сряда, 27 август 2008 г.

Политическите отношения на Сръбското княжество с България

Георги Раковски

Многo пъти сме мислили да напишем за политическите отношения на Сръбското княжество с България в днешните времена, т.е. откак това княжество /по силата на Андриянополския договор от 1829/ доби своята днешна полунезависимост и живее и то политично в някакви си ограничени сношения със сузеренската власт и съседните му свободни народи. Но преважни причини са ни спирали досега от това ни намерение. Първата и главна причина е била, че описвайки самата истина и неискрените ходове на политиците на сърбите към българите, неизбежно би било да се появи едно голямо незадоволство и студенина в последните, като онеправдани и изложени на завладетелната хищост на първите. Сърбите направиха на дело вече много такива постъпки, както ще изложим.

Втората причина за нашето досегашно въздържания е била надеждата, че сърбите ще се поправят и ще превземат друг един ход в политиката си, както е праведно и полезно за два съседи народа, сродни по език и по вероизповедание, имащи един и същ неприятел, една и съща съдба за в бъдеще. Но, излъгани в нашата надежда, принуждаваме се днес като верни чеда на народа си да извадим на бял свят тая неприятелска постъпка и да обърнем вниманието на всичките верни синове на отечеството си върху този най-важен за нас предмет.

Нашето описание никак не ще бъде нападателно, но ще бъде като едно приятелско напомняне към нашите съседи братя сърби, дано би могли да ги наклоним да влязат в правия път на съседство и братство. Ние трябва да знаеме и всеки час да си напомняме, че раздорите и несъгласията в старите времена са докарали и нас, и тях в това жалостно днешно положение и че не може другояче да се поправим освен с общо едно съгласие и с братски искрен и любовен съюз. Истина, че на света има и едно начало, че всеки народ, който живее политично, трябва да гледа най-първо своята собствена полза, своето увеличение и своята слава да възвиши, ако и за сметка на другите - на основание правдата на по-силния и на завоевателя. Но Сръбското днешно княжество не е в това състояние относително към българите. То е обкръжено от толкова и такива противни обстоятелства за такъв един успех, щото такава една мисъл и предприятие не само са невъзможни работи за него, но ако си въобразява да ги следва, може да дойде до една жалостна пропаст.

[+/-] ...виж целия текст



Днешната западна европейска политика, както е всякому познато, тъй бодро и занимателно внимава за подобни движения на Възток, щото не щади ни злато, ни сребро, ни проливане на скъпоценния си кърви, да не би се някак си без нейната воля, а най-вече без нейната полза, и най-малката промяна да се случи по тия места. Векът на завладенията и увеличенията за малките и слабите народи вече е преминал и мислите за такива блестящи подвизи се вземат от европейските крепки и силни държави като детински играчки и като смешни мечтания!...

Има и едно друго начало, което, непонятно в самата му права граница от неопитни някои си разпалени глави, действува много в тях и докарва ги да попадат в най-смешни мечтания. А то е историческите права на всеки народа. Истина е, че всеки народ трябва свято да се държи от своите исторически права и да се старай с всичката си сила да ги добие и да достигне пак до тях, но става въпрос само за законните и неотменните свои истинни исторически права, а не на завладетелните права. От последните всеки трябва строго да се пази, защото тогава всичките народи, които някога са имали самобитност, имат да представят с необорими доказателства такива от завладения добити права, които са имали по няколко си векове и от които са се явно ползували. Самите и святите права за зависимите и полузависимите днес народи са да се ограничат в своята народност, т.е. на своят чист елемент. Затова и днешната европейска политика извади от няколко години насам това начало на бял свят, правото народностите, което, ако и да не се навсякъде искрено от нея подпомогнато, обаче се по нещо си добива. Пред общественото мнение в света владее вече всеобщото одобрение на необходимостта от тези права.

Имаме скорошни примери, че зависими народи, кои са искали да прескочат границите на историческите си права в самото си движение за освобождения от угнетителя си, не само са посрещнали големи препятствия, но били са побиени най-много от своите съседи, чиито народния права са искали да потъпчат. Такива бяха маджарите във въстанието о си против Австрия в 1848, които тутакси се видяха нападнати от всичките славяни по самата причина, че гордо поискаха да ги удавят под изключителното име маджари и Маджарско царство.

Народ, койтo е имал свое минало, който има своя писменост и своя народна книжнина, който е вече почувствувал своята мила народност и който е вече наумил да се бори един ден за своя независимост с толковечните и силните си завладетели, не дава никак си да се онеправди и погази от малки и слаби съседни народи. Такива примери се виждат доста в световната история, а най-нов е пред нас горенаведения маджарски бунт, където видяхме славяните съединени с австрийците, своите стари завладетели.

Има друго нещо, на което може нашите братя сърби да облагат своите надежди, че могат да изиграят същата игра в Турция днес, както изиграха пиемонтезите в Италия. Може би тия надежди да се подхранват от някои си умилни погледи на френските политици, които ги карат и да се впускат в толкова безплодни и опасни преплетки със сюзеренската власт. Но ние знаеме твърде добре тия умилни погледи на какви само основания им се метнаха от страна на Франция. Франция, а може би и Англия, показват, че искат да подпомогнат такова едно сръбско движение, но само тогава, когато видят и се уверят, че всичките тия славянски народи в Турско са напълно съгласни и съединени помежду, така че да може сръбското княжество да ги представлява пред света. Но Сърбия не е на направила нищо в тази посока, а с необмислените постъпки на своите политици и най-вече на мнимата си интелигенция е докарала такива големи незадоволства между най-важното и най-ближното му славянско племе, храбрите черногорци и ерцеговци, щото уравнението между двете династии е невъзможно, без да отстъпи една от тях своите права на другия.

Колкото за българите, ако и да нямат още политичен живот, тии обаче досега не са се дали, нито ще искат тъй безусловно да се представят от сърбите пред западните сили. Българите не са вече в онова състояние, както са били във време на първото движение на сърбите и гърците и в руските разновременни битки против турците, да тичат възторжено на бойното поле за кръста и за вярата само и защото боят е против общия неприятел, да жертвуват живот и имение и после не само своето отечество да не добият нищо, но също да бъдат презрени от своите братя и имената им даже да не найдат никакво си място в историята на тях народи, на които са с неизказана храброст помогнали за независимост. Този тъмен век за българите вече мина, тая мъгла на невежество и несвестност се вдигна.

Сърбите са мислили, а може би някои още си мислят, че българите са изгубили военния дух, чрез който тъй славно са се отличавали в миналото, и че сега тия не са друго освен един миролюбив земеделски народ, който от само себе си до никакъв успех и независимост не може да дойде. Това мнение е било общо в Сръбското княжество и оттам е било разпространено и между австрийските сърби. Също така и за духовното развитие на българския народа сърбите имат твърде криви или никакви почти понятия, нищо че са наши съседи братя по език и по вероизповедание. Това явно е дало повод на управляващите на Сръбското княжество да си намислят, че те, имащи полунезависим си политичен живот, могат да усвоят нашия миролюбив и земледелчески народ и да съставят едно велико Душаново царство. Тая велика идея се роди най-напред в незрелите глави на интелигенцията им и тя почна да се разпространява и между простия народ, който до него време не правеше разлика между българина и сърбина и в самите си песни и предания признаваше и проповядваше, че неговите братя българи са имали свое царство в Търново и свои последни царе Шишмана и Страшимира, че в Търново и в Охрида е била българска независима патриаршия и че техния първи просветител св. Сава в Търново се е ръкоположил, там е починал, там е посветен и в Сърбия пренесен.

Интелигенцията се впусна и още по-далеко, тя почна да пише някакви си исторически отломки и да съставя някакви си драми от старите времена с явни укорения и презрения против българите, което почна да възбужда в необразованите сърби една народна мерзост. Българското народно име почна да се взема с една отвратност и някаква си отмъстителна помисъл. Интелигенцията навлече и неопитното правителство да обърне вниманието си за разпространение на границите не по правия естествен ход към Босна и Ерцеговина, където живее негов чист сръбски елемент, но към Видин и София, сърцето на България!

Присвоените в последните времена няколко окръжия, от Българска Морава до Тимока, които още отчасти говорят чист български език, а отчасти примесен със сръбски, доказват явно нашата реч и то е живо доказателство за ходовете на сръбските несправедливи към нас политици. Видин се смята и мисли от нашите братя сърби за тяхно неизбежно за в бъдеще притежание! Много знаменити чиновници мислят и се надяват, че скоро ще видят сръбския байрак забит там и че ще завъртят сръбско коло по веселовидните му равнини! Но при всичко това, те не могат да откажат, че такъв един сияен подвиг без бракя бугари не може се извърши!

в. „Бъдъщност", Белград, края на лятото 1863 г. Правописът е осъвременен.