петък, 30 май 2008 г.

Kаулбарс и плодовете на неговата мисия в България

Захарий Стоянов


Христо Грънчаров, народен представител - удушен и насечен
на парчета.
Христо Зограф, също народен представител - убит и мозъкът
му човъркан с ножове.
Димитров, околийски началник - хвърлен от моста в реката,
гдето станал на парчета.
Папукчийски, учител, съсечен с ятагани!
Варварството е извършено в Дупница на 28 Септемврий във време на изборите.

Четвърти път е тоя. Четвърти път е тоя, как жестоката съдба и подлите обстоятелства са ме принуждавали да пиша некролози на наши български мъченици, на наши народни хора, паднали сиромаси от сребърната рубла на руското правителство! Дядо Райчо, поручик Сербезов, поп Ангел Чолаков - где ги? Знаят читателите - да им не дигаме гнилите кости!

Брат брата да убива, българин българина да коли! Чуло ли се и видяло това? Има ли подобни свирепи примери в горчивото наше минало? Кървави въстания и смутове сме видели, десет села като са горели от един път сме присъст­вували, жени и деца като се колят сме гледали, стотина семейства като са оставали под ясното небе сме участвували - ни пример, ни факт на подобие, българин българина да убива. Чужда е нашата история на тия варварски обичаи!

[+/-] ...виж целия текст



Защо сега такова убийствено противоречие? Кой изпи кръвта на горните наши братя в Дупница? Питайте оня побеснял касапин, когото казват Каулбарс, искайте сметка от Гирса, от онова сатанинско чудовище - Каткова! Те и тяхната нова рубла - в гърлото им да се налее - изпиха кръвта на Грънчарова, Зографа, Димитрова и Папукчийски.
Какво искате от нас, нещастните, Вие, Царю честитий? Защо Ви бяха Вам нужни тия жертви? Това ли е Вашето православие, славянство, братство, християнство и покрови­телство? Тия ли са благата, с които Вие ще обсипете България? С кървави жертви, с ножове и с рубли добива ли се влияние, почит и уважение? Какво Ви е съгрешила мъничката България? Ако сте силни, защо не поведете храбрите си войски да ни затъпчете от един път. Защо това изтезание? Не Ви ли стига Вам една жертва - Княз Александър, когото Вие извлякохте от палатите му по бели гащи? - Помнете, че има и друг самодържец, който зорко следи на нас!...

Коварните интриги на коронованите нихилисти можаха да сполучат само с най-развалените и прости градовце: Хаджи-Елес, Нова-Загора, Дупница, Троян и пр., тия градове, които тъмнеят в българската история. Това е утешително.

Както миналата година по време на изборите в Тракия, така и сега на 28 Септемврий, планът на руските нихилисти е бил такъв: като се състави вече избирателното бюро, пияна и подкупена тълпа да нападне. Също е било в София, Дупница и пр. До 12 часа в Дупница изборите вървели редовно, Хр. Грънчаров бил председател. После се задава скрита тълпа подкупени македонци, която хайдушки напада и почва да убива. И авторът на тия тълпи - руската дипломация - после пише ноти до силите, че изборите станали с терор и насилие! Подлост, гнусота! Когато се разнесе горчивата новина, че някои гарнизони в България се възбунтували против правителството, подкупената руска преса издаде глас на небивало тържество. Ликува и се радва тя животински, че ще потече из България кръв! О, братя искариотски! Вие сте Астраханска чума в нашето отечество!

А Вам, мъченици, четири руски жертви - да Вие е лека пръст, братя! Познавам двама от Вас. Колко Вие сте викали: „да живей руский Цар, наший покровител!" Сиромаси! Поклон на дяда Райча и на поп Ангела! Кажете им: „и ние паднахме от руска рубла!" Утешете Раковски, Хаджи Димитра, Ботева, Бенковски, Левски, Ангела Кънчева, Любена, Волова,
Каблешкова и др. Кажете им, че България живее, че тя тлее в лицето на всякакви царски слуги, че тя ще да издъхне със свети думи на устните: свобода и независимост! - Бог да Ви прости!

Русе, 6 Октомврий 1886.

На снимката: дейци на Съединението, Захарий Стоянов е третият от ляво на дясно сред седналите на първия ред.

Мои братия

Любен Каравелов

Да достигне човек пълно независим живот и да бъде достоен да носи име човек, трябва му първо и първо образование, твърда воля и здрав ум, за да може да разбере по кой път да върви. Само тоя народ може да бъде роб другиму, който стои по-ниско с образованието си от своя господин. Ние, българете, робуваме петстотин годин най-тежки ярем, преклоняваме коляно пред най-варварския и най-дивия народ на света. И защо?

Първо, защото доскоро бяхме малко образовани; второ, защото нямахме съгласие между себе си; и третьо – не бяхме още в състояние да разберем кой е наш приятел и кой е наш враг. Но с последните петнайсет годин българският народ се събуди от дълговечния сън, просвещение и книжевност се развиват бистро и нашите господари останаха далеч от нас. Несъгласия и вражди, които досега гризяха нашите сърца, в сегашно време се губят малко по малко и от сичко се види, че ние имаме светла бъдъщност. Народ и господарство, кои не са в състояние да вървят напред, кои се гнушават от образование и наука, трябва да паднат, да се изгубят и да дадат място другиму да живее и да бъде полезен себе си и другиму.

Нашите господаре, както е познато секому, не са за нищо: нямат ни книжевност, ни наука, ни образование, ни ум и разум, а без тие качества не може да се управлява господарство. Мнозина наши братия мислят, или барем говорят, че ние може да се сложиме с турците, да коронишеме султана с българска корона, да му плащаме данок, но да имаме свои закони и свое самоуправление. Но аз мисля, че само луд човек може да вярува, що това може да бъде.

Секи от нас знае, че в Турция няма закони, няма правда, няма човечество. Ако днес цариградското правителство издаде закони, то утре ги унищожава; ако султанът обрече днес, на другия ден заборавя или се отрича от своите думи. Доста е нам да погледаме какви комедии се разиграват в Цариград с нашия църковни въпрос; доста е нам да помислим каква полза ни са донесле хатихумаюните, хатишерифите, гюлханетата и пр. Турчин е турчин, него ни Бог, ни дявол не може да го направи човек. Кръвожадност, фанатизъм, ненавист към гявурите – ето турските достойнства. Дорде са турците мохамедани, до тогава тие не могат да бъдат люде. Алкоран и човек нямат между себе си нещо общо. Що видим у учениците Мохамедови? Разврат, многожество, олане, тъпоумие и пиянство и пр. Може ли, кажете ми, чист и честен народ да има нещо общо с такива люде?

[+/-] ...виж целия текст



Не, братия, оставете всичко настрана и търсете братство между себе си и между своите братия, които търпят също както и ние. Българи, сърби, ромуни и гърци трябва в сегашно време да подадат един другиму братска ръка и с общите си сили да откупят отечеството си, ако иска секи из тях да достигне свойто слобода. Тие четири народа търсят слобода, желаят спасение, а имат едни общи врагове и ако се карат между себе си, то помагат на своите душмане. Нашата вражда против гърците трябва сега засега да се остави настрана и да се гледа общата цел. Кога ние бъдем слободни, тогава ние можеме да се препираме и да делиме това, щото имаме; кога бъдеме слободни, тогава и вражда не може да бъде между нас.

Ние имаме дело с гръцкото цариградско духовенство, а не с гръцкия народ, сама Гърция се е отделила от фанариотския патриарх и има своя независима йерархия, а ние сме българи. Ние, българите, търсим пълна слобода, а дека има пълна слобода, там няма вражда и несогласия. Сърбин може да живее, както му е воля; грък да живее гръцки; а ромун – ромунски. Тия места, кои са населени с българи – български. Ние желаем пълна слобода и затова не щем да ни се покорява и да ни робува други, така също не щем и ние да се покоряваме и робуваме другиму. Не да променим султана искаме ние, а да бъдем слободни. Историческо право, Византийска империя, Симеоново царство, Душанова круга и пр. нямат място там, дека се иде за слобода и живот. Погледайте на Швейцария и Америка и вие ще видите, че счастието човеческо се заключава не на скиптер и трон, не на корона и монархия, а на чиста човеческа слобода. А има ли по-счастлив народ от американците и швейцарците?

Аз отговарям: „няма“. А в Швейцария живеят три народа, които никак не приличат един на други по характера си: немци, италианци и французи. А в Америка живеят заедно петдесет народа и петдесет вери. Ние търсим пълна слобода, слобода народна, слобода лична, слобода человеческа; който мисли също, що и ние мислиме, той е наш брат. Ние своето не даваме и чуждото не щем; кой желае да земе чуждо, той не ще и слобода, той не е слободен човек, а деспот. За да бъде човек слободен, трябва да желае слобода и другиму. И така, мои братия българе и сърбе, ромуне и гърци, подайте ръка един другиму, забравете ситните вражди, полюбете секиго, който търси слобода, за да полюби и той вас. Подайте ръката си секиму, който каже да е наш брат и мисли също като и ние, и напред, братия, напред.

1868, 1 януария В Пештанската темница.

Публукавана във в. "Народност", г.II, бр.16, 9.03.1869 г. Препечатана в сръбския вестник "Застава".

На снимката е паметникът на Любен Каравелов пред бащината му къща в Копривщица.

четвъртък, 22 май 2008 г.

Народността на македонците

Кръсте Мисирков*

Статията на г. Арсени Йовков "Българи в Македония", поместена в брой 1 на "20 юли", като че ли отново подига въпроса за народността на македонците, като го разрешава с неопровержими доказателства в полза на българското племе. Авторът на въпросната статия, в една друга своя статия, поместена в последния брои на в. "Пирин", се изрази, че македонския въпрос има до тогава, до когато има българи и българско национално съзнание в Македония и че в интерес на всички други народности в Македония важно и необходимо е да има българи в Македония. В последната статия г. Йовков се изрази дори, че ние македонците трябва да бъдем по-голями българи от са­мите българи.

Тези две интересни статии на г. Йовкова ни дават повод да се спрем върху въпроса за народността на македонците и върху ролята, която тоя въпрос е играл и ще играе в историята на Македония.

Началото на XIX в. завари в Македония гръцко духовенство и българс­ко национално съзнание между по-събудените македонци, които ръка за ръка с българите от България и Тракия поведоха борбата за национална просвета и национална църква. Това духовно и национално единство на мизийци, маке­донци и тракийци предшествува и последва създаването на българската ек­зархия и освобождението на България.

Сърбите позавиждаха на българите и по някои други теоретически и практически съображения почнаха да оборват европейските, македонски и български твърдения, че македонците са българи и с това те първи постави­ха на масата на учените въпроса за истинската народност на македонците. Би било неблагоразумно да отричаме, че задачата, която си поставиха сърбите, е немаловажна и че успехите, които те постигнаха благодарение на своята необикновена упоритост и строга систематичност, са колосални. Сърбите не пренебрегнаха нито едно от средствата, които им предоставяше съвременната им наука: и общото езикознание, и сравнителната грама­тика на славянските езици, и историята, и археологията, и устната и писме­на народна словесност, и географията, и дипломацията не бяха пренебрегна­ти от сърбите в тяхното стремление да оборят увереността в българския характер на Македония. И в резултат те завладяха по-големия дял от Македония, която им се даде като земя, населена от сърби, даде им се от ония, които до последно време единодушно признаваха българския народнос­тен характер на Македония.

[+/-] ...виж целия текст



Обаче въпросът за народността на македонците с това не се свърши. Сърбите постигнаха само едната половина от своята задача: те успяха да заблудят западно-европейците и да завладеят Македония. Но самите македонци, завладяни от тях, не са духовно победени и се съзнават като народ, отличен от сърбите, който се съзнава ясно и иска да си запази своята индивидуалност.

Тук е опасността за сърбите, тук е силата на македонците, тук се крие и историческата роля, която има да играе за в бъдеще въпросът за народнос­тта на македонците.

И ролята на българи и сърби в развитието и разрешението на тоя въпрос сега е напълно противоположна на оная преди балканските и светов­ната войни: сега за сърбите теоретически не съществува този въпрос, как­то не съществува и Македония в границите на Югославия; за България има Македония, както и съществува и въпрос за народността на македонците, които днес българската наука с по-голям от сръбския успех би могла да подеме, да популяризира и да му даде подобаващото му значение.

Но българинът не обича филология и история, той не обича да бъде упрекван в шовинизъм и готов да живее на всяка цена в мир със съседите си, па дори и тогава, когато те искат да присвоят, половината от неговата къща, от неговия двор.

А за Македония мнозина "просветени" и пет пари не дават. Те не я познават. За тях тя е страна с камъни и диви ябълки... Ето защо българска­та опозиция не е опасна за сръбското владение на Македония. От тази стра­на сърбите се гарантираха и с ред международни договори и с такива с България.

Но ето, че се раздават викове на самите македонци: ние сме българи, повече българи от самите българи в България... Вий сте могли да победите България, да и наложите каквито си щете договори, но с това не се изменя нашето убеждение, нашето съзнание, че вий не сме сърби, че ний досега сме се казвали българи, тъй се казваме и днес и така искаме да се казваме и в бъдеще. Искате ли отстъпки от нас? Искате ли да сме по-малко българи от самите българи? Да ви отстъпим? Отказваме се да бъдем тъй безразлични към националните си интереси като други. Ние не можем и не трябва да поддържаме мизийците във всичко, защото мизийската логика, техните на­чини на действие довеждат до сръбско-български договори и спогодби за Македония, довеждат до договори като сръбско-българския в 1912 година, като Ньойския. Ние ще бъдем повече македонци, отколкото българи, но ма­кедонци със свое отлично от вашето сръбско самосъзнание, със свое истори­ческо минало, със своя литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско национално училище, със своя национална църква, в която наци­оналното и религиозното чувство на македонеца да не бъде оскърбявано от лика и духа на сръбските светии, като "св. Сава".

Сърбите много добре познават и сега, както и преди, значението на въпроса за народността и народностното чувство на македонците, ето за­що чрез асимилация на македонците искат час no-скоро да се избавят от него.

Но всичко напусто.

Наричаме ли се ний българи, или македонци, ний винаги се съзнаваме като отделна, единна, съвършено отлична от сърбите и с българско съзнание народност, която ще знае да наложи волята си в борбата за човешки права на македонеца.

в. "20 Юлии, Македоно-Одрински лист", I, бр. 5, 11 Май 1924 г. Още статии от Мисирков тук.

*Кръсте Мисирков (1874-1926 г.) е роден в с. Постол, Ениджевардарско. - публицист, историк, славист. В Македония е възприеман от някои учени като "баща на нацията", тъй като през 1903 г. издава брошурата "За македонцките работи", която застъпва македонистки тези. Публикува и статии в печата с подобни възгледи. Почти успоредно с това публикува и пробългарски статии граничещи с шовинизма - момент от дейността на Мисирков, която рядко се споменава в Македония. Противоречията в публицистиката на Мисирков могат да се видят в оригинал тук.

В края на живота си Мисирков се отказва от македонистките си тези и застъпва пробългарски.
През 1917 г. е избран за народен представител в Бесарабския парламент "Сфатул църей" като представител на българското и друго малцинствено население. След края на Първата световна война се връща в България и работи в Етнографския музей в София, а по-късно е учител и директор на гимназията в Карлово. Завършва живота си в Копривщица.

Българи в Македония

Арсени Йовков*

Откакто бушува по балканските земи завоевателният бяс, специфично явление е за всички балкански мъже, за целия онзи хор от политици, журналисти, учени и общественици да поставят етнографията в услуга на своята политика и географията в услуга на своите икономически на­соки. По тоя начин балканската завоевателна политика е създала един своего рода завоевателен специалитет, по силата на който в името на едни или други интереси да могат народностите да се метаморфоризират за един миг, а цифрените данни за народностите да получават свойството на чудесата — от милиони да се обръщат на нула и от нула на милиони. Така прочее ев­ропейските зрители, изправени пред балканския трагикомически театър, виждат под магическите ръце на сценичното фокусничество ту българи към Нови пазар и Драч, ту гърци от Дунава до Егея, ту сърби от Бело-Сърбия (пардон — Бесарабия) до Тесалия и в зависимост от това — Вар­дарската долина продължение на Моравската, Тракия продължение на безгръбначна Гърция, а Струмската и Маришката долина — български копия, които трябва да късат безгръбначната твар, заложила се пред бъл­гарската врата.

И едновременно с тия явления из цилиндрите на балканските тия фокусници излизат ту българо-татари, ту българо-славяни, ту старо-сьрби, ту българогласни, ту погърчени славяни, ту посърбени българи, ту по-българени сърби и ред още специалитети, с които един ден на Балкана бихме могли ла видим н китайци, стига да можеше Китай да счете доли­ната на Вардара за продължение на Янт-Се-Киянг.

Дo когато в политиката няма морал, когато сегашните държави счи­тат народността за борсов артикул, не е никак чудно, че държавните канцеларии и техните барабанчици — преса и наука, са цилиндровани фокус-ници. Ех, панаир са Балканите. Изредиха се на него и Турция, и Бъл­гария, а доде ред вече на Сърбия и Гърция. . .

И не чувате ли техните отчаяни панаирджийски крясъци? Не виждате ли сръбската наука в печалното положение на панаирски палячо? Но не виждате ли и публиката, която ръкопляска, без обаче да му вярва?

Наистина тежък е товарът на кражбата. И Сърбия, и Гърция, които се награбиха доволно много с балканска плячка, са принудени сега да патентоват и изобретения на научните лъжи, за да прикрият с тях краж­бата. Тъй се обяснява всичката тая родилна мъка, която мъчи напоследък сръбската преса и нейните душеприказчици на Запад в тяхното стремление да оправдават кражбата.

[+/-] ...виж целия текст



Но когато днешната Сърбия отиде в Ньой, за да грабне дял от пляч­ката, не взе ли в торбата си някое шило, което за зла нейна чест не се крие в нея, защото на всеки друм и кръстопът показва острието си? Не видя ли сръбската държава, че в името на интересите не се създава право, в името на алчност не произлиза народност, че в името на лъжата не може да се скрие от света съществуването на българската народност в Маке­дония!. . .

По-скоро Сърбия добре вижда всичко това. И колкото по-добре вижда, че асимилацията на българския елемент би й създавал етнографски права — толкова повече и онова страшно напрягане на книжовници, вестникари и държавници, за да убедят света, че в Македония българи няма. Сериозни дори вестници като „Трговински гласник", който пледира общата кауза на югославянското обединение, приглашава в хор, че Македония носела сръбска култура и сръбски исторически характер.

Всичко това са обаче доводи толкова плитки, колкото плитки биха били доводите на ония, които ще твърдят, че македонците са кумани, за­щото има град Куманово, или защото наистина ще намерят там и кумански знаци и признаци.

За истинската наука обаче, за истинската историческа правда фак­тите се нижат не така, както ги представят сърбите. И ето:

1. Още с явяването на славянска писменост и славянска книжнина при св. Климент Охридски македонските славяни имат физиономия на българи. Не знам дали и тогава някоя българска екзархия или някоя комитска чета не е направила св. Климента българин, ала всички послешни жития на св. Климент и всички писания за него от охридските архиепи­скопи го третират като български пастир на българско население.

2.Българският цар Самуил, родом бърсяк от Македония, съвсем не се нарича сръбски крал, а български, тогаз когато сръбският крал Душан наистина се коронясва в Скопие, ала след като доде тамо за завладяване. То е все едно, както щеше да се короняса цар Фердинанд в Цариград ,ако неговата заръчана в 1912 г. златна колесница беше наистина стигнала до Златния рог.

3. Самите гьрци не нарекоха цар Василий „сърбоубиец", a българоубиец. А 15-те хиляди ослепени войници бяха македонски славяни от При­леп — Преспа и тях именно третира терминът "българоубиец"

4.Охридската архиепископия дълго време просъществува едновре­менно със сръбската Печка патриаршия. Защо първата не стана съставна част на втората, ако населението в Македония бе еднакво с онова в Сърбия?

5.В Българското възраждане Македония взе такова деятелно уча­стие, каквото сръбското Косово не е взело във възраждането на Сърбия. Преди да съществува екзархия, македонските славяни свързват всичките свои духовни борби с ония на българите от Мизия и Тракия и избират за средище на тил борби Цариград, макар и да имаше тогава сръбска дър­жава до вратите на Македония.

6.Македония дава в общобългарската книжнина видни поети, като братя Миладннови, Райко Жинзифов и Григор Пърличев, и то преди съ­ществуване на Българската екзархия.

7.Из западномакедонските славяни излизат и първите борци за бъл­гарска духовна независимост, като например Кирил Пейчинович и Парте­ний Зографски, първият от Тетовско и игумен на Лешовчкия манастир, дето почива и днес, вторият от Галичник, а български митрополит в Пи­рот, дето почива и днес. Странно нали? От Македония. . . български вла­дика. . . пак в Пирот! Защо българският дух от Македония е навлизал в сръбски периметри, а сръбски дух в Македония не виждаме никак?

8.Ако обичат сърбите, нека идат в скопската стара черква „Св. Спас". Там под иконостаса на художествената дебърска резба ще прочетат над­писа на резбаря: „Първи майстор Филипов от Гари и Макарий от Галич­ник, бугари дебрани от Маларека 1824 год." Нека запомнят сърбите — 1824 г., т. е преди 100 години!

9.Сърбинът Вук Караджич няколкото събрани от Македония народни песни нарича ги „Бугарски наролне песме". Босненският сърбин Стефан Веркович сам в 1860 г. издаде в Белград сборник „Песме Македонских бугара".

10.Самите сърби днес не разбират македоно-българското наречие и карат местните жители да не „причат" по бугарски. Самият министър на вероизповеданията във Велес г. Янич в публично събрание казва: „преждеговорившите оратори говориха по български, ала. . ." Македонското на­селение именува „Скопие", сърбите обаче го именуват „Скоплье"; маке­донците произнасят „Битоля", сърбите — „Битоль". Не бе ли същото, ко­гато маджарите именуваха хърватското „Загреб" на „Аграм" и словенската „Любляна" на „Лайбах"?

11. В 1868 г. в Белград е отпечатана от сърбина Чеда Миятович цветна етнографска карта на Балканския полуостров, където населението в Ма­кедония е показано като българско. Картата е приложение на книгата „Пътуване по словенским земляма Турске у Европи од г-ца Миер Ма-кензи и Ирби." Показани са в тая карта и турското население, и гръц­кото и албанското, ала от сръбско нито помен. Как тъй сръбската наука тогава, съществуваща в едно време, когато българска още нямаше, не на­мира в Македония сърби, а после се родиха те току-така наведнъж?

12. Международни договори н политически актове, които признават славянското население в Македония за българско, имаме:

а) Сан-Стефанският договор от 1878 г.;
б) Сръбско-българският договор от 1912 г.;
в) Султанският ферман от 1870 г., с който се учредява Българска екзархия, дата, когато българска държава не съществува, а до самата Македония съществува „Српска Княгевина". Прочее договорите ли съз­дават народности или народностите предизвикват договори?

13.Македония даде на българското племе и на българската държава учени, професори, писатели, журналисти, държавни мъже, общественици, духовници — и всичко това е един брой, който не може дори да се изчисли. Политическа полза Македония наистина не е видяла от тях — полза има само общобългарската култура, ала колко творци на сръбска култура е дала Македония? Колко местни административни чиновници, колко местни учители, колко местни владици днес има сръбската държава в Македония, за да ни докаже, че наистина населението е нейно?

14.От 40 години ето македонското население емигрира: гръцкото — в Гърция, арумънското — в Румъния, турското — в Турция, албанското — в Албания, българското — в България. Днес в Гърция има около 100 000 емигранти гърци от българска и сръбска Македония, в Турция — 200 000 емигранти турци, а ще станат и половин милион, в Албания — около 60 000 македонски албанци, в България — 300 000 македонски българи, в Ру­мъния — 50 000 арумъни. Е, добре, колко македонски емигранти от тур­ско време Македония е пратила в Сърбия, колко македонци се заселват и днес в Белград, Ниш, Крагуевац, Валево, Шабац, когато всеки град на България, всяко село на България ежемесечно приема нови и нови маке­донски емигранти.

15.В Балканската война македонската емиграция образува македон­ското опълчение, в общата война — македонска дивизия, всичко това из­ключително от македонски редници, македонски подофицери, офицери и генерали. И не само македонците в България, но и ония в Америка додоха в България, та се зачислиха в тия части. Чети от същите предвождаха българската армия по Струма, сръбската по Вардара и гръцката към Би­стрица. Когато обаче се свърши войната, тия четници намериха сръбските и гръцките затвори, т. е. постъпи се с тях, както се постъпва спрямо неедноплеменници.

16.Македонски славяни емигрираха в Южна Америка. Ако тука в България има нещо, което да ги заставя да се казват българи, защо те, които не са видели даже България и са „освободени" от Сърбия, се наричат и в Америка българи, образуват братства за освобождението на Маке­дония и излагат на рискове даже своите интереси в Македония? Защо ма­кедонски студенти във Виена, Грац, Берлин, Прага, Женева, дето учат свободна наука, се наричат българи и образуват македонски дружества? Могат ли ни каза сърбите подобни примери в своя полза?

17.Френските военачалници на македонския фронт, дори генерал Са­рай, публично в печата се изказаха за българския характер на населението. А един парижки професор от Сорбоната г. Мазон наскоро излезе с цял том македонски приказки и поверия —фолклорен български материал из Македония, чието население сам авторът определя недвусмислено за бъл­гарско.

18.И най-сетне — нали на лъжата краката са къси — победителите от Париж и Ньой в своето желание да дадат Македония на Сърбия и Гърция не можаха да избягнат късоногието на лъжата, та сами признаха бъл­гарщината в Македония. Към договора за мир в Ньой „хитрият" критянин Венизелос забрави, че пледирайки гръцките интереси, от лоялност не трябваше да вреди на сръбските. А той не само ги повреди, во в Ньой отрече с договор, че в Македония има сърби. Така той наложи на България една конвенция за размяна на населението: българите от Македония ще прибира България, гърците от България — Гърция. Как? Значи славя­ните от „сръбското" Гевгели надолу и пр. са българи? Значи оттатък Би­толя, отвъд „сръбска" Битоля в Леринско и Костурско са българи, а по-насам към България — в Прилеп, Велес и Щип са сърби? Това профе-сорска теория ли е, политически шантаж ли е или фатално противоречие на двама крадци, които не са се дори споразумели как да лъжат? И ето сега леринските българи от Секулево, Неволяни и Върбени ще се пращат в България, а чистите „сърби" от Кърстсфор, Бухово, които отстоят на 20 км от първите, както и ония от Царево село, Малешево, Кочани, ще стоят по местата си като сърби, защото такава била политическата теория на Ньой. В Южна Македония се грабят имоти в името на българофобията, а в Сръбска Македония се дирят паметници от сръбски характер и ако се намери един сърбин с два до тях кумански паметника, три римски, четири илирийски, десет български — пак Македония се обявява от сръбската книжовна мисъл за сръбска.

В сръбската Скупщина се провикват: „няма българи, няма македонци", а в камарата в Атина бившият мниистър-председател г. Кафапдарис, от­говаряйки на България, се провикна: „Българският елемент в Македония живее при добри условия и затова никакво оплакване досега в смесената комисия по изселването няма."

За сърбите обаче не съществуват горните аргументи и хилядите още такива, що бихме могли да наведем. Те считат, че имат право на Македо­ния най-сетне затова, че са лели за нея кръв, че дали две дивизии при Одрин. Като че македонците не леят кърви и сълзи от 40 години насам за свойта самостойност, като че ний сме пазарна вещ, та да могат да търгуват с нашата кожа. . .

Господи, не ще ли има край на това робско тържище, комуто охотно служат и държави, и политици, и търговци, и академици, и интереси, и наука? Не ще ли дойде новият Исус, който с бич в ръка да разгони всич-ката тая смрад, що петни храма на човечеството и олтара на истината?

В. "20 юлий, Македоно-Одрински лист", бр. 1,1924 г.

*Арсени Йовков, (1882-1924), от с. Селци, Дебърско - публицист, поет, преводач. Още като ученик влиза в редовете на ВМОРО. Взима участие в Илинденското въстание. Редактор на вестниците "Илинден", "Пирин" и "20 юлий" издавани в София. По време на Първата световна война е назначен за кмет на Прищина. Противник на правителството на Стамболийски, Арсени Йовков се отнася положително към Майския манифест от 1924 година и идеята за сближение на ВМРО с комунистическите сили. След убийството на Тодор Александров и последвалата кървава разправа в редовете на ВМРО е убит от симпатизанти на Иван Михайлов - по време на Горноджумайските събития през 1924 година.

неделя, 18 май 2008 г.

Българският народ трябва сам да потърси свободата си

Христо Ботев

Минуват дни, години тежки,
пъшка в неволя нашият народ;
там падат живи жертви човешки,
там няма, братя, свободен живот!

Мрачна и гнуснава е била историята на нашият народ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение. При­тиснат от едно варварско и крайно безчовечно иго, оби­колен от враждебни на неговото съществование елемен­ти и водим от балдевските, битолските и добруджански­те просяци на нашата калпазанска политика, литерату­ра и журналистика, той е достигнал нравствено до по­ложението на скотовете, материално до положението на
класическите илоти, економически до просяшка торба, а умствено до оная степен на историческа глупост, про­тив която духът на новото време, пророците и апостоли­те на социалния преврат в Европа и здравият човечески разум се борят още от началото на първата французка революция.

С други думи, българският народ е роб на турците, роб на себе си, роб на металът и роб даже на своето образование и просвещение. Погледнете на неговият воловски труд, на неговите безчовечни страдания и на него­вата даже физиономия, и вие тутакси ще да се уверите, че той действително „работи като вол, събира като пчела и живее като свиня". Разбира се, че това негово полoжение може и да се харесва на оние негови паразити, които се не срамуват да се наричат патриоти и на които е твърде широко около шията, за да доказват, че преди всичко друго нему е потребна наука, образование, знание, просвещение и азбука в свободата, но в катехизисът на страждущите и на недоволните тие земени назаем думи нямат никакъв смисъл, никаква правда и ако щете, заключават в себе си даже отрова за неговото бъдъще съществование на Балканският полуостров. Наистина, доста много се е писало и се пише от чужденците за нашият характер, за нашето трудолюбие, за нашите способности и за нашият прогрес в културата, но поч­ти секи един от тие писатели е доказвал и доказва математичеоки; че за да се развият нашите небутнати сили и за да достигнеме ние да бъдеме действително „немци на юг" или „англичани на возток", то тряба да строшиме варварският турски ярем, да отърсиме яката си от това безчовечно робство, което прояжда сичката произво­дителност на нашите сили, и да издигнеме на босфорският булевард зданието на свободната южнославянска конфедерация.

[+/-] ...виж целия текст



Такива са почти заключенията на сичките приятели на нашият народ, такава тряба и да бъде програмата на неговите действия и стремления. Но кажете ни, молиме ви се, кой от нас е разбрал неговото печално и страшно положение, кой е усвоил съветите на истината и на сво­бодата и кой е казал барем две чести и искрени думи на народът си, т. е. да му разкаже що мислят за него чужденците и що е той длъжен да прави, за да излезе из своето робско състояние?

Освен из лагерът на нашата емиграция, в която сякога са се намирали честни и праведни души, и освен от бесилниците на турското безчовечие, ние не сме чули никого другиго да каже на нещастният български народ: "Чуещ ли? Турция вече умира, и ако ти не срутиш сам зданието на нейният деспотизъм, то то ще да [се] струполи само връз тебе и ще да те погребе на веки веков!" Наистина, в продължението на последните 40 или 50 го­дини българският народ няколко пъти е дохождал ин­стинктивно до това убеждение и няколко пъти се е улавял за своето ръждясало оружие, а в последните десет години неговата емиграция направи доста решителни опити, за да запали огънят на Балканския полуостров, но сичкото това е посрещало спънки не само от страната на европейската дипломация и от страната на съседните с нашето отечество малки държавици, но и от страната даже на нашите така наречени шарлатани дуалисти. А това скръбно и отвратително състояние на работите не можеше да не заблуди някои и други плиткоуми мозъци даже и между нашата емиграция и да ги накара да мислят, че дорде Турция не влезе в кърваво стълкновение с някоя от европейските сили (тука сякога се е предполагала Русия), или дорде Сърбия, Черна гора, Румъния и даже Гърция се не съгласят и не споразумеят помежду си, за да подадат братска ръка на българският народ, то Турция дълго време още ще да бъде язва за Европа и дълго време още ще да пие кръвта на своите беззащитни робове.

Никой тука не земаше в сметка нейното финансовото банкротство, никой не виждаше
нейната вътрешна леност и неподвижност и никой не вярваше в нейната политическа и административна нес­пособност. Секи считаше държавата на Абдул Азиса за доволно силна да поддържа своето достолепие пред враговете на нейното съществование, и секи (освен оние, които я познаваха твърде отблизо и които имаха някол­ко грама здрав смисъл в главата си), мислеше, че тя ще да бъде в състояние да се възроди и да завземе почетно място между европейските държави. Така са мислили и мислят изветрелите дипломатически мозъци и това са проповядали и проповядват шарлатаните на днешната политическа наука. А Турция?

Турция чекато за прис­мех на сичким тие идиотически убеждения с гигантска крачки е следвала пътят към своята пропаст и с удивителна бързина е достигнала до точката на своето назначение. В продължението на едно твърде късо време тя пропи и изяде, като-речи, сичкото свое бащино имане по чапкънлък и по моди, и с това изгуби почти сичкият свой кредит у европейските чифути; тя съблече и последната риза от гърбът на своята обрана и одрана рая и захвана най-после да смучи даже и кръвта из нейните жизнени жили; тя захвана на старо време, като сяка погрозняла, пияна и презряна публична жена, да лъже, да краде, да псува и да са кара със своите съседки: тя най-после захвана да кълне и своите едновремешни содержатели и куртизани за това, че тие са я оставили без никаква сладка дума и без никаква протекция, и обяви на сичките дипломатически евнухи в Европа, че тя никога няма да се остави да я подиграват старите чапкъни, с които тя някога си е пила, яла и равратничала, и никога няма да допусне да я
дърпат за полите уличните пичове, които едвам вчера са излезли из нейните мръсни и задушливи обятия.

Такова е положението и състоянието на Турция, т. е. на тая наша господарка, с която дървените умове искат да свържат съдбата на българският народ, и такива са нейните отношения към Европа и към малките оние дър­жавици, които тя и досега счита за свои васали.

Но Европа — а особено трите северни сили Русия, Прусия и Австрия, които са се засрамили вече от своето поведение към старата публична развратница — не же­лае вече да хвърля бисерът на свинете и няма намере­ние за процентите на своите златни телци да поддържа тоя срам и укор на съвременното човечество. Малките, но доволно яките сили, Сърбия, Румъния и Черна гора, които не са гъби, за да могат да живеят при вонещото купище на Османа, не желаят вече да слушат любовни­ците на Турция, да се свиват в пелените на днешните свои граници и за най-малкото право на съществование да тропат на чуждите врата и да плачат над гробът на Наполеона или на Палмерстона.

А раята, т. е. нашият беззащитен и полуубиен народ, на плещите на когото тежи сичкият товар на робството и който по своето при­родно, човеческо и историческо право е законен владетел на България, Тракия и Македония, не може да тър­пи това унижение, което са търпели само гладиаторите в Рим и евреите във времето на Тита и Навуходоносора, и с пълна вече вяра в своите мишници чака удобна минута и своят Спартак, за да преобърне Стара планина на вулкан и да покаже, че той не вярва вече на никакви и ничии обещания и че може и сам да подири и да придобие своята продадена и потъпкана свобода. Но на сичкото това, що казахме дотука, „скопените мозъци" могат твърде лесно да ни отговорят с изтърканите свои фрази, че Европа желае мир, че малките държавици около Турция са в несъстояние да премерят силите си със силите на своята войнствена съседка и че българският народ, ако и да е твърде многочислен, но той няма онзи войнствен дух и оная тясна организация, които са два необходими атрибута, за да може един поробен и съсипан народ да въстане против своите угнетители. А за доказателство на своите убеждения нашите куртизани ще да ни приведат примери из последните съ­бития в животът на „болният харсъзин" и ще да ни по­кажат, че днешните отношения на Туршия към Черна го­ра (за зверствата при Подгорица), към Сърбия (за вопросът на Зворник и на Санра) и към Румъния (за правото да заключава търговски конвенции) са такива, които показват, че първата е в състояние да накаже сво­ите „васали" и е близо „да повърне на возток вехтият ред на работите".

Ако тоя взгляд на последните дни на Турция и да заслужава пълно презрение от страната на секи един честен човек, който е запознат с животът и със стрем­ленията на гореказаните малки държавици и с израбо­теното досега убеждение у една част от нашето младо поколение и у сичките почти класове на нашият народ (освен у духовенството и у чорбаджиите), но ние обър­нахме на него внимание само затова, за да покажем, че ако европейската дипломация и да отклони и тоя път смъртоносният удар от Турция, то направи това по при­чина, че тя не желае да види още едно запустявание на Балканският полуостров и че иска да употреби упоителни средства пред последньото издихание на болният. А право ли е това общо мнение на славянските патриоти, ние няма и да доказваме. Ние знаеме само това, че ако тие упоителни средства и да отклонят катастрофата още на няколко години, то първият акт на драмата ще да се захване на Балканът и първата роля ще да се падне на нашият народ. Какъв ще да бъде неговият дебют и неговият талант, това скоро ще да види европейската равно­душна публика. Финалът на тая драма е смъртта на Турция!

в. Знаме, г. 1, брой 9 от 16 февруари 1875 г.

Против чуждите пропагандни училища

Тодор Бурмов*

Българските деца, като вкусят от учението в училищата, как­вито се намират в отечествените им град или село, са лесно запалват от жаждата за учение, щото мнозина от тях, ако ро­дителите им не са в състояние да ги изпроводят в по-горни училища по тъдявашните или по чуждите страни, ходят като замаяни от град на град, чукат ту на тези, ту на онези врата и без всяко подозрение влизат в първите, които намерят отво­рени. Тям не им е възможно да избират училищата. Те гледат само да се намесят в кое да е, за да угася жаждата си, да удовлетворят нуждата, която усещат от учението. Те постъп­ват в този случай също така като добитъка, който, кога е жа­ден, пие, каквато вода намери.

От това излиза, че нашите юноши влизат често в такива училища, гдето водата на учението, която мислят, че тече в тях обилно, е в самото дело не само скудна, но и нездрава за на­шия честен и народен организъм. Българските деца, които се учат в такива училища, ако не се съвсем губят за народа, от който са излезли, и за самите себе си, то се осакатяват и стават негови хроми членове.

Ние разумяваме училищата, които про­пагандите — католишката и протестантската — са отворили в столицата и в други места на империята. Вижда се, че нашите съотечественици нямат вярно понятие за тия училища, защото в тях настаняват децата си и богати родители. Излъгани от програмите им, които са изпъстрени е разни науки и езици, мнозина от по-заможните наши съотечественици откъсват твър­де рано децата си от родителския дом и от училището на оте­чествения си град, за да ги предадат в ръцете на едни хора. които не само са чужди нам по вярата и по народността, но и имат особено посланичество да извращават и религиозното, и народното ни чувство, да се мъчат да ни направят не такива, каквито трябва да сме за своя собствен интерес, за своето соб­ствено благо, но такива, каквито тям понася да сме, според техните особени интереси и цели.

Училищата, които в столицата и повън са отворили фран­цузи, англичани или американци, са училища на пропаганди­те — училища, в които и управителите, и учителите, и надзи­рателите са калугери или попове, изпратени с цел да завоюват нравствено тукашните, сега още неразвити народонаселения и ги привържат по вярванията, помислите и по чувствата до онези народи, от които са дошли тия попове. Те са учредени да убиват самостоятелността на развитието ни народно, да от­слабват в нас привързаността ни към собственото ни вероиз­поведание и да ни разполагат да се прилепим до гореречените народи, за да им бъдем опашка. От това в тия училища нау­ките и езиците са повече за очи. Главното, върху което се обръща в тях внимание, е духът и понеже този дух се прокар­ва най-вярно и най-лесно чрез религията, то тая последната е най-важният предмет в училищата на пропагандите. Поповете учители се най-много грижат да вдъхнат на възпитаниците си чувство на уважение към вероизповеданието, на което са слу­жители и проповедници. И наистина, ако целта на изпраща­нията им не беше да ни подготвят за опашка, за служебни оръ­дия, те щяха ли да дойдат от толкова далечни разстояния да отварят за нас училища, догде има по земите, отгдето идат, милиони души, които киснат в невежество, не по-долно от нашето? Те щяха по-добре тях да просвещават и тям да проповядват Христовото учение, което и там, както и тука, мнозина души изповядват, без да го разумяват и без да го следват от всичко сърце и от всичка душа.

[+/-] ...виж целия текст



Кога прочее ние пущаме и настаняваме децата си в учи­лищата на пропагандите, ние не правим друго, освен че се да­ваме сами на мисионерите да ни изневеряват и завладяват. Ние им помагаме с парицата си да спъват самобитността на народното ни развитие, да убиват естествените ни самородни чувства и да ни налагат техните си. Ще рече, ние не щем да живеем със свой собствен живот, със свои собствени чувствувания, ние искаме да се подчиним под чужди възрения и да следваме не това, що намерим сами полезно и спасително за нас, но щото чуждите хора ни вдъхват за такова, като ни под­чинят нравствено под тях си.

Нашите съотечественици знаят, че човек носи през всичкия си живот онзи печат, който му се удари в крехките му години. Как прочее някои от тях се решават да предадат малолетните си деца в ръцете на католишки и протестантски мисионери, е твърде чудно.
Случвало ни се е да чуваме някои от онези господиновци, които са си давали децата във френското училище на Бебек, да казват, че целта им била да изучат децата им френски език. Освен това, възразяват тия господиновци, ние българите, като сме останали назад по образованието, как можем се просвети, ако не ходим да се учим при другите просветени народи — французи, англичани, немци и прочее?

Но френският език само в училищата на пропагандата ли се изучава? Онези по-заможни българи, които дават децата си в Велешкото или в друго някое от калугерските френски учи­лища, плащат в годината по пет хиляди и повече гроша и случва се, че се намират същевременно от един и същ град по четири, по пет и по шест деца в тия училища. Бащите на тия деца, ако бяха по-добре размишлявали, не можеха ли за двай­сет и трийсет хиляди, що ще дават на фанатиците калугери, да намерят един или двама учители, които да знаят отлично френски език, и да поверят на тия учители възпитанието на де­цата си в собствения си град? Двама добри учители, кога има да се занимават само с пет или с шест деца (ние предполага­ме, че бащите, за които е дума, не ще се съгласят да се учат с техни пари и по-сиромашките деца в общите училища), могат за малко време да ги опознаят и е един, и с два езика и в съ­щото време да им преподават потребните науки много по-до­бре и по-съвършено, отколкото за пет или шест години калу­герите, които повече гледат да благодарят децата с разходки, с игри, да ги водят по дваж и по триж през деня на църква, отколкото да ги учат на науки.

Нашите българи трябва да различават училищата на пропагандите, на които главен предмет е религията, от училищата. в които се преподават собствено науки и езици.
Никой не ще осъди онзи българин, който провожда детето си във Франция или в Немско, за да се учи в едно от учили­щата, гдето се собствено учат науки и езици, и особено ако е имал грижа да го остави да се поучи в местните наши учили­ща, догде да закрепне и по ума, и по тялото. Но всеки ще му помъмри, кога го предава в ръцете на друговерци и фанатици попове в едно училище на протестантската или католишката пропаганда. Днес, ако има някои помежду ни, които теглят или към католицизма, или към протестантството, те са или подку­пени, или възпитаници от училищата на тази или оназ про­паганда.

Това зло може значително да се смали, ако поне занапред нашите съотечественици бъдат по-внимателни и се научат да оценяват значението на пропагандистките училища и действие­то, което те произвеждат в ума и разположенията на възпита­ниците. За прекъсването на реченото зло много би спомогнало и отварянето на едно по-горно българско училище в Цариград. за което от няколко време насам е почнато да се мисли и сега пак отново става по-сериозно дума при щедрата помощ, която обещава да дава всяка година един от богатите наши и родо­любиви единородци за едно такова училище в столицата на империята. Дано и другите заможни и родолюбиви наши съ­отечественици последват неговия добър пример и пожертвуват от богатствата си по една част, за да увардим чрез отварянето на по-горни училища самостоятелността на народното си раз­витие, вярата и единството си от действията на пропагандите.

В. „Время"62, г. 11, бр. 6, 17. IX. 1866 г.

На втората картинка са лидерите на
първото българско правителство: Григор Начович,Тодор Бурмов,д-р Георги Атанасович,Марко Балабанов, ген. Пьотр Паренсов и Димитър Греков

*Тодор Бурмов е роден в село Нова махала, Габровско. През 1857 завършва Духовната академия в Киев и става учител в Габрово. След 1860 е редактор на вестниците Български книжици, Съветник и Време. След Освобождението, по време на Временното руско управление е Пловдивски вицегубернатор и Софийски губернатор. От 17 юли 1879 до 6 декември 1879 оглавява първото българско правителство - начело на партията на консерваторите. През 1883 за кратко е министър на финансите в кабинета на генерал Леонид Соболев, както и за няколко дни по време на преврата от 1885. През 1884 става редовен член на Българското книжовно дружество.

понеделник, 12 май 2008 г.

Народност

Георги Раковски

Преди двайсет и пет години това свято и мило име рядко бе познато в България и от твърде малко лица се слушаше. Но каква внезапна и бърза промяна за няколко само годинки!

Търсещите български сърца се подвижиха като от електриче­ска невидима сила и сега това свято и мило име ги е разполо­жило днес във възторг. Всеки усърдно е наклонен да заслужи и принесе нещо си за общото движение напред и всеки желае и се труди да се с това мило име почете и прослави. Доказателства са разни пожертвувания, които от няколко години насам са учинени и ежедневно се чинят от разни в странство и в България живеещи българи. А защо тъй късно у нас, когато почти цяла Европа е толкова на­предвала и своята народност е миру славна показала? Дали сами българи са на това причина и виновати или друго някое си вънкашно притеснение ги е в такава морна недвижност и безчувствие държало? Всеки, кой се е малко нещо занимал с бъл­гарските работи, т. е. в отпосле падението под турска власт , знае добре, че главна причина за конечното угасване народноста им са били злобливи фанариоти и нихното свещенство, кое за тая цел им е оборило патриаршия в Търново и Охрид и с лукави фанариоти заменило.

Тия фанариоти, както е доказано, са изгорили безбройни старобългарски книги, гонили всяко старобългарско възпоменание и вместо тях увождали са гръцки език и разпространява­ли са мечтайний елинизъм! Това, което е знайно е, че е трябвало да минат няколко века, щото българския народ силом да попадне в такова незнайство и да заборави за време своя премила на­родност, а да се прилепи част от него при гръколудие и да стане сам гонител на народността си!

[+/-] ...виж целия текст

Примери за това йоще и до днес са за нещастие останали между ония българи с ръждиви стари духове, които йоще не са излязли от гръкоманското си заблужде­ние. Такива ръждиви духове йоще се нахождат по разни градища в Българин и за срам на българскаго народа йоще се дър­жат от оная си заблудена мисъл! Тия, ако и да не важат днес нищо, но все са препъни камък за всяко народно българ­ско предприятие. Тях може да ги сравни человек с останалите от яничарско време стари ръжди, които са противни на всяка добра нова уредба и преобразование в турскаго царство; а и самото яничарско име чорбаджии и у тях е явно останало!

Ние не щем тук да обиждаме някои личности, но само напомняме на нашите родолюбиви българи да си имат грижа и внимание на тези обстоятелства. Най-вече в настоящето време, когато с най-голяма бодрост изискваме наша народна независимост по свещеническия въпрос. Тия стари ръжди, ако и да нямат веке голяма сила и власт в ръцете си, както е преди било, но все пак могат ни бърка; защото от сутрин до вечер киснат и се подлизват във владишки и в управителски къщи (конаци) и друга работа нямат, освен да правят сплетки (мюзевирлици)!

Кога ще дойде онова щастливо време, да се изчистят из България и тейзи стари ръжди и зарази? Отоманското правителство е обърнало вниманието си на това и някои и други се наказаха, но общий един удар им трябва, както е било с яничарите. А за чудо е, че всички тия стари ръжди са все хаджии, человеци, кои са ходили на божи гроб да се поклонят на ония свети места, да си изповядат грехове и като се завърнат в отечеството си, да оставят веке всяка светска грижа и да гледат и се занимават само за душите си; а тия, напротив, като се завърнат с това арабско име хаджии и според него добият пристъп в общи работи, стават по-лошави отнапред и според народната пословица, коя е за тях направена, отиват с един дявол в глава си, а връщат се с четири си! Много пъти се е случвало и покръстени някои си цигани идат на божи гроб и като се върнат с почетното име хаджи, стават и тия чорбаджии и искат да управляват общонародни дела!

в. „Дунавски лебед", г. I, бр. 8, 1. XI. 1860 г. Правописът на статията е осъвременен.

неделя, 4 май 2008 г.

Най-силното оръжие

Кирил Христов*

Езикътъ — това е най-великото дело, което е създалъ единъ народъ. Той е сложниятъ инструментъ на всестранно унапредване. Чрезъ него най-съвършената художествена и научна мисъль съ безбройните свои отсенки се пренася отъ глава въ глава. Чрезъ него най-възвишените чувства, родени въ душите на върховните представители на нацията, се пропагиратъ, за да издигнатъ всеки неинъ членъ. Материалната култура, в най-широката си смисъль, още не е цель за живота на единъ народъ въ историята; тя е само средство къмъ целта, която е — духовната култура. Без последната народите минаватъ-заминаватъ, оста­вяйки на въковете само празния звукъ на своите имена. А инструментът за тая култура — това е езикътъ, който художествениятъ писатель усъвър­шенствува и прави пригоденъ да изрази и най-неуловимите нюанси на мисъл и чувство.

Езикътъ на единъ народъ е главното негово оръжие, което не престава да го брани отъ загинване дори въ мрака на робство. Народите изчезватъ само тогава, когато загубятъ езика си. Додето пазятъ това свое оръжие, до тогава и най-потиснатите могатъ да иматъ надежда за бъдещето. Всеки българинъ знае, че нашиятъ народъ е оцеля; подъ двойното вековно иго, което прекара, само със запазването на своя езикъ. Ако той бе го изгубилъ, т. е. ако бе успяла еленизацията, целиятъ нашъ народъ щеше да сполети участта на ония стотини хиляди българи въ нова юго­източна България, които сега говорят гръцки езикъ и показватъ таквозъ безучастие къмъ българската радость. За българска държава сега и дума не би могло да става, ако гърците бяха успели да задушатъ навредъ нашия езикъ, както го задушиха на югъ и изтокъ.

[+/-] ...виж целия текст



Има българи, които мислятъ, че нашиятъ езикъ не се отличава съ Богъ знае какви го­леми достойнства Това обикновено са лекомислени полуинтелигенти, които знаятъ криво-ляво да се обясняватъ на някой чужди езикъ и чиито огра­ничени духовни нужди не им позволяват да надзърнатъ въ изумителните съкровищници на родната ни речь. Онзи, който познава останалите славянски езици, лесно може да се увери, че класическиятъ езикъ на славянството — това не е отпуснатиятъ бавен руски езикъ, а здравата мускулиста наша речь. Който пъкъ познава и други западни езици, той съвсемъ не може да се отнася пренебрежително къмъ българския.

Езикътъ ни е много по-хубавъ, отколкото предполагаме, но бедата е, че той се знае твърде зле отъ нашата „интелиген­ция" — по-зле отколкото го знае простиятъ народъ — и се говори грубо, понеже душите са груби. И най хубавиятъ езикъ нищо не чини, ко­гато се говори и пише на него зле. Ако френския езикъ ни се харесва, то е защото той е езикъ с традиция на сладкодумство, защото се говори ху­баво, Да можехме чу, какъ думите на нашия езикъ ще бъдатъ произнасяни отъ духовно аристократизирания българинъ следъ половинъ векъ, ние бихме останали смаени отъ глъбината имъ.

Сладкодумството ще дойде заедно съ облагородя­ване на душите. Ако нашето "Ъ", което някои невежи смятатъ за недостатък на българския езикъ, беше грозота, то трябва да приемемъ, че английскиятъ народъ има най-дивия езикъ, понеже у него тоя тъменъ звукъ се среща дори по-често, отколкото въ българския. Въ същность работата съвсем не е тъй. Тъмниятъ звукъ увеличава звуковата скала на езика и съответствува на една по-голяма мощь. Това най-добре е отгатналъ френскиятъ философъ Тен, който въ своята история на английската ли­тература изказва съжаление, че този тъменъ звукъ липсва въ родния му езикъ. Повтаряме, не е кривъ звукът, а грубата душа, въ това всеки ще се увери, ако чуе някой високопросветенъ човекъ да говори английски езикъ. Единъ сладъкъ езикъ може да бъде въ сжщото време и единъ нищоженъ езикъ. Звучността е още твърде малко; има по-висше качество отъ това : то е мощта.

Българи, помнете, че великите добродетели, които носите въ своите сърца, че духа и добле­стите, съ които смаехте света, са отразени въ мощния български езикъ. който ще смайва чуж­денците така, както ги смайва Люле-Бургазъ и Булаиръ — когато те се запознаятъ съ художестве­ните средства на тоя езикъ, съ артистическите ценности въ произведения отбулващи силата и скъпите особности на българската душа.

Ние мислимъ, който разбира, че единъ народъ е вложилъ цялъ себе си въ своя езикъ, той не може да се отнася лекомислено къмъ родната си речь Ние мислимъ, че който познава дълбоко българския езикъ, не може да не го обича с всичката сила на душата си, защото чрезъ него той ще обича онова, което е ценно у българина.

в. „Дневник", 1.VI.1913 г.


* Кирил Христов (23. 06. 1875, Стара Загора - 7.11.1944, София) е писател, поет, публицист и преводач, постоянно свързан с темите за родолюбието и националните идеали. През 1897-98 живее в Неапол и Лайпциг. Учител в Шумен (1900), през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира сп. "Наш живот". През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия". През 1922 напуска доброволно България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. Премества се в Прага, където организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет (1930). В България се завръща през 1938. Още информация тук.

Kой?

Захарий Стоянов

Кой въстана срещу нашето свещено дело - съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навля­зат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата сре­щу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше в път за бойното поле? Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме въз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турските комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от Софийския палат в това време, когато на него­вата глава не бяха изсъхнали още лавровите венци от Слив­ница? Кой даваше честно и благородно слово, че ако си отиде тоя княз, то и съединението ще бъде пълно, и правата на Бълга­рия ще да си останат непокътнати, и конституцията ще си бъде в сила, с една реч, България ще да цъфти и вирее?

Така ли излезе? Кой изпрати подир няколко дена подлия Генерал Каулбарс да развращава, подкупва, лъже, бунтува и беснее? Кой поду­чи пичовите и вагабонтите да вдигат бунтове в Бургас, Сливен, Силистра и Русе, да леят кръв и въвеждат анархия, щото по тоя начин да се отвори път за чужда окупация? Кой унизи и се поди­гра с България като й препоръчваше за княз един развратен черкезин - Мингрели? Кой прибра под свое крило всичките чапкъни в България, а законните власти, в това число и В. Н. Събра­ние, за незаконни с единствена цел, да се продължи още в Бълга­рия безредицата, да се отчая и омаломощи българският народ и да каже: „Дойдете и ни спасете" - Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, христи­янската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв!

Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука... То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Никсолая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче". Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е !" - Необяснимо. Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България.

[+/-] ...виж целия текст



И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление! По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава. Ще ни се смеят ташкенците, авганците, черкезите, бухарците и арменците, за които същата Русия не по-малко кръв е проляла. Ще ни кълне
Полша, тая китка на славянството, която руските железни автократи три пъти хайдушки разделиха помежду три царства, с бесилници и с колове окичиха цели градове и села. Ще ни кълне още нещастна Босна и Херцеговина, която пак руските дипломати харизаха на Австрия, а ние идиотите заедно с много още идиоти славяни псувахме ли, псувахме Австрия, че ги узурпирала!

Но в София, в столицата на България, гдето живеят най-голямото количество интелигенти и патриоти, един развратен до в черната си душа, калугер излиза дьрзостно пред очите на всички и говори, че народът е признателен на своята освободителка! Не е крив той. Криво е онова стадо, което е стояло гологлаво отпреде му. То трябваше да запита мръсния калугер, да каже добро ли, зло ли е направила тая покровителка на България от две години насам, то трябваше да му предложи горните въпроси, изложени начело на нашата статия.

Време е, трябва вече, щото българските деятели, офицери, учители и пр., когато говорят на своите подчинени и слушатели за вънкашните неприятели на отечеството, официалният московец със своите донски и кубански казаци да стои на първо място. Това учение трябва да се продължи дотогава, докогато в Петерсбург царствува Александьр III... Защо московците не са десет или петдесет милиона? Колко любезно ще си решим и наредим аладжака!...