сряда, 27 май 2009 г.

Ролята на Раковски в борбата за освобождение

Христо Ботев

Било е време, и то не твърде отдавна, когато нашият поли­тически вопрос, или се едно - вопросът за нашето същество­вание се е заключал само в това: да се отървеме от ненавистното фанариотско иго и под управлението на едно свое народно духовенство да влеземе в пътят на нравственият, умственият и материалният човечески прогрес. Това време се вече мина. Ние отърсихме яката си от фанариотите, сдо­бихме се със свое народно духовенство и, под влиянието на първият ентусиазъм, достигнахме до известна точка на свое­то развитие. От тая точка по-нататък е невъзможно да се пристъпи. Ние няколко пъти сме рисували картината на на­шият съвремен живот, няколко пъти сме показвали на наше­то бевиходно положение, и секи, който е можел да погледна на народът не през призмата на своят скотски рахатлък, а с простото око на съвременната социология, убедил се е, че това положение е много по-грозно и по-страшно, нежели каквото е било то преди 50 или 60 години. Да повтаряме това и тука е излишно. Само по себе си се разбира, че за да не върви човек към своята пропаст или просто за да не стои на едно място, което е противно на природата на секи един жив организъм, то тряба да свърне от безвиходният път, пък или да се върне назад, или да пробие други прелез за своето развитие, за своята цел.

Така трябаше да постъпи и нашият народ. Като народ млад, жив и достатъчно силен, за да върви напред, той бутна отсам, бутна оттам и най-после намери изходната точка към своето бъдъще. Тая точка е разбиванието на безчовечният турски ярем и съсипванието на оние ръждясали петивековни окови, на които даже при звукът съвременният човек би настръхнал и би се потрещил на мястото си. Така, разбира се, се е появил вопросът за нашето освобождение, т. е. онзи политически вопрос, който е толкова по-стар от черковният, колкото е по-старо едното робство от другото. При разглежданието на тоя вопрос ние няма да преброяваме сичките оние частни, но отчаяни въстания, с които са пълни страниците на нашата последня история, а ще да преминеме на оние важни за нас събития, които са се извършили в последните 10 или 15 години.

До 1862 г. сичките наши опити за въстание са носили на себе си частен характер и не са били следствие на една узряла и разпространена вече идея за свобода, а просто едни въоружени протести против нетърпимите турски насилия и оскър­бления. А такъв протест е било и нашето знаменито хайдучество. От 1862 г., т. е. от онова време, когато тая идея излезе из пределите на народното предание и образува особена политическа литература, тие протести приеха съвсем други ха­рактер и колорит. Деятелността на Раковски е ознаменувала тоя период. Наистина, преди тоя период нашите въстания и съзаклятия са били по-големи и следователно по-силни, но тие, освен добри и развити предводители, не са имали още и ясно начертана програма и напълно изработена идея. Заслу­гата на Раковски се състои в това, че той обобщи и разпрос­трани тая идея, и из числото на нашите народни хайдути създаде няколко души народни предводители и пламенни борци за свободата. Семето, което посея тоя незабвен за нас мъж, даде доста добри плодове, но ние, или неговите наслед­ници, не можахме да се възползуваме вовреме от тях. Раков­ски като политик и организатор е применявал сичко на прак­тика, но неразбирчив на средства, той се е мятал ту в една, ту в друга крайност. И той, както и сичките почти негови съвременници са мислили, че Сърбия или Русия, Черна гора или Румъния ще да ни помогнат в неравната борба за свобо­да.

Но както той, тъй и неговите съвременници горчиво са се лъгали в това. Въстанието на Лука Вукаловича, бомбардиранието на Белград, а после и излъгванието на знаменитата българска легия бяха достатъчно поучителни уроци против това неоснователно вероизповедание относително Сърбия. А епопеята на българските преселения в пустините на руска Бесарабия, фанариотските преследвания [на] българските патриоти в Румъния и крайно предпазливата политика нанесамостоятелната дипломатически Черна гора убедиха секиго от нас, че свещената борба за нашата свобода се заклю­чава в силата на нашите собствени мишци. Но и тука Раков­ски и съвременният с неговата смърт Централен български революционни комитет се вдадоха в друга крайност. Тие помислиха, че само с едните хайдушки чети и само с едното извиквание: „ставайте, братя!", Дарданелите щяха да бъдат в нашите ръце и нещастният български народ щеше да възк­ръсне от мъртвите. Но нито Раковски, нито комитетът ожи­вяха, за да могат да видят последствията на това свое пог­решно убеждение. Петрушан и подвигът на караисинските херои е жив още пример в нашата памят, и доста красноре­чиво заключава несполуките на първият период на нашата борба за освобождение. После тоя период на сцената се появляват нови личности, нови убеждения и нашият политичес­ки вопрос влазя в друга фаза на своето развитие. Ние сваляме шапката си пред жертвите на това близко преминало, благос­лавяме с благоговение смъртта на падналите за свобода юна­ци и, като земаме сичкото това като введение за своите по-нататъшни разсъждения, пристъпяме в идущият брой на „Знаме" да разгледаме и вторият период на нашата свещена човеческа борба. Дано третият период бъде всеобщо българ­ска революция на Балканският полуостров и дано в него се заключава победата на правото, на истината и на свободата.

В. "Знаме", г. I, брой 20 от 29 юни 1875 г.

Историческата памет

Данаил Крапчев

Историческата паметь е нeщо като циментъ за на­родите. Тя е въ едри черти самата история на даденъ народъ, възпоминания за общи борби на бойното поле или на полето на културата. Историческата паметь е единъ същественъ елементъ при оформяването на народите. На­родъ безъ историческа паметь не е народъ, а население, маса.

Участието на българския народъ въ войните за осво­бождение, особено въ Световната война, която е най-близо по време до насъ, не можеше да не остави живи спомени: участниците въ нея са съвременници и на днеш­ните кръвопролитни събития. Всеки българинъ си спомнюва за подвизите на българските войски по четирите краища на Балканския полуостровъ. Колкото повече се отдалечаваме по време отъ войните, толкова повече жер­твите и страданията се забравятъ. Оставатъ главно под­визите презъ войната, нейниятъ романтиченъ характеръ. Очертанието на страданията бледнее и остава само свет­лото, примамливото.

Още по-живо и по-дълбоко, обаче, остава огорчението отъ неправдите, извършени надъ победения. Букурещкиятъ и Ньойискиятъ договори болезнено ги чувству­ваме и днесъ. Още по-чувствителни сме къмъ тия диктати сега, когато мирните договори се рушатъ подъ ударите на германското оръжие. Жертви на копирани един отъ другъ диктати, наложени въ околностите на Парижъ, ние чувствуваме една солидарность. Германците окончателно разкъсватъ веригите, съ които бяха ги оковали въ Версайлъ. Съ същите вериги сме оковани и ние до день днешенъ. Части отъ живото тяло на българския народъ са разкъсани и разхвърлени по чужди държави. Извънъ България те пъшкатъ подъ чуждо робство. Владетелите правятъ всички усилия да ги откъснатъ отъ българското ядро, да ги обезличатъ, да ги смелятъ и да ги погълнатъ. Всички тия страдания не може да не предизвикатъ съчув­ствие у насъ българите отъ свободна и независима България.

Всички българи живеятъ съ едни и същи възпоми­нания отъ миналото, когато се водиха църковните борби, борбите за освобождението на българския народъ. Ако не бяхме си спомнювали за ония българи, които са под чуждо робство, ние не бихме били народъ, бихме се пре­върнали въ стадо.

Ето на какво се дължи възбуждението въ България сега, когато се чупятъ веригите изковани въ околностите на Парижъ преди две десетилетия. Ние се надяваме, ние вярваме горещо, че сега се чупятъ заедно съ веригите на други и веригите, които оковаватъ нашата снага. Ние се надеяваме на по-добри дни и по-щастливо бъдеще за целокупния български народъ. Историческата паметь и у насъ е жива и дейна. Иначе не бихме били народъ.

В. „Зора" — София, 20 юний 1940 г.

Две страни на демокрацията

Данаил Крапчев

След войните се разпространиха много превратни и криви понятия за демократическото управление. Под влияние на болшевизма сметна се, че парламентите могат да правят всичко, освен, както гласи английската поговорка, да направят от мъжа жена.

До войната демокрацията се развиваше съвсем в друго направление.

Правата на парламентарните мнозинства бяха ограничени в известни рамки, които в никой случай не се прескачаха. Така е днес в истинските стари демокрации, дето се роди народовластието. В Англия и Съединените щати, във Франция и другите неутрални през време на войната демокрации и днес има граници, които парламентите не могат да прескачат. Областта на така наречените индивидуални права и свободи е неприкосновена и свята. Върху тях не могат да посягат и законодателните тела.

Истинската демокрация е с две лица. От една страна, правото на мнозинството да урегулира отношенията между гражданите и отношенията на последните към държавата; от друга страна, правата на гражданите, върху които не могат да турят ръка нито парламентите, нито правителството. Тия две страни на демокрацията се разширяваха и задълбочаваха, без да се унищожават взаимно. Правото на държавата да посяга върху частната собственост, например, се разшири, но и правата на гражданите да не бъдат произволно арестувани, да не се посяга върху свободата им да се изказват публично, неприкосновеността на жилищата и пр. ­ всичко това се задълбочи и разшири.

Новото време, обаче, докара съвсем ново положение в страните, които са демокрации само наглед, само за форма. В тия страни се пеят химни на самоуправлението и народовластието. В същото време парламентите, за които е съмнително дали изразяват волята на мнозинството от народа, посягат със закони върху човешката личност, върху свободата на гражданите, върху мисълта и съвестта на хората.

Безскрупулни правителства отиват още по-далече при прилагането на тия противодемократични закони. Под влияние на болшевишката практика, която даде така печални резултати в Русия, гаранциите за индивидуалната свобода се унищожават и демокрациите по форма се превръщат в истински сатрапии. В тия демокрации гасне мисълта, гине човешката индивидуалност, тъпче се всичко свято за хората, стражарската ръка бърка и в онова, което е солта и смисълът на човешкия живот. Така се обезценява една форма на управление, която в просветените страни дава на гражданите максимум облаги и която прави от държавата майка за всички граждани.

В. “Зора”, 21 ноември 1921 г.