събота, 12 юли 2008 г.

Старите сърби за Македония

Кирил Христов
ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА

Между сръбскитe политически мъже имаше един единствен по-уравновновесен човек, на чийто политически такт можеше що-годе да се разчита в това време на масова умопобърканост сред сръбския народ. Читателите се сещат, че думата е за „бугараша Пашов". За жалост, фаталното движение на кралство Сърбия по наклонна плоскост е увлякло и тоя мъж, въпреки неговата здрава българска кръв. Дали то се дължи на естеството на работата — не знаем; обаче, в своята последна реч в Скупщината — реч, с която един политик навсякъде другаде се би самоунищожил — той пада до нивото на един най обикновен шовинист-вeстникар — при туй вестникар без елементарни познания по най-важ­ните въпроси, които зачеква. Той казва: „Преди съществуването на Екзархията, към 1860 год., те (македонците) всички наричаха себе си сърби и славяни. След учредяване на Екзархията, някои почнаха да се наричат българи".

Да оставим на страна фантастичната логика и безкрайната наивност на тия две фрази и да направим една бегла историческа справка — обаче, не у западно европейски автори — тях сърбите би нарекли подкупени, щом истината не им изнася — а у „ прави срби".

Ще почнем не от 1860 год. когато, според г. Пашича, се появили от невиделица бъл­гари там, дето преди не е имало и помен от тях, а от много по-рано.

1) В първия век на турското владичество в Македония, именно въ 1474 год., съветът на Дубровнишката република (класическа Сърбия) решил да пожертвува двадесет жълтици в полза на българския манастиръ Св. Иокимъ в Крива Паланка, скопски санджак ( . . . elemosi nam monasterio Sancti Ioachim patrium Bulgarie).

[+/-] ...виж целия текст



2) В XVI вeк, а именно въ 1557 г., била възобновена сръбската патриаршия въ Ипекъи благодарение на великия везир, потурченият сърбин Мехмед Сокологлу и негова брат патриарх Макарий, към нея били присъединени и българ­ските области — Скопска, Кюстендилска и Само­ковска. За това последно обстоятелство свидетел­ствува титлата на ипекските патриарси. Още първият от тях, Макарий, е носил титлата „подрьжецоу срьбскоie началство и Бльгарем и поморским странам".

3)В летописите на сръбската патриаршия в началото на XVI век, като се споменава за селищата на българи и сърби, казва се: „Тако в Тракiй и Македонiй биша Болгаре".
4)В 1701 год., на път за Ерусалим минал през Македония сръбският йеромонах Йеротей Рачанин. Въ описанието на своето пъте­шествие Йеротей говори така за града Велесъ: "И паки дойдосмо у Велез, градъ бугарскiй, а турци зову Кюприлiя".

5)В 1771 год., сръбският патриарх В. Бркич в своето донесение до руското правител­ство относително балканските народи и тяхната подготовка за война против турците, казва за македонското население, че то е българско. „Но тъй като българите са много повече от турците, то по цяла Македония всички турци знаят български език . . . Княжество Охрид. Ал­банци и гърци в него се срещат малко, но по-голямата част българи и власи ... Княжество Скопие. — По селата има твърде малко турци, но много българи" . . .

6)За южното население на Македония спо­менава сръбският пътешественик архимандрит Герасим Зелич, който в 1784 год. посетил Солун. За този град той, между другото, казва: „В Солун има най-много турци, но има и евреи, гърци и българи. Гърците тъй са се смесили с българите, че не може да се разбере, кой е грък и кой българин. Тук се говори и по бъл­гарски, но най-много по турски".

7) Родоначалникът на сръбската история Иван Раич, който е съставил своето историческо дело във втората половина на XVIII век, категогорически поставя сръбско-българската граница на север от Шар, на Косово. „Косово поле, оже съ Булгарiею гранишитъ".

8) На 1804 г. бе издаден първият сръбски географически атлас на Соларича. Въ този атлас Сърбия е обозначена на север от Шар-планина.

И политиката на сръбското княжество до смъртта на княз Михаила целеше към там, щото Мизия, Тракия и Македония да съставят едно национално цяло. За това свидетелствува — образувания от княз Михаила български легион в Белград, в който влизат българи от Мизия, Тракия и Македония. В тия времена, та дори до възцаряването в Сърбия на Милана, злият гений на южното славянство, всичките политически меч­тания на сърбите на юг не отиваха по-далеч от Шар.

Че могат да се поддържат и най-невъзможни тези — като една обикновена гимнастика на ума, толкова уместна когато се дири да се изостри изобретателността на млади студенти при семи­нарни упражнения — с това сме напълно съгласни. Но да се отричат от един цял народ, вклю­чително и от най висшата му интелигенция, най-очевидни истини, аксиоми за цяла редица поко­ления, — това показва само едно: че и народите, подобно на отделните хора, остават понякога до край умствено непълнолетни.

в. "Дневник" , 20. V. 1913 г.

Разбойници ли са българските въстаници?

Иван Богоров*

(След разбиването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа)

Наспротив сички клевети и безсовестни нападателства, които употребиха и тази година турските органи и туркофилский европейский печат, за да загасят значението и убият доброто име на нашите народни чети, да ги представят като разбойници, а не человеци и народ, който в този XIX век не може да търпи мъчителствата на едно варварско правителство, а с пролива­нието на кръвта си става да търси свободата си. Наспротив сички тия стои един важен акт — Мемоарът, който са изпратили още миналия месец българските въстаници из балканът до н. в. султана.

Този последен, важен по видът си акт, според както ни пишат и ни го изпращят от същото место да го обнародваме — изпратили ся при свършението на м. месяц в Цариград, а един екземпляр от същия изпратили и до Метхат паша, когато бил последният в Търново, за да го пренесе и той на султана.

От съдържанието на този акт, от съдържанието на оня, що са подали на силите, както и от самата прокламация, нека разсъди секой и реши с чиста совест: разбойници ли са ония, кои­то, решени един път на смърт и с оружие в ръка постъпват по такъв един благоразумен път? Нека ни покажат прочее ония господиновци, които клеветят и осъждат тъй без милост тия мъчители за народната си свобода, има ли такъв пример между просветените и съзрели за свобода народи, на които сяко едно движение заема незабавно честните наименования револуция и инсюрекция! Там, защото въставшите с оружие против властта псуват и викат: долу властта! долу монархията! смърт на им­ператора! Там тия минуват в листовете на образованите евро­пейски публицисти за честни въстанници, да, още и привличат вниманието им да ги бранят.

[+/-] ...виж целия текст



А тук злощастните христиени, за­щото стават с оружие не против върховната власт, не против императора, но против злоопотребленията и една мъчителска управителна система, и то повече с молба в ръката към царят, та и при това падат жертва под ударите на властта; тук тия бедни мъченици минуват пред очите на същите образовани ев­ропейци за бандити и разбойнически чети! О, свирепа християн­ска Европа! Това ли е задатака на днешната твоя цивилизация! Жертви, мъченици и кръв на едни бедни христиени — това ли пише за знамята на человещината от XIX век! Ето християните от въсток под мъчителствата на турчина носят на гърбовете си този вашия девиз за срам на цивилизацията.

... (Следва мемоарът и адрес до султана, разпространен от четата на X. Димитър и Ст. Караджа.)

В. „Народност", г. I, бр. 38, 25. VIII. 1868 г.

*Иван Богоров учи във Великата школа на вселенската патриаршия в Куручешме, Цариград, където са учили Георги Раковски, Алеко Богориди и Сава Доброплодни. На 19 години учи в Решельовската гимназия в Одеса, училище и на Найден Геров, Ботьо Петков и Добри Чинтулов. През 1841 г. издава българския герб („царски беляз“) от книгата на Христофор Жефарович. След преместването си в Букурещ отпечатва българска граматикапод името „Първичка българска граматика“ (1844 г.). Заминава за Лайпциг, където издава първия български вестник „Българский орел“ (1846 г. - две години след първото българско списание „Любословие“ на Константин Фотинов). Връща се в Цариград, където 3 години пише в „Цариградски вестник“. След това заминава за Париж, за да учи медицина. Установява се в Пловдив където е лекар и издател на списание „Журнал за наука, занаяти и търговия“. По-късно в Букурещ издава вестник „Народност“ и подготвя „Академичен български речник“. В Цариград сътрудничи на вестник „Турция“. В Пловдив издава „Книговище за прочитание“ и „Селски лекар“. Написва „Упътване за български език“ и „Чисто-българска наковалня за сладкодумство“. По време на Руско-турската война служи като преводач.