четвъртък, 26 юни 2008 г.

Духът на историята на българския народ

Петър Дървингов*

За гърците ние, българите, бяхме дебелоглави, бавно мислящи варвари, неспособни за по-висока култура, готови да изгорят юргана за бълхата...

За сърбите ние бяхме скъперници, затворени в себе си, добродушни бахчеванджии, знающи да работят, но неспособни да си направят сметката, когато отиват на пазара...

За турците ние бяхме покорна рая, която се храни със зеленчук, а месо яде само на Великден, и в обществената стълба на турската империя едва бихме се издигнали до нивото на коняри и колари в турските конюшни...

Без съмнение, във всички тия последни мнения, въпреки тяхната субективност, все има нещо вярно, върху което ние би трябвало повече да помислим, обаче борбата за църковна и политическа независимост, въстанията, участието на българите в сръбско-турската и руско-турската войни и главно бързият подем на българския народ и българската държава след това, очертават българите под по-друго осветление. От една сатрапия, каквато България беше под игото на турците, тя бърже се изправи на краката си и бърже заслужено привлече вниманието и уважението на света. Организирането на учебното дело, армията и администрацията показаха, че българският народ не бе изгубил своя организаторски дух и своите строителни дарби. Съединението на Южна със Северна България седем години след Руско-турската война и победата на Сливница, показаха на близки и далечни, че българският народ не бе изгубил нито своите борчески качества, нито своя исторически инстинкт. Вътрешните борби между русофили и русофоби, които пълнят голяма част от страниците на историята на съвременна България, очертаха едновременно, от една страна, горещото желание у българите да се еманципират от чуждото влияние, от друга добродетелите на българина и чувствата му на признателност към тия, които му правят добрини. Постепенното развитие на телеграфиите, железопътните, шосейните и телефонните мрежи за съобщение скоро поставиха България в положение не по-долно от онова, в което се намираха съседите є, освободени 50 и 60 години по-рано. И от последна държава на полуострова, българският народ със своята феноменална пестеливост, в която се крият зародишите на историческия инстинкт, със своето трудолюбие, което му е свойствено като земеделски народ, успя за двадесет и пет, тридесет години да създаде държава на първо място между държавите от същия полуостров. Революционната борба на македонските българи, която изхожда от духа на историята на българския народ, и по-късно войната между Турция на балканските държави под водачеството на България показаха колко високо бяха достигнали нашият народ и нашата държава до 1912 г.


[+/-] ...виж целия текст



Ние знаем вече добре сега, че българският народ не можа да даде тоя Кавур, или тоя Бисмарк, или тоя Филип Македонски. Бляскавите победи по просторите на Балканския полуостров, между които атаката на Одрин, Тутракан и отбраната на Дойран, остават недостигнати от нито един други балкански народ. България днес е горе-доле тъй голяма, както преди паметните войни, а съседите й просто се явяват с удвоена и утроена територия.

На какво се дължи тоя фатален резултат? Някакво проклятие ли тежеше над душата на България? Или нашите съседи притежаваха някакви тайнствени сили, които ние не бяхме видели? Или успехите на нашите съседи бяха плод по-скоро на едно случайно стечение на събитията?

Отговорът на тия въпроси отново ни поставя лице с лице с важността на духовната и веществената култура в борбата на съществувание на народите в света. Че ние, българите, след освобождението положихме всички усилия, за да развием бърже културата, която имахме под игото, това е безспорно. И че в това отношение при новите условия на свобода и държавната ни независимост ние достигнахме до големи резултати, и това е безспорно. Обаче, както и по-рано казахме, културата не е само знание, което лесно може да се добие чрез училищата, а е и привичка, която, за да се развие, изисква очевидно изживяване, много време и редица поколения. Нещастието на нашия народ в наши дни беше главно в това, че големите събития ни завариха в периода на нашето културно съвземане, или, както другаде, в 1911 г., преди войните, имах възможност да се изразя, в периода на редица кризиси. Там бяхме казали: “Както е вече ясно, поради проникване на цивилизацията на България, ние прекарваме социален и културен кризис; поради неокончателното формиране на националната душа, ние прекарваме психологически кризис; поради особените условия на националното обединение, ние прекарваме исторически кризис” (от “Военна България. Социологически етюд на българската действителност”, 1911 г. б. ред.).

Събитията не опровергаха тая ни мисъл. В тежките времена от 1912 до 1918 г. нашите съседи, които в образователно отношение стояха по-доле от нас, се оказаха по отношение приспособяването към условията, че имат едно чувствително превъзходство над нас, благодарение на по-високата им култура, придобита от двойно по-дългия им, почти три поколения, свободен живот, което им позволи да притежават водачи, очевидно много по-достойни и готови за преживяваните исторически моменти.

Без съмнение, сложността на българското обединение сама по себе си представляваше и представлява една извънредна проблема, която искаше и иска своя Месия, обаче и самото появяване на тоя последен не би могло да стане, ако народът в своето културно развитие не е в състояние да превъзхожда в борбата за съществувание евентуалните си противници. В това отношение културното равнище на народа въобще не е от по-малко значение от културното равнище на неговите водачи. Наистина, гениалните водачи и при един народ, сравнително останал назад, могат да извършат велики дела, обаче такива народи достигат успехи дотогава, докогато даровитият водач остава начело на тях. Освен това по-напредналият народ има много повече шансове да отлъчи от себе си способни водачи, отколкото останалият по-назад народ. И ето защо съзнателните народи в света полагат най-големи усилия, за да могат да поддържат на по-високо равнище своята духовна и веществена култура, убедени, че тя е най-могъщото оръжие за себесъхранение и държавно и народно преуспяване.

Че нашият народ в това отношение е постигнал извънредно много, в това няма никакво съмнение. Няма съмнение обаче, че той може още много, твърде много да стори. Едно искрено проучване на положението, до което той е достигнал, ще ни открие всичките простори, в които подлежи неговите дарби да се впрегнат в непрекъсната и планосъобразна дейност. Тъжно е да се признае, но е факт, че с проникване на цивилизацията и културата у нас проникнаха и редица парадокси, заблуждения и модни идеи, които съвсем не съответстват нито на психиката, нито на равнището, на което стои средната маса от българския народ. Естественото развитие на нашия народ, който може с право да се гордее със своите градинари, които са първи в света, със своите зидари и строители, които не стоят по-доле, даже с всичко свое от периода преди 3040 години, биде попречено от ръководящата класа по отношение неговата всестранност и неговите естествени посоки...

Ние преувеличихме значението на знанието над това на моженето това на ума над това на волята, и затова у нас, които живеем в едно отечество, което може да даде всичко за почтено съществувание, нарастваха поколения, презиращи труда, способни за партийна дейност и за всичко друго, но не и за онова, с което нашият народ се занимава и с което се препитава.

Ние издигнахме формата в същност, а същността във форма, и затова у нас вилнее бюрократизъм, който сковава всички пориви и всяка полезна инициатива. Парламентът наводнява страната със закони, цяла литература, но с растенето на числото на законите намалява в геометрическа прогресия и искреността при тяхното изпълнение. У нас факторите като че ли разбъркаха ролите си; едни мислят, че живеем в ХV век, а други смятат, че всяко нещо е лъжица за нашите уста; липсва всяка надеждна способност в меродавните фактори да се приспособяват към непрекъснато меняващите се условия.

И всред липсата на упорита себеобработка, която единствена може да даде на човека вяра в себе си, вилнее всред нас завистта, злобата и взаимното самоизтребление: ние се освобождаваме от противниците си, като ги унищожаваме. Над идеите виси камата и парабелът. Така загинаха най-великите синове на българския народ, които в тежките времена биха могли да му бъдат тъй много полезни...

Въобще има нещо гнило в нашето съществувание, което неминуемо ще отвлече напразно много наши усилия, ще предизвика инак лесноизбежни пакостни трения и без съмнение ще закъснее по-правилното и по-бързото развитие на България. Дошло е време, обаче, всички да се позамислим и всички да се впрегнем в усилена работа. Ние трябва да пресъздадем себе си и общо нашата държава.

Факторите, които съставляват нашата държава, са станали повече егоистични, отколкото бяха по-рано, когато България за 40 години направи в духовно и материално отношение успехи, които удивиха света. Днес всички тия фактори дърпат чергата към себе си и добродушният народ остава оголен в едно положение, опасно за неговата бъднина. А между другото, ако факторите се въоръжават с героическо себеотрицание, ако не турят по-горе общото дело над своите даже легитимни амбиции, обичната наша България скоро не ще може да види бял ден. Нашата държава не ще може да се постави в положение и при условия, които є биха позволили да развива своето бъдеще в духа на историята на българския народ. Страната ще издребнява все повече и повече всред егоизма на своите фактори и ще полети с още по-голяма скорост назад, точно така, както това се е случило и друг път в историята на нашия народ.

Дано това не стане!

Дано живите да се вслушат в гласа на измрелите поколения и да положат всички усилия, за да пресъздадат себе си и България!

Достигнах до този материал благодарение на в. "Гласове".


*Петър Дървингов (1875 – 1958) е офицер, военен историк и член-кореспондент на БАН. Участва в Балканската война, а през Първата световна е началник щаб на 11-а пехотна македонска дивизия. През 1918 г. преминава в запаса. Пише “История на Македоно-одринското опълчение” – едно от първите изследвания на българската военна част. Студията му “Духът на историята на българския народ” е от 1932 г. През 1953 г. комунистическата власт започва процес срещу Дървингов. Пет години по-късно той умира, след като разбира, че приятелите му писмено са се отрекли от него.

понеделник, 23 юни 2008 г.

ПОЗДРАВЛЕНИЯ!!!

Георги Константинов*

На 19.12-1976 г. с едно скромно във всяко отношение тържество, в Кремъл бе ръкоположен още един универсален гений, за слава на рус­ката история и за радост и щастие на „цялото прогресивно човечество". Това стана по случай рождения ден на скъпия Леонид Брежнев - генер. Секретар на КПСС и маршал на СССР, заслужил ветеран от Втората световна война, неуморим борец и архитект на световния мир, начетен марксист и достоен заместник на първия Илич-Ленин, велик държавен мъж, глава на семейство и любящ баща, който макар и превит под бре­мето на световните проблеми, не забрави да подари като коледен по­дарък на сина си едно министерско кресло.

За рождеството на 70 годишния младенец и „войник на партията" бяха пристигнали и останалите велики мъже на нашата славна епоха: Цеденбал, Тодор Живков, Герек, Хусак, Раул Кастро, Кадар и тути кванти. С поздравленията си не закъсняха и видните лидери на свобод­ния свят и кръстоносци на демокрацията: Форд, Калаган, Шмид, Жискар и пр.

Празненствата, които траяха по-дълго от тези, посветени на рожде­ството на божия син, протекоха, както си му е реда, в нескончаеми банкети, тостове, високосъдържателни пиянски събеседвания за благото на човечеството, декорации, похвални слова и хорови агитки, в които исото държеше бащата на българската народна демокрация Т. Живков.

Не остана назад и социалистическо-реалистическата рекламна ин­дустрия. Бяха пуснати специални юбилейни издания, биографии, плът­но запълващи етера радио и телевизионни предавания за най-добрия селскостопански деятел, забележителен търговец, блестящ теоретик и класик на марксленинизма и по всяка вероятност бъдещ корифей на всички науки и незаконен баща на всички народи.

При подобни исторически събития от космическа значимост и ре­дакцията на „Наш път" не можа да остане безучастна и да се въздържи. И тя присъединява своя скромен гласец към хора от най-сърдечни благопожелания със следната телеграма:

„На скъпо струващия на българския и останалите „братски" наро­ди Леонид Илич пожелаваме да доживее до онзи тържествен ден, в който жилестата ръка на някой работник или мужик ще го повлече за широкия крачол из коридорите, а главата му ще бие като по цимбал стъл­бите на стария Кремъл... за назидание на всички, които ще поискат да се настанят в покоите на руските самодръжци".

в. „Наш път", бр 10, декември 1976 г.


*Георги Константинов е роден на 15 май 1933 г. в Благоевград. Прадядо му и дядо му са дългогодишни затворници в Османската империя за участието си в Илинденското въстание, баща му е осъден по политически причини през 1948 г. и е изпратен в концлагерите Куциян, Николаево и Белене. Константинов е арестуван през пролетта на 1953 г. и осъден като организатор на взривяване на статуята на Сталин в Парка на свободата. Престоял е 10 години в различни затвори в София, Пазарджик, Плевен и Белене. Шест от тях преминават при най-тежките наказателни режими. През 1973 г. Константинов напуска нелегално България и се установява във Франция като политически емигрант. По образование Георги Константинов е математик. Той работи в изчислителните центрове на големи международни компании като Вагон Ли и Химико-фармацевтичния тръст ХЬОХСТ. Разработките на бившата ДС срещу него продължават и по време на престоя му в Париж, като Константинов е обвинен в “тероризъм”. Органите подготвят “физическото му неутрализиране”. Във Франция развива публицистична дейност – статии в емигрантския печат и книги, посветени на българската история. Константинов се завръща в България на 19 май 1991 г. През 1992 г. при ревизия по реда на надзора е оправдан от Върховния съд.

Мила родино, ти си земен рай

Георги Марков*

Грозничка, пъпчива актриса, член на бюрото на партийната организация в театъра си, моя позната от над 20 години и изпратена да посети някакъв западен фестивал, стои пред мен в тихо лондонско кафене. Решила да ми се обади, просто „така“. Не се съмнявам, че зад „искреното“ й желание стои над-служебно задължение. С почти същия глас, който разнасяше от площадните високоговорители по Първи май и Девети септември патоса на епохата („Съветският съюз е слънцето и въздухът на нашия живот“), тя ми разказва нещо, което би могло; да бъде празнично стихотворение от Асен Босев или Матей Шопкин, а именно, колко чудесна, щастлива, творческа, богата, смислена, вдъхновяваща, честна, достойна, справедлива, слънчева и т.н. била действителността в България, след като съм я напуснал. Тя говори пред мене така, като че аз съм таен генерал от Държавна сигурност и тайно ще я препоръчвам за държавна награда. И за да ми докаже още повече своята „беззаветна“ преданост към ония, които са я пратили да говори с мене, тя неочаквано ми казва:

— А ти смееш да говориш против България!

Вглеждам се в тия очи, зад които се спотайва добре платената безочливост, и питам:

— Искаш да кажеш, че ти и твоята партия смятате, че сте България?

— Ние управляваме България — отвръща глупаво тя.

— И гърците, и турците са управлявали също България, но никога не са били България! — казвам.

Тя се замисля за момент и изтърсва:

— България, това са тези, които живеят там и не бягат в чужбина!

— В такъв случай — забелязвам — Раковски, Ботев и Каравелов, Захари Стоянов и Константин Величков, Пенчо Славейков… не са българи!

[+/-] ...виж целия текст



Другарката „заслужила артистка“ млъква и вероятно чака въпроса: „А ти откога започна да се смяташ за българка?“ Но аз не задавам този въпрос, защото не обичам да разговарям с радиоточки. Спомням си, че гостуващата ми „патриотка“ не само охкаше и ахкаше за „съветските ребята“, но имаше време, в което се обръщаше към нас със „здраствувайте, таваришчи“.

Тя си отива, както си е дошла, а аз тръгвам по крайбрежния булевард на Темза и си спомням, за кой ли път, за онова странно момче, което през 1947 година дръзна да запита лектора на едно събрание:

„Ако България и Съветският съюз воюват, ние на коя страна трябва да се бием?“

Цялото събрание стихна. Дори да нямаше отговор, самото задаване на въпроса беше достатъчно. Лекторът се опули напред, взря се в момчето с подозрението, че насреща има явен провокатор, но като видя бистрите, невинни очи, отправени към него, се смути и каза, че такъв въпрос изобщо не може да съществува, тъй като България и СССР не могат никога да воюват един срещу друг, защото представляват едно и също.

— Българските интереси са съветски интереси и съветските интереси са български интереси! — заяви той.

Но момчето не остана доволно от отговора и пак повтори:

— И все пак, представете си, че се сбием със СССР. В историята всичко се случва, тогава на коя страна трябва да бъдем? На българска или на съветска?

— А пък аз ти казвам, че не може да има такъв конфликт, следователно не може да има такъв въпрос! — ядоса се лекторът.

Момчето се засмя. И хората около него се разсмяха.

Но лекторът беше прав. Съвсем скоро след това стана ясно, че такъв въпрос не можеше да съществува, защото в самия национален химн на България беше вкарана клетва за вярност към чужда държава. Аз смятам, че това е дъното на националното ни самооплюване, когато в националния химн на един народ се прокламира вярност към чужда страна. Но работите не бяха само до химните, а до цяла действителност, която в течение на около 10 години имаше за цел за потъпка и унищожи националното самочувствие на един народ, неговата история, традиции, обичаи, култура и ги замени със сляпо преклонение към тези на една чужда държава. Аз не зная в цялата българска история, след падането на Шишмановото царство, да е била предприемана по-целенасочена, по-свирепа, по-тотална акция срещу българското, българщината и българите. Главен проводник и ударна сила в тази антибългарска политика беше партията, в която членуваше въпросната „заслужила артистка“ и която по всички обективни исторически дефиниции беше платен агент на чужда държава.

Вървя край Темза и си спомням разстроените думи на мой познат, висш служител на Държавна сигурност, завършил съветска специална школа, който, обзет от чувство, на разкаяние и може би внезапна любов към родния край, ми каза:

„Ти знаеш ли, че съм подписвал декларация за вярност към Съветския съюз!“

От него и от други отговорни другари зная, че завършилите съветски школи и академии от сигурността или армията са били задължавани да полагат писмена клетва за вярност към СССР.

„Но нали дружбата ни със СССР е гаранция за нашето бъдеще! Докато има Съветски съюз на земята, ще има и България!“ — опитваше се да убеди себе си моят познат. Явно подобни мъчителни въпроси бяха минавали през главата му неведнъж.

Нищо не му казах, нито можех да му кажа. Как да обясниш очевидни факти на човек, който има българско съзнание, пък в същото време се е клел за вярност на чужда държава.

И друга картина изплува в паметта ми. През лятото на 1959 година се връщах с влак от СССР. Влакът беше пълен с някакви български делегации, които бяха посетили съветската страна по разни поводи. Явно голяма част от тях бяха най-правоверни партийни членове. Пътуването беше ужасно дълго и уморително. Ние играехме карти, пиехме водка и разговаряхме на безобидни теми. Никой не казваше никому къде е бил и какво е правил. Едва ли някой изобщо спомена за впечатленията си от СССР, като че имаше негласно споразумение да се мълчи. И когато най-после влакът прекоси Дунава, като че бомба експлодира всред пътниците. Всички ревнаха от някакъв възторг, започнаха да пеят стари български песни и спирането на русенската гара бе ознаменувано със спонтанно ура. Повече от явно хората бяха щастливи, че са си у дома, и човек можеше да чуе предпазливи изказвания:

„Абе оттука по-хубаво няма! Съветският съюз си е Съветски съюз, ама ние сме си ние!… Слушай, мой човек, гледай, това е земя, дето с нищо не можеш я сравни!“

Струва ми се, че те, макар и иносказателно, изразяваха ония най-популярни народни чувства, които щяха да налагат бърза и хитра промяна на партийната линия: Прекалено много национални обиди беше понесъл българският народ, за да изпитва най-категорична ненавист към своя „по-голям брат“. Защото този брат на практика се бе опитал да обезличи напълно цял народ с всичко, което е било негова гордост и слава.

„Ние сме в епохата на маймунството — казваше един мой приятел. — Ако в СССР започнат да ходят с главите надолу, нашите маймуни ще издадат закон в следващия час и ние да правим същото!“

Това горе-долу изразяваше цялата поредица на антибългарски факти, някои от които аз искам да припомня, за да се види още веднъж докъде бяха стигнали ония, които имат нахалството да твърдят, че са България.

Премахването на най-българския от всички български химни „Шуми Марица“ и заменянето му с вулгарна пошльотина, почти копие на съветския химн.

Изравняването на руския език в училищата с българския език.

Премахването на стари български народни обичаи и църковни празници, спазвани от векове, и заменянето им с националния празник на чужда държава и чужди годишнини.

Заменянето на твърде демократичната държавна структура с тежката съветска бюрократична машина.

Замяна на имената на български футболни отбори, като „Левски“, „Славия“, „Шипка“, ЖСК и други, със съветски имена, като „Динамо“, „Торпедо“, „Спартак“ и прочие.

Замяната на старинни имена на български градове, като Добрич и Варна, с имена на съветски личности. Масово назоваване на улици, училища, университети, индустриални обекти, селски стопанства с имена на съветски служители.

Преправяне на българската история и фалшифициране на исторически факти с единствената цел да служат на съветските интереси.

Обвързване на цялата икономика и цялата политика на страната със съветската икономика и политика, дори когато това е било явно в ущърб на българските национални интереси.

Налагане на съветска реорганизация на българското земеделие, което винаги е било далече по-напред от съветското.

Заменяне на българските учебни програми със съветски учебни програми.

По съветски образец превръщането на творчески съюзи в дисциплинирани казионни организации. Въвеждане на съветски хонорари.

Унищожаването на българския национален печат и въвеждането на съветско-подобни имитации на вестници.

По маймунско подобие на съветския Комсомол създаване на българския Комсомол със същите осакатяващи младежта функции. По подобие на съветските пионери създаване на български пионери. По подобие на съветските октомврийчета създаване на български септемврийчета.

Налагането на дълбоко противни на българския национален дух съветски ритуали, събрания, манифестации, паради.

По подобие на сталинските награди въвеждане на димитровски награди. По подобие на Красноармейски ансамбъл саздаване на Български армейски ансамбъл.

Залепване на съветски етикети върху разни български дейци, които твърде често гротескно биват обявявани за „народни“, „заслужили“ деятели (руска дума), а не дейци (българска дума). Това е срамна съветско-подобна гавра с българската национална култура. Бе въведено пошло-помпозното съветско звание „Герой на социалистическия труд“ и както в СССР бяха въведени подобни ордени и медали.

Едно от най-черните посегателства срещу българския национален дух беше опитът да се ликвидират свещените огнища на нашето възраждане — читалищата. Тяхната самостоятелност беше отнета и бяха придадени като безлични звена към организациите на Отечествения фронт. Българските читалища, които са уникално явление в света и пред които много чужденци са сваляли шапки, трябваше да понесат този удар, понеже:

„Щом в СССР няма читалища, защо ние трябва да имаме!“

Напълване на страната със съветски съветници.

В радиото, телевизията и средствата за масова информация даване на абсолютна преднина на съветски новини и материали, твърде често просто превеждане на бюлетина на ТАСС.

Съсипване на българския език с мътен поток от съветски изрази, които си остават най-грозните петна по страниците на българските издания. Абсурдно съкращаване на имена на предприятия и фирми по съветски образец.

Маймунството в партийните кръгове изхвърля българските имена на децата и ги заменя с всевъзможни Наташи, Серьожовци, Володьовци, Ниночки, Зиночки, Зои и т.н.

Въвеждането на съветски стил на живот от управляващата върхушка. Строга съветска кастова принадлежност.

И най-страшното от всичко — въвеждането на съветски обществени отношения на грубо безправие и потисничество.

Ето, това е непълният списък на делата на една управляваща партия, която по зла ирония на съдбата нарича себе си „българска“. И всички тия описани антибългарски прояви малко или много бяха в актива на моята позната актриса, която дойде в Лондон, за да ми каже, че съм говорел против България.

Все пак бях тактичен и не й зададох въпроса; „Ако България и СССР воюват, на чия страна ще бъде тя — на българската или на съветската?“

Ако човек зададе този въпрос на мнозина по-изтъкнати членове на нейната партия, ще види колко искрен е техният патриотизъм. И точно за този вид хора Ботев е написал „Патриот“.

Но аз съвсем не искам да кажа, че абсолютно всички функционери на просъветския режим в България и всички членове на комунистическата партия ще отговорят на този въпрос с мълчание. Имам най-сериозни основания да предполагам, че немалко от тях биха поискали и може би ще дръзнат да застанат на страната на България, макар сега да се опитват да примиряват и размазват съществуващия конфликт между българското и съветското. Нещо повече, предполагам, че за една чиста българска кауза някои от тези, които са се клели във вярност на чуждата държава, ще изменят на клетвите си.

Не говоря за моята позната актриса, която (като много други) винаги следва посоката на вятъра, а за онези, чиято остра вътрешна болка от посегателството срещу българското предизвика и наложи промяна на вятъра.

Ако до средата на петдесетте години патриотизмът беше несъвместим с „интернационализма“ (под „интернационализъм“ разбирай единствено вярност към СССР), то в последвалото десетилетие поставената под страхотен народен натиск партийна диалектика измисли формулата, че „патриотизмът е неразривна част от интернационализма“, което е абсурдна игра на думи, защото в действителност значи точно същото, а именно, че един гражданин на България е българин дотолкова, доколкото е верен на СССР.

Ала тази игра на думи, с която се целеше да се успокои не само надигналото се българско национално съзнание, но и съветското подозрение, доведе до вдигането на бариерите пред българското и впоследствие до организираното раздухване на патриотизма в строгите рамки на предполагаема вярност към СССР. Този процес на канализиране на народните чувства имаше една определена цел — унищожаването им. Защото какво по-добро средство може да се намери за убиването на едно истинско чувство от превръщането му в казионно-партийна добродетел?

Един стар и доста помъдрял комунист веднъж каза с болка:

„Най-сигурният начин за унищожаването на всякаква голяма и популярна идея е партията да застане зад нея!“

И наистина колко скъпоценни народни идеи бяха унищожени завинаги само защото комунистическата партия застана зад тях и се опита да ги наложи.

Но до този момент — унищожаването на патриотизма чрез интернационализма, ние ще стигнем по-късно.

Главното явление на 60-те години беше именно надигането на българския патриотизъм, което бе израз на искрени и дълбоки чувства и бе насочено срещу насилственото обезличаване, диктувано от чужда държава.

Част от "Мила родина, ти си земен рай" от книгата "Задочни репортажи за България".

*Георги Иванов Марков е български писател, драматург и публицист. Роден е през 1929 г. в София и е убит през 1978 в Лондон. Най-известният български дисидент през годините на социализма. До 1969 г. работи в България, след което се Уустановява се в Лондон, където учи английски и започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си и сътрудничи и на радиостанциите "Дойче веле" и "Свободна Европа".Изключен от СБП и осъден от българския съд задочно на 6 години и 6 месеца затвор като невъзвращенец. Произведенията му са иззети от библиотеките и името му не се споменава в официалната българска преса и медии до 1989 г. Държавна сигурност започва разработката му под кодовото име "Скитник".През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му "Да се провреш под дъгата", а в Единбург пиесата "Архангел Михаил", написана на английски, печели първа награда. Романът "The right honourable chimpanzee", написан в съавторство с Дейвид Филипс, излиза посмъртно. От 1975 г. до 1978 г. Марков работи над своите задочни репортажи - очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио "Свободна Европа". Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В родината му публикуването на "Задочни репортажи за България" става възможно едва през 1990 г. Награден е посмъртно (2000 г.) с орден "Стара планина" - първа степен "за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим".

вторник, 17 юни 2008 г.

Програма на в. "Свирка"

Димитър Петков

София, 15 октомврпй 1883 г.

РЕШЕНИЕ

Долеподписаните, всички жители от областта, нарицаема Свир­ка, на основание 82 член от Конституцията, която още съвсем не съществува, но съществува едно парче, се събрахме днес на 14 октомврий 1883 в къщата на Свирчя като всеки родолюбци и патриоти да разисквами за днешното положение на работите в отечеството ни Тмутаракания и след като избрахми из меж­ду присъствующите лица нуждното и ненуждното бюро, състояще от представителът Свирча и членовете Гайдаря в селото и и Тъпанаря на Тмутараканския кмет, едногласно дойдохме до следующето заключение:

а) Като имаме пред вид анормалното и ние-же-ле-по на ра­ботите в Тмутаракания.

б) Върлуванието на няколко известни хаплювци в днеш­ните деликатни обстоятелства в всяко отношение.

в) Обстоятелството, че новопоявившите се радикали са: Бурмов, Тишев, Ковачев, В. Стоянов, в тем числе Теохаровци и пр. и пр. и пр. отчаяни абсолутисти, монархисти и всевъз­можни лигимитисти;
че тия хора, макар и да се крият под овча кожа, са едни единствени зли вълци, които са в състояние да разскъсат всичкото българско стадо на парчета и да подчинят Тмутаракания на Ташкенците, защото се хранят с „чистаго золота, чат рублей";
че радикализмът на тия хора е ден до пладня, т. е. доде разбъркат нещо да додят те на челце като гладни въшки;
— от друга страна, като вземаме пред вид, че тия въртоглавци, още лающи на аба с това си поведение осъдител­но, скверно, свиноподобно, калят и срамят хубавото име ради­кал и още, че техните душици никога не могат да станат ради­кали, при всичко, че Бурмов е захванал да си криви главатаповечко, Ковачев да си тегли брадата, Тишев да изговаря по два пътя чи-чи и Гайдарджията да се напина, вследствие на което е още повече почернял;
че тез хора нямат нищо присърдце и независимостта на отечеството не им е жалко ни най-мал­ко, че те, ако бяха действително либерали, щяха да си издиг­нат гласът на времето и нямаше да подписват закона за избо­рите, който наруши основното право на гражданите, и трябваше да се откажат от Държавните съвети, дето влязоха не по избор, както другите, а просто по назначение;
че те всички днес ра­ботят не в интереса за независимостта на нашето отечество;
че таквоз едно поведение е предателско и историята всякога го осъжда най-строго.

[+/-] ...виж целия текст



г) От друга страна, като взехми пред вид, че и баба „Свет­лина" го прекалява с тия многошумни доктори и с прекале­ните и безобразни до една степен хваления на това кьопаво и незаконно събрание, избрано нощно време по консерваторските къщи, и с многочестото потвърждение на думата патриоти­зъм, патриотизъм! И като вземами в внимание нейните надути, тъмни и двусмисленни фрази, относително понятието на сво­бодата и конституционализма, то на основание чл. 79 от несъществующата още конституция, без да вземаме в внимание другите два члена 80 и 81, решихми:

1)Да се отделим и от „Съзнание", и от „Светлина".

2)Да основем едно малко независимо от никого листче, което да се нарече Свирка и да подсвирна на всичките без раз­лика, които не вървят по правия път, не изповядват либерални-хуманни идеи и се лутат още из мракът, и на тез, които, без да се сещат, улесняват пътят на чуждото вмешателство в вътрешните ни расправии. Особенно удоволствие ще намирами да подсвирками на силните и стоящите на власт, които от властолю­бив забравят интересите на населението и тръгват из тръните. С изпълнението на тая резолюция се натоварва известният наш Пройчу, който в много случаи е показал постоянство и твърдост в характера и е действително човек, който изповядва обширни либерални-хуманни начала.

Подписали: Свирчу
селски Гайдар
на тмутараканский кмет тъпанаря

В. „Свирка", г. I, бр. 1, 15. X. 1883 г.

понеделник, 2 юни 2008 г.

Българският недостижим връх

Захарий Стоянов

Нашият герой, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи. Нещастен той, дваж по-нещастен неговият роден град, триж по-злочест народът, на който е бил син, а четири и пет пъти била пуста и суха епохата на неговия человечески живот!

Ако той беше син на Италия, щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луи Наполеона, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича „Ботйова".

Ние не говорим тука за обикновените смъртни същества, които са безбройни под ясното небе, които се раждат, живеят и умират само с това отличително свойство, че са словесни; които, гдето и да са се родили, гдето и да живеят, в планини или в блата, глухо и мъртво е всичко околно царство за тях освен насъщния и многобройните други потребици, съпрежени с него, нещо, което е в характера и на другите животни. Ние говорим за Христо Ботйов – поета, огнения, комуто няма подобен не само в Калофер, но и по цяла България. Тоя Христо Ботйов, който се провиква от миризливите кръчми на чужбина, гол и бос, гладен и презрян:

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!...

В числото на тия глупци влязат всички ония земни блажени: богати, знатни чорбаджии, тежки търговци, тлъсти владици, царе и князе. Ботйов с голите лакти, който яде на два деня един път, счита себе си за щастлив, умен и блажен! Дава той на себе си това преимущество, защото като е работил за сиромасите и подритнатите свои братя; като е мислел денонощно как да се освободи поробеното му отечество; като е познавал поетически природните негови красоти, планини, реки, полета и долини заедно с робите, които са ги населявали; и като е правел сравнение между чуждата и заспала за него среда – той е бил удовлетворен, считал се е за велик. Имал е и право. Онова, което обикновеният смъртен пипа и вижда през целия си живот като нещо мъртво и съвсем безцелно, за необикновените и поетическите натури съставлява живот, продължителна борба и неизчерпаем източник на храна. Следователно нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Христо Ботйов с аршина на обикновените смъртни.

Откъс от увода на книгата на Захари Стоянов – ''Христо Ботйов. Опит за биография'', писан в Русе на 7 август 1888г.

ХРИСТО БОТЙОВ

Пейо Яворов

18 май (2 юни по нов стил, б.р.) 1876 г.-18 май 1902 г.

Нека звъни църковният звън, нека тръби военната тръба, нека блести с чиновнишкия свой блясък чиновнишка България, — нека тържествува!

Нека звъни църковният звън, — той няма да заглуши още незаглъхналото ехо на Козлодуй.

Нека тръби военната тръба, — тя не ще по-бърка да чуем и тоя хиляден път въздишката на Веслец.

Нека блести с чиновнишкия свой блясък чи­новнишка България, тя не може помрачи непомрачимото сияние на лика, обкръжен с ореола на вечна слава.И нека тържествува!

Онеправдава ли един откраднат ден оно­гова, комуто принадлежат вековете?…

Един носител на трънен венец между венценосците, един апостол между апостолите, един светец между светците…

Една памет за дълбоко благоговение, един образ за страстно обожание, едно име за девиз на всяка праведна борба…

Паметта на един страдалец поет, образът на един пламенен борец, името на един идеален човек!

Христо Ботйов!
[+/-] ...виж целия текст


*

Алтън Калофер—Одеса, Русия — (Турско)— Румъния, — ето съдбоносния път на Ботйова.

Хайдушката песен на хайдушкия Калоферски Балкан — и смътните бленувания на детинската душа за подвизи и слава; прогресивната револю­ционна мисъл на угнетения север — и поривите на юношеското сърце към себеотрицание и жертва; грозната действителност под най-грозна тирания на света — и копнението на съзналия себе си гражданин „за правда и свобода”; — ето непобеди­мата стихия, която отвлича и изхвърля на румънския бряг Ботйова.

Там — низка мизерия и високи ламтежи, просешка мъка и царствени мечти:— при никаква възможност титански подеми, — един хаотичен безпорядък!

И един висш порядък!

Защото има една гореща песен и една издиг­ната десница, защото има една мъжка дума и едно славно дело, — една клетва и едно изпълнение, едно начало и един край.

Защото има един живот, от който времето направи една чудесно развита трагическа поема.

Елегичното стенание на Коджа-Балкана е нейна прелюдия, Русия и Румъния са нейните трогателни перипетии, Веслец е нейният потресаещ патетически завършек…

И —жив е той, в тая безсмъртна поема.— Всякога е негов празник!

Нека звъни църковният звън, нека тръби военната тръба, нека блести с чиновнишкия свой блясък чиновнишка България, — нека тържествува !

Онеправдава ли един откраднат ден оно­гова, комуто принадлежат вековете?

в. "Дело", брой 19, 18 май 1902 г.

На снимката е паметникът на Христо Ботев във Враца.