неделя, 8 февруари 2009 г.

За Никола Милев

Тодор Кожухаров*

(По случай 10-годишнината от смъртта на Милев)

Мнозина вярваха в прераждането на човешкия дух. Един мой познат и при това много интелигентен човек, твърдо вярваше, че в него се е вселил духът на някой испански гранд. С това той обясняваше своите благородни маниери, своята изтънчена галантност спрямо жените и своята щедрост към бедните. Не зная, на какво почиват тия вярвания, пренесени у нас от някои източни религии, но, без да навлизам в областта на тайнствените хипотези, неволно си спомням за тях, когато си възпроизвеждам в подробности нравствения образ на покойния Никола Милев. Най-сетне ние можем да не вярваме в тия недоказани теории за пре­раждането на човешкия дух; има обаче една друга, много по-положителна тео­рия, в които вярват всички културни съвременници и това е теорията за наследст­веността. Покойният Пенчо Славейков стана изразител на тази теория със глед­ните драстични думи

От фасул и от армея не се ражда, братко, фея".

Щом като не вярваме в прераждането на човешкия дух, как тогава да си обясним всичките и при това много чести изключения, които изцяло опроверга­ват тази теория: случаят с Никола Милев е характерен, за да се изтъкне, че поня­кога от фасул и от армея все може да се роди една фея. Не знам дали се прераждат човешките духове, но знам положително, че в тялото на този малък македо­нец се бяха вселили не един, а много възвишени и благородни духове.

Никола Милев излезе от бедно еснафско семейство и зае видно обществе­но положение в първата редица на най-просветените български синове - това само по себе си е подвиг и свидетелствува за необикновените дарби на малкия ученик от цариградския лицей, тъй живо описан в спомените на г. Симеон Радев. Не туй е обаче характерното у Милева. Теорията за наследствеността е блестящо опровергана от биографията на всички знаменити люде: грамадното мнозинство от тях са синове на бедни семейства. Това, което издигаше Милева над всички, е неговата завършена, напълно симетрично развита нравствена личност. В него имаше едно щастливо съчетание от най-различни добродетели, които твърде рядко се събират на едно място: тънката духовитост и добродушния хумор на французина; немската методичност и вродената им спокойна и дълбоко-научна мисъл; упоритото трудолюбие на англосаксонеца; интензивния душевен живот на славянина - всичко това бе съчетано в една такава пропорция, която създаваше с чудна хармония образа на истински духовен аристократ.

[+/-] ...виж целия текст

Този именно духовен аристократизъм бе най-отличителното качество на Милева. Как се проявяваше той? По най-различни начини - той личеше във всичките му жестове, във всяка негова дума. Дори и в най-незначителния раз­говор издаваше в неговото лице човек от „висока проба". Скромността е най-хубавото украшение на истинския духовен аристократ. Има хора, които се на­дигат на пръсти, за да изглеждат по-високи, отколкото са всъщност, - има дру­ги, които нарочно се снишават, за да не стърчат над околните си, сякаш да не ги дразнят и да не предизвикват завистта им със своите нравствени и интелекту­ални превъзходства.

Милев бе от вторите. И въпреки прекалената си скромност, въпреки усилия­та му да се „снишава", за да не стърчи цяла глава над околната среда, даже и най-повърхностните наблюдатели при пръв поглед откриваха в него големия човек. Той бе скромен, еднакво любезен с всички, но все пак умееше да държи на дистанция всички, които имаха случай да общуват с него. Понятието „духовен аристократ" е диаметрално противоположно на това, което се нарича „парвеню". Историята познава много гениални парвенюта. Някои историци твърдят, че най-велик парвеню през всичките векове е бил Наполеон. Този революционен генерал и коронован плебей излизаше просто от кожата си, и ставаше дори смешен, в желанието си да затъмни блясъка на старите европейски династии.
И той наистина стана смешен, когато една нищожна хабсбургска прин­цеса постави еленови рога върху тази глава, украсена с короната на рим­ските императори.

Ето как от великото до смешното има само една крачка. И хората със склон­ности на парвеню лесно преминават тази невидима бариера между великото и смешното. Духовните аристократи не правят никога това. Те не са в състояние да направят нито излишен жест, нито една вулгарна постъпка, нищо, което би могло да ги изложи и да ги направи смешни. И понеже някои казват, че „стилът - това е самият човек", духовният аристократизъм на Милева се изразяваше най-вече в неговата дейност като журналист. Този човек не бе в състояние да напише нещо вулгарно, тривиално и оскърбително. Той сякаш топеше своето брилянтно перо не в мастило, а в злато, и всякой ред излязъл от това перо, беше написан с чувство на отговорност. И със своята дейност като журналист той създаде една благородна традиция не само в редакцията дето работеше, но и в нашия печат въобще. Съдбата го беше предопределила да бъде един мощен акумулатор на културна енергия. Но злата българска съдба е такава: тя унищожава живота на най-достойните български синове с онова детинско лекомислие, с което децата унищожават най-скъпоценните вещи, без да съзнават, какво правят, с животин­ския инстинкт на своята неразвита природа...

Името на Никола Милев краси нашия вестник, като бивш директор и осно­вател на „Слово". Като голямо траурно знаме това гордо име ще се развява вина­ги над нашата редакция, за да ни напомня великите идеали на народа ни, -идеали на които тъй самоотвержено служеше покойният наш директор, - за да бъде вечна и свята паметта на големия и културен българин. Вечна му памет!

В. „Слово", г. XIII, бр. 3789, С, 18 февруари 1935 г., с. 1.

*Тодор Кожухаров (1891-1945) - журналисти и фейлетонист, известен и с псевдонимите си Федя Чорни, Щабскапитан Копейкин. Директор на в. "Слово" (1926-1944), редактор на сп. "Нова България (1934-1936), пом. редактор на в. "Отечество" (1923-1926). Министър на съобщенията в правителството на А. Тошев (1935), на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Г. Кьосеиванов (1936).