петък, 19 февруари 2010 г.

Левски - човекът, против когото бе всичко

Захарий Стоянов

Посред възпяванието на генералските еполети, посред френетическите ура и проливанието на горещи сълзи над чуждите гробове и величия не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не бъзсъзнателна, самоунищожающа се тълпа... Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те можат да бъдат един ден наши. Каквото и да правим, техните истински почитатели знаят, че нашите сълзи са фалшиви, да не кажа нещо повече. „Признателност и братски чувства" - викаме ние и литературно, и дипломатически, и част помежду си. А нима нашите собствени братя, нашите херои (каквито и да са те), най-после нашата гордост не заслужват горните почести? Ако мнозина доброжелатели желаят да ни докажат, че ние сме прости смъртни, без минало и без велики хора, то трябва ли българската интелигенция да потвърди тоя горчив факт, трябва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е в наш интерес? Време е вече да погледнем наоколо си.

Ако нашите велики мъже не са можали да достигнат величието на европейците, то и в тоя случай не те са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствували на първите, а спомагали на вторите. Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба.

Човек, който захваща от а, б, против когото е всичко -такава смелост, такава вяра в бъдещето!

При скудните сведения, които имаме на ръка за живота и гигантската деятелност на славния наш патриот, с името на когото е озаглавена настоящата ни книга, ние решихме да дадем гласност на онова, което знаеме за положителна истина. Аз правя начало, за да дам повод на ония, които знаят може би повече за живота на безсмъртния Дякон, така щото да имаме един ден възможност за съставянието на пълното му животоописание.

Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се състави историята на ония български тайни общества, в които участвуваше всичката българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелността се захваща от 1870 - 1875 година. Наистина, че Левски умря по-рано, но независимо от всякакви централни и частни комитети той е работил предварително на своя глава, докато съедини духовете, цели пет години (1865-1870). Ни библиотека, ни вестници, ни възпоминания, ни някакви си архиви съществуват, към които да може да се обърне бъдещият биограф на Васил Дякона.

Но що говорим ние? Човекът, името на когото се е произнасяло и в най-бедната колиба, за когото са се приказвали толкова анекдоти, който е бил известен и в Бабаалието, което ставаше предмет на разговор и в заптийските одаи, не само, че се е вардел да напише някое писмо, не само че е унищожавал всякакви отправени до него писмени документи, с които да украсим страниците на биографията му; но е мислел още денонощно по кой начин да скрие и своите чърти. Днес черноок, с шопски дрехи, събира се да купува добитък на плевенския Сърпазар, после няколко деня с шаячно даскалско палто и с жълт девит на пояса той купува училищни буквари от Дановата книжарница в Пловдив. В тиха дълбока нощ, когато са свидетели само ясната месечина и дребните звезди, верните му приятели, да кажем, от Карлово например, изпращат го отвън града към Троянската пътека. На другия ден Иван Арабаджията от Царацово известява на карловските братя, че онзи, кешишът, едвам можал да избяга от заптийските касатури в Т. Пазарджик, от хана на Червен Огоян. Освен това неустрашимият български бунтовник, който е носел на гърба си цяла България, който с две неосторожни думи е можел да метне въжето на хиляди българи, от всякога се е вардил да говори за своите велики планове и тайни намерения. А унизителното самохвалство: „Аз това направих, тъй и тъй мисля" - е било чуждо на нашия херой.

Възможно ли е да се напише така лесно биографията на тоя човек? Всичките негови другари, които са го познавали отблизо, които са знаели пътеките на Левски, не живеят днес. Где е Любен Каравелов? Где е Ботйов, Ангел Кънчев, Димитър Общия, Колю Ганчов, Коли Райнов, Димитър Горов и пр.? В черната земя, в устата на балканските орли! За да се разбере колко-годе що за човек е бил Левски, трябва да се посетят следующите няколко градове: Букурещ и други градове из Румъния, Карлово, Ловеч, Т. Пазарджик, София, Орхание, Пловдив, село Царацово, село Войнягово, гр. Видин, Гложене и Извор. Хората, с които трябва да се срещне човек в тия градове, излязват на няколко стотини. Всеки разбира, че тук се иска труд, познавание на хората, а най-главното материални средства. Кой ще ги даде? И в двете свободни Българии, на които в основата на съществуванието има турено и нещо от Левски, не е настанало още онова време, щото да се признае и той за народен труженик. Доказателство за това е неговият почнат уж паметник в София, който се състои от няколко очукани камъци. Тук, под тия камъци, почива скромно славата на България!...

Никакви любовни сцени няма да срещнат читателите в живота на Левски. Няма да срещнат те за това, защото ги няма; а аз от себе си не исках да ги създавам, не пожелах да правя фалшификация, защото ни един бунтовник не зная да се е лигавил с „ах" и „ох", да се е пленил от черни очи, при всичко че мнозина автори, когато захващат да описват някой въстаник, срам ги е, ако техният херой остане така сух, без нежни погледи. Аз казах за моя херой онова, което е положителна истина и което е той вършил; а комуто се вижда грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородя в а отпосле по вкуса на своята публика.

Из предговора към книгата на Захарий Стоянов "Васил Левски. Дякона - черти из живота му". Пловдив, 10 декември 1883 г.