понеделник, 11 май 2009 г.

Покана: Неизползваната свобода на словото

Имам удоволствието да поканя всички читатели на моя блог да присъствате на Дните на свободното слово в Софийския университет, където тази година моя милост също ще има известно участие.

Във вторник (12 май) от 19 часа в 65-та аудитория на СУ (в Ректората), съм един от организаторите и модератори на лекция на тема:

Неизползваната свобода на словото

Защо днес не говорим за близкото минало и неговите престъпления? Как мълчанието подменя истината и я замества с лъжа?

Ще бъде прожектиран филмът „Балада за българските герои“ на писателя Илия Троянов, ще има и дискусия с двама от участниците:

- Георги Саръиванов, девет години политически затворник по времето на комунизма

- Дянко Марков, царски офицер, четири години политически затворник по времето на комунизма

Програмата на Дните на свободното слово можете да намерите тук. По същото време в понеделник лекция ще изнесат Комитата и Богомил Шопов: Свободата в мрежата. Протестът – онлайн и офлайн.

Махмурлии

Димитър Бочев*

"Бяха златни години - припомня ми един брат по перо, а по литература - далечен братовчед. - Само за една статийка вестниците брояха по цяла месечна заплата. А списанията - по две. Че и по три. Че и отгоре." Глътка по глътка човекът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в сладка носталгия по добрите стари времена.

Моят спомен обаче се различава от неговия. А сме набори. Рамо до рамо обикаляхме редакциите под слънцето на мира и социализма, рамо до рамо градяхме демокрацията впоследствие. Аз - по микрофоните на Радио "Германия" и Радио "Свободна Европа", той - по сини агитки в родината.

Когато спомените на двама очевидци така радикално се разминават, от това не следва непременно, че единият лъже, а другият казва истината. Следва само, че човекът е мярка на всички неща. Индивидуалният, конкретният човек, а не масовото и абстрактно човечество. Така че нито аз бях съвестният исторически свидетел, а моят сътрапезник - безсъвестният, нито обратното. Просто всеки имаше собствена картина за пътя ни от реалния социализъм към реалния капитализъм. И ако на пръв поглед двете картини си противоречаха, на втори се допълваха взаимно. Ще опитам да обясня как.

Пропивахме - кротко и миролюбиво - поредния му хонорар от стотина лева. В една изнемощяла държавица като България по моему това не бяха малко пари за две изписани колонки, но според него не бе така. Споменът се завъртя около някогашните литературни периодики - една от друга по-богати и щедри - и продължи към доходоносните творчески командировки, към честите служебни банкети, на които масите се гънеха от блюда и напитки, към летните почивни станции на цената на спанака. Сантиментален в началото, впоследствие споменът ми додея. Уж едни и същи времена си спомняхме, а си спомняхме различното в тях. Утехата, че всяко настояще идеализира миналото, вече не ме тешеше. За мен то си оставаше минало на насилието и дискриминацията, на скрития и открит терор, на господството на масата над личността, на доктрината над духа.

Докато по редакционните каси брояха крупните хонорари, а по редакционните летучки планираха доходоносните командировки (по правило нетворчески, а творчески само по изключение), спретнати групички доброволни отрядници ни ловяха с ласо по столичните улици, натикваха ни в най-близката квартална бръснарница, за да ни обръснат и острижат според обществената хигиена. По милиционерските участъци пребиваха за един прошепнат политически виц, за слушане на онези задгранични радиостанции, в които изкарах целия си трудов стаж, привикваха на сводка, уволняваха, изселваха и въдворяваха на местожителство в най-глухата и недостъпна провинция, само защото си дръзнал да загатнеш бегли съмнения в правата вяра.

Уж философия следвах тогава, а вместо древна мъдрост изучавах такива странни, такива екзотични, такива несъвместими с философията дисциплини като история на БКП, история на КПСС, научен комунизъм, политикономия, гражданска отбрана, диамат и прочие псевдонауки. А като отказах да ги изучавам, и мен засилиха в компанията на десетина мургави джебчии и двама мустакати старшини по етапен ред от любимата София към родната Силистра.

"Че какво общо има между високите хонорари и тези издевателства!" - недоумяваше моят другар по чашка, брат по перо и далечен братовчед по литература. Има, има. Връзката е каузална, както би казал един философ от кариерата, какъвто аз така и не успях да стана. При това моят сътрапезник не бе дори таен симпатизант на комунизма. Той е свободолюбив човек и един от основателите на СДС. Но по човешки мечтаеше да изнамери такъв социален модел, такава формула да открие, че хем вълкът да бъде сит, хем агнето цяло. Да се върнат обратно, отново да зафункционират всички онези битови благинки като безплатна медицинска помощ, като обществена сигурност, като дългосрочни творчески (пък и не съвсем творчески) командировки, та чак до питателните държавни софри. Но вече не на цената на всеобщото ни обезправяване, а под егидата на демокрацията.

Е, такива чудеса не стават. Да се наслади на демокрацията може само онзи, който е готов да понесе и рисковете от социалната несигурност, която я придружава. А стоте лева, които успешно пропихме, бяха и си останаха до последната капка пари демократични - никой не ни поиска нито свободите, нито правата срещу тях. Заплатихме само с по един рутинен махмурлук. Но тази цена не могат да избягнат ни демократи, ни деспоти.

в. "Сега", 20.2.2006 г.

* Димитър Бочев е роден през 1944 г. в гр. Силистра. Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от Държавна сигурност. През 1972 г. намира политическо убежище в Западна Германия. Работи като извънщатен сътрудник на „Дойче веле“. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на радио „Свободна Европа“, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти“ - трибуна на български литератори и интелектуалци. През 1976 г. в задочен процес, инсцениран от ДС, Димитър Бочев е осъден на 10 години затвор. През 1992 г. Върховният съд в София отменя присъдата. Приятел и съмишленик на писателя-емигрант Георги Марков. Освен многократните публицистични есета и коментари, издава романите „Междинно кацане“, „Генезис II“, „Синеокият слепец“, както и есеистичния сборник „Хомо емигрантикус“. Готови за печат са два нови романа на Димитър Бочев - „Белият слон“ и „Опит за екстаз“. През 1999 г. е удостоен с юбилейната награда на Международната академия на изкуствата (МАИ) - Париж. Член е на Съюза на баварските журналисти и на МАИ.

Абсолютното безсилие пред всемогъщия режим

Асен Игнатов*

Комунистическата реалност събужда у всеки наблюдател и най-вече у нейните жертви ужасяващото чувство за един демоничен дяволски свят. Демоничното може да бъде разпознато в основните структури на комунистическия строй. Те са създадени така, че за индивида да не остане никакъв изход. Човек придобива впечатлението, че в него всичко е пред­видено. Всички възможни хитрости са предвидени и всички възможни противомерки — взети.

За да се види, че това не е хипербола, ще се опитаме да покажем нагледно колко сложна и непроницаема е репресивната мрежа, в която се оплита гражданинът на комунистическата държава, който е решил да оказва съпротива.

Комунистическият режим лишава гражданина на страната от някои най-елементарни условия за политическа съпротива. Важно средство на нелегалната борба е смяната на жилището. За разлика от фашистките и десни диктатури обаче гражданинът на социалистическите страни е за­дължен да съобщава местожителството си в момента не само в хотелите, но и на милицията, когато се намира при приятели и роднини, в случай че престои повече от 24 часа при приятели и познати и повече от 72 часа — при близки роднини. (В началото на 70-те срокът за регистрация бе удъл­жен до една седмица.) Нарушенията на тези предписания също са пред­видени. За да бъдат те предотвратени, режимът държи отговорни други граждани — самия домакин или „домоуправителя", в случай че въпрос­ното лице не съобщи местопребиваването си. Поради страха от репресии и другите биват принудени да стават съучастници и помощници на властта. По този начин пред възможността за развиване на подривна дейност биват поставени ограничения, каквито нито една дясна диктатура не познава.

Непокорният гражданин би могъл да потърси убежище в чужбини За да бъде осуетено това, пътуванията също са подложени на ограничения, каквито други строеве не познават. Дори когато гражданинът притежава редовен паспорт за чужбина, един рядък случай, особено при истински или предполагаеми опозиционери, той не би могъл с този паспорт да пътува по свое желание в чужбина, а трябва за всяко пътуване да иска ново разрешение — продължителността на процедурата предоставя на държавна сигурност достатъчно време, за да разкрие неговите евентуални наказуеми действия. Но дори и след като е получил разрешение, той може да отпътува едва когато оа му предоставили „изходна виза". Тази по-кратка процедура дава на органите възможността, още веднъж да осуетят пътуването, ако между временно са се появили съмнителни моменти около този гражданин. „Изходната виза" обаче е валидна само за няколко дни и в случай, че кандидатът за пътуване не замине в рамките на този срок, трябва отно­во да подава заявление за виза. По този начин шансовете му за бягство биват отново намалени.

[+/-] ...виж целия текст



Дори когато гражданинът притежава паспорт, този паспорт на се намира у него, а в съответното паспортно бюро на милицията. С това евентуалният опит на опозиционера да фалшифицира изходната виза, което само по себе си би било много трудно, бива допълнително осуетен. Следователно за разлика от поданиците на други деспотии, бунтовникът от социалистическия свят почти не би могъл да пътува с фалшив паспорт.
Срещу опитите за нелегално бягство без документи се вземат об­щоизвестните мерки - телена ограда край границата, заповед за стрелба, граничари, въоръжени с тежки автомати, педантични проверки на чуж­дестранни транспортни камиони, както и на леки коли — собственост на граждани от самата страна, при което багажникът бива претърсван със специални вили.

Това не е всичко. Дори само за да влезе в граничната зона (на раз­стояние от около 60 км от границата), на гражданина е необходимо раз­решение от милицията — без такова разрешение той не може да си купи билет за никой град, намиращ се в близост до границата. По този начин държавна сигурност знае предварително имената и крайната цел на пъту­ването на лицата, които евентуално възнамеряват да бягат и следовател­но отново има преднина а борбата с недоволните граждани.

Там, където ме съществува свободна преса, опозицията използва нелегални форми на печатна дейност. Такива възможности в социалис­тическите страни обаче са сведени до минимум. Отделни лица естествено не могат да купят печатарска машина. Позиви също така не могат да бъдат размножавани с копирни апарати, тъй като и подобна техника не може да бъде намерена в търговската мрежа.

Рядко отделният гражданин има възможността да се снабди и с пишеща машина. Продажбата на пишещи машини наистина е свободна, но милицията притежава предварително отпечатъци от шрифта на маши­ните заедно с техния номер. След всяка продажба държавният магазин е длъжен да предаде копие от сметката, където е написано името на клиента, на милицията. Следователно в издирването на авторите на нелегални политически издания режимът се намира в по-изгодна позиция, тъй като веднага се очертава кръгът на заподозрените.

Индивидът в социалистическия свят е подложен не само на един непознат преди политико-административно-полицейски натиск, но и на икономически натиск, който не се среща при никоя друга диктатура .В Испания гражданинът, уволнен от държавна служба заради политическа дей­ност, можеше да намери място в частния сектор, или да упражнява свободна професия. Това обаче е невъзможно в комунистическите страни, където работодателят винаги е един и същ — държавата. Личното досие следва наказаното лице като сянка и в случаи, че то загуби мястото си поради опозиционна дейност, дълго време не може да си намери друго. По този начин непокорните граждани винаги са застрашени от глад.

Мощна поддръжка на всяка политическа и интелектуална опозиция са парите. С пари може да се постигне много, с пари могат да се неутрализират корумпирани държавни служители, с пари могат да се обезпечат необходимите скъпоструващи мерки, например за едно нелегално бягство, могат да се набавят такива съоръжения и средства, които позволяват органите бъдат надхитрени. С пари може по-лесно да се получи фал­шив чуждестранен паспорт. Обаче комунистическият строй лишава граж­данина именно от пари. Той просто няма достатъчно пари, тъй като не може да върши самостоятелна доходоносна работа. (Относително повече пари имат само верните на режима лица.) Следователно богатият испан­ски гражданин би могъл да използва парите си срещу една дясна дикта­тура. Но комунистическият поданик не може да направи това.

Интелектуалната и художествена сфера е също тъй структурирана, че да ограничава простора на действие на независимия човек до степен, непозната никъде преди. Комунистическата цензура притежава черти, които съществено я отличават от фашистката и дясна цензура. Докато цензурата на другата диктатура забранява само онова, което се намира в пълен конфликт с режима и неговата идеология, то комунистическата цензура забранява онова, което просто се отличава от утвърдените нор­ми.

Фашистката цензура не забранява появата на трудове, които дават израз на един различен от фашисткия начин на мислене, когато тези трудове ме съдържат нападки срещу фашизма. Напротив; комунистичес­ката цензура отхвърля всичко, което не е идентично с марксизма-ленинизма. Един Николай Хартман можеше да публикува и да преподава при Хитлер, при комунизма обаче това е изключено. Във франкистка Испа­ния беше възможно да се купят книгите на Маркузе и дори на Маркс и Ленин, В Русия или в ГДР обаче е невъзможно да се намерят в книжар­ниците текстове на Раймон Арон или Попър.Не само антикомунисти­ческите, а дори просто некомунистическите мнения са забранени в комунистическия свят. Произведенията на Бултман или Музил не съдър­жат политически нападки срещу комунизма. Те обаче не са комунисти­чески и още дълго време преводите а тези автори ще бъдат или невъзможни или ще представляват големи изключения, които преди това ще бъ­дат сто пъти обсъждани и съгласувани, а след това окачествени като голяма грешка.

Това своеобразие на комунистическата цензура можем да наречем негативна гаранция. Контролът става по-строг и по-лесен, когато стремежът вече не е насочен към това, да се открият нападки против ре­жима, а се търсят само нюанси и разлики. Своята кулминационна точка тази техника достигна по времето на Сталин, когато дори обикновени стилистични отклонения бяха заличавани безмилостно в полза на твърдо установените шаблони. Ако например един публицист завършеше своя­та хвалебствена статия с думите: „Великият Сталин е най-талантли­вият и най-верен син на нашата епоха", то редакторът веднага щеше да зачеркне тази формула, тъй като разрешеният шаблон бе друг, а именно: „Сталин е най-верният син на трудещия се народ, най-добрият ученик и съратник на великия Ленин, гениалният продължител на неговото дело". Класическият сталинистки редактор изпитваше ирационален страх пред всяка промяна в клишетата, дори ако тези промени бяха не по-малко верни на линията, просто защото те бяха промени. С други думи: до­като при всички останали режими това, което не е забранено, в разре­шено, при комунизма всичко, което не е разрешено и поточно, не е на­редено, е забранено.

От това обаче следва, че критично настроеният интелектуалец е лишен от едно друго класическо средство за борба — в случая езоповският език. Пароксизмът на тоталното подозрение затруднява изключи­телно неговата дейност, в случай че той иска да изрази неконвенционалните си мисли в една прикрита форма. Ако реши да направи това, той трябва да преодолее толкова много бариери и отговори на толкова много въпроси от рода на: „Какво всъщност има предвид", „Какво ис­кате да кажете с това?", „Какво означава това" , без по този начин да привлече бдителността на цензорите, че опитът му или се проваля, или бива до такава степен закодиран, че никой не е в състояние да разшифрова истинското му намерение.

Възможностите на непокорния гражданин да поддържа връзки с другите също са безкрайно ограничени. Той знае със сигурност, че теле­фонните му разговори се подслушват, че писмата му се отварят, че сре­щите му се регистрират, че децата му неволно или в резултат на идеоло­гическа манипулация могат да го предадат.

Да повторим: всяка от описаните репресивни мерки на комунисти­ческата власт (забрани, шикани, нареждания) взета сама за себе си, е позната на Запад. Когато обаче те бъдат разгледани в съвкупност, като едно цяло, може да се добие една,по-близка представа за пълната без­помощност на отделния гражданин в комунистическия свят, за конкрет­ните очертанията чудовището, което го държи в своята мъртва хватка, за атмосферата, покриваща се почти буквално с описаното от Кафка и Оруел.

Във всички области на обществения и частен живот индивидът чув­ства своето абсолютно безсилие пред всемогъщия режим. Животът в комунистическия свят предизвиква в крайна сметка впечатлението за един непрекъснат кошмар. Индивидът е така безсилен, както често в кошмарите, когато човек иска да се отскубне от опасността, ала се чув­ства парализиран и не е в състояние да направи и най-малкото движение. По този начин комунистическата държава изглежда наистина като няка­къв Левиатан, като демон. Има нещо дяволско в това всесилие на държа­вата и в тази немощ на индивида.

Откъс от книгата на проф. Игнатов "Психология на комунизма".

Асен Игнатов, български философ и политолог, е роден на 09.04.1935 г. в гр. Шумен. Учи философия в СУ "Св. Кл. Охридски" и от средата на 60-те г. на XX в. е асистент по Формална логика в СУ "Св. Кл. Охридски". В края на 1968 г. публикува книгата си с есета "Тъга и порив на епохата", която предизвиква обществен скандал, а авторът е изключен от БКП и преместен в Института по философия към БАН, като му е забранено да публикува. По време на научна конференция в Белгия иска политическо убежище и работи като научен сътрудник в Католическия университет в Лувен, Белгия, след което се установява в Германия, където защитава докторат по философия. По-късно е редактор в българския отдел на Дойче Веле и научен сътрудник във Федералния институт за източноевропейски и международни изследвания. Публикува изследванията си "Апории на марксическото учение за идеологията" (1984) и "Психология на комунизма" (1985, на български 1991), които го сдобиват с изключителна популярност. От 1988 г. Асен Игнатов работи във Федералния институт за източноевропейски изследвания в Кьолн и чете лекции като частен доцент в католическия университет "Академия Густав Зиберт" в провинция Баден-Вюртемберг. През 1997 г. става почетен доктор на Софийския университет, през 2000 г. е удостоен с орден "Стара планина". Автор е на над 150 публикации, 9 книги - основната част на немски език. Умира през 2003 г. в Германия.