събота, 27 февруари 2010 г.

За национализма и демократическото чувство през Възраждането

Симеон Радев

(Въведение към т.1 от "Строители на съвременна България", което по незнайни причини не е включено в най-новото издание на книгата)

Когато султан Махмуд, който бе унищожил яничерите и намислюваше вече Хатишерифа, прати да питат Метерниха, върху какви начала трябва да преустрои царството си, австрийският канцлер го посъветва да се придържа за ония качества на националния дух, чрез които турците са основали своето могъщество.1 Подобна горе-доле мисъл се среща и в Политиката на Аристотеля, който има предчувствието за почти всички открития на бъдащите социални науки. В по-ново време школата на традиционализма, която почива на позитивната философия на Огюста Конта и която би могла да търси подкрепа особено в германските историци от средата на миналия век, открива в миналото животворните духовни сили, които господствуват над формите на съвременната култура.

Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.

Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ.

Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото чувство.

Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството: тия качества са твърде общи, за да могат да послужат като характеристика на едно поколение и като релиеф на една епоха. Това, което ний наричаме национализъм на нашето Възраждане, това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров. Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: "На българския народ са нужни три морета!"2 Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало.

[+/-] ...виж целия текст

Покрай националистическия тласък на Възраждането съществуваше едно течение, което на първо време се наричаше чорбаджийско или старо. То се състоеше от боязън пред бъдащето, от недоверие към силата на народния дух и от упования за чужда помощ. В Букурещ това течение се олицетворяваше в паметната "Добродетелна дружба", известна на новите поколения не толкова по своята дейност, колкото по жестокия хумор, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград "старите" се групираха около Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.


Стълкновенията между тия две течения бе епизодично между емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше почти всецяло3. В Цариград чорбаджийският дух бе силен и заставаше упорито по пътя на националните задачи. Борбата между "националисти" и "стари" съставлява в морално отношение най-драматическият изглед на църковния въпрос.

"Старите" се боеха от угрозите на патриаршията. Те не вярваха, че националният дух на българите ще устои срещу един разрив с вселенската църква. Повлияни от руското посолство, което искаше преди всичко да запази единството на православния свят, те бяха готови на най-големи жертви. Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално учреждение, простиращо своята власт над една осакатена България. Националистите: д-р Чомаков, П.Р.Славейков, Др.Цанков, Т.Икономов, Панарет, Методий Кусевич, спасиха българските земи от това духовно разпокъсване. Те се възпротивиха на внушенията на руския посланик, защото не чакаха избавление отвън, а разчитаха на собствените сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, защото знаеха, че схизмата няма да спре българския подем. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на истинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната непримиримост.

Да се говори за национализма в революционното движение е излишно, защото той е общоизвестен. Българските въстания нямаха непосредствен успех, но те са, които дадоха повод за нашето освобождение. Изследванията на френския историк Ханото, бивш министър на външните работи и приятел на Русия4, доказват, че Руско-турската война не е влизала в плановете на руската дипломация и че до самото навечерие на войната Александър ІІ не е знаел дали ще воюва с Турция или с Австрия. Значи, националистите на политическата борба, революционерите, със своята самонадеяност, с предприемчивия си дух и с любовта си към рисковете предизвикаха освобождението на България, както националистите на църковната борба запазиха духовната цялост на българското отечество.

Като споменем след национализма и демократическото чувство, няма да изчерпим цялата характеристика на Възраждането, но чини ми се, че ще сме изброили вече неговите победоносни сили.

Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо. То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, виждаме го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.

Още в 1857 г. "Българска денница" даваше потресающи сведения за тоя вид крепостничество, в което българското селско население около Елена бе поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. "По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни", пишеше в. "Свобода"5 в 1872 год. А в. "България" издаван, както е известно от Д.Цанкова, в една остра статия под наслов "Чорбаджии и чорбаджийски мекерета" характеризираше още по-грозно чорбаджиите. "Свищовските чорбаджии (Д.Цанков, техен съгражданин, ги познаваше добре) освен че са лукави лицемери, светокрадци, безбожници, предатели, набедители, грабители, хаинджии, с една дума изедници, сиреч дето са ограбвали черкови, училища, сироти, сирачета и сиромаси, скритом и на много са изпили кръвта с помощта на фанариотските владици, освен казват дето вършат тези общочорбаджийски тайни, има и таквизи, които и явно в търговията са показали грабителство с помощта на лъжовното банкрутство, сиреч има мюхлюзи и вагабонти." Какъв лукс от позорящи епитети и какво буйно обществено чувство! Социалистите не можаха да изобретят по-късно по-жесток език спрямо буржоазията. Във всичките периодически издания от тая епоха се издигат негодующи гласове против гневът и експлоатацията на чорбаджиите. "Чорбаджията не убива, пишеше един по-умерен автор в "Български книжици"6, но той граби безпрестанно и без милост." Същите тежки упреци хвърля и хрисимата инак "Българска пчела"7, която отбелязва една печална прилика между "фанариотите и чорбаджиите".

Без съмнение имаше между чорбаджиите хора патриоти и добродетелни. "Както между старите чорбаджии, пишеше "Македония"8, имаше достойни и народни человеци, които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху чорбаджиите."

Но и тези чорбаджии народът ги търпеше по неволя като водители, но не ги обичаше. "Положението ни днес, пишеше "Турция", не ни позволява да минем без чорбаджиите. Нека ги употребяваме в общите си работи прочее... Нека се възползваме от тяхната опитност и от техните съвети."9 Съюзници по необходимост, чорбаджиите оставаха обаче пак антипатични като класа, олицетворяюща социалното неравенство и економическия гнет.

След основаването на Екзархията борбата срещу тях се поднови още по-буйно. Чорбаджиите поискаха да внесат в нея свой дух. Свободомислящите дейци за независима църква искаха, напротив, да демократизират нейното устройство. В една статия, озаглавена "Двете касти и власти", "Македония" пишеше:

Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той намисли един идеал на обществен живот, без отличителни съсловия, върху здравите и възвишените християнски закони. Той си бе помислил, че чистонародното българско духовенство, което би възлезло на властта единствено чрез волята и силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със стремленията на народа и да тръгне с него на борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, що излизат от нея като из тяло изгнило, холерическо и към зло само настроено.10

Авторът на тая почти революционна статия – заради нея турското правителство спря "Македония" – отбелязваше, че под Екзархията се подновявали всичките злоупотребления, поради които гръцката църква била тъй омразна народу. "Чорбаджийството, пишеше тя, се потруди да уплете в своите примки народното наше духовенство, да се съедини с него, за да последва и занапред своето върху народът владение с тази разлика, че по-преди то правеше това чрез сътрудничеството на гръцкото духовенство, а сега го направи с помощта на самото наше българско духовенство." Следваха обвинения, че чорбаджиите заграбвали църковни имоти, присвоявали си училищните сгради, злоупотребявали с народните подаяния, с една реч упражнявали "едно решително владение и тиранизъм върху беднийт народ". "Могат ли да се преброят, питаше "Македония", техните неправедни отмъщения върху беззащитните хорица и техните гнусни клевети пред правителството, чрез които те са гонили и съсипвали по-независимите онези, които не са рачили или не рачат да се подлагат на тяхната непросветена, дива и едва ли не скотска воля?" Трябва възмущението против чорбаджиите да е било тогава твърде буйно, за да дръзне един вестник, издаван в Цариград под надзора на турската цензура, да им хвърли с такава ярост обвинението в предателство.

Това обвинение бе, както е известно, постоянният вик на революционната българска преса в Букурещ. В чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин.

Под влиянието на тия страстни – и в много голяма степен несправедливи – проповеди демократическото чувство у българския народ клонеше да добие форма на някаква сектантска омраза. От друга страна, културата бе доста слаба, за да го възпита, а вестниците не можеха да му дадат още някаква идейна основа. Печатът преди Освобождението твърде малко се занимаваше с теория. Самите водители на емиграцията имаха определено мировъзрение: радикализмът на Любена и сантименталният социализъм на Ботева се изразяваха в много смътни пориви. Още по-малко можем да търсим някаква доктрина у цариградските публицисти, които бяха въобще по-чужди на големите умствени течения на времето. В действителност със своята агитация и със своя печат "младите" развиваха в интелигенцията и в еснафа индивидуалистически дух, бунта против политическото неравенство и социалната йерархия, жаждата за свобода – с една реч една силно демократическо настроение, крепко свързано с българската действителност посредством омразата към турската тирания и към чорбаджийския гнет.

Ний се опитахме да изложим в настоящата книга борбите между двете главни течения в новия български живот и въздействието, което те упражниха върху младата държава, както и върху делото на националното обединения. Имената на тия течения се измениха, но основната им характеристика остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самостоятелността на българския народ, от друга страна, капитулацията на "старите" и на русофилите пред трудните проблеми на народното дело или пред угрозите на чуждия натиск.

Да се извлече една философия от тази бурна епоха на новата ни история би било много смело, тъй като тя е много близко до нас и за едно обобщение липсува нужната перспектива. Би могло обаче да се твърди, че там, гдето българската политика е оставала вярна на здравите народни традиции, там, гдето се е вдъхновявала от духа на Възраждането, там, гдето е била едновременно националистическа и либерална, предприемчива и самоуверена, смела и упорита, там тя се е завършвала с пълно тържество. В тая смисъл историята на тая епоха е една епопея на българската енергия.



1 Les memoirs de Metternich – Понеже нямаме на ръка тия мемоари, не ни е възможно да посочим кой том и на коя страница се намира въпросното писмо на Метерниха.

2 Според разказа на Негово блаженство Йосиф І.

3 В последно време Любен Каравелов се бе разочаровал в революционните средства, но и в книжовната дейност, на която се предаде, той остана националист.

4 Gabriel Hanotaux. Histoire de la France Contemporaine, четири тома. – Г-н Ханото, който се е ползвал от неиздадени документи – между които от ръкописните мемоари на граф Шувалова и на Каратеодори паша, – дава най-пълната досега дипломатическа история на преговорите, предшествующи Руско-турската война.

5 Свобода, бр.44, 1872.

6 Български книжици, 1868, кн.4, стр.83

7 Българска пчела, 1864, май, 12

8 Македония, 1867, 30 декември

9 Турция, 1872, 18 март.

10 Македония, 1872, 25 юли.

За "Строители на съвременна България"

Йосиф Хербст

През деня си между мои другари и близки познати ставаше реч за току-що излязлата последня книга на Симеон Радева. Аз я бях само попрелистил, от събеседниците ми малцина я бяха само видели, никой не беше я чел. Въпреки това, когато аз заявих, че ще пиша нещо за тази книга, чух закани, градуирани между вечната вражда и непоздравляването. Това трябваше да кажа, когато се наемам да въведа Симеон Радева в кръга на читателите на „Пряпорец", макар че в случая поемам отговорността само на оня, който въвежда една вече позната личност в известно за нея ново общество.

Готовността която извършвам този приятен за мен дълг, може да се мери само с голямата наслада от внимателното прочитане на книгата. Анонимно издадена, тя щеше веднага да наводни цяла България, но и такава, каквато ни се връчва, против нея ще бъде безуспешен всякаква conspiration de silence; навярно тя най-напред ще бъде четена от ония, що най-много я псуват, нея и автора й, ще четат и ще мълчат, ще мълчат и ще четат, а за да си отпочинат, пак ще запсуват. Хубава препоръка за една история — чувам вече мнозина да възразят. Но това ще да са тези, които не са навикнали веднага да правят разлика между история и историография; ще се сърдят и всички ония, които считат историята за бог знае каква наука, които искат непременно разстояние (от място и време) към събитията; ще се намръщят всички „епитропи", които са навикнали да не говорят нищо лошо за умрелите и които от страх всякога, овчедушно бъблят: „Сега не му е още времето да се разправят тия работи." Има хора от „историографическия еснаф", които ще се сетят, че Симеон Радев не е „свършил по историята", и ще го задърпат за косите, а книгата му ще разнищят, за да търсят метода му. Нека им спестя труда. Методът му е ясен и недвусмислен като шамар: не желае да бъде скучен. И цели 835 страници той майсторски изпълнява това...
нежелание. Има мнозина, които за голямо съжаление твърдят, какво само скучното и неразбираемото „сигурно" се е случило", и от тази гледна точка критикуват историята или по-добре историографията. Симеон Радев споделя и мнението на Prosper Me'rimee, ".който казва нейде: „je n'aime de l`historie due les anecdote.

Но самото заглавие на книгата издава метода му: Строителите на България! Той се занимава с личностите, ала като скептик не забравя да изтъква социално-психическите сили. Това са не строителите на България. Малки, големи X, У, Z, Стоян Драганов, Петкан. Да, но те не издигнаха българската държавна сграда в безвъздушно пространство, а сред две доста диференцирани обществени течения, които Радев изследва до първоизточниците им. Между тъй наречените строители има такива, които ни се представят като прости зидари: носили са само вар и тухли. Всички тия Радев не е поставил на никакъв пиедестал. Не стоят те по-далече и по-високо от мастилницкта му. Вярно е, че едни е рисувал с любвеобвилна четка, други просто е фотографирал, трети е карикатурил. В книгата срещаме хора, човеци и няколко мъже. Към тия последните той с вещина прилага рембрандовскпя маниер: виждаме ги осветени от оная страна, която е и тям, и Радеву най-благоприятна. Всички портрети обаче са ретуширани.

Той гледа на всички и на всичко в епохата, що описва, през темперамента на един националист, на един македонски българин и на един нерусоф
ил; на националист, който навярно във II том ще бъде вече стамболовист, на нерусофил, който може би, описвайки периода до 1894 г., ще се представи вече като русофоб; македонските си очила обаче едва ли ще свали и когато стигне в историята си до „днешните времена". Всеки от строителите на България се изпитва от Радева върху „македонския булижник" и след това го изкарва да позира или го настанява пред фотографическия апарат. Въпреки всичко това Радев ниже на верига историческите събития около тези строители и ако всяка верига е толкова силна, колкото най-слабата й брънка, то безпристрастният критик (на този последния според моето разбиране по е нужно безпристрастието, отколкото на историографа) ще трябва да признае, че историческата картина на България през царуването на княз Александра е пълна и точна. На всеки случай е поучителна и най-важното много интересна. Радев, бляскавият вестникар, най-много е помагал на Радева — историографа.

От редакционната си килийка, дето като никой друг е можал да наблюдава много човещини, той е занесъл със себе си в работния си кабинет на волен историограф много ценни помагала: във всяка редакция се пише историята на вчерашния ден, понякога по-мъчно, при по-големи неудобства и с по-голяма отговорност, отколкото историята на една цяла отминала епоха. Радевата книга ще има много читатели, защото ги заслужава. Ако тези редове поувеличат интереса към нея, ще считам, че това е най-малката услуга, която съм могъл да принеса за възнаграждаване на такъв един ценен, прилежен труд на моя отличен събрат.

В. „Пряпорец", бр. 49, 21 февруари 1910 г.

сряда, 24 февруари 2010 г.

Каквото е писано, това ще е

Димитър Талев


Започваше лятото на 1903 година.

През месец април се отвори в село Смилево, в пазвите на Бягла планина, конгресът на ръководителите от целия Битолски революционен окръг. Изпратени бяха тук пратеници от всички райони на окръга. Председател на конгреса беше Даме Груев. Една добре въоръжена чета се движеше из околностите на селото и пазеше конгресистите от всяка изненада. Други въоръжени люде пазеха самото село, поддържаха пощата и всички други необходими служби. Малки групи, по двама или трима въоръжени люде, бяха изпратени накъм околните села, по пътищата и проходите. Смилевци до един, и мъже и жени, бяха на някакъв пост, на някаква служба при конгреса. За смилевци дните на конгреса бяха празник, бяха дни на обща радост и гордост.

Започна се на конгреса спор, да има ли въстание, или да няма.
— Въстание! — дигнаха глас най-напред пратениците от Костурско, от Охридско, от Демирхисарско. — И по-скоро, да не се бавим повече!

Дочуха се и други гласове:
— Не бързайте. Не сме още готови. Нека приберем и храната от полето.
Застанаха насреща пратениците на Прилепско:
— Ние сме против секакво общо въстание. Безумно ще бъде да се дигнем с голи ръце. Немаме оръжие.

Като изслуша всички докрай, Даме Груев стана от мястото си и рече със звънливия си глас:
— Е, хора! Не си губете времето да разрешавате въпроса, дали ще има въстание, защото той е решен. Свършена работа! Сега говорете за въстанието — как да го направим, кога да го направим.

Започнаха нови разговори и спорове: за оръжието, за бойната подготовка, за прехраната, за деня на въстанието и да бъде ли то масово, или само четнишко. Избра се и Главен щаб на въстанието начело с Даме Груев. Реши се да се подпомогнат с оръжие слабо въоръжените райони; в четите имаше военни люде — реши се те да се погрижат за военната подготовка на боиците, да разработят бойни планове; Главният щаб да влезе във връзка с Централния комитет на Организацията и с другите революционни окръзи и общо да се установи денят на въстанието, но да не бъде тоя ден по-рано от месец юли, за да бъдат прибрани храните от полето. Изработи се и „Въстанически дисциплинарен устав“. Тогава се заговори и за мирното турско население. Груев каза:
— Турчин или християнин, не пречи ли, не прави ли зло, и косъм не бива да падне от главата му!

И се реши още: въстанието да бъде четнишко, да излязат от всеки район чети от по 20 или 30, или 50 души, за да не се излага на турската ярост целият народ и за да продължи борбата повече време. Тогава се чу един бодър, весел глас:
— Аха! Започнете вие еднаж, пък да видим к си ще спре тоя народ…

В същото време, докато в Смилево се вземаха решения по предстоящето въстание, по стръмнините на Бигла планина отекваха гърмежи и трясъци — борбата на поробения македонски народ се разгаряше, събитията не спираха своя ход.

На 15 април започнаха атентатите на „Гемиджиите“ в Солун; шумната, разноезична, комерческа столица на Македония занемя от ужас пред пламъците на чуждестранния кораб „Гвадалквивир“, при взривовете в основите на банка „Отоман“, на избухващите бомби по разни части на града и няколко дни наред, пред героичната смърт на атентаторите — люде на шестнадесет, на осемнадесет, на двадесет и няколко години.

На 21 април падна в сражение с турски аскер в село Баница, Серско, Гоце Делчев. Апостолът пристигна в Баница на 19 април. Тук дойдоха и серската чета с воиводата си Георги Бродалията, също и драмската чета с воиводата си Димитър Гущанов. Събраха се около двадесетина души четници и се настаниха в две къщи една срещу друга; Делчев беше с двамата воиводи и с още неколцина четници, а другите бяха в отсрещната къща.
Денят 20 април мина спокоино и дори весело. Другарите на апостола забелязаха, че някаква едвам доловима сянка забулваше неговата широка приветлива усмивка, макар че той, както винаги, все гледаше да поддържа сред тях весело, бодро настроение. От време на време замлъкваше внезапно и негли се ослушваше в мислите си. Най-сетне той каза:
— С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тая чета и може да е убит.

Другарите му се опитаха да прикрият и собственото си смущение с весели закачки, които Гоце подзе и се смееше повече от всички. Наистина, злокобният му сън не предсказваше смъртта на втория му по-малък брат Милан, който загина по-късно, през лятото, в с. Неманци, Кукушко. Дойде и вест, че в Горно Броди довтасал аскер, но и това не развали доброто настроение на комитите. Аскерът през целия ден стоя спокойно в Горно Броди, пък и се знаеше, че дето има комити, там някъде наблизу ще има и аскер.

Настъпи нощта срещу 21 април. По едно време Делчев мина в отсрещната къща да види настанилите се там момчета. Преди няколко дни бяха станали солунските атентати и Гоце разказа на четниците подробности по това необикновено смело дело на неколцина себеотречени македонски революционери. Гоце се прибра в квартирата си, а скоро и цялото село утихна.

Късно след полунощ в тъмнината се замяркаха черни сенки, които безшумно обградиха заспалото село от всички страни. Това бяха към хиляда души аскер, които водеше турчинът Тефиков — бивш български офицер и съученик на Делчев от Военното училище. Изглежда, че той знаеше кого бе дошъл да търси в Баница. На разсъмване турците започнаха да претърсват една след друга селските къщи, а людете от претърсените къщи събираха и задържаха под стража. Едва сега се разтичаха часовоите от селската чета, която пазеше селото. Една бабичка се втурна в стаята, където спяха Делчев и другарите му, нададе сподавен вик:
— Станете, момчета! Аскер загради селото и търси по къщите…

Наскачаха всички още сънни, скочи и Делчев, който бе заспал през нощта най-късно, измъчван от стомашните си болки.
— Бъдете готови, пък ще видим що е — каза той; другарите му бяха отправили към него мълчаливи погледи да видят той какво ще каже, какво ще направи.
— Каквото е писано, това ще е — промърмори някой от тях.

Откъс от романа на Талев "Илинден".

неделя, 21 февруари 2010 г.

Кои са най-върли неприятели на един народ

Добри Войников*

Онова, що поставя в слабост една държава или един народ, онова, що заразява природните дарования и загасява благородните чювства в сърцето на един народ, онова, що скъсява естествений възел, с когото природата свързва морално един народ, и му приготвя яма, за да го упрапасти и погуби, са народоубийствените пороци, загнездени в сърцата !най-паче на онзи народ, който, лишен от моралните подкрепителни сили на високата наука и при самий негов едва заявен живот, става лесно ров на ниските страсти. Безмерното себелюбие, надменната гърдост, ненаситното сребролюбие, подлото скъперничество, ненавистта към еднородний ни брат, завижданието и гонението на неговото щастие, презиранието на всяко негово добро, интригуванието между еднородците ни, нетеглението на всяко общонародно дело, кoeтo не е излезло от собствените наши ръце, заочното укорявание помежду ни: всички тия са най-върлите неприятели на един народ, незасилен в моралния си живот; те са, които раждат раздор и сеят и несъгласие между еднородните му общества; те изнуряват всяка негова едва замогната народна силица; те парализирват всяко заявено стремление и всяко начялно желание в полза на народното му добро; с една дума, те са, които озлочестяват един народ, упропастяват го и го погубват.

„Ний носим, казва един от cтapитe философи, най-върлите неприятели в нас си; не са вънкашните 'неприятели, които ще съборят нашята република (Атинейска), а са вътрешните, които живеят между самите нас.. Когато Филип, цар Македонский, ся готвеше да нападне на гръцката република, прочютий тогас оратор атинский в едно от словата си против Филипа, казваше: „О, мъже Атинейци! той (Филип) не е засилен толкози от неговите собствени сили, колкото от вашите слабости." Когато Крум завоева аварите, попита едного от заробените кои са главните причини, за да пропадне царствто им, а той му отговори: „Причините, що събориха царството ни, са истите, които ще събарят най-силните държави — страстите."

Тези истите страсти, както ни е познато от историята, са дали край на българското царство и са хвърлили народа ни във вековното робувание.

Положението, в което са намирами днес, лесно отпуска свободен вход на тези върли неприятели, за да ся вкореняват в сърцата ни и заразяват всяко благородно дело и спасително за нашата благонадеждна бъднина. Нам ни трябва възпитание, наука, просвещение, образование, единствени преимущества, които дават действително сила за живота на един народ и които са единствените двигатели на неговото достояние и остановители на неговата самостоятелност. Противодействующите на тези морални сили са гореказаните народоубийствени страсти. При начялото на нашето замогвание в народен живот, както сме днес, ний, българете, ся намирами в продължителни в истото време и не съзнателна борба на тези страсти против моралните засилвания. Ний, от една страна, проповедвами народност, просвещение, свобода, а, от друга, копайми яма на ония, които работят за народност, просвещение и свобода; ний ся представими, че разбирами най-добре средствата за въздигание народностите ни, и давами планове за как требва да ся работи, а ний сами нещем да работим нищо; ний съветвами, че трябва да стават пожертвования за народното ни развитие, а ний сами не щем да жертвувами; ний укорявами съчинението и превода на брата си, а ний сами не съчинявами и не провеж-дами нищо; ний ся озовавами в полза на народното ни просвещение, а ний сами завиждами на онези, които работят за него; ний ся препоръчвами за народни, а ний сами презирами онова, що е чисто народно; ний познавами много пътя подземните планове, които ся кроят от старната на един вънкашен неприятел против замогванието на народността ни, а ний сами ставаме му слепо оръдие за постижение на неприятелските му планове; ний проповедвами, че интересите народни са много по-святи от личните наши интереси, а ний сами ги презирами, кога дойде време да ги браним.
Исками ли да ся уверим за истината на тия, що горе казахми, нека всякой от нас попита сърдцето си и попита сърдцето на брата си. Ний нещем да ся впусками в подробните доводи, що говорят силно в полза на тая истина, а щем ся задържи за друг път, кога ни призове по-необходима нужда. Ний премълчявами за сега само и само за да запазими любочестието на некои наши еднородци в Ромъния, което любочестие ний вервами, за да го имат още отчясти. В противен случяй ний сме готови да ги обличим 'публично с фактове в ръка.

Ний казвами на някои наши еднородци в Румъния, защото тий, като са около нас, познавами най-добре народоубийствените им дела, ако и да мислят, че тий под булото на родолюбие крият техните ниски страсти, с които стават най-върли неприятели на народа ни, като искат да му копаят гроба, за да угодят само на користолюбивия си егоизъм и направят от народа ни мocт, по когото да улеснят пътя на опропастяванието народността ни, опропастявание, що ся готви от отвън.

Нека прочее всякой българин, който носи истенско сърдце българско и като верен потомец на Крума, бди като на стража и пази като воен нарушаванието на народните ни интереси от страна на най-върлите неприятели на народа ни, на отечеството ни. Защото нема по-опасни за народа ни, за отечеството ни врази освен тези, що са намират между нас и са готови на всяко време, на всякой чяс да продадат онова, що е най-свято, най-мило и най-драго за всякой чистосърдечен българин, само и само да угодят на егоистическите си страсти: за тех народ, отечество, свобода не съществува, за тях нема на света друго нищо освен тяхната собствена личност, тяхното плътско удоволствие. Защото от подобни най-върли неприятели на народа ни ний сме изгубили славата на нашите предеди, живота на нашата народност, самостоятелността на нашата битност!

Ний щем прекъса дотука статията си, за да не разсърдим повече онези, които ще ся огледат в него като в огледало, а щем остави в резерва фактовете, що ще изображат на явно делата им. Нема съмнение, че онзи, който ся види, под такава категория, ще ся разсърди люто, ще скърца зъби, противо ни, и от яд не ще знае що да говори. В такъв случай нашите читатели ще имат неприятната прилика да го ознаят, защото според пословицата гузен не гонен ще бяга, и сетне онзи, който ся вижда чист от едно народоубийствено пятно, съвестта му остая спокойна и сърдцето му не намира причини да ся разлютява.

В. „Дунавска зора", г. II, бр. 50, 15. XII. 1869 г.

*Добри Попов Войников е български възрожденски учител, драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор; един от учредителите на Българското книжовно дружество (дешната БАН)

Смърт и погребение на унията в България

Георги Раковски

Отколе не сме говорили за йезуитската зараза, коя папищашите ищаха да въведат и в наше мило отечество. Причина на това мълчание беше, че нямаше веке що да се говори! Йезуитската брадва удари на камък в България! Покойний дядо Йосиф (Соколски) даде смъртоносен удар на тая сбирщина, като стана и той бедний жертва, далеч от месторождението си, между чужди хора немил и недраг! Подир дяда Йосифа умира в тъмница затворен Николчо Евтимов от Габрово, най-деятелнии орган на тая пропаганда. Миркович зарязва и уния, и йезуити и отива в бесарабските български колонии в Молдава да стане лекар в Болград. Ваклидов, редактор на лъжовния им, вестник, кого издаваха на български в Сан Бенедето, зарязва редакторството и дохожда в Браила с препоръчителни писма до браилските родолюбци българи; да му намерят някоя си работа да може да живее.

Най-после остава Цанков, пусти Цанков! И той горкия приема да остане негде си в България даскал и ето го и него в Трявна да постъпи в това звание. Сега в Сан Бенедето остават си пак йезуитските дервиши самички!... Ето българска уния на какво зло налетя! Българските глави истина, че били корави. Не вземат нито от обещания, нито от папски благословии, нито от индулгенции, нито от пашапорти за в рая: лошави хора! Не щат в рая да влязат!

Нямаме никакво съмнение, че тейзи наши братя българи, разбравши злото, в което можеше да попадне милий ни народ с вероизповедний раздор, нямаме, казваме, никакво съмнение, че тии са се от все сърце веке оставили от йезуитските планове и че оттук нататък ще бъдат истинни родолюбци българи и ще се трудят за полза беднаго ни народа, а най-паче сега, като с преселението искат неприятелите ни да го разорят съвсем. Дано най-после нашето несъмнение излезе основно!

В. „Дунавски лебед", бр. 58, 7. XI. 1861

петък, 19 февруари 2010 г.

Левски - човекът, против когото бе всичко

Захарий Стоянов

Посред възпяванието на генералските еполети, посред френетическите ура и проливанието на горещи сълзи над чуждите гробове и величия не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не бъзсъзнателна, самоунищожающа се тълпа... Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те можат да бъдат един ден наши. Каквото и да правим, техните истински почитатели знаят, че нашите сълзи са фалшиви, да не кажа нещо повече. „Признателност и братски чувства" - викаме ние и литературно, и дипломатически, и част помежду си. А нима нашите собствени братя, нашите херои (каквито и да са те), най-после нашата гордост не заслужват горните почести? Ако мнозина доброжелатели желаят да ни докажат, че ние сме прости смъртни, без минало и без велики хора, то трябва ли българската интелигенция да потвърди тоя горчив факт, трябва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е в наш интерес? Време е вече да погледнем наоколо си.

Ако нашите велики мъже не са можали да достигнат величието на европейците, то и в тоя случай не те са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствували на първите, а спомагали на вторите. Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба.

Човек, който захваща от а, б, против когото е всичко -такава смелост, такава вяра в бъдещето!

При скудните сведения, които имаме на ръка за живота и гигантската деятелност на славния наш патриот, с името на когото е озаглавена настоящата ни книга, ние решихме да дадем гласност на онова, което знаеме за положителна истина. Аз правя начало, за да дам повод на ония, които знаят може би повече за живота на безсмъртния Дякон, така щото да имаме един ден възможност за съставянието на пълното му животоописание.

Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се състави историята на ония български тайни общества, в които участвуваше всичката българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелността се захваща от 1870 - 1875 година. Наистина, че Левски умря по-рано, но независимо от всякакви централни и частни комитети той е работил предварително на своя глава, докато съедини духовете, цели пет години (1865-1870). Ни библиотека, ни вестници, ни възпоминания, ни някакви си архиви съществуват, към които да може да се обърне бъдещият биограф на Васил Дякона.

Но що говорим ние? Човекът, името на когото се е произнасяло и в най-бедната колиба, за когото са се приказвали толкова анекдоти, който е бил известен и в Бабаалието, което ставаше предмет на разговор и в заптийските одаи, не само, че се е вардел да напише някое писмо, не само че е унищожавал всякакви отправени до него писмени документи, с които да украсим страниците на биографията му; но е мислел още денонощно по кой начин да скрие и своите чърти. Днес черноок, с шопски дрехи, събира се да купува добитък на плевенския Сърпазар, после няколко деня с шаячно даскалско палто и с жълт девит на пояса той купува училищни буквари от Дановата книжарница в Пловдив. В тиха дълбока нощ, когато са свидетели само ясната месечина и дребните звезди, верните му приятели, да кажем, от Карлово например, изпращат го отвън града към Троянската пътека. На другия ден Иван Арабаджията от Царацово известява на карловските братя, че онзи, кешишът, едвам можал да избяга от заптийските касатури в Т. Пазарджик, от хана на Червен Огоян. Освен това неустрашимият български бунтовник, който е носел на гърба си цяла България, който с две неосторожни думи е можел да метне въжето на хиляди българи, от всякога се е вардил да говори за своите велики планове и тайни намерения. А унизителното самохвалство: „Аз това направих, тъй и тъй мисля" - е било чуждо на нашия херой.

Възможно ли е да се напише така лесно биографията на тоя човек? Всичките негови другари, които са го познавали отблизо, които са знаели пътеките на Левски, не живеят днес. Где е Любен Каравелов? Где е Ботйов, Ангел Кънчев, Димитър Общия, Колю Ганчов, Коли Райнов, Димитър Горов и пр.? В черната земя, в устата на балканските орли! За да се разбере колко-годе що за човек е бил Левски, трябва да се посетят следующите няколко градове: Букурещ и други градове из Румъния, Карлово, Ловеч, Т. Пазарджик, София, Орхание, Пловдив, село Царацово, село Войнягово, гр. Видин, Гложене и Извор. Хората, с които трябва да се срещне човек в тия градове, излязват на няколко стотини. Всеки разбира, че тук се иска труд, познавание на хората, а най-главното материални средства. Кой ще ги даде? И в двете свободни Българии, на които в основата на съществуванието има турено и нещо от Левски, не е настанало още онова време, щото да се признае и той за народен труженик. Доказателство за това е неговият почнат уж паметник в София, който се състои от няколко очукани камъци. Тук, под тия камъци, почива скромно славата на България!...

Никакви любовни сцени няма да срещнат читателите в живота на Левски. Няма да срещнат те за това, защото ги няма; а аз от себе си не исках да ги създавам, не пожелах да правя фалшификация, защото ни един бунтовник не зная да се е лигавил с „ах" и „ох", да се е пленил от черни очи, при всичко че мнозина автори, когато захващат да описват някой въстаник, срам ги е, ако техният херой остане така сух, без нежни погледи. Аз казах за моя херой онова, което е положителна истина и което е той вършил; а комуто се вижда грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородя в а отпосле по вкуса на своята публика.

Из предговора към книгата на Захарий Стоянов "Васил Левски. Дякона - черти из живота му". Пловдив, 10 декември 1883 г.

петък, 12 февруари 2010 г.

Новият подход към македонския въпрос?

На 15 февруари 2010 г., понеделник, от 13:00 часа в Пресклуба на "София прес" ще се проведе пресконференция на тема: "Новият подход към македонския въпрос" и обявяване на инициативата за поставянето на бюст-паметник на Ванче Михайлов в гр. Велес (Македония)", съобщиха от пресклуба.

Участват:

* Виктор Камзуров - журналист, гр. Скопие;
* Костадин Атанасов - председател на Македонско движение „Преображение" - София;
* Оливер Водасов - съпредседател на Македонско движение „Преображение";
* Петър Колев - съпредседател на Македонско движение „Преображение";
* Драги Каров - гр. Велес