събота, 19 юли 2008 г.

Илинден - символ на свобода и сплотеност

д-р Христо Татарчев

Илинденското въстание, на което македонският българин ще празнува тридесетгодишнината, бе всеобщ всенароден блян, под чийто импулс и вяра Македония се готви ред години и даде всички възможни морални и материални жертви за този велик момент. То трябваше да дойде след една дълга годишна революционна дейност.

Това събитие е колкото грандиозно, толкова и сюблимно в историята на ревендикация на свободата, по замисъл, цели и планомерност в приложението му, както и по ентусиазъма, редкия подем и самопожертвувание на роба срещу многовековния потисник на родината му. Македонският българин изпъква тук със своя възвишен дух, силен характер и несъкрушима воля, и издигна с туй себе си в тая борба за постижение на идеала си - свобода на Македония, като могъщ народ с ясно очертана народностна физиономия, чувство и съзнание. Историческото му значение, въобще, се състои не само в оная масова интензивна стихийност, с която се води въстанието месеци из цялата страна и с което по един най-внушителен начин можа да се протестира срещу европейската дипломация, поддържаща тиранията в Македония, - а предимно в личната и колективна самопожертвувателност, в оная несломима воля, която издигна македонеца на безкрайна висота в акцията за конкретизиране на възпламеняващата го и движеща идея за свободата.

[+/-] ...виж целия текст



Той със смелия си замах разкъса веригите на многовековното робство на онова с векове господствуваще понятие за малодушие и безсилие на роба срещу мощната турска империя, и стана в скоро време господар не само на гори и поляни, а и на цели селища. Неговото знаме „свобода или смърт" се е развявало дълго време гордо из красивия град Крушово. Двадесет и пет хиляди македонски борци, най-примитивно въоръжени, устояваха с рядка енергия и самоотверженост каузата на свободата срещу 350 000 редовна турска войска, докато най-после зимата тури край на борбата. Устремът на македонския борец в тая неравна, но велика борба бе дело пропито от възвишен идеализъм и безгранична синовна любов към родната земя, както и от дълбоко съзнание и вяра по изграждане свободата на Македония. Тя, собствено, създаде илинденската епопея и покри нашата родина с нетленна слава и величие, която ще блести на вечни времена в тоя край. Илинденското въстание, въобще, е ореола на една могъща съзнателна народна воля, на свърхествена човешка акция, проявена в името на един светъл идеал - свободата. Тая безпримерна акция на живот и смърт на безчислени идейни родолюбци за свободата на род и отечество пълни еднакво душата на македонеца с благоговение пред скъпите жертви и с гордост и адмирация пред епичните геройски подвизи обезсмъртяващи освободителното дело.

Борбите понесени от македонския български народ преди и през време на въстанието за свободата на Македония, го възмъжиха и разшириха неговия мироглед по разбирането на живота и създадоха една неразривна връзка между него и делото, - актив, който не може да бъде никога заличен. Магическият ефект, въобще, на Илинденското въстание и очарователния му блясък ще се засилва с течене на времето и ще бъде светилник - пьтеводна звезда на македонските борци пред стръмната Голгота в борбата им; динамизъм, - който ще стимулира винаги техния и ще укрепва волята и енергията им за творене на нови легендарни подвизи в освободителната македонска история.

Вечна памет на падналите! Да пребъде великото им дело!

Торино, 12 юли 1933 г.

В. Македония, г. VII, бр. 202, София, 18 юли 1933 г., с. 3.

Илинденският подвиг

Христо Силянов*

Илиндень е великъ подвигъ на малъкъ народъ. И великъ екзаменъ.

Великъ подвигъ, защото е мѣрило на бързината, съ която македонскитѣ българи узряха за организирано масово възстание. Малкиятъ народъ, пренебрегнатъ и онеправданъ отъ авторитѣ на Берлинския договоръ, излѫчи отъ себе си големи личности, които го подготвиха за борба срещу турската тирания, съ помощьта на една революционна организация, въ много отношения първа по рода си. По продължителность на своето сѫществуване и по дълбокия преломъ, който извърши въ душата на народа, тая организация нѣма свое подобие въ освободителнитѣ борби на другитѣ народи. Тя раздруса душата на македонския робъ, превъзпита го, вдъхна му ненависть къмъ робията въ всички нейни отвратителни прояви, закали волята му и я подчини на една сурова самодисциплина, направи отъ него фанатиченъ пазитель на тайната и рицарь на твърдостьта срещу всички пъклени изобретения на турския инквизиторски гений.

Ако Вътрешната македо-одринска революционна оранизация бѣше постигнала само това духовно прераждане на роба, нейното дѣло пакъ би останало съ историческо значение за Македония. Но тя направи нѣщо повече: въорѫжи рѫката на осъзналия се робъ и го изправи срещу цѣлата империя на султанитѣ. Тя сътвори Илиндень.

Илиндень е страшниятъ екзаменъ, на който биде извиканъ македонскиятъ българинъ следъ десеть годишенъ революционно-възпитателски трудъ. Рѫкопашнитѣ боеве надъ Карбуница въ Кичевско и при прохода „Слива” въ Крушовско, епичното сражение надъ Апоскепъ, за което съ такава гордость пише скромниятъ, но примѣренъ борецъ Стерйо Стерйовски въ своя дневникъ, отбелязватъ трънливия пѫть на подвига, изминатъ отъ покорния, раболепния, обезличения македонски чифлигарь, който по бегова милость живѣеше върху бегска земя.

[+/-] ...виж целия текст



На Илинденското възстание липсваше много отъ онова, което бѣ необходимо за да му осигури пъленъ успѣхъ — ако изобщо може да се иска отъ едно възстание, неподкрепено отъ външна въорѫжена помощь, да постигне изведнажъ и изцѣло гонимата си цель. По причини изложени до тукъ, възстанието не бѣше повсемѣстно. Цѣлата организирана область извади 14,000 въорѫжени борци — около 12,000 въ Битолско и Одринско и около 2,000 въ другитѣ революционни окрѫзи — т. е. много по-малко, отколкото можеше да даде. Това бѣ една войска отъ селяни съ всички технически несъвършенства и психологически дефекти на войска, съставена отъ ирегулярни борци: слабо или почти никакво бойно обучение, липса на строй и военно възпитание, духовна зависимость отъ семейството и отъ поземелната собственость, духъ силенъ, но „който обикновено се изпарява предъ грозотиитѣ на борбата”. „Нашитѣ хора не държатъ както трѣбва нападателно поведение”, — оплаква се въ едно събрание на Главния щабъ Борисъ Сарафовъ. Възстанишката войска се командуваше повече отъ доморасли стратези и тактици, често и отъ импровизирани войводи, у които събразителностьта и разумътъ замѣстваха липсата на специална военна подготовка и бойна практика.

На тая необучена войска, въорѫжена главно съ пушки „Гра”, въ нѣкои райони (Одринско и Разложко) и съ кримки, Турция противопостави 200 хилядна модерна армия, въорѫжена съ репетиционни пушки „Маузеръ” и разполагаща съ артилерия и кавалерия.

При тия недостатъци, обаче, възстаницитѣ притежаваха въ предостатъченъ размѣръ онова, което обикновено съставя сѫществения елементъ на едно народно движение, заслужваще да носи името възстание: вѣрата, възторгътъ и самопожертвувателностьта. Благодарение на тоя елементъ, възстанието, макаръ и ограничено въ сравнително малка часть на Македония, можа да се разрази внезапно и съ буенъ нападателенъ устремъ, като увлѣче не само българитѣ патриаршисти, но и едно чуждо племе — власитѣ. Постигнатиятъ ефектъ — паническата уплаха на турцитѣ, внесеното безредие въ функционирането на съобщенията и на държавнитѣ служби и спечеленитѣ съчувствия на мѣстната християнска маса — даватъ всички основания да се заключи, че едно повсемѣстно възстание, комбинирано съ въорѫжената намѣса на Княжеството, би успѣло да сломи турската въорѫжена съпротива.

Ограничаването на възстанието само въ Югозападна Македония направи, наистина, безмѣрно трагично положението на възстаналитѣ. Но тъкмо това обстоятелство, че възстанаха най-отдалеченитѣ отъ България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характеръ на движението противъ турската тирания. А гръцкитѣ пушки на възстаналитѣ въ Битолско — тия пушки, доставяни съ еднаква мѫка и еднакъвъ рискъ на мѣстото и отъ самата Гърция — обезсилиха всички злонамѣрни опити да се представи Илинденското възстание като акция инспирирана отъ официална България.

Възстанието въ Битолско и Одринско бѣше масово. Цѣлиятъ народъ се дигна на кракъ и свърза сѫдбата си — животъ, имотъ и честь — съ изхода на борбата. Никое друго възстание на Балканитѣ не струва въ такова кѫсо време толкова много опустошения и невинни човѣшки жертви. Въ лицето на възстаналитѣ македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. Турцитѣ смѣтаха, че изкореняватъ общата българска опасность за владичеството имъ въ Европа, когато изливаха върху тѣхъ своя гнѣвъ, набранъ отъ редъ години, спрямо цѣлия български родъ. Ето защо Илинденскиятъ подвигъ е не само най-висшата точка на борческото напрежение въ Македония, но и изкупителна дань на общия български стремежъ къмъ свобода.

Неговото значение не трѣбва да се мѣри само по постигнатитѣ политически резултати — Мюрцщегскиятъ реформенъ проектъ, който далечъ не отговаряше на понесенитѣ човешки и материални жертви, но който всетаки представляваше сериозно начало на европейска намеса и на европейски контролъ, макаръ и недостатъчно ефикасенъ, въ Македония. Още по-погрѣшно би било да се преценява Илиндень презъ призмата на угнетени преходни настроения, защото Илинденското възстание не е последната дума на македонската борба, а само завършекъ на една фаза въ дългия и незавършенъ още процесъ на освободителното движение. Неговото трайно и неуведаемо значение се опредѣля само спроти мѣстото, което то заема между най-мощнитѣ прояви на българския националенъ духъ, а именно: наредъ съ Шипка, Сливница, Люле Бургасъ, Одринъ, Тутраканъ.

Въ пламъцитѣ на опожаренитѣ села не изгорѣ духътъ, който сътвори Илиндень. Тоя духъ възобнови разорената область и възстанови съ удивителна бързина моралнитѣ сили на македонскитѣ българи, за да посрѣщнатъ и победятъ нови страшни напасти и разочарования. Тоя духъ и днесъ крепи надеждата на Македония за по-добри дни.

Тоя духъ — безсмъртно наследие на Илинденския подвигъ — е най-скѫпия приносъ на Македония въ общата национална история на българитѣ.

Откъс от Освободителните борби на Македония, том I от 1933 г.

* Христо Иванов Силянов (1880 - 1939 г.) е български въстаник, поет и мемоарист. Участник в Илинденско-Преображенското въстание, което документира в най-известния си труд „Освободителните борби на Македония“ (в два тома).

Завършва Софийския университет със специалност история и след това специализира в Швейцария. Работи като учител, после преминава в нелегалност и се включва в четата на Марко Лерински. Избран за секретар на конгреса на Петрова нива на 28 юни 1903 г. Взима участие в боевете за освобождаване на Василико и Ахтопол. През 1908 става допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. По време на Балканската война е активен в Костурско. След въстанието се установява в София, където развива журналистическа и публицистична дейност. В периода 1931-1932 г. е председател на Дружеството на столичните журналисти. Сътрудничи на голям брой печатни издания. Членува в Македонски научен институт, където е и подпредседател. Синът му Евгени Силянов (1907-1998) е изтъкнат български журналист и дипломат.


Где е най-голямото робство

Захарий Стоянов

Мюхлюзинът бивши премиер в България, а таен дипломат на руската дипломация и на нейните коварни в отечеството ни планове, П. Каравелов, твърде ревностно се е завзел да защитава своите господари. Не им завиждаме с новия апостол, с тоя бивши Бентамоман и Беджехотофил и господар на пловдивската "Независимост". Който се води и братими с него, той ни представлява оня нещастник, който влиза с бясно куче в толум. Но защо ли да си трием зъбите? "Tel maotre, tel valet", или по български речено, тенджерата се търколила, та си намерила капака.

В последният брой на "Т.К." тоя човек излязъл да защитава осъдената от цяла Европа автократия, не само днешното й положение, но от времето на Ивана Грозний. Боже мой, а Бентам, когото един от руските царьове вика в Петербург за съвети, като го награди и със скъпоценен пръстен, махна с ръка, че гърбатият не може да се изправи, освен да му смажеш гръбнака с чука. Поляци, малоруси, татари, черкези и пр. Племена, които са имали злочестината да подпаднат под московския хомот, според П. Каравелова излиза, че са или разбойници, или неразделно с московците. Иска да каже той, че Русия с освободителската и цивилизаторската мисия е убила свободата и съществуванието на тия народи.

Вижда се работата, че за издайника на българската корона и историята е станала гнусно блато. И нещастните татари, които и в турско време виждахме да косят сено и носят дърва на българите, и те били някаква си опасност, от които и българите теглили. Примери, че в народните песни имало да се казва "младо татарче". От свята, християнска и прогресивна Русия те били крали робини, които продавали в Цариград, значи, че в Русия робството е било божие наказание. Ние пък, които не служим на азиатския департамент, утвърдяваме, че това гнусно робство и днес царува в Русия, което искат да въведат и в България нашите издайници. Ние утвърдяваме още, че каквото тегло има там, в тая братска нам страна (с народа), то в България под турско иго никога не е имало подобно нещо. Никога, повтаряме ние с подписа си. Далеч сме ние от библиотеките, но и доволно и онова, което имаме под ръка, за да се снабдим и с факти. Без предисловие и въведение, не желаят ли нашите читатели да чуят долньото, което е станало в Русия?

[+/-] ...виж целия текст



Едно обикновено куче се продавало в Русия за двама души селяни; а едно авджийско - за три момичета. Ето ви няколко обявления от тогавашните вестници: "- У Никола Морскаго се продават банкетни пишкири, покривки за маси, две момичета учени и един селянин (мужик)". "- Продава се двайсетгодишен човек белберин, и една крава от добра породица". "- Хубави кученца се продават и седем човека с най-умерена цена". "- На литейната част, против Сергия, в черковния дом се продават двама души, готвач и файтонджия, годни за солдати, и един папагал". "- Някой си има за продан 11-годишно момиче и 15-годишен белберин (парикмахер), четири кревата, пера за възглавници и други домашни вещи". "- Имам за продан хубава пресносола риба осетрини, седем сиви мерини (коне) и мъж с жена". (Беляев, стр. 320; Мордовцев, III, I, 431).

Не само са се продавали селяните в Русия, но са ги давали още и във взятка, изигравали са ги на комар, плащали са с тях на доктора за визити и пр. и пр. Робството в Русия, говори Шап, разрушило всичките естествени права; тук човекът се е продавал като стока, деца са се отръгвали от обятията на майките, за да се продават в публичните домове за по няколко си рубли (Рус. Старина, XI, стр. 785). Цената на тия нещастници, истински наши освободители, които са умирали по Дунава и по Балкана, е била разна. В началото на царствуванието на Екатерина, която освободи Полша, един селянин е чинел 70 - 120 рубли. Но без земя цената на тоя двукрак добитък е била много ниска. Една помещица (чифликчийка) продала 195 души свое стадо, мъже, жени и деца с пеленачета, по 6 рубли едното парче. Майсторите, хубавите момичета, актрисите стрували много по-скъпо. Потемкин, например (който освободи татарите) купил от някого си Разумовски музиканти робове по 800 рубли всеки. Много пъти, когато пияният и развратният чокоин е угоявал всичко от тия нещастници, продавал и цялото село, с бабичките и кучетата. Сърбинът Сава Текели, който пътувал из Русия, видял в Тула на пазар 40 момичета, които с камшик пазел техния господар. Той попитал какви са тия хора? "- Продават се", бил отговорът. Савата се почудил. "- Купи ни, купи ни, господине", викали момичетата, а той се чуди, че те били всички весели. Урзопинският панаир (Русия) бил център, гдето се продавали момичета за Турция и за другаде. Търговците били арменци. Други пък давали с кирия момичета по бардаците, за които вземали по 100 рубли в месец.

Ние, дето се турим в положението не на граждани на днешното авантюристическо правителство, а на турски раи, с гордост на челото констатираме тоя факт, че овцете, козите, говедата и кокошките на нашите бащи са били в Турция швейцарски граждани, когато нашите нещастни братя руски селяни са били до сто пъти по-долни. Някой си Хорват, чифликчия в Малорусия, постоянно говорел "- Всичко е мое, земята е моя, небето е мое, водата е моя - всичко е мое!" И действително, той на дело достигнал това. Един път с многобройна свита той отишъл да обикаля своите земи, и преминал през село Т. Кучето му влязло в двора на един селянин, който като поискал да го изпъди, то го ухапало и селянинът, без да иска, ударил го и му счупил единия крак. Хорват побеснял от това; той се не задоволил да накаже своя роб само, но заповядал на хората си да турят слама около селото, което до крак изгорил. Веднаж на същия Хорват се подплашил конят, гдето присъствали и 12 души още. Той заповядал да избият всичките, щото да не остане човек, който да говори, че на стария Хорват конете могат да се подплашат от каквото и да било (Пасек, II, 200-201).

Тайният съветник Жадовский, който живял в 1855 г. в Оренбургската губерния, имал за правило, щото всичките негови роби от няколко села, щом се оженят, първата нощ да довеждат при него своята булка да преспи с нея; който не се съгласявал на това, на другия ден той удрял по 50 камшика и на младоженеца, и на булката, и на родителите й. Когато той остарял вече, карал своите файтонджии и слуги да изнасилват сиромашките селянки, а той с цигара в уста давал команда (Преступление и наказание, 1869).

Друг един помещик, Виктор Страшински, от 1840 - 1850 обезчестил 86 момичета от своите робини, които били на възраст най-старите на 14 години, а другите - на 13 и на 12. 47 от тях показали на съда, че и като се оженили (насила), пак били заставени от Страшински, да имат с него сношение. На много помещици момичетата от цялото село са служели за жени. Това зверство не се е даже гледало за нещо необикновено, от никого не се е скривало. Авторът на "Записки селскаго свещеника", който в 1861 година ходел официално да присъттвува като се чете височайшият манифест, разказва, че някой си Лачинов така давал заповеди на своите роби: човекът му вечер тръгне от прозорец на прозорец, и вика: "Ти, Иван Митрич, ще да отидеш утре да чукаш житото, Теодосия (дъщерята) ей сега да дойде при барина". На другия ден същото: "Ти, Иван Кузмич, чуваш ли? Утре да отидеш да подсеваш, Арина (жена му) скоро да дойде в чифлика". В енорията на същия свещеник се случило, щото две момичета се отказали да отидат. Едната се удавила през нощта, а другата я завели, вързали я с въже от кревата и подир две недели умряла. Друг един звяр помещик издал приказ към своите робове, щото щом им се роди дете, да не го кръщават, дорде не питат него. Причината била тая, да не би случайно някой селянин да кръсти детето си на името на някого от бариновото семейство. "- Аз не желая, щото мужиците да хабят имената на моите деца", говорил той. Приказът се захващал така: "- Вие, подлеци …"

Вечер като си легнат барините и техните деца, при всекиго, особено после пладне се натъкмявали по две-три същества, които изпълнявали следующите длъжности: една ще пъди мухите, друга ще чеше барина по петите, трета ще пее песен, а ако баринчето е малко, то ще да му приказва приказки, дордето заспи. Свещеникът видял едно баринче, което се преструвало на заспало, и разказчицата млъкне да му приказва вече. То скочи и я цапне, и тя пак захване "И-ва-н Ца-ре-вич …" и пр.

Граф Аракчеев, един от най-любимите на царя слуги, един от прочутите администратори, който е управлявал Грузия, заробена от Русия. Тоя просветен мъж е наказвал всяка селянка, която не е раждала момче, а момиче. Ето неговите прикази: "- У мене всяка жена трябва да ражда на година по едно момче. А ако някоя жена роди мъртво дете или пометне, то ще се облага с щраф; а ако някоя не роди някоя година, то ще й се вземе по 10 аршина сурово платно". Слугата на Аракчеева, комуто жената родила момиче, ето що донася с "рапорт": "- Ваше Сиятелство! Против желанието ми жена ми роди момиче, а не момче, за което се боях досега да ви донеса. Моля коленопреклонно да ми простите" и пр. Същият Аракчеев устроил и болница, хем да лечат нещастните роби, хем да ги бият. Ето рапортът на Шевелевската болница: "- Чест имам да уведомя В. Сиятелство, че слугинята (дворовая женщина) Прасковя Григориева оздравя днес и след като я наказахме с пръчки (розгами) изпратихме я да лечи щаб-лекаря Белоцветов".

Една аристократка, Салтикова, която имала няколко хиляди рубли, природата я лишила от коси, затова си имала нарочен белберин, който да й туря изкуствени. Но за да не би да се разчуе това, тя държала тоя белберин три години заключен в един долап. Когато той побягнал, Салтикова се оплакала за това право на императора Александра. Всичко това се е вършило по закон, никой нямал право да се оплаче против тия зверове. Някой си Мамонов, който венчавал своите робини, като държал в едната си ръка камшика, а в другата - невястата за косата, направили му бележка. Той пише на московския генерал-губернатор: "- Крепостните (робите) хора, които се намират в моя дом, аз никога няма да престана да ги наказвам телесно. Това право, да бием с тояги нашите крепостни, е свързано с политическото съществувание на нашето отечество". По само себе си се разбира, че тия хора, които са били по-долни и от кучетата, които са били венчавани с камшик, на които жените и дъщерите са били вземани на таин, понякога се бунтували, не против държавата, а против чокоите. И какво е излязвало? Клане, бесилка, набивание на кол и унищожение на цели окръзи. "Тия наказания са невероятни", говори сам поетът Пушкин в своята история на бунта. "- Едни набивали на кол, други обесвали за ребрата на куки, някои разсичали на четири, на останалите прощавали, като им отрязвали само носовете и ушите". Княз Реприн, който бил натоварен да погаси бунта, говори в един приказ: "- Селяните за своето съпротивление против войската на Н. И. Величество са наказвани със силата на оръжието, и са предавани яко изверги, злодеи и престъпници на огън и меч; техните тела, които справедливо са издъхвали от тяхното богопротивно престъпление, не са достойни за погребение заедно с общите верноподаници. Те трябва да се заравят в особена яма, и да се тури надпис: "- Тук лежат престъпници против Бога и царя и помещика …" и пр.

Салтичева, пак помещица, която от злоба е рязала циците на своите робини момичета, а после ги е пекла да ги яде, 21 пъти е била предавана на съд и все делото се закривало. Друг един барин, купил две кученца, които дал на подая на една селянка. Но понеже те я хапели, тя ги хвърлила в реката. Баринът я смазал между две дъски сутринта, после я бил всеки ден. Наказали го с духовно покаяние … Когато русите завладяха Малорусия, която "Т.К." казва, че така трябвало, т.е. да я освободят, имало 44 960 свободни домове. Екатерина ги намалила в няколко години на 4 000 (Соловиев, XXVI том, 39 стр.). Само тя, Екатерина, е обърнала в роби 6 678 000 души. За заслуга само, че й помогнали някои от придворните да стане царица, тя подарила следующето число селяни-робове: на Потемкин - 25 000; на Завадовски - също 25 000; на Зорача - 13 000; на Корсакова - 4 875; на Лонски - 25 000; на Зубова - 13 000; Само в един ден, на 18 август 1795 година, тя е раздала 10 000 души подарък. Английският посланик от Петербург писал по това време на своето правителство: "- Хазната на Екатерина е пуста, но селяните са още много". Хора като княгиня Дашкова, приятелка на Волтера, и като Карамзина, авторът на "Бедната Лиза", и те са владеели по няколко хиляди робове, и те са ги продавали като кучета.

Но стига, доволно е и това, което сме извлекли от съчиненията, печатани в самия Петербург. Онова, което описваме, се е вършило повечето в настоящия век. Сега положението не е такова, няма рязание на цици и други, но робите, гладни и голи, съществуват още. Ако руският крак стъпи някога в нашите райски земи, то нашите полета и плодородни места няма да ги владеят български стопани, но руски стопани. Тогава българският народ ще опита какво значи робство, което той не е и сънувал даже във времето на турците. Руското робство е нещо нечуто и невидяно. Зверовете турци никога в ума им даже не са минували тия зверства, които са били узаконени в Русия.

Прочее, ние ще да пребием пръстите на подобни мазници като П. Каравелова и компанията му, които излизат да хулят гнуснаво във своя шпионски вестник, че Русия била нам що си и нам какво си, и трябвало да й отстъпим. Нека издайникът на българската корона отстъпи със своите си дечица, ако му е толкова мило. Но Русия ни освободи, ще да ни се каже. Да, но тя освободи и татарите, и черкезите, и бухарците, и поляците, и грузинците и много още други. Ако тя ни е освободила, то е било само за това, за да ни тури на гърба нов самар.

Колкото за това, че България нямало алъш-вериш, то нека българските търговци поискат сметка от Петка Каравелова - защо той ги хвърли в тая криза, защо той размърда мирното княжество, като му издаде държавната глава?

Из "Непознати страници", Захарий Стоянов, стр. 117 - 123
Oформено и публикувано в интернет от gantree.