четвъртък, 24 януари 2008 г.

Провалена е държавата...

Данаил Крапчев

Провалена е държавата, която през 1885 год. нападна българското княжество, понеже Южна България се присъединила към Север­на. Провалена е държавата, която през 1913 год. вероломно се отка­за от съюзния договор между България и Сърбия и стана причина за Mеждусъюзническата война. Провалена е държавата, която на букурещките преговори за мир поиска и Царево село, за да "кърти зъ­бите ни в София", както беше казал сръбският делегат Спалайкович. Провалена е държавата, която даде на гърците родината на Св. братя Кирил и Методий. Провалена е държавата, която испирира убийството на австрийския престолонаследник и подпали Световната война. Провалена е държавата, която съдействува да бъде изтикана България от Беломорието. Казваме държавата, а не сръбският народ, защото не той е виновен, а ръководната му интелиген­ция, която винаги н всякога е била българоядска.

Провалена е държавата, която, след като заграби български територии , а други раздаде на свои съюзници, не ни остави и спокоен вътрешен живот. Провалена е държавата, която ни изпращаще емигрантски чети, безразлично с какви убеждения - включително и анархисти - стига да рушат българската държавност. Провалена е държавата, която има участие в инспирацията на атентата в "Св.Неделя". Провалена е държавата, която има участие в инспирацията на арабаконашкия атентат срещу Държавния ни глава. Провалена е държавата, която изпрати разбойника Дочо Узунов да избива български съдии. Провалена е държавата, която изпрати чета да напад­не Годеч. Провалена е държавата, която корумпираше български общественици. Провалена е държавата, която даваше пари за зако­нодателните избори. Провалена е държавата, която всячески прече­ше да се издигне наново България, разлагайки я.

Тая държава не само тъпчеше повече от едни милион българи, като ги отдели от нас и искаше да им вземе и душата и езика, ами още и подравяше България отвътре.

Провалена е сръбската армия, която беше инструмента за под­тисничество над българщината и над Царството на българите.

Христос Възкресе! Отсега нататък всеки български гражданин ще може по-свободно да диша. За много години!

в. "Зора", София, 20 април 1941 г.

неделя, 20 януари 2008 г.

Македонският митинг

Aлеко Константинов

Студентите обявиха митинг по македонските работи. Правителството чрез официозния си орган се постара дa. ги кандардиса да не правят митинг. «То не че е лошо нещо бе, момчета, ами таквоз инака. . . хич сега ли му намерихте време, тамам сме си добре.» Но студентите — млади сърца, жива кръв — слушат ли ти те мирни приказки. Не послушаха. И стана митинг. Хем митинг не: ами митинчага!

Аз ще кажа, че имаше четири хиляди души, па вий и да притурите още една-две хиляди, няма да сторите голяма грешка. Дядовата Славейкова площад — пълна. Сбрали се тихо, мирно и чакат да се открие митингът. Както и трябваше да стане — студентите са инициаторите, — един студент откри митинга и като заяви, че задачата на събранието не е партизанска, а общенародна, предложи на желающите свободно да си изкажат мнението относително поведението, което трябва да държи българският народ и правителството му (ама не правителството «Му», а правителството на народа) по македонския въпрос, при сложившите се напоследък обстоятелства.

И ето изправи се на трибуната един млад човек със скромна, но енергична и умна физиономия. Този човек с достойнство и с право стъпи на тази трибуна; той сега стъпи, за да подкрепи с думи идеята, която по-рано я беше подкрепил с меч в ръка, пред зияющите уста на смъртта, като презре облагите, свързани с военния мундир в мирно време. Но какво съм взел да го описвам, достатъчно е да кажа, че това бе г. Бозуков, известният герой на македонското въстание. Стъпи той на трибуната и с една трогателна скромност заяви, че понеже не бил оратор, то ще си прочете от него самия написаната реч. А всъщност той не само че не чете нищо от книга, ами се оказа един пламенен оратор, способен да наелектризира с логичността на доводите и с искреността на убежденията си цялата маса народ, който с шумни одобрения и бурни ракопляскания пресичаше неудържимо неговите пълни с безкрайна тъга думи, с които рисуваше положението на нашия брат македонец. Той свърши речта си с извъндно сдържано за темперамента му заключение: «Да помоли правителството чрез Народното събрание да се възползува от сложившите се на Изток обстоятелства, да вземе мерки за подобрение участта на македонците. А какви мерки — това е работа на правителството.»


[+/-] ...виж целия текст



След него възлезе на трибуната народният представител г. Такев, млад, образован човек, едва-що стъпил иа общественото и политическото поприще, несвързан тясно ни с една от политическите партии, действующ самостоятелно с такт и завидни ораторски способности. Приписват му наполеоцовеки сънища, но лош е този солдатин, който не мечтае да бъде генерал. . . Както и да е, стъпванието на г. Такева на трибуната в никой случай не можеше да придаде партизански колорит на митинга и да измени неговия характер. А че такова намерение не е имал и самият оратор, това ясно се вижда от речта, която той държа. Той, като описа положението на Македония, заяви, че ний никога няма да улучшим положението на нашите братя отвъд Рила с прокламираната от правителството пасивна политика на султанското благоволение и че българското правителство трябва или да поведе една активна политика чрез посредството на великите сили, или ако по някакви негови висши съображения не иска да направи това, тогава нека сложи мандата си и водението на държавните ни работи да се възложи на други лица.

Има ли в тия думи нещо такова, което да излиза вън от рамките на целта, за която бе свикан митингът? Има ли тук нещо престъпно или осъдително? Няма. А при всичко това ето какво стана на Славейковата площад. Още като се качеше на трибуната г. Такев, срещнат с ръкопляскание от студентите и всичката почти публика, към него се втури една фигура, която не може да внуши освен отвращение, за да го свали от трибуната; но възмутената публика от ръка на ръка го изхвърли от своята среда и ораторът почна своята реч. За да се отличи, види се, пред своето началство, с произвежданието на смущение сред мирната публика се нае подначалникът на канцеларията на Народното събрание Керифейски. В.«Мир» нарича негова милост "някой си Керифейски." Не е ли туй във висша степен безсъвестно? Или ви е срам да признаете, че смутители на мирния митинг бяха хората, които правителството храни и покровителствува? Мигар не знаете г. Керифейски, ако не по друго, то поне по неговото дръзко и нахално опитвание да извади насила народния представител г. Габровски от залата на Народното събрание? Но и вторият смутител биде изхвърлен като парцал веднага. Тези предизвиквания на правителствени хора възмутиха публиката, но порядъкът не се наруши и ораторът продължаваше своята реч.

Но ето явява се трети смутител, Байчев. (За него в. «Мир» не казва «някой си», Господа консерваторите познават своя Байчев отдавна, още от 1881 година.) Той почва да кряска, за да предизвика скандал. Обръщат вниманието на един полицейски стражар върху скандалиста, но стражарят си прави оглушки и се обръща на друга страна. В този момент до стобора на Славейковата, къща Байчев гръмва с револвер. Стражарят се обръща и хваща за рамото един бедняк македонец с думите: — Защо гърмиш, дай револвера. Но публиката, разбира се, не позволи да се разиграй докрай тази комедия и указва за същинския виновник Байчева, който, престорен веднага на пострадавши, прегънат надве, с една ръка стискаше корема си, а с другата не съвсем изкусно тъпчеше револвера към вътрешната страна на ръкава и шепнеше на стражаря: — Дръж ме под мишницата.

След това в момента, когато се четеше резолюцията, откъм кафене «Езеро» се появиха около двадесет конни жандарми, които завиха към зданието на пощата. Майке, каква ли ще бъде тази работа! Па то си имало причината. За да може кавалерийската атака да се засили и да внуши ужас, трябвало мегдан. И наистина, като хала се спуснаха въоръжените конни жандарми срещу мирната публика; но ефектът им излезе хасъл китайски — никой не се уплаши от тяхната тупурдия и те се спряха и заградиха само улицата към двореца.

Резолюцията се прочете, митингът се закри и хората тръгнаха мирно да си разотиват. Е добре — защо бяха тогава тези предизвикателства от страна на полицията? Защо допусна под нейно прикритие няколко пияни негодници да псуват наляво и надясно и с това предизвикаха публиката да им натупа гърбовете. Защо градоначалникът предизвика със своите груби разпореждания ироническите аплодисменти на публиката и триста епитети върху челото си? Защо се посипаха толкова удари от камшици върху гърбовете на хората, които си разотиваха, и ако бяха се позапрели, то само от любопитство към комедията, която се разиграваше около телефонната станция?

Един куриоз ми обяснява донякъде работата. Някой си полицейски във време на скандала пошепнал на един чиновник, като предполагал, че е от н а ш и т е, следующето: «А бе какво да правиш, нашите много кекаво пипат, закъсняха много, туй трябваше да стане, преди да успеят да прочетат резолюцията, ама на. . .» Разбрахме ли се сега? Ами защо ли аджеба около целия дворец имаше цеп, па и кавалерия тръгна из улиците.

София, 21 ноемврий 1895 г.

събота, 19 януари 2008 г.

Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите

Георги Раковски

Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому.

Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.

Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.

Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

[+/-] ...виж целия текст

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето:

Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!

В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!... В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.

В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!

В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)

Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.

Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!

Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., - голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:

Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.

Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?...

От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.

Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества* (Както днес ония, които са получили звонковата монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З.С.).

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

Първо издание, Букурещ, 1861 г.
Второ издание, София, 1886 г.

Най-големият ни неприятел днес е официална Русия

Захарий Стоянов*

Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.

Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които
да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс* (Николай фон Гирс, 1820 1895 г., руски дипломат, министър на външните работи на Русия по това време) и Катков* (Михаил Катков, 1820-1887 г., известен руски реакционен публицист и панславист. Чест прицел на перото на Захарий Стоянов, бел. ред.) от 6-ий септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Санстефанска България. А защо я то прередлага? Защо такава глупа непоследователност? – “Желае ни доброто, не ни е забравила”, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. – “Вие сте идиоти”, казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: “Ето, че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите”. Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивский консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение* (Трето отделение – императорска тайна полиция. Изпитан предшественик на КГБ).

[+/-] ...виж целия текст



Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев* (Николай Обручев, 1830-1904 г., военен и държавен деятел, бел. ред.) или Сомов, когото да срещат по всички градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите ”так приказано”, “не разсуждать”, “не бунтовать”, “Воля Его Императорского величества такая”, “Ви народ неопитный”, “Вие трябва да слушате и се покорявате”, “има за вас кой да се грижи” и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: “Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви”. По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно, по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на големите братушки и казват: “Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пък ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате “ура”. А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: “Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш”. “Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!

О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше “ура”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: “Московска”, “Александровска”, “Аксаковска”, “Паренсова”, “Гуркова”, “Славянска”, “Николаевская”, “Невская” и пр. да блешука и нещо като “6-ий септемврий”, “Сливница”, “Драгоман”, “Батенберг” и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи…

Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия* (В царска Русия така наричали днешна Украйна, бел. ред.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира. “Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.

Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи”. Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има : бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки,камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!...

В днешно време, когато това правиелство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев* (Константин Победоносцев, 1827-1907 г. – руски държавник, прокурор при Светия синод, покрит с мрачна слава при царуването на Александър III и Николай II. Бел. ред.), Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззнакови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г.С.Раковски, както той е гледал на официална Русия и на нейната външна политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат Цанков, и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на видинските българи, печатана е за първи път в “Дунавски лебед” като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: “Не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия”, както днес обичат да философстват нашите дипломати.

Поклон върху праха на великий български мъченик, че в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр. Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…

Русчук, 1-й март 1886 г.

*
Предисловие към брошурата на Г.С. Раковски "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите".

понеделник, 14 януари 2008 г.

Българинът желае сам да е стопанин на своята малка къща

Стефан Стамболов

Телеграфират на в. "Temps" от Петербург следующото:

"Положението не е станало по-ясно от завръщанието на генерал Каулбарса. Вижди се, че царя е противен на всяко действие, от което би произлезли международни заплитания, Русския посланик в Ца­риград, г. Нелидов, е противен на каквато и да бъде военна окупация в България, а Генерал Каулбарс е съвсем на друго мнение - Военната намеса, струва ми се, е единственото решение на въпроса. Паданието на Регентите, според него, е незначителна сполука: защото, според названието му, Регентите са кукли които други разиграват. Тряба да си дойдат воена­чалниците, които никак няма да търпят едно пра­вителство, на което първата работа ще бъде да възвърне руските офицери."

След подвигите и победите на нашата млада войска при Сливница, Драгоман и Пирот, всичкия свят беше възхитен от нея, всички я хвалиха всички й се чудеха, всички я превъзнасяха. Една неисказвана и неописуема радост, смесена с благородна гордост, усещаше всякой Българин, като четеше в беспристрастната европейска преса заслужените похвали на храбрия, виносливия и юначния Български войник, на младите, смелите и даровитите Български капитани, които надмощиха и победиха старите и обстреляните сръбски генерали.

Българската войска и нейните подвизи и по­беди прославиха и направиха почетно и познато Бъл­гарското име. Тя накара да заговори за нас със симпатия и живи интереси всичкия образован свят, тя изтръгна из устата на нашите заклети неприятели неволни похвали на нашия доблестен народ, тя даде да се разбере, че българския народ може да живее самостоятелен и независим живот, без намесата на разни епитропи и настоятели, че той заслужава по-добра участ и че трябва да са признае Българското Съединение, за което се проля толкова невинна братска кръв.

Колкото и да ни е жалко за братоубийствена Сръбско-Българска Война, колкото и да осъждаме нейното избухвание, ние трябва да признаем, че без нея Българското име щеше да гние в тинята на неизвестността, на Българите щяха да гледат като на един полуробски, полудив, страхлив и убит народ, който Россия е освободила, за да го има в ръцете си за свое сляпо и послушно оръдие, за постиганието и попълнението на своите завоевателни планове и цели.

[+/-] ...виж целия текст



Войната избухна и съда Божий реши и доказа съвсем противното. Напуснатата войска от своите в мирно време висши началници, които бяха повикани с едничката цел да се деморализира и раскапе тя, да се разбяга и разпръсне по четиртях краища на България и чрез това да се осуети и направи невъзможна борбата ни за Съединението - тази войска, предводителствувана от своя храбър вожд Александр 1-й и от юначните си Български офицери, сдържа блестящи победи и доби неуведаеми лаври на Българското оръжие и на Българското име. Хитроскроения план на нашите благодетели не сполучи и тогава се издаде знаменития онзи царски приказ, с който се благодареше на руските инструктори за сдържаните в тяхно отсъствие победи от храбрата Българска войска и който имаше за цел да умаловажи значенето на тия победи, да помрачи и хвър­ли сянка върху Българската слава; с една дума: да подкопае и унищожи доброто впечатление и мнение, което справедливо си бяха съставили за нас всичките честни и правдолюбиви хора.

Победите на Българската войска осветиха и укрепиха българското Съединение; пролятата на бойното поле кръв го запечати и свърза с неразривни ни свръзки и всички Велики сили признаха, че вече е невъзможно да се раздели Тракия от България и че е и право, и необходимо те да останат за винаги свързани и съединени. Всички признаха и мълчеливо се съгласиха да приемат станалото Съединение, само една Велика Сила беше в думата си противна на това Съединение и употреби всичките зависящи от нея средства -то да се дискредитира и компрометира...

Тая Велика сила беше нашата освободителка! След Цариградската конференция, която призна българския Княз за управител и на Източна Ру­мелия и формално му я отстъпи да я управлява, спо­ред благоусмотрението си, руските агенти и кон­сули, живущи в тия две провинции, почнаха с една дяволска енергия да работят почти открито за свалянието на Българский княз и на вземанието под свое пълноводение Българското Княжество, уголемено с И. Румелия. Подкупите и обещанията, лъжите и измамите бяха техните главни средства. Пари хванаха да се пръскат на ляво и на дясно и шайката на предателите се увеличаваше всекий ден. Руския полковник Сахаров беше на чело на заговора. Той подкупи и придума да влязат в съзаклятието лудия капитан Бендерев, божата кравица майор Груев и безчестното, подлото и подкупното човече капитан Радко Димитриев. Тия български народи се събрали около шишкавия полковник и почнали да турят в из­пълнение мерзския си и гнъсен план.

На уякналата и уголемена България трябваше да се нанесе двоен удар, от който да се разклати тя до основите си и да не може никога да се управи: първо, да се изгони или убие българския държавен глава и второ, да се обезчести и деморализира славната Българска войска. Първата част от адския им план сполучи и се изпълни, но втората - нe може. Щом народа и войската узнаха за станалото гнъсно дело, всички станаха като един човек против предателите, изменниците и клетвопрестъпниците, и храбрите да продават отечеството си заговорщици побягнаха предрешени из столицата, като оставиха на произвола на съдбата своите излъгани и измамени последователи.

Княза се завърна в България, гдето народа и войската го посрещнаха и приеха с невиден и нечут до тогава ентусиазъм и безкрайна радост. Чуждата интрига излезе на яве и скритата до тогава зад гър­ба на предателите Велика сила изскочи на лице и по­иска отричанието на Александър Батенберг от Бъл­гарския престол, като заплашваше в противен слу­чай да окупира България и с това да предизвика Об­щоевропейска война.

Какво стана след това, всекиму е известно. За да спаси България, княза се отказа от престола си и замина, а след малко генерал Каулбарс пристигна да заеме мястото му, като се метаморфозира от дипломатически агент на пълновластен импе­раторски комисар. Но сметките на смахнатия ге­нерал не сполучиха: защото всички познаха злите му намерения и с ужаси и с отвръщение се отдалечиха от него. Разочарован и опозорен, побеснял от несполуката си и сърдит на честните Български управители и офицери, треперящ от гнева и яростта на своя монарх, който беше страшно недоволен от поведението му, Каулбарс замина из България разбит — и унищожен, като проклинаше и хулеше всичко Българско, а най-вече правителството и офицерството. Същия този велемъдър мъж днес предлагал и съветвал да се окупира България, нещо, което не се желае от царя, нито се удобрява от умните и далновидни руски дипломати, защото Българската окупация може да има толкова сериозни последствия, които болния мозък на сърдития генерал не е в състояние да схване и проумее.

За да оправдае своята несполука, генерал Кау­лбарс хвърля вината на Българските офицери. Ето тия са те, главните противници на Россия, те не щат да ни слушат и да ни се покоряват; следователно, до като те не се изгонят от най-малкия до най-големия из Българската войска и не се заместят с руски офицери, не чакайте нищо добро от България.

Ние се радваме на това самопризнание на цар­ския пратеник. От него излиза, че против руските завоевателни планове не са само регентите и ми­нистрите, не са само Малкото и Великото н. съб­рание, не е само интелигенцията, но са още и офи­церите и войската, и, току-реч, целия народ - нещо, което генерала е признал в разговора си с редактора на в. „Гражданин", княз Мещерский.

Инак и не можеше да бъде: защото Българинът, ако и да е крайно благодарен на Русите за своето освобождение, желае да си остане сам стопанин на своята малка къща, сам да си я пази, нарежда и украшава, според както му стига ума и му се харесва. На другиго той никога и за никакви блага няма да отстъпи това свое неотемлимо природно право.
До като това чувство трае у българския народ - а то ще трае вечно - ние сме спокойни за неговата независимост и добро бъдеще, ние не са боиме от никакви заплашвания и заканвания, и обвинения, и вярвам, че България ще живее дълго и честито, на пук на всички чужди генерали, които обичат да сва­лят болестта от своята болна глава върху здравата глава на своите...

в. „Свобода", бр. 13, 13.12.1886 г.

сряда, 2 януари 2008 г.

Звездарски предвещания за Новата година

Петко Славейков
През тази година владеюща планета ще бъде онази, която може да земе властта в ръката си, и ще владее над онез, които не могат сами да се владеят. А под управлението на тази планета, що ся касае до нашийт български свят, откъм берекет било и откъм разни други събития, предвещава се следующото:

Поповете ще въздишат за златния век на безвладичните времена и ще подсмърчат там, дето посегнат за пари и набарат владишки ръце.

На калугерите работата ще бъде наред. Те са блажени и тъй, дето че нямат жени на главите си. А додето те ходят без жени като ангели, при всичко че светът е пълен с дяволи, те ще могат да ся спасяват, както щът и когато щът.

За родолюбците, толкоз дето зяпахме по небето, звезди, предвещающи нещо за тяхното щастие, не съгледахме по нашенскийт небосклон и от това заключаваме, че между нас хора от тази пасмина не ще ся намират. Но пак за голям хатър на онези, които ги блазни, че са родолюбци, по чуждите звезди пресметвайки, можем да им прокобим не друго освен бол и бол поругания.

На духовниците работата ще бъде и тя наред: додето има на тоз свят грехове и лесното средство да ги чистят - те без работа няма да останат и алъш-веришът им като не запира, гладост няма да видят; а неблазнени като са те, всякога блажни и блажени ще пребъдат. Ох, с колко чужди грехове ся е натоварил онзи сиромах духовник! Видите ли, ще го затиснат, сякате. Не бойте ся. Като грехове стока да има някой на сегашното време.
[+/-] ...виж целия текст



За чорбаджиите звездите не показват нищо лошо; и какво лошо може да стане на самата лошота? На звездите е с неизгладими букви писано: „Додето у духовните има афорос и у чорбаджиите капарос, работите на едните и на другите ще вървят все като по вода. Чорбаджиите ще бъдат всякога сити, честта им ще расте, а чувствата им още повече; това само тряба да помнят те, като палят свещ на който светец ся кръстят, да ся молят: “Бог да не остави света без глупави раби” .

Учителите български ще ся прославят пак с много сложни програми и с типически словосказания, а учениците има да си блъскат главите сами с негодни учебници.

Българските книгопродавци има и таз година да ся прозяват и да ся облизват за мазни мющерии.

На звездите горе ся показва още, че между нас долу ще бляснат като ясни звезди двама отлични писатели и ще принесат голяма полза на народа, единът с оригиналните си придирки и упътвания по българский язик, а другийт с безвкусните си като изпращяла ряпа критики. Показва ся още, че ще ся появят няколко дюзини нови писатели.

Новораслената наша българска книжнина ще цъфне, както не е цъфтяла досега, защото талантът на най-вещийт от писателите ни е в разгарът си и той има да снесе още няколко брошури и да нацвъка преводите си с бележки и вестниците с куришничави разсъждения, които ще бъдат твърде убиточни, а най-вече за смешните календари, защото те са зле нарочени от негово мужикословесие.

Най-после аз тряба да си обадя правото, че нямам тези сръки, дето да ся преструвам на важен в смешните работи, защото не ми е дал господ да бъда такъв серсемин, дето да ся имам бозна и какъв философ. Не бях и честит да ходя по света - в Русия да търся бащините си мулета, нито по Френско да бера ум и разум и да ся върна с празна кратуна и с пълно самооболщение, че всичко зная и че само аз зная всичко, защото съм пасъл патките около Париж.

Но да ся върна аз пак на звездобройските си предвещания.

Звездите показват още, че в черковното ни управление стават работи, които, ако продължават да стават, ще докарат онова, щото народните владици да заприличат на онзи домовладика, който няма никакво значение в свойт дом.

Много владишки капи ся намерват като без стопани на главите на притежателите им, те скоро ще ся съдират от това, дето, че който свърне, той ги налага. Много владици ще ся представят без капи, а чорбаджии някои с две капи.

И таз година ще бъде всяко нещо, за когото е: чернийт хайвер и авготарахото за владиците, ахтапотът и хубавото масло за духовниците, охлевите и пържений боб за малките чорбаджии, защото големите чорбаджии имат паят си и от агите, и от владиците, и от духовниците; а както е било и както ще бъде, за сиромасите си остава пак лукът, празът, чушките за в пости със сух хляб, а суров тиквеник за в благ ден.

Гърците и таз година пак ще ся перят и високо ще мерят, а българите слабо ще ся бранят и ще гледат само как да ся прехранят, попечение бо сие токму ест у них.

Съгласие и любов ще ся появява у българите всякога, кога дойде за ядение и пиение, а кога дойде да ся върши нещо общеполезно, чакайте вражди и раздори.

Проповедите за мир, любов и съгласие ще бъдат в силите си, защото никой, що е седнал на другиго на гърбът, като ся усеща добре, не мисли да слязва и не обича да го безпокоят.

Огън палящ ще бъде за народа съдружаванието на духовенството с чорбаджийството, а таквиз съдружавания ся забелязва, че ще станат донейде или са и станали уже.

Сиромасите ще бъдат повечето все загрижни и всякога онеправдани. Чорбаджиите - всесилни и непобедими во всеоръжието на мюзевирликът.

На Привременнийт съвет времето ся види да е на привършание. Зле сглобенийт събор, ако би да ся не събори, нови рани на народа ще отвори.

Народен началник ще усвоява добре занаятът да подлива вода под сеното и ще изгнои ребрата на много народни хора.

Нашенски нови синоди ще извадят на свят много вехти моди.

На много набожници дявоските ребра ще ся покажат, но напразно, не е настанал часът на въздаянието, много още има да горят свят лицемерите.

Народните работи в ръцете на недостойни народници ще да ся изнародчат.

Кражбите и злоупотребенията ще да никнат като гъби на боклук.

Лошите управления няма да липсат и безсилните негодувания ще ся умножат.

Има да ся поразят много добри наредби от нови своенравни наредители.

Много големи лица ще ся занимават с малки работи и един първенец ще счита за голям подвиг и ще ся хвали с това, че опоскал една жаба.

Големци има да решават, а подголемци да разрешават. По народните ни работи току-кажи, че нищо свясно няма да ся върши и на мързеливите и будалите сърцето ще е на място.

Комисиите ще са на мода, но ще работят или по инат, или по своя угода.

Изобилие от владетели ще имаме и недостатък от благодетели.

Цивилизацията ще ся развъди и ще пропъди, колкото свян и срам е останало от блажените времена на простотата.

Много даскали ще грачат и ще ся чудят сами с гарванското си красноречие. Много читалища и дружества ще ся покажат веремлии.

Колкото за политическите работи, прокобенията ни таз година ще бъдат кът, защото за чуждата политика да разправяме не виждаме толкоз нужно, каква облага нам от чуждото добро или зло? А нашата народна политика е твърде плитка и ний можем да я определим с две думи: „Каквато залюляла такваз и закопала” - туй е тя, всичката наша народна политика. Освен туй хоризонтът на политиката е неизвестен и тесен, а най-главното е, че и хляб не дава, а па ний можем и без политика да бъдем, и пак добре. А ще бъдем ний добре и зле няма да бъдем, казвам ви аз, дядо ви звездобройко, и ви тряба да вярвате това, що ви казувам, защото аз и по звездите познавам, но повече и с ум го намервам, а туй, което с ум ся намерва, то не е лъжа. Звездите лъжат, но опитът не лъже и аз ви казвам, че ний ще бъдем добре.

Бъдете прочее уверени, че с тези преимущества, що имаме ний, ще бъдем честити и занапред също тъй, както сме били честити и доброчести и досега. Едничкото зло, що ни тежеше - гърците владици, кажи, че си обраха крушите от помежду ни и сега ний, слава богу, свободни сме от тях; имаме пастири от рода си, па си имаме и таквоз, каквото нямахме, пастиреначалник, който носи народното ни име - българский. И тъй работата ни е наред и не остава освен с пастирите си наедно, та па наедно и с всички онез, що ни желаят доброто, да ся трудим за благосъстоянието си, за унапредвание на умственото развитие у нас и за всичко, що служи за подобрение на нашето състояние. Но преди всичко тряба да гледаме сами ний да бъдем достойни, за да бъдат достойни и духовните ни и светски управители, защото никога не могат да бъдат те това, каквото не сме ний сами. Шавалие казал и право изказал: „Лошите управители излязват от лошевите народи!” Та па не си е и работа да чакаме все что добро само отвън и кога ни не слети, да ся оплакваме от чуждите; защото не могат други да бъдат добри за нас, ако ний не бъдем за себе си, и никой не става лош за нас, ако ний не бъдем лоши за себе си. Това е една истина, която и „Право” не може я изкриви, колкото и да би искало.

Изобщо пак, на свършение да кажем, владеющата планета за през таз година прокоби и хубави работи, и нехубави, но ако дирите наздраво, от последните, т. е. от нехубавите, повечко. Таквоз е течението на работите и казано е отдавна, че :

Баба скача и назад, и напред, а работите вървят по своят ред.

Затуй всичко, що ся изисква от нас, е да ся опичаме умът и да ся не стряскаме от заешки тупурдии.

Ничто бо ново под луною, все бьiвает, что бьiвало.

„Кратък годишен месецослов за година 1874“

(Оригиналното заглавие е Звездарски предвещания за година 1874. Със съкращения.)