събота, 21 март 2009 г.

"Всеки може да бъде, какъвто съм аз..."

Климент Шапкарев*

Похвална е и идеята да се поканват останалите още живи съвременници да напишат, каквото знаят за Гоце Делчев, защото, залисани в делничното всекидневие и униние на живота, ние като че ли, имаме нужда да ни подканят, та да спрем в размисъл за онова време, за оня живот, за оная дейност из недавнашното минало.

Отдавам се на такъв размисъл една нощ, продължавам втора и мили спомени се нижат пред очите ми. Преживявам едно, второ, трето и се унисам. Това, което най-много днес обхваща съзнанието ми, е: — Как така измежду всички ни другари и съученици на Гоце от II или III отделение на основното у-ще в Кукуш, преградено с дъски на православно и униатско, -с учители дедо Кузман Шапкаров, Никола Вълчев, учител Вангел, Епифаний, другарят ни и съученик Гоце Делчев от V и VI клас на Солунската гимназия при учител Константин Величков и после юнкер от военното училище, стана хвъркат, легендарен, любимец народен, а ние. . . останахме обикновени редници?

Кой беше, какъв беше тоя ни другар — Гоце, та достигна да бъде все- общо почитан народен герой?

Прехвърлям спомени и търся отговор първо за себе си, а после да съобщя това и на другите. Търся, ровя в живота му, в душата му, сравнявам го с другите наши по-първи и именити дейци и искам да уловя у него особеното — онова, което завладява.

Пред мене е Гьорче. — Казват, че Гьорче бе умът на делото. Гьорче наистина бе голяма, умна глава. Срещнеш го, седиш около една маса с него, виждаш, чувствуваш, че насреща ти е умна, практична глава, която не лети из облаците. Той сам съзнава това и без да щеш, тоя въпрос се слага между тебе и Гьорче преди всеки разговор, а заедно с това се явява една педя разстояние. Беседваш и се разделяш. С Гоце не бе така.

Пред мене е Матов, глава пълна със знания, а джебовете му, струва ти се, че са пълни с томове съчинения по всесветската история. Готов е при всяка дума и при всеки случай да ти цитира в историята на кой културен народ, кой великан деец, мислител как е постъпил и нашето днешно положение на коя епоха наподобява. Чуеш, научиш и се отделяш. С Гоце не бе и така.

[+/-] ...виж целия текст

Ето го Даме. Щедър, непринуден събеседник за хубавото, за доброто, за свободата, за братството, за дълга, за жертвите, за героизма, за успеха. Речеш ли да се вмесиш с неговия изблик — свие, приближи вежди, впие остър поглед с усмивка, припомняща насмешка, която ти казва — знам аз границите на възможното. Гоце не бе и такъв.

Мисля си за Сарафов. Пред очите ти е самонадеян смелчак, с изблик от енергия, готов всеки момент за геройски подвиг. Чувствуваш ли се способен да го последваш — привържеш се към него, или пък се отделяш. С Гоце и така не бе.

Доближиш ли Гарванов или Васков, пресрещат те с думите: «Що те води при нас?». Чувствуваш ги силно делови хора и ако не те води работа при тях, гледаш да не отнемаш времето им. С Гоце и така не бе.

Биваш с Тодора. Чувствуваш рязка и налагаща се личност, за която всичко е решено и която никога и от нищо не отстъпва. С Гоце и така не бе.

Насреща ми е Пере. Смее се той от сърце и ми казва: «Напечатаните във в. «Илинден» твои закачки с в. «Одрински глас» и фейлетоните на Петроне чета вечер в леглото, преди да заспя.» Обичаше насмешките върху проявени слабости от някого. С Гоце и така не беше.

А какъв бе Гоце? Какъв бе той при среща, при вечеря, при беседа, при сбирка от другари, при проповед и пр.? Срещнеш Гоце на улицата, той мило те покани да го придружиш. Влизате заедно, например в кафене «Македония», сяда, кани те да седнеш и ти. Поръча кафе, тежко-сладко-синджирлия, две кафета в един филджан, покани и ти да си поръчаш нещо. Скрие манастирските броеници, на които виси желязно разпятие с тялото на Исуса, извади цигари, турне една на цигарето си — система д-р Кох със стъкълце вътре, а отвън написано «Кукуш». Покани с цигара и тебе. Заприказва те пръв, докато ти го гледаш и му се любуваш. И пипа право в душата ти, на най-нежните струни. Пита те как си, с една близост, с едно съчувствие, които те карат да вярваш, че той всичко е видял в душата ти и се вълнува заедно и еднакво с тебе. И ще отвориш уста, не можеш да не му се довериш, да не му се изкажеш и за неща, които сам от себе си си крил. И те разпитва за близките ти и за околните,като че ли и той заедно преживява всичко. Смирено, неусетно си разкриеш душата (а после се чудиш как е станало това) и виждаш той участвува, вълнува се от твоите преживелици по-чисто и по-ясно, отколкото ти. Подеме те в ръцете си, в душата си и след няколко минути той направлява твоите чувства, твоите вълнения и твоите лични преживелици.

Иска ти се да не се разделяш от него, с него да останеш. Дойде на масата друг. Покани Гоце и него и го пита: «Нареди ли си работата, успокои ли се?» Дойде трети. Покани и него и пита: «Видя ли Чучков? Иди, сега той е в хотел «Батенберг».» Дойде четвърти. Но той вече ще става. Казва му: «Дойди довечера в градината при гостилница «Бр.Миладинови».» Ставаме всички и не ни се ще да се разделяме — чувствуваме близък човека, от когото се откъсваме. Обръщаме се да го изгледаме още веднъж. Погледът — лъч, като жица, остава да ни свързва до следващото виждане. След вечеря седим отново около маса в градината на гостилница «Бр. Миладинови». Свири и пее италианска трупа. Често в компания са: Туше Делииванов, Боян Биолчев, семейство Петър Станкови, доскорошен член от касацията. Пием бира, слушаме песни, шегуваме се, разказваме преживелици. И Гоце разправя свои от детинството си в Кукуш, от ученичеството в Солунската гимназия. Дойдат по-късно Диме, Трайче, Чучков и други, които не познаваме. Разприказваме се за градините край солунското пристанище, за музиките там и за градините при Пиргите и при Беш Чинар. Гоце добавя: «Ама не забравяйте и затвора «Беас куле»», и пак се смеем, шегуваме се.

Уговорим на близкия празничен ден да отидем с гювеч на Княжево по Владайската река. Семейните със семействата, жените ще приготвят обяда. Казано и свършено. Някои от съседна маса само гледат и мълчат. И пак дойде някой и каже на Гоце — «Готово е всичко» — «Добре». Друг: «Дойдоха Килифарски и Икономов» — «Да чакат утре в Княжево» и др.

Ставаме да си отиваме. Спим в една стая. «Довиждане» на Владайската река. Отправяме се към квартирата, застигне ни някой от тия, които само мълчаха при масите, и казва: «Гоце, и аз искам да дойда с тебе вътре». —«Добре, иди при Чучков в хотел «Батенберг», кажи му, че аз съм те пратил.» Изгуби се човекът. Утринта срещаме същия човек на улицата, бърза, лети. Питам го що се е разбързал? «В Дупница, при дядо Кольо Малешевски»: и вятърът не може да го стигне.

Ще легнем в стаята си. Усмихвам се аз и искам да му спра вниманието на нещо от приказваното и изживяното в градината. Гоце разбира, преди да му кажа, че ми е направило впечатление нещо и че съм сметнал, че и без това е могло, и каже:

«Нека видят, нека знаят, че и аз съм като всички хора. Ям, пия, пуша, приказвам, смея се, шегувам се, греша, волнича, обичам да слушам музика и всичко,както другите. Да не мислят, че аз и другарите ми сме свръхчовеци. Да видят, че всеки може да бъде като мене — като нас, стига да желае. Само желание, искрено и твърдо е потребно. Ял, пил, волничил, младост е живял. Ако ще и да е грешил някога, днес в тоя час има ли искрено и твърдо желание да служи предано и самоотвержено — всичко друго е минало, изживяно, и ние се сме го изживели и изживяваме. Всеки може да бъде, какъвто съм аз, каквито са другарите ми — стига само да желае.» И даже се надсмее, че някой го е счел облагодетелствуван от природата с особени дарования. «Не, и аз, и другарите сме като всички хора, и всеки, който пожелае, може да стане като нас, стига да желае. Дълбоко в сърцето си да има такова желание.»

Наистина Гоце вярваше, че човек е създание добро или поне, че във-всеки един човек дълбоко в душата му има кристално бисерно зърно, частица от божественото в природата. Всеки един работник или занаятчия, прост или учен, богат или сиромах, осъден грешник даже или паднала нещастница: всеки носи в гърдите си частица брилянт, макар микроскопическа. Само можеш ли да го намериш, можеш ли да го извикаш на живот, на дейност тоя бисер, брилянт! А Гоце сам с най-голям брилянт в гърдите си, представям си го само бисера в душата на човека виждаше, на него спираше и чудеса вършеше.

Гоце бе горски бистър, кристален извор, от който избликваше любов, която обгръщаше всички, издигаше ги, изпълваше ги — правеше всички крилати и пленяваше сърцата им. В Самоков той събра и семинаристи, и протестантски ученици, и железари, и гимназисти, и железничари (Пешо, Душо, Велко, Делчо, Добри и братята си и двамата, по-късно и Върбан Килифарски, голем анархист, и Кръстьо Асенов, сестреник на Хаджи Димитър) и подофицери, и юнкери, та образува собствени чети, а след това почти всички тях направи самостоятелни районни войводи.

Гоце плени Яворова, Наумова, Кепова и ги взе в Пирина вестник да редактират с пушка на рамо и песни да пеят, поведе той техници бомби да правят, офицери инструктори да стават и такива канари като Сандански и идеолози като Хаджи Димов. Всички плени той със своя магнит, що таеше в гърдите си.

Какъв беше Гоце в сбирка от дейци. Той беше винаги чистосърдечен, ясен, откровен, набързо нахвърляше мисли пред другари, свои равни. Той никога не позираше. Да, но не всички са като него и. . . работата не върви, не може да се вземат решения, че и неприятности, пререкания. А там в сбирката има и учени, и изпечени словоборци. Казвам му веднаж: «Гоце, не може така, имам малко опитност. Председателствувал съм студентски македонски събрания, та зная, че за мнозина не е най-важно решението, а важно е да се изкажат. Всеки иска да си каже и той думата. Изчаквай ги, изслушвай ги и вземи думата най-после и като решиш нещо, вече не отстъпвай. Но не забравай да кажеш, че и така може и така е хубаво, както например X. казва и както У. — все са хубави пътища, но подчертай, че в дадения момент при дадени условия и при наличните средства най-добре е еди-как си и още, че ти вярваш, че и другарите са съгласни с тебе, като имат вяра в твоите твърдения, защото ти знаеш най-добре дадените условия и наличните средства. Ще ги помолиш да ти вярват и да отстъпят, да се съгласят за тоя момент, да приемат твоето предложение. Казвам му, инак не може. Не само работата се не върши, но ще имаш неприятности, пререкания, оскръбления (както наистина имаше), а даже и до бой може да се дойде.»

Гоце ми отвръща с горчива усмивка: «Та и това ми се случи.» Не знаех, почудих се, а после разбрах, че тия думи се отнасяли до един случай, когато в едно такова събрание и спор Саракинов му ударил плесница. Мисля си, ако това се беше случило с Гьорче, сигурно би разцепил организацията, Сарафов би застрелял веднага противника, Гарванов би го наказал, когато и да е и по какъвто и да е начин. Матов би свикал конгрес да изключат виновника, с Тодора не е възможно това да се случи, всеки предварително знае това освен с измама и предателство, както що го и убиха, Даме би му простил след изглаждане с посредници, но през целия живот при удобни случаи все би му натяквал, би му казвал в очите и пред всички: «Хайде да решим въпроса с плесница.»

А що направи Гоце? — Нищо. Той продължаваше да обича Саракинов, като го съжаляваше, че не е имал толкова воля да се въздържи, че не е имал толкова ум да разбере, какво нищо с това не ще се реши и че не е имал от майка си толкова присадено чувство да обуздае дивата си грубост. А Гоце имаше религиозен култ към майката. Гоце обожаваше майка си. Той вярваше, че майката е посредникът между божественото и човека и че тя с ръцете си взима частица от божеството и го слага в гърдите на рожбата. Навярно на нея той дължеше нежността на своето сърце. Ако някой се наеме или бъде възложено някому да пише биографията на Гоце, ще трябва продължително и обстойно да изучи майката, за да ни опише сърцето на сина. Гоце бе най-мекият, най-отстъпчивият, най-уважаващият мнението на другите в другарските сбирки.

(Следва)

*Климент Шапкарев (1875-1949) е син е на видния български етнограф и фолклорист Кузман Шапкарев и внук на Димитър Миладинов. Учи в Солунската българска мъжка гимназия и членува в тайния революционен кръжок заедно с Гоце Делчев и Павел Васков. След завършването на гимназията в 1892 година учи биология и химия в Софийския университет. Завършва в 1898 година и става учител в Самоков, като едновременно с учителската дейност работи и като пунктов началник на ВМОРО, като организира прехвърлянето на хора и оръжие през границата в Османската империя. В 1904-1905 година е учител в Одринската българска гимназия „Д-р Петър Берон“ и секретар на окръжния комитет на ВМОРО. Делегат е на Рилския (1905) и Кюстендилския конгрес на ВМОРО (1907).Преди началото на Балканската война заминава от Одрин за България и се записва като доброволец в 52 пехотен полк на българската армия, с който се сражава под Одрин. За проявена храброст е награден с кръст. По време на Първата световна война е във Велес като член на Цензурната комисия. След края на войната става учител в земеделското училище в Садово.След освобождението на Вардарска Македония през пролетта на 1941 година се установява в Битоля, където също преподава в земеделско училище. Климент Шапкарев е баща на българския икономист и председател на Македонския научен институт Петър Шапкарев.

Всички ние

Владимир Свинтила*

Не зная дали примерите действаха заразително. По-скоро хората не смееха да споделят своя нов религиозен опит. За това съдействаха различни причини. Все още бе срамота да бъдеш верующ (признак за неразвитост!), все още се стесняваха, че са станали верующи или са на път да станат. И това въздържаше мнозина от изповеди.

Но имаше и друго - злата „бдителност" на комунистите. Първоначално, по време на сталинизма достатъчно действаше общото предупреждение. Хрушчов направо въведе гоненията срещу християните. Наблюдаваха църквите, контролираха манастирите. Държавна сигурност се зае с тия, които искаха да станат монаси.

Не е имало и не можеше да има споделяне на религиозния опит. Всеки търсеше в спомени, в съхранили се книги или списания нещо спастрено от християнството. Поради липса на религиозни книги, четяха атеистични -заради цитатите от Евангелието или Библията в тях. Изрязваха и налепваха върху тетрадки тия цитати -опитваха се да възстановят така Светото писание, поне неговите основи.

Един пробив бе разрешаването на иконографията, на историята на средновековното изкуство.Цели две години забавиха честването на 700-годишнината на Боянската църква, тъй като и това е религиозен паметник. С това честване започна отприщването. Започна борбата за реставрация и консервация на средновековните паметници. Стигна се отново до издаване на трудове по история на нашата средновековна художествена култура.
Пръв в това отношение бе Никола Мавродинов. Оказа се, че в целия този период на маразъм той бе работил в старата си насока и сега извади един том история на изкуството на Първата българска държава - преди да са се усетили. И работеше върху втория том.

[+/-] ...виж целия текст

Възкръснаха Асен Василиев, Васил Захариев, Кирил Кръстев. Във вестници, в списания, в отделни публикации те възстановяваха вкуса към българското средновековие. Стигна се до там, че след продължителни битки бе създаден закон за закрила на наследството. Това бе най-голямата победа на интелигенцията.

Тук започна първото разпукване на занданите на комунизма. Вече можеше да държиш в къщи репродукции на икони - те идваха от държавни издателства. Вече можеше да се поклониш на някой манастир - това бе форма на туризъм, посещение на културен паметник. Последна през 60-те години бе приета църковната музика - сега можеше да имаш литургиката на плочи.

Имаше и рецидиви. Внезапно през 70-те години бяха спрени изданията на икони при „Фотоиздат". Идваха забрани за документални и изкуствоведчески филми. Но основното бе извършено - на нашата религиозна култура бяха признати права. Това бе път за интелигенцията да се приближи до църквата.

Широката публика се ползваше добре от този напредък. Половин милион туристи годишно в Рилския манастир и толкова в Копривщица. Оживяваше Мелник с неговите черкви, Несебър - с неговите.

Новите поколения започваха да щъкат. Откриха изкуството на автостопа, поеха пътя на битниците. Човек внезапно срещаше група младежи пред вратата на забравен манастир. Всяка книга, свързана с религиозното изкуство, можеше да разчита на читатели. Това беше една пролет на душите. Нямахме религиозни книги, нямахме дори една Библия, но имахме литургия¬та, имахме нашите стари иконостаси.

Започнаха църковните бракове. Младите казваха, че ги предпочитат заради тяхната тържественост и ритуалност, за тяхната красота. Тогава комунистите започнаха създаването на гражданските ритуали. Всичко попадна отново в ръцете на бюрокрацията и гражданските ритуали се превърнаха в кич.

След църковните бракове дойде редът на кръщавките. Кръщаването беше дълбоко забранено. Сега - къде тайно, къде явно - децата се кръщаваха. На църквата бе позволено да играе някаква роля и в обществения живот.

Но бяхме ли ние вече християни? Далече все още не. У нас бе желанието да се приближим към Бога, ние имахме желанието и волята да вярваме. Окуражаваха ни иноци, които ни казваха: „Днес да искаш да вярваш, значи да вярваш!". Това е било едно хубаво окуражение, защото придобиването на вярата е една велика борба.

На първата изложба на френска Библия в София още нямаше контрол от кадесе. Все още Хрушчов оставяше отношенията свободни. Възползувахме се от това, за да крадем Библии. Бяха откраднати няколко десетки. Аз също откраднах една - Йерусалимската на френски, с блестящите предговори към всяка отделна книга.

Мисионери и туристи започнаха да внасят Библии на български, но това бе скоро спряно. Все пак, стана възможно да намериш отнякъде и да прочетеш Писанието. Младите генерации говореха с неприязън за времето, когато целият този народ е считал себе си атеист. Започнаха да обясняват с безверието драматичната, ако не и трагична наша по-нова история. Започнаха да търсят проклетите преди философи-идеалисти. Сред широката публика си пробиваше път Франц Кафка, чието творчество е опит за един нов синтез на юдаизма с християнството, едно ново юдеохристиянство.

Пътуваха. И носеха от чужбина вече не Маркс и Енгелс във френски превод, а „Трагичният усет за живота" на Унамуно и „Страх и трепет" на Сьорен Киркегор. В младежки среди, където най-малко би се очаквало, някой подемаше разговор за християнския екзистенциализъм.

Всичко това бе една своя дейност. Не бяха минали нито мисионери, нито проповедници. Събуждаше се обществената душа. Забравени от Възраждането монолози се подемаха от други, които не знаеха нищо за своите предшественици. Най-сетне ужасното наследство на материализма и неверието се преодоляваше.

Влияния идваха отвсякъде. От Полша, но и от Чехия. От Източна Германия, но дори и от Русия. От Румъния и Гърция, но дори от Югославия. Българската общност за първи път от един век признаваше принадлежността си към църквата и търсеше контакти с други църковни среди.

Това беше подвиг на цял един народ. Несъмнено всичко започна най-напред сред възрастните, след това сред младите. Но по-късно младите започнаха да влияят на възрастните. И после, някак си, разликата между поколенията се изличи.

Всеки от нас бе тръгнал сам и от собствени подбуди. Но все по-често се намирахме, срещахме се, макар да споделяхме оскъдно своята вяра. Защото вярата ни беше оскъдна, защото не смеехме, все пак, поради полицейщина-та, защото нямахме и език да изразим понятията си, да изразим състоянието, в което се намирахме. И от това бяхме лишени.

Поводи за обръщението към кръста предлагаше не само културата, не само репродукциите на икони и снимките на храмовете. Сам животът - както винаги - ги предлагаше начесто.

Журналист беше изгубил брат си. Но не скърбеше. Говореше екстатично, че брат му по някакъв начин живее, че животът е безкраен и не може да бъде другояче. Вика¬ха го да прекрати тази „религиозна пропаганда". Но някъде другаде бе станало чудо: един стар човек с голяма бяла брада се бе явил на един тракторист и бе му казал да напуснат селото, защото има свлачище и селото ще загине.

Раздвижиха се най-древни пластове. Селото, но сега и градът, отново се срещаха със светеца или светицата, нейде край лозето или на пътя в гората. Обществената душа беше пробудена. Сега се заслушваха в биенето на камбаните. Записваха на магнетофони камбаните в Банско или Рилския манастир, записваха тържествените служби.

Във влака, в чакалните на самотни спирки се случваха разговори на религиозна тема. Изслушваха се много внимателно един друг, защото всяка дума в тази област бе скъпа - всички знаехме толкова малко. Оставаха замислени след беседите си, вземаха и даваха адреси - в кореспонденцията започваше този разговор, който все още липсваше в пресата.

Сега започнаха истинските, тържествените великденски служби с огромните тълпи в София. И сега започна злата сатанинска борба с църквата в провинцията. Запрети на опелата. Но пък правеха тържествени панахиди. Запрети на кръщенетата. Но се отскубваха и идваха до София и до Пловдив. Ние се борехме вече за вярата си. Ние бяхме разбрали, че ни я бяха подло откраднали с глупави приказки за наука и рационализъм, за да ни оставят на колене - човекът без Бог е безсилен. Бяха ни отнели вярата, за да ни превърнат в роби на социализма. Бе ясно на всички. И затова бе започнала борбата.

- Не отстъпвайте, не се поддавайте, не се съглася¬вайте, проклети да са. Да останем християни, Бог ще се погрижи за нас, света Богородица ще се смили над децата ни.
Отново в селата и в градчетата се явяваше фигурата (забравена от времето на Никола Петков) на воюващия свещеник. Комунистите отново започнаха да се оплакват от появата в живота на „злостния поп"!

Ние набираше кураж. Правехме козунаци и боядисвахме яйца, носехме върбови клонки на Цветница, тананикахме лазарските песни на Лазаровден. Ние всички. В голяма част на българския народ се връщаше старото единодушие, това, с което по-преди е бил известен, когато всяка работа - и националната революция - се е извършвала общо. Ние се припознавахме едни други като православни, като българи и като хора, които са изминали вече част от пътя за Голгота.

Из "От Маркс до Христа". Използваната картина е "Рилският манастир" на Васил Захариев.

*Владимир Свинтила (псевд. на Владимир Георгиев Николов) е български писател, литературен критик, публицист, журналист и преводач (1926-1998).Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1952 г.).Работи като редактор във в. “Народна култура” (1957-1959 г.), в издателство “Български художник” (1960-1964 г.), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964-1969 г.), редактор е във в.“София-нюз” (1969-1971 г.), заместник-главен редактор е във в.“Софийска правда” (1974-1977 г.).Сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на български и чужди вестници и списания - “Сенчъри” и “Таймс в Индия” (Индия), “Унидад” (Перу), “Нева” и “Всесвит” (СССР), “Ревиста джеографика универсал” (Бразилия), “Тайди” (Финландия), “Бюлетин на ЮНЕСКО” (Париж) и др. Пише по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство. Основната част от публицистичното му творчество е посветена на българските национални традиции и народознанието.