ще видиш че ще живееш и ще вирееш. Отчаянието е един вид самоизмама. Отчаяният човек е плувец който се намира всред морето - и си казва: над мен простор безконечен, бездна; под мен стихия безконечна, бездна; между две бездни, моето плаване е лудост... И като си казва това - потъва. Не разсъждавай като тоя безволен плувец, мила татковино! Хвърли се в морето на живота, не обръщай внимание на бури и на хали, не се плаши от ями и бездни, и плавай, плавай дързновено, плавай неуморно, плавай стреми­телно, и бъди уверена, че най-напокон (най-после - бел. съст.) ще достигнеш многожелания отдих и покой, ще преправаш разстоянието което те разделя от спасителното пристанище!

В твоето духовно съкровище, в словесната мъдрост, която си наследила от праотеческа България има такава реч: що са дни занапред са! Тая реч, о, бащиньо, о победена победителко, тая реч ти обяснява тайните на живота...

Що са дни занапред са, - сиреч: що е добруване, що е благодатно е сполу­ка, що е радост, що е величие, що е тържество - занапред са!

Що са дни занапред са, - думай си, повтаряй си от сутрин до вечер тези магически слова, родино скъпа! Напиши ги с огнени букви в душата си!

И ний, твоите чада, уверени че с труд, вяра и постоянство, ти ще пресъзда­деш себе си и ще се възвеличиш изново, ний ще се гордейме с тебе, ний ще се считаме за щастливи, че сме тълковници на твоя мощен дух и знаменосци на твоя чист идеал; и когато заслепените и окапали в развала йонийци, даки и сервиянци заговорят за своите борчески успехи ний ще им отговаряме; „Слава на победените!"

В. „Напред", г. I, бр. 86, С, 25септември 1919 г.,с. 1.

събота, 15 март 2008 г.

Пламък за свещите

Светослав Лучников*

Публикувам откъс от книгата на Светослав Лучников "Пламък за свещите". След потушаването на Априлското въстание, главният герой Цанко Дюзтабанов и Тодор Каблешков са затворени в конака в Търново и разговарят :

Кажи! Отговори ми! Защо трябва да умрем, за да останем българи. За да има още хиляда години българи. Я виж колко народи са из чезнали. Къде са вавилонците? Къде са финикийците? Къде са хуните? Къде са аварите? Къде са македонците на великия Александър, които бяха завладели света?

Аз не мога да постъпя другояче! Аз ще си остана българин! Аз ще умра българин. Но кажи ми защо? Питам те, кажи ми!

Цанко така и не можал да му каже. Отвели Каблешков и на другия ден го закарали в Габрово.

Но въпросите му останали. Че и сега стоят!

Ако човек пита акъла си, никога няма да отиде да мре. Акълът казва: Търси полезното, избягвай вредното! Съпоставяй изгодите и несгодите. Удоволствията и неприятностите! Какво по-вредно и неприятно от смъртта? Какво по-полезно, приятно и ценно от живота?
Нали дори Ахил казвал, че е по-добре да си последен между живите,
отколкото пръв между мъртвите?

Така си е! Ако на този свят няма нищо по-ценно от твоето лично благо и от твоя личен живот. Ог благото и от живота на баща ти и на майка ти. На жена ти и децата ти... Тогава, да!

Но ако има нещо повече от твоето жалко едноплътно съществуване, което свършва в гроба, за да нахрани червеите!? Ако този живот не ни даден само за да го преживеем охолно и да го предадем в тленна плът с тленно богатство на други тленни охолници, които ще оставим след нас? Ако този живот разкрива някакъв вечен природен закон, непостижим и неразгадаем за мъничкия тленен човешки ум? Ако този именно закон е стихията, която се разгръща в необозримото многообразие на всяка молекула, на всяка тревица, на всяко животинче? Ако този закон изисква от тях да отстояват своя образ в многообразието, в което се осъществява безначалният и безкрайният, въздесъщият, неизменният и постоянно развиващият се ход на мирозданието?

[+/-] ...виж целия текст


Човек или усеща с цялата си същност тази вечна стихия, този вечен закон в кръвта си и му подчинява разума си, живота си и себе си.. Или... Цанко потрепервал от погнуса, като си представял онези шкембести мекотели, за които няма нищо свято освен кесията, и никаква чест освен спасението на собствената кожа.

А този същият страшен, вечен закон бушувал и в неговата кръв и го учел да поставя народността над себе си, свободата над робството и честта над живота. Защото само така се отстоявал заложения в него собствен образ сред многообразието на света!

Да, разбира се! Този закон го пратил да мре за тези, които го предавали. И Каблешков той пратил. И колко още. Той същият раздвижил в могъщи вълни заблатената в робство рая. Той изхвърлил като пяна гьркоманите. Той изгонил фанариотите. Той понесъл всички в пороя на този сляп, безсмислен бунт!

Грехота било да се пита дали тези, които се спотайвали, подмазвали, предателствували, заслужават саможертвата. Защото жертвата пред олтара на народността не е сарафска сделка, при която очакваме да получим равностойното на това, което сме дали... Че и нещо повече. Жертвата е изпълнение на дълг. Вярност преди всичко към самия себе си!

Имало предатели. Имало страхливци. Имало мошеници. Дребни хитреци. Не било народ, а мърша! Както го наругал, за да се разкае след това, тревненският даскал Петко.

Тук е сметката. Сарафлъкът. Ще тръгна да се жертвувам, ако и другите тръгнат... Ако ми обещаят почести и власт... Ще умра дори, ако ми издигнат паметник. Ами ако враговете обещаят повече? Ако дадат посигурни гаранции, че ще удържат обещанието? Ами ако дори платят предварително... Пишим парата? (б.р. парите в брой)

Не-е! Не така! Колкото народът е „по-мърша", колкото е по-дребнав, калпав, хитроват, подъл, страхлив, продажен, колкото е по-склонен към чуждопоклонство, предателство и продажничество, толкова по-нужен е курбан за неговото спасение. Защото примерът на чистата жертвоготовност е онзи чудотворен квас, който превръща човешкият бульон от помия в общество!

И колкото по-безразсъдна е саможертвата, толкова по-омагьосващо е нейното въздействие. Черешовите топчета се пукват на втория изстрел и изплюват топузите и камъните пред себе си. Но цевите на събудената от пукота им дързост не се пръсват. Те поразяват на стотици километри страха от тираните и властта на алтъните.

И това е така, докато квасът на саможертвата не се изроди в чиновническо угодничество, и тьрбухът не се постави над сърцето.

*Светослав Денчев Лучников (1922 - 2002 г.) е роден на в г. Русе. Завършва право в Софийски университет "Кл. Охридски", където става асистент по гражданско право през 1947 -1949 г. От 1949 г. до 1982 г. работи на различни счетоводни и финансови длъжности. По това време пише книгите "Пламък за свещите", "Истината", "Великото безумие" и "Отвъд нищото", които проследяват различни периоди от българската история. След 1989г. е депутат в 36-тото, 37-тото, 38-то и 39-тото народно събрание, избран с листата на СДС . През 1991 - 1992 г. е министър на правосъдието и вицепремиер в правителството на СДС начело с Филип Димитров. Автор на закона, наречен на негово име, задължаващ държавата да обезщети собствениците на национализирани имоти, които е невъзможно да бъдат реституирани в идеални граници.

четвъртък, 13 март 2008 г.

Обичам родината повече oт децата си, повече от всичко, повече от себе си

Стефан Танев*

Публикувам четири писма на Стефан Танев
до дъщерите му Ася и Елисавета, които са живеели по това време в Стокхолм. Изключително работоспособен, Танев е бил главен редактор на в."Утро", водел си е подробен дневник и е намирал време и за обстойни писма, където е споделял някои от най-искрените си впечатления : за Съветска Русия, за пътя на България, за ген. Владимир Заимов, за патриотизма :

"Ти знаеш от шведските вестници, че Албион е отстъпил България на Съветите. Ако Германия бъде поразена, анархията ще бъде победителката, ще се повтори онова, което се разигра от 1918 до 1922 г. и след това в Съветска Русия, в цяла Европа и в целия свят. Какво ще ни даде и какво може да ни даде съветският режим? Ти знаеш, че баща ти не е богаташ.
Ех, ще му вземат една къща. Няма значение. Ще го убият. Не, това няма да бъде. Аз сам ще ликвидирам със себе си. Живях 54 години като човек, не бих искал да живея един час като добиче. Да, като добиче. Не съм ти писал нищо за впечатленията си от Съветска Русия, за посещенията си на Източния фронт. Слушай сега. Никога не предполагах, че ще видя там онова, което видях, че ще намеря пораженията, които намерих. Разрушено е всичко,
унищожено е всичко. Няма семейство, няма кръвна връзка, няма брат и сестра, няма приятели. Няма и руски народ. Няма и руснаци. Друг е човекът. Други са разбиранията.

Просто човек не може да вярва на очите си, на това, което чува. Ако са ти попадали броеве на "Утро", не може да не ти е направило впечатление, че аз дадох много малко. И не само аз, но и "Зора". Върнах се, написах впечатленията си и спрях Не защото няма какво да пиша.
Не защото не исках да пиша. Бих писал цял месец. Набраха последната ми статия, но тя не видя бял свят. Спря и Крапчев. Защо? Защото за господа издателите, за Дамянова и Крапчева, има нещо, което стои по-високо от Отечеството, от нацията, от всичко. Това е тиражът За този тираж те са готови да жертват всичко. И те, издателите на големите вестницц са нещо като щраусите, които, заровили главите си в тиража, не виждат опасността. Нима ако дойде катастрофата, ще остане нещо от тиража, от вестниците им, от тях самите?... Вземи Крапчева Той пише против Чърчила, против Рузвелта, против янките и Албион. Защо? Защото, каквото и да напише против тях, това няма да има отражение върху тиража. Но нима от там иде за нас опасността? Защо никога не излезна с един ред против Сталин, против политиката на Молотов. Защото го е страх от бойкота на известен кръг читатели с комунистически настроения. Не пиша и аз, защото Дамянов няма да ми даде. Все от същите съображения.

Ако нашите комунисти биха знаели истината и ако това не са заслепени хора, у нас не би останал нито един комунист. Видях не само резултатите от болшевишкия режим в Съветска Русия, но и в Литва.

[+/-] ...виж целия текст

Ако нашите комунисти мислят, че при един съветски режим в България те ще застанат начело на управлението, тежко им и горко. Ще стане и тук това, което стана и там. Ще им дадат Второстепенни и третостепенни постове, а всичко ще се ръководи от пришелци, от грузинци и инородци, от азиатци и евреи - така както е било в Литва. Албион, по силата на тайната спогодба с Москва преотстъпва България и Балканите на съветското владение. Ще изчезне България, ше изчезне и българската нация. Какво представляваме ние пред Съветска Русия с нейната необятност? Достатъчно е да избиеш 100 000 българи и други сто или двеста хиляди да експедираш в Сибир и с българската нация е свършено. Не са българските комунисти, които при един съветски режим ще имат думата у нас. Това ще бъдат сърби, грузинци, каквито искаш други, но не и българи. Не е и Георги Димитров, ако и да стои днес начело на Коминтерна, който ще спаси нацията...

Там не държат на нацията. Болшевишкият режим е създал нови концепции за всичко. Създал е и нов човек. Ако това беше човек, който да стои по-високо, отколкото човека у нас или където и да е другаде, аз бих се примирил с новото, което ще ни донесе болшевизмът. Ако това наистина е добро за нацията, за човечеството. И нищо, че с мен ще ликвидират. Какво значение имам аз, какво значение имат и другите като мен, стига това да е за доброто на човечеството, на човека изобщо. Не знам какъв нов човек мисли да създаде болшевизмът в бъдеще, защото и той все още изживява своята революционна епоха, но оня, който видях в Съветска Русия, не се различава с нищо от нашия талигарски кон, който влачи от сутрин до вечер талигата и срещу това ще му поднесат само слама. Колкото да поддържа живота, а не вижда нито зоб, нито сено... Победата на Москва, това ще бъде победа на анархията над цял свят. Аз не съм собственик на вестника, в който работя. Ако бях такъв, бих писал всеки ден на тая тема..." (Писмо, 26 юни 1942 г.)

Още на предната година Танев посочва единствения правилен за него път за България във Втората световна война :

"Нашите интереси съвпадат с тия на Германия. От сантиментализъм германците няма да създадат, няма да осъществят нашето обединение Те имат интерес от една голяма и силна България в пътя на техните интереси към Багдад. Но от една България, на която да могат да разчитат. Ето защо ние трябва да вървим смело и открито с нея. Място за колебание няма. Никой не бива да си прави илюзията, че можем до спасим отечеството си, ако кокетничим с Англия. Падне ли Германия, ние сме загубена. Илюзии никой не бива да си прави. Да вървим открито с нея, значи да спечелим. Да си върнем всичко." (Писмо, 18 май 1941 г.)

Доста интересен е коментарът му за ген. Владимир Заимов, около чието име наскоро отново се вдигна доста шум :

"От понеделник се гледа делото на запасния генерал Заимов за шпионаж. Утре ще се чете присъдата. Знам каква ще бъде : смърт. Друго не заслужава този подлец.

Знаеш ли, в детинството той ми беше най-добрия приятел. Във Военното училище имахме една група на тримата мускетари. Аз бях Дартанян, той - Атос. Знаеш какъв благородник беше Атос, а какъв мизерник излезе този мним Атос." (Писмо, 29 май 1942 г.)

През лятото на 1944 г здравето на Стефан Танев се влошава и той е настанен в Общовойсковата болница в Овча купел. Продължава обаче да работи и да поддържа своята всекидневна рубрика. Ат. Дамянов всеки ден го взема и докарва с колата си. Досега бащата е придумвал дъщерята да дойде в България и да му помага във вестника. Сега тя го убеждава той да иде да живее при нея, в чужбина :


"Благодаря ти, мое дете. Твоят дом обаче се намира в чужда страна, аз съм тясно свързан, венчан с моята страна, със земята, в която съм се родил, със стряхата, която съм създал и под която са се родили моите деца, под която аз съм преживял своя живот. За мен няма живот другаде, освен тук... Обичам родината си, обичам я повече от вас; децата си, повече от всичко, повече от себе си. Не бих могъл без нея... Служил съм цял живот честно на своя народ. С едно мога да бъда горд: никога не съм продавал перото си. Това за мен е достатъчно. Може да имам и аз грешки в живота си, но нямам престъпле­ния. Не съм бил никога патриотар, но съм бил по-голям българин в съзнанието си, отколкото всички ония, които се биеха по гърдите, за да манифестират своя патриотизъм. Няма жертва, която да не бъда готов да понеса за народа си, за отечеството си." (Писмо, 6 август 1944 г.)

*Стефан Танев е главният редактор на вестник "Утро", най-високотиражният български вестник преди 1944г. След 9 септември е осъден на доживотен затвор. Откъсът е от книгата "Стефан Танев. Дневник" .

сряда, 12 март 2008 г.

Турските зверства в Македония

Христо Ботев

За оплаквание е положението на нашите братия в Македония тие теглят там и от турци, и от гърци, и от цигани, и от чифути. Наистина, сяко притеснение от страната на нашите тирани е за наша полза, за наше свестяване; но когато си гонен и притиснат отвред, когато си затъпкан в калта, когато сички, които те окружават, са насъскани отгоре ти като кучета и гледат на сяка стъпка да те спънат и да те предадат, върви тогава и работа и за турчинът, и за себе си, и за народът си. Чудно е, наистина, че нашите братия македонци не са дошли още до апатическо отчаяние при такъв мизерен живот, а се пак работят явно и тайно за своето освобождение изпод турското иго. Това показва, че в нашият робски народ има неизчерпаем източник живи сили, които го поддържат в неговото до немай-къде лошо положение и които най-после ще да му дадат възможност да възвърне изново своята изгубена свобода. Това познават турците и затова техните патриоти, какъвто е софийският паша, българоубиецът Маасар, отровителят на владиката Дионисия, джелатинът на В. Левски, с особено едно диво и бясно остервенение гонят и мъчат народът ни на сяка крачка, без да помислят, че с това тие сами си копаят гробът. Молим читателите си да обърнат своето внимание на плачевните известия, които прочитаме в една дописка от Кюстендил до "Източно време", и ако на сякой от тях, който като прочете тие жалостни и унизителни за народът ни известия, се не напълни сърцето му със силен и праведен гняв и не поиска да мсти на убийците на народът ни - той не е човек, той няма честно и благородно сърце. Послушайте, господа, думите на дописникът, пък ако ви дава сърце, порадвайте се на резултатите на мирният прогрес в Турция.

"Тука правителството хвана да гледа на българите, говори дописникът, като на виновници на сичките злочестини и безредици, които тука стават или се случват. Из градът ни по разни улици були и турчета бият евреите. Кой е виноват? - Без съмнение българите. У народът пари няма, гладен мре, от което се спрял алъш-веришът. Кой е крив? - Българският владика, казват евреите, и каймакаминът телеграфисва на пашата. И пашата, разбира се, праща, за да изпитат работата, комисии, съставени от разни развратници и пиеници, които само знаят да блудствуват и да пият, а да гледат давия - да те пази бог! Който даде по-много рушвет, той е и прав. Такава била комисията, пратена да разгледа работата и да издири убийците на детето, за което, ако помнят читателите, ние бяхме споменали в един от предидущите броеве на "Знаме", че е убито от чифутските фанатици, за да му земат кръвта за своят варварски обред. "Бимбашията член на комисията от София, се е хвалил, че доколкото стоял в Кюстендил, вода не бил пил. Вино му се носеше от две места: сутрин с бенликът от едното, вечер със стомната от другото." По-нататък говори дописникът: "Едно момче, като минувало през чифутската чаршия, натоварено със сено, биде мушнато от едно турче. "Кой е виноват? Пак българите ли?"

[+/-] ...виж целия текст

Четиримата българи от комисията, като водели, че с пристрастие се дири убиецът на детето направили няколко бележки на комисията. Но за това намерили си белата в торбата. Те били повикани от управителя Маасар паша в София, дето той зел да ги съди за един отдавна вече заборавен въпрос, защо народът не давал на гъркоманите да се ровят в черковата "Св. Мина". Пашата зле псувал четиримата комисари, като казал, че те са дето бунтуват народът, и не ги пуснал да си идат в Кюстендил, дорде не земал от ръцете им писмено обезателство, че ще предават лошите хора на правителството, ако такива има в Кюстендил. (Виждате ли ум и чудо! Виждате ли правосъдие? Ех, ти, ръка, ръка юнашка. Кога ще се размахнеш надясно и наляво?... Но иде той, от синца ни многоочакваният час на кървавата сватба! р.)

Докато ние тука очакваме с нетърпение кога ще се върнат комисарите от София, гледаме един ден и дядо владика да се стяга за път. Някои казвахе, че пашата бил писал на владиката и го е бил мъмрал, дето е бил заповядал на радомирските свещеници да възпират народът да не търгува с евреите, и го бил подканял да иде да смири бунтът в Радомир. И така старият ни дядо владика със старите си кости ходи и си дойде от Радомир. (Ох, бедният, кога ли и него ще да убие или отрови софийският втори Мидхад паша! р.) Ето каква е била радомирската размирица.

Някой си радомирски евреин, който ходел със сергията си по селата да продава, отишел в едно село, дето му били излезли две мющерийки, снаха и свекърва, за да си купят телове и мъниста. В това време се връщал от нива мъжът - свекър, уморен, измъчен и с мотика на рамо. Жените зели да му искат пари за мъниста. Свекърът се разсърдил и казал: "Аз пари нямам данакът да платя и хляб да ви купя, а вие ме задявате за нищо и никакво" Жената, защото упорствала в искането си, яла лобут от мъжът си. Разсърденият евреин, че не можал да продаде, отива в София и с още няколко други евреи подава жалба на Маасар паша, че кюстендилският владика бил заповядал на свещениците да гонят евреите от селата си. Пашата без да земне във внимание незавидното положение на народът от тежките данъци, от голямата оскудност на храната, от нечутата сиромашия, които са спрели търговията, и без да изпита малко по-хладнокръвно работата, т. е. кой е именно свещеникът, кйто е изгонил евреинът, писал на владиката едно строго писмо, а на радомирският
каймакамин пратил заповед да въдвори потребната тишина. Каймакаминът, преди да стигне дядо владика, затваря около 20 свещеници от селата и в деня на Вознесение и св. Константин черковите на много села стояха затворени (В Турско има Танзимат и свобода на совестта? р.) Ще се каже Маасар паща и в тоя случй предпочете един евреин от стариат архиерей и митрополит и от 20 свещеници.

За удоволетворение на толкова злини, които станаха в градът в разстояние на една година, старият каймакамин се замести с нов каймакамин, който, като доде в градът, изпрати едного от българските ази на мезлиша в каазата Крайще, на която от няколко села около 40 фамилии забягнаха в Сърбия, за да издири и изпита причината на това ново злощастие. Главната причина на това е самото правителство, казали останалите селяни, и ние, казали мнозина, ще бягаме,защото не сме си на нищо стопани, ни на честта си, на стоката си, ни на животът си.

Безчестят ни сякъде и сякога. Никога не сме ексик от незвани гости и тежко и горко, ако няма с какво да ги гостим, или нямаме това, що искат да им дадем. Да не сеем – зле, защото не ще има с какво да живеем и да си платим данъка; да сееме – още по-зле, защото няма изкупувание от илтизамджиите. Ако се поплачем нейде, то ще ни стане скъпо и прескъпо : няма само от конакът с хиляди укори и блъскания да се отървем; защото сме принудени секиму и сякъде да се кланяме. Никога не са ни изпущали с надежда, че ще се послуша молбата ни, а по често са ни изгонвали с думите гяури и кяфир (неверник, б.р.). На, казали селяните от Горна Лисина, белиме корите на сухите плодовити дървета, а ги тълчим, варим, сушим и ядем.

Селяните от Грусец изповядали още как нихен един съсед близо до една седмица живял с децата си от трева.“

в. "Знаме", брой 22, 13 юли 1875 г.

Използваната картина е "Ботев и Левски в мелницата край Букурещ" на Георги Недялков

сряда, 5 март 2008 г.

Революция или провокаторство

Toдор Александров*

Под горното заглавие в бр. 1186 на в. «Камбана» е поместена уводна статия, авторът на която се сили да стовари всичката си ви­на за младотурската изтребителна политика по отношение на бъл­гарския елемент в Македония на "няколко надути патриотчета". Ето как казва за обесените в един и същи ден в Щип трима ду­ши и в Кочани петима невинни българи: «Те бяха невинни и тур­ците знаеха за това. Но ги обесиха, защото трябваше да си отмъстят.- А си отмъщаваха заради избити турци от разни чети и заради един-два несполучливи атентата по железопътните линии.» «За турците е безразлично кой ще бъде наказан (невинни хора — наказани, при това със смърт чрез обесване!) за стореното престъпление.»

Авторът продължава: «. . .софийските македонски револю­ционери вършат съзнателно или несъзнателно работата на провокатори , които най-добре улесняват турската власт в нейната опустошителна политика по отношение на бъл­гарите частно и на християните изобщо».

Според тая логика македонските революционери може да се изкарат виновни за изтребителната политика на турците по отно­шение и на гърци, арменци, араби, албанци, друзи и пр., и пр.

Добре, ако така могат да се оправдаят турските власти за обе­сените в Щип и Кочани 8 души невинни българи, «защото си от­мъщавали за избити турци от разни чети. . .», нека попитаме:

1. Кое предизвика турците веднага след хуриета да почнат да фаворизират отново другите националистични пропаганди за смет­ка на българите?

2.Кое ги накара при депутатските избори да употребят на­силие и да дадат на българите само 4 души депутати ? (Скопският санджак според статистиката на Хилми паша има: 87 000 души мъжко българско население, 79 000 — турско и 14 000 — еврей­ско, влашко, гръцко, циганско и сърбоманско. На 50 000 души мъжко население се избира 1 депутат. Турците «избраха» там за депутати 2 турци, 1 българин и 1 сърбин.)

3.За кои «избити от чети невинни турци» и за «какви атентати» си отмъщаваха, като избиха: в Неврокопско войводата Дим. Запрев с още един другар; в Лерин Дзоле войвода; в Скопско войво­дата Васил Аджарларски и четника Саве, в Прилеп 8 души бъл­гари в един ден и други 70—80 души българи, всички бивши вой -роди, четници и ръководители на организацията?

[+/-] ...виж целия текст

Кой провокира турците:
4.За да отнемат училищната автономия на българите и другите християнски нации?

5.За да гласуват закона за безделниците?

6.За да създават закона за сдруженията, с помощта на кой­то закриха българските конституционна клубове и въобще всичка национални легални политически сдружавания на нетурските на­ции?

7.За да прилагат неоформения по законодателен ред чудови­щен «закон» за четите?

8.За да предприемат с най-варварски средства обезоръжа­ва нето, при което избиха десетки невинни българи, осакатиха стотини, арестуваха стотици и прогониха хиляди?

9.Ами мохаджирската политика пак ли българи провокатори им наложиха? (С тая политика изгониха българите от десетки и стотини чифлигарски села и в техните къщи настаниха пришълци мохаджири от Босна,)

Всички изброени дотук факти станаха, когато революционна­та организация беше преустановила своята дейност и не показ­ваше признаци на живот, когато «надутите патриотчета» с нищо не провокираха турците, когато нямаше нито избити от чети невинни турци, нито атентати.

А кой предизвика турците да водят също така изтребителна политика и по отношение на гърци, арменци, албанци, араби, друзи и пр., и пр.?

Че ще се дават жертви, щом се почне революционна борба, това знаеха както нелегалните сили, тъй и организира­ното българско население в Македония. Последното се съгласи на тия жертви, защото и без революци­онна борба жертви се дадоха и щяха да се дават, но жертви напраз­ни, а при революционната борба и ако се дават жертви, поне има надежда, че в замяна на това рано или късно ще се добие свобода и равноправие, без които е невъзможен животът на българите в Турция. Нещо повече, ако революционната организация не отпочнеше борбата и ако нелегалните сили не дадяха на турците «повод за отмъщение», последните са достатъчно изобретателни, за да си създават сами такива поводи, както това вършиха цели две години. Ето нови примери:

1. В Паланечката околия, която е на границата на Българин и Сърбия, миналата година няма никакви чети, никакви убийства и атентати. Въпреки това там станаха най-големи жестокости при обезоръжаването; там се упражни и продължава да се упражня­ва най-голям терор над българското население. Там каймакаминът и жандармерийският юзбашия събираха насила "помощ" за турската флота, пари за телефон (в Паланечко телефон!), пари за нови дрехи на поляците в селата и пр., и пр. Карат насила бъл­гарските селяни да станат сърбомани и да приемат сръбски учи­тели и свещеници, за да се спасят от терора. Там не позволяват на българските свещеници да бъдат по селата, за да извършват требите. Там не може български селянин да отиде при архиерейския наместник или в общинския съвет, преди да наеме за това разрешение от правителството, като каже предварително за каква ра­бота отива, и пр., и пр.

2. В края на м. август м. г. жандарми и башибозуци турци от с. Баня (Кочанско) избиха една нощ в околността на с. Спанчево 5 души българи овчари деца, а сутринта набиха стотини селяни от Спанчево и Соколарци и арестуваха 30 души като виновници на
тия убийства.

3. През октомври м. г. чаушът от Плешенската кула (Кратовско) с жандарми, аскер и башибозуци от турските села Дренък и Рудари нощя изважда от къщите им Мино, жена му и син му от Пробищип (снаха му Достана Василева, родилка, не можейки да ходи, опитали се да я убият в къщата, но случайно останала жива; от раните изгубила само зрението си. Тя дохажда да се цери, ко­гато тук бе председателят на Балканския комитет Бъкстон. Пос­ледният я вижда), Илия от с. Калнище и кмета от Маричино и ги избиват близо до с. Пробищип. Благодарение на случайността, че кога да ги убиват, Миновият син, ранен, успява да избяга от ръце­те на турците и Достана остана жива — те двамата засвидетелствуваха кои са убийците, та не залавяха за тия убийства българи от селата. Разбира се, не заловиха «нито един от турците, макар свидетелите да показаха на властите» падналата през нощта шап­ка на чауша, предводител на убийците.

Авторът на въпросната статия като че дава право на турското правителство, което разполага и със сила, и с власт, да отмъщава на невинни българи за избити турци, а намира за провокаторство, за престъпление систематически унищожаваното и тероризирано българско население в Турция в лицето на своята революционна ор­ганизация да си отмъщава за избити свои братя, за отнета чест, за ограбени имоти, за поругано човешко достойнство, за накър­нено религиозно чувство и пр.

А за да се види «провокация», «революционни опити» или «иг­ра на революция» ли е вършено при миналата година в Македония, достатъчно е да изброим извършените акции и атентати в раз­стояние само на няколко месеца в един революционен окръг на организацията — Скопския :

1.В края на м. юли 1910 г. се нападна жандармерийската кула при с. Пашаджиково (Кочанско). Убит от турците един жандарм и двама ранени. От нападателите — никакви жертви.

2.На 12 август м. г. се опожариха имотите на мохаджирското заселище близо до с. Нивичани (Кочанско) и се избиха няколко души мохаджири.

3.През м. септември с. г. се убиха в Кратовско думбазинът Алия, от когото бе пропищяло цялото българско население в тая околия, и един жандарм турчин.

4. На 15 септември с. г. в село Чурилек (Кочанско) стана сра­жение между 6-членна чета и аскер. От турците паднаха двама офицери и 12 души аскер и много ранени, а от четата 5 души уби­ти и един заловен.

5. На 1 октомври се извърши динамитен атентат на товарен трен между гарите Куманово и Аджарларе. Загуби: релсите на 3 м. дължина счупени, тренът делейрирал, локомотивът повреден, 7 вагона изпочупени, всичката стока разпръсната и повредена и един спират убит. Остатъците от трена, стоящи на мястото няколко седмици, додето дойде от Цариград комисия, която да прегледа и оцени загубите на самото място (за тоя атентат в. «Кам­бана» от 6. X с. г. помести уводна статия, с която поздравяваше авторите за сполучливия атентат, но считаше за такива сръбска или албански революционери, защото мястото на атентата било 14 ч. далеч от кратовските планини, дето могли да отстъпят бъл­гарски четници след такъв атентат).

6. На 9 октомври се избиха близо до гр. Щип 6-те души турци пазарджии, известните зверове за българите Халил чаракчията и др. Тия турци се избиха за побоите и изтезанията, които нане­соха турците на предадените яко овча на заколение от бъл­гарското правителство бежанци по пътя от границата — «Деве-багър»— до селата им. В тоя смисъл се остави и писмо до трупове­те на убитите.

7. На 14 с. м. между гарите Куманово и Табановци стана екс­плозия до един товарен трен. Релсите се счупват, обаче експло­зивът много далеч пред трена, машинистът успява да спре трена, преди да стигне до счупените релси, и по тоя начин предотвратя­ва катастрофата.

8. През декември стана експлозията на адската машина в кумановската гара, вследствие на което влагалището биде разру­шено, един ъгъл от зданието на гарата срутен, всичката стока от влагалището повредена и няколко души убити (тая адска маши­на бе нагласена да експлодира другаде, обаче момчето занася къс­но сандъка, не го приемат за тоя трен, а го оставят във влагали­щето да чака следния).

9. През ноември се избиха трима арнаути воденичари в Кемеро, близо до с. Злетово (Кратовско).

10. На 11 февруари т. г. при с. Пчиня (Кумановско) стана сра­жение между аскер и четата на Цане, състояща се от 4 души чет­ници и 11 души скоро забягнали милиционери. От турците има убити: 1 офицерин (колааси), 1 чауш и 17 души аскери и много ранени; а четата не е дала никакви жертви. Турците в Куманово са погребали много тържествено убития офицерин. На 28 с. м. същата чета, състояща се от 9 души, даде вто­ро сражение в село Долни Стубол (Кратовско). В това сражение от турците са убити: Елмаз чауш, Съдик чауш и 6 др. аскери и много ранене. От четата пак не са дадени никакви жертви. Убитият Елмаз чауш познаваше всички места, пътеки и селя в Кратовската околия. Той беше опасен потераджия, голям рушветчия и стилище за мирните селяни. От него бе пропищяло цяло
Кратовско. Вестта за неговата смърт накара турците в Кратово да затворят дюкяните си и да го оплакват, а българи­те в града, особено по селата са устройвали почерпки и гуляи, задето са се отървали от тоя техен «султан».

Това не са «революционни експерименти» и «провокаторство», тук има — нека позволи да си послужим с неговите изрази — някаква планомерност, някакви системи и някаква последова­телност в работата. И по-нататък в статията се казваше: «И ако-провокаторството на тия своего рода революционери продължа­ва. . . обществото (?) с право ще мисли, че на тия хора с е плаща от известни политически кръгове у нас само за да провокират в Македо­ния.. .» «Ние имаме сведения, че известни политически групировки в България, гузни пред обществената съвест, разтворили са кесии­те си с крадени пари, за да подкрепят провокаторството в Маке­дония и да упражнят с това една политическа диверсия върху събитията у нас. И ако някои от набедените македонски револю­ционери се поддадат на тия нечисти домогвания, ние ще излезем да демаскираме шарлатанството. . .»

По тая своеобразна логика ето де може да се стигне: Знае се,. че «младите» турци повече и от Хамида са разтворили кесиите си» за да уреждат своя шпионска мрежа и да подкупват чужди вест­никари. Авторът на въпросната статия върши известна услуга на турците, като се сили да доказва, че революционното движение в Македония се създав а изкуствено от външни заинтересовани фактори. Как­во следва да се заключи по тази логика?

Нека прочее оставим подозренията към македонските рево­люционери изобщо, българските държавници и България въоб­ще, с което вършим услуга на турците, а ако има факти за ня­какви «набедени революционери», нека ги извадим наяве, за да опозорят заслужено подобни престъпници.

в. "Камбана", бр. 1198 от 17 март 1911 г.

Снимки : http://todoralexandrov.hit.bg/index_bg.html
Първата е плакат с лика на Александров на Македонската патриотична организация (САЩ), а втората е на Тодор Александров и Пейо Яворов, които са били верни приятели и съратници.

*Toдор Александров (1881 - 1924) е един от лидерите на историческото ВМРО. Възстановява Организацията в тежките мигове след Илинденско-Преображенското въстание, както и след Междусъюзническата и Първата световна война, когато ВМРО започва борба срещу новите поробители на Македония - сърби и гърци. Въвлечен е в заговор от Коминтерна, целящ комунистически контрол над ВМРО. Отказва да сътрудничи и малко по късно е убит. Наследен от Иван Михайлов, който подема безскрупулна война с прокомунистическите среди на ВМРО. Александров заявява за себе си на 3 април 1917г. :
"Аз съм оръдие само на идеята за освобождението на Македония и обединението на българския народ. Това съм го доказал с целия си живот, като съм пожертвал за тази идея всичко освен живота ми, който случайно е оцелял". На 2 март българи от Македония откриха паметник на Тодор Александров във Велес, но още на следващия ден той беше съборен, а властите пожелаха да съдят организаторите.

понеделник, 3 март 2008 г.

Излечима ли е нашата болест?

Христо Ботев

В преминалият брой на вестникът си, като говорихме за безотрадното положение на нашият народ, ние с няколко думи дойдохме до заключение, че тоя народ е болен и че болестта му от ден на ден зема по-страшни размери. За да потвърдиме думите си, ние казахме, че здравата и истинната наука е неприменима в нашият робски живот, следователно не принася никаква полза, че трудът, по причина на баснословните данъци, кражби и разбойничества, се не цени и не може да се развие, следователно търговията е невъзможна, и че следствие на сичкото това е сиромашията, която ни убива и нравствено, и физически. Да продължиме сега своето обозрение и да видиме доколко сме били ние прави в разсъжденията си.

Ние казахме, че народът ни е болен, а това може да се покаже някак си остро и обидно за оние гладички мозъци, които са привикнали да четат даже и в иностранната литература химни за нашият напредок, но ние ще да оставиме настрана взглядът на оптимистите и ще да побързаме да попитаме излечима ли е нашата болест или не е? За да утешиме и тях, и себе си, ние ще да отговориме, че е излечима, и за да докажем това, ще да захванеме от край.

Цялата статия тук.

На снимката : Христо Ботев - паметна плоча на Йордан Кръчмаров от 1938 г.

В какво се състои болестта на нашия народ

Христо Ботев

“Да работиме, да работиме, тряба да работиме!” - се чуват гласове от сичките краища на нашето отечество, а народът ни, който и досега още не е можал да разбере разликата между думите работя и робувам, озърта се около себе си и пита: „какво да работя, как да работя и защо да работя? В продължение на цели пет столетия аз съм заприличал на скот от работа, а вие се още ми пеете старата песен, се още ме карате да робувам и се още ме подканяте като вол. Кажете ми какво да работя и аз ще да послушам вашите искрени гласове; само, знаете ли, аз искам такава работа, която да облекчи моите страдания, която да възнагради моят труд и която да ме извади из това гнуснаво робско състояние.”

- Работи! - отговарят нашите хориста, - защото твоите потреби са грамадни, твоите обществени болки са безбройни, твоите учебни заведения са неуредени, твоите ученолюбиви заведения са презрени, твоите общини са разнебитени, твоето економическо състояние е лошаво и сичко у тебе е подложeно под произволът на една несносна и проклета съдба. Работи за да достигнеш до точката на своето умствено, нравствено и веществено възвишение, и ти ще да заприличаш тогава на народ и ще да бъдеш достоен за почит и за уважение.

Колкото и да е глупаво и безсовестно да отговаря човек на прави и искрени вопроси с голи и изтъркани фрази, ние виждаме, че почти сичката наша журналистика и днес даже не се занимава с друго нищо, освен да приглаша на плачевната песен на народът, да му казва какви са симптомите на болката му и да му говори: “Потърпи, то ше да ти премине.”

За да се убеди човек, че тая манера на убеждения и тая метода на лечения не принася никому никаква полза, то с достатъчно е да хвърли един кратък поглед връз днешното състояние на народът, да преброи годините, откакто той е влязъл в пътят на прогресът, и да направи аналогия между неговото прошедше и настояше. Никой не може да откаже, че в продължението на няколко десетки години той не е преминал едно доста голямо разстояние в своето нравствено и умствено състояние, че не е работил, за да развие своите материални сили, и че не е направил жертви, за да излезе из положението на робите; но никой не може да ни докаже, че неговият живот и неговото економическо състояние не са днес оше по-безотрадни и още по-плачевни, отколкото са били преди десет или петнайсет години, и че той не върви от ден на ден се по-бързо и по-бързо към своето съвършено изпадвание. Коя е причината на това?

Болестта сама на себе си не може да бъде причина на своето развитие и тя се не лекува и не спира нито с баяния, нито с плачове, нито с молитви, а с унищожението на оние причини и обстоятелства, които са я родили и които й помагат да се развие. Ако е възможно да унищожите или да отстраните тие причини, то организмът на личността или на народът ще влезе в пътят на своята естествен и нормален вървеж, а ако ли не можете то наместо да губите време и да плачете над развалините на своите надежди, изкопайте гробът на Товия и заровете в него това, щото ви е така мило и драго. Но преди сичко попитайте: каква е болестта на нашият народ, кои са причините на нейният прогрес, излечима ли е тая болест, коя е методата, която се рекомандува от здравият човешки разум? Ето вопроси, от които би трябало да се не боят нашите литературни синигери и нашите политически врабци и които би трябало да се решат колкото е възможно по-скоро. Ние казваме по-скоро, защото знаем, че колкото по-дълго време се продължава една болест, толкова повече тя става опасна и неизлечима.

[+/-] ...виж целия текст

Но да пристъпиме ние да отговориме на гореказаните няколко вопроса. Болестта на нашият народ се заключава в онова състояние на работите в Европейска Турция, което е докарало поробените от нея народи до такава висока степен на сиромашия, която не позволява човeку да мисли за друго нищo освен за начинът, с който в поте лица да изкара своят оскуден насъщни хляб. Българският народ се намира под натискът на едно такова несносно и безчовечно иго, което му не позволява да се развие нито в умствено, нито в нравствено, нито в материално отношение. Неговите училища не отгова­рят на обществените му потребности и на своето назначение затова, защото по причина на лошавото економическо със­тояние на населението, тие нямат и не могат да имат достатъчни материални средства за поддържание и защото освен варварските преследвания от страната на турският деспоти­зъм тие страдат още и от това, че оние, които добиват своите познания в тях, не могат да употребят тие познания за никак­ва и нечия полза.

Търговията в Турция не може да прави конкуренция със систематическото разбойничество на правителството и не може да съществува и да се развива при несигурността на животът и на имотът, при баснословните мита а данъци връз произведенията на страната и при оние неразбрани права и привилегии, които се дават на чуждест­ранните експлоататори пред производителният труд на робо­вете. Разбира се, че при такова състояние на търговията или, по-правилно да кажеме, на размененнето на трудът и на услугите, никакъв занаят, никакво изкуство и никакво мате­риално благосъстояние е немислимо и невъзможно в Турция. Даже земледелието и скотовъдството, които според плодоро­дието на земите на Балканският полуостров са главният поминък на нашият народ, са много в по-лошаво състояние, нежели дето и да е в Европа, у нас то е станало символ и емблема на робството, а думата „хора” или „хориати” има еднакъв смисъл а равно значение с думата “илоти”. А там, дето на човекът са вързани и ръцете, и краката, и дето той не намира в какво да употреби своите знания и познания, то образованието, което въобще служи за ричаг на човеческото щастие и благосъстояние, не преминува през границите на една проста и безполезна грамотност и не служи за друго нищо, освен за това, за каквото служи сяка една мода и сяка
една розкош.

И наистина, кажете ни, молиме ви се, каква кариера може да има един образован и развит човек у нас? Но преди да ни отговорите на тоя вопрос, ние ще да укажеме на нашите учители журналисти, литератори, попове и на нашето младо поколение и ще да ви попитаме: не висят ля синките тие господа на шията на народът така също. както висят гирите на часовникът, които ако и да го карат да върви и да се движи, но не могат да го и изведат из състоянието на машината и из колеята на робството? Каква полза са принесли и могат да принесат на народът ни голите думи: наука, знание, обра­зование и просвещение при онова диво угнетение и при онзи безчовечно варварски деспотизъм, който е обградил нашето отечество от влиянието на сяка една здрава и нова човеческа идея и който, като вампир в темнината, смучи нашата топла кръв, нашият живот я нашите даже мозъци из главата? Ние виждаме, че резултатите на нашият 50-годишен прогрес са сиромашията, пиянството, развратът и сичките други атри­бути на прехласнатата европейска цивилизация. А това не е ли болест? За да отговориме по-нататък, ние ще да продължиме своето скръбно, неприятно, но нужно и интересно за нашата партия обозрение.

в. “Знаме”, г. I, брой 10 от 2 март 1875 г.

На снимката : Христо Ботев - дърворезба от Патриотическата стая в Даскаловата къща - Трявна